Зареждам...
Окултизъм и мистицизъм - рационална преценка и културен принос

Окултизъм и мистицизъм

Втора част

Рационална преценка и културен принос

 

Ще продължим темата за окултизма като направим преглед върху неговата същност в религията и философията – като образ, като естетическа цялост, като културен принос, преди да сме пристъпили да разглеждаме отделните окултни школи.

Безспорно че всички тези учения, които ще изложим, съществуващи като официални религии, както и несъществуващи вече (за които говорихме в „История на религиите“), ни показват нещо много конкретно и ясно – че всички тези учения, най-вече и Християнството, към което нашата душевност принадлежи, имат няколко свои форми.

Можем да разглеждаме Християнството като факт. То като факт е една приложена идея – осъществена изцяло или не, но то е една приложена идея, която в хилядолетията я имаме отобразена в съответните църкви и прилагана със съответните обряди.

Християнството като задача е една нравствена лествица, по която сме се изкачвали и съответно на кое стъпало в тази лествица сме стигали, сме имали и своето съществуване – да наричат един човек добър, да наричат някой неприлежен, друг да наричат злосторник и т.н. Всичко това е изведено в тази таблица или, както казвам, в тази нравствена лествица. Това е задачата на Християнството, това е било задача на всички религии досега съществуващи и отминали. Както знаете, и във всички политеистични религии, във всички митологии все е имало бог на доброто или бог на мъдростта. Така че тази нравствена лествица е неизбежност в схемата на религиите. Освен като факт, освен като задача, едно религиозно учение, или специално Християнството като метафизика (това, което е тайна на тайните, това, което много често се казва Светая Светих), е една осезаема мистичност.

Е ли са религиите мистични? Е ли са религиите окултни? След като миналия път разгледахме окултизма, след като разгледахме мистичността като метод и като вътрешна даденост на религиите, на ученията, на школите, сега бихме могли да започнем своето виждане като отлистим страници от религиите, страници от философиите, страници от културите на народите, където имаме знаците, че всяка религия, както всяка история, както всяко човешко битие, освен своята показност (това, което нарекохме приложната идея), освен своята мерилка за поведение (това, което нарекохме нравствената лествица), има и един вътрешен мистичен живот, който много често е оставал скрит. Според йерархията е разкриван, даван и съответно прилаган; формирал е школи, към които са принадлежали обикновено малцина. Затова ще разгледаме религиозната преценка и културния принос на окултното, на мистичното.

Така ние ще се върнем в преценка отново на всичко, за да отбулим това, което наричахме окултно дотолкоз, доколкото съответните векове, давайки една обща религия, са разкривали нещо от тайните знания, като съответно на човечеството са давани и школите.

Тайната, която крие окултизмът като знание за скритото, като информация за това, което не е всекидневно, а позволено като йерархическа възможност за усвояването, ни поставя един въпрос: арелигиозни ли са окултното и мистичното, арелигиозни ли са окултизмът и мистицизмът? Безспорно че това не може да бъде вярно, защото самото знание, което е вън от обективността, е предмет на влизане в тайнственото, в сътворителното, както миналата лекция казах, че Сътворението е една магия, то е един вложен в човека бог на развитието и възможността, посочена като път за осъществяването. Окултното и мистичното присъстват още в самото Сътворение (което като предназначение ще бъде една религия), защото вътрешният човек се схваща с мистичното, а когато той е отобразен, когато той е вече една манифестирана биология и му е вложен един ум, той тогава ще се схваща във външната си представа като ум и чрез ума. Ето защо, ако ние изходим, че религията е една кореспонденция, една невидима нишка между Божествеността и човека, безспорно че още тогава тя (макар и да е вложила в тайнственост, макар и в мистичното вживяване да се открива роднинството ни или синовността ни с Бога) си остава мистична. И нищо страшно няма в това да кажем, че религията е също била окултна; показна, а в своята вътрешна страна – окултна. Показна е с онова, което зрението ни, с онова, което умът ни може да прецени – постоянната фраза на философи и мислители,че от видимото ние изваждаме знание за невидимото. Това, което един Пантеизъм ни говори, че всичко е Бог и във всичко е Бог. Това са извлечения, това са констатации на ума, това са заключения на нашето разсъждение. Усетът, за да уловим вътрешността, която пулсира в движението (която е динамична от Бога, когато слизаме и динамична към Бога, когато се изкачваме), си остава едно окултно знание, докато се разкрие в цялост.

Не може да не се каже, че е видимо това първично знание, дадено от религиите, когато символи, които могат да свидетелстват, са усвоени само като фигури, но неразтълмени в същността им – в ядката на тяхното даване. Ето защо, ако прегледаме всички ритуали, ще намерим, че те са израз на вътрешния образ, който свидетелства за едно религиозно съзнание и поведение. Също така можем да схванем в известна обща граница и тайнствата, но сакралността на тайнствата винаги ще бъде една окултност. Ето защо е дошла догмата. Догмата е едно було и тя трябва да се приеме с мистично възрение, тя е една тайна, т.е. една прибулена окултна истина, защото зрението ни може да я види, но само Духът ни може да я обясни; зрението и слухът я приемат като даденост.

И тогава, когато видите в една икона, че архангел Гавриил поднася цветето и казва на Дева Мария: ще зачнеш – това е фигурната, символната страна. Това ли е енигмичната, окултната истина? Не! Тя е много по-голяма и аз съм говорил по този въпрос[1] – за тази Всемирна утроба, която трябва да приеме в себе си Логосното излъчване, за да Го направи Син, а не пророк. Ето защо тази сакрална страна на това Всемирно тайнство е дадена в една фигура, е дадена в една възприемчивост, но е прибулена в една догма – догмата за непорочното зачатие. И трябва само посветеният да ви отгърне, за да можете зад завесата да видите какво се крие в това непорочно зачатие – чия чистота е необходима, защо е девство и защо плодът е Синовност. Това е религия, която не е лишена от окултност, макар да е изповедание на хиляди и милиони.

Мистичността, като метод на усещане и живеене, е нещо, което ви доближава до тази велика тайна с течение на вековете, минавайки през различните бродове на религиозни съзнания и официални изповедания. Минавала е и лодката на Харон – да отведете в отвъдния бряг живия, който отива в Царството на мъртвите, за да се срещне с духовете. Там има една велика тайна – тайната на забравата. Трябва да минете през реката Лета, за да забравите. Това е забрава, която трябва да извършите – на своето зрение, на своя ум, ако искате да бъдете свободни във вибрацията за тайни. Другото е изповедание, което ще продължава и с хилядолетия ще обслужва, както казах, приложността на идеята и задачата на нравствената лествица, но не и мистичната, метафизичната осезаемост на духовните прилежания за човешкия род. Оня, който мисли, че много ускорено може да отмине оттатък реката, е необходимо да знае, че трябва да носи своята монета, за да плати на Харон; трябва да плати на лодкаря, ако иска да отиде на отвъдния бряг, да забрави миналото си в реката Лета и тогава да разговаря с ония, които са духове. Защото мистичната страна има този контакт – както да разговаряте с отвъдността, така в своята йерархия да стигнете до същината на Твореца. Следователно наистина алогично би било да мислим, че религията не е окултна. Затова тя, от една страна, е показна, изявена, практично приложима – учение, което е преминало в религиозно изповедание със съответните ритуали, със съответните догмати, със съответните канони, които го охраняват за неговото осъществяване. Но ведно с това, като йерархия на възможностите, в нея са вложени известни тайни, които не могат всякога да бъдат достояние на всекиго. И точно това създава нейната окултна страна. Затова по същина религията, в нейната вътрешна, метафизична същност, си остава окултна.

Казах,че за всяко време си има съответна тайна и за всяка тайна си има съответен олтар. Пътят за достижението на тази тайна, това е мистичното възрение или мистицизмът. Ето защо още в най-древно време окултни школи съществуват; окултни огнища служат за приют и топлина на тези, които искат да се стоплят, за разлика от ония, които стоят далеч от огъня на вътрешното знание и упражняват само ритуалната страна. Затова посочих[2], че има малки мистерии, че има големи мистерии, че има и велики мистерии. Йерархията не е обидна, а е вложена възможност всеки да получи своето място. Това е пулсация, която всеки ще трябва добре да усети и да мери своя пулс, за да знае дали да го ускори или да го намали. Тези, които са добри туристи, знаят, че им е нужен бавен пулс. Този, който иска да се качи на Хималаите, трябва бавен пулс да има, ускореният пулс бързо спира устремения нагоре. И окултните учения са една вградена система на обучение с първото задължение – търпение.

Така се върви в историята, докато се дойде до това велико изпитание, което дава само едно задължение на този, който иска да мине през кладенците на посвещението. Едно задължение има там (то може би е и единствено), но то е всичко, както от една Единица в Питагоровата система се раждат всички числа (когато сложите до една единица нула или което и да е друго число, вие създавате промяна на вибрациите й, създавате нови елементи на Сътворението). Затова казвам – може да бъде едно единствено това задължение и то започва от търпението (което трудно се гради), за да стигне търпение до жертвеност. Някога си позволих да кажа, да сравня търпението с тоновата стълбица. Тя започва от „до“ и свършва до горно „до“. Така този, който иска да напише една симфония, трябва само тези седем ноти и това горно „до“ да владее. И всяка от тях е една степен на търпението, в която се вграждат всички други добродетели, без които не можете.

Някои религиозни системи дават броя на добродетелите, които трябва да получите, за да имате посвещението. В Будизма са осем, другаде – двадесет и пет, някъде са и осемдесет и четири хиляди (защото е казано, че Шива е могъл да направи осемдесет и четири хиляди упражнения; и ако всяко от тях е частица от изграждането на една добродетел, представете си какво трябва). Аз ви казвам: търпение до жертвеност. Това е, което трябва да мине един ученик, това е, което трябва да мине един верующ, за да може да открехне вратата на посвещението.

Там още, в християнската древност (въпреки че и много по-рано, както винаги съм твърдял – във всички религии), има житно зърно на мъдростта, обвито в пелената на тайнството; житно зърно, което трябва да мине своята посевна есенност, трябва да мине топлината на зимата в нейните снежни навеи, за да я имаме в една пролет така, както казва Христос: изкласила и плодила в трийсет, шейсет или сто зърна. Ето защо искам да се спра върху една особена тайна – тайна, през която след това всички окултни учения са минали или най-малко оттам са взимали своята валенция, за да направят и своите школи. Това е и в древното учение на Плотин, което е наречено теософия още тогава. Теософското общество е нова креация, но не е нова идейност и не е нова постановка за контакта с отвъдността.

Една много странна разлика искам да направя, за да можете да хванете тайната за религиозността на окултизма и мистицизма и за философския образ в окултизма и в мистицизма. Теософията като превод значи богомъдрие за отлика от онова, което един Платон остави, а именно философията. Разбира се, цялата древност и всички времена са имали философия, но казвам Платон като изходен пункт на онова, което послужи впоследствие за различните философски школи (в Европа най-вече). Философията обаче е любомъдрие. Разликата е много голяма. Тя се крие в това, че в единия случай вие чрез своята любов търсите контакта и получавате информацията, а в другия случай имате информацията от Върховното същество, т.е. пътят на Откровението дава информацията, а не вашата любов, която, според своята степен, ще ви качи и на съответното равнище. Чрез философията вие от другиго имате, а в теософията не чрез другиго имате познанието на истината, а от Него. Това е същинската мъдрост – не чрез вас, а от Него. Отделен е въпросът за метода на достигането на тази тайна, на това откровение. По същина любомъдрието, или философията, поставя като основа за своето свързване с мъдростта пътя на добродетелите. Философията е едно познание, макар и чрез мъдростта, но непременно чрез добродетелите. Добродетелите ви изнасят до контакта. Така има възможност на познание, на гносеологичност чрез вашата любов.

Добродетелите,които е изисквал Платон от учениците в своята академия, са: да бъдат философи, да бъдат достойни, да бъдат съвършени. Това е и неговото възрение, това е и неговото учение във „Федон“, затова в своята „Политика“ точно това препоръчва – че трябва философи да управляват света, за да има повече мъдрост и да създадат достойни хора. Това е неговото висше изискване, което трябва да кажа, че е една бледа сянка в сравнение с това, което Плотин даде. Докато Платон искаше добродетелния човек (в частица с тези разграфявания говорим за добрия гражданин), Плотин каза: Не е достатъчна грижата, за да бъдете добродетелни и достойни хора. Вие имате път – да бъдете богове.

Ето разлика между философия и теософия, още в древните предхристиянски и малко следхристиянски времена. Вашата грижа не трябва да е да бъдете добродетелен човек, вашата грижа е път за божествения човек, за Бог. Вие знаете Плотиновата йерархия: синове божии, богове и Бащи на боговете. Ето едно окултно знание, което ви дава възможност да отворите друга страница за друго битие.

Така платониците търсят разума и идеите (това Платон дава), които после виждаме и в Хегел (абсолютната идея). Подобно нещо намираме и у Питагор – питагорейците търсят тайната и истината чрез числото, чрез математическата аналогия. Всички математици знаят: равнобедрени фигури, равностранни фигури и пр., всичкото това е аналогичната мисъл чрез геометричните фигури.

Гностиците (които внасят много разслоения и разколи в християнската църква, макар по своята принадлежност да преварват нейното учредяване и битие) имат едно друго търсене на вложената тайна – чрез интерпретиране на текстовете на свещени книги преди и след Христос.

Всички по различни начини са търсили Истината – чрез разума, чрез катарзиса... Платон употребява и катарзиса, но катарзис, който само до втората добродетел довежда, а не по-нагоре. Не извежда душата до съприкосновеност с това, което едни наричат Абсолют, други наричат Нищо, а в нашата религиозна доктрина стои като Бог Отец (защото имаме и Бог Син).

Неоплатониците, както казах, търсят познание чрез т.нар. екстаза, т.е. изстъп (по-добрият термин, който са употребили). Това е, когато можете да изпаднете в едно състояние да отделите своето тяло, чрез което вече търсите контакта – не чрез ума, който довежда до известни решения, а чрез изнасянето, изпадането в изстъпление, когато от вашето тяло се отделя една друга субстанция, която ви извежда до контакт с оная вечна тайна. Именно душата почва да дири знанието – не разумът, душата ви почва да дири знанието. И познанието на същината е вече, когато самата душа себе си открива във Вечността. Така че изстъпът, или екстазата, е методът на работа в Неоплатонизма.

Такова знание вече за нас е безспорната възможност да кажем за религиите (както поставихме въпроса: „Е ли са окултни?“) – да, окултни са! Начинът на познание, с който ние работим, е един начин не чрез аналогичността на ума, не чрез гадателската интерпретация на образи-символи и иносказания, а чрез екстаза. В такъв смисъл, можем ли да раждаме съмнение, че религията не е окултна? Можем да я разделим в нейните видими и невидими образци, но тя е окултна в същината си. Това, което има да даде по пътя на зрението, на експеримента, на разсъдъка – това е възможната външна страна. Но онова, което я съхранява като дадена духовна вълна, с оглед на еволюцията и човешкото приближаване до Божествеността, е нещо съвършено друго. То създава възможностите за едно разделяне, за една градация.

Повтарям, докато един Платонизъм се бори за усвояването чрез нашия разум на световните и вечните идеи, за да създадем чрез добродетелите един достоен човек, Неоплатонизмът казва така: грижи се не да бъдеш безпогрешен, а да станеш Бог! Това е богомъдрието – не грижа за безгрешието, а път, за да станеш Бог. Оттук вече и добродетелите, които трябва да изграждаш и които, по силата на твоето социално присъствие, си длъжен да ги осъществиш.

Първата добродетел, която неоплатониците,т.е. Плотин в своето учение дава на последователите си, а след това и на съответните школи, които го изповядват, това е гражданската добродетел. Вие трябва да бъдете социално отговорен, трябва да имате една гражданска будност, трябва да имате на преден страж съвестта. И винаги сме казвали, че във всички религии, и най-вече в християнската религия, съвестта, това е будността на Бога у нас, когато ние чрез разума сме пуснали завесата на заблуждения и скитничества, вън от правилата на Божията повеля. Гражданска добродетел! Докато човекът се разгърне, докато човекът мине по тази лествица, за която говорим, докато човекът още си служи с разума, той ще бъде в сферата на гражданските добродетели (това, с което най-вече се е величаел Платон в своите градации на добродетелите). Да създадем един достоен човек (това е още от схемата на Платон) – чист заради чистотата на приложения живот.

Втората добродетел, която (и пак също тъй споделена с Платон) Плотин поставя, е катарзисът – онова вътрешно горене, оная всемирна енергия и сила, която в някои религии е наречена непояждащ огън. И още в Старозаветието е казано на Моисей да си свали сандалите, защото отива в къпината, където има огън – непояждащият огън.

Това е катарзисът – едно вътрешно чистене. Катарзисът, който очиства човека (но в сектора, в който се намира, според дадено учение, чистия човек). В Неоплатонизма изчистването създава т.нар. духовен човек. Разликата между мисловния и духовния човек е много голяма – както в присъствието на тези полета у нас и на тези тела у нас, така и в действията ни вън от нас. Между една интуиция, раждаща мъдрост, и между дори една висша мисловност, раждана от висшия разсъдък, разликата е много голяма.

Значи катарзисът може под различни мотиви да бъде доведен до действие. Ето защо, когато чрез размисъла, когато чрез любовта, когато чрез висшите идеи един Платон го извиква на живот, трябва да направим разлика от оная екстаза, в която Плотин поставя в действие катарзиса. Разлики много странни и много различни. Но те не се чуждеят, защото е проблем коя ваша събуденост ще извика катарзиса – дали дълбокият размисъл, който е мерило до известна степен на будното око, на божията съвест в нас или е един екстаз, една екстаза, в която човек изпада и в която се докосва до висшите духовни полета, където пробудената сила вече (било като всемирно изгаряне, било като катарзисно) е и огънят на докосване на душата до своя Сътворител. Тук вече разликите са много големи, въпреки съпроводността на двамата (на Платон и Плотин) да е налице. И с тази добродетел на катарзисното очистване Платон спира. Той е дотук, въпреки схемата на аретологията (както се казва в Древна Гърция) да изброява добродетели, седем на брой. (Същата теза има и Аристотел, но при него те са от много по-друго нисше естество.) Аз говорих за тези две висши естества на добродетелите, които правят и контакта ни за религиозност – именно достойният човек в Платон и гражданската добродетел в Плотин, катарзисът в Платон и катарзисът екстазен в Плотин. И дотук Плотин е участник в схемата на добродетелите на Древна Гърция.

Така висшата мисловна дейност ражда и висш разсъдък. Но екстазата не е висш разсъдък, а е частица от Богооткровението. Разликата между Богооткровение и Боговдъхновение е толкоз голяма! (И затова някои от книгите в Свещеното Писание са боговдъхновени, други са богооткровени.)

Третата добродетел, която Плотин или Неоплатонизмът поставят (вън вече от йерархията на Платон), това е теоретичността. (Ние никога няма да помислим, че теоретичността или идейността е добродетел.) Ето каква схема той дава, защото тя, теоретичността, е едно много особено състояние, тя е екстазата, тя е възможният контакт в тази екстаза, както казах, на душата в нейното присъствие на своя Сътворител. И ние сме станали богове. Нещо, което в световната история, в световната мисъл, не е казано. Изключвам тезата на Христос, че човекът е Бог или вие сте богове. Но не е посочено нито в Старозаветието, нито в Новозаветието коя добродетел ни прави богове (защото в схемата за осъществяването чрез духовни вълни на човека в религиозно, а оттам и в божествено състояние, Христос работи с вълната на Любовта). Тук Плотин, който е най-добре запознат, ведно с големия духовен мъж на светите ни Отци – Ориген, представя една странна и наистина гениално прозряна теза за теоретичната добродетел, която ви прави богове. Някой може да каже: това има известно родство с тезата на Платон за „идеите“, предшестващи душите. Но души, които ще станат човеци, а не теоретична идейност, стигнала до божественост, която ви прави богове. Големи разлики!

Четвъртата добродетел, която Плотин вгръща в своята схема, това е парадигматичната добродетел, това е оня символ или образец, оная кратка схема, бих казал, на върховно посвещение. Вие се докосвате (не моментно, както в теоретичната добродетел) до Божествеността и Сътворителя, вие сте присъствен и вие подпомагате. Именно тази парадигматична добродетел е, която ви дава основание и дава, разбира се, на Плотин основание да говори, че вие сте вече Баща на боговете.

Това може да звучи доста странно, но аз развивам учението на Плотин по отношение аретологията, по отношение тезата за окултното в религиите и мистичното като средство за овладяване. Така че когато се е говорило за боговете, окултното е съществувало и тъй като то остава задзавесно за човека, който не е получил своята екстаза, безспорно, е предавано (да употребя този израз „по лъжичка“), като причастие, на посветените само. Ето една дреха на окултност, ето едно було на това, което е пазило знанието. Така всяка религия има своя окултен, своя мистичен живот. Начинът, по който ние можем да се опазим, ако искаме, разбира се, да се доближим до тази пещера на посвещенията (както казвам много пъти, пещерите са били символи на посвещенията), това е да се пазим от оная уличност, която няма нищо общо с гражданската добродетел да бъдем социално отговорни, като първа точка от учението на Плотин. Улицата не създава религии, само храмът прави религии. Да се освободи човек чрез улицата в един религиозен екстаз (когато не е мистична церемония), това е само удовлетворяване на развлечението ни.

До каква степен можем да търсим окултност в съответните философии, религии и науки? Много естествено е – до каквато степен ние имаме просторност, вертикално или хоризонтално, в своето виждане към съответните дисциплини.

Тогава мистицизмът прогонен ли е от съвременната наука и науката прави ли своя контракт, прави ли своя мистичен сватбен хоровод? Мисля, че всички официални знания (разбира се, слагам под знаменател в нашите системи, където отрицанието беше първият акт на азбуката ни по отношение религиозната наука и религиозното знание; отрицанието беше първата буква) и всички съвременни науки дълбоко са пропити от мистицизъм. И може би много големи съвременни учени точно това ни подсказват.

Проницанието или евристичният потенциален елемент във всички науки стои на предно място, защото няма наука, която да няма своята евристика – великият момент на това, което можем да наречем хрумване, който безспорно е хилядолетен опит и едно вътрешно съзерцание. Разбира се, хрумването не е най-добрият евристичен акт, но то никога не е откъснато от една голяма, вековна подготовка. Така че, ако някой мисли, че актът на откривателството е едно само чудо, много дълбоко се лъже. Това е благодатта на вековете, това е и тайната на нашата вътрешна същност, която събира. Така че евристичният потенциал ние го носим и ако иска науката да каже, че това мистично възрение е дошло, то е, защото разумът не всякога може да скрие, че е достижима тайната, която носим. Но откровението, но мистичната взримост, но онова сънуване, което всеки в отделен момент е имал, ще ни я донесат. Това е една мистика, една истинска мистика.

Миналата лекция казах, че наистина сънищата са една окултна тайна. Няма сън, който да не ви донесе нещо, а и отиването ни горе е възможност по един нереален, нерационален начин да вземем някакви тайни от съня и да си ги донесем тук, стига да знаем как да ги носим. Мистиката е една реалност, защото тя е евристична потенциалност.

Някои учени в своя стремеж да се освободят от този тен (ако мога така да се изразя) – от слънцето на религиите, който науката получава – не всякога са имали своя добър плод. Да премахнат църковното, да премахнат духовното, понякога това е и грешка (като смесват църковното с чисто духовното), защото Църквата вече изпълнява религията, докато духовното създава учението, а в учението се крие възможността от една религия да се родят много църкви.

Но има случаи, когато големи учени ни подсказват точно това – че днес е необходимо да се освободим от рационалното, защото нашето зрение, нашият ум не могат да ни изведат великото хрумване да кажем: „Еврика!“. Да се къпете във вана и да извикате „Еврика“ – това е Архимед. Мистичното възрение! А много пъти съм казвал, че хиляди, милиони хора са удряни с ябълка по главата, но никой не реши закона за земното притегляне, за гравитацията – само Нютон. Ето това хрумване, този усет е онова натрупано и скрито знание, което сте пластили във вековете.

И в един момент знанието не е вече окултно. В нашия век почти всички школи, които бяха наричани мистични, окултни, вече не са. Може да има нови, но гердана, който беше избродила, нанизала историята на религиите, беше късан и всеки бисер поотделно преценяван от златаря. И се знае каратната стойност на всяко учение, защото (в края на миналия век и в началото на този) се изнесоха на преден план много от знанията, които бяха наричани окултни. Неслучайно се написа една книга – „Отбулената Изида“. Неслучайно цели формации в лицето на Теософското общество (обаче от ХIХ век, не това на Плотин), неслучайно Антропософията, неслучайно Бо Йин Ра, когото и да вземете (макар че в нашето съвремие почти ги няма), Вивекананда, Рамачарака, Рамакришна – неслучайно откриха едно знание. Отделен е въпросът дали го приемате. Те казаха: човекът има седем тела; те казаха: човечеството се развива в седем раси; те казаха: седем планети влияят на нашето развитие. Оспорено!? Доказват ли се? Динамиката на позитивната наука започна да ги изнася на преден план. Ето къде е снето булото на Изида. Приемат неприетото от официалната научна мисъл, но и тя със столетията ще приеме. Когато в началото на миналия век представители на окултното знание изрекоха смело, че атомът има в своята утроба не по-малко от триста птици, това противоречеше на цялата теория на Древна Гърция, на нейната физика, на нейния Аристотел. Какво излезе? Излезе, че атомът, донесен и даден на Европа от старата гръцка култура, излюпи своите птици.

И младежта на Европа, в лицето на хипитата, тръгна дрипава да търси това знание. Те си обръснаха главите и търсейки мъдрост заради неудовлетвореността си, отидоха в дълбока Индия, за да се просветят. Колкото и странно да звучи – такава вълна на негодувание, такъв вътрешен бунт на неудовлетвореното, на търсеното, но ненамереното нито като светлина, нито като трапеза на Европейския континент – това беше бунтът на тези недоволници. Те потърсиха един друг постулат – постулатът на интуицията, който да им даде знание. А Европа (европейската култура) има много философи, но нито един Учител досега, с изключение на България. И мисля, че тези хора, които искаха да вземат тайни знания за азиатската култура от Будизма, от Даоизма, от Ламизма,..., тръгнаха (тук обаче е моята осъдителна дума), дрипави тръгнаха, за да отидат в Индия, да получат посвещение във Великото знание. Трагедията е другаде – че оттам се върнаха дрипави в душите си. (Те наистина се укротиха.) Върнаха се дрипави, защото, трябва да ви кажа, не в модността се състои бедата или пък преимуществото да търсите дух и мисъл – не, другаде е.

Когато дребнотемието стане интелектуализъм, тогава бедата е двойна – убили сте си собствения интелектуализъм. Това е, което сега ме плаши от уличните игри на религиозни учители. Това е беда. А всякога е имало окултизъм и всякога ще има мистицизъм в религиите, във философиите.

И така, хипитата се върнаха, за да си доживеят и да излекуват раните на разочарованието. Вижте, Индия е достатъчно просторна, за да погълне всичко. Знание не се дава на улицата. Да повторя старата моя фраза: Пътят е един, улиците са много. И тежко на един народ, когато изнесе къщните си неща, светините си на улицата и внесе уличните неща в къщата си. И това е беда, а те това донесоха. Тайната на Индия не е на улиците и не се дава на улицата. На улиците има факири, а тайните са открити на ония, които знаят вратата на пещерата. (Христос изрично го казва в Своето учение: Стремете се да влезете през Тесните врати.) А там се изисква онова, за което говорихме в ония раздели – добродетели, катарзиси, духовност и накрая присъствие като Бащи на боговете.

Долгорукий в ХVI век (един от този знаменит род), още тогава минава индийските посвещения и дава базис на Руската империя. А че Европа нагази със своите хипита (чест им прави, че бяха недоволни от това, което изповядат и живеят), не беше нито пътят, нито методът. Повтарям: отидоха с дрипави дрехи, върнаха се с дрипави души. Това не е възрение, не е и търсене, а е принудителна потреба, лошо употребена енергия. А енергията трябва да се научим да пестим, за да не изхабим мъдростта на улицата, когато ще има храм за нея.

Философската култура на източните народи свидетелства както за религиозното, че е мистично, така и за чисто философското. Там има една плетеница, както и в техните символни знаци. Източните култури имат много учения, които съчетават философия, окултност и религиозност. Това всички, които са се занимавали малко с индийската страница от историята на човешкия род, знаят (И Ведантата го разкрива). Знаят и тези, които се занимават с йога, че има известни повеления, макар че самата хатха-йога не позволява присъствие на окултното, но всички други клонове на йога водят към едно концентриране, едно мистично влизане в един друг свят, където получавате своите дарове.

Как някои големи европейски мислители, как европейската мисъл, бих казал,беше посрещната от църковното и духовното; как се водеше една борба с мисълта – светската мисъл да бъде освободена.Това тежко бреме беше легнало върху цялата Западна Църква (въпреки че ексцесии е имало и в нашата, Източната Църква, но там, в Западната, бяха непрогледни облаци от инквизиции и тежки забрани).

Но вие знаете, че в същото това време алхимията, независимо от упреците, които понесе, създаде свои ядра и роди идеята за философския камък. Алхимиците не са мамили в обстоятелството, че от сярата е възможно да се направи злато – промяната на вибрациите може да направи всичко. И тезата им беше: от човека обикновения да направят Синовния, да направят Божествения, да направят Бащата на боговете. Това вършеха те, това вършеше един Парацелз (чието истинско име е Теофраст, което значи богоявил се). Парацелз казва, че Христос ни трансформира така, както философският камък въздейства на другите метали, за да станат злато и че така преминаваме от едно нисше състояние във висше. В онова време алхимията има своето голямо, престижно място и най-посветените се занимават с нея.

Това вършеха мистичните школи. Упреци може да има, шарлатани винаги е имало, но те не са достатъчни, за да се опорочат тайните знания. Никога един порок – предписван, но недоказан или неживян, не може да опорочи системата. Аз оставям настрана инквизицията, която с низостта на своето присъствие отмъщаваше на всеки буден, който наруши прага на Църквата – това си е тяхна работа и всеки по законите на възмездието ще получи своето. Тежко и горко на този, който се е опитал да свали превръзката на Темида, жестоко ще бъде, ако я види, че тя е била сляпа и не е имала нужда от превръзка – това правеше инквизицията.

За окултното има достатъчно изказвания от различно естество: доколко то е било полезно; доколко то, съхранявайки тайно знание, е давало култура; доколко тази философия, която човечеството можеше много пестеливо да приеме, е имала своята приложна полза.

Ако вземете например един Стефан Цвайг, ще видите как той въстава срещу окултното знание, срещу мистичността в живота на хората и казва, че това е бягство от разума, това е една епидемия, едно умопобъркване; че това е вълна на недоразуменията. Безспорно, той има вълшебен стил, има анализаторски ум и никак не е далеч от това, което като констатация прави. Но да не забравяме, че е възпитаник на Старозаветието, а там не се позволява (освен в Талмуда вече) мистично възрение. Но малцина може би знаят, че когато има една неизповядана за приличие пред света тайна, скрита в някого като нещо недовършено, тя може да създаде дилемата – отрицание или самоубийство. Той носеше този белег и не само сложи отрицание върху духовността, но извърши и втората част от дилемата – той се самоуби. Самоуби се (и ще си позволя да кажа, без да искам да обиждам) поради хомосексуализъм. Тогава хомосексуализмът не беше узаконен, както сега на Запад и в Америка. Не може един човек да си позволи мистичното зрение като тайна, когато има белега на недостатъка и не може да си го оправдае или не може да намери оправдание на Бога – защо е такъв. Най-лесното нещо за човека е, когато има своя недостатък, да обвинява Бог, непознавайки теорията на преражданията, за да види собствената си вина и собствената си казън. Тежък белег е, когато човек си служи с оправдание, че Бог е виновен. Разбира се, Бог никога не е виновен. Въпрос е кой е изпълнил или не Божиите повеления; въпрос е на личностност, която е усвоявала доброто или злото.

Един немски професор – Николай Лобкович (и то в близките години – 1983), казва на конгрес в Монреал, че днес е необходима една свобода от рационализъм. Свобода от рационализъм, от рационалното начало, за да можем да не загубим чувството си за тайната, наречена истина. (Ето един контрапункт.) Казват го и други. И това са хора на положителните науки, не са теолози, а философи, математици или физици. А сами всички знаете до каква тайна стигна Айнщайн, защото само големият, гениалният може да прозре Божествеността на светоустройството, на мирозданието. Посредствеността винаги ще отрича, но никога отрицанието не е отместило истината. Това, че някой изгори храма на Диана и получи едно нарицателно, не лиши Диана от митичното величие. Така че херостратовци колкото и да има, във всички векове да се явяват, винаги ще има храмове – храмове на Диана, храмове на Атина Палада, храмове на големите истини и на Мъдростта.

Американският социолог Тириакян не приема, че мистицизмът е нещастие за нашата техническа цивилизация и казва, че тя не е затвор за Духа, а една нова социална динамика. А обикновено под мистицизъм хората разбират грешната теза: да скръстите ръцете и само да съзерцавате. Това е метод на работа, който цял ден не може да бъде. Съзерцанието е потребност, но никъде не е казано: цял ден съзерцавайте, концентрирайте се, размишлявайте. Индийските факири го правиха и висяха с десетилетия на ченгели, докато изсушат тялото си. Но ако човек не изсуши грозното в желанията и мислите си и всичката си плът да изсуши, няма да се победи.

Окултна култура внесе в Европа и Вивекананда, който даде в близост, като насъщна храна на европейците, Ведантата, включваща в себе си доста неща от неоперсийската религия – частица от Ахурамаздовата система на Зороастър. Всичко това е един примес и с малко индо-ислямизъм (не Суфизма на ортодоксалните мохамедански изповедници в този техен мистичен клон, но в азиатския индо-ислямизъм). Това можа Вивекананда да направи със своето отгръщане страниците на Ведантата – разгърна част от ученията, които Изтокът дълбок знаеше. Учения, които в по-късните векове, а вече в ХIХ-ХХ век и у нас, имаха своите престижни присъствия (като вземете особено това, което Гърция ни даваше: Питагоризма, Платонизма, Неоплатонизма).

Знаете и за Даоизма в Китай, което значи Правият път или Пътят, който ни дава развитието. Знаете и за мистериите с техните тържества (близки и познати за нас), за т.нар. Елевзийски мистерии на остров Самотраки. Има тържества или мистерии на Деметра, на Персефона, на Дионисий. Ако някой мисли, че тържествата на Дионисий със сатирите са пиянско тържество и пиршество, това е жива измама. Там се крият велики тайни. Мисля, че Пенчо Славейков в своя „Остров на блажените“ говори за всички тези тайнства, които са били така близо до нас.

В символните знаци на древните гърци и римляни влиза тирсът или тръстиката (носена в малките и големи мистерии, в която се преплитат двете змии), която има своето философско, разсъдъчно и обосновано право и в същото време е включена и мистична, окултна тайна. И в тези мистерии знаете ли какво е било? Когато тръгват и носят тръсти (пръти от тръстика, наречени тирси, жезъли), отгоре на тази тръст стои по една шишарка – знак на приемане на магнетичните вълни. И онзи, който получи един медиумен знак или една духовна пулсация, или някой от неговите центрове му прати пробудност, се е считал вече за посветен. Ето и едно практично приложение на мистичност, на окултност.

В началото на християнския век в наличност, в настъпление са нови мистични вълни.Това е вече Херметизмът, това е Гностицизмът, който във II-III век сформира голямата Александрийска школа начело с Амоний Сакас и Римската с основоположник Плотин.

Втората мистична вълна (след ХIII век), която обзема Европа (трябва да признаем, че Азия не толкоз мистичните вълни я обземат, отколкото тя ги ражда) е, когато Суфизмът (мистичното учение на Мохамеданството), когато Розенкройцерството, когато Масонството; когато еретици като Томас Мюнцер, като Парацелз, като Якоб Бьоме и пр., дават своите лъчи срещу сенките и облаците на Католическата Църква. Тогава е и Кабалата, която по това време се разработва много сериозно, българският Исихазъм и още много други етично-аскетични системи. Исихазмът е наистина една етично-аскетична система, в която чрез пречистване на сърцето, чрез съсредоточаване се контактува с „Непояждащата светлина“ (както е казано там – „Нетленна светлина“).

След това идва една рационална мисъл, един практичен ум (в лицето, примерно казано, на Мартин Лутер) и се прави една Реформация, която рационализира Църквата.

Също така може да се каже за голямото действие (пак на Католическата Църква) на знайния от всички ни Томазо Кампанела, който написа своето прочуто съчинение „Градът на Слънцето“, където създава много интересни позиции. Но аз искам да кажа за неговата окултна дейност, макар че той е бащата на католическата права мисъл. Искам да кажа за неговото участие в известни окултни действия. През него време папа на Рим е Урбан VII. Той имал някакво предсказание, че ще го сполети тежка беда, която ще му струва дори и живота. Затова помолил Томазо Кампанела да направи един магнетичен сеанс (не магичен, има голяма разлика в тези неща, а магнетичен, за да не бъркаме тезите на черни и бели магии), с който да отблъсне или да акумулира бедствието. Доколко Кампанела е обслужил със своя магнетичен сеанс, това е отделен въпрос. Можете да си представите тези хора (макар и културни светила над една църква, която не може да помисли, не може да позволи подобни неща) какви знания са имали дълбоко в душата си. И за това винаги ще казвам – само геният може да даде признание на гения, а посредствеността, гонена от собственото си величие, винаги ще прави отрицание.

През XIV-XV век се заражда и т.нар. „Братство на розенкройцерите“. То също така има своята земна, окултна и мистична присъственост; своя позната, много тайна философия; свое мистично знание за Адам, за Моисей, за Соломон като посветени, като велики знайници на окултни съкровища. Така че вярата в алхимията довежда до цели школи, които в името на Христа имат своето поне временно признание, макар и третирани като окултни. Такова е учението, създадено от Християн Розенкройцер.

Свободата от рационалното, свободата от нисшия свят и идеята за една мистична култура, също така излизат на преден план от белгийския философ Херман Пелерман. Пелерман е, който хвърли идеята за тази мистична култура в Европа, култура, която, според мен, тези северни държави я имаха като една национална психоза. И техните творби, когато ги прегледате, ще видите, че във всички има някакъв мистичен нюанс и то точно така, както казвам – една национална психоза, съчетана с всичко онова, което не ги заплашва да бъдат повикани пред съда на инквизицията. Това е много странно поведение и ние би трябвало наистина да дадем своето признание, знаейки и Ибсен в неговите писания, знаейки и Хофман. Общо взето, цялата им драматургия, цялата им поезия е една схема от усет, приложен в рамките на приличното, за да не дразни официалното.

Подобно поведение ние забелязваме и в руския теософ П. Д. Успенски, който има идеята за един модел за нова Вселена. Той казва, че нищо по-несъвършено няма от разума и нищо по-гибелно от европейската традиция. Защо? Защото, казва, ние не познаваме нито Египет, нито Индия. Въпреки това, което споменах, че в една Русия, в нейните ранни още векове на обособяване на голямата държава, един от Долгоруковците е донесъл окултните знания. Но Успенски в цялост говори, че Европа не познава Индия, не познава Египет. Не Египет с пирамидите, които са така величествени – не, Египет вътре в пирамидите, където има кладенци за посвещение. Не Индия, която носи гирляндите и кравата й стои там, а Индия, която си има своите посвещения. И понякога съм се учудвал на бледо отбелязаните знания за индийската философия от Хегел – в неговата „История на философията“ – наистина бледи сенки от знания. Да се нарече Индия една спяща нация, не може да бъде вярно. Успенски, освен това пропагандира една от големите, мистичните школи на Г. И. Гюрджиев (за когото вече има у нас известни книги). Гюрджиев казва така: Абсолютно всичко трябва да се разруши, всичко, в каквото вярват, натрупано в хората през вековете, за да се освободят от илюзията, че знаят, че живеят и че познават.

Подобна теза проповядва след своето скитничество и граф Кайзерлинг, който 20-30 години обикаля света. И той прави подобна констатация за културата на Европа – че е лишена от езотеризъм, т.е. от тайното, от скритото знание. Нещо, казва, което бъдещето трябва да върне на Християнството.

Вивекананда, както казах, разнесе тезите на Ведантата като наука и като религия, а също създаде и т.нар. школа „Мисията на Рамакришна“. (Рамакришна е индийски мислител и реформатор, който иска да синтезира духовните резултати на всички религии.) Школата „Мисията на Рамакришна“ има за идея да се търси мост, да се търси приближаване чрез любов към Бога; според тях с разбиране и използуване на системата на йога човек може да стане божествен. Но Любовта като учение беше дадена от Христос, така че Вивекананда нямаше защо да учи християнска Европа на Любов. Отделен е въпросът колко от учението на Любовта е усвоено и приложено – това е другата страна. Касателно приложението на йога-упражненията или йога-системата, това е въпрос, който (както казах на времето още) налага да се направи известна разлика между индиеца и европееца. И мисля, че в космогонията на розенкройцерите са подсказани известни неща по отношения начина на сътворяването на физическото, на астралното и на менталното тяло, които създават възможности за вибрации и те могат да се усвоят чрез такива упражнения. Европеецът няма тази пригодност, макар и чрез опити да достига до известни пробуди.

Второто нещо, което трябва да разберем, е именно свободата от обвързаност, която вековете са ни дали. Когато Успенски казва, че е необходимо да се разруши традицията на Европа, трябва да се има предвид и друго. Традициите (хилядолетни в молитвите, в мантрите и другите ритуали) на народи вън от Европа, са създали и съответна конструкция на тяхното астрално и ментално тяло за възприемане, а европеецът има друга. Затова понякога се питат – защо религиите са различни; защо хората (макар и в приличие) по подобие на Сътворителя си имат облик, но в изграждане на органите за възприемане имат различие.

Така че тезата на Вивекананда, в началото още на нашия век, не даде големи резултати. И, както казвам, тук да се спре вниманието изцяло върху т.нар. системи на йога и да се заеме тази теза, че един Шива е в състояние да направи осемдесет и четири хиляди упражнения... Аз не зная колко време трябва (защото там време не се мери на тези, които нямат време), но осемдесет и четири хиляди пози да се направят... (освен, ако ги съчетава, разбира се). Ето защо това нещо, което все пак е свидетелство за възможната духовност, вложена в човека, за европееца беше скрито, за азиатците (в лицето на индийците) – не. Ако нещо друго е било скрито за европееца като тайно знание, това е, в областта на научното мислене, тайната за томоса – неправилно наречен и официално приет в Европа като атом, т.е. неделим. Едва в ХVI век се разкри, че не е вярна теорията на Птоломей за геоцентризма и че хелиоцентризмът е вярната теория на Космоса. Ето тези отклонения, макар и доста злини свършили на човешкия род, трябваше да отминат.

Една друга вълна заливаше България с тайни учения (вече споменах) – това бяха Богомилството и Исихазмът. Исихазмът носеше идеята за мълчаливата молитва и съзерцанието – това, което едва в ХIХ век се проповядваше в Европа от страна на индийски мисионери или европейци, поиндийчили се, какъвто е случаят с Бо Йин Ра и много други (Бо Йин Ра е германец, граф Кайзерлинг също).

Трябва да се разберат тези неща, за да не живеем със скръб, специално ние, българите, че не сме имали своята мистична школа. Докато Европа наистина я нямаше. Тя имаше учения минаващи, но нямаше усвоено и приложено учение, както в България голяма част от Богомилството и още по-голяма част (санкционирана за признание в официалната ни Църква) от Исихазма. Нашата официална Църква при патриаршеството на Евтимий е исихастка. Така че тези неща, като окултно знание и като метод на мистично възприемане, сме ги имали. И в Исихазма е даден начинът, по който става точно тази екстаза, за която Плотин говори и затова е наречен Исихазъм – мълчаливост, безмълвие и оттам безмълвна молитва. В тези упражнения са включени и една голяма част от методите или формулите на съзерцание, които сега ние научаваме. Това е съсредоточаване и наблюдение на върха на носа, пъпът и т.н. И това е било ХIII-ХIV век.

Ето че и нашата религия е имала свое окултно знание, за което специално Богомилството плати (чрез гонение) една тежка дан. Когато говоря така, нека някой не приеме, че го одобрявам. Аз соча присъствието му на окултно учение в българския живот; аз приемам някои формули, но не мога да приема неговата метафизика – метафизика на добро и зло като персоналности – че само душата ни е Божия, а всичко друго е дяволско. Не! Такава система не мога да приема. Нравствените тези, които изповядват и тяхната йерархия на деление: на обикновения, на съвършения, на Учителя, са тези, които ги има във всички окултни учения и съответно, дали имат легален или нелегален живот, са достояние на мнозинството или на малцинството. Ето това трябва да се знае, за да не се смесват нещата.

Един от големите отрицатели на мистичното във философията, това е Кант (въпреки че има известни позиции, от които отстъпва). Неговото отрицание най-вече е срещу големия мистик, който можем да кажем, че е съчетал и алхимия, и окултни знания – Сведенборг. Той най-напред е математик и голям позитивен учен, а след това е голям мистик. Същото нещо мисля, че знаете и за Блез Паскал, който става янсенист, след като е физик и математик. Така че Емануел Сведенборг с неговото основно съчинение „Небесните тайни“ донася много ценни плодове из света на незнайното, достояние на посветените. И неговите виждания, неговото ясновидство е отбелязано във всички трудове на Европа.

Така че не е изключено и да грешат големи, признати гении на официалното, рационалното мислене. На Кант не му липсва нещо, което го прави велик и безспорен (знаете за т.нар. „ноумени“ – нещата сами в себе си; че всичко има в себе си нещо, което е вън от феномена, от явлението). Той говори (за Сведенборг), че се е уморил да разказва дивотиите и брътвежите на този лош фантаст. Така че не се учудвайте, когато провинциалността се опита да се надсмее над гениалността. Един Кант не е провинциалист, а и той се надсмива, макар да съобщава явлението, че когато Сведенборг се намира на гости на едни свои приятели и казва: „В този момент в моя град има пожар. Три къщи пред моята горят. В момента до нея спря огънят.“ (Тогава, разбира се, не е могло по телефон да се съобщи, но наистина след седмица известието се потвърждава.) А Кант говори, че Сведенборг има брътвежи?! Но като преценява критично, все пак се пита: може ли животът, раждането и смъртта като феномени да се обяснят само с разума?

Въпреки всичко, Сведенборг по-късно има своето признание, че съзерцанието или това, което впоследствие официалната окултна наука разкрива – будността на третото око, може да позволи едно ясновидство.

Могат да приемат,че в древността сибилите са имали тайни и са знаели чрез своята будност; могат да приемат, че пророците са казвали известни тайни с т.нар. низпослание на Духа; могат да приемат, че делфийската Пития може да каже и че индийските Риши също така са ясновидци, но не могат в една модерна Европа да приемат, че един Сведенборг може да има ясновидство. Странни неща, дори като антилогики да ги постави човек. Защо? Откъде идва бедата? Бедата идва от едно изповедание, макар и някои да не го приемат, но наложено като мислене, наложено като поведение: „не може да има ясновидство, това са магически работи, това са вещици“. И разумността, и дори гениалността на един Кант се възправят. А може с удоволствие да прочете в „Медея“ как Тирезий казва какво ще ги сполети. И понеже в гръцката философия Ексмашината решава нещата, казва той какво ще ги сполети и ето ти, идва бедата. И тогава един Едип трябва да се ослепи, една Йокаста трябва да тръгне да моли. Това може да го приеме и го приема, че е така. Може да приеме, че един Прометей краде огън, за да спаси човечеството и е прикован, защото знае тайната какво ще сполети Зевс, но не и да повярва, че един Сведенборг може да види на стотици километри. Уверявам ви, това е липсата на вътрешен инстинкт, нека го наречем по-разумно – интуиция. Явно, че и инстинктът е липсвал, камо ли интуицията.

Това лишава ли религиите от окултност или окултизма от реалност, или философията от правото да има свои окултни знания? Не. Окултизъм ще намерите и в един Шопенхауер. Той приема философията на Буда и мистичното съзерцание (където да се освободите от веригата на страданието, е първия белег). Будизмът е една философия на мистично изгаряне на страданията, себелишаване и сливане с Божеството.

Напоследък можем да кажем, че има още много нови конфесии, които също така (в ХIХ-ХХ век) започват своите походи и то най-вече към Европа. В Азия се раждат бебетата, отглеждат се донякъде, минават в Европа като спретнати младежи, а след това вече емигрират в Америка. Това са школите. Така в ново време излизат на преден план доста окултни вълни, като се започне от Теософията, от Антропософията, от учението за универсалността на религията (която Успенски разнася), от граф Кайзерлинг, който в 20-те и 30-те години на този век имаше своя апогей. (Кайзерлинг принесе голяма дан и много тайни разкри, след като обиколи почти всички азиатски страни, за да може да каже, че наистина Европа е лишена от едно голямо знание.)

Общо взето на преден план в Европа, особено в края на ХIХ век и началото на ХХ век (до 20-те, 30-те години), имаме една инвазия на идейности, на окултни знания, на езотеризъм, т.е. знание скрито, знание за религиите. В това отношение, разбира се, най-много се е работило върху Християнството и то има най-много окултни школи.

Теософското общество фокусира в себе си идеята за универсалната религия. Именно Теософията взе възможно езотеричното от всички религии. Затова беше поставила и като първи абзац в своето изложение: „Да образува зародиша (ядката) на всемирното братство на човечеството без разлика на раса, вяра, пол, каста или цвят“. Така че тази универсална религия сложи надслов: „Няма религия по-горе от Истината“.

Трябва да кажа, че един от по-модерните мислители в Америка, Х. Уърд, написва книга, в която има предвещание какво ще се случи (книгата е назована „Религията в 2101 година“). Той казва така: Ритуалите ще въплътят в своята съвместимост източния мистицизъм със западния динамизъм. Това наистина е виждане. Дори ако приемем отстояването, всяка една нова религиозна вълна не може веднага да стане възглаве на всички, да не кажа да стане достатъчно коленопреклонна за нуждите на тези, които ще молят, но едно такова отстояване дава възможност за една далновидност, която наистина бихме му пожелали да се сбъдне.

Светът трябва в своя висш разум (не в разсъдъчността си) да се сроди, да бъде оплоден от една пробудност на Духа, за да можем да направим оня улей, по който ще потекат зърната на Мъдростта, за да бъдат смлени във възможното човешко битие – наречено Мъдрост. Мъдрост чрез интуиция! Интуицията ще освободи човечеството от разсъдък, а това значи и от предразсъдъци. Разбира се, всяка система ще си създаде нови предразсъдъци. Това е сигурно. Докато се мине синовността, докато хората са стигнали още само на прага да бъдат богове, а след това Синове, а след това Бащи, ще има предразсъдъци. Голямото е, когато освобождавайки себе си от веригата на миналото, когато я свалим от собствената си шия, да не я оставим на крака си, за да дрънчи и да плаши другите.Това е голямото. Предразсъдъкът трябва да бъде толерантен. Признанието е това, което каза Христос: Как може да видите сламката в очите на другите, а да не видите гредата в собствените си очи. Но ако една традиция винаги ви връща, това е вече риск. Човек трябва да вдигне крак и да мине прага на довчерашното.

Последните изследвания показват, че в Американските щати сега има дванадесет окултни школи. Времена на мистични възрения! Разбира се, че това не ги прави непременно най-богати откъм дух.

В нашата религия, както казах, мистичното начало е стояло. То е стояло във всички векове, макар понякога и вън от прага на официалната Църква. Ние имаме своите мистици, ние имаме своите маги, ние имаме и своите посветени, какъвто е един св. Иван Рилски, какъвто е (този белязан и мълвян от устата на народа ни) Боян Магът. Могат да се потърсят и съвършените в богомилското учение (като много трезво преценим техния дуализъм и не го приемем, защото беда е тепърва да делим душата си на добро и зло и да признаваме бог на злото като реалност, като персоналност, пък макар и в ограничено време, както е в Зороастризма). Ние имаме своите велики мистици, като патриарх Евтимий в Исихазма. Исихазмът е съвършенството на средновековието в мистична Европа, т.е. в България. Това е истинско достойнство за една нация, наистина посветена из своите утроби от Азия, откъдето идва, поела и скрила в своята пазва ученията на Зороастър, на Буда, на Христос (добре отгледани на наша почва).

Често съм казвал за нашите нестинари (огнеигри ги наричам) – това е един запазен обряд (съхранен тук и на някои места в Индия) на парсите, които са изгонени от древна Персия; един обряд на посветеност в смисъл, че самата религия на Зороастра, на персийците (Ахура Мазда), е религия на Огъня. И чрез огъня не само става катарзисът, чрез огъня става и оплождане. И този, който е присъствал на нашите огнеигри знае, че те изначало напояват една икона с мистична сила. Наистина една еманация (това, което екстрасенсите правят, но което посветените най-вече владеят) е в състояние да напои един предмет с енергия. Така се правят и амулетите (лошото е, когато са правени с лоша мисъл и за лоши задачи), които съхраняват определена енергия. Така че нестинарите напояват и то иконата на св. св. Константин и Елена. Пак трябва да кажем, че има някаква дълбока връзка, защото с какво са известни Константин и Елена? Император Константин Велики в 313 г. с едикт признава Християнството за равнопоставено с другите официални религии. Майка му Елена открива Кръста Господен, на който е бил разпнат Иисус (и се знае за този кръст, че който се докосне до него получава изцеление). Така че има някаква мистична сила!

Всеки предмет може да бъде напоен с такава енергия, която, ако се докоснете, ще ви помогне, стига безпрепятствено и без съмнение да се извършва това. Така че нашите нестинари с тази икона започват най-напред да обикалят около огъня и със съответната музика, която напомня пък за нашия стар Орфеизъм. Не забравяйте съчетанието на ритмиките с мистичното отдаване на сили – много важна е тази мистична ритмика. Не случайно е съпроводен Орфей във всяко свое действие със съответната музика; не случайно в Питагоризма всяко число, с което се определя системата, както на мирозданието, така и на личното сътворение, е една ритмика.

В такъв смисъл, нестинарите влизат в жаравата, след като са обикаляли докато, изпаднат в транс (което казах при Плотинизма в четвъртата му точка), в една екстаза. И тогава, когато астралът ви обземе, трябва да кажа, че тялото ви няма да изгори. И те влизат и играят.

Така че нашият фолклор и в песни, и в игри е мистичен. В бъдеще също така ще има известни въведения, но моят страх е, че Европа може да изкористи мистичната страна на танците и на игрите. Имам такова чувство на несигурност и това ме въздържа да се каже, че бих се съгласил на подобно разрешение сега да се върши, при тези морални статути. И това, което се правеше с острите танци, когато изпадаха хората пак в своя тременс – това е времето на дивачеството, което е било така: молитвените им песни, молитвените им игри... И точно Европа показа това, от което се страхувах. Дано в бъдеще не станат по-остри.

Всички наши фолклорни игри са мистични, особено това, което изнасяме из дълбините си (това, което се е раждало в един народ, от когото сме взели известно религиозно битие предишно). Тези, които са служили някога в Елевзийските мистерии на остров Самотраки и са имали в своята ритмика подобни процеси, не може в едно следващо свое прераждане да не заиграе в тях тази тенденция. И те, тъй или иначе, в домашна обстановка ли ще бъде, на някаква планина ли – ще си го правят. Така се подържа спомена за миналото, така се подържа непрекъсната връзката на човека с неговите духовни ценности. До кой момент е потребно – това вече е въпрос на лично поведение и на лична воля да се освободи от някои свои стари ритуали. Защото колкото повече ги повтаряте, толкова повече се обвързвате. Това се знае – едно желание, когато стане мисъл, мисълта извиква волята и волята го прави действие, а действието е черта от характера. Това е съществено – всеки поотделно ще трябва да приеме своята борба срещу тези неща.

Така че всяка наука има един вечен стремеж да намери своя Изначален, т.е. да намери своя Родител. Религията е първият извор. Науката само ще открие вашия планетен ген за развитието, а религията, в мистичната си страница, ще ви даде посвещение. Тя има много разклонения, чрез които се осъществява. Като започнете от телепатията, като започнете с ясновидството, със символа, с гадаенията, с хиромантията, хирологията, френологията – всичко това е позитивна възможност, на която ходещият изначалото може да намери своето положително утвърждение и признание, че всичко е дадено, само очи ни липсват, за да обръщаме страниците и да се учим на посвещение. Освен това всички тези дисциплини, както сега ги наричат екстрасенсни, психотронични са твърде далече от оная избистреност. Преди пет хиляди години ги бяха казали по-ясно нещата. Толкоз много мъдрости са казани и сега изведнъж да видите някои в дрехата на войнстващи откриватели и то с такива оръдия, че ония, когато носеха стрелите си, по-вярно стреляха.

Ние трябва като система на знанието да приложим, трябва да знаем, че винаги в науката, в религията окултното е било и ще бъде. Няма религия без окултни знания. Начинът да се докоснем до тях е, както вече казах, екстазата, но в официалните ни религии е наречен Откровение – това докосване, този излив на планетната сила, това родеене, че Аз и Отца едно сме. Разбира се, че това е нещо трудно, но нещо постижимо. Щом го е имало в един, ще го има във всички! Лошото е, когато контактьори сега говорят за Откровение. То е най-висшият дар, за който и школата на Плотин казва, че ви прави Бащи на боговете. И нека всеки прави това, което утре може да го направи Баща на боговете. Това е много съществено, защото само бащите могат да раждат синове-богове.

Рационалната преценка е ясна. Тя с висотата на своята разумност може да отрича и с висотата на своята разумност може да приема. Няма религия, в която да няма и рационалност. Защо? Защото нейното приложение е тук и нейното осъществяване за обожествяване става чрез вас – не в други хоризонти, не в ирационалните светове. Ирационалният свят идва да ви потвърди правото на присъствие в една реалност, която трябва да одухотворявате. Затова сте извикани.

Е ли е културен принос светът на окултното и светът на мистичното? Да, има безспорни неща. Това, което е дал окултизмът като вещина в познанието, като път на развитието и като посветеност свидетелства, че той има голям културен принос. Религиите са в основата на всяко мислене, религиите са в основата на всяко изкуство. Когато говорим за Християнството, че идва в Европа, погледнете от християнското време до сега. Разколебавания има, гърчове и религиозни войни – да. Но погледнете и изкуството: какъв е Ренесансът, какви са картините на Микеланджело, какви са на Леонардо да Винчи? Ами какво е нашият Ренесанс в Боянската църква? Да – образите Божии, образите на ктиторите били по-хуманизирани... Добре, но в кое обиталище, в коя светиня е това хуманизиране на образите – в църквата! Кой ги даде – религията! Чия ръка е раздвижена – ръката на твореца! А Ренесанс било, защото били хуманизирани, т.е. освободени от мистичната постност(!?).

Така културният принос има два аспекта. Първият е исторически, когато Духът в историята прави своя принос и историята от векове ни го донася (от вековете ни свидетелства, че е имало Сфинкс). Няма и легенда, която да не е вгърнала в пазвите си едно знание, изпуснато от официалното историческо писане. Когато историята съди с очите на зрящия фактите, тогава легендите съхраняват духа на извършеното. И така че в легендите, в приказките има много повече верни неща, защото са съхранили повече окултното знание, отколкото суровия исторически факт. Във фолклора това са най-реално запазените ценности от минали знания.

И другият аспект – когато културата свидетелства в историята. Това е безспорното, че окултизмът, че мистицизмът имат както своята рационална преценка, така и своя културен принос. Ние сме благодарни на невидимата ръка, която е дала на движещата се ръка образа на Мъдростта и баграта на времето, която религията е искала. Божествата са слизали и пак ще слизат, божествата са тук и там. Историята и човечеството не са се лишавали от тях – те не са изчезнали, само от погледа на обикновения човек са избягали. И ако искаме да си ги върнем, нека направим това – да останем верни на присъствието в знанието, което ни дава мистицизмът.

 

Из лекции на Ваклуш
в Пловдивския и Софийския университети

За всяко време има тайна и за всяка тайна има храм!

 

[1] Сп. НУР – брой нулев (Бел. ред.)

[2] Сп. НУР – брой трети, „Окултизъм и мистицизъм“ – I част (Бел. ред.)

НУР 2018
НУР 2017
НУР 2016
НУР 2015
НУР 2014
НУР 2013
НУР 2012
НУР 2011
НУР 2010
НУР 2009
НУР 2008
НУР 2007
НУР 2006
НУР 2005
НУР 2004
НУР 2003
НУР 2002
НУР 2001
НУР 2000
НУР 1999
НУР 1998
НУР 1997
НУР 1996
НУР 1995
НУР 1994
НУР 1993