Зареждам...
Закони на Еволюцията (продължение)

Закони на Еволюцията

(продължение)

Човекът е най-скъпото дете на Бога!

Погрешно е да се счита, че кармата е само наказание. Има и лека карма, има и благодатна карма за този, който върши благодеяния, за този, който извършва едно светителство в живота си. Като се каже карма и се разбира някакъв воденичен камък, т.е. смачкване на човека. Не е вярно. Този, който създава голямо благо, от което вземат благодатен дар хиляди хора, неговата карма може ли да е лоша? Нали поради някакви причини, които събуждат следствия, има осъществена радост и някой намира своето лечение, друг – своята молитва, трети – своя престол и ръководи, както изисква една религия или един морал... Кармата е лична, едновременно с това като събитие може да тегне не само върху отделния човек, а и над цяло едно общество. И когато е карма като събитие, в нея влиза и личността и в тази съдбовност тя спрямо личните си кармични задължения понася събитието като карма – с достойнство или с унижение. Така в историята на един народ ще намерите от предателя до хероичната, до смелата личност. Един Кочо Честеменски, за да не остави позор на съпругата и детето си, ги убива. Отделен е въпросът дали този акт на личната карма се съчетава с общественото събитие, което също е карма на един народ.

Съдниците горе – липиките, са с преценка както на духовното ниво, така и на историческото предназначение. Защото много е важно в даден момент една личност да е пригодна за определена историческа обстановка. Може човек да бъде пратен и преждевременно; неговата карма ще се спре, за да може той да свърши историческо дело. Една карма може да бъде отмината, когато в определен исторически момент е потребно дадена личност да се извика (а тя може да има и много тежка карма). Или пък една будност с прозрение на решена теория горе – ще го пратят да я даде долу. Виждаме демонстрацията на Моцарт – на шест години създава творби по-хубави, отколкото на двадесет и шест. Нека не разбираме закона в неговата несменяемост и в неговата жестокост.

  • Целта на Еволюцията е съвършенство и Живот, а не разплащане.

Съвършенство и Живот! Бил грешен – но върши нещо велико сега! Кармата не позволява скокове, но може да ви изведе от низините във върховете. В даден миг има низини, а сте били готови за висоти – тя няма да ви забрави. Човек трябва да има устойчивостта да я познава и дързостта да се бори с нея. Ако в унижението, което са му дали, той не прозре собствената си заслуга за него, а прави отрицание на света, то няма да успее. А ако знае, че това е негово дело или потреба на националната необходимост да изпита болката на един цял народ или на цяло едно общество и да отстои смело и достойно, ще може след това същата карма, която е и негова лична, като историческа необходимост да го изнесе другаде. Това е тайната. Не да се смачка човекът! Както сега за съдбата на собствения ни народ казват: „Докараха ни до просешка тояга.“ Да, но какво правите, за да нямате просешка тояга? Къде ви е купичката на един Буда, за да отидете да просите смирение или да смените съдбата на този народ? Това борба ли е? Това е примирение към най-малкото, което получавате в кармата си – вместо просветленост, вместо дързост! Не става въпрос да извадите меч, а да познаете кармата си и когато тя е социална – бъдете благодарни, а когато е и национална – хвалете Бога! Защото човек е вгърнат в националната карма с отговорност. Ако в националния път само примирено ходи, той още не носи отговорност за нацията си, не носи отговорност за семейството си. Има си една бедна кармичка и се оплаква от нея. (Както в разказа на Елин Пелин – селянинът със сивичката кравичка орял...)

Не може да се правят констатации, които са отрицание на лично битие. Не може на кармата да се гледа само като израз на отрицание или пък като примирение – „такава ми е кармата“ – сгърне ръцете и чака. Това не е еволюция! Такова бездействие е наистина нелогично. А един великолепен пример имаме в Старозаветието с Йов праведний. Сполетява го и социална беда, и лична. Съветват го приятелите, съветва го жена му да се откаже от Бога, да порицае, да отрече, да прокълне Божеството. Не! Той е наистина един добър образец на карма, която не ви кара да се отречете от смелост и лично поведение затова, че сте сполетени от зло. Чисти гнойните си рани, спори, но не се отказва. Кармата наистина е първом лично поведение и лично възмездие, дори в исторически мащаб. Когато е в социална беда, когато е в националния път, всеки е частица от поносимото, което му е дадено.

Кармата е велик закон – той ви изнася; дава големия урок какво да направиш днес, та утре да не си това. Кармата е вашата воля, вашата мисъл, вашето прозрение, вашето творчество, вашето въображение. Да, пред миналото твърде безпомощни са хората, но защо не стъпват по-смело пред бъдещето, та да не повтарят безизходността си? Ще каже някой: „Аз един път се раждам и искат от мене всичко.“ Но като се видите какво сте направили преди пет или десет години, направете така, че ако не вярвате в прераждане, след другите пет години да не ви тежат миналите. Носете си винаги огледалото (Шива го носеше в една от ръцете си) – огледалото, което значи раждане, за да разберете тайната на закона. Не е важно дали ще го наречете карма – не можете да се отречете от деянието, от мисълта, с която сте родили добро или зло на някого; не можете да се отречете от интимната вечерна молитва, която сте си направили... Българският селянин като стане сутрин, обърне се на изток към Слънцето, направи един хубав голям кръст – живее с кръста, със земята, със Слънцето – па тръгне и пее, като отива да работи. Друг гледа как да се отбие в кръчмата и мисли колко е беден – не колко богат трябва да стане, а колко е беден!

Отрицателната същност на кармата се проявява тогава, когато `и давате отрицателен знак. Затова не мога да приема, че радостите не са карма и са преходни. Не. Мъничката радост, която ви е поднесла кармата, вземете, разнесете я, направете я махленска радост, ако искате, за да я умножите. Кармата е законът на личния ви живот, който се вплита като кръстословица в живота на обществото, в живота на нацията, в живота на човечеството. Може ли да се махнат от битието на човечеството Христовите думи Обичай врага си? Никога, защото Той това го даде, но го и направи. Ето карма, а Христос е свободен от карма! Не се плаши да каже на евреите всичките истини, понеже другата тайна на кармата е да нямате страх за истини, какъвто и товар да ви слагат на гърба. Защото няма по-велика идея за свободата от истината.

Така кармата е лична, но и социална и историческа. Това, което Арджуна е съветван и трябва да извърши, има характер на историческо събитие, а не на лично поведение. Деянията, които Буда прави, не са деяния за неговата карма, те са вече с характера на всемирност. И ако е внесъл смут в човечеството, деянието е всечовешко, за което той носи отговорност. Затова Христос рече: Аз не върша Мои дела, а делата, които Ми казва Моят Отец. Правя това, което прави Отец Ми. Ето как спира личната Си воля, за да не се създаде лична карма – работя това, което работи Моят Отец. Нека и ние да вършим това, което иска нашият Отец!

Публий Сир казва: „Съдията себе си осъжда, когато оправдава престъпника.“ Това е личната огледалност, с която отговаряме пред Всемирността. Защото страшното е, когато поощрите престъплението, за да минете за добър. Това е трагедията на съвременното ни общество. От страх да не бъдем съдници позволяваме на престъпника да си върши своето. („Та аз ли ще му кажа, аз ли съм мярката?“) Така себе си осъждаме, когато оправдаваме.

А премъдрий Соломон ще ви каже следното: „Който жали пръчката си, мрази сина си.“ Великият терор – жестокост, която ужасява. Как една религия в хилядолетието не можа да измисли друго, освен „Око за око, зъб за зъб“ и жалба за пръчката. Това е страшно, това е психозата на един народ, това е, което Моисей им даде. Да не жалиш пръчката си означава „употреби я“. За съжаление този метод на възпитание и на Хаджи Генчо остана и в нашата психология. Колко е далече това от голямото знание, от тази подземна река на духовността и как само приложната жестокост на ума е сложена на преден план...

В идеята за развитието кармата ще се вгърне в прераждането, защото, за да си съвършен, ще трябва да си „смъкваш кожата“ – както змията го прави всяка година (символ на прераждането). Научната доктрина е твърде опростена – тя се базира единствено на наследствеността. Според тезата на окултистите човекът е онази монада, онази душевна единица, онзи вечен, който не може да бъде никога отминат и който, самосъзнавайки се, гони това, което му каза Христос – да стане Бог. Съгласно идеята за развитието, с упражнената си воля за съществуване той изгражда своето живеене и място, своето право да дойде там, където е най-пригоден и най-потребен; да дойде сред онези, които със своята обич го пазят, а той с волята си ги защитава; да дойде в онова време, когато ще бъде най-полезен и приносът му достойно оценен.

Много често една ценност може да бъде отмината. Времето може да отмине ценността, но ценността не може да бъде унищожена! Христовото учение за Любовта времето го отминава, но то не може да бъде унищожено. Като духовна вълна то е една голяма всемирна баня, в която се къпем. Ето защо прераждането в основата си има за цел живота, който най-добре би се осъществил и най-достойно би свидетелствал за Твореца. Но преди да защити Твореца си, макар и да има молитва, човек се учи да защити себе си. Онзи, който не може да съхрани себе си в пътя за Светлина, той не може да защити Божеството си. Ето защо прераждането учи човека на живот. Това е неговата цел. Съчетано с кармата, то му дава място преценено и безспорно, достойно оценено що е живот.

  • Животът е най-неоспоримото, единственото, което не може да бъде унищожено.

Всичко друго са актуалности на миналото, само Животът е цялостен. А до каква степен ние ще успеем да го разгърнем, до каква степен в идеята за прераждането ще проявим свободна воля, е въпрос. Битието на човека тук е това – наистина да изменя качествата си. Кое най-напред ще съзре като несъвършенство? Дали носа си, който е израз на ума; дали ушите, които са израз на музикалност; дали челото си... Разбира се, за един ден никой не може да си измени някакво качество. И от това, че е прочел една книга, няма да стане много мъдър, но трябва да работи. А щом връща мисъл заради създаване на мисловно тяло и будност на своята мисловност, за да си взема идеи, той работи. Безспорно горе ще кристализира устойчивостта на известни неща, които ще останат като белег, докато другото е това, с което неговият ум се удовлетворява в този живот. Повечето хора се удовлетворяват, но още не творят. А човек трябва да твори, да твори върху собствената си личност. Защото няма т. нар. „непроходимо предопределение“. Щом може да се отмени едно задължение, за да изпратят дадена личност или даден народ да го възправят за някаква нова теза, за някаква нова култура, не може да има непроходимо предопределение. Предоставя се свобода на волята, която безспорно е направила и първата верига на прераждането или на кармичността. Но се предоставя! А оттук нататък е това, което градите, и онова, което съдбата като върховенство ще ви отрежда – място, време и действие.

Някои в своите прераждания имат право да си изберат мястото, други – времето, трети са свободни изцяло, дори свободни от карма и прераждане. Последните могат да пътуват свободно и да вземат решения за великата еволюция. Те служат на човечеството, а не на себе си! Имат само едно задължение – това, което една духовна вълна дава, да го сублимират в Учение. Христос казва: Прости им, не знаят какво вършат!, т.е. отваря вратата: Научете ни какво да вършим, за да довършим делото на Любовта. Това е великата тайна на Големите – свобода!

Гьоте има следния много особен израз, в който е вплетена една енигма:

  • От всяка сила, която целия свят сковава,
  • когато себеконтрол придобие,
  • човек се освобождава.

Каквато и да бъде силата, която ви сковава, колкото и тежка да е веригата ви на минали, настоящи и бъдещи животи, когато себеконтрол придобие, човек се освобождава!

Кога ще прережем въжетата на кармата? Ако ние се освободим само от лошата карма, трудно бихме хармонизирали доброто. Да се яви принципът „добро и зло“ е именно нужда на еволюцията, а кармата е, която ги преценява и прераждането получава тяхната стойност. Идеята за причината и следствието като цялост вече – живот, карма, прераждане, се съчетава в едно име – съдба. Съдбата, бих казал, е дори свобода от карма и свобода от прераждане. Понякога кармата и преражданията могат да бъдат отменяни, могат да бъдат изкупени. Затова изкуплението ляга като цяла една идея в християнството. Отделен е въпросът до каква степен това освобождава човека от действията му, т.е. от кармата, и му създава благоприятно ложе за прераждане.

Някои доктрини приемат тезата за прераждането като помощник, който безспорно дава възможността да нямаме идея за забрава, за губене на човека. И затова той е свързан с идеята за карма, защото ако загубите себе си, вие не сте деятелни. А деятелността, кармата, прави причиноследствията. Тя е, която възмездно ви преценява пътя за прераждането, мястото, историческото време и съответната ви душевна нагласа – в този или в онзи лъч ще работите или ще сте само един инертен спящ човек. Кармата рита, буди! Сенека казва: Този, който иска да върви, съдбата го води, а онзи, който не иска, тя го влачи. Това е законът за кармата. Влачи го! И тя безспорно ще му даде съответното място в прераждането. Не е възхитително да бъдем влачени, но не е без основание да погледнем, че улицата наистина влачи. Пътят е един, улиците са много. Тези, които имат грижата на съдбата, по силата на великия закон са покровителствани, а онези, които са на улицата, ще бъдат влачени. Не е обидно човек на улицата да си намери пътя, но постоянно да се стои там, не значи, че си го намерил. Това велико събитие в човека – съдбата, едни го осъществяват със съзнание, други го чакат да им реши дните и действията, трети го отричат, но то е вътре у нас.

Съдбата е нещо, което е много по-цялостно от отделния кармичен момент; кармичният момент е само част от битието. Много малко успяват в един живот да изплатят миналата си карма и да не направят нова. Ленивите казват: „Такава ми била съдбата...“ Но какво рече Христос: Вземи си кръста и тръгвай. Защото кармата е активност и отговорност. Никой не може да направи на някого съдба по-лоша от тази, която той сам си прави! И затова е казано: Не прави на другия това, което не искаш да ти направят! Вие сте, които правите, не другите! Тази разплата има взаимност, но има и първичност.

Идеята за съдбата е много по-устойчива от моментите на кармата. И в древногръцката трагедия много релефно излиза трагичното събитие като плод на личната карма. Виждаме разкъсаната гръд, болката, събитието на престъпност или необходимостта от награда, и то толкова нагледно, толкова живо! Личността там е в трагичната си участ и хорът в своята законодателност като някакъв съдник пее и иска възмездие. Ето и прераждане, и карма – събрани. И в края на краищата идва Ананкето – Съдбата, и решава всичко. Дали е доволен хорът, дали е доволна плачещата гръд – никой не ги пита! Защо? Защото в съдбата стои един много по-важен проблем – отговорността за преценка на бъдеще! Една карма може да има толкова обременени обвинения, че да ви смачка, да ви унищожи. Съдбата не може да го позволи! Съдбата е знакът на отговорността като прозрение и предназначение. Затова има натрупване на карма, не може с един живот да се изкупи цялата минала. Поставят се в резерв кармични задължения, неизплатени дългове, за да отидете да направите някъде една акция, покровителствени и свободни; за да набележите опитности и стъпала, по които се изкачвате и давате преценка на страданието си. И вече то не е страдание, а развитие – когато сте узрели, когато нямате съблазън от радостта и славата, с която ви слагат венците.

Липсата на преценка е трагичното в живота на човека! И тогава примитивно се оправдава: „карма...“, без да прецени стойността на съдбата. Съдбата като същност и предназначение наистина може да спре изпълнението на известни кармични задължения. А когато дойде времето, тя ще ви изведе и ще каже: „Сине, ето ти Голготския път – мини го безтревожно, мини го без страх!“ Тогава вие сте дете на Съдбата! Възмездието трябва да бъде безпристрастно, затова при Универсума няма награда и наказание. На Бог не му е нужна нито вашата награда, нито вашето наказание. Ние отчитаме тези неща, когато ни върнат в един живот и търсим причините защо едното ни око не вижда. Защото, когато попитали единия брат: „Какво да сторя на брата ти, когото мразиш?“, отговорът бил: „Стори му това, което на мене, но двойно – извади ми едното око, на него двете.“ После се пита защо се е родил сляп... Всеки в безогледната лъжа на всемирното поприще ослепява.

Това безпристрастие, тези намерени равновесия на капоните в живота говорят, че нито кармата, нито прераждането са вечни закони. И личната карма, и семейната, родовата, националната, и всечовешката имат закрилата на Съдбата. Ние сме свидетели на съдбата, сумирана и сублимирана в това, което се нарича култура, как достатъчно обслужва личното битие, създава ценности, които остават в душите – изнася ги и след това ги руши... Боговете като Шива рушат и възкресяват! Друго божество ще прати своята огнена стрела и върху камъка ще начертае закони и пътища на човечеството. А кроткият Христос казва: Дойдох да донеса меч и жупел! Но Той е Съдба, Той е велика еволюция, Той носи Духовната вълна на Любовта! И как няма да разруши „Око за око, зъб за зъб“! Отделният човек може да чертае не само своя лична съдба.

Когато преценяваме културата на хилядолетията – примерно на онзи Сфинкс, трябва да познаем и да признаем волята на Всеблагия, на Всетворящия, на Всеобновяващия. И ако Той не вижда детето Си да се приближава, какво е свършил?! Но това дете трябва да мине през страдания, през радости, през открития, които го правят велик и го разрушават. Така атомът е величие и страх! Кога човекът ще бъде изцяло величие – когато няма страх, че някой е в такова ниско ниво, че може да зломисли и злодейства. Това е тайната на еволюцията; това е и тайната на прераждането. Днес човек трябва да научи този урок! Когато не може да го прилага, ударите ще дойдат – отляво, отдясно, те ще го научат. Не ни ли научи природата на велик закон? Именно еволюцията ни дава правото да облагородяваме – да предаваме на другия съвършенство, което е дошло от пътя и от волята на висшия мисловен свят. Променяйте природата, само не я заплашвайте, че ще я унищожите; не я заплашвайте, че ще `и станете господари! Защо да не я облагородяваме – нали искаме да я приемем все по-близо до себе си? Защо един цирков кон ще може да колени, за да му се качи някой, а ти в своя собствен коневоз да не можеш да кажеш на своя кон: „Хайде, Росинанте, поклони се!“

Еволюцията донася свобода и властване! Но властва този, който се владее в свободата! Ако някой не може да бъде свободен в себе си, той не може да даде на друг свобода.

Тезите за кармата и прераждането в закона на еволюцията дават точно това – свобода от личната карма, свобода от личното прераждане. Тези велики закони имат един принцип – да се казва и прави всичко с мярка. „Всяко нещо с мярка“, казват латинците. Само теорията на оптимизма – идеята, че безсмъртието е бъдеще, може да бъде без мярка. Идеята за бъдещето е най-великото нещо. И тогава най-добра услуга ви прави безсмъртието, а как ще стане – безспорно с развитието.

Ние сме и съдба, и карма, и прераждане; ние сме и откровението; ние сме Път, Истина и Живот. Колко вярно го казва Христос! Ето защо в „Откровение“ при подобна победа Иоан ще каже: Оня, който победи, ще го направя стълб в храма на Моя Бог и той не ще излезе повече. Човекът не може да бъде отречен, той е в наличност и той е, който дава преценка. Със собствената си йерархия той може да каже „да“ или „не“. Може да има колебание, но не и да се отрече, защото е битие – доволен или недоволен от себе си, искащ да върви или не. Човечеството отколе е тръгнало към своя Бог. То се видя в разделянето на добро и зло, а боговете знаят що е добро, що е зло. Тогава се въздаде това, което се нарича Правда, Любов, Мъдрост. Защото не трябва на неукия да дадете ножа на Мъдростта – той може да отреже зунката на свободата. А на свободния когато му дадете целостта на Бога, ще ви махне веригата на робството. И ако някой е свободен, а не може да махне веригата на ограничението, веригата на робството от крака на своя брат, тогава другият `и край е за неговата собствена шия.

Това е великият закон на Еволюцията. А нейните помощници – прераждането и кармата, нито са били, нито ще бъдат вечни. Може би поради изкусителната преценка да се мислят за достатъчно съвършени – че са извървели еволюцията, някои религии не могат да стигнат далече. Не могат да си послужат с двата бряга на реката, за да пуснат течението на съвършенството. Трагедията на религиозните институции е, че считат, че имат всичкото знание и никой не може да си позволи да знае друго освен това, което те са решили. Разбира се, че животът и духовността ни дават нови светлини. Иначе нямаше да има Христос – щяхме да си стоим в юдаизма, в митологиите. Факт ли е, че имаме друга култура; факт ли е идеята за единобожието; факт ли е идването на Христос?!

Така че времената ще ни донасят не само кандилца – ще ни донасят канделабри, ще ни донасят слънца в познанието. Иначе щяхме да си ходим в Адиса на Зевса. Не е въпрос до свободомислие, а до прозрение, до предопределение и до предназначение. Народи има, които ще живеят в една предсета; други – в една предопределеност, наречени „богоизбрани“, но дотам не свършва развитието. Христос е едно предназначение вече за една нова духовна вълна. Еврейският народ беше предопределен, богоизбран, но отрече онова, в което уж вярваше. Защо? За да се съхрани догмата, институцията, та някой да не я разруши. Но Гамалиил казва: Ако е Божие дело – ще стане! И стана! Нито Правдата, нито Любовта, нито Мъдростта, нито Истината, нито Свободата са вечни. Те са нашите патерици, нашият бастун, с който ще вървим към цялост, към единство. Когато Христос казва (Иоан10:34): Вие сте богове (и в Старозаветието също е дадено – Пс. 81:6), значи имате едно признание, съвършено ясно признание, че човек носи това, което Бог носи и му дава – Диханието, Духа. Когато го имаме, как да си послужим с него? Някой ще каже: „Аз още не съм духовен.“ Никой не пита дали сте духовни по лична преценка, извършете дело, което да е духовно! Затова се дават стъпалата на добродетелите; затова ви се казва: „Обичайте врага си!“ Духовно дело ли е това? В същината си е духовно, защото иска да събере неговата душа и вашата, които са Божие Дихание. А постъпките ви? Докато се надвиете, голямата борба, която ще водите със себе си, е човешка. Но когато мъничко го заобичате, вие правите една глътчица от Диханието на Божеството в своя собствен свят. А с това събуждате в другия също тъй мъничко любов – да не ви ненавижда толкова много, да си спести клюката. Така че Духът ни е оставен, но с деянието си, което можем да направим било в моралната, било в духовната сфера като Учение; с молитвата, с която можем да поискаме прощение на греховете на тези, които са си отишли, ние сътрудничим в осъществяването тук именно на Божествената потреба, която можем да наречем и лична мечта. Благославяйте тези, които ви гонят! Това е реална стъпчица, която идва от иреалността, наречена Дух, защото като Учение Той ви облича, одухотворява ви и вие се променяте. Така може да се служи всеки ден на това, което наричаме Божия благодат у нас. Притчата за самарянина е толкова очебиеща, макар че може да изглежда прозаична. Човек има сърце за преценка и ум, който трябва да приложи в добро. Сърцето трябва да прецени, а умът да приложи.

Защо са слагани формули на храмовете? Защото това са единствените сборища, където човек трябва да събуди духовните си очи. Там има такива надписи като „Познай себе си и ще познаеш боговете!“ Ние казваме: Няма зло, има нееволюирало добро. Хайде да го приложим, колкото и да е тежка кармата: лична, семейна, социална, национална и всемирна!

Да имаме Път, не улица. Настолната ни книга трябва да е това, което Бог е писал в душите ни. Ако се научим да четем тази неизчерпаема книга, в която с писеца на Божията ръка е сложен символният знак, йероглифността или аз, буки, веди, глаголи в собствената ни душа, ние сме в закона на еволюцията, ние сме в закона на отиването и връщането, ние сме в причината. А да бъдете причина, това е лъч от интуицията. Само тя знае! Само причината е, която създава прототипа. Разбира се, всички големи умове, всички големи учители слагат по някой знак. Ето какво ще ви каже за съдбата Гуатама Буда: „Всеки сам строи своя затвор.“ Този човек, който въстава срещу страданията, не може другояче да нарече пътя, освен затвор. Аз бих казал: Всеки сам строи своя рай. Защо трябва да строим затвори? Вижте как се губи пулсацията на възземането, пулсацията на възхищението! Буда непременно ще сложи ударението на страданието, защото трябва да отрече и тялото.

Ювенал казва: „Мъдростта побеждава съдбата.“ Ето това е вече приказ! Когато си в йерархията на своето велико служение, кармата и прераждането са ти подчинени. Мъдростта побеждава съдбата е прозрение. Това е да присъствате в причинния свят; това е да знаете. А Мъдростта е интуиция, тя е вътрешно откровение. На Мъдростта са подчинени великите закони на кармата и прераждането. Те са закони, които божествата създават да ги изпълняват човеците, а с Мъдростта се върши Божие дело. Тя е настолността на душевната ни сила, писаната тайна от ръката на Божеството.

И най-зловещата доктрина – за грехопадението, и най-неоптимистичната – че човек е едно материално същество, което се разпада, и утре, когато е в гроба, от него нищо няма да остане, са без стойност. Нито ще се разпадне и ще се загуби човекът, нито ще има вечен воденичен камък! Защото има йерархия, която ни различава, но тя нито ни отрича, нито ни унищожава. А е дадена стълбица, по която ще се качваме и ще слизаме. Ще станем Иакови деца, ще станем Божии Синове!

Трябва да имаме знание като идея за свобода, която ни дава основание, както водата в реката между двата бряга, да гоним своя Океан. Тук я употребили за тепавица, там – за воденица; някъде над нея ще вдигнат мост – ще търсят идеята за съединението на двата бряга. И животът ни ще върви! Може да няма мост, но има идея! Дързост, дързост каквато Ева показа – да ядем плода на знанието, за да влезем в лоното на боговете, пък нека ни прокълнат! Защото нагледно животът ни показва диаметралност: смъртта е врата за живот, раждането – врата за развитие!

 

Еволюцията е пътят по скалата
между Духа и Материята!

 

НУР 2018
НУР 2017
НУР 2016
НУР 2015
НУР 2014
НУР 2013
НУР 2012
НУР 2011
НУР 2010
НУР 2009
НУР 2008
НУР 2007
НУР 2006
НУР 2005
НУР 2004
НУР 2003
НУР 2002
НУР 2001
НУР 2000
НУР 1999
НУР 1998
НУР 1997
НУР 1996
НУР 1995
НУР 1994
НУР 1993