Зареждам...
Исихазъм

Исихазъм

Една религия няма за задача да прави държава, но от държавата трябва да направи религия!

Българите в своето духовно битие имат няколко пристана: започват от мъдростта на азиатските пустини, минават през дуализма на Персия, след това ги облъхват веянията на Византия, за да стигнат в нашите земи до съвършеното единобожие на християнството. А тук, в Тракия, мистичните учения имат дълбоки корени много преди християнството и оказват силно влияние върху българския дух, оттам върху тези, които жертват своите изповедания в промяна познанието си за Бога. Като хранилница и плодница на духовността българската земя е дала много на човечеството; дала е няколко духовни течения, браздили историята не само на нашия, но и на много други европейски народи. Тя е откърмила белязани личности, отгледала е достойно признати учения, най-значимото от които е исихазмът.

Всяко речено слово, всяка родена мисъл влиза в историята като плът, защото напоява природата със своята еманация, изгражда материални паметници и създава образци, на които човечеството прави поклонение. Такава е магнетичната сила на св. Иван Рилски, който е пъпната връв на духовността ни за столетия; такава е тайната на Мадарския конник, който дълбоко в своята гръд още крие енигми за Танг Ра – единния Бог на прабългарите. Следователно оставят се резки не само в душите, не само в ядрото на националния и историческия дух на даден народ, но и върху природата и земната гръд. И ние трябва да имаме чувство на достойнство, че на българската земя е имало един вулкан от мислене независимо упречно или възвишено е било, което е променяло – раждало е нови идеи, изграждало е нови поведения. Нашата земя е огнище на духовни идеи, от които наистина Европа се е учила – тези, които отиват на клади, са облъхнати от вятъра на богомилството, подквасени от кваса на исихазма. Много по-късно в Европа ще намерим нотка на недоволство в редовете на католическото вероизповедание – протестантизма, който по-скоро опрости душевността, докато исихазмът я обогати.

Исихазмът е едно голямо историческо явление, едно живо духовно битие в историята на българския народ, което съпровожда църквата ни и прави прорез в няколко десетилетия. Може би това учение щеше да остане столетия в живота на Българската православна църква, оттам и в душата на народа ни, ако турското нашествие на Балканския полуостров не прекъсва политическия ни живот с унищожаването на българската държава и духовния с отнемането независимостта на църквата ни като самостоятелна патриаршия. Въпреки това без наличието на патриаршия като институция, която да администрира и в същото време да е олтарна утеха, църквата като идеология, като молитвено действие остава жива в душата на българския народ през петвековното робство.

Исихазмът макар и да е мистично учение, не е нито ерес, нито секта в Православната църква и в нашата история. Докато адамитството, богомилството, варлаамитството, имащи свои гнезда и живот в нашата страна, са обявени и третирани като ереси, исихазмът през 1351 година на официален църковен събор в Цариград е признат, приет и приложен като църковно християнство и официално религиозно изповедание. Самите патриарси на Цариградската патриаршия – Калист I, а след това и Филотей Кокин, са исихасти. Белязани личности, като Теодосий Търновски и Евтимий Търновски, който става и глава на Българската църква, изповядват това мистично учение. Учудващо е, че след Освобождението ни всичко това се премълчава от Българската църква. И странното е, че когато отгърнем дори „Жития на светиите“[2], не ще открием почти нищо за това, че Теодосий Търновски и Патриарх Евтимий са били исихасти. Защо се отминава? Институциите могат да затулят и да пуснат завеси, но историята – не! Тя винаги отбелязва, а как ще бъде разтълмен даден факт, е проблем на историческия дух и националната потреба в дадения момент. Специално исихазмът прави най-дълбоката бразда в духовния бит на българската народност и на Българската църква. Ето защо можем да приемем упреците и с особена радост да благодарим за пробудата, която оставя това учение в душата на българския народ, а оттук и в пазвите на тази земя.

„Исихазъм“ е гръцка дума, която преведена буквално значи мълчание (от „исихия“ – „мълча“). Този превод не е най-добрият, по-точно е да се каже безмълвие.

  • Мълчанието е упражнена воля на принуда – било отвън или отвътре, а безмълвието е вътрешно съгласие, защото е съзерцание.

Да спре човек гласа си, за да не говори, е принуда, но да се съзерцава в образа на мълчанието, това е да влезе в дълбините на душата си, където нищо не го смущава в търсенето на Бог.

На Запад исихазмът носи по-малко известното име – „квиетизъм“, което в превод също значи мълчание. Квиетизмът има своята пътека на съвършенство в любовта към Бога и в пълното спокойствие на дух и тяло. Той има много последователи, най-вече в Испания, където се формира такова течение. Един от най-посветените му представители е испанският свещеник Молинос (XVII век).

На българска земя исихазмът като разгърната система, като доктрина, станала изповедание (със своя метафизика, ритуали и етични норми), се формира през ХIV век. Но каква е политическата и духовната атмосфера тогава? Това е времето, когато започва нашествието на турците на Балканския полуостров и крепост след крепост падат в ръцете им. В периода XIII – XIV век са налице и т.нар. унии – известни съглашения между Православната и Католическата църкви. Още през 1204 година Калоян дипломатично сключва такава уния (отхвърлена в 1231 година от Иван Асен II, който връща и самостоятелността на Българската църква като патриаршия през 1235 година) и с това утвърждава правото ни и на самостоятелна държава, и на църква, а самият той получава от папа Инокентий III титлата „rex“, т.е. „крал“ на България (единственото кралско прозвище в българската история). Унията е голям смут за Цариградската патриаршия, която има номинативното признание, че е „prima inter pares“, т.е. „първа между равните“ спрямо другите източно-православни църкви. Но през 1274 година и тя самата по политически причини е принудена да сключи уния с Римската църква с признание на първенството на папата и приемане на филиоквето.

За духовната атмосфера през този период може да се съди по брожението във вероизповеданията. Вътрешното смущение за изповеданието е резултат не толкова от прииждащото мохамеданство, колкото от рояка нови духовни учения, наречени от Православната църква ереси.

Ересите са една от основните причини и за свикването на Седемте вселенски събори, на които се разрешават големи догматични проблеми и метафизични позиции. Така например в Първия и Втория вселенски събори се води голяма битка за единосъщието на Троицата; в Третия – за това дали Дева Мария е само Христородица или е и Богородица; в Четвъртия – за двете природи на Христос... Това са големи метафизични проблеми, които макар и решени в тези събори, остават, защото някаква личност ще дойде, ще отлисти някое старо писание, което ще вибрира на нейната духовност, на нейната минала същност (въпреки че християнството не приема прераждането), и ще почне да го възстановява и разхубавява. И ето пак нови тенденции...

И така, когато се ражда исихазмът като теза, като учение, а след това и като религиозно изповедание, много идейни различия и доктринерски схващания са налице. XIV век е наистина една палитра от духовни ценности, колкото и разнородни да са и като доктрини, и като приложения. Тогава ще намерим адамитите, варлаамитите, жидовстващите; ще намерим и богомилите, които са най-голямата фракция извън официалната исихастка църква. Така в този век обстановката и негодуванието на големи теолози създават няколко религиозни формации с доктринерски различия, които обхващат цели векове.

Разбира се, тревожен е фактът, че тук, на Балканите, са налице толкова много метафизични различия от ортодоксалното, но той е и много радостен, защото там, където има ферментация, където има прекипяване, можем да чакаме и най-хубавото и чисто вино на духовността. Но тези учения били отклонения, били ереси... Същественото е вулканическото мислене, а не само неговата приемливост! Докато Западът вдига клади – не заради големите метафизични проблеми, а поради двубоя наука и религия, каквито са случаите с Джордано Бруно и Ян Хус, в България и във Византия кипи живот, тук са големите школи, великата мисъл. Това брожение на духовни несъвместимости създава на Изток търсене за религиозно единство не по пътя на разсъдъка, на рационалното начало, което лежи в основата на протеста на Мартин Лутер, а след това на Цвингли и Калвин (образували другите протестански течения), а по пътя на съзерцанието. Личностите, които чрез идеята за мистичност правят нова бразда върху културния, исторически, духовен и религиозен бит на Балканите през XIV век, по специално във Византия и България, са нещо изключително – и като дарение, и като осъществен живот.

Първите подсказки за исихазма намираме още в ранновизантийската епоха сред монашеските кръгове в Сирия и Палестина. По-систематично вече го откриваме в проповедите и писанията на византийския мистик Симеон Нови Теолог (XI век), който още тогава открива необходимостта от съсредоточаване, от размисъл, за да стигне човек до онова вътрешно прозрение – екстазата, откриващо му знания за Тайното. Така със Симеон Нови исихазмът има своето първо послание към Европа. Но разгърнат като система, като доктрина, като учение го откриваме вече при Григорий Синаит. Той се счита за баща на исихазма, защото първи прави школа, в която вгражда основните негови правила.

Григорий Синаит е гръцки монах, роден в Кукуля (Мала Азия). Не са уточнени датите на неговото раждане и умиране и в различни източници датировките са различни. Това може би е ръка на съдбата, когато иска да скрие великото достойнство. В достойнството има два основни принципа – спасение и величие. Достойнството за спасение е вътрешна принуда, за да не бъде човек унижен в смисъла на живота си. Ето защо историята може в даден момент да предизвика едно достойно поведение за спасението или пък да извика една естествена принуда като достойнство за величието. Затова не всякога и датите, отнасящи се до бележити личности, могат да бъдат уточнени, като причината не е историческо недоглеждане или недописване. По-скоро това е провиденцията, която трябва да скрие от очите велика тайна, за да не бъде предварително изчерпана. Придобитата опитност в духовната градация не бива да се разпространява; не бива да се свежда до всекидневие полученото като вътрешно възкресение, защото то има за цел да се извърши акт на вътрешно освобождаване, а не демонстрация. Христос демонстрира Възкресението, но с него нахрани човечеството, за да следва Голготския път. А човек когато има една малка или дори по-голяма опитност в духовните си разреди, трябва да я пази като вътрешна святост. Тук е смисълът на думите на Христос – Не хвърляйте бисерите в нозете на свинете!

И така, приема се, че Григорий Синаит е роден около 1265 година и е починал през 1346 година в Парория. В ранните си години, посветен на Христовото учение и на монашество, той обиколя цяла Азия. Предполага се, че е наречен Синаит, защото е ходил в Синай (според житието от патриарх Калист), където се замонашва. По-късно Григорий се установява на Атон, където основава своя мистична школа, в която вгражда съзерцанието и видението като най-висши форми за познание на Бога. След едно нападение на турците той напуска Атон и се премества в местността Парория – гранична зона между България и Византия („парория“ буквално значи „крайгранично“, „пригранично“). Някои изследователи считат, че тази местност е в днешна Странджа, други – че е някъде до Ямбол. Григорий Синаит основава там свой манастир, който става ядро на душевни потребности и от много балкански страни се стичат ученици. Този манастир се превръща в школа, която дава посвещение – нещо, което в по-предишните векове се извършва в Египет. Така Парория става едно повторение на това ядро от посветени, което безспорно е трябвало да смени своето огнище, тъй като Египет отдавна бе залязъл и следва да се създадат нови пещери на посвещението. Тук Григорий Синаит обучава своите ученици в учението на безмълвниците. Той ги въвежда в науката на исихазма, която се изгражда върху две степени на монашеско служение – „деяние“ (праксис), т.е. приложността, и „видение“ (теория), т.е. идейната страна.

Друг голям мастит исихаст на Византийската империя е Григорий Палама (1296-1359). Неговата изключителна богословска ерудираност проличава по време на съборите в Константинопол, в които успява да приведе възгледите на исихазма в необходимата философска и богословска съгласуваност с православната догматика. Затова Григорий Палама е считан за най-големия теоретик и в същото време – за един от най-тънките познавачи на приложния исихазъм. Универсалната личност е била белег на Средновековието. По това време богословите много подробно се занимават с философия и с наука. В Средновековието се ражда фразата, че философията е слугиня на религията, но това никак не обижда големите личности да станат „слуги“, защото знанието отваря врати. А как то ще бъде получено, кой е методът – дали този на съзерцанието, на екстазата, която води до откровението и контакта с Бога, или на философията, т.е. на знанието, което умът ще донесе, е проблем на преценка.

Именно в XIII – XIV век в Европа се формира промяната на християнското светоусещане по отношение както на тайнствата, така и на метафизиката – навлиза Аристотеловото начало (ренесанс и в религията на Европа) вместо Платоновото. Силогизмът дава убеждение, става доказателство, а не същността на идеята, не прозрението и откровението. Оттук може би до голяма степен възникват условията за едно практично християнство, което в ХV – ХVI век създава и възможната база за протестантизма.

Ето колко обилна е духовната вълна и как залива постепенно народите, тръгвайки от Изтока, откъдето идва мистичността, за да мине в Европа, където рационалността взема връх. България дава на Европа богомилството, което в същината си е полурационално и интуитивно, но исихазмът е чисто мистично учение, което няма нищо общо с рационалността (не приема нито Аристотел, нито дори Питагор). Всички търсения на исихазма да създаде покой в душите за осъществяване идеята за съвършенството са едновременно и една негласна борба срещу Аристотеловото начало. Европейската култура подменя Платон с Аристотел, за да търси доказателството на ума, а не живака на усета, който може чрез божествената ни топлота да открие любовта на Бог у нас, но с исихазма се води една неписана борба срещу рационалното – не толкова в културата, колкото в религията. Така православието се освобождава и от суеверия, резултат от спазването на външната страна на символа и догмата.

  • Църква без мистичност и екстатичност е само разумност, а вярата е знание за свръхразумното.

И неслучайно Католическата църква обявява всеки мистичен акт за вещарство. Вярно е, че и в Източната църква има събори за осъждане на някои от религиозните течения, но не на принципа на възприемането, а на нарушението на догмите. Защото да се каже например, че Христос не е богочовек, а „теофор“ – „богоносец“, е голямо догматично различие. Втората Ипостас в Троицата Единосъщна е Божественост, не само носене на Бога – всеки носи Бог в себе си! А основателите на исихазма – Григорий Палама и Григорий Синаит, както и българските исихасти – Теодосий Търновски, Ромил Бдински и Патриарх Евтимий, са гениални по отношение концепциите за чистотата на Иисус Христос.

Първият учител на българския исихазъм е Теодосий Търновски (около 1300 – 1363). Той приема монашески сан в манастира „Св. Николай“ край Видин, после се премества в търновския манастир „Св. Богородица – Пътеводителка“. Когато научава за великия исихаст Григорий Синаит и за неговия новопостроен манастир в Парория, той се отправя за там. В лицето на Теодосий, Григорий Синаит има един от най-верните и най-образовани свои ученици. Той е един от първите му последователи и може би затова е тъй мощно исихасткото движение в България. След смъртта на Григорий братството засвидетелства доверието си към Теодосий, като го кани за игумен на манастира, но той отказва да поеме такава голяма отговорност и заминава за Света гора.

Света гора Атонска по това време е кладата на духовното знание, монашеската обител на пробудата. Въпреки че през Атон минават много учения, все пак оцелява православието, което изгражда там, в Света гора, своя академия на знанието, сравнима с тези на Платон и Аристотел. В това обиталище на посветени Теодосий престоява около две години. Оттам той отива в Солун, после в Цариград, Несебър, след което се завръща в Търново. Тук с материалната подкрепа на цар Иван Александър той заедно с ученика си Роман основава (около 1350 година) край Килифарево манастира „Св. Богородица“, където става учител и разпространител на исихазма. Ето как старата повеля на Египетската школа е налице – този, който получава дара на посвещението, носи задачата да го пренесе и в собствената си земя. Постепенно „Св. Богородица“ става център на исихазма – Теодосий Търновски има ученици не само от България, но и от Сърбия, Унгария, Влашко. Това е вече лъчението на учението на Григорий Синаит! Безспорно възпитаниците на Теодосий Търновски са свързани с едно аскетично монашеско служение, защото „пустинолюбието“ за тях е най-добрият начин за себесъзерцание.

Когато Теодосий прави своите моления, в момент на всеотдайно съзерцание получава едно от големите видения за Средновековието, свързано със съдбата на България. Той вижда приближаващото злокобие – покоряването на българския народ от турците. На своя доверен ученик Евтимий, бъдещ патриарх български, Теодосий предрича, че ще приеме съдбата на една страдна държава, която ще бъде завладяна от агаряните, а него като достойнство го чака верига и апостолско гонение. Това е видението-откровение на Теодосий Търновски – родителя на българския исихазъм!

Друг разпространител на исихазма е българският монах Ромил Бдински (Видински). Той също е ученик на Григорий Синаит в Парория. След смъртта на великия си учител Ромил напуска Парория и се установява във вътрешността на България, но не след дълго отново се завръща в благодатната парорийска обител, където се отдава на усамотение и безмълвие. Оттук той заедно с ученика си Григорий заминава за Света гора Атонска, където в областта Мелания събира монашеско братство. След разгрома на християните от турците при река Марица през 1371 година Ромил Бдински се преселва с учениците си в Авлона (до Драч). По-късно се установява в Раваница (Сърбия) в манастира „Възнесение Христово“, където почива.

Най-голяма роля обаче за присъствието на исихазма в духовния и културния живот на българския народ има Евтимий Търновски. Той е една наистина неизмеримо голяма личност – и по божествено вдъхновение, и по възможности. Евтимий Търновски е не само богоносец, не само изключителен теолог, не само патриарх – той е една култура в историята на българския и другите православни народи. За неговото рождение не са дадени точни данни – приема се само, че е между 1320 – 1330 година. По исторически данни Евтимий произхожда от големия род на Цамблаковци – търновски болярски род, в който има много будители (Григорий Цамблак е негов племенник). Първоначално учи в Търново, но стремежът му към уединение и богосъзерцателен живот го кара да се обрече на монашеско служение и около 1350 година става ученик на Теодосий Търновски в Килифаревската обител. Там се отличава със смирения си аскетичен живот и е избран за иконом на манастира. Този белязан от съдбата и подготвен от времето посветен заедно с Теодосий заминава за Цариград и там получава една от най-високите за времето си култура. Според сведенията на Григорий Цамблак там Евтимий работи известно време в патриаршеския манастир „Св. Мамант“ (където почива неговият учител Теодосий Търновски) и по-дълго време в известния манастир „Студион“. Около 1365 година той се установява в Света гора Атонска – във великата лавра „Св. Атанасий“, а после и в Зографския манастир. В Света гора Евтимий е обвинен от император Иоан V Палеолог в нежелание за сътрудничество за налагането на Унията, заради което е заточен на остров Лемнос (Лимнос) в Егейско море. (Според Григорий Цамблак Евтимий е заточен там, защото отказва да подпомогне с пари византийския император.)

Византийските императори винаги са водили спрямо българите политика с асимилаторски тенденции, като унищожават или изкупват духовните ни ценности в услуга на Византийската империя. Това още Покръстителят княз Борис усеща и за да спаси България от елинизацията (в IХ век е налице мегаломанията и гърчеенето вече на някои от болярите) приема славянската писменост и съдейства за превеждането на цялата богослужебна книжнина на славянски език.

Около 1371 година Евтимий се завръща в България и с помощта на цар Иван Шишман основава манастира „Св. Троица“ край град Търново. Там той (усвоил много знания от школата на Теодосий Търновски и от престоя си във Византия) започва да развива активна дейност по превеждане и редактиране на богослужебната литература.

През 1375 година (след кончината на патриарх Йоаникий) Евтимий е избран за Търновски патриарх, за духовен глава на Българската православна църква. Той приема предназначението си да води нейния духовен, културен и социален живот с всичкото достойнство, с което може да бъде облечена една благословена личност. Ведно с ръководенето на църквата Патриарх Евтимий разгръща неимоверно широка културна дейност. Той е изумителен не само в тънкото познаване доктрината на християнството, но и в достиженията си в областта на науката – създава великата Търновска книжовна школа, която с векове предварва Ренесанса на Запад. Достатъчно красноречиво за това ни говорят образите на иконите и стенописите в Боянската църква от XIII век. Още тогава е загатната живителността на образа, без да го прави прекалено човешки. Западът се гордее със своите достижения в XVI век в областта на изкуството, на културата, но нека не забравя, че в България в XIII – XIV век това вече е налице.

Евтимий Търновски със своята книжовна школа издига високо престижа на българската книжнина. Той става баща на една езиково-правописна, жанрово-богослужебна и стилистична реформа, с която коригира езиковите пропуски; внася нови понятия и категории във философското мислене; уточнява етимологията на много от християнските догмати. Въобще той ревизира изцяло българския език в духа на Кирило-Методиевата традиция, като го прави много уточнен по отношение смислеността. Забележително е да се намери в езика на т. нар. от византийците „варвари“ съответстващи думи на най-възвишените понятия, с които богатите езици си служат – това е израз на гениалността на Патриарх Евтимий!

Неговото творчество е огромно – той пише похвални слова, служби и послания, жития. Цялата творческа книжовна дейност на Патриарх Евтимий е стремеж да се обхване натрупаният в продължение на векове опит и да се създаде единен правопис, съгласуван с особеностите на гръцкия език и някои традиционни черти на българския правопис. За този наистина неизмерим книжовник в похвалното слово на Григорий Цамблак се казва, че е един нов законодател в езика, ненадминат словесник и непоколебим страж на православните догмати срещу т. нар. ереси.

Патриарх Евтимий се сдобива с едно признание в православния свят – търсен е за съвети и отговори на неизяснени въпроси от митрополити и игумени, а в следващите векове е цитиран от почти всички известни богослови. Той дава и обяснения върху разликите в догматиката на предишното църковно служение и въведеното от него. Счита се, че Патриарх Евтимий има участие в преводите на трудовете на Григорий Палама, като прави и интересни съпоставки между него и Григорий Синаит.

Макар исихазмът да намята своята защитна багреница срещу външната философия, нашият най-бележит исихаст Патриарх Евтимий не остава чужд и на това знание. Той преминава всички школи на обучение, всички огнища на посвещение, за да получи универсално знание. И когато идва моментът да покаже своята жертвоготовност, Патриарх Евтимий не пощадява нищо от себе си, дава всичко в служба на родината си. Това също в известно отношение е в противоречие с основния белег на исихазма – пренебрегване отговорностите на материалния живот, отшелничество, себевглъбяване за себепознание, но когато е нужно духът на един народ да бъде взет в ръцете на дадена личност, тя е длъжна да изпълни неговите вибрации. Такова е и великото предназначение на Патриарх Евтимий – трябва светостта на исихаста да поеме вибрацията на историческия и националния дух и да го брани до сетното дихание. Какво чувство за историческа отговорност и обич към отечеството има в душата си този мистик! Колкото и „неудобен“ да изглежда исихазмът в тези години на предречена скръб, Патриарх Евтимий го изповядва, прилага и душевно отстоява. Той проявява вътрешната устойчивост в съдбовния момент за държавата в 1393 година. Когато османските орди са под стените на Търново, а цар Иван Шишман е далеч от столицата, Патриарх Евтимий поема защитата. Заради спасението на Търново той отива в турския лагер да измоли от техния предводител Челеби (син на султан Баязид) народът да бъде пощаден от заколение, а градът – от разрушение. Впечатлен и изпълнен с почит към патриарха, Челеби не допуска кръвопролития при превземането на Търново. Но наскоро след заминаването му от града поставеният от него заместник избива сто и десет столични първенци, събрани с измама в една от градските църкви. Тогава идва величавият повик на Патриарх Евтимий – Ако е трябвало да се сече някой, то аз трябва да бъда на първо място! Може би точно тук той изпълнява волята на Христос – Аз съм истинският пастир и Моите овце познават гласа Ми, а досега всички пастири бяха разбойници.

Патриархът смело изобличава османския повелител за неговата подлост и тогава идва отсъждането – да бъде посечен на Лобната скала в Търново. Тук има една легенда – когато той е изправен на Лобната скала и палачът замахва, за да изпълни присъдата, ръката му се вковава. Възможна ли е такава проява? Да! Този, който владее силите, може да извика енергия, която да спре всяко действие. А Патриарх Евтимий владее тайната наука, владее т. нар. в исихазма „умна молитва“. Разбира се, рационалното мислене ще отрече възможността да се упражни такава властна духовна сила, че една ръка да се вцепени. И затова историята си служи с легенди – за да извини разума, че не може да схване всички тайни. Тя ще отбележи това, което очите дават, но ако то не съвпада с представите на разумността, ще остане като легенда или приказка. Но именно легендите, приказките носят по-голяма тайна за истината, отколкото историческите факти. Историческият факт може да бъде преценен като съображение на идеология, него може да го украси историкът, а в приказката има прозрение. Така че, нека остане в историята легендата за патриарха, който е могъл с мисъл да вкове ръката на палача, а онези, които знаят, че има такива сили, да се готвят да ги упражняват разумно.

Патриарх Евтимий остава жив, но е пратен на заточение. И както Григорий Цамблак ни свидетелства, целият народ с един нестихващ поплак го изпровожда от Търново. Той е оплакан не като страдалец, а като загубена опора – „На кого ни оставяш, добрий пастирю?“ „На Светата Троица ви оставям – и сега, и навеки!“ – е отговорът му. Патриарх Евтимий поема предречената му страдална пътека с изумително достойнство – изпълнил дълга си към църквата и към държавата, той приема социалната верига и апостолското гонение. Ето как робството на народа му се отразява като робство и на неговите физика и душа. Григорий Цамблак пише, че Патриарх Евтимий е заточен и умира някъде в тогавашна Македония (в обширната територия между Одрин и Охрид), а според други източници той е изпратен в Бачковския манастир и там умира около 1402 година.

В началото на нашия век (1905 г.) игуменът на Бачковкия манастир обявява сензационната новина, че е намерил гроба на Патриарх Евтимий. Като потвърждение на това той показва плоча с надпис, част от жезъл и пособия (инсигнии), принадлежащи според него на погребания патриарх. Но когато плочата с надпис се предоставя на специалисти като проф. Йордан Иванов и проф. Васил Златарски за професионална експертиза, се оказва, че игуменът е фалшифицирал плочата, без да знае кои носовки как са употребявани в ХIV век. Това е голямата трагедия – невежеството не може да имитира, колкото и да иска да получи признание! За мен Патриарх Евтимий не е погребан в Бачково; гробът му е в нашата страна, но всяко нещо ще си дойде, когато трябва. Засега българската история все още приема, че някъде в Бачково е гробът му. (Това послужи може би и като мотив да се създаде в Бачково нещо като пантеон на патриарсите – екзархът поиска там да бъде погребан патриарх Кирил.) Същественото обаче не е да знаем къде е погребан Патриарх Евтимий, а че той и като дух, и като тенденция в учението на исихазма никога не е напускал България; хранил е в столетията идеята, че тя е утроба на велики духовни съдби. А неговите последователи и ученици, като Киприан, Григорий Цамблак, Константин Костенечки, продължават духовната и книжовната му дейност и извън пределите на България.

Григорий Цамблак е виден църковен деятел и писател, оставил дълбоки следи в културното развитие на Русия, Сърбия и Румъния. Като Киевски митрополит участва на два пъти в Констанцкия събор (1414 – 1418), на който се правят реформи в църквата и се осъжда учението на Ян Хус.

Чичото на Григорий Цамблак – Киприан, е московски и всеруски митрополит. Киприан въвежда в Руската църква реформа, аналогична на Евтимиевата. Той „изправя“ богослужебните текстове според Евтимовите правописни принципи, популяризира Евтимиевата редакция на Синодика на Българската църква, автор е на най-разпространената славянска редакция на Индекса на забранените книги (Киприанов Индекс).

Константин Костенечки в своята учителска и книжовна дейност в Сърбия също съдейства активно за разпространение на езиково-правописната реформа на Патриарх Евтимий. Неговият значим труд „Разяснено изложение за буквите“ обосновава необходимостта от извършване на книжовна реформа в Сърбия в духа на Евтимиевата.

Другото голямо движение, което смущава както България, така и Европа, това е богомилството. Негов основател и пръв идеен разпространител е българският поп Богомил (X век). Богомилството има един период през X – XI век, след това известно заглъхване и отново през ХIII – ХIV век излиза на преден план като страж срещу нашествието на турците.

Богомилството се разгръща в размерност, която минава границите на България. В същността на това учение лежи дуализмът. Дуалистичният светоглед на богомилството се изразява в приемането на две основни начала: добро – Бог, и зло – дявол. От доброто, т.е. от Бога, изхождат небесният мир и човешката душа, а от злото, или дявола – целият видим свят включително и човешкото тяло. Това е една форма на класическия дуализъм на Зороастър, характерен с двете си божества: Ахура Мазда (Мъдрият Господар) и Ариман (Злият Дух). Интересно е обаче, че още в зороастризма откриваме наченката на едно монотеистично начало – на Ариман времето на битието е ограничено и според „Зенд Авеста“ (Свещената книга на персите) той ще бъде победен в третата фаза (всяка фаза е период от 3000 години) на голямата борба между доброто и злото.

Да се признае сатанинското (Бог Ариман) като едно от първичните начала, може за известно време да владее съзнанието на човека (защото зрението му, че в света има зло, е в състояние да го задържи на плоскостта на едно такова теоретично убеждение), но тъй като идеята за безсмъртието е невъзможно да бъде отречена, преходността на злото е очевидна. Ето защо една такава доктрина на двубожието няма дълъг живот.

Като философска концепция, като метафизична теза богомилството е било вече един анахронизъм при наличието на монотеистичната християнска теза, макар и триипостасно характеризирана. В своята социална политика, в социалното си поведение и етични норми богомилството е антидържавно и антицърковно – отрича и държавата, и църквата като дело на дявола. То не признава атрибутите на богослужението, не почита кръста и иконите, отхвърля църковните обреди и празници. Това са тези твърде опростени за времето си тогава и за наличните знания и доктрини. Една държава е вложена същност на социалното битие. Тя може да бъде извратена в приложността си, но не бива да се отрича социалната формация в нейната вложена същност. За съжаление в наше време при разглеждането на богомилското учение (и то от известни интелектуалци) се поставя ударение само върху социалната му политика – борба срещу богатите боляри, срещу неправдата, лицемерието и корупцията в църквата, без да се прецени неговият ретрограден характер по отношение метафизиката. Да се предостави идеята за два антипода в човека, природата и в Сътворението дори е връщане назад. (Даже съвременната материалистическа философия приема диалектиката, но не и двойствеността.) Не трябва да се противопоставя Духът като субстанция на материята и да се създава от материята божество на антитез, а да `и се предоставя възможност за еволюционно развитие. В старозаветието има грехопадение, но в същото време е дадена идеята, че ще има Съд, че ще дойде Спасител, Който ще донесе спасение за разкаялите се и повярвалите в Него. Не е казано, че материята е друг Бог! Дори когато Сатаната изкушава Адам и Ева, не му се дава божествен характер. Той излиза от Бога като Негов най-върховен ангел и макар че впоследствие въстава срещу Него и подмамва и другите ангели, никъде не е казано, че Сатаната е Бог на злото.

В България богомилството има своите общини с три степени на йерархия: съвършени, верующи и слушатели. Съвършените заемат ръководната роля в общината, отричат всичко от земния свят, включително и брака. Вярващите са посветени в същността на учението, но не водят толкова строг аскетичен живот, както съвършените. На слушателите се позволява да присъстват на общата молитва и проповед, но все още не са членове на братството.

Двамата големи проповедници на богомилството в България през Второто българско царство (при управлението на Иван Александър) са поп Стефан и Кирил Босота. Те са извикани на църковен събор през 1350 година (според други източници през 1355 година), на който самият Теодосий Търновски води диспута. На този събор богомилството е отхвърлено като ерес, а самите Стефан и Кирил Босота са анатемосани и изгонен и от България. (Дори строгостта е стигнала дотам, че царят заповядва да бъдат жигосани лицата им с нажежено желязо.)

В същото време, когато богомилското движение взема големи мащаби, в България се извършва един много странен акт – започва се масово покръстване на българи от Западната църква. И както исторически е отбелязано, покръстените са предимно богомили и павликяни. Каква е предпоставката – дали страхът от гоненията е надделял, или е следствие от отрицанието към собственото кредо, е въпрос на тълкуване. И все пак това е много смутително – да се приеме католическото верую, а не православното!? Да отречете собствената си вяра и да подадете ръка на друга, не по-добра от вашата, е липса на национално достойнство и като черта в един народ е опасен елемент, защото може да връща отмъщение, вместо възмездие. Неудовлетвореността е в състояние да събуди липсата на достойнство, а оттам обезличаване в момент за спасение.

Така около двеста хиляди българи са покръстени тогава в католическата вяра. Това свидетелства (дори само половината от тях да са богомили), че богомилството има значителна маса изповедници в България. И характерното е, че докато през Х – ХI век то се изповядва предимно от простолюдието, през ХII – ХIV век бележи вече свои представители от по-висшите слоеве, от аристокрацията. Разбира се, усвояването на богомилството от този нов състав му придава и друг престиж.

Голямата част от прогонените богомили-аристократи се преселват в Европа и там дават значителен културен принос – не само идейно съдействат за възникването през XII – XIII век на албигойството (в Южна Франция) и катарите (в Северна Италия), не само подпомагат някои от големите борчески реформаторски движения, но и допринасят за развитието на културата и правото. (Един от най-блестящите прависти на Италия през XII век – Булгарос, както и всеизвестният поет на Франция – Пиер де Ронсар, който за първи път във френската литература пише поезия на френски, а не на латински език, произхождат от фамилиите на преселници богомили.) В много области богомилите изиграват ролята на фермент. Те катализират една духовност, която обаче в повечето случаи за Запад остава разумна, но не и интуитивна.

В България (макар да е имало големи размери) богомилството не прераства в държавна религия, а си остава само една школа, която „пътува“ от място на място. Несъвместимостта на реалността и доктринерството не могат да направят едно учение живително приложно. И точно това е прозрял Гамалаил, когато казва: Едно учение, ако е Божие, не може да го спрете, а ако е човешко, то само ще угасне.

Друго религиозно-мистично учение през XIV век, което е по-слабо разпространено, е адамитството. Има данни, че негови ядра се формират още от II век, но тогава то няма нито просторност, нито избистреност като учение. Адамитството от XIV век е най-широко разпространено в България и Византия (то е малко познато на Европа, макар че има моменти, когато и там гостува). В основата на това учение лежи идеята, че човекът трябва да се върне към първичния си чист живот. Оттук е аргументирана необходимостта адамитите да ходят голи, т.е. както Адам в своята първа родина – Рая. Но не толкова голотата е предмет на учението на адамитите, колкото необходимостта от първична чистота, т.е. всеки да поведе една борба срещу грехопадението, срещу своето откъсване и отдалечаване от Божия път, за да се върне към райското си състояние. И все пак мотивът човек да тръгне гол не е достатъчно обоснован, защото когато Бог гони Адам и Ева от Рая, им съшива дрехи. Дали същината на един небесен и един земен Адам се състои в грешката да посегне и да яде плода на знанието, или е в това, което и адамитите са твърдели – първичната чистота, Божествеността ни?! Но каква е тази божественост, която има ограничение от самия Бог – Не яжте плодове от Дървото на доброто и злото. Това ли е божествената свобода и цялост?! В същината на доктрината на адамитите има голямо недомислие. С какво човек ще се върне в своето адамово състояние – с ограничението?! А къде е тогава свободата на Божествеността? И какво е трябвало да правят Адам и Ева в този свят на сътворението си, след като нямат никаква друга задача, освен да спазват една заповед? Къде остава идеята за развитието им! В чистотата на едно райско състояние човек би трябвало да няма дрехи, а не когато е тръгнал чрез учение да става чист! Но адамитите си свалиха дрехите, преди да са осъществили чистотата си. Ако бяха чисти, нямаше нужда да го демонстрират, защото чистотата не е предмет на констатация, тя сама за себе си е същност. Кога Адам и Ева се виждат голи – когато нарушават закона, когато слизат да се развиват. Преди това не правят констатация. Човек може да бъде в райско състояние, без да е в онзи рай, защото Раят е поведение на надделяване и състояние на душевна чистота.

Друго религиозно течение, което съпровожда историческата епоха (XIV век), е т. нар. ерес на „жидовстващите“ („жид“ буквално значи евреин). Те приемат някои от нормите на църквата, но отхвърлят решенията на Никео-Цариградския събор, на който се утвърждава Символ-веруюто на Светата църква. Жидовстващите отхвърлят догмата за двете неразлъчно съединени природи (божествена и човешка) на Иисус Христос и допускат само едната Му природа – божествената (в духа на монофизитството – че човешката природа у Христос е погълната от божествената), или приемат тезата на несторианството, което признава две разделени естества у Христос, и оттук, че Дева Мария не е родила Христос-Бога, а Христос-човека, т.е. Той взема само плът от нея. Така тя не е Богородица, а Христородица (нещо, което официално се отрича в 431 година на Третия вселенски събор в град Ефес). Жидовстващите са против църквата, кръста и иконите. Те не приемат, че хлябът и виното при преосвещението се преобретяват в тяло и кръв Господни, а ги считат за обикновени хляб и вино. В този смисъл причастието губи своята предначертана жизненост, защото то като тайнство не е само преосвещаване, а и приемане на живот.

В XIV век на историческата сцена се явява и варлаамитството. Основател на това религиозно учение е гръцкият монах от Калабрия Варлаам (ок. 1290 – 1348). Варлаам е личност с много широка култура – той е дипломат, политик, философ, теолог. Приет е в двора на император Андроник III, който го ползва за дипломатически мисии. Така например Варлаам (като голям дипломат) е включен в мисията за водене преговори с Римската курия с тенденция за ново униатство, въпреки че то в 1274 година е предпоставка за раждането на антитезите. В тази мисия той е съпроводен и от един малко известен, но много важен за българската история и въобще за Варлаамовото учение българин – Григорий Акиндин, за когото се предполага, че е роден в Прилеп. Акиндин разгръща колосална както теоретична, така и практична дейност за разпространяване на варлаамитството в България. Но тъй като то е третирано като ерес (самият Варлаам е анатемосан и принуден да напусне Византия), през 1360 година се свиква църковен събор в Търново, на който се взема решение варлаамитите да бъдат прогонени от страната.

Така през XIV век е налице един богат букет от религиозно-философски етични гледища, които съпровождат Православната църква, като брожения срещу нея. И затова макар същността на исихазма да има известно различие с някои от догмите на православието, историческото време диктува на имперската власт (а тя от своя страна на патриаршията) да приеме примирителността с един исихазъм, който независимо от своя блян на пустиножителство не е нито с антидържавен, нито с антицърковен характер.

  • Една религия няма за задача да прави държава, но от държавата трябва да направи религия! Религията като молитвеност е не само мощна потреба, но и далечен исторически ход.

Затова с оглед оцеляването както на религиозното цяло, така и на държавата, исихазмът е признат и изповядван почти столетие от Източната църква.

Българският народ има основание да живее радостта, когато се говори за това учение. И ако историческата ножица не преряза тъканта на кросното на неговата история с нахлуването на турците, той би имал много по-богата история и много повече духовни ценности.

Така в Средновековието на изток е налице един разцвет от концепции, засягащи най-съществените проблеми, които никой никога няма да остави далеч от душевността си – проблемите за Бога и човека. В тази неизмеримост между Бог и човек се ражда учението, наречено исихазъм, чиято доктрина покрива всичко – от безсмъртието до тленността!

 

Ваклуш

 

[2] Жития на светиите. Синодално издателство, 1991.

НУР 2018
НУР 2017
НУР 2016
НУР 2015
НУР 2014
НУР 2013
НУР 2012
НУР 2011
НУР 2010
НУР 2009
НУР 2008
НУР 2007
НУР 2006
НУР 2005
НУР 2004
НУР 2003
НУР 2002
НУР 2001
НУР 2000
НУР 1999
НУР 1998
НУР 1997
НУР 1996
НУР 1995
НУР 1994
НУР 1993