Зареждам...
Лъчът на Жизнелюбието

Лъчът на Жизнелюбието

Само Животът е непобедим!

Куполът в храма на богознанието е Възкресението – и лично, и социално, и Всемирно. То е благодат, която стои в историята на всяка душа и никой не бива да се лишава от него. Този, който не иска да го живее, обижда Бог в себе си.

Ще продължим разглеждането на лъчите, по които се осъществява еволюцията на човешкия род. Небесните сили (ангели, архангели, серафими...) не са минали нашата еволюция, защото нямат, както Адам, Диханието на Бога, което го прави жива душа. Разбира се, те сътрудничат в общото развитие, но човешката еволюция е нещо изключително в космичния свят. Затова ангелите копнеят за нея. Тя дава основание и на другите царства – животинското, растителното, минералното, да лелеят неосъзнат копнеж за будността на онези седем вида животни, от които излизат човешки същества. А сътрудничеството ни с тази планетна йерархия е налице.

Има една Слънчева йерархия, с която се е работило и продължава да се работи. И в нея има едно Всемирно правителство, т.е. наши братя с по-напреднала еволюция, които дават енергии, проектират, съхраняват и напътстват седемте лъча, помагащи за развитието на нашата планетна йерархия.

  • Седемте лъча на еволюцията не са вълнение на анатомията, а благослов.

Те са въздейственост, като приложението им става според йерархията на посветените. Лъчите нямат свои школи, явяват се под различни формули според коренните раси, според националния дух на един народ. Отделният лъч не носи в своята утроба поделения, той е цялостен, но йерархията на приложение в принципите и школите е според историческата даденост. Така например Лъчът на администрацията дава в Египет фараонството, в Римската империя – императорството, в Персия – тиранството...

Първият лъч – Административният лъч, или Лъчът на творческата воля изгражда целия ни живот и затова го наричам Лъч на жизнелюбието. Той съхраненява живота. Ние не бихме имали проява на религиозно поведение, не бихме имали отвореното ковчеже на философския ум, нито на изкуството, на предаността, на делотворството, които са лъчи от общата гама, без Лъча на жизнелюбието, защото само Животът е непобедим, другото е сенки на отживени актуалности.

Световната история като една социална демонстрация на човека постепенно градира личности, които трябва да поддадат своята цялост, за да се позволи изворите на религията, на предаността, на науката и пр. да се осъществяват. Значи човек е трябвало да се отдели от колективността и тук е ролята на законодателя – от най-висшите сфери до най-обикновения повелител – да характеризира съществото като субект и да го изведе като енергия, приложена в защита на битието. Иначе човешкото същество би останало в едно стадо, в една колективна общност, а след като не е личност, повелята на висшата воля в него не би го подвела в подчинение, което го прави отговорен и в същото време правоимащ. (Виждаме, че чак след хилядолетия дойде „Хартата на правата на човека“ като рожба на този лъч.) Ето колко далновидност носи творческата воля – да избави индивидуалната потреба от колективната съзнателност, за да направи човека субект на отговорност и правомощия.

  • Лъчът на жизнелюбието дава основанието за самосъзнание и правото на олтарно моление за обожествяване.

Какво е фразата: Вие сте синове Божии – административна и в същото време религиозна потреба. Но ако не се съзнаем като субект... Затова Лъчът на жизнелюбието преобразява още Адамовото начало. В еволюцията на Адам една велика тайна е, че преди да има смърт, процес на волята го приспива, за да изведе от него Ева, т.е. живот. Не е можел друг лъч да я изведе освен Волята! Тя заповядва: „Заспи!“ Значи преди Танатос има Хипнос – сънят предхожда смъртта и това е великолепен анонс на тезата, че няма смърт.

Трябва да бъде изграден човекът още от онзи стадий, когато няма олтар на религиозно изповедание. Преди да го събудят със закон: Не късай плода на знанието, той няма олтар и затова можем да се попитаме – ако не е ял ябълката, какво е щял да прави? В християнската теология отговор няма на този въпрос.

Повелята: Няма да ядеш от дървото на знанието, защото ще умреш, упражнява воля за възпитание и воля за поведение. Адам още няма жертвоприноси, нито събуден ум, но има подсказана една тайна – Дървото на познанието, което служи като велика съблазън – идеята за знание. Дървото на живота е друга съблазън – безсмъртието, което е идеята за религия. И така, преди да яде плода на знанието, Адам получава заповед. Оттук можем да започнем извеждането на лъча, чрез който се възпитаваме – Лъча на жизнелюбието, за който се приема, че сега е ръководен от Учителя Мория.

Първо трябва да се изгради социална общност, като от единицата, наречена Адам, се създава семейството. Адам и Ева са вън от единицата, защото имат повелята – Идете, плодете се, и правят социална общност и вече са държава, макар че нямат поданици още. Те като жива плът от Целостта трябва да прилагат този лъч, за да родят религия, философия, наука, изкуство... – съставки от Космичната Цялост. Адам, който е сътворен и от когото извеждат Ева, има привилегията да ражда. А раждането е волев акт. И затова Светият Дух, упражнявайки Волята на Отец, може да опложда – както е казано в Евангелието: Светият Дух ще те осени, бъди благословена!

Така волята прави семейството, създава културата, дава религията, твори науката. И това всичко Адам го носи в себе си, защото цялата плът, от която бе направен, и Диханието – Воля на Бога, са в една велика хармония. Природата също ни говори за своя воля, говори ни за изкуство, за философия, прави ни религиозни. Наистина как се раждат митологичните божества, ако не като волеви сили?! Човек се е покланял на силите в природата не само защото е бил неук и не само от страх. Не, той действително има чувство на страх в плътта, която е цялостна в природата и вибрира на всичко, което се отбелязва като живот, но търсещият вътре в него прави религия и молитва, учи го да изпълнява всеки един от лъчите на Космичната седмица. Значи Бог Отец с Върховната Си воля и с цялата сътвореност ни учи – Той ни е дал образец на хармония.

Ето защо Лъчът на жизнелюбието предшества останалите, разглежда се като първи – той присъства като воля за битие, преди още да сме събудили други качества и действия. Когато Адам и Ева имат будността и непрекъсната връзка с Бога, религията е естественият им живот – те имат в себе олтар. Но с прекъсването на тази будност, връзката им с Бога започва да се опосредства и социалността става определяща за битието им. Затова не те, а синовете им Каин и Авел вдигат олтар, синовете им получават познание за жертви, които се приемат и които не се приемат – поведение на грешни или не. Така човек първо получава административната заповед, за да организира своето поведение, знаейки що е добро и лошо, а след това и повеля за олтар, на който ще прави свое верско изповедание. А безспорно ще трябва да се учи и на търпимост, и да проявява ум; чрез всичките седем лъча трябва да върви към съвършенство.

Какъв е бил обаче актът на законодателството в дните на първичния човек, наречен пещерен? Макар в книга Битие да се започва със сътворения Адам, узнаващ що е добро и зло, ние имаме един човек, който по силата на седемте лъча на избраните животни отива към пещерата. Затова законодателството е било индивидуализиране на личността от стадото! Със заповедта за личност, която трябва да спазва известен норматив, човек се отлъчва от стадното съзнание. Заповедта му дава и права, за да се дефинира, т. е. волята го определя. Следователно този лъч прави първо социална личност, а не социален колектив. Разбира се, всеки лъч е достатъчно потребен, защото ако нещо липсва, от който и да е от тях, човек не е цялост, не е осъществен. Оттук се създават предпоставки за грешници и праведници, за свободни от грях и роби на греха. Безспорно социалната робия и социалната свобода ги йерархира също този лъч (в първичните векове като касти). Изобщо, идеята за свобода лежи в законодателя, който формира социалните единици.

  • Лъчът на жизнелюбието формира социалната личност и организация, а нейната цялост храни потребите в другите лъчи.

При това не се касае за формалните административни институции, а за духовно администриране, което изгражда цялата същност на човека, пробужда онези елементи, чрез които се усвояват различните лъчи. Затова този лъч, в осъзнатите вече действия на човека, го извиква от личното присъствие към социалната единица, която е идея за формацията, наречена държава. А подобни структури като държавите съхраняват ядрото (наречено национален дух, който се манифестира в историческа действителност) на една етнична група. Впоследствие се образува управленческата институция (фараонство или монархия), която се ръководи от посветени, защото те могат да решат проблема, ако личното съзнание на един вероизповедник изкаже несъгласие или не може да удовлетвори другия. Отделните личности имат разногледие, но този, който стои начело в Административния лъч, няма право да пилее енергията на волята вън от съсредоточието. И затова е отговорен в по-широк мащаб, макар че другите лъчи го подпомагат. Един народ може да има религия, но е възможно да не направи административен път. Такъв е например еврейският. Той не отстъпи от своето религиозно кредо, но две и половина хиляди години бе вън от социална организация.

Разбира се, никой не може да каже: „Аз не съм обществен.“ Според Аристотел човек е „zoo politikon“ – обществено животно. Някой ще си сложи огърлието, че не се занимава с политика, но това съвсем не значи, че не е социален животът му. Не бива да се смесва политическото действие със социалната даденост. Човек присъства със своето изповедание или професионалност в обществения живот и култура, значи извършва социална дейност.

Ако освободим Лъча на жизнелюбието от надзорния му път и поглед, можем да намерим и атрибутите, които властта дава. Във всички митологии присъстват копието, тронът и жезълът. Когато ръката се спира от пространството, се ражда мисълта да бъде хвърлено копието, за да се направи по-далечно пространство за завоевание. Ето защо копието ще открием и в християнството. То прави петата рана на Иисус Христос и освобождава индивида, за да му даде божественото основание: Аз и Отец едно сме. В историята на Духа нищо не се къса, тя създава своите поделения в общности, в религии, в мисловността като философия или наука. Но тайната е другаде – в завоюване на пространство по отношение индивида, който трябва да стане властник, да получи меч, а след това трон и жезъл.

Жезълът извежда стадото от пещерата. Така и ние трябва да изведем от своята пещера стадото си от мисли, чувства, понякога дори от възхищение, за да му дадем святост и себесъзнание, далече от колективния напор. Тогава ще почувстваме действието на огнената змия Кундалини. Змията е вечният символ на мъдростта и знак на прераждането. А Лъчът на жизнелюбието има и тази задача – да създаде със своите енергии правото да я укротим, т.е. да приложим мъдростта си. Змията е трудно укротима и трябва да я подчиним с жезъла, който е вътре у нас. Водили сме милиони години тежка борба, работили сме гръбначният ни стълб да стане вертикален, защото в хоризонтален гръбнак не се качва змията. Ето защо на короната на фараоните стои изправена змия. Трябва зрението да е нагоре – затова на човека се казва: „Царство Небесно“, значи трябва вече да я укротяваме.

На челото на Еос, богинята на зората, също е извита нагоре змия, защото идва в колесницата си от нощта на бременността, която носи Слънцето. Тя има на раменете си крила – не се нуждае като поетите от Пегас, за да лети. Ето колко много символи са давани: жезълът – власт, змията – мъдрост, тронът – величие.

Историята освен символи ни дава и реални личности – държавници или водачи, които са извеждали колективното съзнание в племе. Те са носили предназначение – да създадат пулсация за еволюиране; да дадат идея за водачество като образец на последование и на подчинение на личния път, за да може човек да се води. Ако някой обаче не може себе си да води, той не може да води и другите! Несполуката в това отношение е поразителна. Затова са необходими лъчите като историческа потреба в градежа и на социалната цивилизация, и на духовната култура.

Ето как работи Лъчът на жизнелюбието, как създава ценности от социален характер, как отпечатва тайните на огъня в душата ни, за да вървим път. (И Саваот казва: Аз ще напиша в сърцата на хората Своите повели.)

Един от големите маги на този лъч (а и на Лъча на религията), Моисей, внася идеята за грехопадението – той ползва религиозното съзнание за изграждане на теократичната власт, която е най-упорна и несменна по отношение социалната единица, наречена държава. Всеки правен норматив, който може да санкционира, е търпим; но всеки непростен грях тежи като воденичен камък в душата. Никой не е прилагал така умело религията в този лъч, както Моисей. И досега това битие тежи.

Затова Лъчът на жизнелюбието събужда отговорност, която сама за себе си отработва воля за противопоставяне и воля за изпълнение. Трябва човек да е достатъчно зрял, за да ги разграничи, но дори и тогава, когато няма зрелост, той ги предполага. Понякога може да закъснява чувството за отговорност, но никога не е изпускана волята за приложение – стига човек по пратеничество и предназначение да носи този лъч, който дава и знание.

Рама например е баща на народа и родител на религията едновременно. Той е първият исторически водач. (Но в ония древни времена жрецът е и водач, и цар.) Затова в превод Рама означава „черният“, „тъмният“, а Ману, който се счита за баща на родовете, се превежда като светлият, небесният човек. Ето съчетанието – небесният Адам, който позна закона за добро и зло, стана като бог и трябва да върши земни неща, т.е. с божествеността си да прави от земята Царство Божие, както пожела Христос. Така и в този земен Рама работи една воля – небесният Ману. Счита се, че Рама е седмото аватарно въплъщение на Вишну (Кришна е осмото). И именно Рама като личност е натоварен в онези далечни времена (преди четири-пет хиляди години) да даде първите знаци на законодателство и религия. Разбира се, не можем да ограничим човешката история само в отразеното от Ведите или от даденото в книга Битие, защото това е само моментът на смяна на коренните подраси.

В младите си години Рама е жрец на своето племе. От ранна възраст още той проявява особена способност да разпознава растенията, качествата на соковете им, както и звездите с техните влияния. За него казвали, че вижда невидимото, че излъчва величие и мъдрост. Забележете – величие и мъдрост, а не обич, която е само добродетел. Обичта, както казахме[1], може да носи добро, но мъдростта освен добро, носи и просветление. Затова другите жреци го наричали „Човека, който знае“, а народът – „Вдъхновител на света“. А какво значи да е вдъхновител на света? Това, че е хляб, че е една пълна медоносна пита, от която будността на света може да взема до насита вдъхновение.

Рама копнее да изучи божествената наука и пътува из далечни земи, където жреци на черната раса го посвещават в тайните си знания. Завръщайки се в родните си места, той с болка вижда как жертвоприношението на хора става все по-обичайно за неговото племе. Разбира се, в дълбочината на времето можем да търсим този жертвопринос още по-рано. Тотемният поклонник е искал да се слее с тотема и затова понякога се е принасял или бил е принасян в жертва. (Минотавърът е изисквал от атиняните да му пращат всяка година седем девици и седем младежа. Затова Тезей трябвало да води тежка битва, да освободи човека като жертва.)

Ние сега казваме, че човекът е един бог в развитие, но още тогава са имали предсетата, че е божество, което може да бъде принесено в жертва заради другите. Човек все още се колебае дали в развитието да си позволи божественост, или не, а някога са го поднасяли като жертва на Божеството, защото са вярвали, че той е божествен. Същата теза (само че като наказателност) има и при прабългарите: когато ханът изневери на племето или е в немощ, счита се, че свещената духовна енергия – орендата, го е напуснала и той трябва да бъде убит. Това е водачески принцип и прабългарите са го имали много жив.

Едно нещастие – неличима болест, обхваща племето на Рама и той е убеден, че това е небесен знак, защото за него принасянето на човек като кръвна жертва е една богохулна форма на служение. Затова Рама започва да търси средство за спасение. Една вечер след дълъг размисъл той заспива под един дъб и има видение в съня си, т.е. влиза в съприкосновеност с тайните знания. Тайни ги наричаме сега, защото сме загубили вътрешното си зрение във вековете, но тогава са били една реалност. В древността, хилядолетия назад, хората са имали един по-ясен контакт с отвъдното. И затова се казва, че в сън на пророците или на великите духовни мъже, господарите на закони или Бащите на народи са се откривали тайни, т.е. в тяхната непосредствена, естествена среда. В сън е изведена из Адам – мисълта, Ева – астралът. За четвъртата коренна подраса астралът не е бил далечен, макар да е имало формирано вече физическо тяло.

В съня си младият Рама се видял в едно велико богослужение като друид, в бяла ленена дреха – атрибута на посветените. Пред него се явил образ на величествен мъж, държащ жезъл, около който се вие змия. (Отначало жезълът, кадуцеят, или тирсът, е имал по една змия; после се явяват двете начала – доброто и злото.) Той му подал клонка от бял имел.

От тази клонка Рама приготвя лекарствено питие. Персийците по-късно наричат питието хаома, еладците – амброзия, даваща безсмъртие. Но Рама преди да търси безсмъртие има идея за избавление, за лекуване – от ниските полета и страсти на живота, защото е знаел закона на отиването и връщането. Ние приемаме лечебните качества на белия имел, който още по времето на Хипократ са използвали за лечение дори на рак, но Рама с него е давал не само здраве, а и идеята за държава, идеята за администриране, за ред, за хармония. Хаомата е един свещен символ и с нея се извършвало възлияние за жертва. Това направил Рама – родил една нова идея, дал една нова дреха – жертвопринос на хаома, за да се забрави приношението на човек.

Съществото, което в съня на Рама му е показало белия имел, в съкровените предания носи името Аеск-Хейл-Хопа, означаващо „надеждата за спасение се намира в гората“. Рама не търси обиталище на племето си вън от гората, от пещерата и земята. Идеята за Небесното царство е много нова. А безспорно един водач в Лъча на администрацията трябва да учи племето си тук – на земята, да прави ред, тук да издига трон, тук да има жезъл. И тогава се вижда как йерархически обосновано е стъпалото, което Христос дава: В Царството на Моя Отец има много жилища. Нищо не е минало без своя градация.

В Елада съществото от съня на Рама почитали като Асклепий – божество на медицината. Значи действието на Лъча на жизнелюбието е и един лечебен процес не само за болни – лекуват се и овехтелите знания. Затова казвам, че традицията е убийца. Разбира се, не да въстанем срещу традициите, а срещу излишието им. Традицията е необходимост за устойчивост, за утвърждаване на едно битие, когато има просветление – чрез нея човек напластява убеденост, в повтарянето на обредно-приложното. Но когато тя изчерпи духовната си енергия, става убийца – в смисъл че задържа развитието. Човек се страхува да се освободи от един стар обред, за да не кажат околните: „Този е еретик“, но точно еретиците правят събитията.

Традиция има по необходимост във всяко ново учение. Всяка тенденция ражда и своето съхранение, няма мисъл или личност без наметната дреха за защита. Апостол Павел в посланията си слага много старозаветни обичаи. Така християнството по-лесно е прието от евреите, а е било по-достъпно и за езичниците. Защото виждаме, че тезата за надмогване на кръвното родство, която Христос проповядва: Тези, които слушат словото на Отца Ми, те Ми са братя и сестри, еврейският народ не приема.

Всъщност кой променя традицията? Вроденият инстинкт, рефлексът за истина. Той сам идва, когато пригодността на чувствата, на мисълта, на поклонението родят нещо ново. Онзи, който има едно върхово мислене, много лесно се освобождава и излиза от гроба. Затова трябва да се лекуват неокастрените, необлагородените клони от дърветата на нашето мислене и чувства. Болният има нужда от лекари, а социалността от социални лечители. И затова се раждат водачите и жреците, които биват упълномощени да водят социалната общност – за еволюция в градацията на личността, семейството, рода, племето, народа, държавата.

Рама въвежда белия имел като символ на празника, който установява началото на годината и се назовава „Нощ-майка на новото слънце“. Това не е звездно поклонение – сабаизъм, с новото слънце се върши великото възобновяване на човека, защото той, инволюирайки, забравя Божеството. И няма религия без соларен знак – поне Слънцето е безспорно! Ако някоя звезда се загуби, човек може да храни неустойчиво доверие в звездните си богове, но Слънцето винаги го придружава.

Тази именно Нощ-майка на новото слънце възлага на Рама нова задача. Той получава одеждата на нов бунт, на нова воля, мисъл, религия, като освобождава племето си от човекопринесени жертви, по-опасни и от най-смъртоносната болест. Ето как волята на водещия, на организиращия прави племето по-съвършено, по-чисто, по-божествено в общото му моление. Жертвопринос вече бил всеки човек!

Големите учители, големите законодатели са водили жестока битка срещу стадното съзнание, което е принасяло кръвни жертви – битка за пробудено съзнание и поета отговорност за просветление. Че не може да принасяте в жертва вашия брат, е един от най-тежките преломи в човешкото съзнание за ценност, защото то е нямало все още знанието за човека като Божий, а се е покланяло на всичко, което го заобикаля, и от всичко е правило богове. (Затова митологичните божества са стихии.) Но законът и волята създават идеи за ценност. И виждаме как след това в законодателство и нравология себежертвата на човека в името на идея, в името на отечество, на чест, на една добродетел става величие. Човечеството се освобождава от жертвата на човека и му се дава идеята за величие като проявена добродетел.

Само божеството в лицето на тотема е искало жертви. И тук е трагедията на най-новите религии – и еврейската, и мохамеданската, до известна степен и християнската, искат жертвоприноси. Премахването им не е борба за свобода само на човека, а за свобода на космичната ни присъственост, защото с вибрацията на убитото се напоява светът около нас. И затова на местата, където е имало хекатомби със стотици жертви, понякога лумва огнен пламък с искане за удовлетворение. В това е величието на Буда – където минава, със своята аура поема отрицанията, разпръсква ги и така освобождава местата. Това правят Великите посветени!

Един Моисей изживява голяма тревога от поплака, от роптанието на еврейския народ, че ще умре от глад и разрешава да се ядат животни. Но защо – Поради вашето коравосърдечие, казва той. А в книга Битие изрично пише с какво да се храни човек – с плодове и със семената на тревите. Трябва да правим разлика между битийността, която ни е определена, и социалната неизбежност, която страхът ражда. Учителите на човечеството са принудени да разрешават този конфликт. Когато Моисей носи на евреите законите: „Не кради!“, „Не лъжи!“, „Не убивай!“, те играят около Златния телец. Това не е нехайство, а липса на осъзната отговорност поради неупражнената воля на Лъча на жизнелюбието.

И така Рама като главен жрец на своето племе забранява човешкото жертвоприношение. Забраната е приветствана от едни като радостен път, от други е приета като светотатствено покушение. Започва битка, която той разпалва и с прогласяването на един нов символ – овена. На бика, наречен Тор, на грубата сила и бруталността, Рама противопоставя смелия водач на стадото. Рогата като символ са свързани не само с Рога на изобилието – те означават ръководство и водачество, приемане на висши енергии. С рога са увенчавани короните на царе и жреци още от египетско време като знак на посвещение. (Оттам е произходът и на двата рога върху папската тиара.)

Новият символ става разделителен знак в душевността на хората – да се освободят от стадното и да се напътят към олтара на божествения човек. Тогава в Рама възниква въпросът: конфликтът няма ли да умножи злото и да доведе племената до взаимно унищожение? Той потъва в размисъл и сънува нов сън. В него вижда как една жрица иска да убие млад воин. Рама обаче прави моление за спасението му и една светкавица поразява жрицата. После сънува, че се озовава в храм, където сияйният образ на онзи, който му бе дал белия имел, държи в дясната си ръка светилник, а в лявата – чаша. Светилникът е символ на божествения и свещен огън, на великия Агни, който се счита изворно начало на човека във всички религии, а чашата е символ на живота и любовта. И затова в Иерусалимския храм има седмосвещен светилник (имаме седем тела, седем лъча на еволюцията, седем дни на Сътворението). Чашата е причастен съд – свещеният Граал, събрал кръвта на Христос, четвъртата чакра в сърдечния център, която ни дава при пробудност универсално съзнание. Ето колко неща са вложени в човека, в това родено светилище, венец на Божието творение. Колко изтънчено и същностно са дадени тайните – чистата духовност със свещника, живот и любов с чашата-сърце.

Така Рама в своя сън се вижда осенен с жреческа тайна, защото е белязан да води своето племе и от тази чаша на любовта и живота да даде причастие на всеки, който го следва. Чашата, му казва сияйният дух, е жената, светилникът е мъжът – те са вместилище и огън.

Имало е време, когато половете не са били диференцирани, но са били потребни като материя – като астрал и ментал. Без тяхната взаимност не би имало идея за човечество, съзнаващо се като еволюция.

Рама пита в съня си: О, чуден Дух, кой си ти? -Наричат ме Дева Нахуша, Божествен Разум. Ти ще разпръснеш на земята моите лъчи и аз ще идвам винаги, когато ме повикаш. Сега продължавай пътя си, върви на изток! Така Рама разбира мисията си и тръгва със своето племе към сърцето на Азия. Там изгражда съюз с племената на туранците, които повежда, за да завоюва днешните земи на Иран.

Рама узнава тайната на водача – какво трябва да победи, за да може да води. И Христос показва, и всички Учители казват: „Трябва да се победят три неща – гладът, чудото и властта.“ Първата необходимост – да спре човек да бъде само ядящ, е: Не само с хляб ще се живее, а и със словото на Отца Ми, както казва Христос. След това да упражни воля, за да се освободи от чудото (което всъщност е жива реалност), защото то е най-трошливият стълб в храма на Великото посвещение. И последното, властта – Ето, светът е в Твоите нозе. Поклони ми се, и аз ще Ти го дам. Някои, без да имат света в нозете си, бързат да се поклонят, а Христос изрича: Махни се от Мен, Сатана! Човек трябва да бъде свободен от идеята за власт, за да не роди от нея своето унищожение. Ако една власт иска подчинението ни, тя е наш гробокопач.

Възможно е, разбира се, човек без да властва да е властелин и в социалния живот такъв образец е Васил Левски. „Байно, да си кажем кривиците“ – една идея, която смущава всички. (Никой друг от нашите възрожденци не може да бъде съвместен в тази неизмеримост на смирение и достойнство.) Един друг пример е Махатма Ганди – животът му бе социална видимост и жертвен принос.

Виждаме каква противоречива тайна носи идеята на този лъч – да изведе от стадото, да обособи племе, за да изгради единицата на утробата, която ще ражда, да даде царствен трон, който ще повелява, и в същото време да даде свобода от съблазън, по-голяма от развитието, от съблазън, която иска подчинение, отклоняващо от идеята да се създават съвършени чеда.

В земите на Иран Рама основава град Вер, наречен от Заратустра „Град на чудесата“. Ето как идеите се повтарят – Томас Мор описва „Града на Слънцето“ в своята „Утопия“. А никаква утопия не е, че преди четири-пет хиляди години някой е правил закони и ги е прилагал. Лъчът на жизнелюбието създава реалността на чудесата, защото всичко, което е звучало като магична вълшебност, вековете го осъществяват. Идеята за ясновиждането, идеята за вълшебното килимче са вече реалност чрез телевизията и летателните апарати.

Лъчът на ръководещия трябва да създава едно широко поле, в което на всеки да се намери приложната осъществимост, та от същество да стане индивид, божество. Колко просторно е действието на митологичните божества. Ние ги виждаме навсякъде – и във войната, и в земеделието, и в работилницата (на Вулкан). Всеки поотделно се осъществява и създава лъч от лъчите, но цар е само великият Зевс, който има трон и на чийто жезъл стои орелът (соколът). Във всяка митология именно царственото божество е представител на Лъча на жизнелюбието.

Така Рама ползва религиозното съзнание за социален градеж. И след посвещението си учи човека на обновяване в цялата негова жизнена пътека – как да сее, как да жъне, как да отглежда лозя. Аполон, божеството на Слънцето, също слиза в Троя и учи троянците на земеделие и скотовъдство. Боговете и белязаните водачи обучават човешкия род на все по-съвършено и все по-плододобивно земеделие и скотовъдство, защото като същност той е част от природата и от космоса. Рама премахва и робството, за да освободи човека и да го направи пазител на свещения огън. А щом е пазител на своя собствен огън, той създава ред и става свещен! Оттук във всички религии е повелята: „Не убивай, защото ти си свещен.“ Тази свещеност за тяхното зрение е била много по-обективна, много по-реална, отколкото сегашните контактьори виждат отвъдния живот.

Достигайки до Хималаите, Рама навлиза в Индия. Ето как се говори за този поход в „Зенд Авеста“, свещената книга на персите.

  • Заратустра попита Ахурамазда:
  • Ахурамазда, свети и твърде свещен създателю на всичките видими и невидими същества,
  • Кой е първият човек, с когото си разговарял ти, който си Ахурамазда?
  • Тогава Ахурамазда отговори:
  • С хубавия Йима, този, който беше начело на едни хора, заслужаващи похвала, о, чистий Заратустра.
  • И Аз му казах: Бди над световете, които са Мои, направи ги плодородни в качеството си на покровител.
  • И поднесох му оръжията на победата Аз, който съм Ахурамазда:
  • Златно ключе и златен меч.
  • Тогава Йима се издигна до звездите към пладне, по пътя, по който върви слънцето.
  • Той вървя по тази земя, която беше направил плодородна. Тя стана с една трета по-плодородна, отколкото преди.
  • И сияещият Йима събра на събор най-добродетелните хора в знаменитата Арияна-Веджа.

Забележително е, че според „Зенд Авеста“ Заратустра продължава делото на Рама. В символиката на древните храмове се съзира нишка, която свързва тези Велики посветени.

Походът на Рама е една от любимите теми и на индийския епос. Там войната е представена като борба между бялата и черната магия, между жреците и сплетените кармични деяния, т.е. между идващата бяла пета коренна подраса и отиващата си черна четвърта коренна подраса. Колко прозрение е имал този водач, който вместо да тръгне към Европа, където няма още изработена мисъл, от едно гнездо в Иран се напътва на Изток – в дълбоката Азия, за да създаде арийската култура, да създаде религия и закони. И затова Рама търси сътрудничеството и успява да изземе соковете на отиващата си коренна подраса – да запази и усвои нейната магична сила на съществуване. (Но правото на съществуване – че сте същество, не значи още живот.) След това изгражда по силата на нови закони идеята за нов човек.

На новата раса е трябвало святост, за да погребе нисшата магичност на старата. Много често културата и религията се изкористяват до магия. Затова има епохи, пълни с магьосничество, а то в най-древно време е било една религиозна същност. Оттам са и думите, с които една баба може да бае, за да се получи някъде отпечатък от астралния образ. Проблемът е да се освободим от баенето като воля на подчинение на магията, като учение и религия. И Рама точно на това учи човека – да побеждава нисшите сили, да спре богохулието.

Ето как Лъчът на волята започва големия двубой между поклонниците на Луната, на черната магия, и синовете на слънчевото поклонение. Рама въоръжава със знание служителите – жреци на култа на Слънцето, и затова те възпяват раждането на новото слънце от великата Нощ-майка. С този нов култ той изгражда човека и племето, като внася и нови закони. Рама провъзгласява равнопоставеност на победители и победени, премахване на робството, уважение на жената в домашното огнище, почитане на прадедите, установява свещения огън като видим символ на безименния Бог. Каква битка е била за съзнанието на човека – да му даде капчица от сока на белия имел, да го излекува, да го освободи, за да изпълни една нова повеля. Законът е верига за мъдреца, но парапет за обикновеното човечество. Това е действието на Лъча на волята, символизиран с главата на овена, който трябва да отваря път. (И затова много често рогът може да бъде счупен.)

Рама получава като посвещение и оставя като указател в пътя на човечеството надмогването разбунеността при промяна на старото с новото, овладяване в конфликта на гнева и смяната му със смелост. Лъчът на жизнелюбието трябва да разграничи гнева, който унищожава, от акта на смелост, който побеждава. Смелостта е качество на възвисяване, а гневът – липса на добродетел. С това знание Рама възпитава и обуздава настръхналата инстинктивност за съхранение на племето, на стадното съзнание. Разбунената воля не може да бъде канализирана като смелост, ако не ` и се даде причастие от Чашата и не се изгорят страстите със Светилника. Така се създава закон и социално поведение, т.е. човечество. Безспорно личната добродетел не може да бъде отчетена без социална плоскост. И затова Бог-Отец казва: Адам няма помощник, да му създадем – за да може да се сравнява с някого.

Можем да приемем, че Рама, който пръв осъзнава обществения закон като израз на божествения, е и първият боговдъхновен. Той не само ражда идея, не само дава концепция, но я прави осезаема и приложна. (И в това отношение Христос показва най-добрия пример.)

Рама става духовен цар на Индия. Макар вече остарял, силата не напуска тялото му, а величието на първосвещеник блести на челото му. При него идват царе, жреци и пратеници на народа, за да му предложат върховната власт. Ето великото изпитание: „Рама, подчиняваме ти се; вземи нашите корони в знак на благодарност за твоето законодателство.“

Той поисква една година да размисли и в Нощта-майка получава един много интересен сън. Отново се вижда млад в родните гори, с ленените дрехи на посветен. Пред него във великолепието си се явява жена с корона. Тя му казва: Аз бях дива жрица, но благодарение на теб станах лъчезарна съпруга. Аз съм прославената от теб жена, аз съм бялата раса, аз съм твоята Сита. Господарю мой, царю мой, нали заради мен изброди океани, поля, планини. Ето, давам ти короната – да царуваме заедно. Но личният му дух, Дева Нахуша, се появява и заявява: Ако поискаш тази корона и я поставиш на главата си, Божественият Разум ще те напусне и ти няма да ме видиш вече. Ако притиснеш тази жена до своята гръд, тя от щастие ще умре. Ако я освободиш, тя ще бъде щастлива и свободна, макар и никога да не те забрави и твоят дух ще властва над нея.

Това е властта – жената с короната! Но Рама се сбогува в съня си със Сита, като ражда една незабравима сентенция: Висшата любов е висше отричане. А висше отричане значи да не оскърбяваме малката любов. Буда също казва: Оставете малката любов да се изживее в голямата. Рама се предоставя на служение на света и неговият личен дух му казва: Подай ми ръка. Аз няма да те напусна, щом ти не ми изневери.

След този сън Рама отпраща царете и пратениците на народите да изпълняват неговия закон, а не да му предлагат трон. Тронът ще остане несменно, жезълът ще бъде вечно в нечии ръце, но съблазънта може да събори един или друг. Такава е идеята за преходността и познаване тайните на Лъча на властта – трон и жезъл винаги ще има, но воля за несъблазън трябва да си изработим. Човек пада, но ще става и ще върви, защото ще завоюва пространство, за да гради храм, да прави академия, да търси път за преданост и служение. Той – властникът на този лъч! Христос не отрича Лъча на властта, защото този лъч е хармонията, която Космосът създава в космичното си дете, а се брани от съблазънта на властта, от изкушението да царува: Ето света, Иисусе, пред тебе е, поклони ми се! – Махни се от Мен, Сатана! Царственото изкушение създава и царствени грехове. Затова понякога казвам: Ние – на бедни скърби жителите. Как може нашата скръб да се сравни с онази мощ, с онази световна болка, която Христос внася в гробницата на Йосиф Ариматейски, за да я трансформира във велико прощение?!

Рама се оттегля на планината Арияна-Веджа и оттам бди над хората, а от тях иска те да бдят над божествения огън. В последните години от живота си той създава нов календар. Рама е първият, който описва зодиакалния кръг с дванадесетте зодиака. Включва ги в съдбата на човека и ги извежда в тяхната троичност – повелята и влиянието на Слънцето, личната ни същност и чертаещият се път за собствено величие и служение на човешкия род.

Ето така се създава една от блестящите цивилизации, така се завоюва Индия. Макар да е само епосна, тя във всеки свой епос слага достатъчно мъдрости, за да бъдат изведени като бисери в Упанишадите.

Когато Лъчът на жизнелюбието завоюва терени, той дава и мъдрост. Затова волята не е само повеля, а и изграждане; не е само управление, а и средство за просветление и хармония. Държавник, който иска само да управлява, не може да създаде законодателство, което да бъде уплътнено с уроците на просветлението и просвещаването. А няма просвещаване вън от религията, от философията, от изкуството, от приложно-обредното човешко действие. Когато гради новото, истинският законодател не може само да отрицава старото. Както в иксионовото колело, доброто и злото винаги ще се въртят. Но присъствието на злото не е достатъчно, за да загубим идеята за доброто. И точно затова съм казал: злото е нееволюирало добро. Не бива да губим този принцип нито когато зрим в един откъс от историята, нито когато правим преценка за космично и историческо битие. Животът е много по-плътен и историята много по-дълга, отколкото вижда обикновеното зрение. Покушението не е още убийство. Когато отделни личности вършат своите злодеяния, трябва да се потърси предпоставката. Не става въпрос за оправдание – действията може да са смутителни, но никой и нищо не е в състояние да отрече Лъча на жизнелюбието като възможност за раждане на нови ценности. Понякога човек се отклонява, но това не значи, че пътят е изгубен, защото водачите ще го проправят. Еретиците правят историята, а личностите водят човечеството и в своето великодушие защитават правото на живот, което е опазено от висшата воля, ред и съдба!

 

Възкресението е изживяно човечество и въплътена Божественост!

 

[1] Вж. НУР 5/95, седемте лъча на Еволюцията (въведение), с. 68.

НУР 2017
НУР 2016
НУР 2015
НУР 2014
НУР 2013
НУР 2012
НУР 2011
НУР 2010
НУР 2009
НУР 2008
НУР 2007
НУР 2006
НУР 2005
НУР 2004
НУР 2003
НУР 2002
НУР 2001
НУР 2000
НУР 1999
НУР 1998
НУР 1997
НУР 1996
НУР 1995
НУР 1994
НУР 1993