Зареждам...
Слово за българската култура

Слово за българската култура

Verba volant, scripta manent!61]

Дами и господа, едва ли има по-светъл празник за българския народ, за националната ни свяст и за историческото ни предназначение от празника на българската просвета и култура, от празника на славянската писменост – Аз, Буки, Веди, Глаголи... – онова, което даде нашият културен престиж.

Благодаря на всички ви за проявеното чувство на отговорност да дадем признание както в душите, така и в сърцата си към онова, което наричаме светители на българската култура, към онова, което бележи върха на българския национален дух – като присъствие в личния ни душевен свят, като една пирамида в душите на нашия народ и като една светкавица, озаряваща културата на Европа. Ние нямаме основание да живеем с тревога, че не сме дали нещо на света. Напротив, и народният поет[7] беше рекъл, че:

  • и ний сме дали нещо на светът
  • и на вси словенe книга да четат.

Виктор Юго беше казал,че който иска да види планината в нейния ръст трябва да бъде на километри далече от нея. И ако искаме да видим културното присъствие на българската изява или на българския духовен гений в световната история, на световната трапеза, ще трябва да се отдалечим, за да имаме предназначение на безупречност, да не се подвеждаме от своевремието да предоставяме историята на класови конфликти, а да го потърсим в неговата провиденция на духовен излив. Всеки знае, че потокът не прави океан, но всички знаят, че без потоци нямаше да има океан. Културата не е рефлекс от мисленето, а душевно развитие. Тя не отразява, а променя! Затова тя има и зазоряване, има и пладне, има и своя заник. Надписът върху колоната на хан Омуртаг гласи следното: „Човек и добре да живее умира, и друг се ражда. Нека роденият по-късно помни!“ Ние сме родени по-късно, други ще се родят още по-късно. Но имаме ли какво да помним и българинът знае ли какво помни? Да. И денят, който празнуваме, именно това ни връща, което не може да се забрави, защото е една вседневна потреба както на отделния човек, така на семейна добродетел, а също така и на национално задължение. Народ без просвета винаги е роб.

Достойнството, с което присъстваме в историята на народите, е това, което тези двама светители, наречени равноапостоли, дадоха. Трябваше да се надмогне звука, да се надмогне образа; трябваше да надвием картината като средство за възприемане, за да я освободим в една буква – тази буква, която стана съставка на една дума; тази дума, която беше средство да изразим онова, което наричаме мисъл! И както е рекъл Христос, че Отец казва за човеците: Аз ще отбележа законите в сърцата им и ще напиша мисълта им в душите. Ще напиша мисълта им!

Именно тези двама светители дадоха звук и мисъл. Те написаха в душите на българския народ, на славянството това, което наричаме култура – Аз, Буки, Веди, Глаголи, Добро, Есть... Това, с което ние изразихме както историческото си предназначение, така и духовната енергия, която носихме за лично присъствие и за будност на ония, които взеха от нашия кладенец водата на словото.

Много неща са казани, десетки хиляди томове са изписани за братята Кирил и Методий. Едно обаче трябва да си кажем: че те са били съдба и проблем на битието – защото битието не се обуславя от нагледността, а от поточността на духовните ценности – битието на българския народ, битието на славянството, битието на света. И затова ненапразно през осемдесетте години папа Йоан-Павел II поиска от Организацията на обединените нации да бъдат вгърнати в сомна на светците като славянски светци. Но колкото и много да се говори за тях, колкото и много да се пише за тях, винаги ще има нещо неказано и нещо още за допълване.

Биографиите са ясни, житиетата са познати. Константин е роден в 827 г. и почива в ранна възраст, в 869 г., вече с духовното име Кирил. Спорен остава проблемът дали е получил висш духовен сан. В иконографията, безспорно, е даден в одеждите на духовно лице. В историята на Византия не беше признат като светец и много късно го намираме в иконографиите и в зографията. Разбира се, в славянските земи, най-вече в Македония, а също и в Охрид, в църквата „Света София“, ще го намерим изографисан (от XI век). А в българската иконография – още по време на робството ни, заедно целия сомн от т.нар. св. Седмочисленици (двамата братя и учениците им: Ангеларий, Климент, Наум, Горазд и Сава).

Културата на Кирил, първом, е един дар от небето, едно предназначение, за да уплътни един исторически момент от историята на човечеството, а след това благодатта на един бащин род и една майка, чийто произход никой до сега не оспорва – славянка. Получава гражданската си грамотност в най-известната школа – Магнаурската, където остава преподавател. По-късно става хартофилакс – една от най-почетните длъжности, една от най-достойните – библиотекар на двореца и на Светата патриаршия. Мисията му не завършва с това, което е получил. Дарованието го извежда на преден план, за да бъде вече мисионер на Християнството сред сарацините, сред хазарите, а след това вече и вестител на ново писмо за славянството.

Брат му Методий, който е по-голям (не е уточнена датата на неговото раждане – 815 или 825 г.), починал в 885 г. като архиепископ. Имал е най-напред административна длъжност, а след това монашество. С божествения излив ведно със своя брат пишат славянската азбука.

Това исках да го кажа само като информация. А какво са превели – ще намерите; какво са дали на славянския род – ще прочетете. Аз искам да надникна малко по-другаде, искам да отворя една по-друга страница за битието на тези равноапостоли и за благодатния духовен, светлинен дъжд над тази земя, която беше белязана също така с още един равноапостол – княз Борис I Покръстител, за да стане тук огнище. Не огнище – просто клада на духовни, морални и културни ценности за целия славянски род, а оттам следовниците да го дадат като трапезен хляб на цялото човечество.

Уважаеми дами и господа, съвременният човек не може да си представи живота вън от писмената. И много хубава е легендата за двубоя между паметта и ръката. Това е една странна, изумителна тайна – двубоят между памет и ръка. Когато паметта бе обременена, когато паметта бе пренатрупана, трябваше да се освободи енергия за ръката. Тогава се яви прозрението – образът (който носим запечатан в себе си) да го изразим в звук, да го изразим в буква, да създадем низ, който изразява мисълта. Този двубой роди буквите в света.

Разбира се, че нашата азбука не е първата в света. Но за нас този момент е нов хороскоп на историята на България – когато побеждава ръката. Ръка, която не се е лишила от меч, за да чертае границите на тази държава; ръка, която е знаела да държи книгата; ръка, която е знаела да води молението на един цял народ. Ето това е, от което искам да разгърна страници, за да кажа, че в съзнанието на този народ, който има дързостта да приюти гоненото слово, е белегът на необходимостта и изразът на прозрението, за да прави преценка и да съхрани съкровищата. Това е голямото прозрение на Борис Покръстителя! Това е белязаната звезда, която носи Симеон I, за да даде на своите скриптори простор, свобода и право да създадат онова, което ние наричаме „Златен век на българската книжнина“. Нещо, за което трябва да се гордеем (макар че е имало време, когато знанието е било порок или е било за посветените, които са го обгърнали, които са го пазили само за себе си).

И трябва да се знае, че има една институция, която изразява инстинкта на самосъхранението – това е институцията, наречена религия. Тя съхранява инстинкта не само за оцеляване, а за изравняване с Божеството, което винаги е било предмет на моление и път на подражание. Това не бива да губим и това именно нашите предшественици са направили, като са дали страница на битие в душата на българския народ – „Златния век на българската книжнина“.

Тези двама братя в необходимост и в повеление (необходимостта идва от Моравия, повелението идва от Византийския двор) трябваше да носят защитната лампичка на славянския народ – Аз, Буки... И така те написаха тези букви. Тръгнаха и отидоха... Прогонени – един държавен глава ги прие и направи история, история на българския народ. С това той ги вгърна завинаги в световната история. Те нямаше да имат чертано име в историята на Европа, ако не бяха деца на България. А никой не можеше да изключи от страниците на европейската култура или на европейския живот тогава присъствието на България, която е една от трите големи държави в тези векове. Тази държава чертаеше съдбини, тази държава даваше път, тази държава даде и култура. Именно за това те влязоха в нейните страници, в страниците на световната история. И точно тук е прозрението на Папата да поиска от Организацията на обединените нации да бъдат всесветски признати. Това бих нарекъл еволюция на молитвата в духовната воля на славяните и славянството.

Когато една култура не е рефлекс от мислене, а е едно душевно развитие, тя не отразява – тя променя (и точно това направи българското Аз-Буки). Тя промени – промени битието на прабългарина, промени битието на славянина и направи България. Тя ги роди! От една нова утроба, утробата на културата, роди един народ, който до вчерашния ден се е разлъчвал по физиономии и етничност. Културата ги роди в единство. И затова казвам: тя не отразява, тя не е рефлекс на мислене – тя е мъдрост, която променя. И затова имаше своето зазоряване, имаше своето пладне, имаше и своя заник. Заник, който носеше нова зора – заникът ни в робството, което наистина с една нова тайна излезе в онова, което наричаме наше Възраждане, което е също така едно чудо в историята на човечеството.

За някакъв век, за по-малко от век, българското Възраждане даде на света нови идеи, даде на света неродени мислители, какъвто е един д-р Петър Берон със своята „Панепистимия“. Да не говоря за далновидностите на Паисий; да не говоря за прозренията на държавника и твореца Раковски, за Жинзифов, когото и да вземете; Пърличев – този, който изтръгна наградата за поезия (писана на гръцки) от Атинския университет; Ронсар, който написва „Защита и прослава на френския език“. Затова искам да ви кажа колко властно, колко сублимно един български поет, неравнен с никого – Теодор Траянов[8], писа:

  • Когато бурните години в кръвта ти бавно отшумят,
  • и от забравени светини започнат сълзи да текат,
  • душата, страшно обедняла, ще коленичи в някой час,
  • сред непозната катедрала, пред величав иконостас.

Едва ли някой можеше, освен този пилигримски дух, да улови толкоз съвършено тайната на един народ и да го направи един иконостас на битието, пред който са коленичили и ще коленичат милиони още. „Сред непозната катедрала, пред величав иконостас“! Да, на този български иконостас стоят ликовете на десетки апостоли на българската култура. Там има царствени икони, там има смирени монаси, там има старобългарски светци. Тази страна, тази страна България, която има един орфически ум, която има един дионисиевски ирационализъм, която има една екстатична драматичност в живота си, не може да не роди такава религия, защото нейната интуиция носеше това предназначение – тя изобрази културата ни и сложи своите ликове.

Това е знакът на българина – необуздано творческо въображение и безпогрешна интуиция, независимо паденията, независимо погромите, независимо победите. Това беше България – осеяна с легенди и митове, населена от прабългарите, които бяха белязани с индивидуална енергия, с обществена отговорност, защото те носеха творческия дар да обединяват, да правят държава с универсална мисъл.

Никоя културна общественост не може да осъществи своя път вън от провиденцията на историческия дух, който винаги се въплъщава за национално предназначение. Тази България черта граници, тя изграждаше биологията на един народ, тя имаше меч, имаше перо, тя имаше свои победи, тя имаше свои погроми, но никога свои отчаяния. Аз не зная дали Сизиф беше неин учител – да `и липсва отчаяние! Ето тази дързост на българина му даде правото да съществува и да победи милионна Византия, която сега като държава я няма, а ний още продължаваме. Това е безпогрешната интуиция и творческото въображение! Един народ, ако няма творческо въображение, не може от буквите да направи мисъл и да напише светостта за поклонението си. Това носеше този народ. Това беше неговият индивидуален белег. Това беше личната му енергия, но и обществената му отговорност. Народ без обществена отговорност не може да изяви творческия дар, който историческият дух му предназначава. Това е грамотността. Няма по-страшно робство от неграмотността, освен полуграмотността, която е унищожение на ценностите с претенция за величие.

Какво даде националният дух в личната ни история на света? Даде една единствена добродетел – святост (чистота, личната етика), за да имаме право да влизаме в храма на културата. Святост, която след това става социална добродетел. И тук трябва да кажа, че имаше в този народ един вътрешен живот, който се историзира в събития; имаше в този българославянски етнос една стратегия на културата, една стратегия на защитата и една стратегия на експанзията (не казвам агресия, казвам стратегия на експанзията). И именно тези три етапа дадоха присъствие на България в света.

Като стратегия на културата – взехме буквата и я носихме на света, написахме книгата и я дадохме на школника. Стратегия, която и като религиозно битие ни опази – защити ни като крепостни стени не само срещу вулгаризирането на социалния ни бит, но и срещу светостта на вътрешното ни изповедание, когато не позволихме кандилцето в домашния ни храм да загасне. Защо? Защото имахме „Отче наш“ на славянски, на български.

Както знаем, културата е една съвкупност от духовни и материални ценности. Тя е един израз на далновидност. На своята история националният дух даде дължимата далновидност на вековно присъствие тук и на една непреклонна воля за себесъздаване и себеутвърждаване чрез една мощна държава и чрез една богата културна трапеза.

И когато прегледаме старобългарската култура (Не както се искаше да се представи, че е старославянска. Не! В историята е скриптирано – старобългарска! Не само в нашата история, а и в чуждите – „Старобългарската култура“.), ще намерим един универсален ум, който се е докосвал до чуждата култура, знаел е какво да вземе, без да се лиши от своето. Очите трябва да видят, а къде ще „седнат“, ще определи умът. Зрението на българина е било винаги широко, а принадлежността му е била винаги държавата. Може би оттам идва старата теза, че Източното православие е цезаропапистко, за разлика от Западното, което е папацезаристко.

Азбучната истина беше, че имахме азбука – азбука, която св. княз Борис прие като културна потреба чрез учениците на светите братя. Цар Симеон създаде книжовните школи Охрид и Преслав – апологети на Християнството и скриптори на държавата, за да имаме едно име, неповторимо в световната история, а само в епохите на културните раси – „Златен век на българската книжнина“. Това е стратегията на културата (така аз я наричам) и всичко, каквото това Аз-Буки роди, беше поднесено като защитна ризница в пътя на осъществяването ни.

В България имаше нещо, което искам да отбележа и да се запамети. Тогава, когато още в световната култура нямаше нито хамлетовското, нито донкихотовското, нито фаустовското, нито манфредовското начало – България го имаше. Така, ако отгърнем световната култура, можем да попитаме откъде са вземани идеи... Ние ги бяхме дали и светът ги знаеше. И не случайно Шекспир в своята „Буря“ има за образ България. Хамлетовското начало на вечно съмнение и размисъл го нямаше тогава в Европа, когато творяха нашите. Донкихотовското, манфредовското, фаустовското – тези наши предци са го давали.

Ето това е стратегия на културата и ние не бива да я отминаваме незабелязано. А какъв е дългът на ония, които не са го преценили – той ще стане лихвен тогава, когато имат прозрение, че тази държава винаги е била огнище на идеи. България е носителка на ценности за Европа. Европа не можа да роди свое учение, макар че има учени; тя не можа да даде мъдрец, макар че има философи. Това можеше да го даде тази страна със своето Богомилство, със своя Исихазъм, които след това като рояк се наплодиха в европейската култура (знае се, че един Ян Хус носи идеите на Богомилството).

Борбата на българския народ чрез тази култура и чрез тази нова писменост е отразена и в борба срещу триезичната догма (в стара Европа повелята, която още от древно време се носи, че Христовото учение се изповядва, проповядва и усвоява само чрез три езика – староеврейски, старогръцки и латински). Дързостната ръка, новата азбука, си извоюва право на равенство. И може би оттук е изведено равноапостолството. Аз, въпреки всичко, не считам, че това беше тежка борба, защото мисията на двамата братя бе благословена от Папската институция и инспирирана от Византийския двор. Тук историята ще има да поспори, а величие не се отнема когато се казва истината. Това е другата тайна. Аз не мисля, че снемам част от величието на светите първоучители, защото нека признаем, че тогава дори Папата не ги осъди, а благослови славянското Евангелие, с което след това Методий отиде и извърши своето дело. И за зла участ или пък за благодат (това е ръка на съдбата) Кирил умря в папския дворец. Така че, ако приемем тази борба като един израз на голямото предназначение на славянската азбука, тогава това триезичие изиграва една голяма и положителна роля. В борба срещу него се освободи догмата и се отвориха вратите, че Христос не може да бъде учен, усвояван само на три езика, както в една своя защитна реч св. Кирил казва на сарацините: Бог когато дава дъжд, дава го за всички. Така че аз не съм много съгласен с официоза на историята, че те нарушават тази догма, защото и малко по-рано (още в IV век) виждаме свещените писания и на други езици.

Но тайната, която тук се крие, за мен не е в това, че те нарушават догмата, а в една революционна съвестност, която има повече всемирен характер, отколкото лично присъствие и лична награда за нашето славянство – това е да се наруши едно статукво, което правеше прибулка за зрението на Европа. Ето защо дадени езици в Европа не еволюираха в своята класическа форма, а бяха набогатени с народностното наречие и с народностната словесност. Това има, разбира се, от своя страна друга положителност – че народът ражда най-красивата дума за най-красивото понятие. Но класическата форма доста беше закъсняла.

Имаме и едно смирено разпятие – тогава, когато Кирил, умирайки, казва на своя брат: Аз паднах в браздата, продължи делото ми! Така един дух, освободен от тлението си, не лиши от покров делото си. И той даде ускореност, и той даде напътнина на своите ученици, които след това дойдоха и бяха приети със странно гостолюбие от българската държава. Тази държава, която след това, знаете с каква висота на духа, извиси и изписа тайните, които носеха братята, т.е. светостта на културата като необходимост за социален и държавен живот – култура, която държавата пое, утвърди и естествено защити. Това, което винаги трябва да има един народ пред себе си – култура, която храни чадата му и която се пази от държавата му.

Българският народ винаги е имал един вътрешен живот, една своя история, един историзъм. И той се изрази в различни нюанси: в религията, в културата, в изкуството, във философията. Култура, която е белязана от дързост; култура, която е белязана от смирение – това е, което аз наричам „меч и перо“. И тайната, която Исаия казва в своята книга: когато можем да претопим оръжието в оръдие... – именно меч и перо. Това е, което трябва да правим. Вековете са ни го подсказали. Силите са го отстоявали дотам, докъдето могат. Прозрението го иска. Ние сме, които трябва да направим нещата Мъдрост и Мъдростта – живот. Живот, без който не можем, живот, който ни трябва.

Когато ще говорим за едно Богомилство, не можем да не кажем, че то е имало своята прогресивност по отношение нравственото поведение на един народ, но не можем да не кажем, че то беше твърде ретроградно по отношение своя дуализъм като съпоставка с монотеистичното схващане на официалното религиозно битие. Така че една нравствена позиция не можеше да измести една метафизична даденост в изповеданието. Нравствеността може да еволюира, но тезата за монотеизма не можеше ретроградно да се върне в обятията на един стар, дуалистичен начин на мислене и изповедание.

Когато ще говорим за Исихазма като религиозен катарзис в културата на българския народ, трябва да кажем за вложената идея за цялост и методика на работа за събуждане на вътрешните ни духовни сили, т.е. не само зрението да бъде познание, а и съзерцанието да ни открива тайните. Това е, което Исихазмът трябваше да направи; това е, което като култура трябваше да ни репрезентира. И не случайно е официална религия на Българската православна църква в лицето на един патриарх Евтимий. А след това, разбира се, делото му е продължено и от неговите следовници, носители на една нова идея – идеята на съзерцанието като метод за знание. Това е едно късно дело, но то беше много добре мотивирано в поведението на предшествениците, както казах, в лицето на един княз Борис Покръстителя, в лицето на един цар Симеон Утвърдителя.

Безспорно, тази йерархия на българската култура достига до това, което устоя тя да надмогне – до робството. Робството, за мен, не беше казън над българския народ за сторен грях. Българският народ нямаше казън, за да бъде така изкупителен в продължение на пет века. Защото той бе определен като най-устойчивата, като иззиданата китайска стена срещу инвазията, срещу бруталността на азиатското нахлуване. Той беше определен да защити възможно в утробата на Европа раждащата се цивилизация. Трябваше да я защити, трябваше да погълне отрицанието на азиатщината, за да може след това Европа, родила своята цивилизация, да обслужи нашето битие. Ние имахме устойчивостта на едно тангристко поведение; ние имахме един Тангра, един небесен слънчев бог; ние имахме след това смирението и богатството на един Христос: Твоето слово е истина. Европа, както и стара Гърция или Елада, имаха един митологичен бит, едно поселение в душите си на стихийни сили. Българинът имаше Тангра! Той не можеше да се промени. Той целият беше организиран за божественост, а не за бруталност. Динамиката на коня беше отработила в душата му защитния плащ и молитвената му жертвеност пред Тангра и след това пред Христос, и така бе направен олтарът на неотстъпчивостта. Ето това беше нашата сигурност да спрем бруталността, за да дадем време на Европа да направи цивилизация. Цивилизация, не казвам духовна култура.

Българският етнос имаше стратегия на защитата от Аспаруховото прозрение до цар Иван Шишман – обреченост като държавническо поведение – нещо, което европейците ни дължат, защото петстотингодишното робство на българския народ даде национална сигурност на Европа. Европейската култура отминава този знак на благодарност пред българския народ с неспомняне, а понякога и с упрек.

Това беше стратегията на защитата, която, дълбоко мотивирана, се роди от стратегията на културата ни. И тогава, когато говори Европа за Възраждане, нека не забравя, че българският народ, дори в живите образи на Боянската църква от XIII век, има сложено своето Възраждане, своя Ренесанс. Така че нека слезе Европа малко от висините, за да им даде реалност, нещо, което робството в своето битие ни научи – да бъдем реални. Но ние чрез Духа си устояхме. И затова, ако няма реална адекватност в Историята на Паисий, имаме реално присъствие на духовност, която не признаваше „реални“ истини, но устоя срещу всяко нашествие. Ето това е стратегия на защитата.

Тази стратегия на защита беше проявена от този народ с провиденция за историчност и за духовно пратеничество. Иначе Европа щеше да има съдбата на Испания с мавританското господство на арабите цели седем века. Тук ние бяхме духовната стена. И ще я устоим пак! Не защото богомилската революционност беше съвест, не защото Исихазмът ни беше смирение, а защото историята не иска да лиши света от нас. Това е, когато сте вгърнати в пазвите на историята и тя ви намира моменти кога да отгърне страниците. Защото ние не отхвърлихме скрижалите на Бога. Ако някои, когато им ги носеха, играеха около Златния телец, българският народ – не. Той винаги е имал само един Бог. И ако те бяха си счупили скрижалите, ние никога не сме ги махали от душата и сърцето си. Затова тази култура беше култура на българския народ. А избраниците получиха само подготовка в друга школа.

Стратегия на защитата беше и нашето монашество (тук нещата минават също тъй в подгласа), нашата самородна и преводна книжнина, нашето дамаскинство и проповедничество. Достатъчно е да кажем две думи за образа на бледия монах в приглушената килийка – Отца Паисия – националният път и историческата гордост на българския народ.

Българският етнос имаше и стратегия на експанзия. Експанзия за защита на гражданските и религиозните ни субстрати, борба срещу Богомилството, борба срещу раздвоението като пречка за цялостна изява на държавническия и културен гений на България. Експанзия чрез Христовото учение и покръстване на руския народ, експанзия с Исихазма чрез своите духовни синове – Киприан, Григорий Цамблак, Константин Костенечки.

Имаше ли и стратегия на културната експанзия по времето на робството – и да, и не. Експанзия имаше като революционна обреченост, но не и като духовни ценности. Духовно самосъхранение – това направиха хайдутството и Историята на Паисий. Духовна експанзия имаше и по-късно (през XVI век) в лицето на Пиер дьо Ронсар – един от големите поети на Франция, който е чист българин и който реформира френската реч и за първи път писа на френски поезия, защото носеше в потеклото си кръвта на пилигрима, на немирника, на духовния преобратник. Експанзия имаше и през XIX век чрез д-р Петър Берон – една неизмерима по величина личност, която на европейската култура даде своята „Панепистимия“, дванадесеттомно творение, което има всичко, в каквото съвременната наука се рови. А той го даде с интуицията си. И онзи, който го е видял по физиономия и може да гадае с физиогномията, тази отречена, но не неистинска наука, ще знае, че той носи на челото си белега на прозрението. Дванадесеттомна „Панепистимия“ – световно знание!

Борбата за църковна независимост също беше една експанзия. Експанзия вън от пределите, експанзия за репрезентивност на народ, който няма териториална държава. Българската екзархия и схизмата над нея бяха смут с осъдителна санкция от цялото Православие, включая и Руската православна църква. Това беше реално присъствие на българската култура в света – нещо, което не бива да се отминава с мълчание, защото е нарушение на църковното единство на Източното Вселенско православие и църква. Да се надделее статуса на подчинението – това беше върхът на острието, това, което Европа някога нарече Реформация, без да признае подквасата на българското брожение, било то Богомилство, техните катари, албигойци, бугари.

Вън от църквата културата ни или културното ни измерение се отбелязва също тъй от безсъмнени духовни и политически мъже. Експанзия на политическата и културната мисъл на българския народ беше развята от един легендарен мъж, който създаде Българската легия, който изведе българската етнография, сложи началото `и. Той говори за арийския произход на прабългарите; той първи подхвърли идеята за „Веда словена“, както и идеята за един политически дуализъм с турската империя като политическа стратегия. Този велик мъж имаше дързостта и неподправено поведение да представлява държава без територия пред Виенския двор, Гръцкото кралство и сръбските жупани. Това беше Георги Сава Раковски. Няма по-голямо присъствие от това да представяш една култура на световната съкровищница с идеята за свободата. Това беше дързостта на този българин – идеята за свободата. Всеки принос пред нейния олтар не е лична заслуга, а всемирно, космично предназначение, неизмеримо като оценка и наложено като потреба на еволюцията. А знаете какво Христос каза: Само Истината ще ви направи свободни! Представете си какво самосъзнание – че носи историческата истина за българския народ. Този човек извести идеята за свободата, извика на жертви и се принесе в жертва. Той първи сложи белег на онзи, който стана икона на Свободата – Левски, това дете на Дух и материя. Монахът с меча! Това, което казах – меч и перо. Може перото му да не е било златно, но беше перо, което чертае най-великата книга и дава най-важните съвети – свобода, святост, битие.

И това всичко можем да кажем, че в нашата култура е белязано, подчертано и всепризнато в световната литературна мисъл и историческа ценност с един стих на непокорника Христо Ботев: „Тоз, който падне в бой за свобода – той не умира“. Това е благовестие на Европа и признание на ония, които отминават в историята.

Ничия култура не стигна до космичното единство като прозрение и като повеля, освен белязаният български народ в онова разпятие, в онова кърваво евангелие, което написа неговия син Пенчо Славейков (аз така наричам „Кървава песен“ – българското евангелие), за да се стигне до мистичната врастнатост на плът и Дух, предназначение и жертва:

  • Бог и България – единство в двойна плът.

Да видите собствената си родина, да я видите в единство с Бога! Това е, което бяха донесли прабългарите, това е целият ни исторически дух: „Бог и България – единство в двойна плът“.

И вие знаете тезата, че българският народ носи белезите на меридианното предназначение за духовна трапеза на себе си и на човечеството. Той носи една духовна ядка, която е хранена из древния Азиатски континент, от древните духовни извори; която е минала през Персия, която носеше Орфеизма в душата си, Дионисиевото начало (не така, както историята ни го представя като съблазън на разгул) – рушително и възстановяващо. Защото Дионисий заедно още с три божества на света: Озирис, Христос и Адонис, са възкръсналите. Този народ носи възкресение за света.

Именно Пенчо Славейков – този избраник, който по всевисша воля не можа да вземе Нобеловата награда, но можа да каже това, което световната литература нито го е казала, нито му е дала още съответното признание – да направиш единство между своето обиталище и Божията плът.

Ето ви тайната. Тайна, от която никой не може да се освободи. И този, който е българин и да иска да бяга, не може от своята духовна единност да се разлъчи, от тази България. Пилигримство е имало; емигрантство е имало; догматизъм е имало; езичество – да, в българина – не. Той не е бил езичник. Ето защо това единство е толкоз по-силно, ето защо този български пилигрим можеше да се види и сред един голям катедрален храм. Това беше стратегия на защитата, стратегия на инвазията. В тази стратегия на защитата като културни ценности и като духовна отговорност трябва да сложим името на цар Борис III, който спаси евреите. Спекулациите са много, душевният недоимък достатъчно афиширан, но съвестта никога не бива да ни лишава от едно – поне от лична доблест. Съвременниците знаем. Децата могат да бъдат лъгани, докато навършат седем години. Оттам нататък присъствие на друго тяло в тях не им позволява да бъдат лъгани, макар и да се правят, че вярват.

Има ли българската култура присъствие в световното духовно начало? Да, защото синовете, които удариха камбаната на духовната будност за славянството, днес имат признание всемирно – и сърби, и руси, и румънци, и чехи, и европейци не могат да избегнат повелята на това духовно братство. Така че това е едно реално присъствие и неговите последици са реални. Като се започне от Глаголицата, Кирилицата, от легендите, от Зографското четвероевангелие и Синайския требник, от „Азбучната молитва“ от Константин Преславски и „Шестоднева“ на Йоан Екзарх до „Беседа против богомилите“ от Презвитер Козма; от богомилските апокрифи и реформата езикова, която прави патриарх Евтимий, както и Киприан на руския език, до идеята за свободата като храм на истината; от Ботева до нинешно време – всичко това е една културна инвазия, един извървян културен път, едно внушение на българската духовност, мая, която подкваси световното мислене за повече всемирност и повече духовни трапези. Всички народи в Европа могат да се похвалят със своите големи учени, със своите философски доктрини, със своите блестящи литературни творби, но никой не може да се похвали с оня извънреден духовен, свръхестествен феномен, с онова дарение на българския народ за прозрение, за метапсихични феномени, за духовно просветление. Тази будност я имаме на всяка трапеза, почти във всеки дом – не феномена на промените, а духът на прозрението.

И не случайно тази земя е била родина на големи божества, които са синове на едно минало време. Именно тази тайна притежава този народ и това предназначение. И неговата история не е история на страданието, а на пробудата. Всеки знае, че когато иска да яде плода на нара, трябва да го разкъса. Всеки знае, че когато иска да вземе ядката на ореха, трябва да го счупи. Така че когато има страдание, има и проницание – страданието е благородство, когато йерархията на Духа позволи да нямате болка, а да имате прозрение, че ви гали съдбата с предназначението ви. Това е народът, който можеше да прати своите синове по света и ги прати.

Така, с тази стратегия, българският народ носеше едно внушение с културата си. Той поднасяше на света своите мисли. Родени идеи, макар и понякога неосъществени на тази територия, хранеха битието на онези, които знаеха как да се докоснат до олимпийските висоти. Тази страна беше родила блестящи творби, тя беше освободила Духа от неговата бременност, тя беше дала прозрението като единствено качество на истината. Истина без прозрение е мотивировка на ума, а умът ражда съмнение. Това дарование на българския народ да има прозрение му даваше названието „белязан“ – народ с определена съдба. И ако някой, това именно белязване го вгърне и сложи в браздата на българската нива, той знае, че ще има духовна, богата жътва; че този народ има предназначение – да роди Мъдростта, та благородството да я употреби, та денят да не закъснее и тревогата, и съмнението да не го оставят без гроб. Няма гробове там, където няма живот. А достоен гроб извиква нашата почит. Ето това направи българинът – отдаде своята почит. И всяка година ходи на поклонение в Рим, за да се поклони, за да даде признателност. Сега обаче той трябва, както казва ап. Павел, да сложи венеца на живота си.

Деца ще се раждат. Една държава винаги ще има мъже и синове, винаги ще има майки, които раждат юнаци (както е казано за българската майка). Но тази Майка България трябва с особена грижовност да отгледа новото дете – детето на Мъдростта.

И йерархията тогава на Духа ще му отнеме болката и съдбата ще му даде осъществяването. Ако носим в себе си това предчувствие като предназначение за тази държава, тогава бихме прозрели колко много отговорност имаме към тези, които създадоха Аз, Буки, Веди, Глаголи, Добро, Есть. Тези, на които смирено можем да кажем, че бяха Учители. Само българският народ наричаше своите културни дейци „народни будители“. Тази съкровенност на думата, тази магична сила – това не бива да загубим в себе си като чувство на признание, като смирение, като внушение, ако щете, че сме длъжни в лицето на нашите стари учители, в лицето на нашите професори, в лицето на цялата ни културна извисеност, да направим своя молитвен дар.

Българският народ има присъствие в световната култура не само със своите духовни ценности, а и със своите екстазни феномени, които наричаме откривателство в света и то е непроменливият дух на националната ни история – духът на българския народ.

Този голям празник е изконно духовно наследие на културната политика на древна и нинешна България. Макар и двуетническа в началото, тази култура внуши идеята за спасението като потреба за единство – еманация на културните пластове, в които всеки може да види своето присъствие и участие и да го разграничи в историческото време. Не бива да се заблуждаваме, че сме разделени, а да съзнаем присъствието си и отговорността. Това ни задължава да се вглеждаме в този ден, да преценим величието и поражението и да носим вярата на самосъзнанието ни в предопределеността. Не бива да бягаме от историческата правда заради конюнктурни тенденции. Ние трябва да се консумираме в концентрация за лично, социално и всесветско битие.

 

Из слова на Ваклуш в Пловдивския и Софийския университети

 

Мъдростта е просветление, а не само знание!

Лицето на Мъдростта в знанието е светлина в Пътя!

Мъдростта е път на Светлината!

 

[6] „Думите отлитат, писаното остава!“

[7] Иван Вазов. „Епопея на забравените“ (Бел. ред.)

[8] Теодор Траянов. „Вечен пилигрим“ (Бел. ред.)

НУР 2018
НУР 2017
НУР 2016
НУР 2015
НУР 2014
НУР 2013
НУР 2012
НУР 2011
НУР 2010
НУР 2009
НУР 2008
НУР 2007
НУР 2006
НУР 2005
НУР 2004
НУР 2003
НУР 2002
НУР 2001
НУР 2000
НУР 1999
НУР 1998
НУР 1997
НУР 1996
НУР 1995
НУР 1994
НУР 1993