Зареждам...
Върху Посланието - Евангелия (2/1995)

Върху Посланието[9]

Евангелия

Стиховете от Светото евангелие са канделабри в храма на Мъдростта!

С отговорност и лично достойнство човек трябва да изпълнява волята на Всевисшия в служение, за което е призована всяка будност в пътя на Мъдростта.

За да бъде изграден Храмът, в неговите основи трябва да легне крайъгълният камък – онзи, който споява двете страни. Основен камък в храма на Мъдростта е изливът на Планетния Логос – Посланието за това, което има да се върши в определена година, хармонично съчетало в себе си Светото евангелие и така даващо словото, вибрацията, светлината, даващо волята да вървим път. Посланието и Евангелието правят сплитане, понеже всичко, оставено от големите Учители, е храна и на бъдното мислене.

Най-голямата дарба, която човек е получил, е Диханието и чрез него – душата. А душата ни не може да забравя поученията на пратениците – на Синовете Божии и пророците – на всички онези, които са сътрудничили в планетното ни служение за планетното ни съвършенство. Във всички времена са слагани знаците на познанието, а то ражда отношението ни към света, към себе си и към това, на което ще служим. А текстове от Светото евангелие са не само една всемирна песен – те са плодове от Духа на Сина Човечески, казал, че работи това, което работи Отец. Следователно Учението на Христос е част от тайните, които Бог Му е дал; то е част от космичния живот – храна за нашите души. Затова посочените в Посланието стихове от Светото евангелие са канделабри и в новия ни храм. Те богатеят идеята за неотречността в пътя на Мъдростта, изграждана като живот (както повелява Посланието); внасят онези светлини, които гонят мрачината (не тъмнината) пред нашите очи. Човекът още не е овладял великата тайна сам да си свети (затова е принуден да ползва светилата). Когато самият той ще е в светлина, ще може да каже, че неговото кандило, неговата звезда, и най-накрая – неговото слънце му е достатъчно. А когато е слънце, ще си има и планети.

  • Матей, глава 5:
  • 16. Тъй да светне пред човеците светлината ви, та да видят добрите ви дела и да прославят Небесния ваш Отец.
  • 17. Не мислете, че съм дошъл да наруша закона или пророците: не да наруша съм дошъл, а да изпълня.

Беше казано в Посланието: "Бъдете неотречни в своя обет: Мъдростта – живот!" А неотречността носи светлина в постижението! Ето как може да вибрира чисто и цялостно искането – светлината на знанието на Мъдростта да светне пред човеците, за да свидетелства, че се върши добро. Кой би искал светлина да озари делата му, ако са лоши; кой би си позволил да вдигне сам завесата над сцената, ако делата му не са светли – особено ако не са в прослава на Отца?! А този, който прославя Отца (в тази тезисност на светлина), прославя и себе си.

Разбира се, всеки човек върши и лоши дела – иначе нямаше да бъде посочено: „Да светне пред човеците светлината ви, та да видят добрите ви дела“, а само: да видят делата ви. Служението е идея за възземане и път за корекция. Това дава основание на Христос, а и на всеки от нас, да каже: „Прощавам“, защото трябва да бъде поощрявано роденото чувство за приложено добро. Христос беше рекъл и друго: „Покайте се, защото се приближи царството небесно.“ (Матея 4:17). Когато човек се събуди от това, че му се предлага Небесно царство – не адово, тогава узрява за великата идея на прощението. А щом изрече думи и на покаяние, делата му ще са в светлина и ще прославят Божието име.

Но делата човешки трябва да са добри не за Отца – Той няма нуждата да бъде наричан любвеобилен, мъдър, смирен, щедър... – това са потребности за човека, улеснения в стремежа му да стане съвършен. Така религиите приписват на Бог добродетели, но ги изискват от човека, който се развива. Защо Му са на Него? Но ти, който приемаш, че Отец е мъдър – стани мъдър; ти, който приемаш, че е любвеобилен – стани любвеобилен! Това е голямата тайна на религиите! А потребата да просветнат собствените ни дела е частица от признанието към нашия Отец. Така религиите дават на човека „съблазънта“ да иска да бъде добродетелен, така тя го извежда до идеята да стане божествен.

Не е актуална вече тезата по делата ще ги познаете, защото проблемът сега е не да познаят вас в тези дела, а да се прослави Бог. Който работи за своя слава, не е в пътя на Мъдростта, където волята се прилага като служение, а не за лично утвърждаване. „Слязох от небето, не за да върша Моята воля, а волята на Отца, Който Ме е пратил.“ (Иоан 6:38). Така може да се даде реален израз на обета делата ни да прославят Отца. А човек когато е в Отца си, няма да се загуби! Той е един бог в развитие и ако не осъзнаем тази тайна, не можем да търсим духовно мъжество в приложение на повелята Мъдростта да стане живот.

„Не мислете, че съм дошъл да наруша закона или пророците: не да наруша съм дошъл, а да изпълня.“ Нашата душа, ласкаеща се в радостта си, че е в Бога, трябва да изпълнява даденото от Великите посветени като етика и като път на развитие. Нищо не бива да бъде отричано, но и нищо не може да бъде достатъчно властно, за да ни задържи в статичност. Когато изпълни законите и казаното от пророците, Христос рече: Аз донесох меч, но искам не жертви, а милост. Ето тайната! Тогава можем да се освободим от закона на Правдата, за да „влезем“ в учението за Любовта. А след като с Любовта изнесем собствения си кръст на върха и простим, ще кажем: „Мъдрост, дай ми знание!“ Ето йерархията!

  • Матейя, глава 19:
  • 28. А Иисус им рече: истина ви казвам, че вие, които Ме последвахте, при пакибитието[10], кога Син Човеческий седне на престола на славата Си, ще седнете и вие на дванайсет престола, като съдите дванайсетте Израилеви колена;
  • 29. и всеки, който остави къща, или братя, или сестри, или баща, или майка, или жена, или деца, или нивя, заради Моето име, ще получи стократно и ще наследи живот вечен.

Всеки е Син Човечески и когато си отреди несменната слава да светят делата му, няма да съблазни и да изкористи, нито да смути другия. Той ще бъде светлина и няма да нарушава, а ще променя. Тогава, когато Синът Човечески ще отрежда съдби за Пакибитието, единствената мярка ще бъде всеотдайната преданост на тези, които са напуснали дом и себе си дори. Те ще седнат на дванадесетте престола. (Дванадесет е мистично число в окултните школи – Единицата като Вечния и Двойката като роденото от Него се съчетават във Великата троица.) И ще съдят Израилевите колена – онова, което стана извор на човечеството, което в своята символика изрази човешкия род. Тях Бог благослови още в лицето на Авраама, на когото беше речено, че ще бъде Баща на народите. Значи човекът във всяка етничност е отговорен пред Всемирността, защото неговата йерархия на свобода от личност е всемирна. (А идеята за Свободата има само едно пълно осъществяване – в Бога!) Докато човек се индивидуализира в личност, той се изживява като себичност, но намери ли сили да последва другия в преценка на посветеност, тогава може да последва Великия в пакибитието. (Разбира се, и в инобитието има степени. Ето защо Христос каза на учениците Си: В дома на Отца Ми има много жилища и Аз отивам да ви ги приготвя.)

Всяко мирово учение е идея за Пакибитието. Учения за очите, за сърцето дават всички философи, всички нравствени учители, но живот за Пакибитието дават само Великите посветени! Тези, които се обучават в школите на очите и на сърцето, имат своя земен живот, но онези, които искат да последват своя Учител в Пакибитието, в неотречност трябва да изградят любов – да простят и обичат врага си, да изградят Мъдростта като живот. Затова в Посланието е речено „неотречни“ – това е повече от жертва!

„И всеки, който остави къща, или братя, или сестри, или баща, или майка, или жена, или деца, или нивя, заради Моето име, ще получи стократно и ще наследи живот вечен.“ С каква убедителност и с каква божествена отговорност е искана разлъка! Коя школа може (макар и да е имало твърде строги) да отправи такава призивност? И кой смее да го направи? Обещава се вечен живот, но каква е преценката за него? Човек може да си каже като епикурееца: „Вечен живот е да имам несекващи наслади и като остарея, да си сложа край на живота.“ За друг най-голямата ценност е неговата нива, но се иска и нея да напусне. Колко уточнено е – предметно, а всъщност духовно. Не трябва да се разбира буквално казаното от Христос. Той искаше вътре в себе си да напуснем жена, деца, дом – заради Него. Когато сме напуснали всичко, това не е предумишлено бягство и не е доктрина на ненавист към света – ние в този свят трябва да се осъществим! Тук човек трябва да бъде щедър; тук трябва да има не брат, а братя. Затова Христос сложи смъртния знак над кръвната връзка – Който слуша словото на Отца Ми, той ми е брат, сестра и майка. Ето как градира идеята за свободата – със свобода от привързаност. Христос от никого не е искал да се самоизмъчва, а със сърце да решава. Тогава е постигната свобода от личността и индивидуалността; тогава човек е свободен от себе си!

Който се жертва заради Мене, ще получи стократно и ще наследи живота вечен. С това схемата на възнагражденията за постигната добродетел се губи, защото вечният живот не е йерархия, а Божественост! (Възнаграждение, което не е стократно, е йерархия! А стократното е свобода, която дава правото да се наследи Вечността!)

Така неотречният ще прави мъдрост, а няма да градира и да чака. Разбира се, безупречната правда, любов, мъдрост и истина ще бъдат възнаграждавани, защото не всеки може да осъществи в един живот пълнотата на всеотдайността, за да бъде във Вечното. Но той може да каже: „Аз се готвя за живота на Вечното“, той може да изкачва стъпалата към него. Човек винаги ще живее с идеята за безсмъртието, с потребата от Вечност. Това е неговата опора. Затова и религиите в различните концепции ще говорят за вечния живот, определяйки го според йерархическите си възможности – някои като нирвана, други – като потреба да се прероди човек в кастата на брахманите... Не! Идеята за вечния живот има само една оптимистична пътека – безсмъртието! Човечеството все още не го признава, защото живее повече в страх от смъртта, но ще разбере, че смъртта е само една възхвална песен, която води към безсмъртие. Затова всяка религия независимо дали приема прераждането, или възкресението, проповядва, че човекът е вечен.

А след като се осъществи, ще се загуби ли в Отца, за да има и такъв страх? Не! Човекът може да се освободи от всичко, но не и от Него. И именно предсетата за Вечното ще потуши скръбната воля за борба да се получи награда! Тогава човек ще започне да търси, както е казано в Посланието, собствения си знак като битие в хармония с космическия хороскоп! Там ще намери улея, в който ще влее своя принос, защото цялото разнообразие и богатство е, че всеки човек работи в един от седемте лъча на Еволюцията и отработвайки в себе си един или друг, изгражда цялостния си храм. А намерил се като знак в хороскопа на Всемирието, ще извърши планетния си дълг към Учението. Затова Христос рече на учениците Си: Вие сте солта на земята!, т.е. градивният елемент на всеки организъм – и в анатомията, и в Духа!

В едно учение човек може да бъде мирянин, служещ, дори да се принесе в жертва! Толкова богато е искането и толкова много са възможностите за приложение! Ако някой няма йерархията да извърши апостолство, той може да стане ученик или да извърши духовно служение, но никога не бива да губи идеята за планетния дълг към Учението! А особено когато се градят нови учения, духовната свяст е единственият светилник! Затова възниква и нарицателното „светец“! Това не е възхвала, а признание за подвиг! Нищо страшно няма, когато човек още не може в дълбока признателност да благодари на енергията, изградила този, който е осветил едно учение, и си прави икона. А когато може да живее с тази енергия и да служи в единство, тогава ще я носи и в душата си! Но да се отрече подвигът, е посегателство. Не говоря за мисъл-формата, която е нещо обикновено. Подвигът не е мисъл-форма, а висша енергия – енергия за святост, приложена в материална дейност. Да поемем отрицанието, да ни хвърлят в пещта, да ни разпнат на кръста заради великото – това е подвиг, който е стократното възнаграждение, минаващо в лоното на живота вечен.

  • Матей, глава 24:
  • 42. И тъй, бъдете будни, понеже не знаете, в кой час ще дойде вашият Господ.
  • 43. Знайте и това, че ако стопанинът на къщата знаеше, в кой час ще дойде крадецът, той щеше да стои буден и нямаше да остави да му подкопаят къщата.
  • 44. Затова бъдете и вие готови, понеже, в който час не мислите, ще дойде Син Човеческий.

„Бъдете будни, понеже не знаете, в кой час ще дойде вашият Господ.“ Много малко хора разбират тази тайна. В нечакан час, на неизвестно място, при неопределени обстоятелства ще дойде Той, защото за Него пречки няма. И ако не сте буден, ще отмине! Това е неизмерима болка – да отмине Големият гост, да не сте Му сторили място в душата си. (А Христос беше казал: Там, където двама души са събрани в Мое име – Аз съм при тях.) Тогава не сте изпълнили реченото, че сте храм Божий!

Човек може да иска заради своя Господ да направи нещо, но ще го извърши само ако е буден за Него. Някой може да се отрече от къщата си, да не отиде на нивата си, но от мързел, а не защото служи на Бога. Будността е преодоляна мързеливост! Страшен е и физическият, и мисловният мързел, но най-страшен е духовният. Не е важно дори дали признавате Бога – бъдете будни за тайната на знанието, за съвършенството, а не за някоя азбучна истина!

„Ако стопанинът на къщата знаеше, в кой час ще дойде крадецът, той щеше да стои буден и нямаше да остави да му подкопаят къщата.“ Това е ирония – ако го грабят, човекът може да стои буден, но е безгрижен, че Господ в него е ограбен. Ето тревожността на нашето време. Европа (и не само тя) ограби Господа като мислене – не става въпрос само за религия, за морал, не става въпрос за корупцията (имало я е винаги). Трагичното е, че човек живее в страх за материалното, а е загубил чувството на будност, че са му отнели Бога. А будността за Божието присъствие в душата ни е нужна, щом искаме да зидаме в пътя на Мъдростта-живот.

Когато имате усета, че Великият ще дойде, и сте буден само за този момент, това не е служение, а желание за награда. Будността е вечен страж, вътрешно знание и светлина, която ви кара не само да знаете, че ще дойде вашият Господ, но и да Го чакате, да Го търсите, да почукате, да поискате, да няма праг готовността ви.

Винаги трябва да пазим храма си от подриване, а не да си спомняме за Бога само в неделя и в дребно угодничество да Му поднасяме запалена свещ! Всеки момент, когато можем да се съзнаем като дете на Отца, да го направим тържество, да е обладана от радост цялата ни душевност и телесност.

„Затова бъдете и вие готови, понеже, в който час не мислите, ще дойде Син Човеческий.“ Това е до известна степен внушаване на страх от страна на апостолите – нещо, от което Христос се е пазел. Защо трябва да се внушава безпокойство, че ще дойде, а не са написали, че копнеят и Го чакат?! Бдението не е страх – то е мисъл, от която не можем да се лишим. Тези, които са опитали да я овладеят, най-добре знаят колко е неукротима. Но точно будността е да укротим мисли, чувства, да дадем на духа си път на живот. А готовността е една неспирна отговорност, чрез която смутеното чувство, проявеният мързел – всичко, което е пречило за пробудата ни, ще изчезне.

Всеки, който събуди Бог в душата си е Син Човеческий и Господ Небесен за себе си. Това е, което винаги може да държи човека с отворени очи, какъвто и да бъде часът – ранен, късен, полунощен. С тази будност ще намерим знака си в космическия хороскоп и ще изпълним планетния дълг към Учението – ще ходим пътя си, който е просветление, а не мъчение: ще поискаме знание, което е вътрешно откровение, а не грехопадение; ще приложим волята си като служение, а не в себезащита и себеутвърждение!

  • Марко, глава 8:
  • 34. И като повика народа с учениците Си, рече им: който иска да върви след Мене, нека се отрече от себе си, да вземе кръста си и Ме последва.
  • 35. Защото, който иска да спаси душата си, ще я погуби: а който погуби душата си заради Мене и Евангелието, той ще я спаси.

„Нека се отрече от себе си“, не само от нивите, от майка, баща, братя и сестри – себе си дори трябва да пратиш на изгнание там, откъдето си събирал своя клетъчен свят, и да вземеш кръста си! Който осъзнае, че Кръстът е двубоят между Дух и Материя, не се оплаква от болката, няма чувство на страдание от Пътя, който вече не е голготски, а божествен! Обожествяващият път беше осветен с прощение и с Възкресение и затова не бива да бъде наричан страдален, мъчителен. В този път човекът носи своя кръст, който е и вертикал, и хоризонтал. Вертикалността е Духът, хоризонталността – материята! Затова, когато гръбначният стълб се изправи, тогава човекът се прояви. Само така той може да има общение с Бога! С горчива ирония можем да кажем, че за човека се употребиха пет милиона години, докато изправи гръбначния си стълб във вертикал, а понякога за петдесет години го връщат към хоризонтално ходене! Това е трагедията на историята! Но тя не може да ни умъртви, защото ние я творим!

Кръстът е цялото ни битие. Там е нашето минало – в хоризонтала, там е нашето бъдеще – във вертикала, там е и настоящето – в него те се кръстосват. Разбира се, трябва да дадем преценка на своето минало, но не да се страхуваме от него, каквото и да е било – героично или обикновено, прославно или унижаващо. Именно пресечната точка, която дава настоящето и изгражда бъдещето, трябва да ни бъде сила.

Кръстът е срещата на минало и настояще, за да се твори бъдеще. Този, който не може да се прощава без плачове, той богатее трагичната песен на вятъра, той изгражда своята стена на плача. Не рухвайте от миналото, не ставайте роби на кармата си. Понесете я, нихилирайте я! Защото настоящето е великото бъдеще, то е зрението, което няма нужда от диоптрите на миналото. И колкото и да е тежка ориста, човек трябва да знае, че е натоварен с толкова, колкото може да понесе. А предварителният плач е демобилизация на духовната мощ, която носим. Тежко болен, убеден, че ще оздравее, често оздравява; леко болен, казвайки, че ще умре, често умира. Човек си отива понякога с предчувствие, но понякога от безразличие, колкото и да е хармонична отговорността пред съдбата.

„Който иска да спаси душата си, ще я погуби.“ Отнася се за самоотлъчилия се. Любовта търсеше и връщаше в стадото дори и една овца, когато се загуби. Мъдростта – не! Мъдростта дава знание, а този, който се отлъчва, ще си понесе урока.

„Който погуби душата си заради Мене и Евангелието, той ще я спаси.“ Ако се страхуваме от кармата си и нямаме кураж да живеем живота си, колкото и тежък да изглежда, и търсим пътищата на евтиното, то безспорно няма да получим спасение. Но ако погубим душата си заради Него, заради Евангелието Му – заради тази нова идея, която Христос даде на човечеството, ще я спасим. Защото Той е космична цялост, а Неговото Евангелие е Учение, което беше духовна вълна, напластявала в човека идеята да обича врага си, да има любов. Това е епоха в човешката история! Учението за Любовта даде този белег! Учението за Мъдростта, Учението за Истината ще дадат други. И така човекът ще върви към своята цялост!

  • Марко, глава 13:
  • 10. И у всички народи първом трябва да се проповядва Евангелието.
  • 11. Кога пък ви поведат, за да ви предават, недейте се грижи отнапред, какво ще говорите, и не обмисляйте; а което ще ви бъде внушено оня час, него и говорете, понеже не сте вие, които ще говорите, а Дух Светий.

Когато си дошъл до великата жертва да погубиш душата си за Евангелието, не само на себе си трябва да го нашепнеш, а и на всички народи. След това ще дойде и изпълнението, защото не е достатъчно у някого да се събуди необходимостта от Господа – Той трябва да стане живот у него.

„Кога пък ви поведат, за да ви предават, недейте се грижи отнапред, какво ще говорите.“ След като нарушите мира на света, ще бъдете изправени пред съд да отговаряте защо сменяте струята на живота, ключа на песента, защо сменяте напева.

„И не обмисляйте, понеже не сте вие, които ще говорите, а Дух Светий.“ (Спомнете си какво каза и Кришна на Арджуна: Не си ти, който вземаш решенията. Аз съм свършил твоето, ти само отиваш, да свидетелстваш!) Така е, когато ви обземе духовна вълна, която има мирова отговорност и планетно задължение. Вибрацията, която изгражда нейния живот в струите на просветление, ще ви даде внушение и знание. Но трябва да сте там, в редиците! (Възхитителна беше вярата на онази жена, която поиска трохите от трапезата на Христос, за да влезе в улея на общата идея.[11]) Внушението на една култура е наистина богатство, защото, когато човек е вкусил от една идейност, когато е класирал принципи от едно знание, той е получил мироглед, чрез който всичко може да прецени. (Лошото е, ако мирогледът му е силно ограничен.)

  • Марко, глава 15:
  • 12. Пилат отговори пак и им рече: какво да сторя с Тогова, Когото вие наричате Иудейски Цар?
  • 13. Те отново закрещяха: разпни Го!

Вехторията на мисленето Го упрекна, че е богохулник, но не можа да каже друго, освен че е и цар. Тогава съдникът Пилат им го напомни: Вие Го нарекохте Иудейски Цар, а те отново закрещяха: разпни Го! Това е белегът – когато ви нарекат царе, не се страхувайте да поемете разпятие. Но преди да ви разпнат, направете деяние, което може у съдника да роди идеята, че сте цар!

Царствеността е вътрешно величие на изпълнен дълг – и към небесата, и към земята. Тя не е в одеждите, нито в короната. И наистина е достойно, когато сте изпълнили с величие дълга си. Пилат, когато евреите му потърсиха сметка защо написа на кръста Цар Иудейски, рече: Писах, каквото писах! Той не се отрече от величието, което даде на Христос. Това трябва да направим в отсрещния – да събудим в него признание и чувство на неотречност. И когато ни хулят, пак да е смел!

Затова в исканията на Посланието е казано: сами (а не Пилат) да надпишем символния знак на Мъдростта в нашия видим и невидим храм! Това трябва да изживеем, да понесем! Много е лесно да се каже: „Христос възкръсна!“ Да, но Той понесе и прости! Той възкръсна, защото имаше име – Цар Иудейски. Единственият цар без корона! (Колко короновани царе потънаха в забрава, но Той остана!) Така че когато неотречно ще искаме да правим път на Мъдростта, трябва да понесем без страх вика: „Разпни го!“; когато искаме сами да напишем знака си, няма защо да се страхуваме, че на този знак може да е изписано „цар“. И ако решим да вървим пътя на Мъдростта като просветление, знанието да го живеем като откровение, трябва да чуем Духа на Бога в душата си и да го кажем на света. „Разпни го“ няма стойност, и Христос показа това – възкръсна!

 

Ваклуш

 

Мъдростта има едно лице –
пропито от Любовта и отговорно пред Истината!

 

[9] Вж. НУР 6/94, Послание на Планетния Логос.

[10] Пресъздаването на света при второто Христово пришествие.

[11] Вж. Матея 15:22-28.

НУР 2017
НУР 2016
НУР 2015
НУР 2014
НУР 2013
НУР 2012
НУР 2011
НУР 2010
НУР 2009
НУР 2008
НУР 2007
НУР 2006
НУР 2005
НУР 2004
НУР 2003
НУР 2002
НУР 2001
НУР 2000
НУР 1999
НУР 1998
НУР 1997
НУР 1996
НУР 1995
НУР 1994
НУР 1993