Зареждам...
Интуиция, боговдъхновение, богооткровение

Интуиция, Боговдъхновение, Богооткровение

 

Предстои ни едно тежко, но съвършено благодатно пътуване – пътуване по пътя на йерархията на познанието. Път, който искаме като го осъществим, да сме влезли в онова, което се нарича лоно Господне, лоно Божие, т.е. да живеем както висшите повеления на личната ни будност, посланията и духовните вълни са давали на човечеството.

Интуиция, Боговдъхновение, Богооткровение – това аз наричам йерархия на познанието в осъществяване на Божествения живот. Другото пътуване е пътуване на познание към себе си, на познание към човека. Затова имаме доктрината на очите, защото чрез тях възприемаме света; доктрината на сърцето, чрез което имаме своето усещане; и след това доктрината на Духа. Всяка сама за себе си е един достатъчно голям хоризонт, не само на познание, което ни доставя, но те са и един дълъг път на човешкото изграждане – от онзи първичен момент, когато е казано: „Адаме, где си?“, до този момент, когато Адам (в своята собствена вътрешна съзерцателност) започва да извървява пътя, който след това, като голготска святост и чрез Възкресението на Христос, даде познание за Живот.

Ето тези неща искам да представя пред зрението ви, за да може, когато се говори за Интуиция, когато се говори за Боговдъхновение и когато се говори за Богооткровение, да сме по-наясно с тези методи на работа и знания. Защото всеки от нас е работил с разумността си, работил е, както казах, с доктрината на окото, работил е с експеримента, тъй като те съпровождат това, което една официална психология, една официална логика ни дава – стъпалата на познанието.

Така искам да изградя йерархията на познанието вън от официалните дадени психология и логика. Етиката не е метод на работа за познанието. Тя е нравствена доктрина и затуй спирам в правилата на психологията, която разглежда как човекът възприема и как отразява – чрез мислене, чрез вдъхновение и пр., знанието си. След това идват правилата на логиката, които могат да изведат една мисъл до нейната правилност, до ония нейни формули, каквито са формулите на силогизма, с които се образуват понятията и това вече изгражда една цяла наука.

Така че фактически имаме поле, имаме тяло, имаме метод на работа, имаме органи, които са пригодни за осъществяването на самия метод на работа и съответната функция.

Всеки знае, че окото ще трябва да види, да се направи възприятието; възприятието ще премине в понятие; понятието ще формулира мисълта и т.н. Усетът пък, който носим като вродена божественост, ни е бранил в онова, което наричаме теза на себесъхранението. Но това, което отличава човека, за да осъществи идеята за себесъхранението, е родената мисъл. Едно животно или растение има същия този усет (защото може да прати своята отрова една змия, а едно растение може да се защити с бодила си), но липсата на мобилност, на движение в растението не му дава възможност да прояви мисъл, която дори то още няма. Така че идеята за съхранението ни, която трябва мисълта да употреби, е също така в общия ни физически план на познание.

Така изначало човекът е увеличавал своята сензуалност, увеличавали са се органите му за познание на света, т.е. той е устроен да се себепознава. И оттук е надписът на Делфийския храм – Познай себе си и ще познаеш света и боговете. Следователно човекът е един подвижен храм на познанието. И неговите престои тук му дават възможност да направи една висша литургия, да събуди този или онзи орган, да изпадне в това или онова състояние и да украсява своя храм. Така е устроен човекът и така устроения човек Бог помоли да наименува нещата. (Светът, фактически, носи името, което човекът му даде – този текст в кн. Битие виждате какво познание дава.) След като човекът беше изграден и след като имаше вътре в себе си всичкото, почна с какво – със сензитивността. Заведоха му всички животни, показаха му всички треви и той ги нарече. А после какво става? На този Адам се даде повеление, но той в размисъла си, грешен или негрешен (проблемът за мен е малко по-друг) направи една друга дързостна стъпка. Потърси познание чрез ума, потърси познание към кое – към това да стане равен на боговете. Защото змията му каза много ясно: не, няма да умрете, а ще станете като тях богове.

Така се изграждаше великият Адам в сетива. И кой дойде след това? Дойде един Авраам. Какво беше Авраам? Баща на народите! Представете си каква универсалност и каква социалност е вложена в битието на „баща на народите“. Кой идва по-нататък? Идва един Иаков. Какво ще прави Иаков? Стълбицата Иакова, знание Небе – Земя, ходене, борба с бога. Какво е Иаков? Израил. Виждате как се изграждат! Поле след поле, стълбичката от едното към другото, слизат и се качват. Едно велико сътрудничество на изградения човек (няма да се простирам нататък как вървят). След това кой дойде? Дойде Христос, за да каже най-великото: Аз и Отца едно сме! Значи единият ще бъде баща – кое тяло и кое поле у нас? Другият ще бъде богоборец – кое тяло и коя плът у нас? Третият ще вземе плода и ще каже: Аз искам да стана като тях – боговете! Адам, който изрече и Христос, Който каза: Аз и Отца едно сме! Ето това е отговорността, която носим, това е битието, което ни предстои.

И в обслужването на човека, в тази дълга низа, идва вече Интуицията, идва Боговдъхновението, Богооткровението. Това аз наричам духовно, божествено знание, носено в човека, давано на човека и осъществявано от човека. Защото Божие знание вън от човека и неосъществено от човека може да отмине тъй, както Христос каза на Никодима: „Вятърът духа, дето иска, и гласа му чуваш, но не знаеш, отде иде и накъде отива…“ (Йоан 3:8). Значи ние трябва да го вградим в своята духовна стомна, за да можем в жажда или в необходимост на някого да я подадем или когато сме жадни за знание да я вдигнем и да отпием. Това е за мен йерархия на божественото, йерархия на познание към пътя за Божествен живот. Наистина, много е трудно, защото това, с което сме започнали живота си, сега трябва да го изявим, а онова, чрез което Бог ни е събуждал е трябвало да го усвоим, за да можем да се изграждаме във възприемането на Бога. Духовното знание не противоречи на знанието на очите, но доктрината на очите, когато ни е давала знание, е твърде далеч от това, което боговете ни откриват или което ние носим като богове или като възможност като богове да го осъществим. Доктрината на сърцето също… Затова казвам, че Духовното знание е трудно, но всъщност то е наше.

Това е Интуицията, Боговдъхновението и Богооткровението – лъчи, които гонят тъмнината, ограждаща Вечната светлина. Ние с очите сме гонили тъмнината на примитивното или естественото знание, защото най-висшето, Богооткровението, можем да го възприемаме в неговите две естества – естественото богооткровение, което храни очите ни, което храни сърцето ни и което ни дава трапезен хляб на духа, и вън от него – свръхестественото знание на очите. Защото и тогава, когато го получаваме като богооткровение и тогава, когато го получаваме като боговдъхновение или като интуиция, ние трябва да го изявим именно с доктрината на очите, с ума и със сърцето си. Защото ап. Павел казва: „Да говоря всички езици човешки и дори ангелски, щом любов нямам, ще бъда мед, що звънти, или кимвал, що звека. Да имам пророчески дар и да зная всички тайни, да имам пълно знание за всички неща и такава силна вяра, че да мога и планини да преместям, – щом любов нямам, нищо не съм.“ (1 Кор. 13:1-2). Така че, ако вие сте получили едно боговдъхновение или едно богооткровение като знание в йерархията за божествеността в живота, трябва да го приложите чрез доктрината на очите, да го направите естествено знание, защото Бог чрез Естеството Си ни учи, а чрез Откровението ни дава тайните Си. И затова ап. Павел казва: „А нам Бог откри това чрез Своя Дух, защото Духът прониква във всичко, дори и в дълбините Божии.“ (1 Кор. 2:10). Ето с какво се учи – Дух, който пробива всичко, който вниква дори в дълбините Божии. Значи и Бог си има дълбочини и това ни дава Духът. Той чрез Дух ви открива – Духът прониква дори и в дълбините Божии – Светият Дух, Третата Ипостас на Отца. И Христос говореше за това свръхестествено знание, приложено чрез естествеността. Обеща, че ще прати Светия Дух и рече: „А Утешителят, Дух Светий, Когото Отец ще изпрати в Мое име, Той ще ви научи на всичко и ще ви напомни всичко, що съм ви говорил.“ (Йоан 14: 26). А Той богооткровение ли е; знанията, които дава на човечеството, богооткровения ли са; Той Самият богооткровение ли е като въплъщение!? Защото какво казва: „…словата, що си Ми дал, предадох им ги, и те приеха и разбраха наистина, че съм от Тебе излязъл, и повярваха, че Ти си Ме пратил.“ (Йоан 17:8). Виждате естествеността като знание и образа на боговдъхновението и образа на богооткровението като свръхестествени знания в реална приложност. Разбира се, това е една йерархия на познанието.

Да започнем с Интуицията – това, което е най-близо до нас и което е наше. Но преди това трябва да различим необходимостта от Оня, Който дава (официалната наука го нарича донор) и онова, което трябва да вземе (наречено перцепиент). Виждате ли какво е нужно? Можем да го наречем Небе и Земя, да го наречем Дух и плът в своята жива реалност на даване и на възприемане – на възможност за развитие. И все пак, когато тръгваме по тази стълбица ще кажем, че интуицията е най-близо до нас, въпреки че и боговдъхновението е у нас, въпреки че и богооткровението е у нас, защото пратени трябва да можем да ги приемем. Но интуицията е най-близо. Дори, както знаете, по стълбицата на телата, описани в системата на окултните науки, имаме и тяло на интуицията.

Но когато кажем Боговдъхновение, Богооткровение, имаме ли тяло, имаме ли поле на Боговдъхновението, на Богооткровението? Много е трудно да се каже, че има такова тяло, както и да се определят методите на работа, в които са посочени достиженията, защото идва се до една нематериална субстанция (безспорно, вече от Причинния свят нагоре) и ние губим онези реалности за субстанциите, които наричаме чисто духовни. Но познанието тогава откъде идва? Ето как почваме да разделяме на Небе и Земя, почваме да разделяме на Дух и на плът, на вътрешно прозрение и на отражение. И Интуицията като първо стъпало, преди да се пристъпи, преди да се стигне до Боговдъхновението, а след това и до Богооткровението, има своя Азов представител, има своя вътрешен свят.

Така постепенно влизаме в познание на иреалното, както обичат философията и психологията да се изразяват и много често това знание го считат дори и за доста обидно. Разбира се, науката постигна твърде много отлющвания (ако мога така да се изразя) на материалните обвивки върху духовността ни, за да стигне до прозрението, че няма материя, а има движение (един Айнщайн го демонстрира) и дори да ни каже, че всичко е Дух, а той се материализира и в неговата обратна пътека се дематериализира. И по този начин се търси сега от коя субстанциалност – духовна или полудуховна, битиейна или инобитиейна, идват Боговдъхновението и Богооткровението. А Интуицията си има своето поле и тяло, както казах.

Буквалният превод на интуиция (intuitio) от латински значи усет, но и предчувствие, защото усетът, инстинктивният усет, стои малко още в първичната ни биология, а тя като самосъхранение носи божествеността си, която ни пази – това, което наричаме инстинкт. Той е умножен в човешката логика и мисъл като усет. Но когато речем предчувствие, ние го качваме в друга категория на психознанията (предчувствие, pressentiment, както го казват французите). В същото време то е яснота, то е едно точно и правилно знание (това ще намерите в лексиконите – правилно знание), знание истинско, получено без разумност и без експеримент, както го нарича Анри Бергсон – елан (elan), порив. Някъде се казва, че то е догадка. Тук вече ще преценим дали ъгъла на този, който разтълмява етимологията не е идеология, защото, когато се каже догадка, не значи още предчувствие. Това е едно снижаване. Догадката има въздуха на съмнението, докато предчувствието е чисто усещане и знайност. Догадката е непълно знание, а Интуицията е прозрение – прозрение и усет, който усет се носи от камъка до великото Божество!

Но когато някой пише подобен лексикон или в него има мироглед, че не признава нищо извън „реалното“, логично е да каже, че това е догадка. Други казват, че интуицията е проницателност и вечното прозрение. В теорията на идеалистическата философия това е една непосредственост на познанието за истината без помощта на наука и без логическо умозаключение.

Това е интуицията и тя ще си остане гледана от страна на философите с различна разцветка. Безспорно ще бъде едно – когато човечеството в своята еволюция надмогне съмнението си за съществуване на други сили освен тези, които ни представя умът; освен тези познания, които ни дават очите (за сравнение, аналогии и умозаключения), тогава ще даде по-друг цвят на интуицията. Времето е безчислено, енергиите правят своето.

Методът на работа, това е, когато човекът в своето вече вътрешно съзерцание, минал прага на висшия си ум, успее да отвори завесата на онова, което наричаме олтарно служение. А олтарът е за посветените. Разбира се, всеки, който е влязъл вече в храма, ще стане и олтарен служител, но там трябва да се научат много още песни и много още тайни. Така че когато се отвори олтарът, това е лъченето на интуитивната или на духовната ни енергия. Тя във всички случаи е наша, във всички случаи е дълбокият ни опит в пътя на раждането и прераждането; във всички случаи тя е градация на нашата таблица на съсредоточаването, на преминаването през всичките елементи – от размисъл, през съзерцание, до едно вътрешно откровение. Това не значи, че в щедростта на космичното ни свързване (а космичното свързване е велика божествена мисъл) не можем, в едно такова будно състояние, да вземем и от онова, което светът има, родено от същества по-велики и по-изградени – да вземем от тези (както един Плотин ги нарича) богове или Бащи на боговете, сложили своята велика духовна дан. И в един такъв екстаз, в една такава вътрешна съсредоточеност нашето интуитивно (духовно) тяло минава в този океан и си взима онова, което е пригодно да понесе. Затова понякога виждаме пламъците на нервната енергия да не могат да бъдат понесени от нервните проводници и това е, което води до т. нар. психични вълнения или нарушения. Защото не всякога едно психично вълнение е и нарушение. Човешката мисъл може да определи някого, че е психически неуравновесен, а той да е толкоз нормален. И Христос Го наричаха луд… – това е толкоз естествено – разлика в нивата. Как тогава няма да е така!? Ето защо човекът се изгражда през това, което казахме – доктрината на окото, доктрината на сърцето, за да дойде доктрината на Духа, за да даде прозрението.

Разбира се, рационалността е страшно необходима, за да се пробие път, за да се изгради дом, дом в природата. Всеки от нас има по един дом в природата. Това е неговата душевност, това са неговите мисли, това са неговите желания – онова стадо от ветрове, както съм ги нарекъл, които следват овчаря. Стадо от ветрове – нашите желания и мисли! Всичко това е нашият дом. И в него все пак има едно кандилце – кандилцето на Духа. Колкото повече то светлее, толкова повече в този дом ние привнасяме и слагаме своето. Щом от това кандило може да стане едно горящо слънце, тогава сме в Космичната цялост на рационална свобода. Защото трябва да се освободим от рационалност. Тя е много нужна, но трябва и да се освобождаваме, за да дадем духовност и тогава това, което наричаме усет, прозрение, никога не е равно на знание (много знаят някои, но нямат прозрение).

А Интуицията може ли да бъде приложена? Разбира се, може. Как обаче тя идва при нас? За нея има, както споменах, изградено специално поле и тяло в човека, а и в цялата Космичност – поле на Интуицията и тяло на Интуицията (духовното тяло, причинното тяло). Таблиците са различни, но мястото е едно и също. Значи има знание, което може да дойде не като впечатление, не като зрение, не като силогизъм, не като асоциация, която някакво понятие е събудило в душата ви, не – а като вътрешна виделина, като вълна на просветеност. Така интуицията като вътрешна възможност ще трябва да има и методика на познанието, ще трябва да има някакъв подбудител или някакво добре мотивирано (както е за другите елементи на познанието) поведение и методи. И щом сега е вън от нормативите, безспорно, може да се хвърля съмнение. Въпреки това, интуицията във всички времена на историята е имала и ще има своето реално присъствие на знание, присъствие, носещо знание. В окултните учения – особено в Плотиновата теза, в тезата на един Хермес, в нашия Исихазъм, освен възприятието, освен доктрината на сърцето, освен разумността (след всичко това), има една екстаза. И Плотин я приема като най-висшата възможност за одухотвореност. Той ражда и понятието теософия – богомъдрие (въпреки че всички религии са я изповядвали, но не са наричали така нещата). Значи изпадате в една екстаза, която ви дава знание – богомъдрие. Не философия, което е обич към мъдростта, не обич, а мъдрост към Бога – богомъдрие.

Оттук Рудолф Щайнер се отдели (не прие идеята да стане Бог, затуй създаде Антропософията, т.е. човекомъдрието, която не можа да пробие път). И кое беше голямото в Плотиновото схващане, когато говори за тази теософия, за това богомъдрие, плод именно на екстазата, която дава интуицията, т.е. знанието на интуитивното тяло. Той има една много странна мисъл: Ние трябва да се стараем не да бъдем безгрешни, а да бъдем богове. Това не значи, че хората нямат праг, защото кой бог е грешен бог. И виждате как градира. А това е много важно – градира! – богове! Ето един от най-големите върхове, който е изкачил Плотин. Страшен е във вижданията си. И наистина, когато говоря за него винаги е с известен пиетет и винаги си казвам, че те много с Хермес вървят – ръка за ръка – много вървят. Разбира се, че тогава можеше да се говори за екстазата като метод на едно вътрешно откровение и знание. Но самата реалност постепенно отваря дълбоката бразда на интуицията, в която никне семето на познанието. Тя все повече и повече ще стане доминанта над обикновеното, разсъдъчното мислене, защото разсъдъчното мислене или логиката ще поставят все по-солидни стъпала, та когато на площадката на интуитивното знание човечеството започне да извежда истините, да няма съмнение. И както сме признали разумността, както сме признали възприятието на очите, което минава в понятие; както сме признали понятието, с което квалифицираме и изразяваме мисъл на поведение или мисъл за характеристика на предмета, така ще дойде време, когато ще жънем от тази бразда голямото семе на интуитивното знание – пряко, чисто и непосредствено. Разбира се, модерната философия (от която за нещастие с десетилетия бяхте откъснати) работи много в тази област. Тук почти в мъгла потъна един Анри Бергсон с неговото учение за интуицията. Не казвам, че теорията му беше най-съвършената, но тя беше най-подчертаната в съвремието както като теза във философията, така и като стратегия на бъдещото знание. В нашата страна имаше доста привърженици (преди 9 септември), но след това вече не можеше сред мъртвата материя на мъртвия марксизъм да пробие път. Мисля, че съвременните философи ще намерят отново пътя поне да дадат интуицията като школа и интуицията като метод на познание.

И окултните науки никога не са отминавали интуитивното знание, щом са отредили и съответното поле, което се храни и което храни човека с подобен род знания. Дори отработена е методиката на познанието. И това, което се нарича мистично възрение, много естествено, че може, както е в гражданската философия, да се преведе именно интуиция. А знаете нейните подстъпи, макар и да изглеждат малко чудати съответните аскези, с които се стига до възрение, но това е различие, защото другото е доминанта. Когато възрението става естествено, както сега за очите и за ума ни е естествено едно познание, както експериментът е естествен, тогава и вглъбената интуитивна или мистична аскеза ще може да дава познания. И Интуитивното поле е, от което човечеството или отделният човек отдавна взема своето познание. Най-обикновеното е тогава, когато се каже: „Имах предчувствие“. И то се равнява с онова, което в официалната религия се нарича вяра.

А вярата е едно знание за незнайното. И затуй необяснимото, незнайното се обръща в една догма, която постепенно, с еволюцията на човешкия род, почва да се освобождава от ограничеността да се приема само тъй, като „дълбока вяра“. След това знанието го осветява и то става едно познание, което не идва вече само от вярата, но и от разумността ви, защото може да го приложите. Разбира се, все още се разграничава рационалното мислене от интуитивната вяра. (Същото познание на рациума, огрян от интуитивното прозрение, нямаше да създава този главобол.) Затова понякога църквата, ако `и кажете, че сте интуитивен, ще ви осъди, защото чрез „вяра не приемате“. А щом вярата е облечена в осененията на интуицията и дава на разума прозрение, защо и разумът да не е участник в духовното знание? Разумът е малко по-долу от интуицията и когато тя го огрее, разбира се, че той, т.е. нашата мисъл ще трябва да стане толкоз съвършена и толкоз изчистена, че да може да я изрази – и умът да бъде интуитивен ум. И така го наричат окултистите – интуитивен ум. Това като познание не е изчерпано в никои векове, защото е в полетата на висшето знание и не може да бъде изчерпано. Явно е, че то ще става все по-настолно в живота; явно, че то ще става все по-живо в приложението. В такъв смисъл никога няма да загубим връзката с тази божественост, за която казах, че тя е наистина една йерархия на познанието за Божественост. А божествеността не е нещо, което е чуждо на човека, защото само човекът може да определи познанието така. Никое дърво не може да каже това, нито някое от животните може да го определи. И така че това знание ние наричаме божествено, защото е определено и усвоимо, и приложимо само от човека. Затова е и йерархия на познанието в божественото ни живеене.

Интуицията беше отречена, разбира се, от философиите, защото това, което умът не можеше да обхване, можеше да се остави тогава вече на вдъхновението, без философиите (и идеалистическите, и материалистическите) да сложат отпред представката. Само теологията слага на вдъхновението определението боговдъхновение. Нито идеалистическата, нито материалистическата философия дават такава квалификация. Има вдъхновение, както има фантазия творческа – обюздана, за да ни доведе знание от някъде по-горе от нашия ум; има вдъхновение и всеки творец знае това, но друго е терминологията боговдъхновение. Затова и философията държеше настрана интуицията. Дори не я предоставяше на религията, защото и религиозните водачи не я приемаха много, тъй като я считаха чисто мистична. А щом е мистична, току виж нарушила догмите. (Щом кажете, че сте мистичен, Василиевите молитви ще ви четат.) Религия, която се пази от мистика е приложна, но не и развиваща се. Да се удовлетвори умът е много лесно. Трагедията къде е – че има много информация, а няма знание. Когато удовлетворите информативно битието си, вие се осакатявате откъм знание. Задоволи ли се човек с информация, той не пуска своя лот да види дълбочините. А трябва да бъде пуснат, за да знаете кораба ви в какви води плува, защото на плитчината кораб не върви. Така че религиите се пазеха от тази доктрина, наричаха я мистика, други – краен идеализъм, субективен идеализъм. Дори едно цяло учение имаше – солипсизъм, това е, че няма нищо вън от човешкото съзнание (на интуицията не са придавали такъв краен изговор). Разбира се, не трябва да се счита, че това беше плод на интуитивната даденост у нас, защото всеки човек щом има това тяло, ще има и това знание. Но кога ще го проявява, това е отделен въпрос. И в най-непросветното време някакъв лъч си е пробивал някаква точка, отивал е, давал е прозрение и тогава човек, макар и малко рационален, е прилагал онова, което неговият вътрешен глас му каже. Защото другото име на интуицията, това е вътрешният глас – да чуем вътрешния глас.

Конкретно проблема за вдъхновението, както казах, теологията сложи своя термин „боговдъхновение“. Но тук се разминават много неща – боговдъхновението като проблем на познанието, като метод на работа и като необходима изискаемост една творба да бъде канонизирана. Боговдъхновени се считат само каноничните книги (въпреки че някои от Светите Отци, например свети Атанасий Велики, приемат, че и други са боговдъхновени), а за останалите се приема, че са полезни, необходими, за да помогнат за възпитанието, за назиданието. Дори могат да бъдат наречени свещени, защото Източното Православие, а и Западното (макар че там има малко по-разширени формулировки) приемат Светото Предание, а то именно не влиза в каноните. Разбира се, не всичко приемат, има много уговорки. Това дава основание на Реформацията в лицето на Протестантизма да отметне и да не приеме нито една от версиите за Богопреданието или за Свещеното Предание. Виждате колко много възможности се явяват, за да се нарисуват няколко образа за Боговдъхновението като същност, като метода на работа и като изискаема принципиалност за канонизация или за предание.

Светото Предание влиза тогава, когато ще се формира самата същност на едно вероизповедание, ако не равностойно, то напълно причастно във формирането на догмата, на тайнствата и на метафизиката – равноделно със Светото Писание. Но има нещо, което е много важно за Светото Предание. То е, че написването е по вдъхновение на Светия Дух. Това трябва да се разбере – по вдъхновение на Светия Дух! Защото има неща, които са казани пряко от Отца и тогава, това би могло да мине в тезата за богооткровение.

Някои теолози имат по-широко, по-друго схващане. Те почти идентифицират Боговдъхновението и Богооткровението или пък разширявайки малко Боговдъхновението му приписват и явления, които са плод на Богооткровението.

Но това, което като основа трябва да знаете е, че Боговдъхновението е явление, което Светият Дух извършва чрез избраника, за да се даде съответното знание, за да се посочи съответният път. Казва се, че то може да дойде чрез сън, че то може да дойде чрез видение, че то може да дойде с пряка диктовка, но никъде не е казано, че и с медиум може. Това е много важно.

За Боговдъхновението Светите Отци и самите Вселенски събори имат една формула. Светите Вселенски събори, всемирните, осенени от Светия Дух, приеха правилата (които са изброени). Следователно тези правила са осенени от Светия Дух, т. е. боговдъхновени и за това безспорно верни.

В Откровението обаче не е отредено място за Светия Дух. Богооткровението е вече самата същност на Божията воля, в чиято безпогрешност не може да се съмняваме. За Богооткровението има гръцка дума, която знаете всички, това е Апокалипсис, което буквално преведено значи едно истинско или истинно, искрено открояване и разкриване на самите неща. Да, но всички ще кажат за Откровението на Йоан – като го четем, нищо не можем да разберем. Уж искрено и всичко открива, а пък не можем да го разберем. Там, вътре, в дълбините трябва да се влезе и там го има (така че няма защо да се безпокоим).

Ето ги тези два, не толкоз разграничаващи се, но все пак отличаващи се акта – на Боговдъхновението и на Богооткровението. Когато се посочва в акта на Богооткровението, че Бог Отец дава Своите назидания, извиква Своите посланици или разпорежда на Своите Синове – те създават фактически храмовия зид на Божието домостроителство в човека. Защото Неговото домостроителство в света е дадено с ония шест дни на Сътворението. За пророците в цялата книга на Старозаветието се говори, че са осенени от ангела, от Светия Дух. И това наистина е боговдъхновение, което получава своята информация чрез посредници, но посредникът е Третата Ипостас в повечето случаи. А както знаете, в Откровението на Йоан се говори, че Христос взима прякото знание от Отца и го предава. И затова в цялата Свещена книга само то е наречено Богооткровение.

Такива откровения е имал един Адам с предназначението какво да прави; имал е един Ной, защото на него е казано да спасява този свят, да си направи своя кораб (още го търси светът). Аз мисля, че той го е направил в себе си. А потоп, че е имало, имало е, но трябва да направите ковчежето в себе си, защото спасението е на Мировата душа. Има и нещо друго: след като уж ги спасиха, пак са същите. Значи явно е, че нещата са много по-мистични, отколкото разказът, който е само илюстрация на вътрешната наша тайна. Подобен род откровение получава и Авраам с предназначение да стане баща на човечеството, на народите; Иаков, който трябваше да се качва по стълбицата, да се бори с Бога, за да се създаде там и земния Йерусалимски храм; Моисей с предназначение да изведе евреите. А пророчеството не е Богооткровение, то е в отрасъла на Боговдъхновението или, бих казал, в повечето случаи на интуитивната даденост, която много често даже е и малко по-долу от интуитивното разбуждане, защото голяма част от пророците (затова са ги разделили на малки и големи) имат осенение – трябва да ги разграничавате. Когато се говори, че Светият Дух въздейства, при пророците имаме осенение, малко по-съвършено и по-чисто от медиумството (не бива обаче в никакъв случай да се размесват). И това тяхно служение или пророчеството като служение, профетството, както е казано, не е медиумство, но в отделни моменти го има. То е осенение и се казва „осени ме“, не е казано, че е просветление. А доколко вече и кое тяло, кое поле е давало информацията на пророка… – самата Библия и самите теолози ги разделят на велики и малки (както вече казах). Значи това само за себе си градиране показва и информационния канал, и тайната на знанието. Защото по-голямата част от пророците се занимават само със своята вътрешна история и с лошите постъпки или беди, които са върху еврейския народ.

Така че пак повтарям: Откровението не е от Светия Дух! Пророчеството, Боговдъхновението – да, но Откровението – не. Наистина имаме една трилична единосъщност, но не се казва, че Светият Дух донесе Откровението. Откъде е тогава този извор на Богооткровението? И както знаете в Свещеното Писание само едно Богооткровение има – Апокалипсисът на Йоана, дадено от Бога на Иисуса Христа, на Сина, Който Го дава надолу. Значи Богооткровението е най-върховната възможност на човека или космичната му хармония в единство с Отца, а не полъхът на гълъба, не будността на нашето интуитивно тяло, не екстазата (защото екстазата може да ви доведе в будността на интуитивното ви тяло). Богооткровението е най-възвишената възможна среща Бог – човек. За него посредничество няма и не може да има – необходима е цялостност. То е Отческо. А „Отче наш“ ще си остане вечно, докато цяла една планета не се осъществи. Могат да се сменят моленията и исканията, могат да се сменят категориите на потребите, но Той – не! „Отче наш“!

На много места в Светото Евангелие, най-вече и в Посланията на ап. Павел, ще намерите интересни моменти, например, че казва: „Има тяло душевно, има и тяло духовно.“ (1 Кор. 15:44). Той приема, че има и тяло физическо, тленно, както го казва. Ап. Павел единствен от църковниците приема трихотомията. Църквата и досега признава само две тела, но ап. Павел приема три: тяло душевно, тяло духовно, тяло физическо. А естествено е, че с душевното тяло не може да има Богооткровение. То е проводник, който ще доведе до физическото, но то не е в състояние да понесе вълните на Откровението и поривността на светкавичността, която дава тази Светлина. Трябва да бъде подготвено, за да може Божественото да бъде внесено в личния ни бог. Тогава ще разберем защо един Плотин казва: Този, който има своята екстаза, той може да бъде Бог, но онзи, който има величието на великото си служение, той трябва да бъде Баща на боговете; онзи, който има граждански добродетели, той е добър човек; онзи, който има очистението, катарзиса, той е съвършен, след това става бог, а четвъртият е Баща на боговете. Всичко това е дадено и е написано вътре у нас. И нищо чудно, че когато човек се научи да се чете, една малка пробуда може да го накара да разбере всичко в себе си. А тази малка пробуда е, че той е бог в развитие. Това е достатъчно. Ако се себесъзнае като бог в развитие и върви, тогава той ще има смелостта да се качва по стълбата Иакова, да върви по Голготския път, за който казвам, че е път Божествен, а не страдание.

Така трябва да се победи разумното – като не го отричаме. Нека някой не се заплесне така, че да прави неразумности, като се мисли, че е достатъчно духовен. Това ще бъде смешно. Нека сме достатъчно духовни, за да контролираме разумността си. (Обратният процес ме плаши.) Да се уравновесим, да сме полезни на другите и да имаме мироглед.

Актът на Богооткровението или Боговдъхновението има два аспекта в теологията – аспект на естественото и аспект на свръхестественото. Естественото богооткровение и боговдъхновение получават своята знайност от това, което като сътворено говори за същността на Невидимия, Който като душевна същност в нас е видим и усвоим. Защото самосъзнанието да се съизмерим със сътвореното и естественото е поведение на вложена божественост. Ние се сродяваме с онова, което Той е раждал, защото сме родени от роденото Му. Ето тази съизмеримост е една вътрешна будност. Всичко, каквото можем да съзрем, е именно естественият показ на Богооткровението. От тук нататък е свръхестественото.

И тук е далновидността, когато са правили Символ-Веруюто и са казали: сътвори видим и невидим свят. Тази разлика не бива да я изпущаме изпредвид, когато определяме явленията, защото тя може да бъде родена с естествената пробуда и размисъла; тя може да бъде осенение от Светия Дух, Който ви разкрива нещо; и тя може да бъде Божествена вълна. И затова Христос няма да Го видите като ясновидец. Няма да Го видите, защото не може да Му работи само един център. Когато се дава една духовна вълна, тя не може да бъде осакатявана. И друг път съм казвал: ако една клетчица само в Неговото физическо тяло беше протестирала, ако не беше се освободила от страх от смъртта, Той нямаше да направи величието на Голготското ходене. Разберете каква подготовка трябва за това! За хулите няма да говоря.

Свръхестественото богооткровение е вътрешният приказ или както е сочено понякога във видението (защото във видение и сън Иаков минава стълбицата си) – съприкосновеност с Вечния. Това е другата страна – свръхестествената. И ако тръгнем по стълбицата на развитието си, всякога, когато сме минавали естественото си знание от своя първи рефлекс да отговорим на това, което ни заобикаля, за да вземем поведение към него, ние фактически вършим вече богооткровеност. Защо? Защото то получава нашите по-малки възможности с това, което носи. Така че когато сме израснали и по-възвишените неща почнат да ни въздействат, ние сме пак в богооткровение, само че в една друга йерархия на наше откровение, на наше знание – работим с Духовното поле. Всичко е достигнало до това ниво, като сме тръгнали от първичното. В такъв случай, бих казал, че всичко е едно богооткровение, но йерархията на познаваемостта го разделя. Така имаме естествено и свръхестествено Богооткровение.

Разбира се, за всички тези неща Христос беше казал на Своите ученици, беше им дал достатъчно реално знание и ще го намерите в Евангелието на Матея глава 10; в Евангелието на Йоан, глави 14, 16; във Второто послание на ап. Петър; в Първото послание към коринтяните на ап. Павел и в Посланието му към галатяните; ще го намерите и в книга Откровение, където всичко това е казано и което винаги ни е говорило, винаги ни е давало основание за вдъхновение, винаги е диктувало и внушавало. Самото прозрение, понякога и в по-нисше поле, също е едно богооткровение. Така че човек трябва да знае, че още със своето раждане, когато е поселил Земята си (защото тя е определена за неговата еволюция), той е почнал да учи богооткровението.

Какво може да ни даде това откровение, какви дарове и показатели свидетелстват за неговата същност? Изрично е казано, че Богооткровението като едно истинско Божие слово ни свидетелства за известна вътрешна будност и една благодат, която всеки поотделно, в различно търсене е получавал. Каква по-голяма радост има от това, когато някой каже, че му е съмнало, когато е търсил нещо; съмнало му е, някакъв слънчев лъч го е озарил и той е открил нещичко. Така начинът на възприемането градира и нашата култура. Тръгвате от една възвишеност като стремеж, като пътека на търсенето, като връх, който искате да стигнете.

Това е първото – възвишеността на знанието. То е, което е отметнало повоя на вашето довчерашно обличане – повоя, от който ви освобождават. Детето, на което махнете повоя и стоялката, то почва да тича, макар и да пада. Това е възвишеността, която дава богооткровението, която дава богознанието, а то за всеки човек в неговия стадий винаги е една възвишеност. Вие сами сте наблюдавали каква радост е в детето – забързано, да падне дори, но забързано. Ето това е знание на вътрешното ни усещане, че сме станали по-други. Защото, както казах, в тази йерархия целта е да осъществим битие у Бога и да направим битие за Бога. Това е, когато умът може да се достигне в признанието, че е дал нещо, та мисълта да го изрази. Ако някой, който достигне вътрешно откровение, не е знаел що е интуиция, няма никакво значение. Той е извършил един акт на интуитивно осенение, приложил го е и си е направил едно стъпало в божественото отиване. Това е възвишеността, която дават тези вълни, тези стъпала на познанието.

Другото – това е чистотата. Тя е не само предметно необходима, духовно задължителна е. Който не може да разбере духовната задължителност на чистотата си предметно, колкото ще да се стреми, няма да стигне върха. Вярно е това, което говорят гениалните, че гениалността е и щедър дар, но преди всичко труд. Много е вярно. Всичко, което ви дари радостта на усетената чистота, на полученото осенение е било труд, е било, ако щете, рефлекс, съзнание в това, в което живеете. Ама ще каже някой – това е ориентиране в средата сред вълците и ще измисли поговорката: „Сред вълците като вълк се вие“. Не, точно туй Бог не иска. Сред вълците, когато виете като вълк, ще си останете вълк. В Библията е казано, че и вълкът, и агнето, и сеното в една и съща лодка ще пътуват и никой на никого няма да навреди. Това е чистотата на знанието не само като усвояване, а и по отношение възвишеното. Това е чистотата по отношение възвишеното – към Него. И тогава няма да вие човекът като вълк в глутницата.

Третото нещо – това е пророчеството. Като под пророчество се разбира нещо съвършено друго. Това е, когато самият човек е приготвил своята същност като съсъд, в който може да се излива едно по-висше знание. А ние пророчеството го разбираме като гадателство. Не, гадателството беше нещо друго и то с митологиите умря. Пророчествата със Стария завет също умряха в онзи аспект, в който се приемаха. Пророчеството на боговдъхновението е чистотата на съсъда, в който можете да приемете осенението, посланието и тогава вече да си послужите, като събуждате това, което е у вас; като предупреждавате онова, което нарушава закона и помагате на тези, които са край Стената на плача.

Четвъртото – това е чудото. Знаете, че аз го отричам и тук, когато говоря за него, не става дума за ония чудеса, които отричам в аспекта, чрез чудото да се работи като се всява непознаваемост за поклонение. Не! Не това, което внася страх или е във властта на един, а както го бях казал – чудото е Божията истина, показана пред очите на възможно приложимото – демонстрация на Божието дело пред човешките очи. Да разкриете, че има знание повече от това, което знаете. Но целта не е демонстрацията, а усвояване на силите. И след това имате вече самото въздействие, което какво прави – изгражда вашия мироглед и вие го прилагате като култура, вие го прилагате като учение.

Значи възможно е боговдъхновение и вие да го дадете в този смисъл, като смъкнете дрехата на чудатостта и оставите чудното или чуткото (както е казано на старобългарски) – вътрешната същност, силата, която ще приложите. А тя е за всички и всеки може да си вземе колкото е възможно да понесе, защото алчността може да роди завист и завистта може да роди алчност. И така че някой да награби толкоз много, че да не може пък да го понесе… Там измама няма и знаете приказката за „умното“ магаре – когато го натоварили със сол и влязло в реката, за да се напие с вода, легнало, солта се стопила и то тръгнало тичешком. Зарадвало се, че му олекнал товарът. Следващият път господарят го натоварва с вълна (купил си вълна от пазара). Тича то, влиза в реката, пие и пак ляга… и не може да стане. Това е бедата. Трябва да се знае след реката ли се тича или преди реката. Това трябва да се знае – как се взема.

Петото е въздействието върху човешката душа. Няма по-пълна радост, няма по-голяма крилатост в порива на човека, когато е осенен – въздействието на това, което до вчера сте наричали нереално, иреално, изведнъж да събуди у вас докосването на Космическата цялост. Тази пълнота всеки може да я изпита. Тя е била казана и на апостолите: „И тъй, идете, научете всички народи, като ги кръщавате в името на Отца и Сина и Светаго Духа…“ (Матея 28:19). Това е въздействието на Боговдъхновението, Богооткровението върху тях с ония огнени езици на Петдесятница. И тогава вече, безспорно, те не могат да бъдат спряни!

И шестото е жизнеността на Словото Божие, което на вярващия дава сили, на мъртвия възкресение, на болния изцеление. Това е духовната потреба, която душата поднася. И тук е може би тайната на Тертулиан, когато казва, че душата по природа е християнка, т.е. по природа тя носи богооткровението за Любовта. И това е неоспорима жизнедавност и за нея умора тогава няма.

Това е, което изгражда едно Боговдъхновение, едно Богооткровение – шестте стъпала в пътя, по който човекът ходи. И това е разликата на благодатната дар, която дава Боговдъхновението и която дава Богооткровението, от потребата на вашата душевност, на вашия ум, даже и на вашата интуиция – да се удовлетворят от една философия, от една концепция, от едно мъдруване. Ето тези разлики човек трябва да ги прави. Да попълните една част от себе си е наистина голяма радост, но да бъде едно богооткровение в душата ви, то вече не може да бъде радост, то е жизнедавност. Това е живот!

Като потреба в пътя на развитието тези три етапа, през които човечеството и човекът минават, трябва да бъдат усвоявани с една благоразумност. Защото някой може (както в съответните школи), веднага да бъде съблазнен от едно самадхи и да стои по цели денонощия, докато не го получи. Разумното разбиране и приложение са необходими пред насилието да се видим на върха на пирамидата. И ако не се разбере начупената стройност, става един парапсихологически факт, една болезненост, едно отчаяние. А никъде в тези, които са получили Боговдъхновението, няма да намерите отчаяние, независимо от пречките. Отчаянието е отстъпление. Ето защо разумното приложение и разбиране на тези неща ще трябва да ни доведат до това, как да управляваме себе си. И затуй във всички доктрини, от най-древно време до сега, стои Познай себе си!

След това идва една кръстопътност. Когато разумно сме усвоили и когато отговорно сме приложили, ще трябва да знаем на кого служим. Знаете моят израз – по-добре капка в океана на еволюцията, отколкото капка върху отделния цвят. Полезното прилагане в името на другия, което е частица от Христовата истина – да обичате другия както себе си – е една от най-големите потреби. Така се отработва мирогледа, чиято приложност дава правото да получите онова, което се наричаше жезълът на властта. Когато властвате над себе си и служите на другите, тогава естествено е с този жезъл, с кадуцея, да можете да кажете: „Възкресни!“ или да отивате от връх на връх – там, където божествата чакат, за да ви натоварят с благовестията. Те имат още дълга работа, защото човечеството едва в тази коренна раса започва да минава прага на разумното познание към това, което нарекохме йерархия на духовното знание. Това ще ви опази тогава и то ще ви даде знание с отговорност.

Така когато познаваме тези подстъпи на знанието, ние можем да се надмогнем в търсенето на отвъдното, макар че то никога не е отвъдно, щом ние сме всякъде. Ние сме, които се лъчим на тукашни и тамошни – иначе сме си навсякъде. Това трябва да се разбере. И тогава ще знаем мярката на свободата от страх от смърт. Защото този, който може да има едно боговдъхновение, той за миг може да се забрави и да се види в другото и тогава ще знае, че наистина (както е казано в Плотиновото схващане), смъртта е наш брат.

И така, три са основните повеления за тези три необходимости в нашата божественост – очистване, просветление и съзерцание. Ако успеем да ги приложим в личния си свят, в онова, което наричаме социалност, в онова, което наричаме национален дух, тогава евтините феномени няма да имат място. А доколкото е потребно за един исторически път, тези феномени ще обслужват пътеката и пътя на ония, които още са слепи за Мъдростта и Божествения храм. Ние не ги отричаме, ако може и трябва да бъдат подпомогнати. За да можем да кажем, че във всеки необходим момент, когато бъде извикан някой, има в себе си страницата на Интуицията, има в себе си скрижала на Боговдъхновението (защото има достатъчно Свети писания) и най-после има живия огън на Откровението, което може да си позволи да счупи седемте печата на Книгата на Живота. Това е, което трябва да направим: очистение, просветление, съзерцание.

 

Ваклуш

 

Интуицията е енергията, която Огънят ни дава
като формула за познание!

 

НУР 2018
НУР 2017
НУР 2016
НУР 2015
НУР 2014
НУР 2013
НУР 2012
НУР 2011
НУР 2010
НУР 2009
НУР 2008
НУР 2007
НУР 2006
НУР 2005
НУР 2004
НУР 2003
НУР 2002
НУР 2001
НУР 2000
НУР 1999
НУР 1998
НУР 1997
НУР 1996
НУР 1995
НУР 1994
НУР 1993