Зареждам...
Бог и човек

Школата

Бог и Човек

 

Мили приятели, ние винаги сме на бдение и няма защо да излизаме от своя храм. Всичко е храм, щом има вътре молитвеници. Нека бъдем вечните молитвеници на Вечния Всемирен храм.

Няма по-тежко и по-отговорно слово от това да кажем, да направим единство между Бог и човек. Наистина няма по-трудно слово и в същото време няма нищо по-благодатно от това да се каже, че човек, когато се вглежда дълбоко в себе си – както Нарцис, видял се във водата, можа да изрече: „Аз съм Ти, Ти си аз“ – така човекът, дълбоко в себе си когато се вгледа, ще чуе един нестихващ глас на вечността: „Адаме, где си?“ (Битие 3:9). В този вечен Адам (който сме ние всички) винаги има този глас на Сътворителя у нас: „Адаме, где си?“. Затова, ако трябва да започнем да извеждаме единството между Бога и човека, трябва да го изведем още из началото, когато почва неговото сътворение, тъй като каквото Бог е сътворил, не може да Му бъде чуждо, макар и да му е предоставил волята на индивидуално съзнание, докато от материята го върне към духовността. Това е трудността – трудността е да се върне човекът от материята към Бога, а не Бог към човека. Както е казано в някои метафизики, Бог се себесъбира, без да се ограничава в пространство, защото за Него няма пространство, но освобождава пространство, за да си създаде творбите. Значи ние трябва да започнем от „Адаме, где си?“, за да можем в нашия век да кажем, че Бог и човек са единство. Щом можа един поет с проницанието на своето вдъхновение да каже: „Бог и България – единство в двойна плът“[1], какво може тогава нас да ни спре да кажем, че човекът и Богът са единство?

Тази тайна ще остане, до цялостното връщане у Бога. Имало ли е обаче свидетели, които са идвали, за да кажат на човека, че „ти и Бог сте едно и също нещо“ или тази мисъл, която често повтарям – човекът е Бог в развитие? Имало е! И в митологиите още, когато започва Сътворението, и там е казано, макар и божеството да идва от Хаоса било чрез яйцето, било (както в митологията на Египет) чрез този вечен Нун – водата. А вие знаете мисълта ми, че водата е астралният образ на светлината. Аструмът, светлеенето е нашият живот тук и без него ние не можем да живеем.

Още тогава е казано – от това яйце ще се разделят Небе и Земя или из тези води ще излезе един цвят, в чиято сърцевина се разтвори, в този лотос ще се разгърне едно слънчево сияние. Сияние, което те ще нарекат Ра, Амон Ра – Богът-Слънце. И този Бог-Слънце не в скръбни дни, а в дни на себесъзерцание отронва сълзи и тези сълзи са станали човек. Значи още из първата теза за сътворението на света човекът е бил – какво? – потреба на Бога, защото Бог Себе Си осъществява в човека. Не скръбта, както казвам, а себесъзерцанието отрони сълзи от Ра – те станаха богове, станаха човеци, които след това нарекоха с божествени имена.

Така върви веригата – да се раждат от богове човеци. Знаете и в Индуизма от най-съвършената материя Брахма роди своята Сарасвати, а тя в съзерцание със своя любим Брахма, Бащата на боговете, трябваше да създадат човека, да родят човека. Значи човекът като Божия даденост е във всички времена.

Ние не можем едно нещо да оспорим – че човекът е плът и Дух. Ако човекът само е Дух, той щеше да има друго име. Знаете йерархията на духовете – има ангели, архангели, херувими, серафими, сили, власти и престоли, които ведно с двадесет и четирите старци и четирите животни пеят: Свят, свят Бог Отец! Но онова, което е човек, е и плът. Това е голямото съзерцание на Бога – когато сътворява света и изразява Себе Си в едно друго, по-висше от света, същество, защото йерархията трябваше да бъде готова, за да вземе плът от планетата, в която всичко е животворно и оттам да направи човека. И много ясно е казано в един от псалмите на Давида: „Що е човек, та го помниш, и син човечески, та го спохождаш? Понизил си го с малко нещо спроти Ангелите: със слава и чест си го увенчал; поставил си го владетел над делата на Твоите ръце; всичко си покорил под нозете му...“ (Пс. 8:5-8). Виждате ли същината – поставил си го господар, дал си всичко от Твоите ръце каквото е направено в негово дело, малко спроти ангелите си го намалил. Вие знаете тезата ми, че ангелите не са минали нашата еволюция и затова някои от знанията в йерархията на духовността им липсват като облекло. Те не са обременени с облеклото на ума в този смисъл, както ние; в астрала, или чувствата и в плътта на физическото себесъзнание. Затова казано е: малко спроти ангела си го сътворил. Но на ангелите им липсва знанието на физическото поле и затова, когато намерите разкази за тях, вие ще видите доста интересни увлечения да имат. Не само помагат, но имат и увлечения, които ги правят привързани. И така Бог се изразява чрез човека, а след това потребата на Бога в човека събужда човека, за да търси Бога. И Христос най-добре го казва: „Искайте, и ще ви се даде; търсете, и ще намерите; хлопайте, и ще ви се отвори...“ (Матея 7:7).

Голяма е била борбата за себесъзнанието на човека в свобода за дух. И много често казвам, че Бог в човека – това е една борба за истина, за да може Духът да се освободи от душата и ума като царства, в които човекът се осъществява и го наричаме гениален с всичката слава на ума. Но още Бог ли е? Един Гьоте в своя „Фауст“ казва: Право изучих, богословие, какво ли не и какво се оказа – нищо не зная. Аз затова казвам, че Бог в човека е една борба за истина – да се освободи Духът от душата и ума, защото като царства те са преходни. Ние трябва да се схванем като преходност в това, което като дарение го имаме, а го съхраняваме като необходимост с по-нисшите вибрации. Ние охраняваме духа на Бога с ума, с чувствата, с нашата физиология. Ето защо тази борба е една от най-тежките и ето защо след това имаме борба за себеосвобождение. А човекът в Бога е вече един избавен живец на Бога; живецът – Духът – освободен. И тогава вече можем да кажем, че е осъщестен Богът у човека, като е освободен човекът в Божията борба.

Това е едно, защото във всички религии, но най-вече в нашата, християнската, е казано: Вие сте храм на живия Бог. Ръката на Бога извайва, ръката на Бога е, която създава формацията. И ще видите в митологията един Вулкан (Хефест, както е казано на гръцки), богът на Огъня – това, което у нас стои като изначална сила – той създава Пандора. А Пандора – това е не само най-красивата, това е най-надарената. Оттам е Пандорос, т.е. всички дарове са `и дадени. Тя е изработена от ръката на Вулкан, изработена е от ръката на бога на Огъня и на нея всички богини отиват да поднесат своите дарове. Затова е наречена Пандора – защото всички й носят дарове. Да се върнем към Рождество Христово – не отиват ли да Му поднесат дарове? Ангелите какво пеят – „Слава във висините Богу, и на земята мир, между човеците благоволение!“ (Лука 2:14). Овчарите какво поднасят – смирението и своите земни дарове. Кои отиват още – мъдреците. В света всичко се повтаря, само йерархиите трябва да намерят ключето или морзовата азбука, за да ни го разтълкуват.

Именно Пандора е изваяна от ръката на този грозен бог – Огъня (в митологията той е грозният бог). А Огънят за кого се жени? Той, син на Зевс и на Хера, за кого се жени? Коя е първата му съпруга? Афродита – Любовта. Разбирате ли каква космогония крие всеки мит и каква тайна е човекът. Защото човекът е продължение на Бога или върнатия Бог, когато вече премине обратния си път.

И какво става с тази Пандора? Всички дарове, които има, ги предоставя на света. Жени се за Епимитей, брата на Прометей. А Прометей какво беше – откраднатият огън, човекът, който даде огън на хората, даде път. Епиметей я беше посъветвал да не пипа едно ковчеже (което всички сега наричаме Пандорината кутия), ковчеже, в което бяха заключени бедите на човечеството; онова, което можеше да го смути и да го отклони. Но тя си позволи да вдигне капака на кутията и всички злини плъзнаха по света. Аз не казвам, че са злини – винаги ще твърдя, че това са стимули за развитие, защото страданието е единственият голям път за развитие. Остана само надеждата в кутията. Но мисля, че Христос прибави това, което като символ в бъднините върви още – това е Надежда, Вяра и Любов. В митологията нямаше вяра – поклонение имаше, вяра нямаше. Любов имаше като израз на физиката (това, което Афродита демонстрира), но Любов като вълна на прощението – не. Остана надеждата – това, което пришива крила на отчаянието. И знаете ли кое беше голямото във Вулкан? Голямото беше, че остави една тайна (за която не се говори) – цялата му работилница (на вулкана Етна, където беше сградил и където направи ненадминато хубавия щит на на Ахила) не се управляваше от ръце, а от думи. Това запомнете!

Вулкан не е употребявал нито електричеството, нито механиката, нито ръчния труд, а с думи е направлявал машините си. Виждате ли какви тайни са знаели хората – с думи! Словото е казвало да започне огнивото да върви и мехът да надува огъня. Словото... Гори! Момиче, тебе казвам, стани!

Митичните божества бяха безсмъртни, но бяха прослойка. Затова в митологиите имаше и полубогове в лицето на нимфи и богове или на богини и човеци, какъвто е случаят с Ахил. И знаете от „Илиадата“, че майка му, за да го спаси, за да му създаде безсмъртие, го къпе в реката на Стикс, като го държи за крака и това беше т.нар. „ахилесова пета“. Има ли човекът ахилесова пета? Има – когато не е пил питието на безсмъртието. Това не можеха да дадат митологиите, защото бяха разслоение в социалността – имаха богове, но земни богове. Това не беше още учението на Единния Бог като Сътворител. Съзерцанието, което можеше да прави една Сарасвати и един Брахма, за да родят човека и боговете, беше в полето на земята, в полето на астрала. Докато Сътворението, което дават монотеистичните религии е, че човек е бог, бог в развитие, а не прослойка в обществото, защото непреходност имат боговете. А на земните жители в митологиите никъде не им е казано, че са богове. Боговете бяха богове, полубоговете – полубогове, хората бяха хора. В Християнската религия идеята, че Бог и човек са единство, е най-добре изразена и най-свидетелствено доказана. Христос казваше на човеците, че те са богове, че „Който възлюби Моя Отец и Мене възлюбил е, има живот вечен“; „Който яде Моята плът и пие Моята кръв, има живот вечен...“ (Йоан 6:54), т.е. този, който вземе причастието, има живот вечен. Този, който има самия Дух за свидетел и като наследие на Божии чеда го предава на своите питомци, той е вечният, той ще наследи и Божиите пътища, и Божия живот. „Не ви наричам вече слуги, защото слугата не знае, що върши господарят му; а ви нарекох приятели, защото ви казах всичко, що съм чул от Отца Си“ (Йоан 15:15). И след като казва, че Той ще отиде на небесата, за да им приготви място, там има една молитва, в която моли Бог да ги пощади, че Той както е изпълнил своя дълг, тъй и те, които са с Него едно и също, нека да бъдат и с Отца едно и също и още: „Който изпълни волята на Моя Отец Небесен, той Ми е и брат, и сестра, и майка“ (Матея 12:50). Мина се един мост – мостът на кръвното родство в духовното наследство. И тогава Той каза: Вие сте храм на живия Бог. Пътят, докато се изходи от личния дом до възможността да станем храм на живия Бог – това е именно еволюцията, това са духовните вълни, през които човечеството ще минава и ще се осъществява. Това са степените, по които се минава, като се започне от ония мистериални тези за кръщението, защото то е едно вътрешно вживяване да събудите Бог. Затуй е казано: Кръщавате се в името на Отца, и Сина, и Святия Дух. Ако вие вътре не се кръстите, ако вие вътре не изживеете и не събудите тази благослов, тайнството може само да ви охрани, но не и да ви направи богове. Тук е смелостта на апостол Павел, когато каза: „И вече не аз живея, а Христос живее в мене“ (Гал. 2:20). Този път е най-дълъг и в същото време най-къс. Този път е вътре у нас и нозете ни са се уморявали да ходят в храмове вън от нас, докато навикнем да се търсим в себе си. Човек винаги ще има нужда да удовлетвори онова, което нарича сърце; онова, което нарича ум; онова, което е подсказала неговата интуиция, за да намери отворена страница от божествеността си в себе си. Оттук е разминаването – хиляди години са давали и поверия, и религии, и социални доктрини – и човекът си върши свои неща. Ако обаче отгърне книгата на своята божественост и там намери вложена повелята „Не лъжи, не кради, не убивай...“, всичко това, ако го намери там, тогава нозете му няма да имат умора. Докато чрез ум и сърце ги търси още, те ще сменят своите храмове и това никак не е обидно. Не е обидно човек да смени своя храм тогава, когато душевната му зрялост има нужда от друга трапеза. Както казва апостол Павел: Когато бях малък, ме хранеха с течна храна, когато пораснах – с твърда.

Не може човечеството да остане в митологията си. Там имаше идеята за страстите, там беше най-добре изявена полярността, без да беше дадена тезата за грехопадението – Зло и Добро; без да бяха дефинирани, те имаха своя живот. Те са били потребни на една еволюция и затова не можем да ги отречем. Но човек да се връща в една шатра, човек да се връща към приноса на кръвни жертви още, то не е историческа беда – то е духовно невежество. Защото историческата беда може да бъде оправдана с еволюцията, а духовното невежество не може да бъде оправдано с непроницание. И тогава, когато е дошла тази тайна вътре у вас, няма защо смут да обзема сърцето и неубедеността да ражда колебания за принадлежност. Единствената убеденост за принадлежност е съзнанието, че Бог и човек са едно. Кой кого първом е потърсил? Бог е потърсил първом човека: „Адаме, где си?“. Когато Адам слезе в своето физическо обиталище, когато се видя в своята плът и се опита да прикрие своите телеса, Бог го повика не за да го осъди (както се казва, защото той знае вече що е добро и зло), а за да го прати на развитие, за да го върне. Този вечен глас: „Адаме, где си?“ винаги ще го слуша човешката душа и тъй или иначе ще надмогва умората си, и ще се връща към своя Бог. Това вършат духовните пратеници – Синовете Божии, Учителите и пророците. Те отиват да му спомнят този глъхнещ глас, да му спомнят за този глас, да му кажат: „Адаме, ти си повикан, на този пристан ти даде своите огньове...“. Това са големите клади, които правят Учителите; това са големите клади, които вдигат бунтовници; това е да чуеш гласа. И от оная външна форма постепенно човечеството ще се връща към своята вътрешна пещера, където се извършват великите посвещения, и тогава вече ще стане това, за което съм ви казал в притчата за блудния син. Бог Отец не го присъди като блуден. Не! Аз ви казвам, че тайната на тази притча не е в разкаянието, а е в завистта на големия брат към щедростта на Отца. Какво се оказа – че Отец е щедър към онзи, който е чул гласа Му и се връща. Защото, който не е отишъл по пътеката на еволюцията, няма защо да се връща. Той е стоял в покорство на неподвижността си и не е раждал промяната. Човекът трябва да се развива, тезата е ясна – човек е Бог в развитие. Бог се намира в човека, Бог го чака и го вика. Ако тази тайна научим, тогава няма да приемем тезата: Бог не е човек, та да лъже. Това, което го пише в Старозаветието: „Бог не е човек, та да лъже, нито е син човешки, та да се отмята. Той ли ще каже, и не ще направи? Ще говори, и не ще извърши?“ (Числ. 23:19) Вижте, идеята в една книга, в която няма тезата, че Бог ще си вземе Своето (защото човека е Негов), тази идея, в която няма еволюция и няма връщане; тази идея, в която винаги ще се раздалечава Бог от човека (така както Юдаизмът го направи и не му даде правото да каже името на Бога) – винаги ще има едно такова сравнение: „Бог не е човек, та да лъже“. Може би точно за това и тази повеля лежи в Десетте божи заповеди. Генералната линия се крие в мисълта, която съм казал – злото е нееволюирало добро. Ако това не може да схване, тогава ще се обвинява човека. Искаха да го предпазят в социалното му посегателство, като го погазиха в духовната му същност. Аз от това се страхувам.

Неосъзнатата зримост като тайна на познанието може да направи незнание, но не бива на човека да казваме, че лъже! Когато дойде зрелостта, когато Нарцис се видя във водата, каза: „Аз съм Ти“. Това е човекът – когато се види в Божието лоно, тогава ще каже: „Аз съм Ти“; както е казано във всички религии – „Той е ти или То е ти“.

Ето защо цитирам този стих от Старозаветието. С много голяма лекота с веригата на липсата на еволюция е вързан човекът в някои религии – за зла участ хилядолетия. Някои много трудно съзират стъпчицата малка, която той прави в развитието си, в еволюцията си и казват: „Ето, той още нищо не е“. Едно е важно – времето е в такова изобилие, че няма човек, който да може да го измери, защото онези, които го мерят, трябва да бъдат богове. Но енергията, която е вложена, планетната сила, която ни дава своето Логосно Слово – тя е, която трябва да пестим; тя е, с която трябва да живеем. Така че, когато искаме във времето да измерим своето нравствено или духовно съвършенство, ние сме в конфликт с великия закон на развитието. А още из началото е казано: иомът[2] – един ден е хиляди години и хиляди години са един ден. Значи за времето е дадена една интерпретация и затова този, който мисли чрез зримото да решава проблемите за изграждането на човека-Бог, е много далече от голямата истина. Защото един миг може да ви направи богове – миг на будност. И този, който е имал такъв вътрешен момент, може будността да го направи за миг Пантократор, а хиляди години тези, които срещаме по пътищата, могат още да вървят с керванна крачка.

Предоставена е на човека една тайна – тайната на себепознанието като подбуда за съвършенство. Ако отделим частица от битието си за себепознанието, т.е. да сме се върнали в Божественото си лоно или да сме се докоснали (както кръвотечивата се беше напътила и казваше: „Ако се допра само до дрехите Му, ще оздравея“ (Марка 5:28), и тя се докосна и се изцели) – ако това лежи като неотменна победност в душата ни, в желанието да се докоснем само до Божественото лоно, то мигът ни прави богове. И е казано: „Вие сте богове, вие сте всички синове на Всевишния“ (Пс. 81:6).

Така чрез човека Бог потърси Себе Си. Щом Бог потърси чрез човека Себе Си, какво обидно има тогава ние да се потърсим в Бога? Той чрез нас потърси Себе Си, значи в нас е вселен и Той нищо обидно не намира да се потърси в нас, а ние не можем да се потърсим у Бога?! Ето този обрат трябва да го познаем и ще трябва да го осъществим. И как Той се потърси у нас? Чрез своя Син, Който стана Син Човечески и Син Божествен – чрез Него, чрез това велико въплъщение. Там се потърси и там по един безспорен начин ни се показа. И Неговият Син рече: Аз и Отца едно сме! Ето как се потърси – в това единство. И тогава нямаме основание да не приемем това, което един Йоан каза: „И словото стана плът, и живя между нас, пълно с благодат и истина“ (Йоан 1:14). Ето, Словото стана плът – Той Самият стана плът. Е, какво тогава странно има в това да се потърси в нас? И какво толкоз неудобно има ние да се потърсим в Него? Ама не сме били така достойни и чисти, за да можем да се докоснем. Вижте, това са приказки на религии, които плашат хората. Всеки е достоен и според своята духовност и йерархия знае какво да поиска, а и Отец знае какво да му даде. Не бива страхът от това, което е внасяно в душата ни, да ни спре в копнежа, да ни спре в мисълта за съвършенството и в молението да се докоснем до Него. Така трябва да хващаме човека в Бога и Бог в човека.

Пътищата, по които се върви, са различни. Човек може да се докосне до божественото знание чрез науката – това, което нарича откровение в познанието, което е успял да схване и си го счита за божествено, и е прав човекът. Друг може да го постигне чрез изкуството като вътрешна глъбина, в която се отразява образът и той го дава. Трети може да го осъществи в онази дързостна ръка (защото не можем да отречем, че има бог Марс-Арес), която осъществява социални и духовни битиета на онова, което се нарича исторически дух на един народ, национално битие на една нация. И вие знаете в „Бхагават Гита“ как е съветван Арджуна, че няма защо да се тревожи; че той, Арджуна, е само една ръка, която изпълнява волята на Кришна. Съветва ли го, дава ли му път на божественост в нещо, което трябва човек да отработи в себе си – смелост, достойнство и величие. Когато рицари се бият и на единия шпагата падне, другият му я подава, а не проявява подлост. Какво са градациите на добродетелите – свобода, за да постигнете божеството. И безспорно най-чистият път, това е храмовият път на религиите. Но там служението изисква, както знаете и в Старозаветието, както знаете и в Брамизма (те правят дори кастовост), да се отработи съответното посвещение за служение и пробуда на човека към Бога. Кастите за дадени моменти са потреба и след това са исторически ненужни. Виждате колко широка е палитрата, по която можете да вземете багра за своето пътуване към Бога, но най-изчистен е пътят на религиите в служение за божественост. Като казвам най-изчистен, това не ги е освободило от прекомерно лицемерие. Защо? Защото когато една религия в светостта си стане институция, която трябва да се охранява и се брани срещу всеки, който идва, започва елементарното пренебрегване на чистотата на истината пред Бога и тогава идва най-страшното – лицемерието. Аз не го казвам, за да звучи сега неблагоприятно, Христос го беше рекъл преди две хиляди години. Как ги беше нарекъл – лицемери, варосани гробници, лисици. Идете и кажете на тая лисица Ирода. Нуждата от огледало е била толкоз необходима, колкото нуждата от хляб (и затова първото огледало е водата). Така че човекът като пътник към Бога и Бог у човека, Който е водил своя пътник, е един низ от вътрешни тайни и посвещения. За да се освободи от навика на едно елементарно мислене, е трябвало да се нарушава и неговата добродетел, която е граничела с лицемерие. Ето затова е нужна промяната, затова е нужна ферментацията – да не застои човекът на едно и също място, защото застоялата вода тинясва.

Нашият Дух е Неговият образ. Затова е речено: образ и подобие. Това е нашето търсене. И ако успеем, както един Вулкан преди хилядолетия, с думи да ръководим света на действието (а ние на физическото поле сме в света на действието), ако можем с думи да променяме злото в добро, грешката в добродетел, тогава със сигурност ще се осъществим като богове.

„Деца на Слънцето, на Път сме!“ – това беше повикът на годината. На път! Пристанът трябва да се сменя. Всеки има една будна съвест, която за всички времена е малкото кандилце или, ако я наречем, Витлеемската звезда на Христовци. А къде водеше тя? При Сина Човечески, при Сина Божий! Ето, това е човекът!

 

Молитвата е личен обряд, социална сила и връзка с Бога!

 

[1] П. Славейков – „Кървава песен“ (пета песен)

[2] йом – епоха, период (Бел. ред.)

НУР 2017
НУР 2016
НУР 2015
НУР 2014
НУР 2013
НУР 2012
НУР 2011
НУР 2010
НУР 2009
НУР 2008
НУР 2007
НУР 2006
НУР 2005
НУР 2004
НУР 2003
НУР 2002
НУР 2001
НУР 2000
НУР 1999
НУР 1998
НУР 1997
НУР 1996
НУР 1995
НУР 1994
НУР 1993