Зареждам...
22 септември – Ден на Независимостта (3/2002)

22 септември – Ден на Независимостта

Историята като приложна воля осъществява националния дух!

Независимостта като тържество на националната ни потреба не се загуби в хилядолетията и я търсихме столетия в идеята за свобода. Ето защо искам да започна словото за Деня на Независимостта на България с идеята, че трябва човек да има измерение в преценката какво е да не си свободен и какво – да си свободен. Аз имам една особена формула – че свободният човек е ограничен Бог. Но този свободен човек трябва да даде възможност ограниченият Бог да се изведе в живот и затова казвам, че човекът е един бог в развитие.

Идеята за зависимостта на човека е право на неговата еволюция. Следователно, ако говорим, че сме изходили голям дял от пътя на еволюцията, стигаме до известни признания за усвоени добродетели, което ни освобождава от първичността да се наричаме грешници. Въпросът е кога човек може да каже, че е повече от безгрешния? Тогава, когато е ял плода на знанието, а не когато се е уповавал на изкупление на грях чрез жертвоприноси. Защото жертвоприносът е една илюзия на утешението, че вървиш по правия път. Не може, разбира се, този, който изповядва правда, да не го върши, понеже той няма прозрението, което знаещият е в състояние да си позволи, той няма и вътрешната пробуда на вярата.

Така че две неща липсват на личността, за да бъде независима – йерархията и еволюцията `и. И не можем да упрекнем човека, че е зависим; можем обаче да кажем, че тръгвайки по пътя на зависимостта, той трябва да направи принос на личната си готовност да си извоюва независимост. Тогава нека свободният човек да даде още повече неограниченост – да изведе Бог в цялост! А фразата ми, че човекът е един еволюиращ бог, е именно една теза за независимост от веригата на зависимия.

В социален план ние трябва да намерим нещо друго – кой захранва обществата в техните тенденции за исторически път. Безспорно идеите! А най-голямата идея ще останат Ученията, които са направили религии. Другата голяма идея е зрелостта на човека да прави история. И ако този човек е един цезар, той има право да упражни волята си да създава независимост на онова, което води. Така се разбира защо упълномощеният цезар може да упражни понякога повече воля от позволената с оглед на бъдещето на това, което води. И тогава неговата потреба да освети делото си е да извика жреца за молитвата пред олтара.

Когато говорим за отделния човек, знаем, че той е част от една целокупност – там, където един народ е направил история и където една нация е сложила паметници както на културата, така и на своята битнина като държава и територия. И ние, българите, сме имали нещо изключително в историята на човечеството – имали сме цезари, които са носили идея за държава и са създавали трон; имали сме жреци, които са правили молитва и са освещавали олтари заради националната битнина и историческата ни пътека.

Каква е била ръката на щедростта на Небето към българския народ е безспорно зримо – безспорно зримо е, защото Византия я няма, Римската империя я няма – България е тук! Опитвала се е историята да ни насилва, но това е позволявало в липса на свобода да раждаме и други добродетели и да оставяме бразда дълбоко в човешкото битие – не само в собственото ни като народ. Така сме изработвали необходимостта, когато някой след това ни отнеме свободата (както със Санстефанския прелиминарен договор получихме освобождение, но не свобода), да я потърсим чрез независимост.

Ние знаем какво значи голямата тайна за свобода в тезата на защита. Така както в един свой разказ френският поет Ламартин писа как пеликанът пази своите малки птичета от змията, която иска да ги погълне. Тъй като не може да отиде да им вземе храна, този пеликан-майка разкъсва своята гръд и със собствените си меса храни, изгражда и съхранява живота на децата си. Така направи и българската будност в идея за свобода, когато получи освобождение. Ние бяхме разкъсани в своята духовна предназначеност – дадохме част от територията си, за да имаме едно малко княжество, което остана васално до 1908 година. Цели тридесет години от Освобождението нямахме свобода и цели двадесет и три години от осъществената част на нашата национална потреба за съединение нямахме независимост. Имахме акт на Съединение, който един държавен мъж подписа – княз Александър Батенберг, за когото безспорно се чуват най-различни неща. Бил немски агент... Затова защитих тезата за неговото присъствие в 13-те безсмъртни българи с формулата, че никой досега, когато дори се касае за личния му дом, не е пожертвал трона на своето бъдеще и рождението на династическите последователи. Един човек загуби трон и династия заради Съединението – загуби ги като принуда от Руската империя!

  • Българите получихме освобождение, но не получихме свобода!

Свобода без независимост е само освобождение! Тази разлика трябва много добре да се направи, защото само стъпка след прокламацията на Санстефанския договор България е разкъсана от, така както го наричаме, Берлинския диктат (13 юни 1878 година), макар че някои го обличат в прозвището на Берлински конгрес. Не! Това беше диктат на зломислието и приложеното злодействие, с което Великите сили – като започнете от Русия и свършите с онова, което се наричаше коварният Албион, в респект към бъдещата история на България не `и позволиха цялост.

Гробарите никога не са се уморявали – не само в реалните гробища, а и в политическата гробница на Европа! Но ние знаехме закона на възкресението, ние имахме личното си самокръщение. Ако не получихме реална възможност за обединена България, знаехме тайната, че няма да умрем – че е имало Първо, че е имало Второ българско царство, че оня Танг Ра, който даде своята велика оренда в главата на хана, предостави на националния ни Дух потребата да правим история на тази земя! Това беше голямата тайна и националният Дух на България се надсмя над гробарската политика на Европа. Защото България е една негаснеща клада за вечния феникс, като потреба на бъдната история на човечеството! Тя бе изпълнила най-великия дълг към неблагодарна Европа – погълна инвазията на азиатщината, за да даде право на европейците да правят цивилизация, но те не можаха да направят култура.

Ние сме били тревожност тогава в мисълта на великите държави, защото сме със съзнанието за една изключително голяма България (решавала съдбините не на Балканите само) и защото сме притежавали една култура, с която европейците не могат да се похвалят. Ние сме единствените в света, които имаме Златен век на книжнина – българска. Златни епохи и сребърни има, но няма Златен век на книжнина. Едно изключително достойнство – не е проблем на подражание – никой в световната култура няма Азбучна молитва! Азбучната молитва не е подражание, а излив на българския гений в идеята за просветност, та дори тогава, когато още сме нямали азбука, да знаем, че волята на културата е по-важна, отколкото тенденцията за азбуки!

Понякога се учудвам защо нямаме това, което се нарича философия на историята, макар да съществуват много истории на философиите. Никой не се изведе в потреба да направи един анализ психологически на тази психоза на българския народ като дарение и като неповторимост в културата на религиите. Неповторимост, защото преди да приемем християнството, ние имаме най-съвършената единобожническа религия в лицето на Танг Ра. Танг Ра няма баща, няма майка; Танг Ра няма и ангели, няма и сатани... Никое божество в световната история не е лишено от съпроводници на добро и зло – само прабългарският бог. Танг Ра е само Небе – това е идея на просветеност и воля за просперитет!

Оттук е и мъката на българите, когато това еднолично божество е трябвало да сменят с друго. Но тук е и дипломатът, държавникът, тук е онзи, който създаде стратегия за култура! Аз няма да водя битка, макар че публично защитавам тезата, че братята Кирил и Методий не са правили азбука за България. Това бе дипломацията на Византия, която два века в гръд не можа да ни победи и тогава се опита да ни победи в гръб. Затова когато Великоморавия поиска азбука, Михаил III побърза да `и я даде, защото си осигуряваше подстъпи да води битки срещу България. (Няма в световната история милионна държава, която в центъра си да държи друга.) Така голямата дипломация на Византия трябваше да получи отговор от дипломацията на папската институция. И папата официално покани братята, като извърши признание – а ние съвсем недостойно говорим, че сме разкъсали триезичната догма. Нищо подобно – триезичната догма в третия век е разкъсана от пишито[1]. Какво обаче по-късно папата направи? Упражни онова, което дипломацията си позволява – капки с отрова и кама...

Така че, когато говорим за история, трябва да бъдем много трезви. И аз наистина съм много тревожен, че освен опита на Александър Николов никой не написа философия на историята ни. Нямаме такъв труд, като този, който Иполит Тен е издал във Франция, или онзи на Хегел през 1837 година в Германия. А философията на историята показва, че не фактите правят история, а провиденциалността на Духа в осъществяване на историческите събития. Точно тук е тезата ми, че получихме освобождение, но не и свобода! А свободата държеше в гънките си идеята за независимост.

  • Независимостта е най-голямата доблест на историята на българския народ!

Затова ние продължихме да водим битка чрез два важни елемента, които стояха в неизразходваната енергия на един народ за осъществена България – Съединение и Обединение.

Част от тази голяма енергия, като първи знак в идеята за независимост, направи Българската православна църква в 1860 година, когато обяви своята независимост от Цариградската патриаршия, т.е. от фанариотщината – едно от изключителните постижения на духа на българина, който няма институция, а прави институционни дела. Нямаме свободна църква, а правим акт на независимост с един изумителен ход! Никой европейски дипломат не можа да роди това, което родиха нашите владици. (Не сегашните!) Родиха един наистина изумителен дипломатически акт – обявяват независимост на Църквата, като искат и получават подкрепата на оробителя си, Турската империя. Да търсиш подкрепата и признанието на султана – този, който те е оробил, макар той да ползва фанариотската църква в гасене огньовете на личните църкви, каквито бяха българските – такъв дипломатически акт няма! Да искаш оробителят ти да стане покровител и да му пееш възхвала, а фанариотите да те отлъчат... И знаете, идва екзархията и признанието, т.е. без да искаме, с ферман на самия султан, очертаваме границите на държавата си чрез диоцезите на българите в християнското им изповедание. Какво остава тогава на политическите ни борци – да водят битки, а на просветното ни движение – да създава училища и култура.

Това правят българските владици – обявяват независимост, защото Цариградската патриаршия обслужва в своите тенденции освободената гръцка държава в нейната мегаломанска теза за велика Византия. Това е идея за история – за история, а не на обстоятелствата! Тази идея сложи в подножието на бъдещния ни трон правото на политическите мъже да търсят свобода, осъществявайки нагледната история – на социалната ни реалност, не на олтарното ни моление.

След Освобождението ние не губим прецедента да правим история, която бе крайно необходима, защото имаме доктрина на националната ни независимост, или тенденция за националната ни същност. Но защо тогава нямаме национална доктрина? Още след освобождението си гърците връщат своята мегаломания; след свободата си и осъществяването на своя живот сърбите правят същото. Дори Албания и Румъния търсят национална доктрина. А ние, българите, след Освобождението не раждаме национална доктрина, а запазваме в границите на една папка националните си идеали. Защо? Мисля, че е много просто да се отговори. Защото иначе трябваше да се скараме с всички свои съседи... Има една фраза в нашата история – че граничим със собствените си земи. Тогава какво ни оставаше? Да съхраним това, което получихме; да намерим пристъпа на своята енергия в осъществяване чрез комитети, битки и отново върнато съзнание за едно Съединение.

Така че нашата идея за освобождение не бе удовлетворена – не получихме свобода. (Но, както казах, ние я имахме, само че под ръката на султана като църковна независимост.) Оттук започнахме битка за единство на Отечеството. Но не можехме да търсим целокупност чрез сепаратизъм. Има недоволници, които казват: „Не биваше да правим Съединение, а трябваше да направим Обединение.“ В политиката, в дипломацията измеренията са на историческия миг. Точно това ползват българската политическа дипломация и българският княз Фердинанд в идеята на независимостта. На някои той може да е неудобен, но историята не може да го махне, не може да отрече това, че е бил държавник с измерения; идеологиите не определят поведението на големия!

  • Историята като национална потреба осъществява националния Дух!

Идеята ни да осъществяваме формулата свобода след Освобождението създаде доктрината на Съединението, но не можехме да правим и осъществяваме доктрината на Обединението, защото (както казах) с всеки съсед трябваше да влезем в конфликт, т.е. да искаме собствените си земи. (Затова в 1913 година арбитърът – Русия, ни хвърли в жертва на съседите.)

Така във всичкото това време изживяваме една велика и то наистина изключително велика доктрина – да правим държава без наличност на независимост. В тази вътрешна битка се предоставя на народа съзнание да не загуби търсенето си, защото в края на краищата битката за човека е да го очовечим, но битката за история е да го възправим в жертва! Разбира се, в смислена жертва, за да може това, което му дава по-късно право на суверенитет, да бъде реална възможност и да има кой да я осъществи.

Не можехме да се възправим срещу съседи, които бяха хранени с надежда от политиката на Руската империя, от Франция, която толерираше Сърбия, от Гърция, която бе храненик на англичаните и от Турция, която бе тяхната опорност. Затова Санстефанска България бе разкъсана от Берлинския конгрес. Имахме Княжество България, имахме и Източна Румелия – едно наименование, което го няма в литературата нито на изток, нито на запад. Това е измислената формула на коварността на т. нар. освободители и властници на Берлинския диктат: англичани, французи, немци, австроунгарци... Няма звание „Източна Румелия“ в историята на източните и западните цивилизации. Това бе идеята да върнат „Рум“. И един от големите наши историци с прозрение (когото никой не смееше да цитира) – професор Борис Йоцов, интерпретирайки историята, казва: „Санстефанският договор е гробницата на мегаломанската идея на Гърция!“ Рум – Византия!

Можете ли да си представите какъв пъстър килим от държавни и политически тенденции, от дипломатически ходове и престъпни намерения образуват образа на нашето Освобождение, за да знаем какво са правили държавниците ни! И ние получаваме наистина едно Княжество, което е васално; една Източна Румелия, която също е нищо повече от васална. Нямаме право, според решенията на Берлинския диктат, на свое Министерство на външните работи, нямаме право и на свое Министерство на войната. Не можем да пратим свои дипломатически представители. Нямаме тези права на Княжеството от деня на Освобождението. Въпреки това княз Александър Батенберг назначава свои агенти. (Не пълномощни министри, това става едва в 1909 година.) Ние изпращаме свои агенти в чужбина, представителите на чуждите държави в България също са агенти и така мълчаливо се признава нашето право на външна политика. Представете си отговорността на държавника – било на държавния глава, било на министър-председателя! Колко много тънкост е била необходима, за да може този държавник да понесе непризнанието и отрицанието, което имат Великите сили, и невъзможността да играе роля на Балканите (макар че с поведението си, което направихме на Сливница, показахме, че сме народ, който респектира и носи бъдеще).

Така княз Батенберг започва своята голяма битка. Той е още твърде млад, защото на двадесет и една години е във воинството, което води битка в Плевен, а на двадесет и една години и половина става княз на България. Това е идеята да приемете историята на един народ и да станете негова кръвна последователност. Да отидете и се осъществите в кръвната група на един народ, не значи, че сте чужденец! Това някои не искат и да узнаят.

Александър Батенберг не се спира пред запретите, нито пред руската заплаха. Изпраща дипломатически агенти първо в Гърция, след това в Цариград; назначава, сега както ги казваме, посланици и в Белград, в Букурещ. После Фердинанд изпраща в Солун големия професор по история на българската поселност Йордан Иванов (където три години той е нашият посланик), след това назначава свои агенти и в западните страни. Тази е голямата необходимост от изграждане на онова, което можем да наречем наши пилигрими в дипломацията и мълчаливото им признание от Великите сили. И западът си праща своите агенти, защото битката винаги ще остане за това, кой да владее в Европа пазарите (нещо, което много интересно социолозите определят: когато коремът диктува, правят се революции), Барон-Хиршовата железница[2] кой да я поддържа и пр. Започва един държавен живот, който се разкъсва между това, че е васален, и това, че трябва постепенно, приемайки историята на един народ с величие, да започне да създава величието на бъдеща България.

В наличие е и признанието, което нашата Конституция предоставя на екзархията ни, въпреки насилието от страна на освободителите, които искат екзархът да се върне в България. Давлението на Цариградската патриаршия, а след това и на Турската империя е той да оттегли своето присъствие от Цариград като радетел за българщината (и три години екзархът ни стои в Пловдив). Но Конституцията ни упълномощи: наши земи, останали извън царството ни, се представляват и се ръководят от Българската екзархия! И там ние правим училища и църкви до 1913 година.

Ето как започва да се води битката за България. Започва с комитети – това са първите недоволства – комитети за съединение на Източна Румелия с Княжество България. И на 6 септември 1885 година, с волята на българското воинство, с жертвата на един народ се прокламира Съединението!

Тези, от които чакахме беда, те ни приеха. Европа в недоволството си прати на битка срещу нас Сърбия, но тя бе покровителствана от освободителката ни, която си изтегли генералитета. Враг на нашето Съединение е точно Русия! Защото в историята може да имаме българоубийци, но имаме и това, което трябва да кажем – българомразеца Александър III. Въпреки това направихме Съединението, което е върхът на достижението на една дипломация и готовността на един народ, който остави имена като Сливница. Не бяхме загубили самочувствие и можахме да победим Сърбия, която мислеше, че два дни след нападението крал Милан ще пие кафе в София. И ако не бе ултиматумът на Австро-Унгария и поведението на Русия, ние можехме да пием кафе не само там, където бяхме стигнали...

Ние се ограничаваме с невъзможността да направим пълно обединение, защото най-вече Русия, възстава срещу идеята за една България, която би била бариера на пътя `и към Проливите. Започва една много интересна битка. Водят се въстания, в които трагичната неучастност е налице. Защото в Илинденско-Преображенското въстание не сме със скръстени ръце, но стоим с вързана воля. Изживяваме болката, но не можем да направим жертвата, която един народ е готов да даде. Но това въстание отново събужда тревога в Европа. В борбата за независимост трябва да се тръгне към това, което постепенно да създаде възможност да обявим една необходимост не за национално самочувствие, а заради исторически път!

Ние не излизаме с четничество за независимост. Четничество имаме за обединение и помощ на македонците, т.е. на българите в Македония, но не развяваме байряци да искаме независимост. Тук е ролята на нашата дипломация вече, особено при Фердинанд, след като Батенберг става жертва, както казах, с приемане на Съединението – срещу волята на Русия, той губи и трон, и династия. Така че идването на Фердинанд не е проблем на пушка и меч, макар да имаме изявени недоволства.

Тайната бе да се направи голяма дипломация, с качества на държавник. Това е Фердинанд – той показа, че носи качества. И в един от най-върховните моменти, когато синът-наследник Борис се ражда и е кръстен в Католическата църква, битката на голямата дипломация започва. Фердинанд го предоставя на Православната църква и поканва за кръстник Николай II. За това папата анатемосва Фердинанд, но неговият син Борис получава източноправославно причастие и кръщение. Отварят се вратите на бъдещата дипломация – Русия приема, Николай II става кръстник. Така бъдещият престолонаследник е в лоното на Българската православна църква – големият дипломатически акт, голямата жертва на един държавник и понесената беда с анатемата от страна на Католическата църква!

Ето как се тръгва към вдигане завесата и приемане на българската монархия без наличието още на независимост. И трябва да видим какво значи да имате държавник, какво значи един човек да има идеи. Затова говоря за националното съзнание в пътя на историята ни – идея за история! История, която знае да утвърждава и да търси признание на България пред цяла Европа.

Така голямата теза зрее. За нея са нужни държавни мъже и изключителна отговорност на поданиците, които трябва да вярват в прозрението и предназначението на България. Постепенно започват да се водят тайни преговори за нашата независимост. Независимост, която е изключително необходима; независимост, която ни отгражда правото на свобода от данъка, който тежи като налог над Българската държава към Турция.

Ето защо първата формула, с която започва потребата от идеята за независимостта, е да се търсят исторически моменти, които биха дали основание да се направят акции смели, решителни, добре мотивирани, отговорни пред бъдната история, без да загубим това, което притежаваме.

Проблемът за независима България зрее. Великите сили се разделят. Антантата и Централните сили вече не са само това, което са били в Първата световна война. (Те са съществували във всички битки – като се започне още срещу т. нар. „болен източен човек“[3].) И нашите държавници ползват един голям момент в историята на Турската империя – преврата, който правят младотурците на 10 юли 1908 година. Това „дете“ храни надежди в освободителните движения на Македония, Беломорието и прочие, че ще даде независимост на тези земи и население, които преимуществено са български и които екзархията ни жертвено брани. Младотурците предоставят на Македонската организация голямата надежда и нашите борци отиват в Цариград, а когато се обявява превратът, пият, така да се каже, по един шербет и са изгонени...

Идеята, че младотурците ще намерят формула за реформация на Турската империя в нейното поведение към оробените земи (които Европа много добре пазеше със своя Берлински договор) излезе ялова. Този акт обаче предостави на българските държавници една изключителна възможност – ако някой не може да влезе през централната врата на олтара, трябва да знае, че има и странични врати, за да се влезе в олтара на свободата. Това прави българската дипломация в лицето на един държавник. В тази игра на измама в идеята за реформиране на Турската империя българите намират страничната врата да влязат в олтара на своята потреба!

Когато младотурците (има един хубав анекдот, че те не знаят как се яде с дълги лъжици) правят своя прием на 30 август 1908 година по случай рожденния ден на султана[4], не поканват българския агент – представителя на Българската държава, а го третират като подвластен. Това е прецедентът Гешов. Иван Стефанов Гешов е нашият агент, когото не канят на приема с другите европейски представители! Ето момент, за който дипломацията ни е посъветвана от Великите сили, че може да го ползва като акт на недоволство и да обяви независимост. В същото време (на 5 септември 1908 година) се прави голяма стачка от служителите на компанията за Източните железници, Барон-Хиршовата. Тогава българското правителство оглавявано от Александър Малинов – един изключителен човек в политиката и в дипломацията на България, в една дан, която не може да бъде сменена с нищо, ползва акт, който не е толкова насилие, отколкото прозрение. (Защото аз винаги ще говоря какво рече Христос: Царството Божие се взема със сила, не каза с насилие). И българите правят изключителен дипломатически акт – окупират железниците, спират стачката (която е от друг разряд) и поставят Турция под наша воля относно тази железница, за която пък западните банкери – нейните собственици, изживяват тревогата. И ние не я даваме, макар и след това да я заплащаме – тя става наша собственост и карта в голямата дипломатическа игра.

В това време се ражда още един момент от възможността да повелим своето искане за независимост – Австро-Унгария решава да анексира Босна и Херцеговина, нарушавайки Берлинския договор. И в преговорите, които тайно се водят между Фердинанд и императора Франц Йосиф (Фердинанд вече е приет като държавен глава с почитта на независим държавник – нещо, което стряска Европа и нейните държавници), пошепната е тайната: „Направете го!“ Франция също споделя тезата за преразглеждане на Берлинския договор. Така битката между атентаторите, които бяха срещу България, е загубена в идеята да просперираме чрез една подкрепа, която може да ни даде и Русия...

Тези, които дават съвети на българската дипломация, предлагат да се изчака Австро-Унгария да анексира, за да се създаде прецедент и тогава да обявим своята държава за независима от сюзерена-султан, но Малинов поддържа тезата да избързаме с обявяване на независимост. И за да не бъдем на прицела на европейските държави в идеята на бъдещо признание, с изключителен дипломатичен усет ние изпреварваме с обявяването на Манифеста...

22 септември 1908 година – актът на Независимостта! (Това е акт на независимост, не още протокол на признанието, който също има един тънък, пак бих казал изящен дипломатически маниер.) В Търново, в Иван-Асеновата църква „Св. Четиридесет мъченици“, изградена в чест на победата ни при Клокотница, а после и на старопрестолния Царевец, княз Фердинанд (който се завръща от Австро-Унгария и заедно с министрите, които са го чакали в Русе, пристига в старопрестолния град) прогласява Манифеста с думите: Съединената... – защото въпреки, че е имало Съединение, все пак е имало деление и непризнание, а Източна Румелия е плащала страшни данъци на Турската империя – Съединената на 6 септември 1885 година България става независимо Българско царство! Съединената – колко уточнено! (Може би те са имали време да учат дипломация...) И определено – Фердинанд обявява, министър-председателят и всички министри са там – ставаме Царство България! Кесарят, царят Фердинанд I; le Roi des Bulgares! – Царят на българите! Акт на Независимост – 1908 година 22 септември!

На този ден тържествува не доблестта само, а провиденцията на историческото предназначение, излязло от ковчега и направило своето велико възкресение – не мъртвецът, живият, който владее самокръщението, да оглави бъдна, независима България! Всичко това определя една физиономия, една дълбока бразда в историческото ни минало, от която израства споменът за велико присъствие на една осъществяваща се нова България!

Да обявиш своето право на държава, на трон, на бъдеща история! Право, дело на дипломацията – не на мига, а на цар и правителство.

  • Независимостта е същината на енергията на бъдещата ни история!

С нея водим последователно след това войни. Това е енергията на бъдещата ни държава – водим битки като независими; правим победи, които са неповторими. Отделен е въпросът как Великите сили ни отплащат за това.

Разбира се, прокламираната независимост надига бунт в душите на всички наши съседи – гърците са недоволни, сърбите тоже. За Турция няма да говорим, но в края на краищата тя прави един много интересен ход: „Съгласни сме да ви дадем независимост, но нека да подпишем договор за взаимна военна сила.“ (Поставете се на местото на държавниците и сравнете как сега правим големи уж политики.) Пред историята е извикано нещо много странно – вратата, централната, на храма на нашата независимост в Турската империя е затворена, но страничните врати ни дават възможност да влезем и в тази имперска държава да получим освещаване на своя акт на независимост. Няколко месеца трудни, жестоки за българската държавна политика. Да илюзираш грижата на англичаните, да правиш уважение на Руската империя, която не иска да признае нищо в България до убийството на Стамболов и смъртта на Александър III...

Но защо Турция прави уговорки, че е готова да направи признание на Независимостта ни, ако сключим с нея военен договор? Защото само ден след обявяване акта на нашата независимост Австро-Унгария действително присвоява Босна и Херцеговина. Турция губи част от крайниците си – един ден след анексията на Австро-Унгария, Гърция присвоява остров Крит. Така постепенно идва разпадът на голямата империя.

Ето кой нарушава Берлинския договор. Една от големите държави, подписала го – Австро-Унгария, както и Гърция. Тук нашата дипломация играе своята голяма роля, използва възможността и изтръгва признанието за независимостта. Турция предлага да `и заплатим 429 милиона златни лева, а за железницата 50 милиона – нещо, което е невъзможно, и разбира се, българското правителство не приема. Министър-председателят казва една знаменита фраза: „Независимостта на България няма да я купим с пари, но с кръв можем да я отстояваме!“

И наистина тук ме учудва как може в нашата история в продължение на 50 години никой да не говори за Независимостта! Но това ще е признание на една институция – институцията на монархията... С какво обаче е виновна историческата ни реалност за това, че една идеология иска да я лиши от институции!? А голямата тайна трябва да се знае – жертвата на тези държавници. Но се премълчаваше – много трудно е да говориш за независимост, когато в „свободна“ България независимостта беше подчинена на една империя, наречена Съветски съюз.

Кой се противопоставя на акта; кой го омаловажава; кой иска да не бъде толкова властно обявяването на Независимостта в 1908 година? Българският земеделски съюз и Българската работническа партия. Едните протестират, че се разширявала мощта на монархията (тях не ги интересува България, тях ги заплашва институцията!), а Българската работническа партия плаче за това, че не може да предложи България на българо-сръбската федерация! Тогава защо се учудваме, че Коминтернът купува цялата бъдеща история на Македония!? Ето как някои бяха поставили своите идеологии над идеята за независима България. И няма защо да се изненадваме, че този празник въобще не се празнува по времето на социализма. Бяхме лишени 50 години от това право. Нещо повече – в 1928 година е направен паметник на Независимостта в Търново, именно в църквата „Св. Четиридесет мъченици“, но той е взривен в 1952 година...

„С кръв ще платим независимостта, не с пари!“, изрича Малинов, и тогава се стига до една друга сделка – България предлага да заплати 82 милиона златни лева, а Турция иска пък 125. Русия се намесва и приема срещу онова, което Турция `и дължи като контрибуция от войната, да погаси тези дългове и така идва признанието на българската независимост през април 1909 година – акт на прокламиране и протокол на признание на нашата независимост.

Преценки на този акт липсват като прозрение. Не считам, че бедността е белег на нашите историци, не считам, че и безотговорността също тъй е белег, защото идеологията слага печат. Но скръбно е, когато нямаш усета на философа и прозрението на психолога, за да знаеш, че един народ тържествува в будността си, както е тържествувал в идеята за Съединението. Когато се обявява Независимостта, цяла България има една гръд, която Балканът само може да нахрани, защото той брани чистотата на нашето дишане за път в историята на България. Някои не можаха да прозрат, че наистина сме имали големи тайни. Имали сме идея за история, която един белязан син – Аспарух, донесе; имали сме олтари, на които сме изграждали държава. Един от тези олтари е Балканът, за който двама големи български мислители са дали характеристика – Пенчо Славейков, че Балканът е „по бащим стар, разпилял своето воинство в покров на една бъдна и минала история“, и професор Петър Мутафчиев, за присъствието на Балкана в историята на България не само като бунтовно гнездо, а и като защитна стена както в гръд, така и в гръб.

Тези бяха причините да не се стигне до признание на онова, което големите ни държавници направиха и дадоха не както цезарите на Рим – хляб и зрелище, а будност в духа на българина. Те му създадоха една идея, която навремето се изповядаше: „Credo, quia absurdum est!“ – „Вярвам го, защото е абсурдно!“ Предоставиха му вярата за една независима България. Тогава можем да търсим какви стимули са правили нашите политически и държавни мъже тогава, когато трябваше през 3 – 4 войни да минат и това, което се нарича България, да има свой цезар и свой жрец!

История се прави, както много пъти повтарям, от волята на цезаря – този цезар, който трябва да знае тайните, и молитвата на жреца, без която не можеш да направиш някого готов на жертви. Цезарят с волята си, жрецът с молитвата си! Това българският държавник знаеше и затова даде сина си в Източното православие.

Идеята за независимост всичко погълна. Изправи България и само месеци след акта на Независимостта в 1909 година чуждите държавници казваха на Фердинанд: „Царят на българите!“ – ето как го посрещаха. Така той влезе в Европа след мъченичеството си в продължение на десетки години – от 1887 година до 1909 година там не бе приет.

Този, който иска да прави история, трябва да има проницание за отговорност, а не да служи на идеологии и съображения. Когато не може да прецените жертвата, не я омърсявайте; не снижавайте това, което направи духът на България, който можеше свободно да каже: „Вярвам, защото е абсурдно!“ Кой можеше да повярва – 30 години сме без право на независимост? Беше абсурдно, но вярваха – и държавници, и народ. Намериха се достатъчно предпоставки – подклаждане, подхранване, подкупване и продаване на съвести и потребности, за да ни разделят в идеята за единство и национална присъственост. Но фактът е, че можахме да прокламираме акт на независимост и да получим протокол и решение на Турската държава, която призна нашата независимост, а след това имаме и признание от Великите сили.

Така в идеята за история, а не в обстоятелствата на географии и народности, царят и българските държавници унищожават Берлинския диктат. Нямаме право на войска, а побеждаваме Сърбия; нямаме право на Министерство на външните работи, а назначаваме свои агенти. Триумфираме, защото имаме дух и мъжество, което нито миг в нашата история не загубва присъствие да решава проблеми тук, на Балканите, независимо от подлостта на съседи! Не случайно дядо Вазов изпя песента „Съюзници – разбойници“. Никой не може да упрекне българската история и нейното водителство в изстъпление, каквото направи Василий-българоубиец; никой не може да ни упрекне в атентат срещу несвоето, срещу чуждото. А всички съседи правеха атентат срещу това, което ги застрашава – че владеят чуждо.

Ние оставихме историческа диря – не в идеята на велика България, тя е била, а че България ще присъства. Ще присъства със своя дух и творчество, със своето мъжество; ще присъства със своята бъдност да даде на човечеството култури, каквито не са раждани по света досега! И това ме доведе до мисълта да изведа 13 безсмъртници, от които всеки поотделно е сложил своя дялан камък в този неизграден дом – Дом-светилище, както го казах, на българския дух. И не те имат нужда от нашето признание. Ние наистина бихме имали неудобството и срама, че не изведохме знайници. Сега изведохме не незнаен воин, а знайници безсмъртни, които са зидали България; ние имаме нужда от тяхното присъствие. Защото това, което е създало изключението на България, е раждането на история! Аспарух я донесе, донесе я като идея за земя, която направи територия, и като идея за държава, която направи трон и храм.

Независимостта бе потреба на нашето историческо търсене. То не може да бъде наречено ехо, то трябва да бъде наречено глас на историята ни в потребата за национално осъществяване. Не можем да живеем с потребата да извадим меч и да осъществяваме обединение – не! Но можем и имаме право на присъствено мислене в отговорност за това, което бе не царят на България, а царят на българите (защото има българи и вън от България)!

Това, че с години не сме празнували деня на Независимостта, за да не дадем признание на царе, е непристойност в културата на нашата будност и отговорност. В големи сборници, които излязоха дори и след 10 ноември 1989 година, може да не намерите този Ден. Признателността ни – след толкова битки, след толкова години от Освобождението, е, че е дошъл един Ден, в който ни се отрежда и независимост! И не е важно дали по идеологически съображения на някого е потребен – той е част от историческия ни път; той е гласът на нашата национална съвест и на нашата историческа отговорност! Добре е, че се утвърди като национален празник, както и Съединението бе утвърдено като празник преди това. И без значение е колко преценката на отделния човек или на идеологическите мислители съвпада с историческия път на един национален Дух – той се манифестира и без личната потреба на това, което се нарича негов гражданин. Оттук понякога се явяват сътресенията, които наричаме революции на Духа, който в потребата си за осъществяване е донасял това, което хората обикновено наричат страдания или форма на отмъщение. Един народ, който живее с формулата на отмъщение (което изживяхме, разбира се), не може да просперира в своето бъдеще, но може да понесе (така както го направихме) изстъплението срещу историята си заради великия урок, който са ни оставили тези, които извоюваха независимостта на България от онези, които направиха Берлинския диктат – жестокият отмъстител на българската история и живот.

Една идея има, която не бива да забравяме – получихме Освобождение без свобода, но получихме Независимост, защото сами си я извоювахме! Не чакахме някой да ни я даде. Когато ние я направихме, другите бяха принудени да ни я признаят. Нека сега да не правим така, че да загубим независимост от това, че политическите пристрастия са повече от отговорността! Това говори за малоценности, които нашата история не бива да приеме в своите страници. Нека не опозоряваме историята си с безотговорност пред нация и живот!

  • Идеята за независимостта е поведение и на личността – доколко може да се осъществява като свобода!

И тогава вече с основание можем да кажем, че от нашето знаме „Свобода или смърт“, трябва да махнем смъртта, за да останем само със знаме за свобода! И както казвам, свободният да е свидетел на един ограничен Бог или ограниченият Бог да свидетелства за един свободен българин. Трябва да върнем доблестта като отговорност и жертвата като готовност. Тогава ще намерим какво ни е предоставило човечеството в своите култури. Защото нацията не оспорва универсалната теза човечество!

Защо ние искаме Доктрината на Мъдростта да стане нов олтар? Защото човечеството страда от безидейност. Затова направихме Независимостта, защото не изповядахме оглозганите идеологии на Европа – живяхме със своята национална потреба! Смешно е да се говори, че някой е искал да потвърди или да приложи християнските добродетели – две хиляди години се прилагат. На кого са липсвали – на безверника? Не, безверници няма, безбожници има! А и безбожниците си бяха направили кодекс на морала. Така че ако искаме да правим нещо, нека събудим жертвата като готовност за независимост.

Потребно ни е какво? Това, което една независимост извиква. Не е проблемът формата на управлението, не е проблемът в това, че може да кажете „le Roi des Bulgares“ и след това цяла Европа да ви приема – не! Проблемът е – можем ли да направим човека свещен, а не институцията! Независимостта е първата валенция на голямата тайна човекът е свещен. И празникът на Независимостта ни е щедър дар, отреден от Космичната даримост на българина!

Онова, което може да освидетелства Независимостта на България, е поведението на поколенията, знаещи, че е имало такава потреба и такава дадена жертва. Независимостта короняса и освети институцията Българска държава!


Из слова на Ваклуш във Варна, Добрич и София

 

[1] Тогавашният сирийски език.

[2] Компания за Източните железници, създадена от германския жп предприемач барон Мориц Хирш съвместно с други европейски банкови монополи, която екплоатира жп линията Свиленград – Белово с разклонение до Нова Загора и Ямбол. (Бел. ред.)

[3] Нарицателно на Турската империя през ХIХ век.

[4] Стателова Е., Грънчаров Ст. История на Нова България, 1878-1994, т. 3, Анубис, С., 1999, с. 217.

НУР 2019
НУР 2018
НУР 2017
НУР 2016
НУР 2015
НУР 2014
НУР 2013
НУР 2012
НУР 2011
НУР 2010
НУР 2009
НУР 2008
НУР 2007
НУР 2006
НУР 2005
НУР 2004
НУР 2003
НУР 2002
НУР 2001
НУР 2000
НУР 1999
НУР 1998
НУР 1997
НУР 1996
НУР 1995
НУР 1994
НУР 1993