Зареждам...
Окултизъм и мистицизъм (Орфеизъм)

Окултизъм и мистицизъм

Орфеизъм

 

Ще допълним образа на Орфей вече с това, което наричаме негово учение; с пътищата, които остави, та човешката душа, човешката мисъл да може да стигне онова, което той направи като един Бог – Дионисий и Аполон в едно цяло. Това беше нова тайна, която излезе из душевните дълбини на онзи, който имаше дързостта не само да променя света, но и когато трябваше да го напусне да каже смело нещо, което малцина, в доблестта да познаят живота и смъртта, могат да кажат: Аз умирам, но боговете са живи! Защото в основата на неговото учение лежи безсмъртието на душата и то така, както Великите посветени го знаят; така, както великата наука го е дала. Именно тази дързост лежи в целия път, а след това и в смелостта на Орфей да руши стари схващания, да разкъсва вериги, които са спъвали човека, и да дава тайни.

Когато правя съпоставки между известни личности, белязани в историята, било със своите доктрини светски, било най-вече с това, което е правило светкавица в небесата на душевния свят на човечеството, много често ме вълнува дали донасят нови тайни или само кодифицират онова, което са дали другите. И в този смисъл съм казвал, че Мюсюлманството не донесе нищо, то не даде друга тайна. Дори самият Юдаизъм не донесе нещо ново. Онова, което беше кодифицирано като нравственост и най-вече идеята за един монотеизъм ги виждаме много далече. Но това, което дадоха някои – като Христос, като Кришна, като Орфей, не само в областта на светската мисъл, но и в областта на духовните науки, беше наистина една велика тревога за човечеството. И не случайно в живота учението на Орфей с хилядолетия беше знайно.

Сега в няколко степени ще минем това, което е оцеляло до наше време от едно голямо магично учение, от една дълбока древна мистика. Да съберем трохите и ако можем, да направим един залък от големия хляб на древността.Не е страшно, че се далечеем с хилядолетия (макар и неговото учение да има своя апогей в VI век пр. Хр.) – това, което е останало, се губи не само заради времето, а и заради това, че тези учения в същината си са окултни. Следователно то е било слагано в пазвите на съкровеното и само на посветеното. И така, като повеля, то трябвало да бъде предавано само от уста на уста, т.е. само орално. Това, което Орфей е оставил в своите химни, е трябвало като апокриф да върви в подмолието. Ето защо много трудно се събират зрънца от неговата мъдрост, както и от неговото учение за теологията, за теогонията, която той оставя; за оная метафизичност, с която ни представя Домостроителството; за ония нравствени повели, които влизат в живия живот като правила, като задължения, като молитви, като паси (както казват йогите), като формули, като мантри. Затова, разбира се, няма кого да виним – нито времето, нито тези, които са ги съхранявали.

Но всеки, който има възможността да вземе една троха от този хляб, той може да познае зърното, от което е направен – дали е пшеница или ръж. Така че и трохите могат да покажат величината на посветеността -късчето или светкавичната озареност на пробуденото посвещение какво е рекло. От една троха може да се направи храна за милиони, както Христос – с пет хляба и две риби нахрани пет хиляди души. Да, Той ги нахрани със Своето слово! Една троха от това учение ще се опитам да ви дам, защото нямаме петте хляба. Така и историците, така и изследователите събират по нещичко, което времето връща – по една троха, по един фрагмент, който служи по-скоро за гадание, отколкото за изграждане на цялата система. Но пак твърдя: той е предостатъчен, за да озари, както една светкавица в тъмна нощ, стъпката на бъдещия човек.

Същественото в това учение е двубоят, който се води между двете религии (тогава не са били религии, но все пак изповедания, формирани като религиозни съзнания) – старата, религията на Дионисий, и религията на Аполон. Старите религии на Слънцето и на Луната са имали обреди, които взаимно си противоречали и които Орфей трябвало да сложи на костера, за да хигиенизира. Докато един Дионисизъм в неговата първична форма е имал твърде жестоки обреди (и най-вече приноса на животните – кръвните жертви, които не са били присъщи на никое окултно учение), едно поклонение на Аполон или едно Аполоново начало има своята вътрешна миротворност и затова неговите храмове са изграждани на височините и се обслужвали от жреци (а не от жрици).

Този двубой, който се манифестира в една религия на официалното всекидневно изповедание, е една възможност, която е била дадена на човечеството, за да я осъществи. Затова учението на Орфей е окултно, а окултното не може да има мнозинство. Чак нашият век можа да отвори малко повече от скрижалите на окултното знание. Но представете си – това са две хиляди и шестотин години назад!

Тъй като Дионисиевите обреди и това натрупано с отрицания Дионисиево учение е било една голяма пречка, то ето защо посветеният в Египет Орфей започва една хигиена на старото учение. Оттук е и големият двубой, оттук е и неговото разкъсване от вакханките. Орфей е изповедник на Логоса, той е жрец на Дионисий-Аполон, а Дионисий е Логосът на Зевса, т.е. на Бога Отца. Затова този двубой завършва за Орфей с победа и се утвърждава една нова религиозна формация – Орфеизъм, който има съвършено други обреди, и така освобождава Дионисий от ордата на вакханките.

Орфей преустройва теогонията – Богосътворителството Дионисиево. Трябвало да върне безсмъртието, защото въпреки че човечеството никога не е губило своето безсмъртие на душата, то ако я остави само в смърт, без да й даде живот, тогава се пресича Закона на еволюцията, а с това и едно от неговите задължения – преражданията. Орфей точно това е искал да върне и точно с това е нанесъл, бих казал, тежък удар върху теогонията на Омир, а най-вече и на Хезиод (макар че има с тях известна прилика, защото и самите божества олимпийски са бащите на Дионисий и на Аполон). Така същественото в това учение, в тази теогония е безсмъртието на душата. То идва от Сътворението, което произлиза от Нищото. Едно Нищо (всъщност се нарича Хаос), една Нощ и детето им Ереб, но и присъствие на един етер, съставляват изходната позиция за раждането, за теогонията на божествената йерархия и стават съответно бащи на Зевс и на Гея, а те от своя страна раждат другите божества.

В основата на орфеическата наука и Орфеизма лежи, както казах, тайната за безсмъртието на душата, която е олицетворена чрез Евридика. Тя трябва да изходи всички полета, трите царства: подземното царство, или Адеса; земното царство, т.е. царството на светлината на Земята и Hебесното – обожествяването.

За това Небе прабългарската религия имаше само едно божество – Танг-Ра (то имаше само едно име). Тангра в същото време е Слънчевият бог. И този бог можем да намерим във всички религии, ако тръгнем да отлистваме страниците на миналото. Той е в Индуизма – Рама, в Египет – Амон-Ра. (А прабългарите в известно историческо време и в известно духовно предназначение са били преди Египет.) Ето че низата не се къса. По този начин Слънчевият бог е основното начало на Домостроителството и осъществяването му е в еволюцията на всеки човешки род или на всяка раса. Равновесието между двата принципа – стария Дионисиевски и новия Аполонов, дава цивилизациите на човечеството. И този, който може да отгърне древните култури, ще намери това. Ако е надделявал Аполоновият принцип, ние ще имаме едно извисяване; ако е надделявал Дионисиевият, ще имаме едно снижаване на ценностите. Но именно равновесието създава цивилизациите.

И така, Орфей се бори за Слънчевия бог, за слънчевата религия. Траките, на които той безспорно е син, са имали две форми на жреческо служение – тези, които служат на Луната, на женския принцип, и тези, които служат на Слънцето, на мъжкия принцип. Когато преобладава лунната сила, жречеството на жената, под ръководството на тройната Хеката (богинята на магиите), създава и вакханското ядро. Когато преобладава слънчевото начало, тогава се служи на мъжкия принцип, на Слънчевия бог и жреците са от мъжки пол. (Става въпрос за принципи, не за нашата диференциация.) А когато мъжкият принцип е преобладавал, правил е своите храмове на височините. Орфеевото начало успява да примири тези два принципа. Той е, който хвърля моста на взаимността и който ги събира, за да се започне с една нова тайна – тайната на посвещението, която предава на своите ученици, за да имат новия си бог.

Друга тайна на Орфей е неговата лира – седемструнната лира. На какво съответства тя в Светоустройството? Това са седем състояния на човешката душа, като всяка една от струните отговаря на съответно поле и съответно тяло. Всяка от тях има своя тайна на живота и се разкрива по различен начин за усвояване от тези, на които се предава. На едни – чрез делотворството, на други – чрез изкуството, на трети – чрез науката, на четвърти – чрез философията, на пети – чрез религията... Седем лъча изтичат в начина за достигане на обожествяването, за да се усвоят всички тайни, които имаме тук, на Земята.

Тази душа, която носи в себе си седемте струни (седемте тела), носи целостта, която е пък тялото на самия Бог Сътворител. Тя има там своите три същности. Първата е Природата – Великата майка, от чиято утроба излиза всичко, Великата жена, която намираме във всички религии. Чрез нея се явява било Синът Божий или както в Индуизма е дадено – чрез Сарасвати Брахма има своите деца. Втората е Човекът, който е същностният израз на Бога. И третата – това е Небето. Тази троица съществува, но не е ипостасна, както е в Християнското учение. Природа, Човек и Небе ще ги намерим под различни формули в различните концепции. А всичко поотделно носи възможностите на седемте струни – и Природата, и Човека, и Небето.

Защитавайки идеята за безсмъртието на душата, ние намираме в целия митологически свят достатъчно доказателства за влизане в трите различни царства – подземното, земното и небесното. Разбира се, Hебесното царство, Олимп, си остава само за боговете. Но в подземното и земното са всички. И в това е легендата за Евридика, която като душевност влиза в подземното царство, влиза в нашето тяло - в тази тъмнина. В един миг, когато по формата на посвещенията, тя трябва да слезе в царството на тъмнината, ще загуби Бог, за да Го намери отново в друга светлина. И затова Орфей в смъртните си часове каза: Аз умирам, но боговете живеят. Това е вечното, което ще остане. Неговото слизане е с властта на своята лира да измоли от подземните царе – Адес (Плутон) и Персефона, позволение да изведе Евридика. Ако носите обаянието да можете да укротите в подземното си царство всичко – всяка страст, всяко съмнение (защото обещанието му е да не се обръща назад), това ще ви донесе победа. Може би още тогава стои повелята да се пусне завесата човекът да не гледа назад, за да не се спъне в бъдещото си развитие, докато не получи великото си посвещение. Много често се пита: „Защо не виждаме миналите си прераждания?“ Защото ужасът от съмнението няма да ви позволи да изведете своята Евридика, тъй като може да я видите „грозна“. Това е нещо страшно, а тя – душата, винаги е красива!

Така Орфей довежда учениците си до едно ново свещенослужение, до едно ново жречество, с което трябва да научат да се прощават с миналото и да влезнат в ново посвещение. Там той трябва да ги изведе. Дадени са и формите или степените на инициацията (на посвещението) и ученикът е учен от жреца или от Йерофанта за тях. Започва се с облеклото, което трябва да бъде според йерархията. (Нещо, което трябва да се знае, особено от художниците.) Те трябва да знаят каква дреха носи съответната посветеност. Великият жрец винаги е имал специална дреха – бялата дреха от ленен плат; имал е своя скиптър от слонова кост; имал е своя златен колан. Всичко това са символни знаци на властност и царственост, за да може като магнит да приеме силите на Планетния Логос, а след това с ръката на хиротонията да ги предаде на посвещаващия се ученик. А от ученика се иска едно събиране в себе си (едно съсредоточаване) с всичките си възможности, за да се отправи към началото на нещата.

Така се върши инициацията. И Орфей казва на своите ученици: Аз искам да се обедините, искам да ви разкрия великата троица. (Именно трите свята – подземния, надземния и Небето.) Там, в бляскавия етер, искам да изгорите своето тяло. Това е етерното, пространственото тяло, в което имаме своите отображения, в което трябва да се извърши изгарянето. Там има един огън на мисълта, когато ние трябва да се отделим от материята и Духът да се издигне до своята Причинност. Тогава се отварят тези врати, след които на душата се дава една същност – същността да се види като божествена даденост (но не и още Бог). Ето това е Евридика, която Орфей иска да освободи в своя ученик. Това е пътят на всеки, който ще бъде инициран. Така ще заприлича вашата душа, вашата Евридика, на онзи вечен орел, символ на освободената душа, който се устремява, за да кацне на трона на Юпитер. Ето великото първо посвещение, през което трябва да мине човекът. Той тук трябва да открие световете на своята душа – природата, същината, тайната на Бога – щом ще кацне на престола на тронника вечен, какъвто е Юпитер. И по този начин, въпреки всичката митологичност, за мен Орфей е един монотеист. Всичко друго, в края на краищата, е един Зевс или един Юпитер – няма други. Така Орфей открива световете на учениците си: Тогава вече ще чуеш великата тайна – че има само едно Същество, че има един Царствен на небето, на земята, на ада, защото всичко излиза от Него. Както знаете, боговете на Олимп нямат съпруги; първом, те самите раждат. Атина Палада е родена от главата на Зевс; Сарасвати също излиза от най-чистата същност на Брахма, а след това светът се твори. Така ще преминеш през царството на омразата, през царството на любовта; ще преминеш през дъха на нощта, ще видиш негаснещата и гаснещата светлина; ще видиш мъжа и жената в единството; ще видиш царя и властта; ще видиш ученика и вечния Учител – Той, който е съпруг и съпруга; Той, който е мъж и жена. Виждате една категория от т.нар. културни духовни раси – Той е съпруг и съпруга, мъж и жена, баща и майка, от чийто брак в единство идват огънят и водата, земята и етерното пространство, денят и нощта. Там са титаните и боговете. И Той е над всичко!

Когато научи ученикът тази тайна на единството в раздвоението, когато научи, че семето на Зевс е Вечният огън (и в Зороастризма беше казано: огненото семе на Създателя, което е хвърлено да зачева и разгръща Творението), от който и човекът ще дойде – тогава ще разбере, че всичко излиза само от една десница и това е десницата на Юпитер. Какво е казано и в самото Евангелие? Какво е казано и в Символ-Веруюто – Ще седне отдясно на Отца. От тази десница излиза целият свят, там е Божественият съпруг, там е Божествената съпруга. Това е да се научи великата тайна на съпружеството: аз съм мъжът и жената. И ние ще го намерим в книга Битие, когато е казано: жената ще напусне своя дом и ще се приюти към своя мъж и двамата ще станат една плът и една душа. Нищо не е вън от тайната наука. А нейните фотокопия, ако мога така да се изразя, са давани според религиозната необходимост и възможността да бъдат усвоени. Има един съпруг, една съпруга – това е първата тайна, която трябва да научи ученикът на окултното знание – Единството на Дух и Материя! Това е, което им открива Орфей – Единството!Ученикът е същото единство, което е съзрял в космичността и в своята микрокосмичност. Той е и съпругът, и съпругата; той е и доброто, и злото; той е любовта и омразата; той е пламъкът и главнята. Това е, което трябва да научи, когато ще посети предверието на храма, за да бъде въведен в храма. Това е първото тайнство, което Орфеевата теогония или Орфеевото учение е поднасяло на своя ученик, т.е. въвежда го в обитаемостта на душевното и небесното, на материалното и духовното, на земното и подземното. Тази цялост на познанието, което може вече да има, го прави инициран, посветен в първата степен на Орфеевото учение.

Тогава Орфей ще му каже: Приготви се за второто посвещение, за втората тайна, където човекът изживява страх и радост, трепет и плач; където има наслаждението и където има своето обожаване. Духът, влиза в това, което ние наричаме тяло, а те наричат „пламтящата област“, където Великият творец размесва душите на света в една Чаша на живота. Ето това е, което всеки изживява и Орфей им го показва пред очите – всички души в Чашата на живота, Чашата на живота като питие на усладата и питие на скръбта, където всички същества забравят своето божествено жилище и слизат в печалните мрачини на етерното пространство. Тази чаша ние можем да наречем нашата земна планета – поселница на всички тези души. Там, където има и печал, и мрачина, и радост, и слънцегреене. Това е да се премине пропастта, да се познае закона на слизането и връщането. Всички – в Чашата на живота! Всеки е индивидуализиран и в същото време космичен. Индивидуалността се загубва в сливането, което ще стане след надмогването на Закона за прераждането и единството на човека с Бога. В тази Чаша, в която са събрани всички тайни, в която съществува и забрава, и раждане, в която има и великия Закон на прераждането! Усвояването на този закон не само като изповедание, но като жива реалност е едно посвещение. Може би затова много народи, може би затова много личности са далеч от приемането на този закон на развитието, защото откъснати от него имат само една повеля – послушанието. Докато Законът за отиването и връщането и Законът за еволюцията носят отговорността.

На един от големите, от седемте мъдреци на Гърция – Биант, му бил зададен въпрос от някакъв безбожник какво е доблест. Биант си мълчал. Оня го попитал: Защо мълчиш?Ами защото – казва – ме питаш за неща, които не са за теб. Виждате това, което казах - знанието на закона и незнанието на закона. Пита за доблест, когато няма вяра. Как да му я определи? А какво е вярата? Вярата е светулчицата. Но нека стане Дионисиевото слънце! Или ако не Дионисиевото слънце, то поне Аполоновото съзвездие. Но в мрачина да питате за доблест... Странно нещо. Доблестта е вече добродетел, не е отворени очи; тя е душевна преценка, а той няма очи за реалности. Този, който не иска да види и каменния бог, той не може да види и духовния. Ние не можем да осъдим оная бабичка, която хвърли дърво на кладата, макар че Ян Хус рече: „О, sanсta simplicitas!“ Да, простотата е свещена, но вярата е голяма! Това е същественото. Каменният бог е потребен, докато не си е изваял човек душевния.

Така Орфей въвежда своите ученици в различните подготовки за посвещение, разкрива им тайната за Чашата на живота, където всички упойни радости и скърби са събрани. Упоено, човешкото съзнание слиза надолу, напуща божественото си жилище, за да почне своята еволюция в малката самозабрава, че не е още бог, но винаги носи негаснеща искрицата на божествеността. Ето какво ги е учил Орфей, какви велики тайни е давал на човечеството. Чашата, в която е смесено живото питие – Чашата на живота, от която се упойваме, за да забравим своето небесно, божествено жилище, за да можем да слезем на една планета, от която ще трябва да се връщаме. Говорил съм, че Ной след като се спаси от Потопа намери какво – вино. За да се забрави; за да забрави небесния свят, за да започне еволюция тук, на Земята. И после – онзи странен израз – потомството го видя гол. Първото (също неудобство), което Ева и Адам изживяха – голи се видяха. Така в този свят, получавайки това посвещение, не печалният, а развиващият се човек – човекът, който ще се отлъчи от Зевса, човекът, който ще познае Великия творец – ще види сина на Зевс, ще види онова проявяващо се Слово, чрез Бащата в Сина. Ето къде е мястото на синовете Божии, ето къде е мястото на Дионисий – този, който даваше смърт и възкресение, този, който беше смърт и раждане.

В тази космогония, в тази теогония Зевс винаги ще остане Великият творец, Дионисий – Неговият Син. Това е проявеният Логос, проявеното Слово, за което в Християнската религия много добре е казано: Христос е Логосът. Той беше в Отца и Отец беше в Него. Словото беше в Бога и Бог беше в Hего. Ето че идеята за Логоса я има, може би хиляда и двеста години преди Християнството. Това е потвърждение на тезата ми, че нишката, на която са нанизани религиите, ще ги свързва във всички векове. А кои бисери ще бъдат сложени и с каква стойност, е въпрос на духовна подготовка.

Когато Дионисий като сътворено дете, като Логос на Зевса се наблюдава от своите божествени чертози, се себевлюбва (спомнете си за Нарцис) и тъй насочен в дълбините, той се спуща надолу – това, което генезисно съм го обяснявал. От Божията тайна, или от Зевсовата цялост, започват да излиза Логосът, Словото, което себевлюбено почва да слиза надолу, докато се демонстрира в тази възможност, в която ние се виждаме. Себевлюбен в двойника си (защото етерът, както знаете наричаме двойник), Дионисий почва да го съзерцава и влиза в една пещера (казал съм, че пещерата е храм на посвещенията). Там, в тази пещера на етерното пространство, ще съгледа Персефона и Майя. Персефона е съпругата на Адеса, Майя е майката на Хермес и майката на Буда, но тук Майя е дъщеря на Атлас. Тази Майя тъче едно було – булото на етера, където са отобразени всички същества. (Разбира се, тази същата Майя като понятие я намираме в индийската митология и пак можем да кажем, че това е було – материята, която ни обгръща и пречи за нашето прозрение.) Всяко същество там е един Дионисий, всяко същество е видимо и всяко е влюбено в света. Точно тази чаша вино си приготви Ной – трябва да се самовлюби в този свят, за да може да осъществи еволюцията си на тази планета, за да тръгне в процеса на връщането си.

Това е великата Майя - було изтъкано, където са всички образи човешки; онова, което ние наричаме акашиевите анали или т.нар. астрален музей на земята, където всеки образ е видим, зрим. Там великите бдители, когато съзрат променящия се образ, веднага дават ръка и отвеждат във висините търсещия. Оттук е изведен изразът – „когато вие сте готови, Учителите са при вас.“ Нищо няма, което да е нарушило хармонията или да не се е съгласило с онова – „щом вие сте готови, ние сме при вас“. А ето къде те гледат – гледат в това Маино платно, в това Маино було. Вижте преди колко време го е дал Орфей. Това е, когато е въведен в третата степен иницираният – ученикът, който трябва да усвоява тези неща.

Там, от тази Чаша, когато пие, слизайки надолу, ще срещне булото, където ще се отобрази – Майя го тъче. Великите бдители чакат своите деца. И тук Зевс дава своята мъдрост. Посочва сърцето на Дионисий, който именно в жертва отива на тези, срещу които се е възправил. Това е големият двубой между приземената, демонстрирана духовност в плът и чистата духовност. Този двубой – битвата между богове и титани; тревогата, която трябва да изживее човечеството, за да намери свободата си – завършва с разкъсването на Дионисий и изгарянето му. Тогава Зевс, който е натоварил Дионисий с поднасянето на това учение, след като той е разкъсан, праща Атина Палада (Минерва) – да го приеме, да го върне, да вземе неговото сърце от този етер и да го направи слънце (това, което Орфей проповядваше на своите ученици), за да стане Аполон. Така сърцето на Дионисий е взето и е занесено във висините, а тялото му е изгорено и от него изхожда човешкият род. Ето една генеалогия: от него изхожда – от пламъка, от дима, от изгореното. От този дим са излезли сенките на човешките души, които имат един стремеж: да отидат при своето сърце, сърцето на Дионисий, което е една тайна – тайна на мъдростта (изразена чрез изкуството след това). Едно пламтящо слънце, към което родените от неговото тяло се устремяват и когато ги осени това слънце, те стават посветени, те откриват знанията си, те получават своето посвещение. Това, което Христос казва на Своите ученици: През тесните врати до вашия Небесен Отец трябва да минете!

Ето една теория, една космогония, която Орфей дава за произхода на човечеството – душите на хората произлизат от тялото на Дионисий. Сърцето на Дионисий е слънцето на света! А Слънцето е сбор от велики, привършили своята еволюция, човешки същества. (Дионисий е бил човешко същество, макар и да произхожда от боговете.) Ето, виждате каква космогония и в същото време теогония представя като концепция на човечеството Орфей.

Така смъртният Дионисий от тези свои пламъци е възкръснал в лицето на човешкия род – всичко от него (както съм казвал, цялата наша клетъчна система е сбор от души). Така се създава възкръсналият, който отива в Седмото небе (Седмото небе знаете, че е всичко). Това е тайната на смъртта на Дионисий, а едновременно с това е тайната на посвещението, през което минава човекът, през което минава иницираният.В едно от посланията на ап. Павел е казано, че е изнесен на третото небе. (Виждате, че йерархиите имат значение.) А тук е казано: на Седмото небе. Това е последното небе или седмата струна на Орфеевата арфа. Този Дионисий, изнесен от етерното до Седмото поле, е вече слят със своя Бог.

Това Орфей беше изживял в египетското си посвещение – той беше изживял тайната на Единството. Затова беше натоварен да я занесе в Елада, да направи нова религия, да освободи велики посветени и ученици от Дионисиевото начало. Не Дионисиевото начало като раждане и умиране – не! То ще си остане вечно. А от обредността в Дионисиевото начало, дадена според йерархията за възприемане на божеството. Дионисий не може да бъде премахнат от душите на еволюиращите от света. Той ще разрушава и ще изгражда, докато има еволюция. Орфей е искал да освободи от обреда, от формулите на молението, от жертвоприношенията. И Христос каза: Не жертви искам, а милост! Не жертви – милост! Защото жертвата непременно ще търси възмездност, а милостта е възможност не само да простите, но и да изграждате.(Не е милост това, ако сте дарили, а той не се изгради.) И това е чудесно показано в притчата за добрия самарянин. Онези, които нямаше какво да помогнат на пострадалия, го отминаха, но този, който трябваше да превърже раните и да му даде Път, той остана. Милост показа, а не щедрост в дрехата на бедния. Това е важното!

Нека не бъда разбран погрешно, че е отречен Дионисий. Не! Дионисий става Аполон. Неговото възкресение, за хората вече, е именно плът и кръв. Дионисий живее сред тях, живее в онова, което беше сложено в Чашата. Дионисий като роденото човечество живее в престъплението, в омразата, в любовта, в конфликта и в сбратимяването. И скръб, и любов, и сенки, и слънце – това е човечеството от Дионисий.

Това е пътят на посветения – знание, което носи спасение на душата и копнеж към Вечното небе. Тогава вече може да се каже, че Бог няма да умре в душата му, в оная чаша, от която пи, защото, минавайки процеса и стълбите на посвещението, той се вижда единство в гроб и раждане, в утроба и ковчег. В това възкресение от плът и от кръв може да умре всяка скръб, всяка омраза и любовта на посветените там е спасител на душите. Там в това седмо небе се възпроизвежда животът, там е тялото на божествата, там Бог умира у нас, но и отново се ражда у нас. Това е голямото посвещение, което се дава на ученика, когато става велик йерофант. И тогава именно се владеят и трите полета, или трите царства. Тогава Дионисий се открива на посветения и Аполон-Дионисий му дава своята лира. Това е знание на адовото, на земното, на небесното царство; път на посвещение, зримият и незримият Зевс във всичко. Това е трижди посветеният – както е казано за Орфей, както е казано за Хермес, както е казано и за всички Велики посветени – трижди величавият, трижди посветеният!

След тази вече благодат, след тази премината пустиня и след този оазис на божественост, идва другата тайна. Посветеният трябва да напусне галерията на храма и да отиде да хвърли т.нар. стирака, т.е. благовонните треви, ароматните дървеса. Стирака можем да намерим употребена по-късно в тези триножници, над които съответните питии се упояват и почват да правят гадания. Ароматната трева, хвърлена в огъня, позволява да призовете Зевс, за да ви даде пророчество. Не да заколите животно, както иска Староеврейството, както и вакханките са искали; не да го поставите там, на всесъжението – не! Благовонната трева, тази стирака ученикът отива да хвърли в огъня на олтара. Три пъти той хвърля и призовава благодатността и благоволението на Зевс (т.е. на Дионисиий) и след това се връща при своя първожрец, за да благодари – да благодари на своя учител, на своя лекар на светлината за получената пробуда. А първожрецът, който ги въвежда в тази тайна, е именно Орфей, обиколил храмовете на Тракия, за да направи едно освещаване и едно освобождаване от всичко, каквото предишната традиция, доминираща с учението на Дионисий, е оставила върху тези напрашени крила на душата човешка. Където и да е имало храм (след като се е върнал от своите посвещения в Египет), е извършвал пречистването и новото посвещение.

Така учениците благодарят на Орфей за тази пробуда и приемат хвалебните химни. Ето другата тайна, която Орфей ни остави – химните на посветените. Това е гръмотевицата на Зевс – химните на посветените! Затова в тях трябва да търсим не само магнетичната сила, която те еманират, но и благодарността, която Орфей е отдавал на своя утвърден Дионисиево-Аполоновски бог. Тук е вече и признанието на душата; и синът на безсмъртието; и плененият, който не може вече да не бъде радостен, че е пленник в божественото царство. Тук е пътят отдолу към Бога и от Бога до земната пътека. Тук е и канарата, на която той – човекът, вечно ще стои. Тук е и участта на пророците; и мястото на прорицателя – тежко, трудно, стръмно, буреносно, но неотклонно служение.

Който мисли, че получената благодат е за удоволствие, се лъже, тя е дадена за служение. А човешкият род, в който винаги ще има вакханки, в който винаги ще има маловерие, който трябва да изходи пътя до своя Олимп, той се нуждае от жертвеници. Това е пътят на пророците, пътят на прорицателите. Посвещението е трудно, но служението е отговорно. Който не може да служи, той се лишава от този дар. И тук трябва да си помислят ония, които, зримо или незримо, са получили своята благодат и вместо в служение са я направили легло на удоволствията. Удоволствия било за пари; удоволствия било за забрава от мъка, което много често води към алкохол. Удоволствие да отидат в храма на улицата, за да покажат колко благодати носят. Удоволствие, което незнайно срива връзката, която още Авраам беше направил с Небесата, а след това и Иаков при кладенеца води голямата борба. Това трябва да се знае. Посвещението е трудно, но отговорността ни задължава да го изпълним. Именно посветеният носи отговорност да изпълни служението. Затова Христос, преди още да бъде на кръста, каза на онези, които искаха да Го върнат от служението Му: Мислиш за земните неща, а не за небесните! Ще спасявате боговете от страдания?! Не! Те нямат страдания – те трансформират!

Когато Орфей разкрива тези тайни, ученикът (разбира се, той винаги ще бъде жаден) пита така: Мога ли да видя тайните?Да, с очите на Духа – му казва Учителят. Тогава слушай – в Тесалия, в долината Тампе има мистичен храм. В него Дионисий се явява на посветените и пред очите на ясновидците. След една година ще бъдете заведени там, за да бъдете поставени в магичния сън и да ви се отворят очите. Този сън е с отворени очи, за да видят божествения свят – отдолу догоре и отгоре додолу. Но там животът им трябва да бъде (на тези, които искат да отидат и които са пратени на това служение) непорочен, свят и чист, както го казва светата Библия. Там всичко трябва да се отживее, там няма да има религии – има само служение. Там наука и тайна са едно! Ако в този сън, в този магически сън, някой покаже вътрешно неверие, има един закон – „Знай, че боговете убиват нечестивите.“ Какво значи това? Боговете, които раждат любовта; Бог, Който е Любов, да убива?! Не, Бог не убива – убива Великата сила, която трябва да мине през нас, за да бъдем богове. И когато не сме готови, когато душата ни не е чиста, когато животът ни е порочен и светостта я нямаме, силата на този магичен сън, на това божествено осенение ни изгаря. Затова е казано, че боговете убиват нечестивите, защото човек трябва да стане жилище, обиталище на Божествеността.

Ние имаме в себе си своя храм и в него трите съставки: предверието, науса и Светая Светих. Естествено е, че за влизането в тези помещения се изисква съответната отговорност и чистота. Така инициращият се получава знанието. Разкрива се тайната на йероглифите, йероглифната писменост, която крие знания само за посветените; дават се знаците на обиталището на Духа. Там се казват словата, които откриват; там е посочен ключът, с който ние отваряме ковчежето на Завета. Именно в този храм вече Орфей е дал своето сакрално, окултно учение на учениците си.

Значи не може да се промъкне никой там с нечисти мисли, защото „боговете убиват нечестивите“. Тези учения са се наричали окултни, защото те се били повече орални – да не се остави писмения знак, който запаметен чрез ръката, да се предава другаде. А всеки, който получи знание окултно, няма право да го каже никъде. Защото тайното знание, употребено с нечиста мисъл, убива. Но вместо да бъде унищожено човечеството, ще пострада този, който е отработил оръжието.

Чрез магическия сън в този храм на Тампе се извършва и великото посвещение, в което новопосветеният прави това, което в митологията е казано за Херкулес. За да стане Херкулес бог, за да му се довери тайната, за да му се даде след това окрилната, защитната дреха, трябваше да извърши дванадесет чудеса. (И Хидрата унищожава, и лъвът Немейски убива; и Медузата не го отрови, но след това Омфала, една жена, го отрови.)

Много от тези тайни са били посочвани от Орфей в книги, които той е написал и оставил. Но както казах, трохи, фрагменти – това е стигнало до нас.

Една от загубените книги, която посочва и Едуард Шюре, това е „Аргонавтика“, където Орфей описва делата на Хермес – бащата на всички богове в окултната наука. А Орфей е един от аргонавтите. За какво е ходил? За това велико Златно рухо, което е знание, а не богатство. В представите на човечеството то остана с външните си белези, с Язон и неговата Медея. А това, което Орфей написа за аргонавтиката, е сакралната страна.

Книга на Орфей, много ценна, от която са останали само откъси (няма от древността автор, който да не я е цитирал), това е „Деметриада“. Книга за Деметра, майка на богове и богиня на Земята. Там Орфей е написал една хвалебна песен за всички тези Бакхусови празници, които е имало тогава. Описал е булото, което е пускано над душите на хората; описал е и битката на титаните и боговете, т.нар. Гигантомахия.

Има книга от Орфей (така свидетелстват старите текстове) „За мутациите“ – химия и алхимия. Когато средните векове вдигнаха своята ръка за анатема върху алхимията, трябваше да знаят, че алхимия е имало и преди тях и то много по-богата. Във всички времена я е имало, а и сега има окултна химия и окултни знания.

В една книга за земеописанията, наречена „Каридантите“, Орфей прави описание на Земята, на земетресенията. Но тайната наука не е специализация. Модерно е в нашия век да се говори за специализации, въпреки че в миналия век универсалното знание беше предмет на усвояване и квалификация за знайност.

И най-после, има откъси, които свидетелстват за една специална дисциплина, наречена анемоскопия, т.е наука за атмосферата, наука за ботаниката. Можете ли да си представите каква универсалност е имал този човек, този Велик посветен, този божествен пратеник!

Ето какви тайни е разкривал на човечеството. А и всички тези богове, които Олимп прати да имат докос до човечеството, са го учили на земеделие. Значи те са вършили велико служение пред света, за да го видят развиващ се. И тогава това, което са знаели и са го дали, е било дълг на жертвата, защото се помага на планетната еволюция. Даже науката и досега не е намерила корена на житното зърно. (Така че тезата, че може да е било донесено, е интересна, но не доказана.)

В храма Тампе е имало няколко слоя от посветени, които с различни свои поведения са изразявали йерархии на духа си. Едни оплакват своите близки, други са посветени на Бакхус, трети имат тревога на изпитанието, което след това ще видим и в Питагоровата система на обучение – всички упрекват ученика, всички го хулят, за да възпитат в него поведение на търпимост или надчовешко съзнание. Но тук ученикът получава един добър урок – да мине моста от единия бряг до другия. Целта е да мине моста – този, който тръгва трябва да върви, а не да се брани. Там – на моста, е сложена везната и никой не може да я избегне. Аз не зная „очите“ на тази везна какви са, но езикът й е несмутен. Може би неговото безпристрастие по-късно е родило съмнения, та затуй на бъдещата богиня на правосъдието са й превързали очите. Но тук, на този мост не е имало грешка. Трябва да се мине през него и никой не може да избегне гледа и правилната присъда. Тук никой не знае името на другия – ето закона. Никой не знае не само името на другия, а и собственото си име забравя, защото който дава тайни, не бива да се ласкае, че е някой. Това са великите закони на посветените! Ако имат такава съблазън, нямат място тук. Там в този храм за седем дни и седем нощи сте великото божество. След това можете да слезете и да си вършите работата. Там има само един Бог, който може да ви придружава, това е Ерос – Любовта. Любовта към човечеството или спасението, избавлението, възкресението на Дионисий – тържествуващата и тъжащата, скърбящата Персефона. Там чрез страданието (никоя религия не отрича страданието, но всяка дава метод или средство за освобождаване от него), чрез вярата, чрез божествените слова, молитви и т.н. се търси единство на тялото с душата. Страданието е в душата, която усеща болката на тялото.Душа, която усеща „болката“ на божествеността е вече друга форма на „страдание“. Но страданието го има като тенденция, като вложена възможност за развитие, т.е. трябва да се мине моста. Тръгнал си – трябва да минеш моста, трябва да се освободиш, за да може светлината на Дионисий-Аполон, като искра в твоята душа да разгърне пламъка на една лампада и ти, тръгвайки към Небето, да станеш звезда – звезда, която расте и която ти дава Истина. А Христос беше казал: Аз съм Пътят, Истината и Животът. Вложена е търсената, освобождаващата духовност – Истината. Няма религия, която да не я подскаже, но има историческо време и духовна даденост, които могат да я осъществят.

Тук, в този храм, трябва да се приеме великото служение чрез един химн, който се запява: „е-во-хе, е-во-хе, е-во-хе“. (Произнася се „хе-во-хе“.) Това е последният свещен вик на човека, който търси и който влиза в тайната. Това е било и в египетското посвещение, и в Индия, и в Гърция, и във Финикия – навсякъде „е-во-хе“ или „хе-во-хе“. И на иврит ще го намерим: „йод-хе-во-хе“. Това е божеството в неговото най-старо име, Бог във вечната Му и цялостна присъственост в природата. „Йод-хе-во-хе“ – това е самата божественост, това е Озирис,това е непроизносимият Бог на Старозаветието. „Хевохе“ е вечната жена, не като име – Ева или Изида – не, а като природа във водата на невидимото, като несътворена още форма. И тъй като под форма ние разбираме нашата, осезаемата (а Ева значи живот – това е астралът), много добре са го казали: природата във водата и невидимите, и несътворените още форми. (Човекът трябва да се вижда всякакъв, както Адам и Ева се видяха голи – но се виждаха като същности, а не като форми, които сега ни представят.) Ето това е призивът, „хе-во-хе“, който са правили или са произнасяли пеещите химни на Дионисий и на Орфей. Това е всичко, което е и дух и форма.

Така в храма на Тампе се извършва тази велика церемония, за да може да се приспособи нашата посветеност във всемирната даденост като вибрация. Тогава вече ще знаем, че Великите посветени са минали през всичко, за да понесат една от главните, оставени от Великият, за да създадат човечество, което е в път за богове. Тук ще намерите и Орфей, и Моисей, и Хермес; тук ще намерите всички посветени. Тук е великото и вечното.

Ето къде можем да видим събрани Моисей и Орфей – две течения, които по исторически информации се съпровождат с години. Макар че Орфей едва VI век пр. Хр. го виждаме така властно или религиозно изповядан. Но и тук има известни различия. И двамата са посветени в Египет, и двамата обладават едни и същи тайни, една и съща истина, но по-различен начин са изповядани и приспособени към религиозността или към приложността, ако мога така да се изразя. Моисей иззема тезата за единния Бог, сгръща я в скрижалите на духовенството само и, пазейки тази тайна и това знание, налага суровата дисциплина, за да се създаде една социална формация, наречена държава (това, което много често повтарям). Оттам е и строгостта, и жестокостта на закона им. Орфей – обратно, той е единство с природата, той е цялостен. За него Природа, Бог, Небе – всичко е едно. Актовете на посвещението са всемирни, не са сложени в ръцете на едно само съсловие, въпреки че в Орфеизма имаме също жречество. Но посвещението е дадено на всички, на цялата природа. Може би точно заради това не се създаде от народността на траките държава и от изповеданието на Орфей задължителна религия, каквато виждаме в Юдаизма и досега. И до днес еврейската религия и еврейското посвещение не се е променило и няма своята еволюция. Юдаизмът стои на същото място. Орфеизмът, който има също така хилядолетен живот, получи други осенения и ние ще го намерим много близо до идеята за оная Троица, която след това така глиптирано Християнството изведе.

В Юдаизма сакралността остана само в една Светая Светих и в една държава, а при Орфей имаме прослава на името на Бога във всичко видимо и невидимо. Цялата природа е Орфеева. Оттук и средствата, с които той кореспондира с нея – химна, музиката, поезията. А Моисей създава теократичната държава. Разликата е много голяма. Може би държавата като институция няма време за музика – трагично, но факт. Природата винаги има обятия за музика, защото тя я ражда и в същото време я изповядва. Оттук ще знаем защо когато Орфей свири, има подчинението на природата, а когато Моисей ръководи, има подчинението на човека. И в такъв смисъл можем да кажем, че лирата на Орфей, звуковете на Орфей са един от великите храмове – цялата природа, а боговете са нейните струни. Лирата на Орфей е един всемирен храм. Нейните седем струни са седем божества и ние ги носим с Орфей у нас. Душата на тази лира винаги ще бъде Евридика, т.е. личната и всемирна душа. Ето тайната. И ако се върнем в старозаветната религия, ще открием, че в храма Соломонов има един свещник – седмосветещ, който има форма на лира...

Така Орфей дава тази тайна – идеята за седемте струни, като всяка от тях, както казах, е тонацията на съответното наше тяло. И затова можете на всяка една поотделно да пеете – да направите песента на физиката, да направите песента на астрала... Но съвършен е оня, който може да свири на седемте струни, за да има божествената песен на божествените сфери. Иначе мнозинството свири на една-две струни, опъва ги и си пее песента на страстите, пее си песента на мисълта... Но голямата песен не е още чута.

Знае се, че пианото, на което е свирил Бетховен, е намерено и е в Лондон. Казват, че е било най-хубавото пиано. Но вижте, пианото свиреше, защото Бетховен знаеше да свири. Това е истината! И още триста години да го държат някъде, пак няма да просвири така, защото няма Бетховеновци. А Бетховен е този, който удари гонга на съдбата. И аз съм си позволил да кажа: това е прероденият Лаокоон – жрецът на Троя. Вземете неговата „Девета симфония“, опитайте се да я схванете в картини и ще видите, че това е част от Троянската война. А знаете, че троянците бяха съюзници с тракийците и не са могли да не знаят величието на Орфей. Аз не се учудвам на дълбината и прозрението на Бетховен, когато е поискал в неговата кончина да го придружат само 13 запалени факли. Това е наистина изключително. Нищо друго не е искал и така са го изпратили – с 13 запалени факли. Не зная дали е бил орфеист, но сигурно душата му, която пя толкоз мощно и така властно за света, е познавала Орфей, който въведе жертвоприноса (в големия храм на планината Калкайон) с ароматните факли и огън.

Това е тайната за седемте струни, която донесе Орфей. (Някои писатели ги пишат девет, за да си оправдаят поетичността.)

Така, според космогонията на Орфей, във всяко тяло, във всяка душа, във всичко е Бог. Бог е един и винаги е подобен само на Себе Си. Но полубоговете са безбройни и различни. (Потвърждение на тезата, че човекът е Бог в развитие.) Всичко сътворено от Hего има един дух – човекът е бог, звездата е бог, Слънцето е бог, Земята е бог, Луната е бог – всичко. Това е, както споменах, един еднобожнически пантеизъм. Този Бог, Който е във всички, този Зевс, Който е Свещеният огън, Който е Първоначалната светлина, слиза по циклите на развитието във всички поколения. Чрез тях Бог диша, чрез тях Бог се движи, чрез тях Бог се Себеосъществява, за да се слеят Земя и Небе.

В този тайнствен, в този причастен момент жреците с химните на Орфей (или самият Орфей, който е бил първожрец на този храм в Тампе), правят един призив към Кибела или Цибела. (Кибела е фригийската богиня на земята, на лозята, тя е майка на Зевс. Съпруга е на Сатурн и знаете от легендата, че тя спасява Зевс от него. А предсказанието е, че той – Сатурн или Кронос, както е на латински, ще бъде убит от своя син. Оттам идва и Гигантомахията после.) Така призовават тази велика майка на присъствие със светлината си, с етерните си пламъци, с всички нейни дарове на изобилието, с всички неща, които Всемирът носи, за да благослови пътя на посветения. Тук Всемирната душа ще дойде при самия човек и ще се попита – светът ли се променя, сън ли е всичко това, което живеем, познаваме, излизаме и влизаме.

И тук е магичният сън на посвещението, чрез който Орфей им разкрива великите си тайни. Чрез съня ги въвежда там, където още нямат пригодност на вътрешно посвещение. Казал съм, че сънят е средство за учение и ето те са го имали. Там съмнение не може да има, защото по друг начин излиза истината. Там Евридика е вашето величие вече. Тази Евридика, която всеки от нас трябва да оживява, да извежда от своето подземно царство. Тя трябва така да живее, както знае как да умира. Затова малцина имат знайни гробове, защото само те знаят как да умират. Това е Орфей. Знаел е как да умре, защото казва: Боговете ще живеят. И неговият гроб е известен на всички – това е човешката душа у нас! Той я води, извежда я и се себеосъществи, като даде себе си в нея. Така той имаше право да стане една звезда, едно съзвездие, наречено Лира – Орфеевата лира. Онзи, който мина от първата струна на своето земно битие до седмата на своето Божествено себеосъществяване има този дар или тази божествена награда – да стане звезда, да стане Лира. Виждате градация пак – градация на великото посвещение. Защото Дионисий е Син Божий, а Орфей е жрец, посветен. И става съзвездие – Лира. И тогава всяка от тези струни, знаейки своята нотираност, ще пее оная песен, която може да укроти у нас всеки звяр – и лъва, и змията; може да укроти дървесата и бурята, водата и океана, вулкана и земетръса. Това е осъществено битие – да съчетаеш, да изземеш капката отрова от змията и в алхимичност да я направиш лекарство. Защото преводът на „Орфей“ е „лекувам със светлина“, „лекувам с аура“, „лекувам с огън“, „лекувам с обич“. Ето умението...

Това са Великите посветени – да владеете седемте струни на своята лира, да имате осъществената любов, живяната истина и божествения живот! И тогава всеки може да каже: обрекох се на посвещение. Ето първата струна, която можете да опънете – обрекох се на аскетизъм за тайната на божествените науки. И чрез пещерите и кладенците на мъдростта да изведем от гроба възкръсналите; нещо, което Орфей откри на учениците си - тайната на Възкресението. Защото те още бяха живи – живи за първо, второ посвещение... Но когато умрат, трябва да минат през пещерите и кладенците на мъдростта, за да усвоят урока на Възкресението, който Египет даде на нашата Тракия и тя – Тракия, върна на Египет. Това бяха синовете на Слънцето! – Танг-Ра, Амон-Ра! Това беше повикът, който Христос изрече: Дерзайте, Аз победих света! Кога? Когато стана Възкресението. И тогава Той можеше смело да каже: О, смърт, къде е твоето жило? Този, който знае вратите на живота и на смъртта, не може да вярва в нея. Животът е непобедим, а смяната на обиталищата е нещо друго. Имахме обиталища и преминаването можем да наречем, че е смърт. Къде е, смърт, жилото ти? Дерзайте, Аз победих! Това е, когато сте излезли от пещерите, когато сте пили вода от кладенците на мъдростта.Така е казал и Орфей: Аз идвам от смъртта, за да подиря в нея живот; Аз трябва да умра и да живея. Той позна закона на кръговрата, защото мина през огъня на Дионисий.

Това е неговото учение. Учение, в което съчетава слънчевото божество – екзотеричната страна на орфеевата религия – Аполон, с мистично-вътрешната страна – Дионисий. Ето това той можа да направи – да ни научи, че смърт и възкресение има, че Слънце и звезди като нашите души съществуват. Тук именно Орфей, във великото тържество, когато побеждава старото храмово традиционно признание на кръвни жертви и други обряди (далеч от божествените деяния), е разкъсан. Разкъсан е от вакханките, от менадите на великата магьосница – храмовата жрица Аглаоника. Но той показа как се влиза в царството на Адеса, как се извежда нашата душа:

  • От любов се обрекох на посвещение, на аскетизъм, на тайните на божествената наука; през пещери и през различни посвещения, през пирамидите и през гробниците на Египет преминах – от смърт тръгнах да подиря в нея живот. В отвъдността видях души и в прозренните и прекрасиви сфери видях етера на боговете, Небето, Земята. Аз изтръгнах скритата под мумиите наука, имах за Бог Ерос – великият бог на Любовта, който винаги ще придружава бога на Слънцето.

И в посвещенията, в по-ниските полета имаме земния Ерос и небесния Ерос – любовта, която ражда събиране и любовта, която ражда освобождаване. Ето това е науката на Орфей – от любов да преминеш през всичките страдания. И никое терзание на посвещението да не ти тежи и от грижа за вечната истина – от смъртта и през смъртта, да подириш всичко, за да минеш и през етера на боговете и да изтръгнеш „Книгата на мъртвите“. (Знаете че под главата на всеки фараон е слагана „Книгата на мъртвите“.) И потвърдих мислите си, смъртта си, и познах Небе и Земя!

Това е Орфей – не е само лирата или флейтата и зверовете край него. Не! Той е един велик, голям Учител. Орфей става път – не е вече пътека, не е хълм – той е участие в пророчеството на Земята и в нейното служение на Небето. А когато някой е извървял известен път, все пак е оставил и пътни знаци, по които след това други ще се ориентират. Ако това не можем да научим от неговото битие, тогава нищо не сме научили.

Така големият двубой беше извършен с това посвещение, което той даде. Разбира се, не го пожалиха. Когато давате, никой не ви жали, а когато искате, могат да ви упрекнат! Това е човешка добродетел, на която не бива да се сърдим. Давайте, макар и да ви разкъсват! Това е голямото, което трябва да върши човекът на тази Земя, след един такъв двубой, какъвто може да изнесе в душата си. Защото всеки и сега има един Дионисий! И сега върши обряда на своето увлечение. Всеки в своята душа има един Аполон; всеки има едно съзвездие. Но нека има силата краката му да изходят от Лирата до Слънцето! Това е вече да си разгърнал Орфей в себе си. Тогава можеш да укротиш всичко. И точно тази велика тайна той ни даде, когато определи – нотата не е в пространството, а във времето на вибрацията, която е движение. Движението е енергия и когато хармонизира, създава чудеса.

Този свод можа да издигне Орфей в нашите предели,в нашата земя и аз винаги съм казвал за нея,че носи белега на посвещението. Тя е не само земно царство, тя е едно небесно царство. Небесно царство е, когато тук можете да намерите своята пробуда; небесно царство е, защото вибрациите, които са оставили великите богове, могат да сътрудничат. А всяко сътрудничество е стъпало в стълбата към обожествяването. Разнобоят не е сътрудничество.

Този Орфей, който преди хилядолетия живее и твори, е историческа личност и божествена даденост, както всеки от нас в своето предназначение. Той ни е оставил различни химни, от които ние извеждаме, както казах, космогонията, теогонията, метафизиката.

Първият химн на благовоние е на богинята, която бди над вратите на Сторакс:

  • Като покровител на жената, женския пол, раждането, при сватбите и с милостта при тях за всички мъже, помогни ми...

Вторият химн на благовонието, това е химнът за първородения. И странното е, че когато четете псалмите ще намерите на какво се посвещават и благовонията, които се правят. Когато говорихме за старите религии, казахме, че благовонията и упоечните треви стоят също в обрядността. И тук намираме благовония на Първородния.

В химн шестнадесети имаме благовоние на майката на боговете, смес от най-различни треви. Там се казва така:

  • Високопочитаема майко на всички небесни богове, дойди велика богиньо, притечи са на жертвените, които ти принасяме дарове. Погледни към ония, които са ти предани, о богиньо, велика съпруга на Хронос, жителка на Небесата, хранителка, дойди да присъствуваш на свещеното поклонение, което ти отправяме.

Друго благовоние е на бог Пан – всеприродния, всевечния, всеблагословения:

  • Аз призовавам Пан, всеобща същност на света, тебе о небе, дълбоко море, многообразна земьо и вечен огън, защото там се намират членовете на Пан, който произвежда всички неща, космократор. По волята на Зевс на Теб се крепи земя, море, океан, всемогъщи, где си отче...

Това е историческата памет. Това са анали на душите и сърцата на тези, които са минали преди нас. Аз мисля, че тонът, който целият епос на Древна Гърция има и тук е спазен. (Дали след това тази приповдигнатост е сложена, не мога да ви кажа.) Защото приповдигнатото и така одичното, бих казал, беше епосно. А молитвите имат по-друга ритмика. И затова имам съмнение в тези фрагменти. Молитвата има друга вибрация – не толкоз похвалата и признанието,отколкото приглушената послушност. Не демонстрираната – приглушената послушност! И ненапразно се казва: послушен или непослушен. Ненапразно в монашеските ордени, в монашеското въвеждане има обет на послушание.

Има още много химни, които изразяват Богосътворителството, Светоустройството като част от метафизиката на неговото учение – Орфеизма, който е почти чисто тракийски. И човечеството ще разтълмя още тези тайни. Така че като философия и като изповедание това учение става религия за векове. То третира постоянните въпроси, които човекът винаги ще има, като например есхатологията (дял от християнската философия и изповедание за края на света). Виждате, че още тогава тези предмети са лежали, било на догматично, било на метафизично, било на ритуално решение. Това е мощта на голямото посвещение. Не е пропуснато нищо в решението. А дали е съответствало на тези, които ще го приемат – то е проблем, на който йерархията на посвещенията ще отговори.

Съществуването и освобождаването на човечеството от кръвните жертви е една от най-големите победи, които Орфеизмът, а след това и Питагорейството, дават на нашия континент. Това са западните посветени! Да освободите човека от кръвния жертвопринос! Разбира се, не всичко, каквото са поискали и казали, е било спазено, но нека не забравим, че това ги направи окултни и до днес. И все пак, ако една група, ако десет души са имали своята благодатна мисъл за милост над човешкия род и над това, което го съпровожда, те са вършили своята благодат. Защото са знаели, че подобен род жертва – кръвната – не е угодна Богу. (А както го пише в Старозаветието – угодно е най-тлъстото и най-хубавото агне да се поднесе?!)

Същественото в Орфеизма беше и аскетизмът, който е основно тяхно правило. След това всяка една религия го присвои и го направи свое битие (и в Будизма, и в Християнството го имаме).

А идеята за преселението на душите е в основата на закона за прераждането, за което Европа, за съжаление, беше си затворила очите дълги, дълги столетия. Разбира се, това ни даде цивилизация, но не и духовност.

С тези тайни Орфеизмът има своето историческо, духовно и социално предназначение и право на живот. Ние сме тракийци и тракийският Орфей е писал не само в планините и моретата, но и в нашите души. Ето от това не бива да се лишим. Орфей не може да умре, нито и Орфеизмът. Защото го носим, носим го като преселение на душата.

Всичко е създадено от Едно и се връща в Него. Битието сътвори човека – бъдещ бог и бъдеща вселена! Това казва Орфей. Тази тайна трябва да я усвоим – бъдещият бог и бъдещата вселена е Човекът! Ако се схванем така, тогава всички онези правила, с които са изграждали човека да стане бог, ще знаем, че са приложими и ние наистина трябва да упражним сила – сила на благодатта, за да ги приложим.

И искам с това да завърша: бъдещ бог и бъдеща вселена е Човекът! Това богатство, ако е малко за нашето мислене, нека се родят нови богове и да дадат повече.

 

Из лекции на Ваклуш,
четени в Пловдив и София

 

НУР 2017
НУР 2016
НУР 2015
НУР 2014
НУР 2013
НУР 2012
НУР 2011
НУР 2010
НУР 2009
НУР 2008
НУР 2007
НУР 2006
НУР 2005
НУР 2004
НУР 2003
НУР 2002
НУР 2001
НУР 2000
НУР 1999
НУР 1998
НУР 1997
НУР 1996
НУР 1995
НУР 1994
НУР 1993