Зареждам...
Религията в съвременната демокрация

Религията в съвременната демокрация

„Кесаревото кесарю, а Божието Богу!“
(Матей 22:21)

Предстои да разгледаме един изключително труден за дефиниране проблем – ролята и мястото на религията в съвременната демокрация. Този проблем има няколко страни и може да бъде осветлен от различни гледни точки.

Първата е, че всяка религия създава институция – изобразена е в църква, която, акумулирала енергията на едно учение, се поддържа в живот чрез вярата. Вярата, съхраняваща религиозната и църковната общност, създава мирянина, който в същото време е и поданик на своята държава. Ако разгледаме обаче религията само като социално приложение, ясно е, че човек може да има вяра и без институция – налице са общества, които имат вяра, а нямат дори държава. Но никоя държава не е в състояние да просъществува без религиозна институция, като градивен елемент в нейното историческо присъствие. Затова в отделния човек можем да признаем религиозно битие, което да не се хармонизира с държавния елемент, но държавата не може да си позволи да се лиши от институция, т.е. от религия, имаща материалния образ, наречен църква.

Тук трябва да направим важно уточнение. Църквата трябва да брани добродетелите, които създават будност и съвест, за да има морал, защитаващ личността, обществото, държавата и историята; тя има повеля да бъде народна, но демократизацията е право на държавата – на политика, на историка, на философа. (Особено това е валидно за страните с източноправославно изповедание, защото за разлика от Католическата църква, която е папацезаристка, Източната е цезаропапистка.) Църквата сама за себе си не може да се изгради без наличието на народ, без наличието на миряни, но макар че е народна, тя не дава нормативи как да се демократизира обществото. Тя съществува дори когато има абсолютни режими. Щом има принципа на всемирност, на святост, на апостолство в нея стои правото на общността, а присъствието ` и в едно общество, което се състои и от граждани, и от миряни, ` и определя ролята да участва в изграждането на общия исторически път, да оставя диря в историческия живот.

Така че второто, което трябва да разберем в поставения проблем е, че ролята на религията не е да демократизира.

  • Църквата не е орган за демократизация – тя е пазителка на вяра за нравствени и духовни ценности.

Същността на религията е да съгради в душата на човека идея за Божеството и да създаде морална таблица. Тази таблица може да включи всички дадени ценности – от Десетте Божии заповеди до Блаженствата на Христос, които бяха послание, градило съвършенството ни. А изповеданието, което вече имаме вложено като душевно живеене, Христовата идея обичай врага си, създава предпоставки да сме в единство с всички. Ето демократичност: да сме в битието на народа и да не оспорваме живота на този, който не ни е сторил нищо – Не прави на другия онова, което не искаш на тебе да направят. Това е една съвместимост! Отделен е въпросът дали религиозното кредо, което Христос остави на човечеството, дали Символ веруюто, което изградиха Светите отци, са станали „плът от плътта ни, кръв от кръвта ни“; дали от Адам – човечеството, е изведена Ева – животът, т.е. дали Църквата е станала живот или е останала само една институция. Затова когато ще характеризираме ролята и мястото на религията в живия живот, ще трябва да разберем коя религиозна съставка – институционната или чисто духовната, е потребно да сме осъществили, за да създадем предпоставки за хармонично демократично общество.

Българската православна църква е живяла и когато трудно е можело да се приложи моралният принцип другояче, освен така, както го е искала държавата. Тогава недемократична ли е била?! Не могат да се правят такива изводи и в един тревожен момент, какъвто е настоящият, да се каже, че църквата не е демократична, че не ни помага да станем демократични!

Българската православна църква има хилядолетен живот. Ако надникнем още в изначалното кръщение и утвърждаването й, ще видим, че тя създаде именно чрез държавата – при наличието на една силна еднолична власт на княз Борис Кръстителя, а след това и на неговия син цар Симеон – най-голямото достижение в световната култура: Златен век на книжнина! Коя беше основата на това достижение? Моралните, духовните таблици, поставени от Християнството в душата на българина! Но при наличие на какво? На идеята на Борис, който имаше стратегия за култура. Затова той приюти бягащите Седмочисленици, създали после просветителните школи. Така Симеон направи стратегия на култура, за да имаме Златен век на българската книжнина! Тогава ролята на църквата каква беше? Култура за народ! А най-спасителната крепост на всяка националност е културата – особено когато има свой писмен знак. Това беше голямата тайна, която прозря и осъществи Кръстителят.

Без да има институция, Българската православна църква вършеше и институционни дела. Само българският народ имаше Възраждане, което създаде Църковен въпрос – едно изключение в световната история. Другите народи са се борили за верска самостоятелност, но Църковен въпрос не са имали. Българската нация в духовното си търсене както на морална устойчивост, така и на физическа реализация на обредна приложност, е притежавала изумителна далновидност. Църквата ни представляваше държавата без наличието на монарх, на парламент, на патриарх. Тя нямаше своя патриаршия – като институция беше ликвидирана в 1393-1396 година, но съществуваше като църква в личното битие – всеки в себе си имаше вяра, изградила собствената му църква. Нейните миряни, без да имат институция, осъществяваха религиозен живот и отстояваха идеята за държава. Тогава църквата изпълняваше воля за народ, който трябва да има битие. А демокрацията не е само формула, тя е форма на приложно битие. Точно това Българската православна църква извърши по време на нашето Възраждане: бранеше не само своя кръст, но и етничната ни самостоятелност със своя меч – словото. Затова тя беше обвинена от Цариградската патриаршия във филетизъм, т.е. в национална страст, племенно родово отношение (което в дадени исторически моменти е по-ценно дори и от религиозна принадлежност). Църквата ни тогава не можеше да не бъде политическа сила, защото ние нямахме институция на гражданска власт, а трябваше да осъществяваме съвест заради политическо и обществено оцеляване. Ето защо нашите будители изведоха църковната ни борба до идеята за независима църква.

1860 година! Акт, извършен от тези, които можем да наречем „расоносни ратници за свобода“. Техните имена никога няма да бъдат затрити – кой може да забрави Иларион Макариополски, Неофит Бозвели, Паисий Хилендарски, Натанаил Стоянович... Да, някои от съвременните историци забравиха да отбележат с възхвала името на Гавраил Кръстевич заради ръководството му над Източна Румелия, но изпуснаха, че благодарение на неговата изумителна правна култура се изработи Екзархският устав, който беше приет на Първия български народен църковен събор в Цариград през 1871 година Българската църква обявява независимостта си още в 1860 година, но забележете, десет години тя трябваше да води тежка битка – и политическа, и църковна, за да получи признание едва в 1870 година. Ферманът, с който турското правителство призна нейната независимост и правото `и на самостоятелна екзархия, бе не толкова проявена далновидност, колкото политическо съображение. И тогава Българската църква извърши най-великото си дело – поиска диоцези (цяла сегашна България, Македония, Тракия), които султанското ираде потвърди. Ето че този акт на църковна независимост е и акт на политически свободи!

Следователно каква е била ролята на църквата ни? За кого е ратувала? За демоса! Нямахме патриарси (на които днес се носят дарове и им се изграждат дворци), нямахме парламент (в който днес слушаме доста неприлични приказки), но имахме ратници за църковна независимост, узаконили геополитическото бъдеще на България. Това бяха великани, ратували за демоса. А ратуването е израз на жертвеност и чувство на отговорност!

Така Българската църква беше водителка на живота на народа и дипломатично ръководеше и политическите дела. След нейното окончателно признаване за независима, тя трябваше да избере и свой екзарх. Разбира се, за екзарх не бе поставен Иларион Макариополски – човекът, който вдигна и спечели борбата за църковна независимост – страшилището за Османската империя! Не. Сложиха кроткия, добрия Антим I (Видинския митрополит). Но той бе мъдър и когато дойде Априлското въстание застана зад народа си (това, което сега малцина вършат). И когато е предупреден от турското правителство: Отче екзархи, ще хвръкне главата Ви за поведението, което имате, той отговори: Ако главата ми може да даде свобода на моя народ, вземете я! Това ли не е поведение на държавник; това ли не е грижа за демокрация, за свобода?! Защото иначе какво е демокрация? Тя може ли да бъде приложена в робско време?! (Ние, „свободните“, след 9 септември 1944 година бяхме измислили един „великолепен“ демократически термин – „народна демокрация“, което буквално значи „народ в народа си“. Това беше ирония на съдбата – да станем посмешище със собствената си неуточненост.)

И така, Антим I застана зад въстанието. Отделен е въпросът дали са оправдани жертвите, но ако тръгнем да търсим такова оправдание, трябва да се попитаме и за саможертвата на Христос, след като 2000 години никой не осъществи Голгота. Жертвата винаги е оправдана, защото е повик и знаме, та някой, когато набере кураж, а друг, когато се почувства готов за величие, да отидат и да извършат делото. Разбира се, Антим I след тази негова позиция беше сменен, но с достойнство отиде на заточение. На негово място за екзарх бе избран големият дипломат и юрист, възпитаникът на Сорбоната Йосиф I (Ловешкият митрополит).

Дойде освобождението на България. В този момент отново ще видим църквата ни в действие. След подписването на Санстефанския договор, цариградското правителство и цариградската патриаршия ведно с руската дипломация искаха да отстранят Българската екзархия от Цариград и под давление на Дондуков-Корсаков тя наистина е преместена в Пловдив. Разбира се, намеренията са били да преместят екзархията ни в Княжество България, за да бъде лишена тя от възможността да играе спасителна роля за диоцезите, които по жестокия жребий на Берлинския договор останаха извън етничната ни цялост. Но в 1880 година, въпреки настояването на руското правителство, екзарх Йосиф I отново се завръща в Цариград и отстоява ролята на църквата и религията не само в демократизиране, а даже в спасяване на национално-етничното ни битие. Българската църква, в институцията си на екзархия, остана да защитава това, което историческото време искаше, вследствие жестокостта на Европа. Тя представляваше България и в Македония, и в Тракия, и в Беломорието, изпълнявайки една политическа тенденция, защото остана единствената институция, която можеше да върши делата на държавата ни там, където нямахме вече право на политическа администрация и власт. И наистина човек не може да не бъде възхитен от устойчивото поведение на тези църковници в такива гибелни – не, а изпитателни моменти, защото ако бяха гибелни, нямаше да оцелеем.

След Освобождението на България дойде и големият конфликт между църква и държава. Църквата имаше самочувствието на институция, която е решавала съдбините на България (с отстояване в добродетели и с дадени свети жертви), но държавата вече се изграждаше с пълновластие над всичко – и над култура, и над икономика, и над религия, и над историческа бъднина. Разбира се, църквата с идеята за безсмъртие, което е оптимистичното начало за бъдеще, винаги ще има историческа бъднина, но държавата осъществява историческия път! Ето защо един Стамболов се скарва с екзарха, а когато се наложи, прати на заточение митрополит Климент (Васил Друмев), който се противопостави на политиката на Фердинанд и дори си позволи да не го посрещне в Търново, понеже бил немски агент... В този момент духовенството ни е русофилско, въпреки че Руската църква с нищо не ни защити, когато на 16 септември 1872 година Цариградската патриаршия обяви схизма над Българската екзархия и бяхме низвергнати.

Ето как Българската църква непосредствено след Освобождението започва да губи не само идеята за демократичност, а и отговорността да бди за народа си. Трагично е, че нашите църковници след идването на Фердинанд отказват да поменават името му във възхвала за разлика от името на царя Освободител. И ето конфликта – между държавата, която има исторически тенденции (нейните политически водачи бяха русофили, но когато беше нужно да защитят етничната ни цялост, станаха русофоби), и църквата, която си остана русофилска, независимо от очевидната антибългарска политика на Русия. Оттук вече в Българската църква се прояви големият процеп и нейните отци по-късно ще се скарат и с Радославов, и със Стамболийски, който дори не иска да утвърди устава им.

Държава и църква имаха остри противоречия, но те конституционно не бяха разделени. Изрично в чл. 37 на Търновската конституция е казано: „Господстваща вяра в Българското Княжество е Православно-Християнската от Източно изповедание.“ (Не „традиционна вяра“, както в парламента сега модернизираха понятието, като го облякоха в дрехата на приемливостта.) Можем ли да кажем, че тогава държавата ни стана клерикална, защото поданиците й са подчинени на една религия? Нима това изключи демократичното отношение в идеята за свобода на вяра? Разбира се че не, защото човек има право на лична вяра и тя може да бъде такава, каквато е неговата вътрешна църква и олтар на моление, но държавата, както споменах, не може без религиозна институция. Ето защо за господстващо вероизповедание беше утвърдено Православното, без това да отрича правото на друга вяра.

Така че когато с чл. 37 се определи господстващата вяра, не значи, че държавата ни е клерикална, нито пък че поведението на поданиците, изповедници на друга вяра, е антиклерикално. У нас не е създавано настроение, че хората нямат право на собствено изповедание, след като мнозинството е влизало в онзи храм, който се е наричал източноправославен. И в чл. 40 от същата конституция изрично е казано, че се дава право на свобода за вероизповед, стига тя да не нарушава действащите закони в Българското Княжество.

Още от 1856 – 1857 година в България има протестантски формации, има униятство (което беше изумително нападателно) и никой не е пречил на вярата им. Но когато са искали да станат институция, тогава негодуванието на мирянина, който едновременно е и поданик на държавата, е налице. Един показателен пример е отношението към Йосиф Соколски – папата го ръкоположи през 1860 година за архиепископ и глава на българското униатско движение, но това не попречи да бъде качен на един параход и експортиран в Русия. Разбира се, битките по онова време бяха между двете доктрини – на Западната църква, в лицето на западните държави, и на Източната църква, в лицето на руската имперска теза.

Друг един изумително далновиден член в Търновската конституция е чл. 39. Когато го чете, човек не може да не се възхити от държавническия ум на тези учредители, уж „простички“, а проявили наистина и прозрение, и природни дарби (като дядо Петко Славейков например, макар че той изигра една от пакостните роли да нямаме двукамарна система). В него политическата липса на власт и администрация беше формулирана в израза: Българското Княжество се подчинява на Светия Синод – върховната духовна власт на Българската църква, дето и да се намира тя. Забележете колко далновидно големите наши политици и държавници предоставиха на Българската църква да защитава интересите на националното ни битие и в земи, които вече не са в границите на Българското Княжество. Ето мястото и ролята на църквата в демократизиране – не, а в създаване на общество от българи, общество, което пази закона!

Друго важно постижение на Църквата ни след Освобождението беше, че тя поиска в Конституцията да бъде регламентирано като задължително изискване българският княз и неговият първи престолонаследник да изповядват Източното православие. Така църквата и държавата си оспорват правото на първенство да решават съдбини в идеята за целостта на нацията, ползвана и от двете институции, което се регламентира в чл. 38: „Българският княз и потомството му не могат да изповядват никоя друга вяра, освен Православната. Само първият избран Български княз, ако принадлежи към друга вяра, може да си остане в нея.“ (Първият български княз – Батенберг, беше протестант; вторият – цар Фердинанд I – католик. Но 1896 година княз Борис Търновски е кръстен вече в Източното православие.) Ето как Църквата защити своята вяра, без да ограничава идеята за свобода и без да лишава от право избирателя, който чрез депутатите си дава съгласие. Ето акт на демократизация за едно чакано и изграждано общество! Ние нямахме още наличието на монархическа институция, но имахме вече конституция, вградила и вплела двете идеи – идеята за държава и идеята за вероизповед, съхранена в едно троново начало, което трябва да създава единство.

Безспорно Българската църква трябваше постепенно да се освобождава от политическата си роля, защото тя беше институция, имаща доброволни миряни изповедници. Някои от тях можеха и да се отклонят от каноните и догмите, но църквата има само морална санкция: да отлъчва, да анатемосва – нещо, което е твърде непристойно и не е в сътрудничество с линията на демократизирането, защото е непонасяне на другия. Въпреки тези чисто верски правомощия да наказва, Източната църква като институция не е оказвала фатално влияние в битието на държавата, както Католическата църква, защото Католическата църква, както споменахме, е папацезаристка, а Източната – цезаропапистка. В Източната църква императорът е свиквал и подписвал съборите, т.е. той е бил доминантната личност с правото да бъде и духовният глава; в Западната – папата е бил този, който е решавал съдбините на държавите (той ще вдига кръстоносни походи) и дори императори ще „отиват в Каноса“, за да искат прощение от него. (Хенри IV бос в снега три дни и нощи е трябвало да чака папа Григорий VII да му даде опрощение.)

Разбира се, когато някой е посягал върху светостта на църквата по отношение на нейните тайнства, догми, канони или нейните исторически утвърдени добродетели, тогава тя се е възправяла и е водила равна или неравна борба и с императорите. Какво е едно иконоборство? Борба срещу императорите иконоборци. Но винаги Източната църква е била хармонична (без да е послушна или покорна) с държавната власт.

Великото единство специално на Българската църква с държавата се крие в това, че княз Борис можа да даде собственото си разпятие заради една религия, без да пожертва държава! Той създаде писменост, култура – остави история. Това беше Покръстителят! Разбира се, брожения в България е имало – не защото Българската църква е възправена срещу държавата, а заради единството им. Когато едно богомилско движение, като дуалистично начало в своята концепция, отрече и държавата, и църквата, те заедно се възправиха в отстояване ролята и мястото на религията, в опазване на обществото и историческото присъствие на неговите граждани.

И така, същността на Църквата е в съхранението и приложението на християнската вяра в целокупната изява на националния дух, за да прави исторически събития, които е чертала като граници, раждала е като култура, изграждала е паметници като идея за единство. Никоя политическа доктрина не може да бъде толкова властна, колкото е религиозното убеждение. Някои ще кажат, че в съвремието повече пристрастия и властност има политическата действителност и политическата принадлежност – да, това е ефектът на вулкана, който е пуснал своите димни завеси. Един народ, който не е живял в идея за свобода, освен в халюцинация, безспорно че в момент, когато иска да се формира, ще има взривявания с много недоволство, но пък с липса на оценъчност и мъдрост. Недоволството е основателно, но с него не се надмогва консерватизмът. Ето защо е нужен фермент, оплодител. И тук именно е мястото и ролята на Църквата, която трябва да направи това оплождане и да освободи от веригите – не на безбожието, а на неверието. Безбожието не е страшно (всеки за себе си може да намери някакъв бог – този, който вярва в материята, на нея се покланя), страшно е неверието, защото то по принцип отрече моралния статут, който са изграждали белязаните личности. Този именно статут по време на т. нар. социализъм беше подправен с различни нюанси и поднесен с различни наименования – кодекс на труда, задължения на работника... А вътре – Десетте Божии заповеди! Що за ирония е това?! Липса на историческа доблест или липса на морално достойнство?!

Тогава Българската църква, за съжаление разбира се, загуби ръководната си роля. Но можеше ли да не я загуби, след като в конституцията ни от 1971 година в чл. 1, т. 2 изрично се каза кой има ръководната роля! Друг я взе и стана социалният двигател. Гражданинът беше само поданик, но не и мирянин, защото за мирянина вече се държеше отговорност. Тогава чия доблест беше налице – социалната или църковната, която уж имаше ръка над всички? Можем смело да кажем, че и на двете страни им липсваше доблест. И смутителното не беше, че според приетите нови конституции през 1947 година и 1971 година се каза, че църквата е отделена от държавата (отдавна църквата се е борила за това), а че в последната в чл. 53, т. 1 се позволи на гражданина да има право вече и на антирелигиозна пропаганда. Къде беше обществеността тогава, къде бяха владиците и патриархът ни, за да бъде устойчива нашата историческа съвест като миряни?! Разбира се, причините за това трагично бездействие на служителите на църквата трябва да ги потърсим още когато започна този път.

На 15 септември 1944 година Софийският митрополит Стефан, вдиган в култ за неговата голяма борба, държи знаменитата си реч пред националното ни радио – Братя българи, целунете своите братя освободители и станете верни синове на Отечествения фронт. Същият веднага пише писмо на руския патриарх Алексий, за да поиска вдигане на схизмата. Разбира се, Руската църква ще ни подкрепи с голяма добросъвестност, за да сложи ръката си над нас! И така на 22 февруари 1945 година схизмата беше вдигната с благословията на Цариградската и Руската църкви и Българската църква отново стана екзархия с екзарх Стефан I. Има ли нужда да говорим колко демократичен беше този акт?! Това е да се обезличи един народ заради личните амбиции!

След встъпване в екзархия на Българската църква през 1945 година се коригира екзархийският устав, а през 1950 година се отработи и новият устав на Българската православна църква, който сложи основите на връщане катедрата на Българската патриаршия, която има безспорно своето историческо достойнство на една от първите пет патриаршии в света. (През 927 година, когато на цар Петър се признава правото на цар и на нашия архиепископ – правото на патриарх, тя официално е призната от четирите патриаршии, въпреки че Симеон я беше обявил още в 917 година за независима и направи своя йерарх патриарх.) В този устав в чл. 15, т. 5 и чл. 43, т. 2 категорично е казано, че патриархът и митрополитите трябва да се радват на добро име и доверие пред правителството. Е, как тогава, когато Църквата сама себе си оверижва с идеята, че църковният ` и водач трябва да бъде одобрен от държавно-административния, и в устава ` и са вложени ограничения да върши народна дейност, искаме тя да върши демократизъм?!

На 10 май 1953 година се произведе избор за патриарх и за такъв бе избран пловдивският митрополит Кирил с благоволението вече на държавния глава – Вълко Червенков. Какво можеше тогава да се направи? Отделни служители на Църквата, отделни миряни наистина водиха голяма битка. Хиляди люде отстояваха своето църкуване в собствения си дом – не само като знак на вяра, а и като израз на непокорно поведение, каквото свидетелстваха и онези младежи, които на големите религиозни празници пълнеха църквите. Това не беше проблем толкова на вяра, колкото на търсена демокрация. Разбира се, демокрацията не е нито дума, нито формула. Демократична на думи е и Англия, но с Ирландия продължават да имат междуособици по църковно-религиозни въпроси. Една държавна власт може да бъде монархия и пак да е демократична, докато друга – да бъде обявена за такава, а поданикът ` и да няма никакви права, както сега в Куба. Още „по-демократична“ беше конституцията на Албания, в която за първи път в световната история се забрани всякаква религия (конституциите в другите социалистически страни поне признаваха правото на вероизповед и съвест). Това достатъчно показва колко там политиците и държавниците са разбирали от демократизъм – разрешавали са идейно демокрация, а всъщност са я забранявали. С такава идеология великолепно си служиха създадените „народни демократични“ режими.

Така Българската църква след 1944 година започна служение не толкова в името на своето кредо, колкото в прилагане волята на тази сила, за която беше писано в конституцията от 1971 година, че е ръководеща. По този начин стигнахме до наистина странно поведение на църквата – тя, която даваше вяра и проповядваше Бог, се превърна в служителка на партийните интереси. Това поведение на религиозност ли е?! Но беше ли реалност? Да! А сега водосветите на бизнесмените, които, разбира се, плащат добре, поведение на религиозност ли е?! С това не твърдя, че духовното лице има право да откаже обреда, защото обредът, особено когато е тайнство, е клетвено задължение за духовния служител. Той не може да откаже дори и на най-големия си враг правото на причастие – длъжен е да го даде; длъжен е да прочете молитвата за опрощение, защото всеки има право на прошка. Много ясен е примерът в притчата за блудния син. Но дълбокият смисъл на тази притча не е в разкаянието на блудния син, а в завистта на големия брат за проявената щедрост на бащата – умът ни да завиди на желанията (които са имали своите блуждения), когато сме решили да ги сложим на костера за разкаяние и прощение с миналото! Така и Църквата трябва да сложи на своя костер, на своето огнище това, което трябва да гори. А нужно ли е нейните служители да направят официална демонстрация на изповед за разкаяние? Наистина румънският патриарх го направи – и пак отиде в комунистическото ложе. Затова трябва да преценим – кога разкаянието е дело на спекулативния ум, за да си завоюва терен за едно бъдеще, и кога то е смирение. Това не можаха да разберат съвременните наши демократи и измамата дойде – „пет свещички“ бяха достатъчни цяла една политическа сила да бъде увлечена да отрече църковната институция.

Трагичното след 10 ноември 1989 година беше, че религията в нейната институция на служителка на всемирното (което не може да бъде вън от държавното) се сведе до лични преценки и идеологически самонастройки. Не бе преценена Църквата (както нашите най-големи навремето представители на историята я браниха независимо от поведението на някои нейни служители), а само поведението на личности. Така тя се изпразни от предназначение и остана ням свидетел в лицето на един патриарх, към когото могат да се отправят упреци, но не и обвинения, че е играл ролята на неин предател. Той нямаше какво вече да предава – имало ли е некомунистически синод след 9 септември?! Когато се отправят обвинения, не бива да се мисли само за една елементарна свобода без прозрението, че българският народ има история чрез институции и битие на личността чрез достойнство. Ние търсихме достойнството, но отрекохме институцията – това беше недалновидността на почти всички демократични политически среди в България непосредствено след 10 ноември. Отвлечени от елементарния усет на недоволството, те заклеймиха Църквата (делата на отделните нейни представители могат да бъдат квалифицирани) и я дадоха в ръцете пак на тези, които през изминалите години я бяха лишили от пристойно служение, но не и от присъствие. Българската църква не беше лишена от присъствие и тя като институция свидетелстваше, когато отделни личности, макар и от академичен ранг, нямаха смелост да въстанат, а се криеха и не отиваха да кръстят и децата си.

Идеята да обичаш ближния, да обичаш врага си беше проповядвана! В това някои ще намерят оправдание за безсъвестното си поведение и ще кажат, че „моят бог ми проповядваше да обичам врага си“. Да, но те нямаха тогава куража да изповядат Христос, а бяха в услуга на друга институция. За съжаление мнозинството не прояви прозрение, че настоящите радетели на Църквата за чистотата ` и, са най-фалшифицираните ценни книжа на Държавна сигурност. И тук се криеше измамата – религията да бъде употребена от един фалшификатор на църковни знания, който, влязъл в душата на малоценното мислене, подлъга синода, като раздели от него трима души, за да му дадат епископски сан (разбира се, след една година той им се надсмя и отиде в Търново да се обяви за архиепископ на несъществуваща архиепископия). Това ли е демократизация – да се даде епископски сан на някой, защото бил запалил „пет свещици“, а всъщност изпълняваше чужда воля? Не само, че не е демократизъм, а е слепота, и то повече от политическа.

Така една институция проигра друга институция. Излязоха на преден план висши държавни сановници и духовни лица, които бяха най-добрите служители на онова, от което уж искахме да се освободим. Ето колко много белодробни каверни има в душата на църквата ни и в личностите, от които очакваме дела на демократизация! И нека се научим да правим укор с преценка, а не да бързаме да отричаме. Една църква има нужда и от преддверие, и от централен храм, но тя е осветена от олтар! Ние имаме желания, които ще ни държат в преддверието на живота, но трябва да имаме и мисъл, която ще ни даде определение за живот, и в края на краищата – душевност за Божество. Душите ни, които изповядат Христос, трябва да бъдат жива съвест! Когато някои казват: „Имам съвест“, това не е точно – ние сме съвест. Божествеността е у нас и не е вярно, че имаме – ние сме! А безспорно не може да искаме от социалния си живот да бъде съвършен, без да сме изградили себе си. Време е, изправени пред вътрешната си църква и пред утрешния си път, религията да събуди у нас онзи висш канон, който даде Христос – Нека тези, които са безгрешни, да хвърлят камък. А след това, когато и Той самият беше „наказан“, вместо да потърси вина, намери огъня, който гори всяко пристрастие и освобождава от всяко маломислене – Господи, прости им, те не знаят какво вършат.

Когато говоря за Църквата не мога да не характеризирам поведението на някои нейни служители за тяхното погромаджийско поведение. Разбира се, отсъждането трябва да стане с онова, което законът позволява, а не с това, което негодуванието иска. И ако наистина свещеническият съюз може да направи едно общо събиране и да излезе с предложение за историята ни, за църквата ни, нека го направи, за да спаси религията. Разбира се, раздвоеното съзнание на българина не се дължи на това, че той е невярващ и нерелигиозен. Напротив, българинът има достатъчно добър сеизмограф, щом е могъл да прекара петстотин години робство без ръководители, защото е имал Бог, защото е носил църква в душата си, защото е имал катакомба! И днес той трябва да покаже, че неговото място е в защита на религията! А когато някакъв Славянски университет идва с подкрепата на една или друга политическа сила (иронията пак да ни учат кой е корифей на науките), защото след като имаме франкофони, ще имаме и Славянски университет, а утре – ислямски, трябва да съберем достатъчно смелост да кажем, че на нашата църква олтарът е български, а не славянски или ислямски. Така че когато ще говорим срещу служителите на Църквата, трябва да се попитаме на своя олтар какво Евангелие сме си сложили и дали от него можем да прочетем: „Господи прости ми, аз не зная какво върша." Всеки има своята вина. Тя трябва да бъде преценена. А да се търси доблест за извършените деяния в Църквата би било най-доброто, но тя може да се иска от хора, които вече са свършили със задълженията си към своите пратеници и са осъзнали обета си към Бога. Иначе не можем да искаме от тях божии дела. А Божието ни дело е едно: да Го познаем Него, Единствения – Живота вечен!

Така, когато искаме да намерим ролята и мястото на религията в съвременното общество, първо е необходимо да я видим като идеология в личното битие на човека. Всеки трябва да определи нейното място вътре в себе си, а оттам и в приложността. След това е наложително да я видим като идеология в социалната общност, за да отговорим дали наистина изминалите години, в които липсваше основание за смело изповядане на религия, не само са затулили, но и лишили слънцето от свои изгреви и залези. И най-после, трябва да потърсим религията като идеология на държавата за исторически живот. Когато определим мястото на религията в тези три аспекта, тогава можем спокойно като Авраам да отсъдим: Иехова ире – Господ ще предвиди! Разбира се, в един век на рационална будност и на толкова много научни достижения не бива само така да кажем и да не потърсим къде е личната ни църква (личното ни битие) в служението; къде е мястото и ролята ни в социалността; какво сме допринесли, за да видим и църквата в служение на по-съвършена държавна позиция и исторически живот. Отговорността не може да бъде прехвърлена само към общото тяло, наречено църква, защото религията е една идеология на лично битие. Тя винаги е в душата на човека и се поддържа от свидетеля, наречен вяра. Вярата светлее в човека и когато стане звезда-слънце, той несмутено отива на клади. И тук е героизмът на еретиците; тук е величието на Христос – Това, което върши Отец, това върша и Аз! Ти си богохулник, рече Синедрионът и църквата, в лицето на Юдаизма, Го осъди, а правната доктрина на Рим изпълни присъдата. Но Христос изнесе кръста на Голгота и показа, че вяра която е слънце, не може никой да угаси!

Така че религията, като формула за изповедание на вяра, е винаги у нас, само трябва да преценим дали е светулчица или слънце. А църквата е тази манифестирана потреба, която създава традиционност, поддържаща историческото битие на вярващия. Вярващият се убеждава в правотата на своето изповедание именно когато отиде в институцията Църква, за да се утвърди. На него е необходимо вътрешното признание и затова, преди да има църква, Христос казва: Ти, който искаш да се молиш, влез във вътрешната си стая и там се помоли. Тази тайна беше нужна за онзи, който търси в себе си молитвен храм, но изповедността от милионите ще трябва да отиде в това, което е наречено църква – сбор от видими и невидими същества, изповядващи своя Бог и утвърждаващи своята вяра.

Къде е тогава ролята на религията днес? У нас, със запалена вощеница! Ние трябва да почнем от себе си да я осъществяваме, за да можем да я сложим като исторически живот в държавата. А имаме ли възможност да направим нещо за светостта; имаме ли възможност за апостолско дело? Безспорно! Достатъчно е и един човек да избавим за достойно служение на народ и на Бог, особено когато се решава свободата на един народ. А всекидневието до такава степен е отнело радостта в душата ни, че дори когато дойде празник, нямаме сили за нея. Все пак, ако опазим думите на Христос – да обичаме врага, както себе си, тогава бихме направили много повече, отколкото прочитането (в празник или делник) само на даден богослужебен текст. Удовлетворението, което някои намират в своите молителни храмове от прочитането на един текст, не е свидетелство на живот за Бога; нито пък знамето „Бог е любов“. Някога кръстоносците носиха кръста, а разграбиха Византия и това ще остане в историята не като акт за Господа, а като дело за собствени тенденции. Време е човек да се освободи от социални домогвания, с които си оправдава личните цели. Време е и да изпълним думите на Христос: Благославяйте тези, които ви клеветят. Това е величие, което в никакъв случай не значи: „Не казвайте истината“, защото Той каза: Само Истината ще ви направи свободни. А само свободният може да решава: „Кесаревото кесарю, а Божието Богу.“ (Матея 22:21).

Всички сме изправени пред такъв момент – колко ще дадем за Божието и колко ще скрием за кесаря. А Христос беше казал: Когато дава дясната ви ръка, нека не знае лявата. Но няма начин Бог да не знае, когато давате на кесаря, но кесарят може да не знае, когато давате на Бога всичката си щедрост – това е голямото, което трябва да разберем. Дошло е времето, когато човек с всеотдайност заради историческа отговорност трябва да даде дан! И тогава нека чуем, че вдовицата е пуснала всичко, каквото е имала, а богаташът – само от излишъка си. Това значи да сме дали безрезервно сърцето, волята си за богообич заради бъдещето; заради това, че Бог е в нас и никой, колкото и да иска, не може да ни го отнеме. Ние сме, които бягаме от Него, не Той от нас. Бягахме, когато имахме страха да не ни види човешкото око, но Той ни дочака и сега, макар и демонстративно, отиваме да Му кажем „ето ни“.

Нищо по-свидно няма от решението ни да живеем за бъдеще. А религията с идеята си за безсмъртието е най-оптимистичното бъдеще – тя не може да ни откаже живот! Затова нейната роля в личното ни битие е утрешното и бъдещото ни живеене! Този, който не е загубил живот за бъдеще, той живее в Бога!

 

Ваклуш

 

НУР 2017
НУР 2016
НУР 2015
НУР 2014
НУР 2013
НУР 2012
НУР 2011
НУР 2010
НУР 2009
НУР 2008
НУР 2007
НУР 2006
НУР 2005
НУР 2004
НУР 2003
НУР 2002
НУР 2001
НУР 2000
НУР 1999
НУР 1998
НУР 1997
НУР 1996
НУР 1995
НУР 1994
НУР 1993