Зареждам...
Правата на душата

Нова клауза в Хартата за Правата на човека

(хронология)

Идеята за включване в Хартата за правата на човека и клауза за права на душата, като се премахне наказанието „анатема“ в уставите на религиите и прозвището „враг“ като теза в социално-гражданските отношения, е прокламирана за първи път от г-н Ваклуш Толев на 10 декември 1996 г. в гр. Пловдив на тържеството по случай Международния ден за правата на човека.

На 9 декември 1997 г. в Пловдивски университет „Паисий Хилендарски“ по повод 49 години от „Всеобщата декларация за правата на човека“ Ваклуш Толев в словото си „Страх, враг, анатема“ отново представя тезата за нова клауза в Хартата за правата на човека.

На 10 декември 1997 г. в гр. Пловдив „Българско сдружение за честни избори и граждански права“ – Пловдив, организира съвместно със Сдружение „Център на нестопанските организации“ – Пловдив, публичен дебат във връзка с Международния ден за правата на човека. Като резултат от дебата се приема декларация, в която е отразено и предложението за защита правата на душата.

На 9 декември 1998 г. по повод 50 години от „Всеобщата декларация за правата на човека“ Сдружение „Общество Път на Мъдростта“ изпраща официално приветствие до Комисията по правата на човека към ООН, включващо и предложението на г-н Ваклуш Толев за нова клауза в Хартата за правата на човека, а на 30 ноември 1999 г. отново е изпратено предложението до Мери Робинсън – Върховен комисар към Комисията по правата на човека.

 

Правата на Душата

Свободата е идея за божественост!

Хартата за защита правата на човека е открадната радост от съвестта на човечеството – израз срещу една жестокост, несравнима в историята преди това; един безбрежен копнеж в човешката душа за мир, просперитет и свобода.

Хартата безспорно е достижение, но и политически акт на двубоя между двете системи, които бяха си поделили света. Едната система защитаваше личността в нейната цялост, но в комерческата ` и тенденция; другата поддържаше идеята за колективното съзнание – унищожаваше личността в колективен „гроб“. Поддръжниците на тезата за защита на колективната даденост не дават път на индивида, защото той знае да мисли и следователно може и да руши. Другите пък закрилят личността, но само в съгласие с официалната етика на религиите. Но така или иначе се брани само тялото, в което имало някакъв мислещ апарат...

Изповядваните религии дават достатъчно основание да се защитава и нещо друго освен тялото. Човек е бранен като сътворено тяло, в което работят мисъл, воля, чувство. Религиите му предоставят и Дух, и душа, но те са оспорвани като реални субстанции, отричани са като безсмъртни и не са защитени както тялото (видимо смъртно). Душата не била субстанциално зрима!... А съвестта зрима ли е?! Но е предвидена в клаузите за защита на човека!

Науката се поблазни от абстрактното и го откри в реалното – душата е вече предмет на експеримент и точно тук тези, които създават хартите, не прозряха, не предсетиха потребата за нейната правна кодификация. Но никой досега не е оспорил наличието на едно вътрешно съзнание и безспорно това, което Христос каза: „И не бойте се от ония, които убиват тялото, а душата не могат да убият...“ (Матей 10:28), категорично определя разликата.

Съзнанието е сбор от чувства, ум и воля като официална психология, а това, което като „психи“ както в митологиите, така и във формациите на религиите стои неоткъснато от корпуса човек (изявяващ в съзнание и воля, и ум, и чувства), е като хранител, като мост между Дух и човек. На душевността културите на религиите предоставят безсмъртие. Безсмъртна е душата, не умът. При прераждането умът може само да бъде набогатен, а душата е, която носи всичкото богатство – и на ума, и на емоцията, както и волевата приложност. За да бъдат поставени в една по-висока степен на съвършенство във всяко ново претворяване, тя е водителката.

Сега се защитава човек да не бъде убит, но никой не гарантира да не бъде унищожена душата му! Един проблем, който въобще не е поставян, за да се потърси кои елементи убиват душата. Известна е приказката за мечката, която е ранена, но и оскърбена, когато `и казват, че нейният дъх отвратително мирише – раната след време зараства, но лошата дума остава... След като може да се създаде една такава приказка с преценка за духовни стойности, сравнени с физиологията, значи възможно е да се предвиди защитност и на душевната цялост, на духовното начало на човечеството!

Хартата за правата на човека не удовлетворява само християнското съзнание. Тя е необходима и приложима и за другите религии, които имат свое по-различно измерение в доктрината човек-душа. А къде остана и тезата на Ницше, че между свръхчовека и животното има един мост, наречен човек?! Коя субстанция у нас е свръхчовекът и какво се прави относно нейната защита?

Хората превърнаха вълшебното килимче в ракета, за да отидат на Луната, но все още се отрича вълшебното килимче в човека. Навремето идеята за летене се е приемала като фантазия, като митология, но вече я направихме реалност. Все още не можем да приемем своята душевност като обективност, но тя в Третото хилядолетие ще има живот! Човекът стои като прицел в жизнената пътека на историята и безспорно един Ден за защита на правата му е роден като необходимост на приложната воля и мисъл, че той е Богоосезаема необходимост, че той е един бог в развитие.

Няма по-смела дързост в идеята за свобода от това, което Христос дава като право на човека с идеята за равенството и прощението – да бъде не само събожествен, но и свръхчовечен. Свободата като идея за равенство е носена във всички хилядилетия и започва още с първите религиозни трепети – със зараждането на молитвата между човека и Бога. Същността на всенародната Харта за правата на човека е толкова древна, че ако се върнем пет хиляди години назад, ще я намерим в индуската религия в словата на Кришна, който казва, че заради любовта дава живота си. (След това Шандор Петьофи го повтаря.) После Буда – предшественик на Иисус, се бори против кастите (макар че не ги побеждава), а Моисей слага това, което сега с такава защитност и почитание приемаме – права на човека! Нима Моисеевият закон „Не убивай!“ – не е право на живот?! В историческата памет на човечеството и преди Десетте Божи заповеди има подобни прояви за защита – Акадските таблици за съдбата, Дванадесетте таблици на Рим. (Всъщност правната доктрина на Десетте Божи заповеди я има още в законите на Хамурапи.)

А тогава когато Хартата вече съществува, дискриминацията в Америка шества и е убит Мартин Лутър Кинг. Оскърбително е това, че си затваряме очите за подобни престъпления, а се ласкаем, когато ни подхвърлят някакви играчки. Това не са свободи! Тогава къде е прагът на радостта, че имаме права за свобода, както и право на живот?! Животът е непобедим – другото са сенки на отживени актуалности! Затова идеята за безсмъртието остава, защото идеята за Живот е безспорна. И това е изворът, това е и приложната реалност, че човекът е! Следователно всяко настояще трябва да създаде и да гарантира битие, което да осигури на човека право на живот и на труд – защита от унижение, бедност и глад; да опази правото на въображение, защото въображението е свобода като идея за творчество. Човекът е битието, а свободата е право на Духа да се излива във всички свои дарования!

Творчеството създава и религия, и култура, и изкуство. И ведно с верската даденост се нормира и правната формула Ессе Homo. В световната история и европейската култура стоят два полюса – Кръщението, когато Бог Отец казва: „Този е Моят възлюбен Син, в Когото с Моето благоволение“ (Матей 3:17), и Съдът, когато Пилат, който трябва да съди Божество, посочва: „ето Човекът!“ (Иоан 19:5). В това пространство се развива културата на човечеството в продължение на последните две хиляди години. В този период съществуват инквизиция и индулгенции, достатъчно унищожителни. Но има нещо не по-малко убийствено, което още стои – анатемата. Религиозните институции ползват тази от нищо непрепречена насилствена мярка срещу душевността на човека. Анатемата е религиозна казън, която унищожава човешката духовност!

„Но Иисус, като повика младенците, рече: оставете децата да дохождат при Мене и не им пречете, защото на такива е царството Божие. Истина ви казвам: който не приеме царството Божие като дете, няма да влезе в него“ (Лука 18:16-17). Невинността на детето е един от външните образи на чистотата на душата. И да се упражни върху тази душа анатема и да се отхвърли от общение с институцията, която уж е неин бранител, и човекът повече да не може да бъде член на това общество... Това е толкова тежка по отношение на моралните преценки депресия! Но и пред казаното в Евангелието не се спират!

  • Анатемата е най-жестокото слово, употребено срещу духовната същност на човека.

В чл.189 от Устава на Църквата е прието, а и още апостол Павел казва, че този, който не споделя или не иска да приеме Христос, трябва да бъде анатемосан. А анатемата наистина е проклятие върху душевната и духовна същност на човека. Това не е да се сложи един жигосан белег, както на съответните събори са наказвани било богомили, било други еретици. Онзи белег, който не се вижда, е много по-страшен. Това напомня на нареждането да се избият 14 000 деца от страх за властта или на несекналия плач на Рахил, че някакво робство `и отнема децата. А робството на душата?!

Анатемата е проклятие с отлъчване. Тогава къде е пристанът на отлъчения човек? В Хартата се дават права за най-елементарната будност, а къде е правото на душата да не бъде омърсена, да не бъде заклеймена с проклятие и обществено изолирана?! Действително сега няма събори, в които да се заклеймяват цели еретични групи, но всяка отделна личност с оскърбеността, че душата `и е прокълната е съставка на националния дух. Всеки е част от националната цялост и от историческия път на един народ. Така че не става въпрос само за оскърбление, а за отговорност пред онова невидимо, което е по-реално от всичко, защото в следващото прераждане тази душа се връща в историческия живот. Тя идва нащърбена и целостта на националната пътека се нарушава, понеже в нея вече е вплетен личният път като едно унизено състояние на човека.

Какво прави църквата? Разделя се и сама в себе си си нанася анатеми. Официално между Цариградската патриаршеска църква (под чийто покров е Българската) и Римската папска църква има анатема, продължила от 1054 до 1964 година. Можете ли да си представите какво ласо е поставено, и то не само на отделната човешка изповед в скалата на съвършенството в Учението на Христос – ласото на отрицанието, на проклятието, на взаимното унищожение! (Да не говорим и за елементарните хули, които си отправят върховните ръководители на тези институции.) Деветстотин и десет години две институции, изповядващи едно и също Христово Учение, живеят в анатема! Сега пораженията от това проклятие са налице. Нещо повече – те са язвено показни в моралното и социалното им поведение. Правят кръстоносни походи, създават, както казах, инквизицията, индулгенциите, а по-късно с Реформацията продължават да се анатемосват. Колко много прокази се изсипват! (Писано е в Откровението на Иоан: Изля се чашата на проказите, изля се чашата на отмъщенията.) Но не могат да съзрат, че го правят.

В социалното поле и досега е врязан терминът „враг“. А Христос разкрива цяла една философия. Той изрича: Обичай врага си! Не казва „Обичай ближния си“, както винаги се е повтаряло, защото каква е ползата, че обичаш само брата си? Или каква е ползата, че обичаш Господа, Когото не виждаш, а мразиш брат си и го правиш свой враг?!

Гражданските права гарантират свободата на словото, но не и защита от оскърблението на официалните институции, които наричат своя противник „враг“. Противникът е страна, с която се оспорват гледища, но врагът е нещо съвършено друго.

  • Прозвището „враг“ е клеймо върху личната душевност!

И не се прозря идеята, че този „враг“ е ръката на еволюцията, която ти сочи да разбереш, че там, в него, стоиш ти, стои човекът, нееволюиралият бог, стои твоят събожник!

Враждуването е полярно и то изхабява човека. Човек може да враждува, но в себе си – докато победи! Този двубой с неизбежен. Когато враждуваме в себе си, нравствеността е създадена от събудената съвест, от угризението, а не от идеята за Правдата, която търси възмездие. Христос не осъжда грешницата, но `и казва повече да не греши. Идеи за правда и идеи за нравствена пътека! Така че враждуване в нас има – между човек и Бог; между правда, която търси възмездие, и нравственост, която събужда съвест като вътрешно признание, като наука, като причастие за святост!

Идеята за врага (който е самият човек във враждуващата среда на материята: на собствената си мисъл, на собствените си желания, на всичко, което иска да го направи егоцентрик) е много потребна в стадния период и напълно излишна, когато индивидуалността, нанизала гердана на личностите, ще трябва да служи в Мировото царство на Мъдростта. Защото Мъдростта не е вече само царство на Небесата – тя е царство и тук, потребна е и тук!

Що за идея е да се противопостави човека като враг, да се внесе страх и в края на краищата да бъде отлъчен с проклятие. С тази идея ли се изгражда личността, която е не само част от обществото, същина на националния път и дух, но и същина на историческото служение във Всемирността?! Къде са причините за всичките тези отрицания? Липсват ли годините на зрялост? Не, липсва прозрението, че човек е повече от едно тяло, в което има мозък, за да мисли. (А и мозъкът не мисли, той само приема.) И когато липсва величие, се употребяват тези страшни понятия „анатема“ и „враг“. Не трябва да се нагнетява отрицание, а да се извади живецът на злосторството, за да остане благодатната трапеза на прощението. Щом човекът е бог в развитие, тогава естествената защита идва от това да браним този бог – наричан довчера враг, а всъщност нееволюирал ваш брат. Тук е големият и дълбок смисъл в афоризма няма зло, има не еволюирало добро!

Време е да слезе от живот доктрината на дуалистичното начало за доброто и злото. Голяма битка се води с хилядилетия, за да се дойде до едно взаимно опрощение, което е новата формула на живота. Двубоят между добро и зло завършва с опрощението, като предоставя на злото продължаващата борба в себе си, за да се освободи от отрицателната енергия, а на доброто дава правото да върши еволюция. Човек трябва да се изживее в този двубой, а заклеймяването на някого спира неговата възможност да премине, да еволюира злото към добро. Така фактически се затруднява пробудността на Духа в осъществяващия се за божественост човек.

За съжаление в душевността на човека Бог е трудно защитим. Религиозното съзнание е защитено от поругание, но не и Бог. Това е другата нелепост, която съществува и от която един овластен атеизъм спокойно се възползва. В Конституцията ни беше утвърдено правото на атеистична, но не и на теистична пропаганда. И в сегашната Конституция е налице бедност относно този проблем. Църквата е позволена, тя дори е традиционна, но не ` и е върнато правото на пропаганда. А тя като институция може да го издейства!

Все още нямаме и закон за закрила на детето. А Христос казва: Пуснете децата при Мен, защото техните души гледат ангелите...

Много сладникави са всички тенденции, които нямат прозрението на боговдъхновения и откровения. Има нещо оскърбително в това да се отреди един ден, който да напомня за защитата на правата на човека, без да е дадена вътрешна молитва, която да брани душата му. От хилядилетия се водят битки за свободата на човека (често пълни с жестокости), но все още не е водена битка за свобода на Бога в човека! И време е да се защити душата от унижение и погубване, което дори самите религии прилагат, макар че няма вече инквизиции. Човечеството говори за душевност, но не се осъзнава като служител на душата, камо ли на Духа.

Моята първа позиция, с която искам да изляза на терена за тази битка, моята първа бран е:

  • В Хартата за правата на човека да бъде включен казус за душата: тя да не бъде анатемосвана от която и да е религия и да се снеме от гражданския и наказателния кодекс понятието „враг“!

Нека се замени с думата „неприятел“. Неприятелят може да бъде наша мисъл или желание, но не и коронованият като враг. С оглед на встъпването ни в новото хилядолетие пледирам да се предвидят тези права и да намерят пристан със съответния казус. Защото къде е съвестта на човешкия род?! Човекът отговаря за делата си пред своята съвест, т.е. пред своя Творец, Когото някои наричат „природа“ – и я ограбват, други наричат Бог – и Го поругават... Разбира се, свобода от съвест - лична и социално-гражданска, няма да настъпи, докато божествено човек се осъществи, защото това, което наричаме съвест, е огледалото, т.е. окото на знанието на Бога у нас.

Безспорно Хартата за правата на човека е едно голямо достойнство, но трябва да се знае, че когато Организацията на обединените нации узаконява тези права на 10 декември 1948 г., в българската история вече ги има. Още нашият тангризъм не е позволявал робство; и според Търновската конституция всеки роб, независимо от пол, вяра и народност, става свободен, щом стъпи на българска територия! А Левски изрича нещо, което е много назидателно – че когато освободи своя народ, ще отиде да се бори за свободата на други. Щом имаме сигурност за личната си свобода, можем да я дадем и на други!

Идеята за Свобода е крилата птица, която като Феникса ще изгарят, а тя ще се ражда отново. Иисус Христос казва: Само Истината ще ви направи свободни!, а Свободата е единственото, което може да направи човека събожествен – само Свободата може да ражда богове! Аз съм Пътят, Истината и Животът! Животът е съприсъствие в Божествеността!

Стойностите, които не оскърбяват душата на човека, са най-ценното, което трябва да знаем, и най-потребното, с което трябва да живеем. Човечеството се задръства от регламентации и закони, от грижи в безгрижието си. Но сега с будността на знанията на Мъдростта, която е свобода от ограничението, ще се изведе тезата, че като богове в еволюция трябва да имаме един свободен олтар на служението – без страх, без омраза, без проклятие. Нека възкръсне Свободата!

 

НУР 2018
НУР 2017
НУР 2016
НУР 2015
НУР 2014
НУР 2013
НУР 2012
НУР 2011
НУР 2010
НУР 2009
НУР 2008
НУР 2007
НУР 2006
НУР 2005
НУР 2004
НУР 2003
НУР 2002
НУР 2001
НУР 2000
НУР 1999
НУР 1998
НУР 1997
НУР 1996
НУР 1995
НУР 1994
НУР 1993