Зареждам...
Школата върху Агни Йога

Школата

върху Агни Йога

 

  • 12. Химнът на дързостта проникна нашироко. И най-малките ученици се обърнаха към пътя на търсенето и дойдоха при Нас, носейки своите стремежи. Всеки донесе своите мечти: аз ще разруша всички земни храмове, защото истината няма нужда от стени; аз ще орося всички пустини; аз ще отворя всички затвори; аз ще унищожа всички мечове; аз ще прокарам всички пътища; аз ще изтрия всички сълзи; аз ще обходя цялата земя; аз ще напиша книгата на човечеството; но най-малкият се обърна към изгряващите на небето звезди и каза: „Здравейте, братя“, и в дързостта на този поздрав се прояви неговото „аз“. В дързостта на този поздрав е пътят към Вселената.

Наистина, може би това е сред най-хубавите химни на една от основните потреби на онзи, който променя света. Но, който променя света, трябва първом да промени себе си. И химнът на дързостта е в основата на всеки – не само на великия посветен, но и на най-обикновения човечец, защото този, който няма дързост, никога няма да изоре нивата си, за да пожъне. А който не жъне, не привнася приплод, както за собственото си добро, така и за своята челяд в нейния духовен размер (не само във физическия). Който няма дързост да стане рано и да посрещне Слънцето, няма да има сигурност, че ще види и пладнето. Дързостта е гръм, който разцепва небесата и осветява път.

Но тя започва от личното ни битие, преминава в служение на нашата челяд, дава път на социалността и по този начин чертае достиженията на нацията или на народа. А именно тази дързост образува духовното ядро, което чертае границите на осъществената историчност.

Един човек може да няма лична биография, но има лична история, а лична история се прави с дързост. Дързост е човек да тръгне на училище; дързост е човек да отвори книга; дързост е човек да влезе в храм; дързост е човек да се покае; дързост е човек да воюва за една своя теза – лична изповед, социална необходимост или историческа правда.

„И най-малките ученици се обърнаха към пътя на търсенето и дойдоха при Нас, носейки своите стремежи. Всеки донесе своите мечти...“ Логиката ни казва, че дързостта е промяна на нашето всекидневие. Тя е крила на мисълта ни, затова се нарича и мечта. Мечтата е пробудената мисъл за летеж. Да излезете от седалището си, да напуснете трона си без грижата, че той може да запустее. Защо? Защото е казано: „Аз ще орося всички пустини.“ Дързостта е, която прокопава канали през пустините. (А какво е пустинята в нашето мислене? – едно старо битие изсушило плодността на ново мислене, каквото наблюдаваме като всекидневие... Всекидневието е една пустиня вече в нашата земя, в нашата плът, в нашите чувства, в нашите мисли.) Това е да намерите сили да оросите, т.е. да се издигнете, да направите дъждовност, да напоите пустинята си. Това е да вземете из едно друго небе нови мисли, да вземете нови рала, за да орете една стара земя. Човешката душа е толкоз стара, колкото цялата ни планета. Тя не може да има броени години – тя е родена със Земята и с нея ще довърши развитието си. Когато има друга планета, ще има и друго място и други крила за душата.

Но тази дързост трябва да бъде поздравена, защото е израз на Вселената като даденост в закона на Еволюцията. Цялата Вселена има това свое предназначение – развивайки се, да се едини с Божеството.

Такава дързост винаги поздравявам. Затова е казано: „Здравейте, братя!“ Всеки трябва да чуе този поздрав дълбоко в душата си и тогава ще види смисъла на думите: Обичайте врага си! Тогава, когато се почувствате като Вселенност; тогава, когато имате един път на промяната; тогава, когато сте напоили пустинята си и тя ви става градина на плодоносието – тогава ще чуете: „Здравейте, братя!“ А това единство е и сигурност, защото всеки носи отговорност за другия! Така когато сме защитили себе си в другия, ние сме получили целостта – той у нас се е защитил, ние у него сме защитили себе си и тогава наистина приветът „Здравейте, братя!“ е най-добрият за всеки, който има стъпка за дързост.

Ето за този химн на дързостта много чисто е казано и той в полето на физиката създава това, което се нарича братства; в полето на желанията създава това, което ще роди образа на промяната; в полето на мисълта създава това, което мисъл-формите утвърждават, за да може Духът да сложи своите идеи. Идеята е Всемирното братство! Значи дързостта има една директност с Всемирното братство. Всеки, който иска да бъде гостенин на такова служение, трябва да събуди в себе си спящата дързост на боговете, които рушат стените на старите храмове. И тогава ще разберем смисъла на божествата, които рушат и пресъздават. Това е Дионисиевото начало, това е и Христовото битие: Аз ще разруша този храм и след три дни ще го изградя отново! Ще разруша и ще го изградя – това е дързостният човек. Това са боговете, които рушат храмове, за да изграждат нови светилища!

  • 13. Книгата на Тома Кемпийски „Подражание на Христа“ е отдавна оценена на Изток не само по съдържание, но и по значението на названието й. При средновековното идолопоклонско отношение към Христа гласът на Тома прозвуча като протест. Из стените на католическия манастир се издигна глас, който озари лика на великия Учител. В самата дума Подражание е включена жизнената действителност. Формулата Подражание на Христа се явява като подвиг на дързостта, присъщ на съзнателния дух, приемащ цялата отговорност за градивната работа. Именно, съзнателният ученик се осмелява да се приближи към Учителя чрез подражание. Този пример внесе светлина в мрака на неподвижността и създаде, зад стените на затвора, устрем към творческата дързост.

Според извратеното съзнание на средновековието, подходно би било да се каже – „Поклонение на Христа“, но възходящият дух дръзна да призове към подражание. Всяка стъпка в пътя на дерзанието към доброто, трябва да се пази като пътеуказател за човечеството.

Ний не обръщаме внимание на някои манастиризми в съдържанието. На Тома не е било определено да отива на кладата, неговата задача била да даде не запретена, но зовяща формула.Има два вида истини – едните се нуждаят от пламъка на кладите, за да бъдат запечатани в съзнанието, другите могат да бъдат разпространявани безнаказано. Трудно е да се каже кой от двата способа е по-болезнен за автора. Понякога е по-лесно да се понесат мъките на кладата, отколкото да се гледа как се извратяват изнесените истини. Така или иначе, благословени са усилията, които пронизват тъмнината.

Томазо Кампанела, който е роден през 1568 г. и е починал през 1639 г., живее вече във времето, когато Реформацията, като поведение и като религиозно изповедание, е дала своето. Тя е формирала едно ново съзнание – не за историчност, а за религиозно отношение към ценностите, които една религия на Христа, в една формирана църква – Западната, е дала. Дали наистина подражанието е най-безболезнената истина да се следва пътя на Христос вместо поклонението, което хилядолетието вече беше опорочило, от което се правеше покорност? Да! Тук се говори за дързост, а Реформацията беше я осъществила независимо от това, което не можа тя да постигне. И много пъти съм казвал, че Реформацията не се извърши от Велики посветени, а е резултат от един приложен ум. Затова и духовните ценности на мистичното вживяване тя ги няма и се стигна до опростителство. Може би Кампанела, казвайки „подражание“, а не „покорно преклонение“, е искал да върне у човека следването на един път, а не покоряването на една институция. И той не казва „подражание на църквата“, а „подражание на Христа“; не „поклонение на Христа“, което беше достатъчно изопачено, а „подражание“. Не може да се твърди, че връх беше взело идолопоклонничеството, но когато от образеца се направи само поклонение, а не се следва пътят на изпълнението му, тогава имаме по-лошо от идолопоклонничество – ние имаме суеверие. Това е да се спази един приложен обичай, като му се отнеме духовната власт, духовната сърцевина. И умъртвената дързост остава да извършва само поклонение.

Аз не мога да приема винаги тези понятия, които имат отрицателен знак и подсилват отрицанието – „извратеното съзнание на средновековието“. Наистина извратено съзнание може да има в един малцинствен кръг, но ако нивото на едно съзнание в голямата му общност е това, което е било, тогава няма защо да говорим, че то е извратено. То е пълен израз на възможности. Защо ще говорим все с отрицание – „извратеното съзнание“? В същото това средновековие виждаме алхимиците. (Но алхимичността като духовна лаборатория в душата на човека и алхимиците като квалификация на църквата са две различни неща.) Тогава има достатъчно будности, налице е Реформацията, макар, както казвам, извършена само от практичния ум. Имало е и ще има нива; да не повтаряме за бабичката, която ще хвърля винаги своето дръвце върху кладата, а той ще казва: „O, sancta simplicitas!“ – „О, свещена простота!“. Това ще го има. Затова дванадесети параграф беше чудесен – Рушим стените! Но не ни е казано, че са извратени – не! Всеки храм е имал своето място и той е сграден там, където има кои да се кланят.

Томазо Кампанела има просветлението, получено по време на затворничеството му (той двадесет и седем години прекарва в затвор). Сега, в наше време, навикнахме на затворите да гледаме или като на проказа, или като на величие и почти всички бързат да декларират, че имат йерархия в страданието си. Нещо много смешно, разбира се, защото, ако бяха изживели страданието си като йерархия на посвещението, щяха да мълчат. Но понеже са го преживели само като страдание, а не като просветление, бързат да го рекламират. Томазо Кампанела живее, както казах, двадесет и седем години в затвора и не е имал чувство, че е бил в затвор – там, в големия котел на лично, на социално битие. Защото той е и социален мислител и неговият „Градът на Слънцето“ е една социална поема, в която са посочени велики неща: какви добродетели ще настъпят, какви социални промени ще има, какво благо умът ще донесе и колко малко труд ще бъде приложен за големи блага. Той решава един социален проблем, но никога не го лишава от дух. Именно този Томазо Кампанела не е имал чувството, че страда, когато може да напише, че подражава на Христа. Не се покланя, което е поведение на покорност – само да молите и да искате. Подражанието е път и той ще ви донесе това, което е донесъл на оня, когото следвате. А другото е моление, другото е една пасивност – да ви наградят или да ви простят. Значи той в цялото това свое двадесет и седем годишно затворническо битие е ходил пътя, е подражавал. И щом е подражавал, се е освободил от страдание. Христос никъде не се оплака, че страда. Има тревога за света, но няма отбелязано оплакване, че страда.

Има два вида истини – едните се нуждаят от пламъка на кладите, за да бъдат запечатани в съзнанието, другите могат да бъдат разпространявани безнаказано.“ Наистина спорно е кой е най-потребният начин – дали кладата, или въздържаното негодувание, че истината, която сте дали, я опорочават, я унищожават. Да издържите на това унижение, но в същото време да вземете енергията на отрицанието, да я освободите и да вдъхнете сила на онова, което сте дали като истина – това е дързост, това е подражание на Христа. А не да направите поклонението си и да считате, че сте си свършили работата. Двата способа се преценяват от историческия момент и от предназначението на тезата, която сте изповядали. Има тези, които ще се вградят само в отделен небосвод, за тях Разпятието не е потребно – мирната жертва е потребна. Има тези от Всемирно значение, това е именно духовната вълна, която обновява човечеството; това е една школа, която култивира поведение, изгражда духовност и очиства религиозност. Различни неща са. И тогава не е въпрос кое ще изберете, а какво е потребно – за Всемирна вълна или за лично школско, братство, или това, което наричаме само учение, но което няма да стане религия. Има окултни учения, които са една школска подготовка, както е случаят с Питагор, както е случаят с Орфей. Те водят един голям двубой, за да направят тази школска будност. В същото време митологията има своята всемирност и те боравят с нея – искат един Дионисий да бъде очистен и един Аполон достатъчно слънчев (какъвто е той наречен Бог), за да се съчетаят. Но митологията е на власт като Всемирна религия – Зевс стои там! Тогава нямаше нужда от клади, нямаше нужда от Разпятие. Но не и всяка клада създава Мирова вълна, защото един Джордано Бруно изгоря на кладата, но не създаде Мирово учение. Един Ян Хус също изгоря на кладата. Каза „O, sancta simplicitas!“, но не създаде Мирово учение.

Така че и двата способа са потребни, но историческото време и космичната значимост определят кой от лъчите ще има приоритет – Духовната вълна или школското знание.

„Благословени са усилията, които пронизват тъмнината.“ Но не може да се счита, че когато се дава един лъч, непременно трябва да бъде освидетелствувано, че другото е било мрак. Хората със своята размерност, със своето посвещение, със своите дарове живеят и се осъществят. Не можем да наречем всичко, вън от устрема да променяш, тъмнина, защото в дадени моменти светът има една устойчивост, за да се осъществят и ония, които не са били рушители. Така е и с Учението на Христос – първите векове дръзваха да разрушават; след това ще дойде уталожването и тези, които не са дързостни, трябва да го осъществят. Може да има някъде спиране, но то за тях е потреба. Ето защо се явяват реформациите. Трябва да се установи в кой момент една вода е застояла и тогава идва отводняването – тогава идват реформациите, тогава идват, ако щете, различните (както ги наричат) секти – това, което раздвижва водите. А преценка дали те са „по-върховни“, по-чисти, ще даде времето. Защото, ако направите секта от Старозаветието... е, тежко и горко!

  • 14. Щастие в света не ще намерите, защото щастието е в духа. Тия, които са се отрекли от духа, трябва да изпитат нещастието, защото иначе що би ги заставило да се върнат? В това е смисълът на великите събития. Някои търсят щастието чрез лъжа и убийства! Но дори и отклоненията ускоряват еволюцията. Престъпленията запалват огън в загасналия свят.

Тук не е много уточнен, според мен, въпросът за щастието и нещастието – „щастие в света не ще намерите...“ Важен е уровенът, с който човек мери удовлетворението си, когато ще определя щастието. За жадния в пустинята една чаша вода е повече от сто килограма злато! Неговата мерилка на щастието тогава е в съхранението на живота. Ето, това се изпуска. Приема се вън от живота самосъзнанието и предпоставките. Щастието не може да бъде вън от онова, което е същност у нас. Тук се казва за Духа, но кога Духът гостува на човека?! А човек е удовлетворен в своята еволюция и когато с ума си още премерва нещата, и пак е доволен, пак може да каже, че е щастлив.

Аз по принцип казвам: оня, който е тръгнал да търси щастие, не разбира от щастие! Много глупаво е да измерите едно постижение като щастие. Щастие има тогава, когато не търсите щастие! Защото определението на вашата мисловност, на вашата духовност за дадена съставка, че е щастие, е толкоз преходна, колкото един минутен сън, който ви открива хилядолетната лента. То е миг! Така че когато ще кажете: „Аз съм щастлив!“, в Светото Евангелие пише: Богаташът след като прибрал изобилна реколта от нивата си и напълнил своите хамбари и си рекъл: „Е, живей, душо!“, му се нашепва: „Тази нощ душата ти ще бъде взета.“ Това ли е щастието? Преходността на мярката, която имаме за преценка може да обезцени щастието. Точно в момента, когато кажеш, че си щастлив, изпадаш в нещастие. Който е тръгнал да търси щастие, няма да го намери! Щастието се крие във вложената ни тенденция да мерим удовлетвореност и да побеждаваме неудовлетвореното. Да го побеждаваме! Защото то ни носи изненади, от които можем да кажем по-щастлив съм. И както виждате, езикът има градуиране, степени има: щастлив, по-щастлив, най-щастлив и блажен. Блажен! И ги имаме деветте блаженства в пета глава от Евангелието на Матея: Блажен е, който... Даже блажен, не най-щастлив! Накрая след блаженствата Христос още по-хубаво казва: „Радвайте се и се веселете, защото голяма е наградата ви на небесата.“ (Матея 5:12) Не определя от какво сте блажен и не определя наградата. Защото не може да се даде дефиниция и не бива да се обвързва човек с „това е щастието“ и да пропилее цял живот да гони химери.

„Някои търсят щастието чрез лъжа и убийства!“ Вярно е, че някой може да бъде удовлетворен в това – да убива, да краде, да лъже. Но колкото и да е замътнено шишето на лампата, за да няма и мъждукащото светилниче вътре, човекът никога не може да каже, че е радостен от това, че лъже, и е щастлив от това, че убива. Защо? Защото неугасналото фитилче на съвестта, което имаме (дори и да има непризнаване на закона за прераждането като съзнание), винаги ще светлее в дълбок или недълбок сън. Ще ни буди. Защо? Защото човек има измеримост в отсрещния. Колкото и някой да лъже, не остава сам. Първом, за да лъжете, трябва да имате пред себе си някого и за да излезе вашето лъжа, трябва другият да не лъже. Тази полярност не може да ви даде спокойствие. Още по-тежко е, че вие не можете да убивате, ако нямате отсреща някого. Може ли някои да изпитват удоволствие или да намират щастие чрез лъжа и убийство – не, не може! Това че се извършват подобни деяния, не значи, че са мотивирани от търсене на щастие! Защото, както ви казах, за да лъжете, трябва да имате някого. Себе си не можете постоянно да лъжете; себе си не може да убивате, макар че това, което е измамно в щастието, е себеубийство – вие виждате илюзорността още същата минута.

Губи се полярността, за да се каже: ето това е нещастие или това е щастие; не е уловена цялата комплексност на човека, защото е изведен от него Божественият. Човек ще греши, но той винаги ще бъде Божествен. Затова законите на развитието му помагат. И не трябва да стигаме до идеята, че ще изпитва някой щастие от това да убива. Ще кажат: „Ловецът точно това прави.“ Да, ловецът прави това, но щастлив ли е? Той може да бъде удовлетворен, той може да бъде зарадван, но не може да бъде щастлив, нито блажен. Той ще се възхити, че има добър изстрел, но не може да каже: „Аз съм щастлив.“ Внесеното в човека поведение към животинския свят не е мотивирано от това, че търси щастие ловецът, когато отива да убива; нито от идеята, че убиването на животните е забранено. В книга Изход още е казано, че когато еврейският народ в пустинята иска да яде месо, протестира срещу Моисей и той им казва: Поради коравосърдечието ви яжте и животинска храна! Виждате какво определение – той не им казва: „Това е вашето щастие или това е пътят на истината“, а – „Защото в този момент вие проявявате коравосърдечие и страх, добре, направете го. Ще дойде времето на еволюцията, когато ще носите срама и водата на изцелението или на изчистванието.“

„Но дори и отклоненията ускоряват еволюцията.“ Като че ли отклоненията не са повече от реалността.

„Престъпленията запалват огън в загасналия свят.“ Не самите престъпления, а преценката за нещата, която хората в своята посветеност, будност, в своята етичност и естетичност имат (тя от върховенството може да бъде оценена за недостатъчна посветеност, недостатъчна будност) наистина събужда една обратна реакция. А с реакция на преценката човек започва да се освобождава от престъпност.

По този въпрос са ме питали какво ще кажа за войната? Винаги съм отговарял, че войната трябва да бъде отречена, но никога не съм казал в коя фаза на човечеството това ще стане. Войната престъпление ли е? Безспорно, престъпление е. Но войната мотивация ли е за изграждане на по-абстрактни понятия? Да, защото как да се обясни на един обикновен човек, когато го пращат в редиците на воините, че той трябва дълг да изпълни? Какво е дълг за него? Дълг му е да гледа жена си и децата си. Или как да има за родината си едно по-далечно понятие от обикновения двор; или как да покаже чест, за да бъде награден в жертвата с орден за храброст? Войната изгражда нови понятия – това е, когато трябва да минете плета на личния двор, за да култивирате жертва за всемирното благо и да покажете качества на развиващ се ум, качества на будност. И ето по този начин ученият да направи изобретение, Вулкан да изкове щита и меча на Ахила. Някой ще каже: „Ахил, това е грубата сила“ и ще похвали Одисей, който е лицемерът и подлецът, този, който внесе Троянския кон. Философия на блудници! А Ахил носеше меч! Можем да приемем низостта на Одисей, но не можем да приемем смелостта или войнството на Ахил!? Ето балансите в световната история. Разбира се, никой Учител не е поощрявал убийството, но никой не може да каже: не култивирайте в себе си голямото – жертвата, не възпитавайте в себе си идеята за Всемирността, а егоцентризма. Така трябва да бъде обяснено. Щастие търси онзи, който не разбира от щастие!

  • 15. Империл се нарича отровата, която се явява като резултат на раздразнението и която е много опасна. Това е истинска отрова, която се отлага по стените на нервните канали и по тоя начин се разпространява из целия организъм. Ако съвременната наука се постараеше да изследва безпристрастно нервните канали ,вземайки предвид астралните токове, тя би открила особено разложение на астралната материя при движението по нервните канали – в това се състои и действието на империла. Само спокойствието можа да помогне на нервната система да се справи с опасния неприятел, който може да предизвика най-различни раздразнения и мъчителни състояния на организма. Страдащият от империл трябва да си повтаря: как всичко е прекрасно! И той ще бъде прав, защото еволюцията се развива законно или, с други думи, прекрасно. Колкото по-усъвършенствана е нервната система, толкова по-мъчителни са отлаганията на империла. Същата тази отрова, макар само като съставна част в други вещества, може да действа за разлагане на материята.

Това е един може би от най-тежките проблеми за личността, която трябва да брани както духовната си чистота, така и цялата своя система (от физиологичната до духовната). Империл има и в социалния организъм, империл има и в народната психология, империл има и в националната история на народите. Не напразно за петвековното ни робство казвам: не казън, не престъпление е имал българският народ, за да може да бъде така жестоко уж наказан – не! Той е имал голямата задача, голямата стратегия – да погълне отрицанието на азиатщината, за да даде духовна възможност за цивилизация на Европа. Това, което съм говорил и за Питагор, и за Орфей, които като предназначение да съчетаят Дионисий и Аполон в едно божество слънчево погълнаха отрицанието на Азия, за да дадат (това са векове преди Християнството) духовни канали и сили за Европа. Така че империл има и в социалния, и в националния, и във всемирния организъм на Вселената. Особено сега, когато различни контактьори такива неща пък дават. Това не се дооценява. Защо? Защото нито зрение, нито прозрение имат.

Колко много отрицателни сили се внасят! И с това върху нервния организъм на една държава, на един континент се препречват бентовете за Духовната вълна.

„Ако съвременната наука се постараеше да изледва...“ Вижте, съвременната наука вече много направи. Тя наистина стигна до големи дълбочини. Ние не бива с оглед на своето духовно пътуване да отричаме това, което умът, експериментът или прозрението ни дават. Защото с хилядолетия атомната енергия беше отричана, но сега не можем да кажем, че я няма. Не бива да създаваме догми и само да обвиняваме – съвременната наука е сляпа. Да, аз казвам, че науката е бедната сестра на Истината, но е сестра! Бедна – да, но сестра! Това е важно. И когато стане оплождането на религия и наука (нещо, което в дълбока древност го имаме като излив), ние пак ще видим тяхното сестринство.

Наистина голяма е бедата на разложението, което идва от империла, тази капчица отрова. И на друго място в „Агни йога“ пише за скитниците – малките, непотребни уж мисли, които бременеят и които трябва да чистим. Как? Като пуснем изобилна нова мисъл и прочистим всички наши канали – това, което прави именно събуденият Кундалини. Тези, които са имали усета на радост да мине тази сила през тях, знаят какво значи – всичко как изгаря. И това е предназначението в школовката – да се доведе до запалването на огъня, за да се почистят плаките в каналите на астралното ни, на менталното ни, на причинното ни осеняване.

„Страдащият от империл трябва да си повтаря: как всичко е прекрасно!“ Тези формули са ги давали във всички векове. Това са воденичките на Бодисатвите - въртите си ги и си пеете молитвичките; това е онази вързеница „Господи, прости; Господи, прости...“ – и става баналност. Вижте, да се повтаря, има една опасност, автогенното внушение трябва много размерно да се прави. Да не стане така, че вашата външна мисъл, която повтаря една формула, да затъпи пробудността на Духа, да си остане човек цял живот само с фразата „всичко е прекрасно“ и да се лиши от зрението за непрекрасното. Това е ужасът – определената фраза да не стане по-силна от вътрешната мотивировка за промяна и да чакате с една автогенна формула да си направите света прекрасен... Не, светът не може да стане прекрасен, като му казваме, че е такъв, а трябва да го направим прекрасен. Затова е Еволюцията, затова е Карма Йога – деятелността. Затова на едно място в Агни йога пък друго е казано: Не отивайте в монашество, където не правите деятелност и броите само мънистата. Когато се говори върху тези неща, трябва да се прави пълната преценка. Много от йогическите школи упражняват повторението, но само с повтарянето, че светът е прекрасен... Българската поговорка казва много просто (без да отрича църквата): „Лозето иска мотика, а не само молитва.“ Този, който отива да си копае лозето ще си направи молитвата, но молитвата няма да му задвижи мотиката! Ще я хване с двете си ръце и ще изкопае лозето, ако иска да бере грозде. Още по-хубава е българската приказка – бащата учи синовете си: „Когато сте отишли в гората и ако ви се счупи колата, почнете да викате: „Невольо, ела! Помогни ни!“ Викали те до вечерта и като се стъмнило, се запретнали, та си я направили. Когато се връщат, баща им казва: „Ами така е – вие сте я викали и тя късно е дошла. Ако знаехте веднага да хванете работата, щяхте да се приберете по-рано.“

Ето това не мога понякога да приема. Да се втълпи една формула и хората, които не могат да я нарушат, да седнат и да си казват: „Светът е прекрасен!“, а нищо да не правят. Вие не можете да кажете на детето си: „Светът е прекрасен, сега ще дойде хлябът“ и това да стане, ако не отидете да го купите или пък ако не отидете, да го изработите. Вярно е, че с пет хляба и две риби се хранят пет хиляди души, но хранят се, когато има кой да ги даде – когато знаете как да умножите хляба. Иначе едва ще нахраните пет души. Искам да се пазите от формули, които са вериги. Това не значи, че няма да приемем същината на този параграф, че империлът е наистина една тежка отрова; че една отрицателна мисъл образува мисъл-форма, която десетилетия и столетия съществува. Но да седнете да пеете една формула и да чакате тя да ви очисти – не може да стане!

  • 16. Не струват много хората, които не могат да отличат лястовичката от ястреба. Но какво заслужават тия, които, оскубвайки орела мислят да направят от него тромава гъска? Пазете се от лицемерите, особено от користолюбивите хитреци, които ви предлагат духовен буламач. Като блестящ меч са непреклонни и ненарушими всемирните закони, затова лицемерът няма где да се укрие от тях. И учител, който не е доизчел заветите на учението, е подобен на осел, натоварен със зърна. И рибарят, приготвил кошница за неуловена риба, прилича на лисица около курника.

В човека е вложена възможността да нарушава домашното огнище, т.е. да мине небето, изграждащо това, което е наречено личност, защото в него има възможностите да надделее пространството на височината от обикновеното си знание за себе си. Това е вложено и подготовката ще даде осъществимото, а благодатта може да ви изведе още по-нагоре. Разбира се, че благодатта е подготвена, но човек не всякога я осъзнава, за да я използва. Ето защо не бива предварително да оскубваме крилата на орела – да си кажем: „До тука можем.“ И по този начин вместо полет, да имаме само, както е казано, едно тромаво ходене на гъската. Това е, когато човек от страх, че мисълта му, минавайки във фантазия нарушава неговото реално присъствие и осъзнаване на света, почне да не различава една творческа фантазия от фантазьорство. Защото има хора, които правят фантазьорство и не си копаят лозето – това е неуспешен път. Но онзи, който се лиши от фантазията като творчески полет, за да донесе от едно друго небе хляб на света?! Така големите творци, така големите мислители са донасяли това, което наричаме културна или духовна ценност. Те нарушават всекидневието си. Но защитата ни от това да не преценим този, който ни донася с една фантазия творческо благо, да бъдем измамени и да минем под рубриката на любители на хитреци, е един много изтънчен усет в човека. Но аз мисля, че всеки хитрец (макар че тук обратно го казват) прилича точно на лисицата от приказките в нашата страна – няма приказка за лисицата, в която, в края на краищата, тя да не влезе в капана.

Ние винаги можем да преценим стойността на лицемера и хитреца, които с фантазьорство се опитват да ни заблудят. Има израз в Светото Евангелие: По плодовете ще ги познаете. По плодовете! Не може от трънка да ядете смокиня. Ако ние не сме си намерили знание да преценим, че това е трънка, а не смокиня – да, ще ни мамят. Но все пак, когато хапнете от това, което ви казват, че е смокиня, а то е трънка, тогава вече опитът ще ви даде урок. Така трябва – когато нямате личното знание, опитът ще ви го даде. Страдание под форма на знание не е страдание – просто сте будни. Може да пострадате малко, но това е дребна работа. Трънката е стипчива, ще я усетите, а смокинята е сладка. Ето, това е да се опазите от духовния буламач. И трябва да се опазите! Но от страх да не попаднете на духовен буламач, да си спънете краката да отидете за едно духовно знание, то е още по-страшно. Защото грешката на опита ще ви върне, но този, който си е вързал краката, няма да проходи. Единият ще има опита, за да не сгреши, а другият ще има неподвижността да не научи. Така че когато се разглеждат тези неща, трябва да ги виждаме в тяхната полярност.

„Като блестящ меч са непреклонни и ненарушими всемирните закони, затова лицемерът няма где да се укрие от тях.“ Вярно е, но докато се стигне до всемирните закони, човек да измерва своето знание с тях, е толкова дълъг път, че той най-напред има свои закони – закони на обществото; закони, които са ги дали Учителите с оглед на Еволюцията. Затова на човека се дават именно тези схеми на нравствените повеления в религията или на публичното право, което ги нарича закон; затова се дава догмата в религиите, като метафизична невъзможност как да се каже на човека. Така че всемирните закони, разбира се, са ненарушими, но обикновеният човек ще каже, че и те са нарушени.

„И учител, който не е доизчел заветите на учението, е подобен на осел, натоварен със зърна.“ Не зная дали оселът трябва да изяде зърната, за да познае, че е осел. Това е твърде неудобна формула. Учителите се делят на Всемирни, на Велики посветени, делят се на школски учители и на обикновени учители. Според тази необходимост те носят съответното знание или товар от зърна и според това ще дават.

„И рибарят, приготвил кошница за неуловена риба, прилича на лисица около курника.“ Това е, както казва, нашата поговорка: „Гладна кокошка просо сънува“, т.е. той открива, но няма нищо вътре. Но онзи, който има съзнанието да даде път или да научи децата на азбуката, много рядко може да бъде сбъркан. Защо? Защото учениците разбират какво получават и ще дадат преценка дали учителят знае азбуката. Ако не я знае, тогава те няма да се учат при него. Който не знае цялата азбука, няма да напише и дума, няма да може и правилно да я прочете. Като предупреждение да се съхраним в известна измама, да. Човек трябва да се съхрани, да не бъде поставен в измама, но ако неговото лично съзнание не е в състояние да прецени кога имаме измама и кога недостатъчна будност, за да улови тайните – тогава кой ще прави преценките? Кой? Ето защо Христос каза: Който има очи, ще види, който има уши, ще чуе!

  • 17. Противопоставянето срещу Учението има обратен удар и действа върху противопоставящия се. Но въздуха е пълен със стрели. Избършете потта от неприятелските нападения. В часа на нападението желая да побеседвам за вечните предмети. Ще се радваме, защото възможностите се увеличават. Изчислявам, как всяко неприятелско сърце увеличава зърното на придобивката.

Винаги сме говорили, че чистият, посветеният по силата на своята лична аура, влиза в една ризница на защита. Към това винаги ще прибавим невидимите помагачи или аурната сила на Логосовата вълна, която го охранява от злосторството, от лошите мисли, от отрицанието, което не може да не съпровожда нашия живот. Полярността, с която ние осъществяваме динамиката си на земното, на астралното и на менталното полета – тази полярност без да приемем „зло и добро“ в оня смисъл на грехопадението, ще същестствува до момента, докато встъпим в шестата коренна раса. Тогава с пробудността на третото око и виждането ни, освобождаваме мисълта от тази полярност и спираме това, което те наричат „обратния удар“ – противопоставянето. Заради тази полярност противопоставяне ще има, защото още външни фактори определят нашето развитие. Но предупреждението тук има друга стойност – противопоставянето срещу Учението има обратен удар. Това, което и в социалното мислене и в социалната всекидневност, която осъществява политика и политикани; религия и религиозност, има своя обратен удар, своят бумеранг, както го казват на модерен език. Да се осъзнае тази тайна за противодействието и обратния удар е една от степените на посвещението.

Когато човек получи едно посвещение, той е охранен вече от неговата енергия, от присъствието в друга гама на излъчване, които го пазят. И онова, което на неговото непосветено още съзнание може да въздейства, да прави психически и физически удар, не може при посвещението вече да има своя приложност. Тогава идва обратния удар, т.е. връщането. Но Великите посветени даже не връщат, а акумулират отрицателната енергия и стрелите, с които са обстреляни. Не защото искат да поставят другия в безизходност (този, който се противопоставя на Учението), а защото имат възможност тази енергия да я нихилират. По този начин безрезултатността, без да се върне като наказание върху отрицателя го лишава от енергетична сила и му дава да разбере безмислието на малкия да се бори срещу големия. Това е другата страна на въпроса и затова чистотата на човека е първата гаранция или първата сигурност срещу каквото и да е нечисто посегателство, било пращано като мисъл-действие; било пращано, както казват и понякога като магии; било в реалната пратена стрела. Това е потребата на човека към светийство и това е ролята на невидимите помагачи, които са извървели този път – чувствителност, която може да преобратява; чувствителност, която може да долови това, че „въздухът е пълен със стрели.“

Какво значат стрелите? – нашите мисли, нашите желания. И ако желанията са от такова естество, че вредят на другия, но той не може да бъде досегнат, тогава е обратното действие – те му се връщат и така той увеличава собственото си не само зломислие, а собствената си възмездност за зломислието. Същото е и с мисъл-формите, а те имат още по-голяма дължина на пътуване и по-силна отрова. Затова на друго място в Агни йога беше казано, че една капчица империл е в състояние да омърси цялата мисловна атмосфера, цялото мисловно поле на Космоса. Ето от къде е отговорността за мислите ни; ето от къде идва йерархията на отговорностите ни. Необходимата преценка, не само лично ни съхранява, но сътрудничи на Всемирната еволюция, за която мнозинството още няма своята пробудност. Тук е задачата, с която Христос натовари своите избраници – тук е и тяхната отговорност. Това е което, като благодат им даде на Петдесятницата, за да го извършат като отговорност и това е, с което Той ги съхрани и ги опази.

„Избършете потта от неприятелските нападения.“ Това е един много странен израз. В състояние ли е една лоша мисъл да събуди физическо страдание? Да, така е. Мисълта е в състояние да събуди физическо страдание; мисълта е в състояние да породи болест на тялото ни; мисълта е в състояние да ускори един процес на отрицание у нас, който е можело да заглъхне. Но чуждата мисъл може да играе ролята на кибритена клечка и тогава да станем подвластни на чуждо внушение; тогава да станем подвластни на злосторството.

Идеята да се избърше потта от неприятелските нападения, това е, че във Всемирността има една кърпа на изцелението, която поема пратеното отрицание. Ако човек има възможности да погледне колко отрицателни мисли сноват, както тук е казано: „Въздухът е пълен със стрели.“ И ако нямаше тези невидими помагачи, ако нямаше тези Всемирни Учители, можете да си представите къде щеше да бъде още човечеството в своята беззащитност, в липсата на тази Всемирна кърпа, която избърсва потта на отрицанието, на нападението. И тогава имаме един символ – символа на Вероника, която избърса потта на Христос и създаде убрусният образ. Всичкото страдание, което Той можеше да погълне, което се струпа върху човечеството, отричайки го, тя го събра в тази кърпа и така Той го нихилира и остана оня свят образ на неръкотворността. Ето тази кърпа, която поглъща отрицанието, трябва да е изработим в себе си и по този начин бихме облекчили ония, които се противопоставят, да съзнаят безполезността на собственото си отрицание, на лошите си мисли и на непристойните си желания.

В този смисъл, трябва в часа на нападението да се говори за Вечното. Защо? Защото Вечното е, което може да даде безмислието на отделния акт на злосторството. То лишава злосторството от трайност, когато го съпоставите с Вечното. Вечното не може да ви остави. Вие може да страдате в един път, но Бог не ви е оставил. Той ви показа как се върви към Голготския път, Той ви показа тази Всемирна кърпа, в която взе отрицанието. Ето в този момент може да се говори за вечните предмети.

„В часа на нападението желая да побеседвам за вечните предмети.“ Кога? Именно когато е дошъл гърчът на страданието – страдание лично, страдание социално, страдание всесветско, страдание всемирно. Защото един Учител с всемирното си предназначение взема всемирното страдание и освобождава личната ви беда.

„Ще се радваме, защото възможностите се увеличават.“ Радостта идва от пробуденото знание! Когато сте казали разликата между преходното и непреходното, когато сте сложили в сърцата предмета на Вечността, който ще обезмисли старанието на тези, които искат да ви мъчат, тогава вие сте увеличили възможността. Вие сте дали на страдащият в ръката правото му да се качи на другото стъпало в Живота. И тогава идва: „Изчислявам, как всяко неприятелско сърце увеличава зърното на придобивката.“ Вижте, как се казва: „Неприятелското сърце увеличава зърното...“ Защо? Защото с това, което вие сте дали вече – обяснението за страданието, за причинителите, за злосторниците, внесли сте яснота в тази преходност и те фактически са „увеличили зърното на придобивката“. Така, когато освобождавате едно дърво от плодовете на злосторството му, вие можете да извършите неговото облагородяване. И логично е чаканият плод да бъде в изобилие и да се „увеличи зърното на придобивката“. Колкото повече се осъзнае преходността и колкото по-добре пробуждащото се знае, че противоречието е едно друго възмездие, което ще му се върне, толкоз повече освободеният от тази зла мисъл увеличава зърното на доброто.

 

Ваклуш

 

НУР 2017
НУР 2016
НУР 2015
НУР 2014
НУР 2013
НУР 2012
НУР 2011
НУР 2010
НУР 2009
НУР 2008
НУР 2007
НУР 2006
НУР 2005
НУР 2004
НУР 2003
НУР 2002
НУР 2001
НУР 2000
НУР 1999
НУР 1998
НУР 1997
НУР 1996
НУР 1995
НУР 1994
НУР 1993