Зареждам...
Теософия

Теософия

Няма религия по-горе от Истината!

Човечеството никога не е било лишавано от духовни учители, грижещи се за неговото посвещаване и еволюция. Теософското общество също получава своето низпослание от Великите посветени, за да създаде Всеобщо братство, да даде основни закони, духовни тези, етични нормативи и чисто метафизични идеи, като върне не забравеното, а окултното, мистичното знание от всички векове на човечеството. Теософията и като философия, и като учение претендира за всемирност с една вложена и демонстрирана тайна: задачата да подготви човечеството духовно, мисловно и физически за приемане на нова духовна вълна, за просвещението, което има да извърши новият Миров учител.

От началните векове на писаната ни история до днес окултното знание е манифестирано от посветени личности – Хермес, Орфей, Питагор, Плотин, Бион, Елена Блаватска, Рудолф Щайнер... (близки и далечни във времето посветени са от тази редица). Но пръв в световната философска мисъл, в историята на човешката знайност Плотин употребява думата „теософия“, т.е. „богомъдрие“ („θε`ος“ –значи „Бог“, „σοφ`ια“ – „мъдрост“), въпреки че тя винаги е съществувала като явлението: човек – Бог. Той я извежда из своята мисловност, из духовността си. Плотин говори за интуицията като метод и система на познание (това не е нито тезата на Платон, който е идеалист и признава предшествието на идеите, нито на Аристотел, който е в динамичния слог и е реалист). Според него голямата, божествената истина може да се познае само чрез екстазата, чрез вътрешното откровение – разбира се, без да се отричат познавателните дарения на ума. Като същност теософията присъства в голяма част от окултните школи и в сакралните страници на религиозните учения, но не така ясно назована, не така чисто изведено като доктрина на познанието. Един Хермес почти десет века преди Плотин в своето пътешествие в откровенията (или откровение в пътешествията си) достига до екстазата като метод на познание. През ХIV и ХV век и исихастите считат, че чрез безмълвната молитва се изпада в екстаза, във вътрешно съзерцание, за да се получи откровението. Това е теософия!

Очевидно обаче богомъдрието е вложено още в момента на сътворението ни, защото човекът е Божий образ и подобие. Мъдрост има и в покорството на Адам да заспи, за да се изведе от него Ева, т.е. животът (а смисълът на религиите е да ни извеждат от несъвършенството до Живота, т.е. до Бога). Щом Бог е дал повеля на сътворените си деца Адам и Ева, когато още не се е знаело с какви други възможности са дарени, това показва, че в тях Той е вложил и богомъдрието, и богознанието. Как впоследствие е изведена тезата за грехопадението, е друг въпрос, но на Адам и Ева е предоставено правото да познаят Бога и да се уподобят с Бога! Следователно осъзнавайки се и осъществявайки се, човекът чрез бога в себе си постига своето богопознание и осъществява своята богомъдрост. Ето защо теософията е била постоянна спътница на човечеството. Но в процеса на своята инволюция то е започнало постепенно да се чуждее от нея. Защо? Защото, обгръщайки човека, материята го лишава от близостта на непосредственото, интуитивното съприкосновение с Божеството и връзката се осъществява чрез други елементи на познанието, чрез други сетивности. Така човек посредством ума и чувството започва да придобива познание, което не е богомъдрие.

Но въпреки че при материализацията на Божествения Дух в плътта на планетата възможностите за възприемане започват да се прибулват, връзката Бог – човек никога не се разтрогва. И в процеса на освобождаването от материята, от онези органи, чрез които тя работи, със стигането до Причинността ще си върнем загубената теософия. Заради това идват Мировите учители, идват Великите посветени – те ни разкриват знанието за същността, наричано окултно, тайно или езотерично, те ни дават Учения, които стават религии. А разнообразието на религиите се дължи на йерархията на плътността на Духа в плътта, на различните възможности на плътта за възприемане в етапа на еволюцията, който тя е достигнала.

Както обаче човечеството в дългия път на своето развитие започва да губи духовната реалност и става все повече пленник на земните си усещания, така в хилядолетното си живеене и официалните религии постепенно оставят ритуала без първоначално вложената му енергия, без тайнствеността на посвещението, а самите тайнства се свеждат до външни формули. И когато религиите се формализират в церемониите, се явява необходимостта от нови Учения и религии, от нови знания за човечеството. Идва нуждата от теософията – богомъдрието, защото животът се е превърнал от знание за Бога в знание за земния живот.

Ние уж имаме вяра във вечния живот, но фактически го живеем само като земен. Вярата във вечността остава само слово, както посланията на блаженствата, които Христос даде, за да бъдат живени, не са станали наш живот. По този начин се пилеят скъпоценностите на енергии и на духовни послания и както предупреждава Христос – бисерите се хвърлят в нозете на свинете. Ние имаме съзнание дълбоко в себе си за ценности, но извършваме привидно живеене на вечността; вярваме, че сме деца на самия Бог, защото не можем да се отречем от присъствието Му у нас, но не реализираме божествената си същност. Само в беда прибягваме към Неговата закрила с едно признание с кратка устойчивост: „Боже, спаси ни!“, а това ни далечее от вътрешния смисъл на това, че сме Негови деца. Христос казва: Бъдете съвършени, както е съвършен вашият Отец небесен! Правим ли го? Не, повтаряме фразата, без да я осъществяваме, обзети от земно притегляне. Когато се загуби тайното знание, когато се загуби богомъдрието, остава човекът, който само декларира, че е Божий. Затова на човечеството след индийските мъдрости, след будизма, дори след християнството отново му се напомня, че има една стълбица, по която всеки трябва да се осъществи като син на Бога.

Човек не може да бъде съден за процеса на своята инволюция, но и не може да бъде поощрен, че губи будността си. Осъдителността ще я предоставим на думите на Христос: Не съдете, за да не бъдете съдени, но не можем да отречем еволюцията, след като е приложен законът за инволюцията. Тази разлика трябва да се разбере, за да си спестим упрека и да дадем благослова за еволюцията и за признаване на всеобщото ни братство.

В това е смисълът на религиите и те точно това вършат, но всичко в края на краищата се покрива с прах и трудно пропуска вълните на промяната. В отговор, както казах, се появяват окултните учения, мистериите, мистичните церемонии, които ни връщат изворни истини. Така и теософията (която хилядолетия в подмолието на човешкото битие е слагала струите си за пробуда) през миналия век се връща на живот, защото живата вяра в официалната религиозност се формализира и губи своята същина. Необходимостта от знания е толкова зряла, че Великите посветени на Всемирното бяло братство извикват и благославят свои представители на Земята да направят ново огнище, да издигнат нова клада на духовна пробуда (не, разбира се, на мирово учение).

Теософското дружество е създадено на 7. IX. 1875 г. в Ню Йорк. Знайни са имената на учредителите, но две са личностите, белязани със знака на сътворители, на основатели по благоволение: Елена Блаватска и полковник Хенри Олкът, който е избран за негов пръв председател. Както свидетелства самата Блаватска, една от големите учителки на човечеството, Теософското дружество се появява по директива на нейния Учител, който я напътства във всичките `и начинания.

Теософията не скрива от погледа на хората с различни религиозни убеждения, че приема законите на прераждането, кармата и еволюцията. И точно тогава е благодатно времето мнозина да израснат, да се освободят от своето незнание. В знака „змия, захапала опашката си“, който е елемент в печата на Теософското дружество, са скрити тези закони, с него е опазено и учението на офистите – мъдростта.

Мъдростта като принцип и метод на знание винаги е била жива в паметта на човечеството (често се говори за мъдреците на древността; и невръстният Иисус учудва със знанието Си мъдреците в храма). Но за Мъдростта не като присъствие в отделния човек, който може да я поднесе със слово, а като мирова духовна вълна, която ще обгръща човечеството, никога не се е говорило. Това е липсвало в битието ни и теософите слагат предпоставките за Учението на Мъдростта в страниците на своята вяра. В тези страници те вписват древното знание, защото без това знание остава само сухотата на мисълта или един агностицизъм.

Невинаги разумът може да прости безверието. Ето защо в старозаветието е казано: Рече безумецът в сърцето си: „Няма бог!“ Това трагично битие на човечеството теософията иска да промени. От друга страна, изпълняваме волята на принудата и се събираме само под стряхата на сигурността от страх – страх, че сме грешни, страх от закона на грехопадението. Уж сме братя на едно всемирно присъствие, а всеки наш брат, който не може да направи покаяние, който не може да приеме нашето верую, е обявяван за враг. Христос ни учи да обичаме враговете си, а ние търсим заслона на сигурността, като ставаме един другиму врагове! Теософията иска точно това да промени – да освободи човека от страха и той да няма повече врагове.

Не е ли странно, че се стремим към абсолютна Божия правда, а не можем да надмогнем идеята за възмездие! Не се ли учудва и еврейството, когато Христос прощава на грешницата! Искаме да бъдем съвършени като нашия Отец – това е повелението на Христос – а продължаваме да живеем с прародителския си грях и сами си слагаме верига. Теософското общество дава ключа, за да махнем оковите. Затова в приютната му може да се подслони всеки и когато се събуди, да се намери възроден.

Друга тежка бариера е заблудата, че след Иоан Кръстител и Христос няма пророци. Не, пророци винаги ще идват, защото еволюираме и ходим път на съвършенство, в който винаги ще има потребност от образци за подражание. Отричаме алхимиците, отричаме ясновидците (един Кант ще се надсмее над ясновидските способности на Сведенборг, но не може да види, че в човека има нещо повече от чистия разум). Винаги е имало хора, достойни за образци. Някои може би са живеели в смущение да се изявят. Но дали е било и възможно в един век на инквизицията например, когато будността била наричана вещерство? Инквизицията и нейните индулгенции раждат бунт, но бунт на разума, а не на прозрението на Духа. Мартин Лютер наистина извършва реформация, но с разум, не с посветеност, не с духовност. Протестантите стават още по-жестоки, обявявайки, че след грехопадението човек не е запазил дори частица от божествеността си и му оставят единствено подчинението и вярата. Така разумът послужи за повече жестокости (само че в друг порядък) и се стигна дори до тежката заплаха, че който не е в нашето изповедание, ще гори в геената огнена. Ето защо считам, че реформацията не посочи нов духовен път, а създаде отклонения и изгони мистиката. Това е най-съществената `и последица. (Един първичен разум на неврастеничния Калвин нанесе нови поражения.)

Тъжно е било за онази част от човечеството, която е носила будност в облачността, стелила се над духовния, културния и религиозния живот. Но нека не скърбим за образци на миналото, а да станем пътници, които да бъдат следвани. Духът има свои пътища, по които излиза от мрачините; религията има свои образци, философията – свои школи, науката – свои закони. Теософията идва именно да акумулира, да фокусира в себе си тези различни тенденции – както в древността във фараона са се събирали и администрация, и религия, и наука, и философия. Затова тя не е нито само религия, нито само философия, нито само наука – тя обединява всичко това.

Една антитезисност се е явявала във вековете между религия от една страна, и философия или наука, от друга, и това винаги е носило беди на човечеството. Защо? Защото прозрението идва от религията (дори като интуиция), а науката експериментира. И нищо от провиденцията на религията или дори от предсещането на науката, непроверено в експеримента, не дава блага на човечеството. Религия и наука не бива да враждуват, но това не значи, че не могат да си противоречат. Трябва да различаваме враждата от противоречията. Католическата църква в безотговорност с клади защитаваше Птоломеевата теория, а по-късно потвърди теорията за хелиоцентризма. Ето вражда, която взема жертви, вместо противоречие, което може да ражда истини!

Теософското общество като една обновяваща вълна залива Европа и Америка за едно много кратко време и връща на човечеството идеята за единството между религия, философия и наука, разрушено в средните векове. Католическата църква твърдеше, че философията е слугиня на религията, а просветният XVIII век пък изрича: „Религията ще стане слугиня на науката.“ Тези обрати теософията надкрачва и връща вътрешната изповедност, връща тайните на познанието, признати и изповядвани във всички окултни школи, но в религиите рамкирани, защото, бранейки се за чистота, те слагат синори срещу просветеността.

За култура, която къса връзките между религия, философия и наука (а тези връзки първичното човечество е носело в себе си), не може да се каже, че има и висок морал. Защото там, където фанатизмът на религията може да извърши беда, етиката на философията може да го възпре; там, където философията не може да даде реалност, науката в своя експеримент може да служи за образец.

Това искат теософите и това правят през миналия век. Те сменят пулса в културното мислене не само на нашата континентална общност, но и на цялата планета. Теософията извежда една генерална идея: за всеобщността и всемирността на религиите. Защото всички религии имат битието си в Бога, имат своето послание чрез Син Божий, имат олтар за жертвопринос и етика за поведение и взаимност. Благословената линия на теософията обаче не е отделна религия на съзерцанието и морала, не е религия на Правдата или на Любовта, нито религия на Мъдростта, макар че самата тя е богомъдрие. Тя изведе един основен израз: Няма религия по-горе от Истината! Това може би `и спести упреци и в същото време `и даде предимства, защото никой не може да оспори присъщната принадлежност на истината за всемирност. Теософията лишава всяка религия от „правото“ на упрек, като казва, че всички те са Божии деца. Тя припомня на всяка от тях основните `и принципи, припомня `и, че трябва да намери съжителство и взаимност с другите, защото всички имат една и съща цел – човекът в съвършенство, човекът като бог. А той трябва да извърви път, в който стъпала са религиите. Христос градира битието на човека с думите: Аз съм Пътят, Истината и Животът! Когато Истината стане религия, тогава ще усвоим Живота. Но Синът Божий казва нещо повече: Истината ще ви направи свободни!, т.е. няма да има религия тогава, когато сме стигнали и усвоили Истината – защото ще направим всеобщност Живота! Човек не живее, а съществува – Истината, както и Мъдростта, Любовта, Правдата са само зърна от броеницата на религиозното ни битие до Свободата, която е живот в Бога. Развитието е съществуване!

Идеите на теософията имат особена важност за времето, в което се появяват. Теософското общество защитава на всекиго правото да има своя религия; всеки би могъл да бъде негов член с религиозните си убеждения, със своя обред, но ако приеме три съществени цели, които лягат в живота на движението:

  • Да образува зародиша (ядката) на всемирното братство на човечеството без разлика на раса, вяра, пол, каста или цвят.
  • Да насърчи изучаването на сравнителната религия, философията и науката.
  • Да изследва необяснените закони на природата и скритите сили на човека.

Ние вярваме, че сме братя, че всички сме искри от една и съща божествена главня, от една всемирна еманация, но всъщност какво правим? Не е нужно да се упрекваме, че въставаме едни срещу други; най-евтино е да кажем, че водим войни – това има своите кармични, национални и исторически тенденции за осъществяване. Но не и жестокостта! Не може да се оправдае взаимното изтребване на брат с брата; да не говорим за всекидневните страсти, които стават в дома ни. Ето защо теософите поставят целта да се образува зародишът на всемирното братство.

Всички религии имат един и същи корен, а всяка от тях е клон от стеблото: Бог – човек – вяра. Но само когато усвоим тази тайна, ще можем да я приложим в разбирането да прощаваме или пък да не се възгордяваме от това, че сме по-религиозни или с по-висша религия. Изучаването на сравнителните религии ни освобождава от „право“ на обвинение и ни прави смирени със знанието, че от този корен и другият клон пие сок и неговите плодове също са наслада за онези, които ги ядат със свое религиозно почитание.

А защо е това разнообразие, това богатство? Такава е проявата на Бога! Той е богат, за да не бъдем упрекнати ние в бедност. В религиите, независимо от различията им, има единна концепция – на духовната будност в йерархия. Като я разберем, ще простим на този, който не хармонира с нас, и ще оценим собственото си знание в сравнение с другото. Така ще поощрим науката в нейните разклонения и няма като Наполеон да гледаме с насмешка, когато ни се предлага откритие – той резюмира с „Това е глупост!“ проекта на Фултон за парахода. Гениалният нарича глупост откритието на друг гений! А когато правим сравнения и растем във взаимност на един и същ корен, не можем да не признаем усладата на другия от плода.

В контекста на казаното дотук се изявява стойността на програмния девиз Няма религия по-горе от Истината! Настоящият превод е: „по-висша от Истината“, но той е неточен и като същност. Социалният, духовният, божественият смисъл на „по-горе“, което става същност на Теософското общество, е да не бъде смутен мохамеданинът, будистът, протестантът, ортодоксалният християнин, че има религия, неравна на друга. Така теософията иска да изсуши скръбта по минали образци, за да може, без да осъжда нито една от религиите, да има своето преимущество в признание, че е довела някого до будността, че и другият има същото основание. Вярата е всемирна есенция и всеки я носи. Тя е, която дава възможност на човека не да вижда в другия враг, а самия себе си. С такъв размер Теософското общество влиза в кръвната картина на човечеството. И това вече е битие! Човек може да изповядва своя мохамеданизъм, но когато разбере, че Истината е по-горе от неговата религия, ще бъде единен в тезата за създаване на Всемирно братство. А то носи отговорност за бъдещия Всемирен Учител, който трябва да бъде опазен за по-дълго присъствие, за повече дан на човечеството в областта на Божието слово. Когато признаем и тази необходимост, без да бъдем оскърбени или въззети във възхвалата си, тогава ще можем да работим с цялата тази всемирност за приемането на Пратеника на Новата духовна вълна.

Има учени, които оспорват знанието за Бога. Теософите по един безспорен начин със своята доктрина за богомъдрието, чрез интуицията, без да отричат разума (подчертавам това, защото един от големите упреци на официалната църква срещу теософията е, че тя отрича разума), дават познание и казват, че Бог не е непознаваем. Той е безсмъртен, но е познаваем в онази Си същност, в която е манифестиран у нас. Бог е в човека и човек е в Бога! Ние сме познаваеми, защото Той чрез нас е в Себе Си и ние чрез Него – у Него.

Теософското общество дава и една обилна светлина върху спиритическите явления, с които така богато е наситен XIX век. Който познава същността на спиритизма, не би го определил като окултно явление – той просто е една възможност за контакт с отвъдното (за лошо и добро употребявана). Теософията не го представя като нещо тайнствено, a го обяснява. Щом се приема, че човек е безсмъртен и се преражда, че има други полета на живот, естествено е поселници от отвъдното да могат да контактуват с тези, които имат медиумно предразположение. От друга страна, големи учени, които не оспорват спиритичните явления, правят опити в областта на медиумната сеансност (както физикът Уилям Крукс например). Така чрез научни методи се дават позитивни доказателства за наличието на спиритичните явления. Редом с признанието за съществуване на отвъдни поселници теософите оспорват достоверността на тяхната информация поради непроверимостта `и – медиумите не са в състояние да проверят предоставените им факти, а ги приемат на доверие. Теософите обаче говорят за възможността и наличието на духовна сила у нас със свои пристани, със свои астрални центрове – чакри (колела), които, задвижени от тази сила, предизвикват феномени като яснослушането, ясновиждането, интуицията. В този случай информацията може да се контролира; получават се сведения, за достоверността на които съмнението е отстранено.

Ръководителите на Теософското дружество правят анализи, каквито малцина могат, именно защото имат опит в тези феномени. Те са били духовидещи и духоводци. Едно е, когато умът служи за анализи, а друго е профетството – сърцето казва истините, умът само ги формулира за яснота. Имали са методи за развиване, за разгръщане на висшите духовни сили (което е уставно положение). Теософията като всички стари езотерични доктрини разделя човека на седем принципа или тела. Може да се изкаже несъгласие със седемпластовата им схема на човешките тела: физическо, етерно, астрално, ментално и т. н., но тези принципи наистина са в човека и чрез тяхното действие той получава информациите си от отвъдността.

Теософията в своята предвестност към човечеството дава три велики истини. Първата, вписана в нейния кодекс, е, че Бог съществува и Той е животодателен. Той живее у нас и вън от нас, безсмъртен, безкраен, необозрим като представа за обхват, не може да бъде чут и видян, но може да бъде възприет. Теософският възглед е, че с физическото си тяло, ако не е активирал в себе си центъра за възприемане на божественото, човек може да има за Бога само примитивната представа на първобитния човек. Но когато е събудил своите сетива в духовното си поле, той може да Го възприема и осъществява.

Втората велика истина е, че човек е безсмъртен. В това е неговата слава и величие. Смъртта, която ние познаваме, е врата за друг живот. Славата и величието обаче не бива да ни довеждат до идеята за онази „гордост“, която сваля от висините Луцифер. Трябва да се освободим от страха да бъдем велики, защото тезата за Луцифер е най-тежката котва на нашия личен платноход!

И третата истина е, че има един божествен закон на абсолютната справедливост, на който сътрудничат законите на кармата, прераждането и еволюцията. Ако човек с такова съзнание погледне развитието си и собственото си присъствие за отговорност, ще знае, че всеки сам на себе си е съдник и носи и славата, и проклятието си. Тогава няма да вини: „Само мене ли намери Бог да накаже!“ – не! Този общ закон много често може да наподобява някаква несправедливост, но тук ще повторя мисълта си: Природата е безжалостна, но не и жестока. Има жестокост – да, но не като закон на природата, а като действие на човешката мисъл. Това, което ни изглежда жестоко: когато вятърът троши, когато прииждат бурните води, е само безжалие, а не основание да кажем, че има закони на несправедливостта. Че ако няма вятър, който понякога ни брули, ще има ли оплождане!? Природата е безжалостна, защото онова, което в нея се развива, трябва да премине от вътрешна във външна динамика. В такъв случай великият закон руши, за да променя. Еволюцията е закон на развитието и съвършенството! Ако искаме да облечем нова дреха, трябва да свалим старата и еволюцията точно това прави. Ето защо законът на развитието е справедлив, колкото и скръбта да взема връх у нас.

Всяка от тези три велики истини може да бъде градирана и всяка поотделно дава свой принос в процеса на съвършенството. Като следствие от тях теософите извеждат проблеми, които човекът трябва да осъществи.

Щом Бог съществува и Той е животодателен, въпреки хаоса, който като първично виждане стои в съзнанието ни, има една строга разумност, водеща всичко чрез еволюция към принципа на доброто. (В този смисъл нашият народ казва: „Всяко зло за добро“, и в този аспект съм извел тезата: Няма зло, има нееволюирало добро.) Ако се вгледаме във вътрешния закон, ние ще намерим тази ритмика, тази строга организираност; дори ще се учудим от съвършенството на известни прояви. Така съвършено е устроено човешкото тяло; каква перфектност е вложена в анатомията на окото например! Колко прецизна е реакцията на „вътрешния доктор“, когато ни защитава (не че нямаме и беди)! Невъзможно е да бъде изразено това съвършенство, тази вложена вътрешна разумност, която не може да бъде изобретение на ума. Това, разбира се, не е доказателство за Бог.

  • Бог не се доказва, Бог се живее – доказва се разумността в проявата на Неговото сътворено.

Втората велика истина – човек е безсмъртен, показва, че има много стъпала в схемата за нашето осъществяване. Ценността не е само в наличието на душа и тяло, не е само в присъственото живеене на Земята и в отвъдните полета, белязани с обобщаващата дума небе. Чрез втората велика истина намираме изходност или по-скоро приемаме прилива на духовното осеняване, което много рядко се проявява и носи кратка радост, но за дълги времена. То има своите белези в пророчеството, в предсказанията, в собственото ни предчувствие. Колебанието на ума веднага иска да го отнеме, да потуши радостта, защото човек е убеден само когато има опит. Разбира се, съществуват и духовни опитности, но трябва, преди да ги усвоим, да знаем за наличието на подобни феномени. Ако се осъзнаем като душевност, като провиденция и духовност, тогава прежде експеримента ще имаме радостта от докоса с Духа.

  • Духът е еманация на Божествеността в планетната плът. Духът е нашият защитник, той ни казва: „Ти си безсмъртен!“

Оттук е и тезата ми, че нямаме основание да отричаме материята, а трябва да я одухотворяваме. Така ще се освободим от веригите на смъртта и безсмъртието ще има своята законна защита у нас. (Сънят е едно от доказателствата, че смъртта не е това, което хората си представят.) Ведно с това трябва да изучим законите на еволюцията. Така душата ни ще може да предсети начертаните `и пристани към Вечния океан. Така с двете весла в нашите ръце – безсмъртието и обективността на Духа, пътят ни ще стане по-лек. Тогава душата може да спира на всеки пристан, до който веслата я отведат без чувството, че нейният свят е свършил.

Третата тайна – че има един божествен закон на справедливостта, можем да изведем не само от наблюдението на живота вън от нас, но и от собственото си естество, на природата у нас: душата, мисълта и тялото. И ако ги сложим под своя окомер, ще видим не само тяхната хармония, но и ветровете, които пораждат. Човекът трябва обаче разумно да съдействува на схемата на абсолютната справедливост, защото макар да е Божие дело, не е още човешка приложимост.

От идеята за Божествената справедливост произтича, че всяка дума, мисъл, всяко дело имат не само причина, но и съответно следствие. (Много нагледно в своята естествена интуиция, в своето непреднамерено усещане българинът е типизирал знанието си за природата и Бога. За това свидетелстват поговорките: „Голям залък лапни – голяма дума не казвай!“; „Казана дума – хвърлен камък!“...)

Лошата дума – хвърлен камък! А мисълта?! Тя е и по-жестока, защото казаната дума наистина прави бразда, но човек може да се извини; другият може да я преглътне или да се направи, че не я е чул. Мисълта обаче е страшна, тя създава невидим чадър над човека. Според теософията (а и другите окултни учения) мисълта е зрима за нейното поле и тяло. Тя е енергия, която образува мисъл-форми, тя е с аромат и цвят. Хората не я виждат, но мисълта гостува там, където има отворени врати. И когато е непристойна, цинична – омърсява; когато е отровна – убива. Затова сега тя е тежък товар върху самара на човечеството. А то не е работило още върху нея – може би защото все още е в сила идеята, че думите прикриват мисълта. Но свършва това време – в бъдеще мисълта ще бъде видима.

Делото пък е мисъл, упражнена с воля. Включват се силите на мисълта и волята, за да се направи зрим образ – било на добро, било на лошо. Това налага съпротива срещу непристойното дело, срещу видимата жестокост. Ето това е справедливият закон у нас, чийто лик се изявява в обстоятелствения свят. Човек трябва да научи, че този закон има своето отражение в неговото нинешно, но и бъдещо живеене, а делата, думите, желанията, мислите по силата на закона за прераждането и закона за причината и следствието създават личната му карма. Много право пише Библията: Не всеки, който казва: „Господи, Господи“, ще бъде спасен. Тези хора с устата си Ме хвалят, а в сърцето си – не, а Аз в сърцата им написах закона Си. Наистина носим и злини, но кое е онова, което развива, което прави плода на радостта? (Защото ако една топола не дава, както една ябълка, плод, да я осъдим ли? Знае ли някой тайната на тополата?!)

В схемата на човека не можем да отречем прецизността и на потребата. Нещо от нея може да не е в ритмика с нашия живот, понеже нямаме валенцията да направим съответното съединение. Но когато разгърнем себе си, ще имаме своите валентности и за това, което за нас в дадения момент е неразумност.

Ето как теософите са извеждали поуки от всемирните закони, без да посочват онези вечни правила във всички религии, наречени Божии повеления. (Декалогът – десетте Божи заповеди, са календарните ни дни в безкрайността на нашия път за съвършенство.)

Една разумност трябва да прилагаме в живота – няколко основни правила: да се самоусъвършенстваме; да нямаме далечни (защото практически се затваряме в кръга на своите близки); да създаваме блага за човечеството като пробуда и като материална осигуреност. Безпокойството ни трябва да е като компаса: да сочи само едно направление – свобода от страх пред смъртта. Ако това не научим в своята религия, жалко за труда на тези, които са градили пирамиди, за да дадат знак на безсмъртие чрез материалност.

Това дава теософията на човечеството – знание за трите закона: еволюция, прераждане и карма (теософията използва индийския термин, докато в Европа законът за кармата е по-известен като закон за причината и следствието). Трябва да опънем юздите на думите, трябва да обезкрилим лошите мисли и в клупа на въжето да сложим злите дела. Защото човекът носи тежка отговорност за всемирната еволюция. А бедата на лошата мисъл не е лична – тя е и космична, тя снове из нашето небе и гостува и там, където не е канена. Когато идеите са велики, разбира се, благодатта е голяма, човек е благодарен, че е осенен. Но колцина раждат големи мисли! Точно затова трябва да подкрепяме тези посветени мъже и жени, които дават блага трапеза, пълна с тяхната святост. Затова – дайте крила на голямата мисъл и ще видите, че няма да останат необходени хоризонти. За нас няма нищо недостижимо, защото човекът е бог в път към съвършенство. Тези тайни като начало лежат в теософията и чертаят част от образа `и като школа и битие.

Винаги можем да преценим знанията си и да ги приложим разумно в живота, за да се контролираме и да помагаме на всеки търсещ. Но тук има един съществен момент: трябва, изучавайки божествените закони, да приспособяваме себе си към тях, а не божественото към себе си. Отличен пример за това е диаметралното разбиране дали да покоряваме природата, или да се хармонизираме с нея, като я усвояваме. Това е голямата разлика между постулатите на богомъдрието и тезата за подчиняване на природата. Не по-малко важно е да имаме пълен контрол над себе си в съгласие със закона. Един Плотин казва, че човека придобива граждански добродетели, когато се стреми да живее без грях. Но онова, продължава Плотин, което свързва душата му с Бога, е катарзисът. Трябва да преценим дали искаме да бъдем божествени, или да бъдем само с граждански добродетели. Ето как е изграждана в човека тезата за познание, от което той има реална полза. Теософите не употребяват обаче думата „полза“. (Утилитарната система на XIX век като философия не даде въздействие и не разпръсна своите знания освен в Англия. Самата Англия приложи утилитаризма великолепно, защото имаше колонии.)

Човек винаги ще се пита как да гледа по-обемно, по-цялостно на света, а не да е ограничен само в своята килийка; как свободно да упражнява чувството си на справедливост, като елиминира чувството на несправедливост; как да се освобождава от прекалена скръбност по минали дрехи; как да получи свобода от страха пред смъртта; как да постига знанието между живота и смъртта.

Странен е принципът на закона за смъртта в съпоставка с живота. Всички религии проповядват да победим, да низвергнем, да отхвърлим живота в неговата показност. И в един исихазъм е практика оттеглянето и надмогата над тялото и отрицанието на светския живот. Но има ли нещо, което досега да е победило живота? Не, обратно – Христос побеждава смъртта! Никъде не е казано, че някой е победил живота. Единствено той е непобедим – защото е Божественост! И като прибавим закона за прераждането, става ясно защо Христос казва: О, смърт, къде е твоето жило!

В това отношение теософското учение е много деликатно – то не отрича живота. Това е възхитително! В дуалистичен аспект овладяването на плътта може да се счита за победа, но се пропуска, че и тялото е Божие, че и то е пипано от Божиите ръце. В глава първа на книга Битие е казано, че Бог извайва Адам от плътта планетна, която Той е създал. Как тогава да отречем тялото, защо да не го усъвършенстваме? Това са противоречията, понякога много смутителни.

В приложен план излишна е и прекалената скръб за починалите ни близки. Неизбежността не бива да бъде толкова властна и незнайна, че да позволява вечната черна забрадка. Законът на знанието трябва да ни сваля обвивките. Разбира се, човек ще се натъжи при една смърт, но тъгата трябва да премине в копнеж...

Необходимо е да се освободим и от религиозния страх и от съмнението. Религиозният страх е употребяван много зловещо от юдейската религия. Моисей е трябвало да направи от едно диво племе мощна държава, която да приеме изливащата се енергия за монотеистична религия. Единственото, което е можело да смути евреите, е било не законът, а религията и строгостта на Бога. Името Му те не смеят и нямат право да произнесат. Представете си каква верига е сложена на човека, когато му е забранено да поменава името на своя Бог. Но точно този внесен в душите на евреите страх от Бога създава държава със закони, макар и много жестоки.

Неприемливо е повече „со страхом“ да се действа. Това е праг, който смутеният от грях трудно ще премине, за да получи своето причастие на опрощение. А човек трябва да носи идеята за свободата. Джордано Бруно казва: Този, който е тръгнал да търси Бог, даже и да е сгрешил, е вече бог! Това е да дадете на човека пулса на Всемирното, за да се намери в себе си, за да познае Бога. Затова е необходима свобода от религиозен страх и съмнение. А в една религия, която е наука, философия и сама по себе си духовност, не може да има съмнение. Защото науката ще просветли вярата, вярата ще даде откровение, философията – осмисляне. И тогава идва свободата от съмнението, което по принцип е зловещо. Човек трябва да носи убеденост за съдбата си и да живее с идеята за бъдещето, понеже една от големите тези на религията е идеята за бъдещето – религията дава оптимизма за безсмъртието. Другото са обреди. Само който не се съмнява в безсмъртието, той може да гради велико бъдеще.

Печатът на Теософското общество е съвкупност от няколко знака. Първият е змията, захапала опашката си. Според сакралните знания тя е символ на божествената мъдрост и съвършенство, на безсмъртието чрез по-висшите степени на живот. (В индуизма, а и в други религии, змията, която всяка пролет сменя кожата си, е и символ на прераждането.)

Друг елемент в печата са два триъгълника: единият – с върха надолу, другият – с върха нагоре; единият потъмнен, попълнен, другият – не. Триъгълникът е символ на микрокосмичното битие, което е единство в три аспекта: сила, материя, знание; Отец, Син, Свети Дух; битие, съзнание, духовно блаженство (на санскрит – сат, чит, ананда). Когато е двоен, триъгълникът е мистичен знак. С върха надолу символизира водата, материята и инволюцията (слизането на Духа в материята), а с върха нагоре – огъня, Духа и еволюцията. Змията ги обгръща, защото водата и огънят, духът и материята, инволюцията и еволюцията са неделими. Не може да има Дух без материя, вода без огън, еволюция без инволюция – антиподи, които са били едно и също, когато са излизали от Божеството.

Дванадесетте линии, образувани от триъгълниците, също са много важни. Те символизират дванадесетте йерархии на планетното ни развитие (или дванадесетте зодиака). Ето защо и Христос има дванадесет ученика.

Египетският кръст т.нар. тау, разположен в триъгълниците, е един от символите на Духа, който прониква в Материята. Двубоят между Дух и Материя носи още от Генезиса своята същност: разпъване и възкръсване – това е кръстът в триъгълниците. Посветените в елевзийските или египетските мистерии са го носили открито като знак, че тяхното астрално тяло е проникнато от Божествения Дух и вече е годно да тръгне в пътя към Светлината, в пътя към Истината.

Свастиката (с дясно пречупване) в горния кръг на печата е символ пък на напредъка или развитието. Двете `и линии са Духът и материята, а счупените върхове представляват динамичността, бързината на движението (трябва да се отбележи, че движението в нацисткия кръст е в обратна посока – наляво).

Надписът в горната част на теософския печат означава думата „Ом“, или „Аум“. Тази свещена сричка е първичното слово. За неин аналог в светото Евангелие се счита мисълта на Иоан Богослов: „В начало беше Словото, и Словото беше у Бога, и Бог беше Словото“ (Иоан 1:1).

Така печатът на Теософското общество е материален израз на събраните от тях окултни тайни. С такава интерпретация ученикът теософ може да работи в космичността, с тази информация неговото съзнание се докосва до всемирното знание.

Градивният камък на Теософското общество се слага, както посочихме по-горе, от Елена Петровна Блаватска, родена през 1831 год. в руския град Екатеринослав. Тя е с един, бих казал, миксерен произход. Нейната генеалогия има корени в Русия, Франция и Германия. От страна на баща си има връзки с рода на макленбургските принцове Ган фон Ротенщерн, носи бунтовната кръв на прогонен от Франция хугенот, прадядо на майка `и, която има родственост и с Долгорукови. (А един от Долгоруковците е от първите вестители на тайните знания в Русия. Още по времето на Петър Велики той се заскитва из Индия и прекарва там дълги години. И досега в някои от старите езотерични книги можем да намерим името му.) Представете си каква китка от екстракти, за да се роди една Блаватска, която, следвайки линията на духовните бунтовници, прекосява света и прави нещо невероятно – ражда едно общество. За тази неукротима личност има различни мнения – от най-възхвалното до най-упречното, но една особена речена вечност присъства в биографията `и.

В нейното битие като първо знание е вложено известното окултно правило: когато ученикът е готов, Учителят е при него. Тя от малка има своите ясновиждания и медиумни участия – явления, не много лесно приети от нейните близки. Случват `и се беди, подсказващи, че Елена е белязана. На 13 години преживява случка, която може да се тълкува като просветление. При езда пада от седлото, но се закачва на стремето на коня, който пробягва няколко километра, влачейки я. Тогава тя забелязва, че една невидима ръка на очертаваща се астрална фигура я поддържа и едва когато конят спира, я освобождава. Елена дори не е ранена.

Този образ на нейния спасител, очертан в съзнанието `и, тя нарича свой Учител. Години по-късно Блаватска го среща в Лондон на живо и той `и подсказва, че тя ще трябва да започне една енергична организация с посланията, които Великите учители ще `и дават. Елена Блаватска рисува този образ като благородник, а както се оказва впоследствие духовният `и покровител е самият Мория.

Биография на Елена Блаватска е писана и от нейната сестра Вера Желиховска, и от нейна племенница, а разбира се, своите спомени и мнения са оставили и тези, които са я съпровождали в живота. Тя е минавала за чудата жена. Омъжила се е на седемнадесет години за три пъти по-възрастен мъж. Генерал Блаватски е бил вицегубернатор на Ереванската губерния в Закавказието. След тримесечен семеен живот обаче Елена напуска брачното ложе и поема скитническия си път. Заскитва така, както може само един свободен дух, независещ от правила. Срещу нейното поведение, както и срещу медиумните `и изяви, в по-късните `и години са отправени много упреци. За необузданите `и виждания са изписани стотици страници. Как ли не е наричана Блаватска от онези, които не са я одобрявали... А и нейните приятели също оставят свидетелства за своеволията `и. Но и те много трудно са разбирали подтиците `и, както и това, че тя не прави свободни разкази, а говори за минали и предстоящи събития.

Блаватска не се е плашила от хулата, защото считала, че е човешка низост. Пред нищо не се е спирала, защото е имала съзнание за вътрешното си величие и за ръката на покровителя си. (Дори сключва фиктивен брак, за да може да влезе в Америка.)

Тя самата признава, че е с някаква странност, че притежава непресметната човешка психология, че вярва на чудесата. В своите медиумни контакти си служи с такива информации, с които събужда подозрения, и е поставена под наблюдение – не психологическо, разбира се.

В края на живота си обаче Елена Блаватска признава, че играта с медиумните виждания е била ненужна. Не е оценявала, че чудото е най-трошливият стълб в храма на вярата. То е трошлив стълб поради две съображения: не знаете размера на дадената ви сила, за да правите чудеса, и не знаете искането на отсрещния кога ще спре.

Но Блаватска носи някаква вродена тайна. И Всемирните учители решават, че тя е най-подходящият човек в света, на когото да поверят книгата на новото. И започва едно скитничество в Германия, Франция, Египет, Индия, Гърция, Италия, Америка – къде ли не! За кратко се връща в Русия и отново поема своето бродничество. (Биографите делят нейния живот на периоди – първи, втори, трети, но това не е най-същественото.)

Най-напред Елена Блаватска се запознава с външната страна на духовните учения, а след това минава през различните посвещения в Тибет и Индия. От първото `и скитничество е и една книга – доста шокираща, бих казал, малко екстравагантна – „Из пещерите и усоите на Индия“ (в началото на века преведена и на български език). От този труд разбираме, че Блаватска се стреми да посети всяка пещера, всички усои, за да намери окултните знания, оставени от древните науки. В този същия период тя прави три опита да влезе тайно в Тибет, за да открие някои от енигмите му. Изумителна е нейната смелост и твърдост в търсенето на онова, което наистина може да бъде наречено богатство. След това под ръководството на своите учители тя преминава в Америка, после в Англия; запознава се с постиженията на старите алхимици (които с основание могат да бъдат наричани теософи, макар че са живели преди появата на теософско общество); изучава ученията на Якоб Бьоме, на Сведенборг, на Калиостро. Така тя започва своята работа върху изграждането на един нов мироглед. Ето колко дълга подготовка `и е била нужна, докато узрее идеята да се организира общество. Да си спомним за един друг посветен – Питагор, който 34 години се скита: двадесет и две години прекарва в пирамидите и дванадесет във вавилонско робство, за да научи тайните и едва след това да основе школа, която става духовно битие. (Хората си мислят, че когато на площада набедени духовни водачи съберат десетина души, правят учение, правят школа. Не, това вятърът най-лесно отнася.)

След като Елена Блаватска е готова да изпълни предназначението си, получава повелята да се срещне с полк. Хенри Олкът – американец, протестант по изповедание. И тя заминава отново за Америка, където се свързва с него. Олкът е изключителна личност. Бил е много добър агроном. Дори е бил канен да чете лекции по агрокултура в Атинският университет. Взема участие в Гражданската война и спечелва славата на герой. Изряден е, с почтеност, каквато рядко се среща. За приложността във военното дело и за разкрити от него нередности и корупция във войската е награден. Но нещо го гнети, нещо го жаднее – имал е вътрешната потреба от някакъв прозорец за тайните на света.

След срещата с Блаватска в Хенри Олкът се отваря книгата на духовния живот и той присърце приема организирането на Теософското дружество. След като създават обществото, след като приема окултните тайни, донесени от Блаватска из скитничествата `и и от посланията на нейния Учител, Олкът започва да се чувства гузен в религиозното си присъствие като протестант. Вярвайки в прераждането, той се търси във вековете и се вижда в лицето на цар Ашока (или Азока), който в III век преди Христа е узаконил будистката религия в своята държава (така, както Константин Велики с едикта си от 313 година легитимира християнството като равноправна на другите религия в Римската империя). Ашока, разбира се, се покръства и става будист. Властното минало! – Олкът е един от най-ярките примери как миналото може да ни отвлече на стария бряг. Той се връща към будизма, въпреки че теософията е учение, което стои над отделните религии. Може би от такива прояви впоследствие се появява спор между теософите в Европа: дали Теософското общество не клони повече към будизма, отколкото към християнството. В същината си тази теза, представяна най-вече от Рудолф Щайнер, не е вярна, защото в метафизичните си схващания Теософското общество е доста далече от будистките нормативи. В хода на тази дискусия Рудолф Щайнер отделя една част от обществото и формира ново учение – т. нар. антропософия, т.е. не богомъдрие, а човекомъдрие.

Постепенно Теософското общество пуска своите лъчи навсякъде. Редом с усиления организационен живот започва и един двубой със спиритизма, покровителстван по това време от културната общественост. Това по-скоро е предизвикателство от страна на Елена Блаватска. Тя обаче рискува и хвърля този зар, което `и донася много беди. Но дързостта си е дързост!

Три години след основаването си Теософското общество премества своя център в Бомбай, след това в Адяр, място, което се счита за свещено. И в много по-късни години то остава за теософите един символ (както за християните Витлеем). Там всяка година обществото им прави своите събирания.

Теософите, съчетавайки в едно наука, религия и философия, отначало се пазят от чисто религиозното приложение. Въпреки това по-късно образуват т.нар. Либерална вселенска църква с признание на седемте християнски тайнства. Това е много съществен факт, защото показва, че те не отричат сакралното, а само откриват неговото покривало.

След като през 1907 година полковник Хенри Олкът почива, водачеството поема Ани Безант, която е ръководителка на Теософското общество до 1927 г. Тя прокламира през 1926 г., че бъдещият Миров учител е Джиду Кришнамурти (или Алционе), осиновеният `и син, индиец по произход. На 14 години Кришнамурти получава вътрешно откровение и написва книгата „При нозете на Учителя“. Може би това е дало основание да се каже, че той е бъдещият Учител. А една от големите задачи на Теософското общество – идеята за всемирното братство, идва, за да се намери известна духовна мекота в отношенията между наука, философия и религия, от една страна, и бъдещия Миров Учител от друга. Кришнамурти обаче се отказва от предназначение (което според мен е било по-скоро предопределено от Безант) и не приема отговорността. (Изтъква се аргумент, че предсказанието на Ани Безант е било изведено от казани от самия него думи, но това не е самата истина.) Ани Безант се извинява пред света, а Обществото изживява период на изграждане и създаване на атмосфера на очакване на нов Миров Учител. Самият Кришнамурти се оттегля от Теософското общество и твори дълги години в Америка, като всяка година ходи в Адиар да изнася беседи. Работи предимно върху Мисловното поле, върху мисловната същност и култура на човечеството. (Не че човечеството е безмисловно – когато се говори за Мировата вълна на Любовта, това не значи, че преди Христос не е имало любов. Като добродетел тя е съществувала, но като Мирова духовна вълна, която създава религия, не.)

Теософите оставят обилна книжнина, но специално ще отбележим изключителните книги на Блаватска. Най-големият `и труд, в който разкрива сакралните знания на религиите, на философията и на богопосланията, е „Секретната доктрина“. Разбира се, написаното, ако не е пояснено в душите ни и осветено от велик покровител или учител, ще е само азбука, но не и духовност. Така че Блаватска, когато пише тази своя книга, има просветлението и покровителството на своя учител. „Секретната доктрина“ е нейният, бих казал, кръстен знак в приноса `и към човечеството. Тя написва още „Разбулената Изида“, „Ключът към Теософията“, „Гласът на безмълвието“, „Скъпоценните камъни на Изток“ и много статии в различни списания и вестници.

Трудове оставят и други членове на Обществото – Ани Безант, Чарлз Ледбитер (автор на много книги, голяма част от които са преведени на български). Други известни сътрудници на това общество са Херберт Бурроу, Синет, графиня Вахтмайстер, Чарлз Джонстан, Кемпбелфер, Планк, Мавел Колинс, доктор Франк Хартман, (който пише книги за розенкройцерството).

В България теософско общество е основано още в началото на века. Издават се списанията: „Теософски преглед“, „Път“, „Всемирна летопис“. Превежда се почти цялата издадена теософска литература. Фактически окултното знание на български е дадено от Теософското общество, защото дъновистите, наричащи се още и Бялото братство, се занимават повече със своята формация и са се пазили от прилива на тази литература (въпреки че издателството им в Севлиево печата част от нея). В списанията им („Житно зърно“ на Боян Боев например) или в книгите на Дънов няма да намерим от тези може би често неудобни за тях културни и духовни цветя. А не само Дъновото братство е наречено бяло – много преди това Всемирното Бяло братство обслужва еволюцията и то ръководи Теософското общество.

Българският клон на Теософското общество извършва колосална работа, като особено плодовити са Софроний Ников (който основно превежда почти цялата литература), учителят по литература Иван Грозев – един изумителен окултист и културен деятел. Ще отбележим, разбира се, и творчеството на Николай Райнов. Около него се оформя теософска ложа „Орфей“. Николай Райнов заедно със своите приятели Никола Трифонов и Благой Мавров започват да превеждат „Секретната доктрина“ на Елена Блаватска, но нещо се случва помежду им и се разделят. Създава се и друго общество – в Стара Загора, под водителството на Георги Нанев, който е един от добрите ясновидци в България. (В процес през 50-те години той е осъден на смърт и присъдата му е изпълнена – понеже предсказал кога комунистите ще паднат. Те не си отидоха, но неговата глава падна.) Райнов преминава на други позиции, но не можем да не признаем, че много дълго работи в Теософското общество, което дава тук много знания. В София се учредява и съответната Либерална църква.

В България теософията не оставя много дълбока бразда. Не защото силите, които теглят ралото на това учение, са били изчерпани, а защото една китайска стена на безбожие и антинаука се изпречва пред него. Държавната власт и атеизмът ликвидират теософията като духовно течение, въпреки че тя води тежка борба с официалната църква. Църквите могат да се анатемосват, но не се унищожават. Най-добрият пример е размяната на анатеми между Източната и Западната християнски църкви. Така че няма защо да се учудваме, че теософията като учение е анатемосана от страна на църквата, а една държавна власт прави своята стена, за да я спре. Спира ли обаче теософията своето развитие – не! И Христос го слагат в гроба – в своето удовлетворение евреите се надяват вследствие санкцията на Рим, че ще унищожат новата религия – но камъкът е отвален и Той възкръсва! Така е и с ученията. Ето защо теософията през XIX и ХХ век получава признание и има милиони привърженици на Запад, има своя църква, философия и наука.

Някои считат, че теософията е еклектизъм, но няма учение, в което да не е сложен камък от миналото. И Христос изрича: Дойдох да продължа закона и пророците. Друго е странно: дори когато се дава в най-голяма чистота ново учение, традицията и обредът на миналото го слагат в своята дреха в душата на тези, които го приемат. Ето защо казвам, че традицията е убийца. Разбира се, тя е, която първоначално дава якост, но след това започва да напрашава. Затова нека с дързостта на Христос да гледаме към новото. А то е учението, за което са ратували теософите – Учението на Мъдростта!

 

НУР 2018
НУР 2017
НУР 2016
НУР 2015
НУР 2014
НУР 2013
НУР 2012
НУР 2011
НУР 2010
НУР 2009
НУР 2008
НУР 2007
НУР 2006
НУР 2005
НУР 2004
НУР 2003
НУР 2002
НУР 2001
НУР 2000
НУР 1999
НУР 1998
НУР 1997
НУР 1996
НУР 1995
НУР 1994
НУР 1993