Зареждам...
Същност и йерархия на съзнанието

Същност и йерархия на съзнанието

Съзнанието е Бог в живот чрез човека и човека, осъществяващ Бога в живота.

В своя път на несменна отговорност и на служение човек трябва да е с Бога, а Той никога не ни оставя. Разбира се, не може без тъжни дни – те служат за отлика, че е имало и дни благодатни, дни на творчество. Но трябва да се стремим да сме под вибрацията на дни на творчество и радост в личния си, социален и всемирен живот. Не винаги е пълна радостта ни, но хубавото на нейната сила е, че е усмивка на мъдростта. Понякога тя не е толкова жива в битието ни, че да бъде несмутена, и затова радостта е усмивка на мъдростта, но трябва и мъдростта да даде устойчивост на радостта.

Много е тежък проблемът за същността и йерархията на съзнанието и върху него е работено хилядолетия; светлини са идвали от различни ъгли, но една звезда може да освети само един свод, никога цялата Всемирност. Затова обясненията не са били нито задоволителни, нито достатъчни. Наистина културата и науката дават много подробности. Някои остават вън от обзора на официалното мислене; други, преминали в един надокултизъм, не намират приложение. Разбира се, има знания, които и занапред ще останат недостояние на човечеството не поради съображения, че са окултни, за да не бъдат употребявани без морална устойчивост, а защото човек в своето усвояване на света и прилагане на идеите на Небето (или тези, вложени в клетъчната му система от цялата земна плът чрез Божието ръкотворение) не е още в оная съвършеност, която може в безспорност да бъде приета само за Иисус Христос.

Ние сме повече от едно съзнание (което е известна категория), защото, както е казано при Сътворението: „И стана човекът жива душа.“ (Битие 2:7). И като живи души имаме отговорна будност към собственото си развитие, към себеосъществяването си като богове.

Всички религии са един израз или едно лицевъзприятие, което ни е дало Божеството за поклонение и Негово усвояване, Христос обаче единствен дава върха на уточненото богомислене. Това е пътят – от идеята на инволюционността, от идеята на ръкотворността, взела плът, носеща в себе си вибрацията на „Fiat lux“ („Да бъде светлина“), за да започне животът, и с онова Дихание, което Отец дава на Адам, за да може той да каже: „Аз съм човек“, до онова съвършено съзнание и висота, която Христос изразява чрез Аз и Отец едно сме. Тази просторност, неизмерима в историческите събития, дава наименование на това, което наричаме подсъзнание, съзнание, самосъзнание и свръхсъзнание. И тези деления се отстояват от „Fiat lux“ до „Аз и Отец едно сме!“ Затова проблемът за същността и йерархията на съзнанието е неотделим от идеята за Сътворението и най-вече от върховата точка на богомислието – единството с Отец. Това не е въпрос на теология, защото теологията е концепция, а богомислието – дарование. Затова съществува и йерархията – мислене, вдъхновение, откровение. Едно пророческо вдъхновение не е откровение, то е информация, която Светият Дух дава – върху пророците идва осенение, но не и вътрешна пробуда. Боговдъхновението е частица от богомислието, а богооткровението е тайна на битието, която крие бъдещето. Боговдъхновението може да легитимира света на наличието, но богооткровението дава и духовния свят на бъдещето. Затова в световните религии (митологични или личностни) има само две Откровения – на Хермес и чрез Христос на Иоан Богослов.

Безспорно проблемът за същността и йерархията на съзнанието е свързан с човека, защото той е индивидуализирано същество. Ще започнем с разглеждането на молитвата „Отче наш“, за да потърсим същината. Оттам би трябвало да се тръгне, за да се оцени как е третиран този въпрос, а не от позициите на различните окултни школи, още по-малко от доктринерството на научното мислене (макар че и то сътрудничи и улеснява възприемането на казаното от окултните учители или оставеното от светостта). Официалната наука не приема свръхсъзнанието – нарича явленията му патологични, а от подсъзнанието извежда комплексите на престъпността. Когато разлиства страници за съзнанието като същност и го йерархира, тя по-скоро го определя като психологическа идиома, изпускайки най-съществените потреби в развитието – законите за кармата и прераждането (отделен е въпросът дали различните религиозни учения ги приемат, или не). Но ако нанижем на конеца на историята съзнанието, ще го различим и от индивидуалността, и от Духа. Затова, когато приемем само едноактната личност, ние или ще предоставим на съзнанието с доктрината на материализма – че е само едно субективно отражение на обективността, или с доктрината на чистия идеализъм – че носи един интуитивен акт на познание за света.

Фройд създава теорията за Едиповия комплекс, като смята, че човекът е жертва на културата, но най-вече на морала – да не се нарушава традицията, да не се живее вън от домашните изисквания, от религиозния кодекс, от правното постановление. Това принуждавало човека да се въздържа, обременявало нервната му система и създавало предпоставки за неврози, и комплекси. Тази етикетност събужда у момчето подсъзнателен копнеж към майката, т.е. повтарял се Едиповият комплекс. Но се забравя нещо много съществено: Едип не отива от копнеж при майка си, а защото разгадава тайната на Сфинкса и изпълнява предречението, че ще убие баща си и ще бъде в ложето на майка си. Това е идеята за предопределението – най-същественото не са натрупаните морални забрани, а предопределението. То като идея за съдба лежи в древногръцката култура, а в по-далечните векове е вложено като идея на прераждането. В прераждането има други съразмерности: бащата може да е бил син на дъщеря си, детето може да е бивш съпруг на своята майка. Ето къде са вибрациите на потребата!

Фройд настина стига до един много интересен проблем, но му липсва най-същественото – теорията на Еволюцията. Неговата религиозна даденост като изповед и като отработено съзнание не му позволява да я приеме. Като юдаист той остава в съзнанието на непромяната и търси в подсъзнанието предпоставките за греховността на човека. Защо? Защото отвън се действа с моралния статут на съответното време – да се запрети на човешката воля свобода, на човешката мисъл делотворство и на човешкия морал правото на изява. Вярно е, че чергата на съответните повели за морално въздържане е тежка, но не те са причина за неврозите, нито пък събуждат копнеж у сина към майка му. Винаги ще има една Йокаста и един Едип, но всяка културна раса ще идва и с още един орган за познание на света. Точно това не можаха да приложат Фройд и неговите последователи (най-вече Юнг). Изобщо учените, които разработват тезите за съзнанието в т. нар основен философски въпрос, не включват и колосалната теза за развитието на човешкия род в коренни раси и подраси.

Материализмът от своя страна предоставя всичко на отражението, което било субективно. Но у началния човек още не е имало субективност. За Адам тя идва от това, че му е вложен „орган“ на възприемане какво е законно и какво не е – дава му се Божие дихание, освен че в изработването на неговото тяло участва будна материя, благословена с „Fiat lux“. Но на този същия човек сега му се казва, че той субективно отразявал обективността и благодарение на труда и обществото (като започва от маймуната) изграждал съзнание, което давало и познание!? Наистина много време е потребно на човека съзнанието му да изгради познавателен процес. Животинският свят също има рефлекс, има инстинкт, който е съзнание за битие и с който се самосъхранява; има дори памет (животните отиват да се хранят или пият вода на едно и също място), но няма изграден процес на познание. Това е голямата разлика.

Но защо считам, че в молитвата „Отче наш“ започва да се разтълмява вписаното в подсъзнанието.

  • Подсъзнанието е един духовен емник, където Всемирното Същество е еманирало живот, който трябва да инволюира до последната възможност на материята и да се прояви в обратния път на еволюцията.

При това от чистата духовност до физиката е отработена пластичност, която съставлява същността, йерархираща съзнанието. И то, като вибрира, определя своя битийност – слиза в субстанцията: от атмичното поле през причинния свят, менталността и астрала до физическото поле. Така че човешкото подсъзнание е свята скрижала, в която е вписано всичко каквото Божеството носи – всичко вложено ще открием в подсъзнанието, но когато го събудим в процеса на развитието си! Затова казвам, че човекът е един еволюиращ бог.

Във времена тъмни на пещерно събуждащо се съзнание е упражнена великата егоцентричност – за да се самоопределим, отлъчвайки се от стадото! Тогава сме освобождавали собствената си корпусност от планетната вибрация, от плътта, от която сме съставени, за да остане изчистен свещникът с единствената свещ – Диханието на Бог Отец, Който рече: „Да сътворим човек по Наш образ, и по Наше подобие.“ (Битие 1:26). Защо да се учудваме тогава, че човекът в своето пътуване и сменяне на съзнанията може да оприличи Абсолютно Неоприличимото, Абсолютно Безпричинното на себе си, т.е. на нещо физиономирано и причинно, което е под поривите на ума си и дълбоката божественост, на личната си воля и Всемирното съзнание. Тогава ще разберем и защо Адам събира смелост, упражнява деятелна воля да яде един плод, направил го син на Бога, стъпил на стълбата на развитието и затова наречен бог, който познава що е добро и зло.

Подсъзнанието се третира от окултизма като поведение на една колективност, имащо своето първично действие в божествеността. Това означава то да има познание какво правят боговете, но окултните школи определят така не подсъзнанието, а свръхсъзнанието, защото не могат да застанат зад тезата, че подсъзнанието има родственост със слизащия божествен живот. Разбира се, в езотеричното знание се говори за инволюция, толкова добре демонстрирана в различните космогонии и най-вече в теорията за Домостроителството с Адамовата формула – да се слиза в материята и съзнанието да се разширява. Нищо не е казано за това какво върши човек, преди да наруши запретата на Господ да яде от плода на знанието, преди да се види във физиката. Но безспорно в подсъзнанието на Адам остава, че е бил с Господа – че Той го е сътворил и му е издал заповед. Ето защо, когато влиза в съзнание, т.е. когато излиза от подсъзнанието, първото нещо, което човекът прави, е олтар на моление на своя Бог.

Адам се индивидуализира, когато се вижда в инволюционното си слизане в плът.

  • Адамизирането е последният тласък за инволюиращия човек – усет и за материя, и за духовност.

Адам в идеята за разделението на единството (което е от космичната цялост) е трябвало да се познае, че е и пол. Така човекът влиза в процеса на образността, на съзнанието вече, като освобождава подсъзнанието, от което сега трябва да гребе, както самарянката поиска жива вода. Самарянката представлява в своето окултно предназначение съзнанието ни и затова е безименна. Тя не можеше да си вземе „вода“ от Живота, но Христос `и казва, че има жива вода, от която ако пие, няма никога да ожаднее. Той донася на еволюиращите и още една тайна – потенциалната даденост, водеща до свръхсъзнание.

С „Да се свети Твоето име, да дойде Твоето царство, да бъде Твоята воля“ започва молитвата „Отче наш“[1]. Това е един вик, роден от потребата очите на човека да се възправят към Божеството, което уж е вън от него, а всъщност той трябва да Го изведе от себе си, защото боговете стоят в подсъзнанието, дават енергията си да ни сътворяват. Да се свети името Ти, да бъде волята Ти – и след това прибавката – както на Небето! Ето още една йерархия, още една същност. А няма същност без наличието на волята на Отца и няма йерархия в живота на изгражданото съзнание без името Му. Кой може да върне тайната на името? Съзнание, което има своя валенция за памет. Ние пълним паметта си непрекъснато, а тя ни връща спомени и за неща, в които не сме били уж участници. Но кой дава имената на животните и растенията? След като светът е сътворен, след като Адам е изграден, Бог завежда при него създанията. В подсъзнанието на Адам са заведени животинският и растителният светове, за да получат имена. Следователно подсъзнанието е съхранител на това, което ще знаем за всемира и трябва оттам да вземем дълбоките си знания. Бог води света при Адам и той, човекът, се съзнава, той го наименува – ето и същност, и йерархия. Това е тайната на собственото ни битие – Адаме, кръсти ги! И от инволюционния Божествен огън, слязъл до физическото поле, направил своето голямо огнище, ни идват пламъците за осъзнаване на света.

И така, ние носим една скрижала в собственото си битие. В религиите, както в езотеричните школи, е казано, че човек има тяло, душа и дух, т.е. и там се признава наличието на някаква йерархия. Тогава можем да търсим йерархия и на вгмездването на молитвата към Отца в разслоението на човешкото съзнание – в подсъзнанието, в съзнанието, в самосъзнанието, в свръхсъзнанието. В молитвата на Мъдростта по-нататък се иска светлина в Дух и душа, целомъдреност в мисъл и тяло.

Ето как се йерархира съзнанието за приемане на духовността – човек сам в себе си създава поделенията, в които съхранява или слага семето на онова, от което иска святост. Той иска съприсъственост на една свръхсила, даваща семена, които прерастват в жътва, а съзнанията в своите йерархически поделения ни я поднасят!

По силата на доктрината на прераждането съзнанията са стотици и те формират индивидуалността. Индивидуалността е прекият черпак, с който се взема от Божествеността, защото тя е душевността – дъщерята на Духа. Така нещата добиват друга форма и тогава може да се разбере лицевият образ, сумиран в един живот.

Ако разгледаме само индивидуалното съзнание, с което се демонстрираме в една историческа среда, тогава ще се появят неразрешими проблеми, като неравноправието, волята на Бога в благодатта към едни и нещедростта към други. Как да си обясним това, ако само веднъж имаме лицев образ, който сумира в един живот съзнание? Същността на съзнанието не се изчерпва в едно съществувание, предоставено например на нарушено съзнание, което демонстрира шизофрения. Тук има нещо друго – стотици предишни съзнания ще намерим в Акашиевите анали и тогава ако едно съзнание се вмъкне в някакво свое минало живеене, се представя за една или друга личност. Медицината го приема в лудница – как ще го лекува?!

Когато тези проблеми се съзнават, трябва да се види в каква светлина ще ги разгледаме. Дали ще гледаме от позицията на официалната наука за безсъзнателното до свръхсъзнателното, или ще изходим от тезата на Кант, който свързва безсъзнателното с проблема за интуицията и чувственото познание. Но да бъде наречена интуицията чувствено познание е далече от голямата дълбочина. Можем ли да разделим съзнанието си само на чувствено или само на мисловно, или само на волево? Кое е рационалното и кое ирационалното? Как подсъзнанието натрупва в себе си белезите на едно божество, за което изгражда в своя живот поведение, а от доктрината си прави верую? Съзнанието, което ни дава усещане за присъствие ли е най-същественото, или самосъзнанието, когато се отделим от колективността? Ето как трябва да се върви в изследването на тази същност и йерархия: от идеята за подсъзнанието, в което е животът на боговете, в орбитата на съзнанието.

  • Съзнанието е светопознаване – на света у човека и на човека в света. То е неиндивидуализиран още живот.

Човек, освободен в еволюцията си от диханията на боговете, взема една главня от „Fiat lux“ и светът на съзнанието започва да го носи. Той вече размисля, обяснява си и във взаимност живее.

Съзнанието не е субективно отражение на обективността! Наистина висшата организирана материя, както материалистите наричат мозъка, може да избуи във фантазия, в необуздано творческо въображение. Две мощни сили са съдействали при Сътворението в изграждане на подсъзнанието ни в инволюционността – това са били именно въображението и великата полова енергия. И тези сили първи излитат от утробата на подсъзнанието, за да ни донасят идеи за света около нас. Но защо въображението? Защото как ще родим познание, ако само отразяваме?! Точно за да станем бунтовници в съзнанието, въображението ни е дадено още в инволюционния процес. Вътре у нас всичко е вложено, но е невъзможно да бъде уловено единствено с нагледността на Божието творчество. Ето защо на Адам е потребен процесът на обратния зов, ето защо еволюцията извиква въображение!

У човека е вложена инволюционната потреба да се изгражда до последната вибрация на физическия свят и в обратния процес да вика Божеството, да Го търси чрез въображение. Въображението е съхранителният елемент и дава първите знаци за познание на инволюиралия човек в еволюиращия. Адам казва: Гол съм. Гол за познание! Докато не влезе в материята, не изрече такова нещо, а пак е бил гол – и в астрал, и в ментал. Гол съм е вече съзнание – съзнание, което, оплодено от въображението, връща Баща му, Който му казва: Ти вече си бог, отивай да работиш! И няма защо да се учудваме, че както в Стария завет пише – хората са живели по няколкостотин години. Не е имало какво да бъде изхабено и освободено, за да отиде да бъде хранено в астралното поле с енергии. Ето колко етапи трябва да мине подсъзнанието, за да стане съзнание и човекът да получи първото мънисто от броеницата на тайните в неговата еволюция. Във върховния момент на Сътворението много съществено е, че Адам се познава като пол, което идва от уж нарушения закон.

В космогониите на посветените ясно е казано, че половата енергия не е играла роля на възпроизводител – този е начинът, по който идваме в настоящето, но в миналото не е било така, а и бъднините ще го сменят. Половата диференциация в еволюцията на човечеството идва много късно. Цели три коренни раси се възпроизвеждат без нея. Ето защо сега полът като енергия, като битие, не идва още с раждането на детето и свършва при навлизането в старостта. Тази енергия сътрудничи в изграждането на мозъчното вещество – не на материя, която ще прави субективно отражение на обективността, а на действително високоорганизирана материя, която има многовалентност, за да улавя онова, което Платон нарича предшестващи идеи. Мисленето не е продукт на мозъка. (Проведена е демонстрация как човек, на когото е изваден атрофиралият мозък, продължава да реагира.) Мисълта идва от менталното поле, от причинния свят, а мозъкът ни служи със своите постепенно изграждащи се антени да я улавя. Той улавя това, което няма да го похаби, защото световната мисъл е толкова океанна и вулканична, че неподготвеният, докоснал се до нея, ще изгори.

Неслучайно от най-висшата, половата енергия, са изграждани мозъчните клетки, т.е. от онова, което може да възстановява живот; и тези клетки наистина възпроизвеждат. Не се осъществява само вегетативен процес, а съществата-мисли, които са пратени, те ги приемат; идея, която е дадена, те я умножават. Ето защо и материалистът Демокрит, който говори за атомичността на Вселената и човека, когато го питат за душата, казва, че нейният атом е кръгъл, т.е. съвършен, безкраен.

Някои разглеждат съзнанието в човека като двойнствено – физическо и метафизическо. Това е най-опростената форма на детерминиране на съзнанието, но тя е послужила на много научни тези. Разбира се, доктрината на материализма не признава наличие на субстанциално метафизично съзнание, само физическото съзнание за нея е субстанциално, а според диалектическия материализъм това, което създава висшето знание, е надстроечно.

Материализмът, а и други теории, когато говорят за съзнанието разглеждат не само труда като елемент на изграждането му, но и създаването на глас, който може постепенно да се дефинира в езиково поведение. Крясъци е имало, но език като изговор – не. Затова половата енергията изгражда и ларинкса. Крясъкът не е бил говор – той само е създавал психоза (но без наличието на психея, на душата). Разбира се, човекът не може да не носи говор, той го има в своя свят с Диханието на Отца. Духът изгражда познанието чрез два елемента – страх и радост. Ето защо е била необходима ябълката – тя дава знание, което може да се изрази словесно и реално да се види като приложност в идеята за доброто и злото. Радост и страх – това се създава в оформянето на говора ни. С крясъка и с ябълката на знанието се ражда полярността, която ни прави развиващи се.

Чрез въображението и половата енергия е отработвана органичната ни възприемчивост и с това се освобождават от плътта на планетата вгнездените тайни на божествата, за да ги върнем в паметта си. Когато тази памет се уморява, тогава се дава правото на ръката да пише. На Адам не е дадена писменост, той има памет – на милиарди същества определя имена и не ги забравя, те са у нас!

Светът на съзнанието е животът на всичко, което ни заобикаля. Той е един трамплин, от който започваме голямата си борба. Съзнанието в света е трябвало в първите стъпки на своята еволюционна уточненост да си връща подбожиите, т.е. подсъзнателните тайни, да се освобождава от колективното съзнание, от груповата душа. И много лесно е в една теогония да ни се поднесат божествата като отработени същества; лесно е да се каже: Афродита – богинята на Любовта, е излязла от морската пяна. Да, родена е от пяната на морето – но чрез огнената светкавица на Зевс! Ето кое я индивидуализира: огненото семе на Зевс и водата, т.е. подбожието и астралната субстанция, която е съзнанието на видимия свят! Това индивидуализиране е една много логична последователност в идеята за сътворението, а още се говори за митологиите като за измислици, като за приказки.

Така от колективното съзнание, което е свестяване и първа стъпка на еволюцията, се върви към самосъзнание, т.е. към възможността човек сам да се види като нещо. Това е една хилядолетна борба, в която в непрестанни удари много жертви дават и Божествеността, и природата. Изначало човекът не е чувствал във вътрешния си свят ударите, които идват отвън. Той е имал подсъзнание за битие, но не и съзнание за света. След като се съзнава сред външния свят и реагира на ударите му, тогава започва да се ориентира и самосъзнава. И най-накрая идва великото отделяне.

  • Самосъзнанието е тайната на егоцентризма.

В този процес на отлъчване от стадото човек става егоцентрик, егоист в най-добрия смисъл на думата. (Разбира се, егоцентризмът, както всяко качество, изиграло своята еволюционна роля, ще трябва да се коригира в бъдеще.) Изгражда се съзнание на индивида за разлика както от колективното съзнание, от родовата памет, с която той пребивава в хранилниците на подсъзнанието, така и от лъчите на свръхсъзнанието, които играят роля в инволюционния процес. Когато инволюцията създава по-нисшите полета, тя енергитизира всяка частица, която след това ще брани в подсъзнанието божествеността.

Подсъзнанието и свърхсъзнанието са субстанциалности на един божествен свят, а съзнанието и самосъзнанието са средства на човека чрез изградената система на мислене да се формира като личност, която се отделя от колективното съзнание.

Понеже науката не може да работи със свръхсъзнанието, започва с подсъзнанието. Не знае, че има инволюционно творческо дело, след което се предоставя обратният процес – на изграждане на еволюционно съзнание, а после и на самосъзнание. Това са идеите на битието в Сътворението, свързани с човека. И затова в молитвата „Отче наш“ се казва: Да се свети името Ти, да бъде волята Ти, да прииде царството Ти. Създава се актът чрез името Fiat lux, чрез волята Биде ден, биде нощ и чрез Царството – различните полета. Затова йерархията на висшето познание, което Плотин нарича екстаза, не е вибрация на чувство от полето на желанието, а светлина от Мъдростта, от причинния свят, от великото „Fiat lux“.

Инволюционността като огнен дъжд, като огнено семе създава чрез своята Fiat lux колективното подсъзнание. То е наречено „подсъзнание“, защото липсва будността, липсват изградените тела на обратния процес, които улавят светлинната вибрация, като приемат омъдреното, интуитивното знание и го демонстрират. Когато се изграждат тези тела, съзнанието не знае като подсъзнанието тайната на боговете, но узнава себе си, за да се индивидуализира човек в хилядолетната борба до самосъзнание и когато влезе в свръхсъзнанието да може да каже: „Аз и Отец едно сме!“

Така че, когато някои се опитват да правят „операция“ на човешкото съзнание, трябва да познават този вътрешен процес на „Fiat lux“, а не да бъдат наричани религиите опиум за народите или да бъдат квалифицирани с други не дотам красиви думи. Религиите не са развлечение на фараони или махараджи; религиозните учители не играят ролята на шутове, които разсмиват света. Те влагат много мистериални знания, но за съжаление човечеството не само не намира хирургически нож, ами си слага и тъмни очила. А енигмата трябва да бъде „оперирана“, за да се извади от колективното подсъзнание архитипът на вложената божественост, да се изведе постепенно истинският образ и да се познае необходимостта от личността. Личността е брънка от низата на божественото съзнание!

Много лесно материалистите освобождават човека от съзнание и присъствие в живота – умрял, значи няма го. Не е вярно – губи се физическото му съзнание, но той живее в други полета. Дори и религиите, които приемат, че душата не се губи, едни я заковават вечно в отвъдното, други казват, че само единици са с пълно съзнание там. Някои религии въобще нямат представа какво става след смъртта, други твърдят, че човекът бива нихилиран. Това ли е цялото ни битие?!

Именно от идеята, че животът не свършва със смъртта, трябва да градираме знанието си за мястото на съзнанието. Трябва да знаем и с каква потреба мислещото същество се изгражда в идеята на възприятието, какъв е процесът на мисленето. Безспорно този, който не може да приеме наличието на мисловно поле, ще твърди, че неговият мозък мисли. Но Платон говори за предшестващите идеи, които населяват една душа и когато тя се въплътява, ги носи и трябва да ги осъществи. Значи съзнанието е един посредник между мисленето и наблюдението. Затова то се градира с появата на съответните органи. Известно е, че едва в третата коренна раса започва да се формира зрението. Най-напред имаме слух, после идва обонянието.

Хилядолетия е работено върху човешкото тяло. За ръката например са били потребни повече от пет милиона години – от една ципа да стане това съвършенство! Ръката е, с която може човек да се обърне към своя Господ (а не с цялото си тяло), с нея може да направи един символен знак, носещ енергията на онова, което сега се нарича магия (а то е било наука). Ето как се градира съзнанието! Заради него съответните учения и предимно религиите (защото те са най-действени и мащабни) дават уроци и правила: шумерските таблици на съдбата, десетте Божии заповеди, дванадесетте правни таблици на римляните (които са най-добрият правен кодекс, и досега с корекции служещ на културния свят), осмичния път на Буда, тайната за двубоя между Ариман и Ормузд, повеленията и Блаженствата на Христос. За да можеш да победиш, трябва според Буда да се отречеш от желанията; според заповедите на юдаизма – да не прелюбодействаш, да не крадеш...; според Христос – да обичаш врага си... Това вече е самосъзнаващият се ум, който, отразявайки света като потреба за лична защита, ще трябва да стане, както Аристотел казва „zoonpoliticon“. Когато човек защитава себе си, трябва да защити и другия.

Възхитителни са и някои от поговорките на българския народ в своята мъдрост и уточненост. (Всъщност поговорките се считат рожби на народа, защото посветените, които ги изричат, не търсят признание.) Една от тях е: „Страх лозе пази.“ Как така? Когато не се нарушава чуждото, се пази своето! Кога тогава ще се отървем от кражбите? Когато всеки има собственост! Не става въпрос дали му е достатъчна – тогава се събужда това „страх лозе пази“, защото като искаме да запазим своята личност, ние не можем да нарушим неприкосновеността на другия. Ето защо в американската конституция лежи, че животът е свещен и неприкосновен. Животът! Защото макар той да е собственост на Бога по веригата Бог-човек, все пак в публичното право животът е защитен като лична собственост!

Самосъзнанието излиза от станалата вече кошмарна риза на пещерния, на колективния ум, в който, разбира се, преди това е нямало нищо лошо, защото е създавал чувство на взаимност. По-късно егоистът ще си спомни това чувство в друга степен – как да опази онзи, който довчера е бил с него, а е изостанал. Затова казвам, че е по-добре да сме капка в океана на Еволюцията, отколкото бисерна капка на личния си цвят. Но кога човек може да даде своя принос в океана на Еволюцията – когато е станал толкова себичен, че да е универсален! Аз и Отец едно сме! – това е в себичността универсалност.

Така че идеята на освободения от съзнанието самосъзнаващ се индивид е кореспонденцията му с Духа. Той трябва да се изяви като един егоцентрик, който може да стане универсален, като развие спомена за стадния в самосъзнание, в живот на личността. А личността е единичен процес, който всеки трябва да осъществи. Ясно е тогава защо Христос казва: Всеки да вземе кръста си и да извърви своя път. Този, който не може да си изнесе кръста, не ще дочака и възкресение. Христос създава най-добрия образец за подражание – понася всичко и след това дава на Симон Киринееца да носи кръста (даде го на отритнатия, но в същото време достатъчно силния), за да покаже, че всеки може да го носи. Христос е в Духа, човек – в материята. Ето още една подсказка, че кръстът е двубоят между Дух и Материя и че той осъществява победата на Духа над Материята. Затова горната част на кръста е знак на Мъдростта. Двубоят между Дух и Материя се изнася чрез едно фиктивно страдание – имало е кръв, но осветена с Възкресение. А за да има Възкресение, е потребна една йерархия на съзнанието, наречена Витлеемска звезда, заедно с една пещера, дом на Мъдростта, и едно колективно съзнание в идеята за кръщението в река Йордан, но с белега – Това е Моят възлюбен Син – на самосъзнанието. Но откъде идва този глас? Отгоре вече – Бог Отец казва: Това е Моят възлюбен Син, над Когото е Моето благоволение. Необходима бе и демонстрация на свръхсъзнанието чрез Таворската светлина – неземната светлина, която Христос излъчи и тогава се явиха за прощение световете предишни. Защото Той ще остави белега на бъдещето с Възкресението! Трябва да се разберат тези не мистерии, а вложени знания, с които будността на душата ни ще върви към самосъзнанието, за да премине след това в т. нар. космическо съзнание, т.е. в свръхсъзнанието.

Свръхсъзнанието в досегашните духовни коренни раси още е личностен процес. Единици го постигат. Чак когато шестата коренна раса се изживее в своите духовни и културни постижения, тогава може човечеството да има универсално мисловно съзнание за свръхбожественост, но като индивидуален процес – Христос сам изнася Кръста. От друга страна в никое време не е проблем на Космичното съзнание за проява на свръхестествено – и Христос призовава апостолите Си, за да прати на всички дарението на Светия Дух. Моли ги да бъдат в единомислие, но им праща огнените езици на посвещението поединично. Забележете – поединично! Ето как се йерархира будността – изгражда се единичен процес на свръхсъзнание. Тогава какво е съзнанието?

  • Бог в живот чрез човека и човекът, осъществяващ Бога в живота, е същността и йерархията на съзнанието!

Йерархията е безспорна – подсъзнание, съзнание, самосъзнание, свръхсъзнание, но не в полюси. Когато Бог изгражда целостта – Себе Си в живот и живота в Него, полюсите са фиктивни. Човек навиква с мисълта за полюсното, заради тезата добро и зло. Но в Учението на Мъдростта се казва: Няма зло, има нееволюирало добро, макар че идеята за зло още ще служи в развитието. Бог обаче не можем да разделим – душа и Дух, сърце и ум са преходности, които човек има. Бог в нас не е преходност – ние като съзнания сме преходности в отбелязването Му. Един Дух нанизва стотици съзнания в своите отивания и връщания. Не е важно дали някой приема прераждането, или не – пак ще отива и ще се връща (иначе няма как да си обясним живота). А свръхсъзнанието, т.е. Духът, ще ни възвести онова, което никога няма да свърши, ще ни даде идеята за непреходността. Тогава ще осъзнаем защо влизаме в кръговрата на отиването и връщането. Човек отстоява вложената му от Бога като духовност първична индивидуалност, която е знакът на душата му, именно чрез съзнания и самосъзнания. Духът е Божествената искра, която не е преходна, и затова животът няма да прекъсне. Душата дава на човешкото съзнание своя надежден път, сърцето – закон, а умът го учи да се подчинява. Но умът и нарушава – това, което извършва Адам, а безспорно нарушаването е и позитив в еволюцията. Така че умът ще ражда различието и затова Адам чрез т. нар. прегрешение ражда полярността за развитие.

Индивидът е устойчивостта на личността, която носи една биологична даденост заради социална представа и в същото време несменна духовна легитимация. Ето как се затваря един кръг, чрез който човек се осъществява. Ние започваме от физическия, вървим към духовния и божествения си живот в различните степени на съзнанието. Но не трябва да забравяме, че животът започва от божествеността, като разгръща духовността, и стига до физиката. Разбира се, не бива да ни връща споменът на миналата инволюция, не бива повече да мислим за нея. Тайната, която ни е вложена, е да присъстваме в Бога. Вън от Него не можем да имаме нито познание, нито откровение. Познанието на очите все пак е дело, което ние сътворяваме в света на физиката, но откровението на Духа чрез интуицията или екстазата е тайната, която е директен дар от Божеството. Така че в йерархията подсъзнателно, съзнателно и самосъзнателно винаги присъства и свръхсъзнателното. Без него ние бихме изчерпали своята енергетичност или онзи голям кладенец, от който Христос обещава на самарянката. Тя има съзнание за това, че трябва да даде на жадния глътка от света на земното, но Той `и рече: Аз имам жива вода, от която не се ожаднява. Съдено ли е на човека някога да пие от тази вода? Да, защото това е именно свръхсъзнанието. То е живата вода, от която трябва един ден човечеството да пие, за да може да изрече, че е единство с Отца си. Затова еволюцията градира съзнанията ни и ни освобождава от изживяното като усет на миналото.

  • Подсъзнанието и свръхсъзнанието са два божествени потока – човешката душа и човешкият Дух.
    А съзнанието и самосъзнанието са човешкото сърце и човешкият ум.

И неслучайно древността твърди, че се мисли със сърцето. Сърцето тогава е мислителят, не още умът. Сега то е четвъртият център в схемата на събуждащия се Кундалини, а като проява е универсалното знание. Ето каква първична работа се свършва, с какви енергии се създават съзнанието и самосъзнанието. С тези енергии те се отстояват, познавайки Бога отвътре и манифестирайки Го чрез сърцето и ума, след като светът се разделя на подсъзнателен и свръхсъзнателен и душата съхранява в себе си онова, което инволюцията `и беше дала.

Съзнанието е свързано и с идеята за Аза, която се разграничава в различните езотерични школи. Азът в окултизма се счита за душевния израз на човека, но не винаги за духовния „аз“ или гостуващото божество. В митологичния свят божествата са безброй много и все пак мъдростта ще излезе из главата на Върховното божество или от най-съвършената същност на Брама. Така се създава образът на мъдростта, за да бъде възприет. Той е доведен от света на подсъзнанието. Там стоят великите прототипове, архитипове за сътворението на света. И за да бъдат изведени като идея и като цялост, е необходимо предметно-въображаемото мислене, усвоимо за зримостта на човека. На него му се предоставя образът, а той ще трябва да роди тайната на този образ. Сарасвати ще накара Брама да има четири лица, Атина Палада ще принуди Зевс да я роди от главата си. Какво е мъдростта тогава – материя ли е от Божеството? Не, тя е велика идея, светлина!

Когато говори за отделните същности, Рудолф Щайнер ще каже, че поради това, че мисленето у нас се разпростира отвъд отделното битие и влиза в допир с общото всемирно битие, у нас възниква подтик към познание. Съществата без мислене не изпитват такъв подтик. Според други автори пък човек някога е живял в подсъзнанието и свръхсъзнанието и в тях се крият всички негови възможности. Безспорно е, че там се крият – другото са промени. Енергиите се вземат от подсъзнанието, вложени там от Божеството (както из земята се извлича горивото, за да живеем), и от свръхсъзнанието, което трябва да ни направи единство с Него.

Дънов твърди, че носът е свързан със съзнанието на човека, устата с подсъзнанието, ушите със самосъзнанието, очите със свръхсъзнанието. Това е теза, чиято достоверност могат да оценят физиогномистите, но все пак изграждането на човека в неговите отивания и връщания се храни от вложените енергии, които в даден момент се събират в един от органите, за да може той да се изгради по определен начин и да осъществи дадена цел или задача в някой от седемте лъча на еволюцията. (Ето защо върху челото ще видим белези, които съвършено ясно говорят, че определен човек е музикант, друг математик и пр.)

Ясно е, че можем да разграничим различни категории хора поради това, че те в различни области на съзнанието имат приоритетност. Онези, които имат акцент в подсъзнанието, чрез енергетичните форми ще градят материята и силата. Материята и силата са продуктите на подсъзнанието, докато съзнанието е център, в който е вложен целокупният живот на Земята.

За развитието на човека има два генерални пътя: ora et labora – молитва и труд. Молитвата е връзка с божествените енергии, които трябва да бъдат освободени, и затова ги искаме; трудът е приложността на тези енергии, които с преценка на разумност трябва да изграждат у нас корпусността, за да може да служи в идеята за свръхчовека.

Човек се индивидуализира на определена планета; тя изисква от него поведение – освободените енергии от подсъзнанието да бъдат вложени в труд, а за молитвата да се направи олтар. Това е и индивидуален, и групов процес, защото самосъзнанието е личностно, но съзнанието – групово. Така човек в съзнанието е в общност и затова ако няма събудена отговорност, няма да има и съзнание за утрешния ден. Съзнанието създава отговорност към ближния, към нацията, към човешката раса, а чрез самосъзнанието като идея за личен живот се вглеждаме в себе си и преценяваме другия. Този процес е егоистичен, но и много потребен, за да може самосъзнанието да ни изведе от пещерно-стадното живеене. Затова и в обществото понякога една личност трябва да се самосъзнае като отговорност и да наруши битието му. Това прави Христос. Той възбуни юдеите срещу Себе Си, защото в идеята за самосъзнанието е умит от Духа на Всемирното служение, осветен е от Светия Дух на кръщението и има личната воля и благоволението на Отца Си не само за единство, но и за възкресение. Подобен род хора са смутители, но те от егоцентрика са стигнали до алтерегоиста, т.е. до егоист за другите (даващ всичко за другите). И тогава явно е, че такава личност се храни от свръхсъзнанието, от космичното съзнание, т.е. от Божествения живот, който пак е единичен процес, но с мислите на Бога в себе си и с мисъл за Бога в Него.

Ние си обясняваме Бога, като Му даваме атрибути – бил мъдър, бил любов, бил справедлив..., но безспорно Той няма нужда от тях. Това са наши необходимости – искаме да имаме Аполон, Афродита, Зевс. Издигайки големите материални паметници, всъщност свидетелстваме за нашата душа в нейния подвиг на Земята да върши героизъм. Те са `и необходими, за да направи по-пластична своята материя, та когато реши, да я пръска и събира. На Бог нито мъдрост Му трябва, нито любов – ние имаме ум и сърце. Но когато се говори за подсъзнание, съзнание или самосъзнание, не можем да кажем, че те са самите душа, сърце и ум. Ние само ги регистрираме с тях – те не са същността на процеса, Бог е същината! И тогава, когато се огледаме в несъвършенството си чрез ума и сърцето, се коригираме – доколкото имаме почтеност или сме позволили на съвестта, която е светлината на Бог у нас, да осветли някой ъгъл в душата ни. А другото е градивната система на религиите – чрез своята пряка потреба от божество да раждат идея и поведение за безсмъртие; да раждат таблица и отношение на нравственост; да раждат идея за борба – осъществявайки себе си, да не забравим и отсрещния. Защото, кога ще се осъществи това да обичаме врага си? Когато в отсрещния видим себе си. Само тогава! Ще стане ли? Безспорно! Щом може само след едно слово на Христос самарянката да каже: Господи, дай ми от живата вода, за да не ожаднея никога, има потреба, която ще ни даде възможност един ден в другия да виждаме себе си. И тогава генералната потреба на хероичния егоист, измъкващ се от стадото, ще се трансформира в молитвеника на алтер-егото. Другият е нашият олтар, защото в нас, но и в него е Бог.

Така че ние не можем да се лишим от религията като Всемирно знание, от морала като път за съвършенство и от социалното служение като грижа за другия. Институциите, които събират човешкото общество в организирано действие, никога няма, а и не могат да се лишат от религията. Като институция тя може да е признавана или не, но като лично моление е във всеки човек. А институцията, за да съхрани националния или историческия път на една организирана общност, не бива да се лишава от Божията провиденция, създала и същността, и йерархията на съзнанието. И който не се е докоснал до същината, а само до повърхността, няма да може да реши проблема „човек“. Това е най-важният проблем, който намираме в различни времена, оценяван с различна потреба. Диоген търси човека с фенер, но ако беше го намерил в себе си, нямаше да има нужда от фенер. Пилат запалва свещта на търсенето, но с огъня и любовта на жена си – тя му казва, че Иисус не е грешен, че е велик. И Пилат изрича знаменитата си фраза: Ecce homo – Ето човека. Наистина Иисус, Който е Христос, носи подсъзнателния свят на боговете; носи съзнанието на света, защото казва: Преди да бъде Авраам, Аз Съм бил – бил съм в Сътворението!; носи себесъзнанието, защото приема дрехата на Христос като Помазаник, носи и свръхсъзнанието да каже: Аз и Отец едно Сме! И в светите Вселенски събори прозрението Го прави Син Божий в единосъщната Троица. Христос е въплъщение на същността и йерархията на съзнанието!

Подсъзнанието е полюс на свръхсъзнанието, пазител на инволюционното и дневник на митологичното минало. Затова неговите проблясъци са ирационални.

Съзнанието е усвояване и ориентиране в света – било лично или групово, като историческо присъствие и социална и религиозна принадлежност. То създава кастите, класите, елитите и т.н. Неговият свят е рационалното и петте сетива.

Самосъзнанието е личностно, разглеждане на себе си и оценяване на другите. Там е себесъзнанието на Помазаника – не колко е велик, а колко е потребен. Там се намира изгубеният – в еволюцията!

Свръхсъзнанието е светът на интуицията, екстазата и откровението. То е приложена възможност на Духа – „Аз и Отец едно сме“.

 

Ваклуш

 

[1] Матея 6:9-10.

НУР 2017
НУР 2016
НУР 2015
НУР 2014
НУР 2013
НУР 2012
НУР 2011
НУР 2010
НУР 2009
НУР 2008
НУР 2007
НУР 2006
НУР 2005
НУР 2004
НУР 2003
НУР 2002
НУР 2001
НУР 2000
НУР 1999
НУР 1998
НУР 1997
НУР 1996
НУР 1995
НУР 1994
НУР 1993