Зареждам...
Книгата на Живота (Дух и Материя)

Книгата на Живота

Дух и Материя

Книгата на Живота е съзнанието на Бога!

Децата на Деня сложиха в изпълнение на Всемирното служение своята обетност. И затова е повикът на едно всеобщо признание с дадените Послания и с една прокламация към света. Именно 2000-та година е голямата територия, в която ще се пише третото хилядолетие. И трябва да издухаме пепелта от огнищата на съдбата като ехо, т.е. като отминало, за да направим Служението. А самата мистична космичност ни доведе с Духовната вълна на Мъдростта пред прага на новото хилядолетие. Рядка радост, но съм казал, че радостта е усмивка на Мъдростта. И ето че на нас се падна тази радост – да стъпим в хилядолетието с Учението Път на Мъдростта. Благословението е сложено, изборът е направен, олтарът е осветен – Служението ще извършим ние!

Човечеството не е лишавано от будност, но в идеята на Служението то е избирало според йерархията си олтара на молението. Докато дойде до това, което в тази лекция ще поднеса: когато този олтар на молението е именно Книгата на Живота, която за мен е съзнанието на Бога, изхождайки от това вътрешно моление като Деца на Деня. Деца на Деня – защото Денят може да бъде освидетелстван само от Мъдростта като идея на непреходност в познание. Затова, колкото и смутително да е, мисълта ми беше ясна навремето: знаещият е повече от безгрешния!

Книгата на Живота е един от най-важните проблеми на човека – зрим теогон, който има обреченото си задължение на Служението. Зримият теогон има една повеля, сложила му в неизбежна отговорност да се изведе от себе си като човек, за да изяви Сътворителя си като отговорност и богоосъществяване.

Защото казахме, че човекът е Богоосезаема необходимост. Щом е Богоосезаема необходимост, в сътрудничество с вложеното в него Божество той има тази повеля – да се изведе. Затова Служението в различните духовни вълни, които оставихме като доктрина, ще го намерим не само като вложено и подсказано, но и хранещо тенденцията човекът да се потърси в идеята на своята божественост. Първият такъв вик в идеята на Сътворението, това е когато Адам казва сам на себе си, вътре „Адаме, где си?“, макар че е писано в книга Битие, че Господ Бог го потърси. Господ Бог не може да не види къде е Адам. (Това е твърде невъзможно, че не знаел къде се намира, след като е Вездесъщ и Вездевиждащ.) „Где си?“ – това беше първият зов (от Диханието), с който Адам се потърси, когато беше облечен в дрехата на материята като последна вибрация на Духа – „Да сътворим!“ Предостави му се една голяма идея – да осъществи вложеното в него Божество в реалния исторически живот. А реалният живот на човека, колкото и да е преходен, е част от цялата битиейност на света, сътворен в неговите царства – царството на земята в нейната природна даденост, царството на животните и безспорно – царството на човека, еволюиращ в Божество. Но най-напред ще трябва да се осъществи като човек.

  • Битката между Дух и материя съпровожда изначало еволюцията на човека и създава в различните духовни вълни и различните стадии поведение на търсещия се Бог в човека.

Върху тези два атрибута, в които човек се осъществява, именно Дух и материя, в световната история много ръкописи са оставени и много мисъл-форми са давали облик и характеристика. Културата на човечеството се е движила в тези рамки, в двубоя между Дух и материя. Тези две субстанции всъщност имат само един Извор – Творецът, Сътворителят. Но в размисъла на човека те са създавали различни концепции от едната крайност до другата, макар че всеки човек в себе си съчетава и двата атрибута. Съчетава материя и в нея изявява и другия атрибут – Духа, който си е отработил органи на изява: мислене, воля, чувства... И все пак нито един от тях не може да изчерпи вътрешната същност на големия проблем „човек“. Разбира се, човекът като изведен венец на творението, е, който може да даде характеристика, и затова той е направил философия на Духа. Тя е влязла в културата на човечеството като философия на идеалистите, дори в крайната `и степен, наречена солипсизъм, т.е. реално е само това, което мислите.

Другата крайност, това е проблемът на материята – материята, която не приема одухотворението, не приема в себе си вибрациите на други субстанции, които ние наричаме Дух, мисъл. Вулгарният материализъм, така както е познат във философията, довежда до крайност упражнената сила на материята. Създава се и т. нар. диалектически материализъм, в който предоставят на материята една друга гласност, наречена движение, която я прави високо организирана, мислеща материя. Тук не може да се оспори една тънкост, която са успели да хванат (вулгарният материализъм и това отрича). Защото, когато говоря за мозъчната материя, твърдя, че няколко милиона години са отделени от страна на най-върховната сила, вложена в човека – огнената сила на възпроизводството, на половата енергия, работила в създаване на мозък и ларинкс. Половата енергия е най-съвършената, най-странната сила, чрез която можеш да направиш това, което се самопроизвежда. И оттук възможността да се изведе една от най-големите тези: Щом може да се възпроизвежда човекът, то той може да възпроизвежда от себе си вложения Бог! И тогава ще видите тезата ни колко е обоснована, когато говорим, че човекът е един бог в развитие и че битката за човека привърши. И започна една битка, както казахме в доктрината на Мъдростта – битка за извеждане на Бога от човека.

Така в битката между тези големи два атрибута на Живота – Дух и Материя, се създават в културата и историята на човечеството различни школи, които са ги усвоявали в една крайност или в друга, въпреки че по средата винаги е имало едно течение, което е търсело възможността на сработването.

  • Не може да манифестирате Дух без материя и не може материята ви, ако не я одухотворите да изрази Духа.

Затова във всички религии, във всички философии, в цялото историческо знание на човека като демонстрация на планетата, се показват тези две субстанции.

Религиите поставиха ударението върху първата валенция – Духа. Дори някои стигнаха до съвършено грешната теза да отричат материята, предоставиха `и всичко, което след това сложиха като дреха на сатаната. Такъв е докетизмът[11], който в Европа се ширеше и който непосредствено след християнското Учение овладя света.

След това дойде доктрината на дуализма, който богомилството сложи в своята вероизповед и философия, и по този начин се разграничи светът в две свои субстанции, което е съвършено невярно по същина. Ако изходим от идеята на Сътворението, ние ще видим, че светът се сътворява от Бога. В религиите и във философиите този Бог се разделя на приложен и на феномена на Метафизичния, или Безпричинната Причина, или Абсолюта, Който не може да бъде характеризиран, и за Когото не може да има наименование. Може би затова в стълбата се е слизало, за да се даде възможност на усвояване на онова, което след това от Самия Сътворител е получило своето право на мислене. Това обосновава правото на религиите, че всичко е от един Духовен извор, от един Космичен разум, от една формула, която древната култура нарича Пуруша – Човекът Бог, космичната тайна на Пракрити, т.е. на Материя и Божество в едно. И твърдя това с безспорност, защото посветени са давали основание за безспорността, че светът е сътворен от един такъв Дух. В нашата религия това е Бог Отец. Има известни етажирания, или степенувания в идеята на познанието, с което човек достига в признание на Бог Отец, и в онова, което далечни философии и митологични идеологии са предоставяли – че светът е сътворен от една Безпричинна Причина, на Която никой не може да остави название, защото названието е част от ограничението.

Така някои религии поставят ударението върху Духа, върху това, което е само Сътворител, изпущайки изпредвид (нещо, което философията и верската доктрина на Индия не изпусна) идеята на низпосланието, или инволюционната теза, с която този Дух, манифестирайки Своята крайност, създава материя. Религията, когато дава основание, че Духът е първенствуващият, не може да лиши материята от духовност! И в идеята на Сътворението се говори, че човекът е сътворен от планетната материя, която обаче преди това е получила благоволението да бъде това, което съставлява материалната субстанция (небе, земя, вода) с една благословия на проницанието, и това, което можем да кажем – именно идеята за движението. Там е казано: Fiat lux – Да бъде светлина!

Когато се сътворява земята, когато се сътворява водата, когато се сътворяват другите потреби, с които ние физиономираме сътворен свят, онова, което го прави потребен в идеята на еволюцията до божественост, е Fiat lux – Светлината, с която енергията на Духа влиза в това, което като последен Негов пристан започва своята еволюция. В този смисъл трябва да изведем материята като одухотворена. Защото в изначалото, когато се създава, тя наистина е задвижена в една жизненост с „Fiat lux!“. А Светлината е форма на движение на Духа в по-ниските пластове. И другата тайна – водата е астралният образ на светлината. От тази светлина ние правим своето второ тяло след биологично-материалното. В такъв смисъл това, което съставлява нас самите, целият наш клетъчен анатомичен организъм – всичко е в подкрепа на мисълта ми, че нищо по-поселно няма в душата на човека от богове. Странното е, къде можа да им намери толкова много приюти, че всяка клетка сама за себе си е един бог?! Могат ли боговете да бъдат само материални? Никога! Логичното тогава е този клетъчен свят, тази Fiat lux, която стои в него, да довежда постепенно до одухотворение на материята. Това свидетелства следгробната властност на Христос – когато е излязъл от гроба Си, Той е светлеел. (Тези, които познават йерархията на нашите тела, знаят че „аструм“ буквално значи „светлея“, макар да се превежда и като „звезда“.)

Цялата божественост на Сътворителя е във всичко, в каквото казва Fiat lux! (вибрационната властност на Бога Творец), от което след това Той сътворява човека. Тази Светлина няма нищо общо със светлината на слънцето и звездите. Тя е именно Духът, който броди над невидимото в бездните, за да го изведе в живот. Следователно материята се осветява. Затова сътворението на човека е от онова, което има в себе си освещаването. Сграждането на организма, или на нашата биология и анатомия, която е плътта на планетата, носи в себе си вибрациите на Светлината. Ето защо в доктрината на религията стои идеята на одухотворяването. Затова еволюцията, предшествана от инволюцията, т.е. от слизащия Дух, или Fiat lux, започва своето съществувание. И в обратния процес – на еволюционността, ние започваме да събуждаме, да усвояваме онова, което е във формата „да сътворим човека“. И вижте къде е странността – когато е сътворен Адам и е още без Божията даденост – Диханието, той не е Пуруша. Но още с акта на Божествеността – Fiat lux, той е одухотворена материя. Идеята на Диханието е идея на еволюционност!

Така сътвореният Адам е направен от цялата планетна плът, а тази планетна плът по повелята на Сътворителя е осветена от Fiat lux. Светлината като енергия влиза в материалността и създава един клетъчен свят, който е осветен и е динамично разгърнат в идея за еволюционност, защото е слизала инволюционността с идеята на Fiat lux и е създавала в кристала първата вибрация на одухотвореността на материята. Така сътвореният Адам, фактически, е клетъчно божествен човек. И този именно клетъчно-планетен човек вложеното Дихание го обожествява. Така Адам е сътворен от планетната плът, която е клетки; клетки, които в себе си носят и Диханието на Бога – те сътворяват! В него стоят всички еманации на божества, поселен е с цялата безбройност на богове!

Човекът е поселен само от богове, т.е. клетки-богове, стихии-богове, които след това подчинява и ги прави съставка в идеята на своето усвояване и търсене на Божеството. Защото днес ние нямаме един Посейдон, но имаме още океани и морета. Посейдон като стихия в идея за божества е у нас, но като реалност водата, астралният образ на светлината, е тук. Ние сме поселени от стихийни богове, но властникът – Диханието, е в Адам, сътворен по Божий образ. Тази „малка“ прибавка е съществената, тя е, която ни дава основание след това да се разгърнем, защото Духът може да опложда материята! Тази „малка“ съставка, фактически, е всичко – това е Диханието! То създава в културата на религиите идеята за подобието. Така че имаме образа, имаме и подобието.

Когато се създава образът, взима се от цялата планетност, която е одухотворена, но не и обожествена. Тези стихии, каквито са и планетите, какъвто е общият осезаем живот за зрението ни, са възможностите, осветени, но не обожествени. Така в идеята на изграждането на човека ние стигаме до една велика тайна: Бог го прави от планетната плът, в която има жизнеността на материята като Fiat lux. Затова Сътворителят вика съществата около Него – „Да сътворим!“, и те сътворяват. Но когато трябва да го направи вече подобен – не образ, а подобие, тогава не вика никого! Бог Отец Сам дава Диханието Си.

  • В поселната корпусност на човека, където има хиляди клетъчни божества, идва не Осветителят, Обожествителят идва, Който му казва, че той – Адам, е Негово подобие.

Ето защо в Служението човек трябва да изведе битката за Богоизнасянето напред, защото битката за човека привърши. Затова когато говоря за Служението, говоря, че то се води от прозрение и предназначение! (Другото е кармични задължения и товара на греховност, която аз не признавам.) Тогава човек себе си трябва да забрави – клетъчния себе си, за да бъде изведен Вложеният чрез Диханието – това, което се нарича подобие.

Винаги можете да разглеждате този голям конфликт – Дух и Материя, с онова основно решение, което Духовната вълна на Мъдростта каза, че най-същественото в тази битка е прозрението и предназначението! Ако предназначението на човека, уловено чрез прозрението, го прави един зрим бог, го прави един зрим теогон, тогава мястото за колебание не е свободно, защото убедеността не може да ражда съмнение в предназначението, че материята трябва да бъде обожествена. Битката в света между двете ценности Дух и Материя може да бъде решена и тя ще бъде решена, когато една нова доктрина докаже тази безспорност, че материята може да бъде обожествявана, одухотворявана, а не е тя, която създава дух. Одухотворената материя може да подскаже, че в Книгата на Живота е живото съзнание на Бога!

Същественото в нашето битие не е Дух и Материя, а одухотворената материя в услуга на бъдния човек.

(Следва)

 

[11] Докетизъм (от гр. dokeo – мисля) – учение за привидното съществуване на материалния свят. (Речник на чуждите думи в бълг. език, НИ, София, 1978 г.)

НУР 2018
НУР 2017
НУР 2016
НУР 2015
НУР 2014
НУР 2013
НУР 2012
НУР 2011
НУР 2010
НУР 2009
НУР 2008
НУР 2007
НУР 2006
НУР 2005
НУР 2004
НУР 2003
НУР 2002
НУР 2001
НУР 2000
НУР 1999
НУР 1998
НУР 1997
НУР 1996
НУР 1995
НУР 1994
НУР 1993