Зареждам...
Символите на Учението на Мъдростта

Символите на Учението на Мъдростта

Триъгълникът със змията е символният знак на Учението на Мъдростта!

Азбуката никога няма да стигне, за да изрази целостта на Сътворителя. Тя може само да послужи да създадем характеристика на битието на човека, който е един бог в развитие. Нека върнем част от своето битие като послание, което Вечността е предоставила на нас, Неговите поселници.

Така в историята на човечеството са създавани символи, знаци, чрез които човекът е влизал във взаимност, с които той е представял своята търсимост за Бог. И именно когато се идва към приложността, тогава животът в богоприсъствието се демонстрира в елементите на Сътворението, в елемента Огън.

Огънят! Ако водата е властна в Четвъртата коренна раса и досега в Петата, огънят вече е властен в субрасата, властен е в Мъдростта. И той носи едно число – 13.

13! Мъдростта като духовна вълна ще работи с това число. За човечеството е фатално, защото досега то работеше с астрала, работеше със своя нисш ум. То не можеше да съчетае тази поносимост, за която е потребна святост, за да понесе силата и Божествеността – защото не можеше да направи причинен свят в себе си, а имаше обикновен ум. Това е Тринадесет – Единицата, която е Творецът; тройката, която е и минало, и настояще, и бъдеще и в същото време – единосъщието. Тройката е великата благодат, която след хилядолетия се демонстрира в единосъщност, а преди това в индийската философия и религия стои в три различни божества – един сътворител, един съхранител и един разрушител. И еволюцията, и съхранението, и Творецът!

Така Тринадесет е числото на Мъдростта, а едно и три създава четири, великата магия на най-великото число, с което Хермес работеше. Защо – защото то е свещено! Махнато едното рамо, става Кръстът, на който се извърши големият двубой между материя и Дух. И кой направи първи ръцете си така, разпънати като на кръст? Кришна. Кришна – предшественикът на Иисус. Той сложи първи ръцете си на разпятие и стрелата го удари. И той каза на грешницата и праведницата, че тяхната пепел може да се смеси с неговата. Затова съм писал, че този, който иска да бъде равен на боговете, трябва пепелта му да се смеси с тази на боговете. Когато царственият син изживяваше страх, че храмът на боговете ще бъде унищожен, майка му рече: „Който иска да бъде равен на боговете, трябва пепелта му да се смеси с тази на боговете.“[1]

Това е, което трябва да се знае за числото тринадесет. А именно Духовната вълна на Мъдростта, Учението на Мъдростта работи с него. Само посветените (като Питагор) са осъзнавали идеята за четворката, идеята за тройката и единицата. В човека! В човека, който като будност трябва да мине посвещението си.

Виолетът е цветът на този богоприсъстващ живот в Мъдростта. Виолетът е цветът на Духа. Той е с най-късата вибрация, с най-късата вълна на вибрирането, защото е най-близко до Божеството. Цветът на Духа. Този цвят няма нужда да се разтлее в това, което наричаме материя – той, виолетът, изчистеният! Ето защо известни одежди и предмети в древните религии имат различни цветове. Много добре са ги познавали, защото много по-близо са били до онова, което се нарича вътрешно знание. Една Атлантида е работила със самата същност на астрала, следователно са знаели какво излъчва умът, какво излъчва астралът, какво излъчва душата, какво излъчва Духът. Логично е тогава от това, което са познавали, цветът на виолета да бъде сложен в този велик приложен молитвен път. Така че вибрационността е, с която виолетът обагря материя, астрал и мисъл, одухотворявайки ги в еволюцията. Това не може да се каже за периода, когато изначално е започнала цялата низпосланост, с която се облагородява материята. Тогава не можеше да се каже, както сега, че Христос е живяно човечество. (Христос, не Иисус!) Христос е едно живяно човечество и въплътена Божественост, един образец. Той създаде принципи, създаде нравствени категории. Идеята за прощението е велика нравствена категория. Не е ли изумително това Прости им, те не знаят що вършат! Когато се извършва най-великият акт на преобратението, на Въплътения отново да отиде при Отца си и да каже: Той и Аз сме едно! или както ще го каже Символ веруюто: Седнал отдясно на Отца. Еволюция, карма, прераждане нямат стойност, тогава когато човек е бог. Но дотогава ние трябва да видим своя събожник и да го обичаме.

Белият кон е другият знак, който ще влезе. Там, в Откровението, има и риж, и сив, и черен, има ги с различните свои предназначения. Но белият е, който носи обновата, белият е вихреността на Змията-Огън. Пробегът, динамиката на Змия-Огън, динамиката на Кундалини е белият кон в нас! А за белия кон е казано, че ще дойде от изток. Да, има го не само като молитвена приложност и сила, а като реална даденост. Белият кон е символният знак на Посветените, с който те трябва да дойдат тогава, когато трябва да се направи един прелом и да се даде една нова духовна вълна. В свещените книги е останал този символен знак – конят, чийто същност аз нарекох тайната на динамиката. Това е най-добрата концентрация на динамичност. Затова когато говоря за българската история, аз говоря за динамиката на Аспарух, който можа да разкъса снопа на баща си, да си вземе една пръчка и да дойде тук да основе държава. Дързостта на Аспарух да овладее динамиката на коня с две идеи – идея за държава и идея за земя!

Конят е не само динамиката, а е лъч, през който е минавала подготовката на материя за човек. Той е един от лъчите, както и слонът. Неслучайно белият слон бил оплодил Мая, майката на Буда. (Няма илюзорности в свещените книги, макар не всичко да е само свещено.) Това са лъчи. Лъчи, които правят човек; лъчи, които правят богове! Белият кон – идея за човека и идея за Бога! Това е голямото. Той ще остане символният знак на динамиката, а както е казано в Откровението на Иоана, тя ще извика новия Христос. Там ще видим предшествието на една нова духовна вълна, която ще доведе Неговия Син. Този Син на Нова духовна вълна на бял кон! Така винаги конят като динамика ще донася идеи – идея за ново човечество, идея за нова духовна вълна.

Ябълката като символ на Мъдростта е идея за познание, за храната на ума, великата изкусителка – да знаеш. Адам е ум, Ева е желание. Трябваше умът да бъде нахранен с едно познание – за богове (така както Бог ги гони след това от Рая); да познаеш плът чрез ума. Ябълката е била това – да познаеш плът: Гол съм. Ябълката е символът на ума. В нейната плът, в нейното семенце се съдържа растящият ум. Тя е храна по-скоро за мозъка ни, защото мислящото не е мозъкът. Мозъкът приема мисленето от полето на ментала – има антени да улавя вълни, а не че мисли. Иначе много лесно щеше да бъде – ще извадят една клетка и ще я направят мисляща – не! Рефлекс да, но мислене – не. Така че ябълката е интелектуалната енергия.

Събуждането на интелекта в битието е дадено като грях – логично е, когато тайната се скрива, понеже интелектът слага завесата, с която се скъсва връзката Бог – човек. Защо? Защото човекът трябваше да разгърне своята присъственост анатомична (а разбира се и духовна) постепенно тук, на Земята. Трябваше тази връзка да се скъса в Атлантида, за да може той да извърши своето. Затова сега няма да казваме „сътворих“, а „изведох“. В Учението на Мъдростта извеждаш Бог от себе си, а Петата коренна раса даде „да сътворим човека“.

Ябълката е платното, завесата, интелектуалната власт, която раздели Адам от Бог, за да го прати къде? Да го прати в развитието: Иди и работи! И си направи първия олтар, за да Ме търсиш отново! Това е голямата истина. Ябълката е не само символ на раздора между богините в митологиите, раздорността за цели войни, но и в религията на юдеите тя е причинителката на грехопадения, защото е класенето на един принцип, който има повече социална потреба, отколкото прозрение за религиозност или още по-малко – знание за Бога.

И така, ябълката e, която изкуси Ева, за да се създаде двубоят между добро и зло. Двубой, започнал от онзи тотем, който ядем, за да бъдем равни на Божеството. Всъщност ябълката е Адамовото начало, в същината си е Адамовата енергия. Адам е, който извърши най-великата тайна на света (естествено под грижата на Сътворителя си) – той, сътвореният, има право да ражда. Адам, който за мен няма биография, защото никой не може да каже кога се е родил. Разбира се, това е когато умът слиза за действие, т.е. Адамовото начало.

Тайната на Адам е в характеристиката, а тази характеристика е в тезата, че той заспа, за да получи великото посвещение и да роди живот – Ева! Адам роди Ева. Ева вече е характеристика на Адам. Тя не е биография. Тогава трябва ли да ограничим битието на човека в това, което наричаме негова биография – роди се, живя, създаде деца, умря? Идеята за безсмъртието не се разбра, защото бе натрапвано на човешкото съзнание, че митологичните богове са безсмъртни, а човеците смъртни. Но все пак остана знанието, че човеците могат да бъдат добри богове и трябва да се сменят боговете само с човеци.

Ето защо търси се образът, търси се символът, търси се умът, чрез който трябва да намерим съприкосновение с неизбежността – с Безпричинната причина, със Сътворителя, с Бога (както искате можете да Го наречете), с Космичния човек (една стара култура го нарече Пуруша), който е безспорно голяма истина!

Лилията е другият символ, цвят на невинността, бранител срещу мрака. Не тази лилия, която украсяваше короната на френските крале – не. А лилията като символ на чистота, на вътрешна откровеност – когато те грее слънце; на сигурност в загръщане и затваряне на ценности – когато иска мрак да те обземе. Иоан чудесно го казва в Евангелието: мракът обикаля, но не може да обземе светлината! Най-белият, най-чистият цвят.

Защо водната лилия е символ? Защо е по-властна и по-изтънчена от розата? Защото тя се храни във вода, само от вода, а розата от пръст, от земя. А не можете един океан да го засеете с водни лилии, но една земя като територия на дадено селище може (каквито имаме в нашите розови долини).

Трябва да се потърсят онези съставки, които отличават елементите в тяхното относително тегло и валентност. Затова не са едни и същи. Различна валентност и различно относително тегло. Безспорно тази градация на нашето съзнание в идеята на познанието когато се отработва, изхожда с основния белег – човека. Но Учението, Пътят на Мъдростта не може да не признае човека, защото Христос е наречен Ecce Homo. Той е, Който сложи белега на това изначално Божие дадено, но то трябваше да бъде осветено като човек, за да може след това с всичката отговорност да се нарече и Син Божий. А децата на Мъдростта имат едно право – да кажат, че те, че светът, че сътвореното от Бога, в чиито пазви е скрито Диханието, е бъдещ Бог, бъдеща Вселена; е зримият теогон, който тръгва; е човекът еволюиращ бог. И следователно това, което ще сложим на неговия трон, това, което като жезъл той ще носи, ще трябва вече да отговаря на вибрациите на бъдещия, еволюиращия бог, на зримия теогон.

Безспорно, много неща ще изглеждат противоречиви и несъвместими. Но те са противоречиви и несъвместими тогава, когато изнесем своят ум за преценка. И когато изведем своята предсета, своето прозрение и видим предназначението, тогава ще видим, че те са необходими и ние трябва да ги усвоим и приложим, колкото и неудобно да изглеждаме в света. Но първото неудобство е да се освободим от себе си. Така че ще трябва много прецизно да изберем своето място както за цвят, така и за знак, така и за символ, така и за молитва, с която да благодарим, и за тайнство, което ще носим, и за посвещението, с което ще влезем за Възкресение. А лилията като невинност в молитвеното приложно служение за нашата йерархия, за единството в йерархията на духовностите, ще брани молитвеното ни служение, ще го брани в чистотата. Това е лилията – не само невинността на цвета, а сигурността на светостта, на ония тичинки, с които след това светът се опложда в жажда за слънце – когато се разгръща душата ти, когато Духът те опложда. И тогава, когато си застрашен, ти се затваряш – всяка нощ цветът на лилията се затваря. Така човек трябва не да се накичи – трябва самият да стане лилия, носеща тичинките на Учението на Мъдростта. Това нека изживеем и да занесем на света – тичинките на Мъдростта!

Триъгълникът със змията е символният знак на Учението на Мъдростта. Триъгълникът е горната част на Кръста на Разпятието. Така ще се извърви един нов път с този нов символ. Не казвам емблема.

  • Емблемите нямат трайност, символите са вечни!

Емблемите се употребяват за историческа и хронологическа представа и свидетелство. Те са част от енергията, която може бързо да бъде изчерпана. А символите остават вечни до мига, в който трябва да се осъществят. Те винаги ще имат и предметен, и духовен смисъл. Когато можете да сублимирате предметния, вие го правите духовен. Тогава те нямат друго, освен съхранена енергия, с която вършите своите дела. Символите изграждат културите на съприкосновението.

С Разпятието в цялата същност на човечеството се извърши пълна превратност – в сътворения Адам започна да работи роденият Христос. Това е идеята за Разпятието. То не е мъчение, нито насилие – Разпятието е двубоят между Дух и материя: след хилядите години на търсена истина, на пробудена знайност да се дойде до тази идея за свобода от конфликта добро и зло, от ябълката, от ума – Адам. Тогава ще се разбере тайната на Пътя на Мъдростта, сложила като битие надслова: Няма зло, има нееволюирало добро! Това е тайната – Адамовото начало, инволюцията, която свърши, за да почне еволюцията. Грехопадение не, а нееволюирало зло. Ето защо Христос толкова властно дава на човечеството най-голямата идея – за свобода от кръв, за свобода от дан, от раса, от битие. Човечеството извървя пътя и дойде до този изключителен символ – символът на Кръста. Християнската религия сложи кръстния знак за символ на Духовната вълна на Любовта. Човекът трябва да се пребори в двете си същности – от сътворения Адам от планетната цялост, от планетната плът, в която има всички живи души, до Диханието, с което му се дава от образа подобието.

Голямата битка между образа и подобието е между материята на планетата и Диханието на Бога. Тази битка трябваше да получи в една от своите еволюиращи и слизащи на планетата култури израз в двубоя между Дух и материя, което е именно кръст. Кръстът е голямата битка, която човечеството извършва. Не е само централното пресичане, не е само оплождащото начало, не е само вертикалата (взета от хоризонталата като женско начало – плътта, с която трябваше да се направи човекът), а оная възможност, в която подобието, или енергията на Отца, Диханието на Отца, може да протече и от хоризонталното животно с хоризонталния гръбнак (което ползва енергиите на цялата космичност, но не и енергията на подобието – само когато имаме вертикалния гръбнак имаме протичането на енергията на подобието) да се мине във вертикалност. Това е големият двубой между образа и подобието.

Милиони години са упражнени върху материята за творенията Му от това, когато Той рече: Да бъдат живи души, докато дойде Адам, т.е. мисълта, която е израз на подобието и която може да ескалира в причинността. Да уловиш подобието, да уловиш Сътворителя си – оттук е идеята, че човек е един бог в еволюция – за да получиш причинността, която създава образа. Причинността е, която храни с енергията на вертикала, т.е. на Бог в подобието. Така че от тази централа, с която се разделя окръжността на хоризонтал и вертикал, идва ескалирането нагоре, когато се ползвате от адамовото начало, от ума. Когато адамовото начало изкачи още една стълба, за да вземете причинността, тогава се идва нагоре и се получава Кръстът.

В Римската империя, а след това и Византийската, употребяват кръста като оръдие на наказанието. Те полагат в него енергия на отрицанието без да съзнават, че този двубой – между отрицанието и добродетелта, който носим в себе си (това е кръстът), е пулсация от общата голяма еволюция. Защото еволюцията няма за задача да създава мъчение, а да изгражда! Как да му обясниш на обикновения човек, че не го измъчваш, когато го караш да се стимулира! Той казва, че страда, а всъщност – се изгражда. Това е тайната на еволюцията и голямата истина. Бог не може да измъчва децата си – Бог ги учи да растат.

А човек ще извървява стъпалата, защото е бог в развитие. Но дотам ли само, до кръста?! Какво дава основание за безстрашие в поемането на тези енергии? Когато са опитвали чрез кръста да възмездят престъпност, те не са знаели, че внасят енергии, които облагородяват, които развиват. Така че тенденцията или нуждата да се употреби кръстът като наказание е да се събуди болка, от която трябва да дойде някакво прозрение, което можем да наречем част от съвестта. А съвестта не наказва – тя пробужда. Но кой ще го осъзнае... На Рим му остана правото да играе ролята на насилник.

Ето как оръдието на наказанието възпитава материята, която милиони години преди това е била в спазми, за да събуди памет и да даде рефлексия на усещането, но това не се разбира. Защото трябва да се правят исторически социални формации, които трябва да се научат да понасят!

Идеята за кръста е внесена още из началните религиозни съзнания и доктрини – религиозните доктрини или верските тенденции са първата наука. Ще го намерим, както споменах, още когато Кришна се изправя пред дървото и разперва ръцете си. Още тогава е дадено дървото, там където трябва да бъде сложена борбата в човека – борбата между Духа и материята. Ето го първият знак. (И неслучайно в книгата „Езотерични школи и мистични учения“ писах, че Кришна е първият кръст.) Кришна се изправя пред дървото и прави това разпятие. След три хиляди години ще видим Иисус сложен на същия кръст – една голяма тайна е това! Символът на кръста е човекът, който започва битка. Битка за свобода от материята. Кришна е битка за свобода от материята, но при Христос е битка за одухотворяване на материята, защото само Той след това можа да я изведе във Възкресение. Това е ролята на Кръста в символното и реално служение. Аз това наричам реален ирационализъм, сложен в живот. Така Учението за Любовта позволи да бъде облагородена тежестта на материята.

Христос извърши най-големия взрив в човешката култура, като прие Кръста на Разпятието. За съжаление и християнството го облече в какви ли не разноцветности – мъченически, Голготски... Но Иисус нито с една йота, нито с една Своя клетка не отреагира отрицателно на идеята на Разпятието, защото вътре знаеше, че това е Двубоят.

За първи път оръдието на наказанието послужи да се надпише името на величието. За жалост никой не повтори, че на този кръст имаше надпис, който е повече от всекидневие; че името на Този, Който е разпнат, е Иисус Назарянинът, Цар юдейски. Разпъват заедно с разбойника и Този, Който беше „богохулник“, и в същото време на Кръста пише, че Той е Иезус Назарянинът, Назореецът, Който е и Цар юдейски. Ако тази тайна беше изнесена на живот, щеше да се разбере, че наистина на този Кръст е Царят, Посветеният. И кое е завършекът? Възкресението – то е завършекът на вложената тенденция, на белязания Назорей, на Царя, Който победи и изнесе Кръста по един път, който наричат Пътя на страданието – Via mala. (Там дори и майката е наречена матер долороз, майка на страданието.) Никой не се сети да каже, че това е Пътят на обожествяването – защото този, който може да изходи един път до Голгота, може след това да пръска материята си. Тогава какъв път на страданието е това – Голгота е Път на обожествяване! Така този Кръст стана белег в живота на християнството (правилно или неправилно тълкуван), концепция, която то ведно със своите догми и правила утвърди.

Някои пък родиха фразата, че няма дърво, няма кръст, на който може да бъде разпнат Христос. Да, Христос не може да бъде разпнат, защото е Духовна вълна, защото е помазаничество, но Иисус Го разпнаха! Но кой е Иисус – нали Той е Онзи, Който в тайнството причастие казва: този, който може да яде Моето тяло и който може да пие Моята кръв – дадена като Нов Завет за спасение на човечеството – той има вечен живот.

Така страхът от разпятието остана, защото не можаха да изведат тайната му. Тогава ще се види защо нито исторически, нито етично ние търсим оправдание за насилието. Ние само трябва да бъдем подчинени на еволюцията. И казал съм, че природата е безжалостна, само човекът е жесток! Ако човекът е извадил от своето мислене изтънчено мъчение, това не е вече грижа за еволюцията, а е порочната човешка мисъл „радвайте се на страдание!“, внушавана във всички религии. Много е трудно да се намери чистота в душата на човека, несмутена от формули, догми, принципи, правила. „Страхувай се!“ – какво да прави тогава този човечец?! А Христос каза: Аз и Отец сме едно!

И така, хоризонталният гръбнак премина във вертикален – оплодената девствена утроба. Затова при Иисус стои така наречената Дева, която става Майка на милионите. Майка, която е наречена Богородица – идеята да се ражда Бог, Който беше Иисус. И тогава колко добре е поставен въпросът – Богочовекът и Богосинът, Син Човечески и Син Божий. Няма по-фина истина, тънкост в отражението на всичко това.

Така вървят големите символи от дървото до кръста. И вижте, на Голгота има три кръста, много характерни – Кръстът на Любовта, който остана; кръстът на доброто, който се прибра и му се каза: Ти можеш да дойдеш с Мен утре в рая; и кръстът на злото, в който вложихме: Няма зло, има нееволюирало добро. Петата духовна вълна – Вълната на Мъдростта, е, която като първо причастие сложи този надслов. Това е преобратът на световното мислене – оставете злото да си еволюира, а с доброто правете своето, правете човека, развиващия се бог!

Идеята да се вземе горната част на Кръста е осъществената победа на Духа над материята, на Духа в тяло. Вътре в материята безспорно трябва да сложим и това, което се нарича грях, защото на тази материя `и предстои одухотворяване. Нейното одухотворяване вече като битие се постави в свой знак и живот – това, което Учението на Мъдростта дава. Извършена е голямата еволюция на Двубоя. Имахме вече и един обновен усет на човека, който с мисъл почна да храни еволюиращия човек. Тогава в Пътя на Мъдростта ни остава нещо друго – чрез интуицията да нахраним пътя на човека. И затова от този Кръст на Разпятието, от горната му част се образува Триъгълникът, остава тази святост. Тя е едновременно и Троица Единосъщна. Не е важно дали субординацията в Троица Единосъщна съществува, или не – важното е този триъгълник, който е тази част на победата. Завършена е еволюцията на материята.

Вътре именно в този Триъгълник е сложен знакът на интуицията, знакът на офистите; сложена е онази уж измамница, която изрече голямата истина – защото след това Бог когато гони Адам и Ева казва, че: Те станаха като нас, богове, да знаят що е добро и зло. И все пак какво е змията? Вътрешният наш духовен език, езикът не на ума, а на причината, езикът на вдъхновеното откровение, понякога и на Богооткровението, което е много голяма рядкост. Богооткровението! В цялата история има само две откровения – това, което ни оставя Хермес, и това, което Христос дава на любимия Си ученик Иоан. Две откровения, които са и две големи епохи.

Змията във всички времена остава символен знак на мъдростта. Цели учения е имало в древността. В Египет е т. нар. школа на офистите. Змията ще я видим и в Индия да стои в ръцете на Шива. Тя има два атрибутни знака: събличане всяка година на кожата, което е знак на прераждането, обновлението, и гъвкавостта, за която Христос казва: Бъдете мъдри като змията и кротки като гълъба! Той още тогава съчета двете начала: Това е Моя възлюбен и Ecce Homo. А този, който рече: „Аз ще те съдя“, трябваше да бъде омъдрен. Защото Христос го лиши от власт, властникът беше лишен от власт: Ти ли ще Ме съдиш, Пилате? Олицетворението на цялата земна власт на Римската империя и изведнъж – кроткият и мъдрият му рече: Ти ли..., ако не ти беше дадено свише, не можеш!

Така в Учението на Мъдростта символният знак е именно Триъгълникът със змията, в който безспорно в бъдещата еволюция, когато ще имаме свободата на зрението, ще бъде сложено и окото. В египетската култура („Книга на мъртвите“) е посочено, че това око в дадени моменти е било застрашавано в битката между Сет и Хор – да угасне огънят, гледът да угасне в него. Но човекът, който е бог, запазва огъня на знанието и виждането. Разбира се, в Триъгълника винаги Мъдростта ще остане, защото без интуицията вие не можете да усвоите и изградите нито своето тяло, нито онази своя култура, която би понесла будността на Третото око. Пробудата на този висш духовен център не може да се определя от ума, защото този център е прозрение, той е предзнание и той е, който носи предназначението, вместо предопределението, играло съдбовна роля през времето на изграждане под законите на еволюцията, кармата и прераждането. А интуицията ще те направи човека на прозрението, който не ражда съмнение в идеята, че е еволюиращ бог.

Третото око като вътрешна предсета и орган на интуитивното познание свидетелства за прозрение, а не за доказателство. То носи проницанието, предсетата, то е Господарят, то е Големият, Безспорният, Гуруто, както го казват индийците. Третото око е Господарската заповед, окото на Отца, което дава знание, а не зрението, с което си служи човекът. Това не е окото на циклопа, който е в Третата коренна раса, поселила земята, а е окото на Вечния. Третото око в субрасата – шестата, ще създава възможности за една хигиенизирана ментална същност в човека, за една надкрачваща дори причинността култура на вътрешното прозрение, с която взимаме знание чрез будността. Вътрешно знание трябва в Мъдростта, вътрешно знание – не доктрината на очите, не доктрината на ума, а доктрината на интуицията! А тя се храни от Причинния свят, храни се от пулсациите на Кундалини. И когато Кундалини скочи от първия прешлен на гръбначния стълб в седмия вече, е извършена, както индийците казват, великата литургия на божественото служение, на великата тайна, че същината на Божествената воля е космично хармонична. Тя, космичната воля, не създава противоречия. Противоречието е на нееволюиралия. И тогава ще видите защо можем да сложим няма зло, има нееволюирало добро. Защото още целостта на тази космична хармоничност, тази велика литургия не е налице; защото има още степени и духовни вълни на осъществяването. Третото око! Потребата! И тогава ще разберем защо в Откровението на Иоана е казано: Няма да има Слънце, но светлина ще има. Светлина ще има – собствената ви светлина. Така че ужасът, с който е плашено човечеството – кога и как ще загине, как Слънцето ще изстине, всичко това са преходностите.

Всяка духовна вълна ще донася „апокалипсиси“ и всеки стрес ще смущава нашия клетъчен свят в страха му за живот, докато узрее за вечно безсмъртие. А светлина ще има, защото човек, самият той ще си свети. Това е битието. Така че когато в триъгълника се сложи окото, а триъгълникът с окото е зримостта на Отца, ние ще сме влезли в Божието знание, в Духовната вълна на Истината. А в Седмата духовна вълна – Свободата, няма да има образи, нито символи, защото не можем да учим Бог на азбука. Така че освободен ли ще бъде човекът? Не, освободен ще бъде Бог. Той е, Който ще дава битието.

Сега е Мъдростта – мъдростта на богоосезаемия, мъдростта на богоприсъствения. Той има смирението и отговорността. Отговорността е да пожертваш себе си заради Учението!

Отговорността е прозрение за предназначението!

 

[1] Толев В., Из драмата „Покореният Картаген“ – ръкопис.

НУР 2017
НУР 2016
НУР 2015
НУР 2014
НУР 2013
НУР 2012
НУР 2011
НУР 2010
НУР 2009
НУР 2008
НУР 2007
НУР 2006
НУР 2005
НУР 2004
НУР 2003
НУР 2002
НУР 2001
НУР 2000
НУР 1999
НУР 1998
НУР 1997
НУР 1996
НУР 1995
НУР 1994
НУР 1993