Зареждам...
Лъчът на проницанието

Лъч на Проницанието

Лъчът на проницанието е мостикът на духовността!

Всемирният Отец непреривно ни дарява със Своята благодат, но съществена е нашата готовност да приемем щедростта. Затова нека не упрекваме волята Му, а да работим върху възможността да приемем повече от Неговия дар!

Космичната цялост изгражда личния ни свят, а той създава социалната реалност, която, от своя страна, формира божествената ни пътека като историческа даденост. Именно историята свързва нас, божиите деца, като присъствие на тази планета. Планетният Логос със седемте Си лъча води нашата еволюция, а те сътрудничат и изграждат културата и цивилизацията на историческия човек. Когато в цялост се осъществи благодатното им лъчение, ние ще се върнем при Онзи, от Който сме се отделили, за да бъдем единство с Него.

Разбира се, тази седм`ица работи в земната гама и не може да бъде диференцирана така във Върховното, в Божественото царство. Седемте лъча не са в небесната еволюция и не са постоянни. Ръководителите им също не са постоянни и вечни, както и тези, които прилагат своята воля в сътрудничеството по линията на един лъч. След като Христос казва, че в царството на Отец Му има много жилища, значи има и други олтари, и други молитви, и други Учители.

Светът не е само нашето виждане – той е много по-богат от това, което можем да си откъснем и с което можем да живеем. А една от най-обилните трапези на човешката култура и цивилизация дава третият от седемте лъча, т. нар. Лъч на философията. Мисля, че най-правилно е той да бъде наречен Лъч на проницанието, тъй като прави усилия да ни събуди, за да видим малко по-далече от обикновеното. Всеки, когато си постави въпроса „Защо и как“, присъства вече в този лъч. „Защо и как“ е онзи вечен проблем (символизиран от Сфинкса), който стои пред човечеството, той е и знакът на философията. Всяка будност как, слезли на планетата Земя, да се съхраним като първичност е вече знание от Лъча на философията. Наистина тази философия е примитивна, но тя е начин за живеене. И следователно, когато имаме дори една малка светулка, ориентираща ни като биология, като ум, като коленомоление, ние обслужваме първия лъч – Лъча на жизнелюбието, в неговата дейност да изгражда живот.

Лъчът на проницанието не може да бъде нито по-малко важен, нито в йерархията по-нисък от другите, както всеки пръст от ръката е еднакво потребен, за да се направи общото понятие, което изразява цялата ни характеристика. За ръката е работено милиони години – от оная неоформена ципа до това съвършенство, което може да напише велика симфония, да нарисува образ, да иззида храм и направи кръст като висш символ. Ето как си сътрудничат лъчите на еволюцията, ето какви енергии хранят битието на нашата биология, на нашите желания и мисловност, на нашата духовна будност, за да не се срамуваме от себе си! И ненапразно на ръката има линии на живота, на ума, на изкуството, на вярата. Всеки може с известна осторожност да следи дали някой от тези лъчи слага свой белег в дланта, защото ръката е листът папирусен, на който нашият духовен свят – минал и настоящ, пише. На дланта е написана философията ни на живот, там е глиптиран тронът на волята и е начертан кръстът на молението ни. Там е линията на науката и са нотирани показателите на изкуството, там е твърдостта, гъвкавостта, убедеността, с която зидаме история, социология, храм. Затова всеки от лъчите, които съставляват великата седмица, е толкова потребен, колкото и всеки от пръстите на ръката ни, създали великата петица. Всеки е толкова нужен, колкото в даден момент преобладаващо ще ръководи съзнанието ни, за да ни дава малката светлинка, чрез която почваме да живеем със слънце!

Когато в Средновековието доминанта е религията, тя ползва една фраза: „Философията е помощница (да не използваме обидната дума слугиня) на религията“. Тази теза е смекчена с прозрението на големите философи и теолози – не се касае буквално за помощница, а за онова, което върви пред религията, т.е. за естествения ни разум. Той отваря страниците на проницанието в търсене на определение за същината на нещата, в търсене отговор на оня основен въпрос, който винаги си поставяме: „Защо и как“. Това е естественият ни порив, естествената ни философия – нашият разум, рационалното ни начало да предхожда ирационалното. Представете си колко стъпала е трябвало да изходи мисловността ни, за да стане априорна, и колко априорност трябва да имаме, когато ще оценяваме апостериорното, т.е. това, което ни дава опита. Безспорно човекът най-напред ще качва стълбата със своята даденост, а след това със своята божественост. Какво е дадеността – образ, а божието – подобие. Ето колко естествено големите теолози са разбирали фразата „Философията е помощница на религията“– не като обида, а просто, че човек с рационалното си начало предшества човека с богооткровението, защото и в Лъча на молението стои идеята на разумното (като приложност на обредите).

В конфликта между религия и философия има и парадокси. Например арабите, които изгарят Александрийската библиотека, се мотивират така: „Ако в книжнините там знанието е истинско, в Корана го има, защото в него е цялата истина, а ако то не отговоря на Корана, е богохулно. Затова трябва да ги изгорим.“ Виждаме как Лъчът на религията си служи с разрушителна ирония. В Средновековието голяма част от философите са алхимици или принадлежат към окултни школи и са подложени на жестоки гонения. Но така или иначе историята чрез Лъча на проницанието е направила дълбока бразда в душата на човечеството.

  • В Лъча на молението идеята е да не обидим Бог в себе си, а в Лъча на проницанието – да не се самооскърбим в невежество относно битие и развитие.

Терминът философия за пръв път е употребен от Питагор – като проницание, като мислене за големите, за същностните неща, за същината на природата и на човека, но като понятие в науката, като концепция влиза действено едва при Платон. Думата философия произлиза от „phileo“ („обичам“) и „sophia“ („мъдрост“). Някои я превеждат като „любомъдрие“, други като „мъдролюбие“. По-правилно е второто[6] – казва се родолюбие, човеколюбие и т. н., макар че гражданственост е добило първото понятие.

След Платон философията е вече дисциплина, наука, която се стреми да намери същината на знанието, корена на нещата – универсалното, битийното. А оттук безспорно тя търси и, както казват гърците, Демиурга – Строителя на света. В по-късните векове възниква един голям спор: дали философията е отделна наука, или дисциплина, с която всяка наука може да си служи – да ползва нейните обобщаващи начала; дали тя има право на своя предметност и свой метод на работа. (Този диспут остава и досега.)

Когато Питагор въвежда понятието философия, има основание, защото с проницанието си той дава характеристика на числото – не като математик. Математикът Питагор борави с количествената същност на числата, но когато обосновава нумерологията, говори за космичните тайни като човек с концепция, който търси същината на нещата.

Цицерон казва, че философията е наука за божествените и човешките неща. Теологията също е наука за божествените и човешките неща, с метод молението, но тя като наука ползва обобщаващото схващане на философията. Според Хегел: Философията познава същността... Религията е състоянието, в което имаме знание за тази същност. Това изяснява защо може да се говори за помощница на религията. Във философията на Анри Бергсон метод на познанието става интуицията, а на Плотин – вътрешното прозрение с екстазата. Екстазата, макар и религията да не я признава официално, е основен метод в нашето религиозно изповедание исихазъм. Следователно религия и философия не само не се отричат, но и се допълват. Те са успоредни линии в познанието на света.

Сътрудничеството на всички лъчи има за задача да ни даде цялостност – да сме толкова философи, колкото и изповедници; да сме толкова религиозни, колкото и волево жизнелюбни. Не може да се осъди поданикът, че има олтар на моление, както не може да му се забрани да има концепция на проницание с философия.

  • Докато не схванем, че сме част в Цялото и че Цялото е част от нас, ние само съществуваме, не живеем още.

Проницанието като лъч, който изгражда целостта ни, естествено се съчетава с Лъча на жизнелюбието. Един Марк Аврелий например е не само голям държавник и император, но и философ; ученикът му Юлиан Отстъпникът, също е римски император и изумителен философ (отделен е въпросът какво казва църквата за него). Юлиан в прозрението и посвещението си отива отново в тайните езически огнища, защото не е удовлетворен от повърхността, която му се поднася от християнската религия. Лъчът на жизнелюбието, на администратора, е оставил трайна диря не само във философията на Римската империя. Макар и отлъчен, Юлиан прави голям белег в християнството по отношение на известни догми и канони, по отношение на основни проблематики. Негов състудент е Василий Велики, който е имал чувството на почит и уважение към Юлиан. Ето как Лъчът на проницанието е упражнен и е дал своя дан в Лъча на молението.

Не можем да лишим и един Лъч на изкуството от брилянтността на философията. Когато някой не може да сложи мъдрост в изкуството, той само барабана бие. Една поезия например трябва да има музика – музиката е, която се усеща; има нужда и от картина, от образно мислене (този, който само отразява, не прави поезия); и най-после, поезията има нужда от мъдрост. Мъдростта е като кръвта – не се вижда, но дава живот. (Борис Христов е неповторим не само защото гласът му е изумителен – той има голяма, вътрешна концепция на мъдрост.)

Философията си създава свои поделения, едно от които е психологията. Тя отлиства страници от душата ни, от нашата крилата богиня Психея. И дали ще бъде наречена космическа психология, или само наш личен душевен свят, съставлява част от битието ни като философия. Рационалната психология изучава личната ни Психея като мислещо и волево същество, а рационалната теология изучава Бог. Философията не може без разумна преценка на реалността, затова има поделение, наречено логика. Метафизичната философия в противоречията намира хармония, но в т. нар. реалност ние определяме понятията алогично и логично. Затова не можем да приемем една алогична философия, докато метафизичната може да изглежда и алогична.

Аристотел създава метафизиката като надконцепциално мислене извън поредицата от впечатления, възприятия, понятия... Но в метафизиката като поделение влиза рационалната космология, която изучава основните принципи на света. Аристотел ражда и една друга наука – аретологията, наука за нравствените правила, която сега наричаме етика. Логиката на ума дава поведение на ориентиране. Но когато душата ни донесе една вест и умът не може да я приеме или когато желанието си послужи с душата, за да направим отклонение от пътя си, но умът се противопостави, то за да се избегне конфликтът се явява този сеизмограф – етиката. Излизат на преден план нормативи, които имат своя извор в поведението към Висшето, създало хармонията.

И така, философията като една субективна, лична наша идея как да живеем и как се осъществяваме, се изгражда върху логичността, за да не е противоречива (тъй като логиката работи със света, който ни заобикаля) и се преценява от етична норма. Но това е една външна философия. С развитието си човечеството започва да се интересува не само от познавателната страна на Лъча на философията, а и от онова, което стои (ето тайната на проницанието!) зад вълнението на психологията, логичността на мисленето и поведението на етиката – интересува се от света на идеите. И това е основанието да казваме Лъч на проницанието. Ако този лъч не пробиваше завесата на човешкото, не бихме имали нови духовни вълни, не бихме осъществявали нови пътища, не бихме правили нови храмове.

Следователно и философията – не само религията, сътрудничи на нашата потреба за съвършенство (в областта на човешкото). Религията безспорно взема и категоризира нравствени нормативи в свои правила (често наричани заповеди), но този, който ги е родил, както и всеки друг, когато почне да размисля за станали или нестанали неща, вече е философ. Има много първични философи по света без писана доктрина, без дори да са прочели нещо – просто знаят да мислят. Размислянето е поведение на философ, а философията – наука за размислянето, за търсене корена на дървото, от чиито клони берем плода. И тогава ще видим философа, а в същото време и мъдреца в образа на змията, изкушила Ева да яде плод, за да има знание що е добро и зло. Нарушава се уж един принцип, а това дава пътека, и то за развитие.

В този смисъл трябва да приемем, че философията е идея да изработим характер, защото мисленето е основната му съставка. Именно философията като размисъл създава генерални идеи, които изграждат характера. А не може без характер да се извърши отговорно деяние – безличието нищо не прави. Мисълта, философията ръководят личността! Ама били първобитни – всеки е имал първичности. Но извървял ли е една еволюция; почнал ли е да пита защо и как; изградил ли е таблицата на своето съществуване с достойни дела! Философията като определяща израза и поведението е обемност, в която влизат и много други прояви. Затова този лъч е един от най-пъстрите, най-богатите. Той нарушава инстинкта ни да живеем с тенденция да се развиваме. Така виждаме две различни роли на философията – като рефлекс за ориентиране и като проблем да търсим тайната на нещата.

Лъчът на проницанието може да бъде разглеждан като вътрешно откровение, чрез което се обожествяваме. Този, който не може да направи път за обожествяване, а само се развива, е в сферата още на обикновеното размисляне. Той прави поведение, но не гради характер. Поведението е съображенията и знанията, които ни ориентират, а характерът идеите и духовността, която можем да осъществим! Тази тайна трябва да се разбере, защото човек е роден да бъде бог. Той трябва чрез мисълта си, чрез проницанието да отработи характер. И окултната наука много ясно казва: „Когато пожелаем нещо, то вибрира в нас, но когато го направим мисъл, то създава характер.“ Ето защо всички езотерични школи поставят ударение върху мисълта. И колкото повече тя се освобождава от първичните енергии на желанието, толкова повече тя става философска. А след това идва и благодатта на мъдростта като излив на причинния ни свят – там, където ще се освободим от вибрациите и на мислите и те няма да определят поведението ни. Там ще знаем причината, с която можем да правим деянието, а то е воля на ръката и следователно израз на характера.

Само ясната мисъл, волята на ръката, коленопреклонното ни моление за осенение и проницанието ще дадат убеденост и твърдост на делотворството. Затова в световното изкуство ще намерим обикновени първичности, талантливи и гениални произведения, ще намерим и вечни неизменни образци. Безспорно всички те са ограничени в епохата и властването на дадена доктрина. Древногръцката философия бе философия на красотата. Затова има този нюанс в скулптурната `и изящност. Във философията, която християнството ражда като концепция, ще видим анахронетния, пустинния образ, една психология на смирения, на безплътната плътност. Тук е силата на философията, защото Лъчът на проницанието определя доктринерното поведение на човека към света. Как например една философия на материализма да намери друг израз за религията, освен „опиум за човечеството“?!

Никой не може да бъде осъден за неговата философия, но може да бъде поучен. А за този, който има осенението на мъдростта, и философията, и законът са вериги. Христос изрича: Аз съм кротък и смирен – защото няма съблазън за нищо. Колко месиянство се крие в тази тайна! Върху смирението като мироглед световната философия не е написала още нищо. Срещу него въстава Ницше, който е с голямо прозрение, но за съжаление не успява да разбере, че смирението е по-властно от т.нар. бестиален път на волята за власт. А дадена концепция може да властва в душите на хората дори със столетия. Така поведението на един Данте Алигиери бележи Средновековието чак до XVI-XVII век. Тезата му за деветте кръга на ада е философия на отрицанието като отмъщение за грях. Тя създава като реакция една друга философия – „Изгубеният Рай“ на Джон Милтън. Шекспировите трагедии също лягат като образци във философските доктрини. А какво е една доктрина на песимизма в творчеството на Шопенхауер?! До известна степен тя ражда своята противоположност в „бестиалната воля за власт“ на Ницше. Каква концепция има и Диоген, който живее в бъчва? „Търся човека!“ Когато го пита Александър Велики: „Какво искаш?“, отговорът е: „Не ми отнемай това, което не можеш да ми дадеш – не ми отнемай Слънцето.“ Възхитен, пълководецът казва: „Ако не бях Александър Велики, бих предпочел да бъда Диоген!“ Разбира се, това е удовлетворение на съответното ниво. Още Го няма Христос – Слънцето на религиите; няма го и Пилат, който да рече: „Ето Човека!“ Намерен бе човекът в концепцията на Лъча на молението, но Диоген не можа да стигне до това. Ето защо казвам, че ако Диоген бе намерил човека в себе си, нямаше да има нужда да го търси вън. Това е философията – потребен е Човек, т.е. да намерим себе си, да видим своя характер и да не загубим Слънцето. Трябва със своята светлина да приемем Светлината. Не може с липсата на гориво в своя светилник (както неразумните девойки от евангелската притча) да видим иконата на Вечността. Да си вземем гориво – това е необходимо, защото будността е съпричастие и служение на Всемира.

Лъчът на проницанието в езотеричните учения поставя проблема за стъпалата в изграждането на човека – различаване, укротяване на желанието, добро поведение, любов. Тези искания сътрудничат на развитието и се отработват от всеки лъч поотделно. Когато Лъчът на проницанието повелява поведение на служещ, трябва да се различава кое е нравствено позволено и кое не е; когато Лъчът на жизнелюбието постави тази отговорност, ще трябва да се отсъди кое е правилно и кое не е; когато Лъчът на молението учи на това, като иска да се дава любов, гради характер. Така работи у нас Лъчът на проницанието, създавайки ценности. Философът не може да не бъде космичен – той съветва онзи, който води държава, народ, племе; той е в основата на всяка наука, в основата на знанието, което дава религията. Философията създава мироглед, а чрез него ние реагираме и преценяваме всичко, което идва до нас – както поведение, така и теория или идеология на друг мислител. Нашият собствен мироглед си отработва антени, с които даваме преценка. Когато човек си направи гръмоотвода на проницанието, усмирява всички бури, защото ги вижда през отговорността и знанието на мъдростта, която осветлява. Така той изгражда една нова феноменалност – вътрешното ясновидство. Проницанието като логика, психология, етика е форма на ясновидска дарба и сътрудничи в развитието, докато узрее цялата човешка божественост, за да се излее във видимостта на света – от отвъдното в земното царство, чрез боговдъхновението и богооткровението.

Най-потребното в Лъча на проницанието е изграждането на мироглед като прозрение за нещата, като идея за ценности. Питаме се за някого: „Къде е учил, за да знае тези йероглифи; откъде е тази сила и това умение да ръководи?“ От онова първично умуване, от размислите върху нравствените закони, върху поученията на всички школи: „Оценете си вечер извършените деяния“, до философското ясновидство – те месят тестото.

Ето как от реалната и езотерична философия се идва до алхимията, която е философия на нашата себепреценка. Ние се преценяваме, че имаме нужда и от ръце, и от изворни води, които могат да трансформират сярата, живака, солта у нас в злато. Това преобразяване се върши с т.нар. философски камък. Кой е философският камък у нас – изливът на Божествения дух; какво е сярата – човешкият дух, живакът – нашата душа; солта – физическото ни тяло. (Така считат алхимиците.) Солта е символ и на Учението, защото Христос казва на учениците Си: Вие сте солта на земята, т.е. във вас е Учението, вие сте напоени с него. Ако солта обезсолее, за какво е? Ако нямате Учението, какво ще направите?! Защото и душата ви (вашият живак), и вашият дух (сярата) няма къде да се изявят и няма какво да дадат на света, ако го няма тялото (солта). Няма по-мощна сила от Ученията на големите Учители, особено от Учението на Христос – колко ясно е казал: Донесох меч и огън. Какво прозрение, каква двигателна сила и промяна!

Човек от рефлекса си на самозащита до мисловната характеристика на битие прави промени, той винаги търси нещо повече, пита се „Защо и как“. Така установява, че има у него някакъв философски камък, който може да бомбардира, да сменя ядрата на атомите на сярата, живака и солта и да прави злато. Ние твърдо сме вярвалали, че имаме право на отмъщение, но ето една нова валенция, дошла от етичната норматива „Обичай врага си, прощавай, прави добро“, започва да ни променя. Така философският камък, божествената същност на човека, подтиква към промяна.

Алхимията в Средновековието залива света, но тя не е ново учение, защото още в старите школи на Египет и мистериите на Елада трансформации са вършени. Там са получавани знания, методи на работа как да се омеси „тестото“, та да се направи тялото хляб, за да му гостува осенението. И виждаме как това знание минава в религията – обикновените хляб и вино чрез алхимията на великото моление в Лъча на религиите се преобретяват в тяло и кръв Господни. И тогава: Всеки, Който Ме яде, ще има живот вечен! Йерархирала е обикновената наша будност – от размисъла кои сме до онова, което Той рече: Аз и Отец едно сме. Казано е: „Не чакай сгоден случай, създай го!“[7], т.е. излез от себе си, тръгни да търсиш, не се страхувай – нито от миналото, нито от причината за утрешния ден.

  • Лъчът на проницанието е лъч на недоволството – от себе си!

Няма друг лъч, който така рапирно да е в душата ни – недоволство от себе си, за да тръгнем; не само на храма да прочетем „Познай себе си...“, а и да го направим!

В пътеката на предопределените задължения и възможности ни се предоставя предназначение, в което проявяваме различна воля и имаме основание за проницание. Даден проблем можем да решим много по-дълбоко с проницание, а това ще облекчи предопределението, дори може да свали големия самарен товар на кармата. Това е право на човека – във всеки момент с проницанието да надмогва предопределението. Проницанието може да служи и на предназначението, а предназначението дава развитието. Старобългарската азбука например е била предопределена (по повелята на император Михаил ІІІ и с искането на княз Ростислав) за Великоморавия, но е предназначена за България. Княз Борис копнее за нея, защото трябва да даде просвета като стратегия за култура. И виждаме, че не само приютява гонените, но и праща да откупят от пазарищата и великани на културата като бъдещия Йоан Екзарх. Няма в нашата история (а големи имена безспорно имаме) личност с такова проницание като Борис Покръстителя – той е изключение!

  • Проницанието е акт на лична възможност за надмога на предопределението като съдба и за подпомагане на предназначението като дарение на Бога да вървим към Него.

Когато Плотин дава понятието „теософия“, т.е. „богомъдрие“, във философията влиза идеята за мъдростта и прилежанието ни да я усвоим, да я направим усет за ориентиране и извор на знание. Неслучайно богинята на мъдростта в Древна Гърция не е утробно дете, а се ражда от главата на Зевс. Мъдростта е и знание, и интуитивен излив, с които надкрачваме всекидневието. Заради знанието, заради живота като идея за развитие Адам и Ева вземат плода на доброто и злото и по този начин от обикновеното мислене се извежда познавателният процес. Философията може да бъде делена като официална наука на обективна и субективна, на материалистическа и идеалистическа, на екзотерична и езотерична, но човек не може да прави философия, ако няма знание. Затова първата стъпка, за да имаме в себе си този лъч, е да се попитаме: „Защо и как ще извървя пътя си“. Това е философия и на съхранението, и на знанието!

И така, мъдростта е последната спирка на философията, тя изгражда теософията. Богомъдрието не бива да се схваща в смисъла колко можем да мъдруваме за Бога, а като проницание, което получаваме от Божеството според йерархията на възмогването си. Ето какво се крие зад логичния ни ум, зад крилатата Психея – един божествен свят, който в Лъча на проницанието чрез метода на вътрешното съзерцание чрез екстазата става наш градивен свят. Затова Плотин ни поднася една йерархия на човека: добродетелен, съвършен, син божи, бог и накрая Баща на боговете. Така че нашият свръхфилософски път е предшестван от естествения, защото най-естественото у човека е неговото тяло. Но за да бъде ориентиран, човек има мислене, а мисленето като философия е фенерът, който ще свети, докато дойде слънцето на теософията. Философията и теософията са небето на човека. Някои се уплашиха да бъдат богомъдри. Така Рудолф Щайнер решава да бъде антропософ, човекомъдър. Страх да живеем в Бога, дори и несъвършени, нямаме основание. Самият кураж да се живее в Бога е първата голяма стъпка към Него, а Той е, Който ще прецени, колко сме достойни. Не може да се чака вън от храма, необходимо е да се влезе в него. Философията е храмово настроение в мисленето. Трябва човек от една концепция лична, а след това вече и от обществена, да направи свое храмово служение. Раждай мисли – питай се защо, питай се кой съм аз, питай се накъде съм! Народът ни казва: „Този, който не иска да види долния праг, си удря главата в горния“ – значи, има къде да се поучим. Но смелостта е да се мине прагът.

  • Философията надмогва прагове, теософията – ограничения.

И така, официалната философия съпровожда мнозинството в неговото усещане за рационални преценки на космоса, на душата и на теологичността. Всеки е имал един рационален бог според стадия си на еволюция. И кога става ирационален; къде философията намира познания за ирационално божество? В езотеричните школи. Един Питагор е и философ, и теолог, и учен, но в същото време в своята школа той учи на окултни знания – знания за вътрешната, духовната пробуда. Проницанието дава реална вибрация и хармония, но и възможност да се освободим от ума. Затова философията работи освен с естествения разум, и с ирационалност. Има обективен и субективен идеализъм; позитивизъм и солепсизъм; има и философия на интуицията. Всичкото това е богатство и всеки, според йерархията си е една тухла в храма на проницанието.

Рационалността, обогатена с проницание, създава духовността. Философията е мостикът на духовността, защото основно тя позволява да се себеотричаме и да се себепотвърждаваме. Безспорно човек трябва да еволюира в своята концепция, в своята философия; трябва да се научи да разсъждава, но както казахме, потребно е и да се умува. Според Перикъл ние безмерно славославим героите, но и неуморно умуваме. Славата може да бъде донякъде безпрецедентна, защото там героят има подвиг, който се вижда и се оценява, но винаги може да се умува, т.е. да се става философ. Така философията на живия живот извежда до школата, която дава правила за живот и йерархия за развитие, но никога храм и олтар.

Перипатетиците ще спират на пътя Сократ и ще го питат: „Защо метеш улиците, Сократе?“ – „Както чистя тях, така мета и вашите души!“ Прочутата му жена Ксантипа, когато не се прибрал (защото много обичал публичните диспути), му хвърля един леген вода. Вижте самообладание: „Приятели, извинете, тази сутрин забравих да се умия.“ Това е големият философ – не се гневи на онова, което още има еволюция. Той прави концепции, дава идеи. Неговият деймон, неговият вдъхновител винаги го кара да бъде мислител – чрез диалога да се дойде до опростената истина.

Философията присъства навсякъде от най-древни времена. Индийската ортодоксална философия, т.е. признаващата авторитета на Ведите, има шест системи – няя, вайшешика, санкхя, йога, миманса и веданта. В доктрината на няя особено голяма роля играят логиката и гносеологията. Първото систематично изложение на вайшешика е дадено от Канада (VІ–V в.пр. Хр.), като там материалистическата тенденция е много силна. Санкхя признава съществуването във Вселената на две първоначала: материално – пракрити (материя, природа), и духовно – пуруша (душа). Йога е религиозно-философско учение с разработена практика, основаването на което се приписва на Патанджали (около І век пр. Хр.). Миманса е ритуална система, с която се служи на божеството. Последователите и считат, че Ведите не са откровение в пълния смисъл на тази дума и че съдържащите се в тях религиозни и философски идеи се нуждаят от логическо обосноваване. Веданта е монистично религиозно-философско учение, възникнало на базата на Упанишадите. Тя и до днес заема важно място във философията на индуизма.

Всяка от тези шест системи е работила върху духовната цялост на индийската народност и всеки според своето ниво си е вземал по нещо. В Европа миналия век нахлуха ведантисти да правят тук култура. Но там, в Индия, все още изпълняват ритуални танци и се къпят в Ганг...

В Китай ще намерим Конфуций, един нравствен учител, дал философия на разговорността, която става религия. Той е може би единственият философ в световната култура, който е и обект на моление без да е божество. Дори такъв диктатор като Мао Дзе Дун не можа да го измести. Опита се да го отрече и по подобие на него създаде правила, издаде ги в джобни тефтерчета – но не успя. И сега Конфуций е изповедание и вътрешна съвест на китайците. Той е наблягал на приложно-обредната страна, която е много съществена в религиите, защото възпитава устойчивостта и приложната воля. Затова всички религии отработват известни жертвоприношения. А Конфуций ги посвещава на прадедите – „вярвайте в присъствието им!“, и обожествява духовете на гениите. Ето колко концепциално е поставен проблемът за жертвоприношението. А затова се иска преценка, иска се действие от Лъча на проницанието – не действие, породено от инстинкта на страх. Лъчът на жизнелюбието ни тласка към олтар, защото оттам получаваме идея за вечност, но осмислянето чрез философията го поддържа – прави го добродетел, поведение, мироглед.

Лао Тзе също дава една буква от великата азбука на културата, на цивилизацията на света – дава Дао, Пътя. Това е философия за стъпалата на човешкото битие. Лао Тзе казва: Пътят щом не е с главна буква, не е Път! Колко естествена фраза и колко задължаваща да се размисли! А това е четири-шест века преди Христа, Който изрича: Аз Съм Пътят и Истината, и Животът.

Не е странно, че източните просвещения не минаха границите към Запада и останаха някъде там: индийският и китайският езотеризъм са слаби като въздействие спрямо Европа. За практично-приложната конструкция на европейския ум египетската система на посвещение е по-пригодна. Затова през Египет минават Орфей, Талес, Питагор, Платон и дори нашият Боян Магът. Навсякъде обаче всички окултни школи имат задачата да освободят човека от примитивизма с идеята „Вие сте богове и синове на Всевишния Бог“. Модерните наука и философия могат да отричат религията, но не могат да отрекат Бога у нас. А когато ние станем богове, спокойно ще кажем, че не ни трябва нито философия, нито изкуство, нито религия. Тогава ще бъдем деца на друга йерархия. Но докато се развиваме, ще работим в тези лъчи.

Арабите също имат голяма философска школа. Един Гебер оставя „Книга за милосърдието“, в която под милосърдие не се разбира само нравствено поведение, а и концепция. Авицена, този велик арабски ум, в X-XI век пише: Молитвата е покорност към Първоначалната Причина. А какво е философията като етимология – търсене на знание за първопричините, за същността на нещата, докато молитвата, която идва от Лъча на религията, е покорност пред Първопричината. Ето каква кръстословица, каква вълшебна тъкан седемте лъча правят у нас. Човекът с основание може да мисли, че е един бог в развитие, тласкан от Лъча на проницанието към идеята за свобода. Затова в края на миналия век теософите слагат своя надпис: „Няма религия по-горе от Истината!“ Така те не отричат, а йерархират! Мундиалната астрология на тибетските школи нарича този лъч – Лъч на Божия ум. В това има известна хармония, но не значи, че всичко що философията е родила, е непременно Божие, т.е. най-съвършено. Божието дори не може да бъде сравнявано. Има степенуване – добър, по-добър, най-добър, съвършен, но когато кажем „Божий“ не правим сравнение, а духовно се подчиняваме. Всъщност няма нещо, което да не е божествено у нас – и умът, и тялото – всичко е божествено, само че докато стане Божие, ще бъде човешко. Нали точно затова събуденият Адам посяга да вземе принципа на закона за развитието, който ще го прави Божий!

Във всяка наша вибрация е вложена частица от всеки лъч, а от Лъча на проницанието: алхимия – сяра, живак, сол; езотерични тайни; философски знания – обективен и субективен идеализъм, солепсизъм и материализъм, волунтаризъм и фатализъм... Стотици идеи – понякога въздухът не им стига. И все пак помагат! Но има една философия – философията на себеутвърждаването, и в нея няма по-хубав надслов от „Познай себе си и ще познаеш боговете!“ Вярвай и в това, че няма зло, а има нееволюирало добро и хвърли още една верига!

В Лъча на проницанието трябва да се обосноват и да бъдат одухотворени и символите. Символите са кристализирала философия. Защо една змия символизира мъдрост? Защото е гъвкава и съблича всяка година кожата си. Ето как нагледната философия извежда кое у нас трябва да бъде така гъвкаво, за да не оскърбяваме никого – мъдростта, и какво е събличането на кожата, след което напролет виждаме змията нова – идеята за прераждането. Така змията е символ на мъдростта (гълъбът пък – на Светия Дух, рогът – на силата и славата...). Неслучайно тя е сложена на фараоновата диадема – фараонът трябва да бъде мъдър като повелител в Лъча на жизнелюбието. И в християнството змията се приема за символ на мъдрост. (Христос казва: Бъдете мъдри като змията и кротки като гълъба.) Но това не значи, че тя не може да послужи и като символ на отрицанието. Когато изповядаме, че кръстът символизира великия двубой между Дух и Материя, някои го приемат като идея за мъчение. Символиката е различна, защото има разминаване на равнищата и в човека се води борба между религия и философия, между коленете на молитвата и проницанието на ума.

За всеки един обред философията е кристализирала знание, за всеки един символ е дала определение. В египетските тайни например Червеното море е астарлът, пустинята – менталният свят. Обетованата земя в символиката (особено в Кабалата, която е и една окултна философия) е причинният свят. Един Моисей с египетското си посвещение не само налага религия, но създава и държава. И виждаме нещо странно – той минава Червеното море, т.е. астрала, минава пустинята, т.е. ментала, идва до границата на Обетованата земя, но не влиза в нея. Всичко е много ясно. Знанията не са били крити, само тайни от знанията не са позволявани. Философията играе точно тази роля – дава знания, а тайните се казват в окултните школи. След Моисей, Иисус Навин влезе в Обетованата земя, т.е. в Причинния свят, за да се сгради великия храм в Иерусалим – а Иерусалим значи свещен мир, помирение. Отделната личност може да носи белег и да изневери. Това историята отбелязва, но светът се развива по висшите си закони. В един скръбен ден Давид ще изпее своите псалми, защото е сбъркал; в такъв скръбен ден Соломон – мъдрецът, на когото бе дадена тайната да направи Иерусалимския храм с многото окултни знаци, се връща към своите идоли. Каква тайна бе забравена, каква тайна не бе научена? Това е един неразгърнат още проблем, но може да бъде направена съпоставка с Юлиан Отстъпника. Юлиан – един от верните Христови служители, се връща отново към митологията, за да усети вибрацията на боговете. Какво именно посветени като него или като Соломон не са знаели от боговете, е проблем на дълбоко проницание. Те се връщат при тях, защото са ги усетили като някаква нова тайна. Казвам, че боговете на митологиите слизат да вършат човешки неща, а Адам – човекът, слиза да върши божии дела. Който може да улови този обрат, ще разбере тайната! Смъртно ранен във войната срещу персийския цар Сапор, Юлиан все пак вдига кървава ръка към небето и извиква: „Ти победи, Галилеецо!“ Логично е, след като е открил голямата вътрешна истина в митологиите, да каже в последния си миг, че Учението на Христос е вече един нов хоризонт. Тогава няма защо да се чувстваме неловко, когато трябва да направим признание и не бива да считаме, че то ще ни унижи.

Не бива да се отрича и астрологията, защото зодиалната докосност сътрудничи за изявата на ума. Неслучайно в някои зодии преобладава философът. Но никой няма крепостен акт само за една зодия. За да бъде човек изграден като цялост, той в своите превъплътявания трябва да вземе от всичко. Така божественият умът не е само едно Сатурново или Юпитерово начало. На него ще влияе и Венера, а тя ще трябва да отстъпи място на Атина и Хера. И понеже се скараха коя е най-хубава (вижте каква философия са имали), избухна деветгодишна война. (Значи и боговете са имали пристрастия!) Тогава ще има нужда от Лаокоон, който да предупреди: „Съмнявайте се, когато данайците ви дават дар!“, а обикновеният няма да повярва и ще приеме Троянския кон. Това трябва да позволи Лъчът на проницанието, съчетан с личното ясновидство: да се чува великият жрец и гласът на Касандра! Само тогава, когато философията се съчетае с ясновиждането, ще ни даде сигурност, че е божествен умът ни.

Философия не се прави с желание, прави се с ум. Желанията трябва да бъдат облагородявани, за да се възземат, защото астралното тяло подбужда, но неговите вибрации не могат да донесат проницание. Философията обаче не е плод само на ум (иначе нямаше да има окултна философия). В йерархията на нашите тела говорим за нисш и за висш ум и над висшия ум – за причинност, която ни дава мъдрост. А философията е и мъдрост. Един подготвен, осветен ум може да изрази и най-върховното съприкосновение с Духа. Когато се говори в тибетската мундиална астрологическа система, че това е лъч на Божия ум, би трябвало да приемем тезата, че понеже е с Божи ум, той не може да греши. А Лъчът на проницанието има свои отклонения. Разбира се във философията не липсва интуицията, която създаде науката на откровението. (Плотин, изхождайки от естествения елан, без да е приел теорията за прераждането, говори за вътрешно откровение.) С оглед именно на генералната концепция – дали се приема еволюцията, кармата и прераждането, различните философи създават различни мирогледи. За един индийски мъдрец страданието е лично поведение, а не чужда воля или изкупление на чуждо грехопадение, докато един привърженик на юдаизма няма да смее дори да спомене името на Саваот. Представете си колко далече стоят една от друга тези доктрини. И все пак те един ден ще имат една мисъл, едно дело, една философия.

Има и сега философия на обективното отражение, каквато е например позитивната концепция на един Огюст Конт, която граничи с религията. А религията, разбира се, бърза всяко неприсъщо `и нещо да заклейми като антирелигиозно, т.е. антибожие. В съхранението си всеки от лъчите на еволюцията може да обвинява други, но няма основание да се първотронува. Всеки в своето служение за даден етап от живота си е доведен да коленичи пред един олтар, но не бива да слага упреци, защото утре, когато отиде в лъча, който е отричал, докато се себеизгражда в него, ще носи собственото си отрицание. Философите с хилядолетия стоят в полето на менталния свят, защото се себеотричат, после се себеунижават, а след това се себеоправдават – докато признаят и другите. За една антирелигиозна насока в Лъча на проницанието ще дойде време, когато собствената `и енергия ще бъде херметическият капак на глупостта.

Мъдростта и Свободата са хармонично единни. Според Метерлинк нашето щастие зависи главно от вътрешната ни свобода. Не може да влезе в царството на Свободата този, който не се е освободил – неплатеният дълг винаги вика. В Свободата задължения няма и затова този, който иска в нея да живее, трябва да е мъдър, но и да познава Истината. Колкото и странна да е фразата на теософите „Няма религия по-горе от Истината“, тя е съвършено вярна, защото религията не е крайната фаза. Правото на религията да доведе до Божието е път, който още не е Истината; борбата на философа да открие най-реалното също не значи постигане на Истината. Истината не е нито религия, нито философия и затова Христос дава йерархията Път, Истина, Живот. Така Лъчът на проницанието е и Лъч на живота. И ще трябва да го сплетем с Лъчите на жизнелюбието и молението, за да може Небесният Усиарх – Господар на Небето и на Земята, да ни даде будност, за да проявим проницание и със земната си философия да служим на небесното си пътуване. Човек трябва да зрее, както плодът – на лъчите на Всемирното слънце, а не на собствените си звезди!

 

[4] Вж. Хайндл, М. Космогонията на розенкройцерите, изд. Алфиола, Варна, 1993г., част II, с. 18-73.

[5] Вж. 2 Кор. 12:2-5.

[6] Вж. Пенов, Д. Лекции по история на древната философия (циклостил), София, 1967.

[7] Орисон, Свет-Мартен. „Зидари на съдбата“, София, 1946.

НУР 2018
НУР 2017
НУР 2016
НУР 2015
НУР 2014
НУР 2013
НУР 2012
НУР 2011
НУР 2010
НУР 2009
НУР 2008
НУР 2007
НУР 2006
НУР 2005
НУР 2004
НУР 2003
НУР 2002
НУР 2001
НУР 2000
НУР 1999
НУР 1998
НУР 1997
НУР 1996
НУР 1995
НУР 1994
НУР 1993