Зареждам...
Себесъдбата – свобода от Човека (3/2002)

Себесъдбата – свобода от Човека

Себесъдбата е идея за Единосъщието!

Една завидна участ имаме – че никога не бива да се лишаваме от своя Сътворител в осъществяването си като Негови Съсътворители! Бог винаги е с нас, но по-същественото е ние да бъдем с Него. Това е битието ни!

Идеята за съдбата извеждаме като образ на енергитичността на еволюцията. Еволюцията като космична енергия, вземана от това, което се нарича Божественост, прави пулсациите на историческата даденост и на човешкото съществуване. Затова казвам, че историята е изкупителка на безжалието на еволюцията! А човешкото съществуване черпи нейните енергии и с тях Адам обработва това, от което е направен. Обработва материята, за да имаме дързост сега да питаме: можем ли да надкрачим волята на еволюцията в нейните образци, които обстоятелствено определят битието на човека, наречени в една митология богини на съдбата? И не само като енергия – много съществено е, че съдбата е не само енергия на общата сила на еволюцията, тя обслужва и голямата идея на Твореца, вложена в човека с неговите разделения на Боголикост и на Боговластност. Тази Боголикост, която носим, е с онази предназначеност, която ни е вложена като Дихание и ни изправя в търсене на Боговластност. Колко милиони години са минали, колко десетки хиляди тя се е отработвала...

Същината на цялата култура на Учението на Мъдростта е възправена срещу всичко онова, което миналите култури и религии са дали като трапеза на зрението, като будност на ума, като олтар, който стои вън от нас в търсене на съприкосновение. Хиляди години са минали в подвластност на съдба, за да ни доведе до идеята, че трябва да сменим олтара вън от нас с олтар, който е вътре у нас, за да можем да кажем: Да, съдбата като обстоятелство изведе човека. Но този човек, на когото дадоха името Адам, беше изгонен от Рая. (А под Рай тези, които познават културите, знаят, че не се разбира една територия, за която и досега никой нищо не знае, независимо от известни спекулации, а се разбира Умът.) Заради какво бе изгонен – точно заради една пулсация в еволюцията, която се нарича търсене, подвиг. Невероятната смелост да знаеш – да ядеш плода на познанието, като се възправиш срещу повелята на Сътворителя ти; страшната енергия на еволюцията, градираща съзнание на познанието за света вън от нас. И знаете мисълта ми: Адам бе изгонен от Рая, но в него стои Бог, Когото никой не може да изгони! Не може, защото е вътре чрез Диханието.

Не е възможно да отречем вложената в човека тайна. Да се сътвори цяла една природа и после – едно същество от тази космична плът; да му се даде Боголичие от цялата планетна плът, а след това да му се вдъхне и Боговластие! Колко ясно са били очертани двете линии – Боголикост и Боговластност!

Следователно, докато осъществим една плът в целостта на Боголикостта, ние водим битка за човека – защото така е казано: Да сътворим човека! Да го сътворим от цялата планетна плът, от тези милиони богове, които ги има сега в него. Но тайната е другаде. Тя не е в идеята да го направиш само Боголик, в което сътрудничество участват и други йерархии, участва Космичната даденост; тайната е в идеята на Боговластност – на Твореца. Там, в Боговластието, имаме само Едно, което е толкова единично, колкото и цялостноуниверсално – Самият Творец. Разбира се, навикът на религиите е да легитимират личността в творчеството на своя Бог, но безспорно голямата истина не е събрана в това, което ние наричаме Бог Отец, други Саваот и пр. Не, тя е в Онова, Което във философията наричат Абсолют, в Древния Изток – Нищото, от Което е всичко. Следователно в Нищото стои всичко и във всичко стои частица от Нищото, Което е всичката Цялост!

Тогава, кое е онова, което може да доведе до голямата идея, че битката за човека свърши и че започва битката да изведем Бог? Диханието! Диханието дава Боговластност в тази голяма битка, за която трябваше, преминавайки през съзнанията, да се стигне от битка за човека до битка за Бог в човека. Когато говоря обаче, че битката за човека свърши, това не значи, че тя е привършила! Защото ние имаме и човека, който в културите е имал взаимоизяждането като добродетел – канибала; после имаме онова, което друга култура каза: „Homo homini lupus“ – „Човек за човека е вълк“ (макар и да са свалили дрехата му, вълкът е вътре); след това имаме един homo faber. Ние имаме човека в различни легитимации по отношение тайната му на Боговластието!

Изключително трудно е, дори бих казал невероятно, човекът да влезе в едно себесъзнание на себесъдба, което може да го доведе до свобода от човека, за да изведете Бог от себе си. Точно тук ние ще приемем онова, което са направили съответните култури. Защото тръгваме от Сътворението, за да свършим с това, което наричаме Възкресение – последният стадий на възможността да станем единосъщни. Оттук вече можем да се попитаме: възможно ли е и в кой момент ние можем да кажем, че имаме пробудена отговорност в идея на велико служение да правим себесъдба? Именно в идеята да се освободим от човека – защото човек се освобождава от тотема, освобождава се от каменните божества...

Еволюцията в образи създаде една от най-големите култури, на която, за съжаление, човечеството се надсмива – културата на Митологията. Човечеството се надсмива, а никой не схвана, че стихиите, за да бъдат водени от Боговластника в нас, бяха наречени богове. Стихии-богове! И то с какъв образ – с това, което казва Светото писание: образ Божий (разбира се, не с подобието). Те са богове. Ние ги имаме – и огънят, и водата, и кой ли още не е у нас и не е бог. Всичко това е една изградена форма на съдбата, която ни е импулсирала и която в безжалие на историчността ни е физиогномирала, за да дойдем до това сами да правим съдба.

Но с кое, с какви възможности сме дарени, за да правим себесъдба? Има нещо, което безспорно започва от Рождеството. Не раждане, което всички имаме, а Рождество, което трябва да извърви известен път, за да направи Възкресение. Ако само тази линия пуснем, ние ще видим възможно ли е наистина да направим така, че да имаме свобода от човека.

Поставих и въпроса: Свобода от съдба в пътя на нашата еволюция възможна ли е, кога и как? Самата съдба поведение в личността ли е само, или е поведение в целия космичен порядък? Ако приемем, че тя е в целия космичен порядък, което е неоспоримо, ние тогава лесно бихме могли да видим, че духовният ни корпус е, който трябва да извърши свобода от човека.

В културата на науките има една доктрина много странна, която почти се отбягва в нейната цялост – това е т. нар. „телеология“. Не теология – телеология! Под teleos (от гр.) се разбира „достигащ цел“ и се превежда като целесъобразност, целенасоченост, целеосъществяване. Целеосъществяване без дрехата на предопределението, което, за съжаление, почти всички религии са сложили като цвете на ревера си. Но Учението на Мъдростта прави разлика между предопределението (което е концепция и на философиите) и предназначението (една хубава дума, която родихме). Докато сме във властта на това, което наричаме енергия на еволюцията, наистина може ограничената възможност на усвояване на знание да ни остави идея на нашата предопределеност и да се извиняваме, че Бог ни е предопределил (или това, което индийската философия говори – карма и прераждане). Но има нещо у нас, което, в услуга на развитието ни, остава недосегнато в предназначението свобода от човек; има Някой, който може да прави себесъдба, освобождавайки се от обстоятелството на енергиите на еволюцията. Именно Диханието на Бога! То е, заради което можахме в Учението Път на Мъдростта да кажем: човекът – бог в развитие.

Човекът бог в развитие е един, така да се каже, от успешно зримите образи на телеологията, целенасочеността. И наистина, битката за човека свършва в този, който е могъл да извика изгонения човек да се прости и да даде место на развиващия се бог. В състояние ли е обаче човекът да каже „аз правя себесъдба“? Не още. Но пък и когато започва пулсациите на съдбата да употребява в своята еволюционна възможност, не е още човек, защото по-късно му се повелява иди долу и обработвай това, от което съм те направил. В кой момент ние можем да кажем, че Адам върши нещо? Когато търси своята андрогинна същност, когато той я търси и като същество. Тогава започва да изгражда себесъдба, но понеже търси себе си, прави я като съдба.

Адам прави първи опит да се наруши закон! Идеята на нарушения закон е вследствие изведената от него Ева, което в буквален превод значи „живот“. Но как става? В Свещеното писание е дадено много ясно: за да изведете живота от себе си, вие правите един особен акт на това, което ръководещото Начало – Бог като Сътворител, казва: Заспи! Заспи... – Хипнос, първият образец на Танатос, на смъртта. Идеята на загубено съзнание за реалности и идеята на разкрито съзнание за свръхреалности! Хипнос и Танатос... Така Адам го виждаме да търси андрогина си, другото в себе си – Ева, живот. И този живот, в позитива на личното му битие, а с Ева вече и на социалното битие, почва да прави това, което еволюцията иска. Когато идва Ева, тогава Адам влиза в ритъма на еволюцията, която го прави човек!

На Адам се предостави идея за живот. Но човекът в своята битнина съществува – само в своята божественост живее. Оттук е необходимостта на еволюцията да доведе човека до единство с родения в него и чакащ извеждане Бог за Живот; оттук е победата на Христос, когато от гробницата възкръсва, за да каже: О, смърт, къде е твойто жило? Радвайте се, Аз победих света! В света е победена логиката за смъртта, която оправдава тезата за преходност на човека, а всъщност тя го отвежда към една от големите идеи: да създава себесъдба.

  • Себесъдбата е осъществената божественост –
    събрана Човешката божественост с Божията човечност.

Тогава чак ще се разбере, че не си е подвластен на съдба, че човекът е Богоизбрано Богопослание – оръдие на Космичността и самоуправляваща се Духовност!

Затова свободата от съдба е една от най-големите тайни, които Учението на Мъдростта дава, за да можете да сложите ключето във великата вътрешна изповед – идеята за Богове. Оттук ние можем да кажем, че себесъдбата е свобода от Себе си! Свобода от Себе си, за да стигнем до това, че със служението идва онази идея на жертвата, която духовното тяло, нека да го наречем с тази велика образност – корпус на свобода, ви дава. Ето дълбочината на окултните знания – имаме физическо тяло, астрално тяло..., имаме и духовно тяло. То, духовното тяло, можеше да ви даде за вековната еволюция една от най-големите тайни: Има царства Небесни! Вие бяхте в своя физически корпус, бяхте в своя астрален корпус и ви пращаха долу в преизподнята, но един Мъдрец-Бог дойде, за да ви изведе: Аз ви казвам: Има царства Небесни! Разбирате ли големия път, с който изхожда човекът жизнената си пътека?!

Така чрез вложения Бог у нас – Богоподобието, можем да направим една от най-големите си срещи, а именно Адамовото поколение да бъде изведено в своята еволюция от това, което се наричаше преизподня, шеол; да бъде освободено от илюзията за Правда; да премине през тази голяма клада на Любовта, която Христос му поднесе – да извърви Голготския си път, да направи Разпятието, да влезе в Гроба... След Възкресението Си Той отиде в Адеса, за да изведе предшествениците. От подземността ги заведе в Небесата, които ние носим – идея за Небеса, така както е разделен нашият Ментален свят: първо небе, второ небе... А още по-късно в Откровението Си рече: Има ново небе, има и нова земя!

Тогава не е ли вярно, че този корпус на свободата на човека – духовното ни тяло, е идея за голямата вътрешна свобода?! То е, което може да ви изведе в себесъдба като най-великата тайна от Рождество до Единосъщие. Себесъдбата не е обстоятелствата, не е еволюцията – не е нейните енергии, за които съвсем ясно говоря как трябва да се освободим. Не е нейните енергии, защото еволюцията може да ви освободи от съдба, но не и от развитието.

  • Себесъдбата освобождава от еволюцията!

Ето как стигаме до големия конфликт между две доктрини в културата на хилядолетното човечество – креационната и еволюционната. Теории, които взаимно се отричат, а всъщност взаимно се допълват.

В човека са вложени два особени гласа – гласът на Боголикия, който в смут, че може да загуби Боговластника казва: Адаме, где си?, и гласът на Боговластника, Който може да рече: Аз и Отец сме едно! Тук се срещат двете големи доктрини: доктрината на една природна философска концепция – на телеологията, която за нас е доктрината на еволюцията, и онова, което като статус на неподвижност стои в битието на обратната страна на културата – креационната доктрина, която за нас е доктрината на Сътворението.

Креационната доктрина предоставя нещо много странно – тя дава точно онова, което Сътворителят прави, но го заковава. Еволюционната доктрина обаче обслужва сътвореното – в човека стои божествеността, която чака среща чрез еволюционността: да доведе сътвореното Боголичие във вечната Боговластност. Това е голямата тайна!

Сътворителят казва: „Да сътворим човек по Наш образ, (и) по Наше подобие.“[1] Кое е онова, което е подвластно на еволюцията, и кое е Боговластно само на себе си? Ние не можем да отречем същината на плътта, в никакъв случай не може да я предоставим на злите сили и на сатаната (както го правят и богомилите в България, на които ръкопляскат тем подобните изповедници, историци и държавници). Защото един израз в гл. 1, ст. 14 от Евангелието на Иоана (най-посветеният апостол) казва: „И Словото стана плът...“ Една безспорност, която за съжаление две хилядилетия никой не изнесе в тази тайна, след като Христос я демонстрира пък с Възкресение. Той я демонстрира, за да покаже, че наистина Словото стана плът и плътта – Слово.

Доктрината на креацията оставя човечеството в състояние на мъртвец, на когото се придава чрез институцията право. Но когато трябваше да водим битка за човека, с Мъдростта приехме еволюционната експулсация на Духа. А когато искаме да правим себесъдба в идея на Единосъщие, ние тогава наистина потвърждаваме това, което креационната доктрина даде: Създадох ви синове Божии! Разбирате ли каква култура е напластена, колко много ковчежета има в нашата еволюционност и колко много тайни (когато ги отворим) Сътворителят е оставил там?!

Доктрината на еволюцията безспорно е част от голямото знание (не става въпрос за Дарвин), вложената тайна на целесъобразност в крайната цел. Точно тук правя мост между еволюционността, предоставена на човека от първичната негова будност, събуденото желание за знание да се развива Боголичието (за което го обвиняват в грехопадение!), и креационността, която се изразява в едноличното поведение на Твореца – Подобието. И вместо да се самоотричат доктрините и апологетите от едната да клеветят другата, трябва да видят тези тайнства – тайнството Боголичие, което се разгръща под напора на енергиите на еволюцията, и тайната на Боговластието чрез Диханието, което изгражда Мирово съзнание; срещата от преходността към предназначението!

Може да е отричан човекът; институтите могат да го мразят и да обявяват за грешник този, който прави феномени (а те тепърва в човешката култура ще са признати), те могат да малтретират човека, че се отказва от Бога – но фактически Бог е вътре в него и така не му помагат. Една Инквизиция е измъчвала човека за това, че търси Божество; биела е човека да има Бог, но Бог, Който тя му натрапва. Най-голямото мъчение – не да изведем Бог, а да отиваме при Бог...! Това е великата инквизиция – вън от нас да правим олтар.

Инквизицията ще те малтретира да не губиш Бог, а всъщност ти Го взема; индулгенцията ще ти даде едно удостоверение, че си безгрешен... Можете ли да си представите какво има в човека; и цялата тази дължина, ако бяха мотивирали доктрините, колко улеснена щеше да бъде бъдната култура! А сега тя е едно мъченичество – християнството прави мъченици. В Богословието са писали грехопадение, но именно по този начин ние влизаме в еволюцията, която създава формули на предопределение. Формулата сложена на предопределението е „грешник“ и човек започва да търси спасение, да търси покорности, за да се изведе до безгрешност. Тук институтите правят най-голямата спекулация – и личната, и социалната битиейност са подчинени на институцията – ако тя ти прости. И в католическия свят може да се види нещо изумително: олтарът на Христос е освободен – никой не се моли там, а пред иконите на Дева Мария, на светците е пълно: „Помощ, помощ...“ Разбирате ли от какво е освободен човекът – от Бог! Вместо да се освободи от себе си, освободиха го от Бог. Това е страшното! Християнството проведе една битка със стотици митологични божества, а бъдещото Учение ще води битка с хиляди светци...

Човекът има дълъг, дълъг път. И ако ние наистина искаме да направим своята осъществимост на оставеното от Христос – Аз и Отец сме едно, цялата тази пътнина трябва да бъде изходена. Трябва да извикаме на живот онова, което наричам Човешка божественост – образът Божий, и да я срещнем с Божията човечност, за да направим Това е Моят възлюбен Син, Който от Син Човечески става Син Божий. Божията човечност и Човешката Божественост... И тогава, когато направим себесъдба, да дойдем и до това да бъдем Съсътворители. Правим себесъдба, освобождаваме се в служението, вършим една от най-големите жертви, за да можем с корпуса на духовността да живеем в Свобода! Затуй Доктрината на Свободата ще дойде след хилядилетия, затуй съм казал, че само в Свободата човекът живее Бог!

В тази голяма тайна ние можем да потърсим какво сочи Мъдростта – че познанието роди мистерията човек, т.е. Боголикия, но ви дава и нещо друго – ако нотираш Човешката божественост в Божията човечност, ти се изживяваш в мистерията на Космичността и си Боговластник!

Човекът не може да каже още, че е Съсътворител, но в Божията човечност може да направи живот на Бог у себе си. Точно телеологичната даденост – Диханието на Отца в неговата еволюционна пътека, ще освободи нашата човешка несъвършеност. Тогава ние с основание имаме право на възхищение – Човекът е мислеща тръстика, както ще каже един Паскал. Homo sapiens – да, но само един Пилат можа да види голямата истина на изходено от Човека звание, което може да ви даде съ-Божественост: Ecce Homo! Ето Човека, Който е в състояние вече да се освободи. Другото е мислене, което е потребно – тази безжалостност на еволюцията, която, както казвам, историята копира и изкупва. Ние говорим за безжалие, а всъщност това е пътят на напредъка.

Имаме ли основание тогава на идея за себесъдба, която е живо предизвикателство и един чист еретизъм, погледнато от т. нар. нотирани религии, философии, науки...? Но щом познаваме вложената Божественост, тогава няма место да се оспорва това, което като тематичност и като израз стои в една последователна знайност. Единството е знакът на битието – именно това велико съчетание между Човешка божественост и Божия човечност е част от битието ни, а Единосъщието е знакът на Космичната божественост – в подвига на един осъществен Син Човечески, станал Син Божий. Ето защо Синът Човечески може да рече: Отче праведни, светът Те не позна, но Аз Те познах. Разликата е в това, че познанието досега ви даваше мистерията Човек, а Учението на Мъдростта ви дава съ-Божествеността, дава ви Боговластност, не вече Боголикост.

Може би това е една от най-трудните за възприемане и все пак най-близо до вътрешната същина тайна. Тя не е предмет на homo sapiens, още по-малко е на homo faber. Тя може да бъде предмет на размисъл на ecce homo – Човека, Когото правя Свой Син Божий. Без идеята на Синовността, както съм я нарекъл, ние никога не можем да стигнем до това – еволюционната доктрина да видим в съвършенството на креационната.

Вече сме изходили дългия път на съображението и тук е нашата битка – за неизведената същност, защото се съобразяваме в служение с олтарите за божественост вън от нас. Но това е идеята на възпитанието; това е браздата на еволюцията; това е светът на обстоятелствата, чрез които трябва да се стигне да можеш в царството на властността да кажеш дори „аз клонирам“. И наистина в поточната дължина на една доктрина на еволюцията може да клонирате, колкото и повелително в доктрината на креацията да стоите вързани. Можете, защото еволюцията ще ви обслужи, та Онзи, Който е Божествеността, да Си създаде условия Вътревложеният да Го изведе. Вложеният чака чрез еволюцията да Си върне себесъзнание на Бог!

Тук е и мисълта ми, че само човекът е свещен – не институциите. Те са, които не му позволяват да изведе Бог, но те са формулата, чрез която той има съединението, чрез която съществува – прави мисъл, ражда идеи, създава социология.

Какво казахме за личното битие, къде можем да го поставим като легитимация несменна? В Голгота. Защото сам трябва да носиш кръста! Ако искаме да видим личното битие на човека като клада за свобода, ние трябва да го намерим в Голготския път. Там човекът е сам и трябва да го изходи, ако безспорно носи предназначението, което този Голготски път остави като образци. И без да изходи този път, който е лично битие на енергиите, няма да бъде в съприкосновение с кръста на Разпятието. Вие може да имате лично разпятие, но то да не е социалното, да не е социалното битие в жертвата за свобода.

Разпятието е присъствие на социалната енергия, на социалното битие в еволюцията. То се върши и с волята на онова, което е вън от вас; там трябва да дойдат още някои, за да ви разпнат. А тези някои може да са вътре у вас! Вашата мисъл може да ви разпъне, вашата емоция... Разпятие не се върши с друго освен със съработници. И трябва не само да имате идеята за съучастие с другите, но и да раздадете вашата социалност. Вие социално се раздавате – Майко, ето твоя син; Иоане, ето твоята майка. Вижте как отново остава Сам, за да бъде на всички – всичко, което има, го раздава, за да бъде (след това) в приноса на Мирово съзнание на всички.

Така ще се дойде до една от най-великите тайни – Мировата присъственост на нашата даденост, на енергията, която светлее и която ни дава Мирово съзнание – енергията на Възкресението. Едно Мирово съзнание и битие на Мирова енергия в образа на Възкресението! И всичко това е написано в голямата ни Книга – Книгата на Живота.

Ето откъде трябва да тръгне човекът, за да няма смутителност сам да носи кръста си. Сам трябва да понесе бремето, за което Иисус каза: Моето бреме е леко. Сам! А когато трябва да отиде на социалното служение и жертвата, когато трябва да отиде и на Мировата дан, тогава – служение без Себе си! В милиардите човешки същества единици имат Мирово съзнание и само те могат да ви кажат великата тайна на свобода от човек. А толкова много хилядилетия са упражнени, за да го изведем! Но все пак не е напразно – защото го извеждаме и в Боголичието, не само в Боговластието.

Няма по-голяма добродетел от служение без Себе си, но вие не можете да го направите, ако не изходите Голгота и не се качите на среща между сътворения и Родения. Това е Разпятието – то не е кръстът на мъченичеството, то не е сълзите на две хилядите години. Не! Точно тук се извършва тайната на свобода от съдба. Защото пътят ви е Възкресение, което ви прави Единосъщи. Няма по-велико тайнство, дадено в културата на човечеството, от идеята на Единосъщието – няма!

  • Единосъщието е свобода от съдба, а неговият еквивалент – себесъдба!

Себесъдбата е една от най-големите идеи на Единосъщието. И това търсеше Адам, когато потърси своята Ева. Ето колко цялостно в системата на върнатата ви божественост да бъдете Съсътворители може да създавате Адам, който носи в себе си живот – Адам в живот! Ако вие изведете живота, тогава няма да имате смут; ако го изведете, вие имате бъдеще. И затова – кой е онзи, който иска да се освободи от бъдеще?! То стои като неизбежност, то е именно себесъдба. Едно Мирово съзнание може да отведе Адамовото родословие, така да се каже, от голямата преизподня до Небесното царство, за което Христос каза на учениците Си, че отива да им приготви жилища. Тази е енергията на себесъдбата!

Колко битки трябва да водим, за да се освободим от съдбата в Пътя на нашата еволюция! Но казваме: в Пътя на нашата еволюция! Колко много ни трябва още, за да можем това реално да го направим свое неповторимо, т.е. екзистенция. Неповторимото, екзистенцията! Тя е, която дава основание в лицето на другия да видим събожник. Екзистенцията е, която го определя като събожник, а не пътник, който може да се отбие наляво или надясно – тя, вътрешната същност, т.е. Самото Божество в неговата, така да се каже, присъственост, която обслужва културата на човечеството! И това е Светият Дух – Светият Дух е една присъственост. Той е и част от голямата характеристика на Бога – Трета ипостас. Тази присъственост дава информация на онова, което наричаме пророчество, на онова, което наричаме профети. Институции, институции, които дават култури, но които в никакъв случай не са свещени, защото само човекът е свещен!

Човекът обаче трябва да дойде до една от най-големите си възможности – да си послужи с това, което в мировата култура само християнството оформи в ипостас, която е в същината на Троицата (християнството оформи Светия Дух в Личностност и в Единосъщие.) И точно себесъдбата освобождава от онези еволюционни възможности да имаш ограничено съзнание за божественост – да имаш едно ясновиждане, едно яснослушане... Защото това са стъпала (а не още Мировото съзнание, което само Възкресението позволява, а Единосъщието утвърждава), където се срещате с лъчите на еволюцията, с която Светият Дух обслужва Бог в човека. Това е голямата тайна.

Светият Дух като ипостас наистина е направил институция. Културата на юдейството я живя – живя пророчеството. Но непрозрението на следващите религии, в лицето на християнството и в лицето на ислямизма, е, че не приемат остатъците от тази институция – всеки събуден глас заглушават. Аз не говоря за екстрасенсите – там има контактьорство и еманация на енергии. И те нямат нищо общо със Светия Дух, нито с вложения Кундалини, т.е. с Диханието на Отца. Нашата сътворена природа не може да няма рефлекс и еманация, но това не е събуденият Кундалини (който има три канала и седем основни центъра)! И точно тук е грешката на всички театралности, които слушаме, и неизбежни невежества, които гледаме да „решават“ съдбини. Не, те не могат да направят и елементарни разлики. Наистина имаме излъчване на онова, с което цялата материя е била задвижена в еволюция, но това не е Кундалини – Змията-Огън, която се събужда.

Тези, които пишат за разни феномени, нямат събуден Кундалини, а са научени от това кой какво е казал. Единствен от тях, който има известна и по-реална представа, това е Чарлз Ледбитър – той малко по-ясно, малко по-изчистено, по-вярно пише за чакри, прана и Кундалини. Другите може да имат пробудени центрове, но онова, което ви дава един четвърти център (макар и той да е универсален като поле в Менталния свят), не е равно на свободата ви; или това, което може да ви даде едно ясновидство (но зависи и в кое поле ще влезете), никак не е равно на Мировото съзнание на Посветения. Дори един Буда няма това съзнание. Той получава само просветление и затова не говори за Мирово съзнание, а за една идея да се освободим от жизнеността (за да имаме нирваната), и си остана в Учението на Правдата.

Така че цялостно изразява Божествеността у нас не сърцето, където е четвъртата чакра, нито ясновидството, което е един от изявените процеси и е в шестия център. Мировото съзнание трябва да мине през седмия център, в който се получава онова, което Христос по същина е. Христос не е нито ясновидец, нито яснослушащ, нито чудотворец – просто е Мирово съзнание. Това е, когато Змията-Огън спокойно мине през всички центрове и именно през този седми център, в който вие излизате със своята същност. Не е проява на етерния двойник, нито на астралния ни представител; не става въпрос за елементите на усвояването, когато е събудена Чашата или имате един пети център, който ви дава яснослушане и пр. – не. Тук се касае за Кундалини, минал през седемте центъра, и Той, Който е Диханието на Отца, прави Съсътворителя, или ти вече имаш себесъдба, с която определяш: Аз отивам да направя... Тази енергия на Съсътворителя е именно Огънят на Кундалини, проблем, който съм разгледал[2].

Христос не бил говорил за Огъня у нас... Сигурен съм, че е говорил, но го няма писано в Евангелието. Източното православие (и само то) признава дълбочините на Неговото зрение – не само Свещеното писание, но и Свещеното предание (това, което пък протестантската, реформаторската доктрина отрече изцяло). Не може Той да е проповядвал три (или повече) години и да излязат събрани само четири Евангелия от стотина страници – това е смешно!

Диханието наричаме Змия-Огън, защото наистина е огнено и човек, когато получава събуждания, може да види как от ръцете му излизат лъчи огнени по два, три, пет метра. Стига да има кураж да не се страхува от такива неща – една от големите тайни за събуждането и след това вече управляването на силата, това е липсата на страх. Липса на страх! Може би точно затуй школите на обучение подготвят хората, но колкото и да ги подготвят – „Насила хубост не става!“. Трябва друга будност, трябват други валенции!

Така една от възможните големи идеи за Свобода е свобода от човека. И как я направи Иисус Христос? С мъжество, с жертва, за която непрекъснато говорим. След Възкресението Си Той ни каза една голяма тайна в Апокалипсиса. Не е проблемът за ново небе и нова земя – те трябва да бъдат видени! Но за това се иска око, или присъствие в Съзнанието на Бога. И там само Човек може да счупи, да свали седемте печата – друг не може, защото тази Книга е само у нас. И затова Учението на Мъдростта води своите битки за свобода от съдба, чиято преходност е и свобода от човека. Защото на човека белегът е бог – той е еволюиращият бог! Точно тук е оставен този жив образец „ново небе, нова земя“. Оттук е безплодието на хиляди мъченици, когато искат да стигнат до нещо, за което духовната им будност, или властта на Бога у човека, не е тръгнала да освободи мъченика си.

В нас стои вложената тайна себесъдба! Затова казвам да правите съдба, а не да я оставяте тя да ви прави. Но докато я правите, вие безспорно сте в обятията или пулсациите на еволюцията. Защото съдбата е ръка на еволюцията!

В Посланието на Живототворчеството има една особена фраза: Не забрава на културите, а отговорна преценка на забравата![3] Не е проблемът да се затичаш и да избършеш написаното в Книгата на Живота ти или на черната дъска да напишеш: „Забрава, ние сме нови!“ Не. Много ясно е: Отговорна преценка на забравата! Защото онова, което искаш да забравиш и което вече ние наричаме ехо, т.е. минало, то ти е дало окомер за преценка, за да изведеш културата на събожника; да отидеш и да направиш демонстрация с Преображението, за да покажеш една от най-големите тайни. Щом Иисус Христос го е направил... А какво направиха учениците Му? Те заспаха, не можаха всичко да видят. Защото това го вижда Духът, не очите, не и възможностите на контактьора, на пророка; то не е онова, което демонстрира светът, или глас на Отвъдния само, а събуденият Бог у човека. Това е голямата разлика. „Чух, видях...“ – не! За очите милиони години се е работило и когато са видели светлина, те са отлъчили от колективното съзнание, за да създадат личност – но не още бог!

Представете си човека, когато е нямал очи и е бил колективно съзнание, после този, който вече е с някаква тенденция да си направи очи, или онзи, който в края на краищата има очи, но няма огледало и когато се оглежда във водата, в своята астрална същност, умира (Нарцис). Колко битка е водено за човека! И си представете не колко битки, а колко будност е необходима, за да може той да направи себесъдба.

Една от най-големите тайни е именно идеята за себесъдбата като свобода; една голяма идея, която ви е дала и външни образи, с които обаче човечеството по-скоро се забавлява, отколкото да ги изучава. Ето идеята за хороскопа, вземете идеята за хирологията. Културата им се надсмива, религиите ги анатемосват... Но приемат една звезда, която е придружавала родения Христос – толкова ирония има в това! Не можело да се вярва в звездите, не можело да ви се правят хороскопи...! А звездата Витлеемска какво е, чие благоволение е?! И всеки, който иска да прави Голготски път, трябва да си направи звезда. Това е голямата потреба!

Няма защо религиите и културите да играят ролята на обидени в някакъв мистицизъм, когато всичко това е така реално. И защо те не си „нарисуват“ на ръката линии, които да бъдат подчертани дълбоко – да имат линия на съдбата, на ума, или линия на сърцето? Защото нямат вибрациите, нямат вложените богове, нямат това съзнание, тази себесъдба, или ако щете съдба, с които е работил в хилядилетията си човекът тук, на земята, когато е дошъл. Не притежават место за отговорност и отговорност за служение!

Естествена е идеята за себесъдбата, след като човек има съдба вън от себе си. Логична съпоставка – съдба, която го определя и за която казва, че той е подвластен, и себесъдба, с която той, както казвам, е Боговластен. Съдбата довежда до момента, когато трябва себесъдбата, т.е. вложеният Бог у вас, да почне вече да ви води. И Преображението е точно илюстрация на съдбата, когато излъчвате част от Онзи, Който е у вас. Ако нямаме Преображение, в никакъв случай не бихме приели Възкресението! Преображението е демонстрация на съ-Божествеността, на надмогнатата материя. Точно от този момент започва Голготският път, т.е. личното битие започва себесъдба!

Иисус извършва именно стъпките на себесъдба. Той прави съдба, не съдбата прави Него! Петър казва: Няма да позволим..., а Той му отговаря: Махни се от Мен, сатана – ти разбираш от земните неща! Разбира се, земята не е отрицание на Божеството, тя не е отрицание на Христовия път. Но – махни се от Мен, защото искаш да не пия чашата, която Ми е предложена! Аз ще ви дам един образец в градината на предсмъртието: Тази чаша, ако може да Ме отмине; не, да бъде Твоята воля! Вижте, Той прави съдба, Себе Си прави съдба. Поставя на изпитание историята на човечеството – само поисква това да го отмине...

Няма нищо неестествено в тази взаимност на отричащата се и изграждаща се същност човекът бог в развитие – Аз и Отец сме едно. Едва ли някой може да ви даде по-ясна представа от това, което казва Иисус Христос: Аз и Отец сме едно! Но когато някой друг го каже, той непременно трябва да бъде богохулник, той непременно трябва да бъде само Син Човечески. А иначе ще ви прочетат от псалмите: Аз рекох: „Вие сте синове Божии.“ Но ако кажете: „Да, такава е еволюцията на човека – да стане Син Божий“, то вие сте под упрека на грешник, на богохулник. И се употребява улеснената, а бих казал и твърде непочтената дума „еретик“.

Можете ли да си представите човека осакатен само с това, което му се позволява! Особено когато има едно Мирово съзнание. Ето какво е човекът! Ама той, казват, е звяр. А дава ли му се друго, как го възпитаваме? Изграждаме в него устойчивостта да отстоява обстоятелствата!? Защо не му обясним какво е тайната на наколното жилище? Че там, от водата, която е астралният образ на светлината, той черпи енергия. Защо не му казваме, че пещерата е залата на посвещението?! А той трябваше от своята първична козина да дойде до елегантния цилиндър. Ние не му признаваме еволюцията, а искаме прозрението! Как тогава го виждаме толкоз елегантен сега и толкоз първичен някога?! Може ли човекът да е това само, с което в даден легитимен момент го приемаме – лична карта?! Това ли е за Бог човекът, това ли е човекът, който носи Бог?!

Можем обаче вече да изречем великата тайна: Духовната вълна на Мъдростта е битка за себенеизведения още Бог у нас! Това е тя – битка за Себенеизведения, една култура за Бога у нас. Ние правихме култура на ума заради себе си; ние правихме изповедание, което ни бе дадено, но не сме го осъществили. Идва един Учител и дава нещо, което след това следват. А сега даваме идея за вътрешната готовност: правете съдба, за да може да дойде и този голям момент: себесъдба!

  • Себесъдбата е духовният корпус на свобода от човека!

Разбира се, това е толкова бъдещно и като време, и като пространство, но като енергия и като Мирово съзнание е отколешно. В дадени моменти от тази Мировост енергия ще влиза в личното поведение, в социалната даденост – виждате как са били изграждани мотиви за взаимност, наречени таблици на добродетелите. Тук е същината и на това, което Учението на Мъдростта оставя – идеята за знанието, което ви прави повече от безгрешния.

Безспорно и другите Вълни са дали в еволюционната скала на религиозното съзнание нещо, което е много потребно. Духовната вълна на Митологиите говореше за овладени стихии, които ви даваха образец и въображение за бъдеще (затова не можаха да бъдат оценени, а бяха наречени „приказки“ дори и от един Хегел); Духовната вълна на Правдата говореше за поведение и справедливост, облечени в дрехата на отмъщение и жестокост. Но най-големият дар, който човечеството получи, е това, което Христос остави. Духовната вълна на Любовта смени възприемането на молението и признанието на Божеството чрез вярата! Това е изключително в световните култури – в нито една от религиите вие няма да намерите вярата като акт на познание. Само в християнството! Но оттук пък вмъкнаха чудотворните образи – идеята за чудо. А няма чудо, има неовладяно знание – когато овладеете знанието, чудото си сваля дрехата.

Казал съм, че вярата е знание за незнайното, а знанието е свобода – свобода от онова, което ви е обвързало: правда, вяра... Затуй и свободният, или знаещият, е повече от безгрешния. Във вярата обаче религиите сложиха (както в Правдата) грешници, сложиха идея за загубени души, обвързани с едно обещание, наречено възкресение, но след хиляди години. А човекът всеки миг възкръсва, само че в равнището на своя материален ковчег.

Ще каже някой от някоя формация (както дъновистите си останаха там, при вярата): „Това е камара от знание.“ Не, нито е камара от знание, нито от информация – това е част от будността! Защото първият акт на дързостта на Адам е да краде знание, а не вяра. И затуй казвам, че Пътят е от Рождеството до Единосъщието. А какво е Рождеството? Роденият Христос работи в сътворения Адам! Това е голямата култура, големият изход, с който човечеството влиза в Третото хилядолетие. Няма нужда от надписа еxit. Душевността в Третото хилядолетие ще има един съвършено друг образ, ще има един събеседник, наречен себесъдба. С този събеседник не сте се срещали още във вековете. Срещали сте се с това дали сте покровителствани, или не от тотема на дивото племе; дали нещо е правдиво, или не; срещахте се с вярата... (Ако вярваш обаче, ще отместиш планината!) Но идеята е за знанието като вътрешна будност.

Така ние можем да потърсим в битието колко властно Христос остави една начертана повеля – Ego sum Via, Veritas et Vita! – Аз съм Пътят, Истината и Животът! Вие не можете да влезете в Живота без да изходите Пътя. А казах, че този Път – Голготският, е единственият, в който присъства личното битие на енергията на свобода от съдба. Не можете! Ego sum Via – Аз съм Пътят, Veritas – Истината... Затова след Доктрината на Мъдростта ще дойде Истината – Доктрината на Истината, за която Христос сложи един особен знак: Само Истината ще ви направи свободни!, т.е. няма да имате плисъците на съдбата, която ви дава съображение, която се храни от обстоятелства. И тогава вече ще дойде: et Vita! – и Животът! Затова твърдя, че човекът съществува, не живее още; съществува, защото е под волята на еволюцията и лъчите на съдбата. А когато надмогне съществуването си, Боговластникът в него може да каже: „Аз живея!“

Трябва да срещнем телеологичното предназначение на Вложения у нас със статуса на еволюцията. Вложеният чака, еволюцията дава – да срещнем именно еволюционната и креационната доктрини. И знаете що е религия. Лактанций казва, че: „religio“ (от „religare“) значи „свръзка, съединение“. Да, тя не е теманета, а връзка, съединение между отработения Богообраз и вложения Бог. Трябва да го отработите, да доведете до това съединение. (А Цицерон ще изходи от „relegere“ – „препрочитам, размислям“...)

Неизбежността на срещата! Това е голямото – свобода от човека чрез т. нар. лична себесъдба, а не стихийните богини, не волята на еволюцията. Боговете наистина са „застрашени“, защото тяхната стихия можеше да радва добродетелта, но не можеше да създава път за прозрение и цел за предназначение. Оттук учението на телеологията е наистина едно от големите събития в световната култура, независимо как я отминават. Същественото е онова, което е създало истините или подпорите на наколното жилище не на водата, т.е. на астрала, а на Духа!

По този начин получаваме свобода от онова, което наричаме страдание: Няма страдание, има развитие! Ето неимоверното богатство, което стои неизразходвано, неупотребено от човечеството. Защото много му е хубаво на човечеството под заслона на страданието и чадъра на скръбта: „Страдаме, имаме такава съдба...“ Това е равнището, такава е мировата култура като приложност на планетата (не извън нея), равнището на ония евтини слави, които гадаят по телевизията и говорят разни небивалици... Фактът е налице. И пак казвам: Да, това е наколното жилище на еволюиращото човечество. Феноменът разбира се съществува, но така, както го употребяват, е не само опорочен, но и унизителен!

Най-великото тържество, което може да си направи бъдното човечество, е точно тайната себесъдба.

  • Себесъдбата среща вложения Бог с еволюционно дошлия!

И тогава Боговластникът е освободил Боголикия от неговите стандарти в еволюционната му скала – от човека бог в развитие до „Аз и Отец сме едно“.

Следователно, какво е себесъдбата? Тя се изразява с хубавия израз: Достатъчният на Себе си! Това е себесъдбата – когато човекът е достатъчен на Себе си, той е непобедим! А само Животът е непобедим – Достатъчният на Себе си! Защото той знае що е ново небе, знае що е нова земя. И там, наистина в това ново небе и в тази нова земя, вие ще намерите нещо, което е пълно потвърждение – Ще си светите сами; Бог ще ви бъде светлина, е казано в Откровението. А от Книгата на Живота ще прочете цялата същност и тогава ще разберете: усилията за спасение, усилията за прощение и пр. – те са били потребни, но не са екзистенцията. Това е преходността на човешкото знание спрямо непреходното на Божественото у човека.

Така че себесъдбата е една предплата на бъдещата обучителна система. Наистина много трябва в нея да се направи като преценка, много внимателно да се усвои, защото са опасни дребните изопачавания. Тревожно е, когато една казана истина в нейната чистота може да бъде облечена в дрехата на себичността; беда е да бъде човек осакатен от осакатено ограмотяване! И в никакъв случай той не може, воден от известна пробудност, да каже – ето аз почвам да правя себесъдба. Затова даваме тази йерархия на Духовните вълни, затова битката е толкова тежка, че трябва да се освободите от боговете у вас, които са възпитавали, които са отреждали във вашата плът готовност да приемете една по-друга енергия – енергията на вложената будност, или силата на Змията-Огън. И тогава ще разберете вътрешната структура на човека – че той в никакъв случай не е само една физиология, в никакъв случай не е само един ум, не е само една емоционалност и в никакъв случай не е само една приложна воля.

Потребно е да се разреши великата среща между волята на предопределението в еволюцията и отградената тайна на вложеното Божество в човека като Богоподобие в креационността. И тогава, вместо да се карат тези две виждания, ще се разбере, че те са едно и също: Боголикостта има да се доусъвършенства – в нея Богоподобността трябва да вземе връх!

Свобода от човека е бъдещата култура – културата на Учението на Мъдростта!

 

[1] Битие 1:26.

[2] Нур 2/2000, Пътят на Кундалини, с. 45.

[3] Нур 1/2001, с. 5.

НУР 2021
Нур 2020
НУР 2019
НУР 2018
НУР 2017
НУР 2016
НУР 2015
НУР 2014
НУР 2013
НУР 2012
НУР 2011
НУР 2010
НУР 2009
НУР 2008
НУР 2007
НУР 2006
НУР 2005
НУР 2004
НУР 2003
НУР 2002
НУР 2001
НУР 2000
НУР 1999
НУР 1998
НУР 1997
НУР 1996
НУР 1995
НУР 1994
НУР 1993