Зареждам...
Постът

Постът

 

Мили приятели! Искам да поговоря за постенето – един особен обряд, който е една съставка от пътя към Богоподобието ни. Народът си го казва с простата думичка „говея“, т.е. пазя се от нещо и оттам думата Заговезни. Постът е един стълб пред нашето пътуване към Бога и то онзи огнен стълб, както е казано още в книга Изход, който върви и посочва пътя на един народ, за да бъде избавен от робство. Макар и историческа реалност, това може да бъде взето и като едно символно означаване – човек тръгва към някаква обетована земя, към някакво Богоуподобяване, защото постът е път към Богоподобието. А той е именно един огнен стълб, който осветява пътя ни, за да не сгрешим. Защото Христос казва: Докато съм в света, Светлина съм и пътят е ясен и чист. В този смисъл може да бъде разглеждан постът – като една дълбока вътрешна хигиена, вложена в човека, употребена от човека, станала обряд и изпълнена като едно повеление, макар че не я намираме в Декалога (Десетте Божи заповеди). Значи тук има нещо друго – тя е повече от една заповед! Както виждате и Десетте Божи заповеди са нарушавани, и тогава бремето е, че може нарушението да се изкупи чрез едно наказание. Но ето, че постът не е сложен там, няма за него наказание. Но изрично е казано, че той е предверието на Богоуподобяването; той е връзката, която чрез молитвата може да ни направи единни с Него; че той ведно с пустинножителството (което е момент от живота на всеки Посветен) най-добре ни прави единни. И още в Старозаветието пътят за този контакт е посочен чрез Моисей, който преди да получи Свещения завет, преди да види огнената ръка, която трябва да разчертае върху каменните скрижали повелите, е трябвало 40 дни и 40 нощи да прекара в моление, да прекара в себесъзерцание, във всеотдайност, че всичко е готов да предостави пред Отца си. И тогава, след 40 дни и 40 нощи, той получава благоволението да види Огнения стълб, да вземе в ръката си написаните скрижали, да ги занесе на своя народ. Казано е: Той излъчваше виделина. Значи ясно е, че Моисей е умит и е живял в Божията светлина. Тези четиридесет дни ще ги намерите изпълнени и приложени от всеки Велик Посветен. Не може да се мине прага от обикновеното към свещеното без тази подготовка. Тези четиридесет дни ги намираме при Иисус след Кръщението, след Благовестието на Святия Дух като откровение на Отца към Сина Си: „Ти си Моят Син възлюбен, в Когото е Моето благоволение“ (Марко 1: 11). Но там е казано, че беше изведен в Пустинята от духа на изкушението, където четиридесет дни и четиридесет нощи Той прекара в бдение, където трябваше да реши трите най-важни момента, да мине трите основни стъпала, за да получи правото на своята Проповед.

Първата победа, която трябваше да извърши, беше победата над глада. След четиридесетия ден, когато огладня, дойде изкушението: „Ако си Син Божий, кажи на този камък да стане хляб“ (Лука 4: 3). А Той рече: „...не само с хляб ще живее човек, но със всяко слово Божие“ (Лука 4: 4). Не само! Не е отречен хлябът като насъщност на биологията ни. Отречено е изкушението да бъдем слуги на едно и също. Втората победа беше победа над съблазънта за чудо: „Ако си Син Божий, хвърли се оттук долу“ – „Няма да изкусиш Господа, Бога твоего“ (Лука 4: 9,12). Тогава дойде най-великото изкушение – изкушението за Вечната истина, с което Той показа на кого трябва да служим: „Господу, Богу твоему се покланяй, и Нему едному служи“ (Лука 4: 8).

Тези четиридесет дни ще ги намерим при всички Посветени. Всеки минава в тази пещера на себесъзерцанието, за да се освободи от властта, която имат над него умът, сърцето, волята. Човека, в път за подобието си, трябва да бъде победен! Тези четиридесет дни ги прекарва Буда, тези четиридесет дни ги прекарва Зороастър, тези четиридесет дни надкрачва Хермес – всеки Посветен. Значи идеята за поста, идеята за въздържанието е основна в изграждането ни като пътници към Божия дом, към онова инициране, за което е определен човекът. Подобно нещо намираме, както казах, в Старозаветието, намираме и на всяка крачка в Новозаветието. Знаете момента, когато учениците питат Христос: Защо не изцелихме онзи болен?, а Той им отвръща: Защото тази болест се лекува с молитва и пост. Когато упрекват Него – Иисуса – „Защо учениците Йоанови и фарисейските постят, а Твоите ученици не постят?“ (Марко 2: 18), Той отговаря: „Ще дойдат дни, когато ще им отнемат младоженеца, и тогава, през ония дни ще постят“ (Марко 2: 20). Тук има един нов елемент – трябва да има някаква потреба или да бъдете лишени от нещо, за да можете да направите пост, т.е. трябва някакво поселение на скръб, въпреки че това не е нито първа, нито необходима повеля. Вярно е, че когато човекът е радостен; вярно е, че когато е поселена една тържественост в душата му, трудно е да се каже дали тогава (както и Той отговаря) е нужна тази формула – „Постете!“. В такъв случай ние ще останем с убеждението, че постенето е само предмостие, за да измолим; че постенето е само загрижената ни душа към нещо, но аз мисля, че човек всякога, когато почувства вътрешна нужда, може да извърши своя пост. И постът не е само в храната. Смисълът на поста е в нещо много по-голямо. Той е затова и винаги ще се свързва с пустинножителството – когато човек се е отдръпнал вътре в себе си, когато трябва пустинната тишина да бъде единствено разговорена с душевния шепот, да не сме дали власт на онова, което ни разгневява и излиза, нарушило бреговете. Ето защо Христос казва: „Кога постите, не бивайте намръщени като лицемерците; защото те си правят лицата мрачни, за да се покажат пред човеците, че постят“ (Матея 6: 16). Така че когато постите, не правете лицето си намръщено, не давайте в очите на другите да видят, че сте скръбни или че сте неприлично смирени. Не демонстрирайте поведението на смирение, защото в такъв случай сте го правили за показ. Постенето се прави за вътрешна чистота и всеотдайност към Бога. Бог гледа вътре – Той не гледа отвън. Затова още по времето на пророците, когато някаква голяма скръб посели народа на евреите или отделният човек сгреши, той е посипвал (както казват) главата си с пепел, той е намятал прочутото вретище, за да се сгърне в някаква самота, да се сгърне в някакъв вътрешен приказ, за да изживее и да поиска прошка.

Постенето като път към Богоподобието не е било само прицел на религиите, но те са, които имат най-голяма власт над човека. Защото постите са едновременно душевност, мисъл и воля; идейно мислене, а не само предмет на самосъхранение, както може една медицина да ги определи. Ако вътрешната потреба, като поведение на признание към Бога, не повели в душата ви това смирение за постенето, страхът, който много често медицината употребява, се нарушава. Страхът, че ще бъде претоварено едно тяло и че има нужда от едно постене, за да се освободи, не е властен както смиреното признание, че това е нужно за съвършенството, а не толкоз за здравето. Въпреки че когато трябва някой да мотивира поведението на постенето, когато не признава религиозното си принадлежание, може спокойно да употреби тази формула: „Нужно е, защото медицината го иска“ или „Моята анатомия го налага“. Това прилича точно на тази формула, която Христос употребява: Когато постите, не правете лицата си намръщени и страдащи! Потребата трябва да бъде вътрешен иск, за да може енергията на Духа да снеме тежестта на земното притегляне. От тук са и известни етични системи, които хармонизират с някои медицински нужди, за да принесат полза за съхранение на нашата физика. Но пак повтарям – постенето не е да се съхрани нашата физика, защото нейната преходност е неизбежно вседневно видна, въпреки че носим голяма отговорност за нея. Тя също трябва да става все по-съвършена и по-съвършена. Но човек има вътрешна потреба от хигиена на мисъл, хигиена на желания, хигиена на приложение. Защото една воля – волята на инстинкта в тезата за самосъхранението, може да доведе душевният ни свят да бъде смутен от деяние, което не е достатъчно нравствено. Така че специално постенето е нравствена висота и духовна чистота! То носи и двете двери, за да може човекът да се осъществи. Нашата църква, или въобще потребата, която чрез религиозните канони, норми и догми отрежда това, ги съпровожда с някакъв празник, който осмисля, който дава доказателство в очите на човека, за да не му изглежда безсмислено откъснато едно постене. Въпреки че такова постене би било наистина един велик подвиг. То е една вътрешна борба, но съответните религиите го свързват с основателите им – с Богоподобните, със Сина Божий, за да може мотивираното съзнание да облекчи и премахне тревогите, когато вътрешният мотив за духовното Богоуподобяване и търсене на Бога не е така властен в душата на човека. Тогава казват: „Ето ви – Предколедни пости“. И тогава човек го свързва с една велика мистерия – мистерията на Рождеството. Защо? Защото се знае, че този син е Син като повеление – първороден, обещан и даден; че Той излиза из утробата на една Всемирна Майка; че Той е, Който в детската Си още възраст призова магите на световното знание; че Той е, за когото ангели пеят, че е мироносец. Ето това е един достатъчно зрим, достатъчно опорен мотив, за да може този, който е вречен в този именно пост Предрождественски, да удовлетвори и ум, да упражни и воля, за да го осъществи. Затова свързват постите с тези моменти от живота на личността, което е все пак душа и сърце на един религиозен бит, на едно религиозно поведение. И това наистина е една опора, когато човек още не е Дух. Осъзнатата необходимост като задължение е общата същност на религиите, защото будността на хората никога не може да бъде еднаква, тъй като йерархията (ако приемем закона на преражданията) ги слага в различни стъпала на стълбата. Но общата загриженост е, която при липсата на осъзнато, дава задължението. А то е въпрос на вътрешна нужда вече. А онзи, който няма нужда от това поведение, той може да си пости всеки ден, защото едно вегетарианство е своего рода постене.

След това идва друга опора – Възкресенската. Там вече имате зърното изкласило, берете неговия зрял плод, виждате идеята за Спасението, приложена и дадена, като причастие на човека чрез хляб и вино. Ето схемата – имате таблицата на несъмненото, приложено за Божественост, и в такъв случай мотивът е видим, както беше казал на своите ученици – Когато Сватбарят Го няма, тогава ще постят. Така че тези, които Го последваха, сега и във всички векове, които са минали, наистина Го следват и постят.

След това идва и един друг пост, който става основен камък на това голямо човешко и Божие дело – Богородичните пости. Не може човек, който изповядва една религия, да не знае мястото и пиетета си към една такава личност, която, както казвам, е една Всемирна утроба – Вечната Майка.

Ето една схема, която обосновава приложното с мистичното, за да бъде и пътят на изповедника лек, и делата му благотворни. Така и Християнството, както и други религии, са въвели в едно доброволно задължение приложението на поста. То е свързано с един от най-върховните актове – това е правото на Причащение, това е правото на единство. Затова аз наричам поста – път на Богоподобието. Защото крайната част на неговото предназначение е да приемете Сина Божий, да приемете тотема, даден вече в неговия съвършен образ, като право за единство с Бога – „...това е Моето тяло, което за вас се дава“ (Лука 22: 19). А Той винаги е Съвършеният, Той е, Който е – вечно Съществуващият. Така че постът може да бъде виждан и като етична, и като метафизична, и като ритуално-приложна същност на всяко учение.

Може ли човек, който няма тези предпоставки да върши своя пост? Може, като вътрешна потреба, за да търси единство, но той е улеснен в пътя си след като има тези жалони. Дали наистина човекът още из първите свои поземлени поселения е вършел това? Безспорно е, защото когато е искал да се докосне до своето божество, той е трябвало да притежава един изчистен канал, един чист път, за да може, както той е напътен, така и благоволението на Бога като воля да го намери буден и чист, за да му предаде Своята повеля. От тук е и обещанието на Бога, като завет сключен с човека, да не го лиши от Себе Си, пък колкото и много той да е сгрешил. Така трябва да гледаме на поста, така трябва да го провеждаме.

И като извод от всичко – в дните на пост, в дните на изгаряне на това, което е било смут, съмнение, в Заговезните Предвеликденски, има още нещо, което е много съществено – денят на опрощението. Денят на опрощението! Това е, може би, върхът не само на етичността, вложена като смисъл и динамика в постенето, а това е най-дълбокото, което едно учение на Любовта можеше да даде – да простиш на врага си! Именно този ден на прощението пред Великденските пости започва с гостуване на близки и далечни – като се почне от дома, когато детето иска прошка от родителите, когато родителите се обръщат към своите домашни богове (нека така да се изразим) и искат прошка за неизпълнен или лошо изпълнен дълг; когато към съседа отпратите добра дума и поискате прошка; когато през плет се здрависате, но простите в сърцето; когато отидете, както изрично се иска, от своя кръстник да поискате прошка, защото кръстникът е духовен баща. Англичаните най-добре са го нарекли „godfather“ – „духовен баща“. Ето това е едно от най-големите задължения и в същото време и едно от най-големите благоволения – прошката. Нещо, което и като исторически факт е било действителност в нашия народ в тежките години; нещо, което е говорило за взаимност. И аз не зная дали ви е известен този обичай, наречен „машала“. Не машаала, което значи евала – здравейте, а машала, което на персийски значи огън. Тази нощ преди прощението се палят големи огньове и се развяват вълма от запалена слама да си сигнализират българските християнски села, от единия баир до другия. Те са се поздравявали и са искали прошка точно на този ден – Заговезни Предвеликденски, пазейки идеята за Възкресението. Така че човекът на тези Заговезни на предпрощението фактически извършва погребение, за да има възкресение! Огънят е използван като сигнален знак на взаимност. Това стои в нашата история и мисля, че ще бъде разтълмено защо тези хора от единия край до другия са развявали огньове, за да се каже, че са християни и са живи. Огънят е йерархия, приложена в социалния живот. Огънят е, който гори и прощава; огънят е, който осветява; огънят е, който възкресява; огънят е, който ще бъде новата мисъл, наречена Мъдрост. Това е йерархия на огъня.

Виждате каква ракла от богати дарове има идеята за постенето. Тя не е бабини деветини, както внушават тези или онези (даже и сектите), които отричат поста. Не! Може да е бабина деветина за онзи, който не знае, защо неговата баба три дни тримири. Да, то е смешно в цивилизацията, когато има „скай“ клубове... Не! Мисля, че поне малка част от даровете в тази ракла ви изнесох, за да видите какво значи постене. Може човек един ден да пости, може тези 40 дни да пости, но да пости като идея, като вътрешен принцип, като същност, като огън! Това е постенето. То не е смешка, оставена традиция за баби. Не! Пак повтарям – и един ден може да пости човек, но да пости! А не 40 дни да се прави, че пости, а не пости. И ако човек в тази своя чистота има съмнение, може да не отиде да вземе причастие, но може да се изпречи пред един Всемирен олтар, където всяка благодатна мисъл е едно велико Причастие. А няма нищо страшно да го приеме, където иска. Чак тогава може да се разбере що значи пост. Казах ви и частица от историческото му предназначение, защото човекът е храм, но човекът е и история. Човекът може да бъде жрец, но той е и история, той е и „зоополитикон“, т.е. обществено животно (в добрия смисъл на думата). Той гради, както с лъча на Религията, така и с лъча на Администрацията, така и с въображението на твореца, така и със съзерцанията си, така и с философията – всичко това изгражда храма на вечната култура, която се пази от това, което наричаме история. Това е пост, това е да постиш! А може ли човек цял живот да пости? Когато като Богоподобие изпълни Божието и покровителствува човешкото в прощението – той винаги пости. А не само когато скръб сполети човека, не само като идея за разкаяние и прощение, а и като идея за тържеството, че са придошли силите, че е гостувал Божият Дух и че сме били достатъчно чисти, за да се облечем в Неговата дреха. Така трябва да разберем това, което се нарича пост. Както казах, тази пътека е белязана из началните дни на пещерния дори човек. Евреите го имат в своя път. Те са си налагали много пости, поради това, че постоянно са виждали своите прегрешения. За мен е тревога, когато човек само от прегрешенията си тръгва да прави пост. Човекът, когато е и най-божествен, пак може да пости. Защото постенето е да сте Бог или богове в Бога.

С това искам да ви пожелая благодатни, леки и снежно-избелващи дни на пости и леко ходен път към нашето Богоподобие.

 

Ваклуш

Жертвата не може да носи наименование!

 

НУР 2018
НУР 2017
НУР 2016
НУР 2015
НУР 2014
НУР 2013
НУР 2012
НУР 2011
НУР 2010
НУР 2009
НУР 2008
НУР 2007
НУР 2006
НУР 2005
НУР 2004
НУР 2003
НУР 2002
НУР 2001
НУР 2000
НУР 1999
НУР 1998
НУР 1997
НУР 1996
НУР 1995
НУР 1994
НУР 1993