Зареждам...
Отговорността на Мировия учител и поведението на учениците (3/2005)

Отговорността на Мировия учител
и поведението на учениците

Учителството е история без автор!

Скъпи Деца на Деня! Тази щедрост, която Небето ни дари, и тази отговорност, с която живяхме, ще си позволя с една лекция за Учителството, или отговорността, и за поведението на учениците, да я очертая като Път и живот. Благодаря на вашата преданост и на това, което ви доведе тук, на Събора.

За тази тема в културата на човечеството, особено когато е под наслова на отговорност и поведение, има създадени много учебници. Официалният учебник се нарича „Етика“. А етиката е дори преди да има още такава наука. Защото тя е изграждане на взаимност, което безспорно е проблем на поведение; тя е норматив за изграждане на общество, от който безспорно причастие се взима в семейството. Преди да има институт, повеляващ и определящ поведение, е имало дом, имало е личност във взаимност, наречена семейство. Следователно тази градация е много стара и това отработване на взаимност е било определяно. Затова имаме патриархат, матриархат – имало е епохи, когато бащата е бил доминанта; епохи, когато майката е била доминанта. Кое е давало основание за първенството – това науката, разбира се, го разработи отколе.

Ведно с изграждането на дома, освещава се и поведение – а не само се налага с нормативи. Това говори вече за една друга, за вътрешната култура на човека. Поведението или отговорността са били белези, които са щрихирани отвън, но когато почва да се освещава, ако щете тайнството семейство, дом, когато се дава жреческата сила на патриархала или на матриархала, вие виждате вече нещо съвършено друго – идеята за свещеното поведение, за сакралността, за светостта, а не само за социалните отношения. И понеже много трудно може да се изградят милиони хора в сакралност, обособяват се съответните малки или големи институции, в които се минава и се отработва поведение. А техните пратеници носят идеи, култура в това, което се казва общо: човекът в дадена планета, личността в дадена държава, синът или дъщерята в даден дом.

Следователно историята на този предмет, който искам накратко поне да изложа, е много дълбока, много далечна, но изглежда изключително потребна, а най-вече тя е наложила култивация, обработка, тя е поискала поведение. Затова бях казал така, уж фриволно: „Моята отговорност и вашето поведение.“

Но искам едно нещо да запомните от цялата тази лекция, която ще изнеса – най-същественото! То е само едно изречение:

  • Учителството е история без автор!

Вие няма да намерите автора на историята на Учителството, няма да намерите никога истинското Име! Това трябва да се запамети.

Оттук вече може да се започне както за отделните общества, така и за дадени народи (като разделения на Културните раси и като живеещи поведение на йерархия на Духовните вълни) как са отработвали, с насилие или без насилие, нравствена култура – отговорност към своето основание и право да принадлежат на дадена земя със съответно име, да я облагородят или да я унищожат. Много е голяма тайната. И тук е била вече необходимата отговорност на това, което е белязано да отработи един кодекс на поведение, който от своя страна налага отговорности, за да може да иска. Затова Учителството е история без автор.

Говоря за онова велико тайнство на Учителите, не за дребните шмекери. И понеже в социалната сфера трябва да се йерархира, вижте колко естествено се е родила идеята за градация в обществото. Аристократ! Как си мислите, че се става аристократ? Като му сложите белег... Колко много неща се изискват! Да не кажа, че някои не знаят още как се пие кафе. (Фигурно говоря.) За друг е обидно, когато посрещне дамата да є целуне ръката. Но, ако пък дамата не си е измила ръката и не си е сложила оня фин парфюм, т.е. с онова тънко внимание да награди кавалера, този кавалер ще е само кавалер от войската, а не от йерархията, която създава култури и пластове.

Представете си колко по-потребно е, когато едно общество се вгърне в своята аура, когато то се вгърне в своята напътена даденост, да се отработи финесът... И затова ние сложихме най-голямата тайна – сложихме „събожник“, а не „враг“. Вярно е, че това е плод вече на една йерархия на културите, една йерархия на еволюциите, една йерархия на поведението. Но това е голямото тайнство – когато се вгърнеш в аурата на събожника! Най-непристойното е да си играеш с лицемерие, което значи зад гърба на събожника си да злословиш.

Когато искате да направите апостроф, научете се пред коя буква се слага апостроф; пред кое морално правило сте изправени, за да понесете отговорност, че не сте направили другия достатъчно човек за уважение! И ако от социално гледище до известна степен можем да приемем класовото разслоение като вътрешно недоволство (за да ги събарят революциите), то в своето духовно пътуване никога не можем да си позволим това. Защото този проблем не е само социален – той е и духовен; не е само морален – той е провиденция. Затова казах, че Учителството е история без автор.

Във всекиго е вложено Дихание, във всекиго е вложена еволюция, но някой някъде на завоя в своята еволюция е останал; друг, носен от съблазън, е изкористил личната си духовна даденост заради удовлетворение да си направи по-елегантна дреха – не си е направил обаче по-фин мисловен процес... Всяка отговорност е лична. Но човек принадлежи към социалността. И когато неговата принадлежност към социалността е безотговорна или без поведение, а само с потреба, той става слуга на това, което се нарича „социално мислене“ – мислене на тълпата.

Децата на Деня не могат да си позволят да мислят с тълпата, те не могат да си позволят да мислят с всички. Не защото трябва да бъдат отличени, а защото трябва да бъдат водещи! Отличаването е лично удовлетворение и понякога развращаващо. Няма да говоря за богатия опит как идва развращението, когато някого го потупате по рамото, ако на него му липсва измерение. След това той си позволява да ви потупа по рамото. Това е липса на голямата вътрешна йерархия.

Децата на Деня не само са длъжни, а то е изключителна потреба – в Третото хилядолетие да имат измерение! Още по-същественото е да имат поносимост и с тази поносимост да си определят ограничението. Ограничението не е липса на периметър, а измерение на поносимост! И когато не можете себе си да водите, без да искате вие развращавате т. нар. „тълпа“. Световните революции са дали достатъчно примери. Един Мирабо, който е бил отпаднал аристократ, става ръководител на Френската революция. (Наполеон я подпомага, след това той реже главата на революцията.) Един Иуда, наречен „предател“ в християнството, носеше касичката с парите. Не е важно дали е крал. Краденето не е отговорност и не е дори поведение – краденето е изкушение. Но страшното е не дали е крал или не – по-страшното е, че показа изкушение, че може да предаде своя Учител за белязаните тридесет сребърника. Не е предаден Учителят – Учителят никога не може да бъде предаден! Нито Учителството, като действие да прави история, може да бъде спряно! Но е показано какво липсва на отделния човек, когато няма поведение, а още по-страшно – няма отговорност.

Личностите са голямата услуга, на която ние сме сложили един хубав белег – служение без Себе си. (В дълбочините на времето, дано някой го е казал; ако не – трябва да се ровя в личната си биография.) Учителството е история без автор (и без автори). Затова съм правил това искане към вас – тази приложност – служение без Себе си!

  • Моята отговорност е да ви казвам енигми, вашето поведение трябва да ги освидетелства!

Трябва да знаете нещо много естествено – нито една фраза, нито един афоризъм не е казан на пустош, нито идва от пустош. Той идва от Мировата култура, за да начертае кодекса на едно планетно знание, в което вие осъществявате себе си и изграждате бъдеще. Затова съм сложил тази фраза: Откровението е огледало на Истината! Трябва да се подаде една мисъл – това е рефлексът към планетната знайност, но Откровението е част от Мировото съзнание. Затова съм казал, че то е огледало на Истината и че Мировото съзнание е ничие. Защото образът на Учителя е вътре. Вашият образ е бъдният Учител, който прави история и който няма да Го има. Във всеки бъдещ образ има Учител, когото не могат да видят. Това велико тайнство! Това е да призовеш Върховенството да освети даровете и ти да ги вземеш като причастие. Аз не говоря за външната страна, не говоря за свещеността, с която са правени. Тайнството е вътре! Това е голямото, с което се прави история на Учителството. Затова Великият йерофант е служител, а Учителят може да е там и няма нужда да е йерофант. Мисълта, която именно Учителят е подал, трябва да влезе в Причинността и да се освети. (Има го в Молитвата на Мъдростта.) Виждате ли отговорността къде е била – да се освети мисълта ти, за да знаеш правото си на Съсътворител в бъдност. Ако ти не я осветиш, няма да ти се позволи откровение. А откровението е приливът на енергиите и знанието на планетната даденост. Това е отговорността на Учителя – другото е поведение на учениците!

Хората обикновено играят – както когато напъпи напролет дървото – изпитват необходимостта да се красят. И щом се разкрасят, блянът им, че ще бъдат плод, е голямото изкушение колко са велики. Това много често го срещах. А не знаят, че омърсяват величието си със своята лична потреба. Потребата им за величие, без да са отработени, е сланата, попарваща цвета, който е трябвало да стане плод. Това е себичността. Вашата себичност попарва предварително плода на Съсътворителя! И в нашето Общество ги имахме. И сега някои се наддават, както се казва – вирят си носа нагоре. Вярно е, че много малко очи знаят да си гледат носа. Но онзи, който разбира от френология, веднага, като види нечий нос, ще ви каже този колко ум има. Вижте, всичко е дадено! Нищо не е скрито за оня, който има очи. Нищо! В цялата физиогномия на човека е дадено. Така че, когато някой си вири носа, трябва да знае, че друг разбира от вирене на носове...

Казал съм, че еволюцията е Планетна социология. Тя пулсира. Коренните духовни раси и подраси с енергиите на дадени Духовни вълни така правят еволюцията, че създават културния облик на планетата; те се освобождават от миналия принос и създават новия духовен лик със самосътворяването. Тази велика енергия да се самосътворите, която след това ви позволява право да се самокръстите, а самокръщението ви е убедена идея за Възкресение. Това е, което трябва Учителят да внуши на пътниците; това е съзнанието на човешкия дух, което, безспорно, трябва да се храни поне от планетното знание, а не от планетното отражение.

И така, винаги ще повтарям, че Учителството е история без автори. Не можем да кажем, че Кришна е автор; нито, че Буда е автор; или, че Йешуа, Христос, е автор. Не можем да кажем за предшествениците, че са автори на Учителската история.

  • Историята на Учителството не е отражение – тя е писана от невидимата ръка на Духовността!

Оттук е вече тезата как трябва да побеждаваме. Оставен е един образец, когато имате изкушение, какво да правите – трябва да отидете в Пустинята. Чудесен образец оставен! Дали е даден само от Христос или е предшестван? Вижте, Пустинята е външният образ. Всеки, който иска да бъде посветен, трябва да влезе вътре в себе си, та когато отиде да върши нещо, наистина да го извърши без Себе си. Няма го изкушението, че го вършите за Себе си. Тогава – знаете идеята за свобода от хляб, от чудо, от власт. Това е отговорността, която Учителите са оставяли – със сказания или с реални слова.

И така, въпросът е бремето на човека, за което Христос каза: „...игото Ми е благо, и бремето Ми леко“[1], как да го направим безтегловно, когато толкоз много земност ни съпровожда. Има един митологичен образ. Антей, който е заземен, и Херкулес, който ще го вдигне на една педя от земята и ще го победи. Това е една от задачите, която Учителите са дали на света – отземяване! Кой е Херкулес у нас, който може да ви вдигне? Змията-Огън, Кундалини! Работете за оная вътрешна святост, за която Кундалини може да тръгне и да ви отземи. Но коя е отговорността ви, когато се отземявате? Да одухотворите земята. Казахме, че това е победата на Духа над материята – на Кръста; победа, която цели две хиляди години кара хората да правят само метани. Трябва ли тогава да ги разпнем? Не, човек може да се разпва всяка нощ, всеки ден. Идеята е не да бъдете разпнати – идеята е да се саморазпнете с едно самокръщение, а след това наистина да можете да възкръсвате. И какво правим тогава? Одухотворяваме материя.

Ето това е обезземяването – одухотворената материя! Затова вземаме горната част на Кръста и слагаме какво – Змията на Мъдростта, която е Херкулесът на човека. Тя още не е събудената Кундалини на Учителите, но е одухотворената сила, Знанието, т.е. голямата идея за земна свобода.

Ето виждате каква е отговорността на Учителите – чрез яркости или символи, чрез завеси пред олтари или без олтари да дават образци. Затова Христос казва: „А ти, кога се молиш, влез в скришната си стая...“[2], т.е. влез навътре, навътре... Не дърдорете само с мисълта си – потърсете духовната си субстанция! Влезте и още по-навътре – да може да чуете Мировото съзнание какво ще ви каже с една формула-откровение. Въпреки че двете Откровения – и на Хермес, и това, което Иоан дава, имат много грешки. Защо? Защото е вдигнат човекът, примерно казано, една педя, а на една педя земята още има излъчки.

Понякога човек си мисли, че е посветен. Това е и, разбира се, борбата на голямата част на съблазнените хора. Написал едно стихотворение и мисли, че е велик. Знаете ли, големият, посветеният е нещо изключително. Той е по-смирен дори от самата дума „смирение“. Аз не зная дали смирението може да посочи дълбочината на себезагубената исканост за величие. Толкоз е голям! Но така е прието – смирението, в Духовната вълна на Любовта това е прието. В Духовна вълна на Мъдростта вече не е смирението, а одухотворената материя! Но не само дотам стигат отговорностите, които са ни дали Път. Те стигат до това – как да направят човека Съсътворител...

Понякога човек бяга от отговорности. Удобство е, когато е преценка; лошото е, когато е страх. Така в него винаги ще се борят тези две големи тенденции – внушената даденост на преценката и страхът. И все пак на човека е възложено да прави великото тайнство и той е, на когото ние предоставихме един от най-странните белези – неговата богосъчетаемост и боговзаимност: събожник!

Учението Път на Мъдростта не позволява да делите човека от Бога! Неговото несъвършенство е предмет на етика още, но не е предмет на отказване, че той, човекът, е бог в развитие – това е голямата дързост, и това е, което ви е потребно. Казах, че Великият йерофант е само един служител, той е жрец, но не е Учител. Това са школите, в които потребата е да се научите на отговорност, но не е още да се научите и на служение. Но вие трябваше да чуете някои от много големите истини, да ги знаете и да ги прилагате!

Разбира се, това не е възможността с лекота да вдигнете планетата. Не. Тя няма обаче тежестта, ако имате събудената Духовна властност. Имаме ли я в Пантократора? Имаме ли и Атлас, който носи Небето на своите рамене? Само че Атлас като носи Небето на раменете си, него го носи Земята. А Пантократорът държи Земята в ръката Си, вместо Земята да Го носи. Виждате ли колко са големи разликите? Няма по-голям образец в световната история за това какво е човекът. Щом е Пантократор, Той е господар на планетата – носи я в ръката Си, не Го носи тя, която Му е родилна майка. Това е отговорност, която дава Път.

Затова казвам съвсем необидно за йерофанта, че е жрец, но не е Учителят. Той е само част от йерархията, служител на една йерархия. В друга йерархия може да прерасне в Учителство. Но в тази йерархия, когато е йерофант, той е само жрец, само служител. Може да има стойност в тежестта на служението, може да знае да прави тайнства, но Учителят е Битие! А Битието не е вече тайнство, когато е Конституцията „Аз и Той сме Един!“

Конституцията ви дава привилегията за Единство, за Единосъщност. Култура на Единосъщието! Тази култура изисква съответно ваше поведение. Тя е била отговорност да ви бъде дадена, но вашето поведение е това, което ви бе дадено, с него да си вземете една валенция и да направите битка за Единосъщие.

Имало е институция за Учителство – не във вътрешния смисъл, а във външния. Имало е школи на Велики посветени; имало е школи с йерархия на класове, която виждаме като отражение в социалната общност – йерархия от висшите до роба. „Роб“ може да звучи непристойно, когато го оценяваме от нашата земна етика, но „роб“ може да звучи твърде хармонично, когато говорим за йерархия на душевността, с която правим битие. Много странно...

Не е обида на класовата социология, когато я наречем „безпътица“. Безпътица е, защото работи с негодувания. Негодувание много лесно се поражда, когато кажеш на някого, че трябва да се организира. А най-разумното е това негодувание да го сложите в своя вътрешен свят, за да си определите мястото както в йерархията на Духовните вълни, така и в пластовете на Планетната социология.

Виждате ли колко е богат животът и колко бедно е илюстриран, макар да са дадени образци! Животът е неимоверно богат! Показ от живота е, когато един разкошен човек е облечен в дрипа. А човекът е „облечен“ с един бог – дрипата му е това, което неговата социална присъщност (в една планета) като култура и поведение му дава. (Затова говоря за моята отговорност и вашето поведение.) Може би това е наложило в специалните институти в идеята на служението да се сложи и специална дреха – не само за да прави респект на това, което ви заобикаля, а тя е и тежестта, когато я слагате като отговорност. Когато вие някъде кажете: „Ние сме Децата на Деня“, намятате една дреха, която трябва или да осветите, или ако я снижите, тогава трябва да я носите на чистене в Пустинята – да се освободите от себевеличието си, да се освободите от чудо, от власт.

Когато се облича една дреха, трябва да се защити. Имаме ли такива образци? Безспорно. Какво са били рицарите? Облечени в дрехата на идеята рицарство. Рицарството е идея! Светът е пълен с образци. Трябвало е да бъдат изведени, трябвало е да бъдат казани. Разбира се, в тези вътрешни тайни школи на посвещенията има много, много раздели според йерархията на будността и според валентността. Колко щедро в природата ни е показано – има елементи с една валенция, има елементи с две, три, с шест валенции... Ако вие поканите онзи, който има само една валенция, в сепарето на шест валенции, той няма какво да прави. Така трябва да се гледа на идеята за поведението.

Поведението... Идеята да не се разврати човека в търсено величие. Има хубави пластове на събудени тайни в душата ви, които си търсят пробиви, дебушират, но когато покажете голота и празни претенции, в другия отдел – на посвещението, ще чакате много години. И Христос го е казал: „Имам още много да ви говоря; ала сега не можете го понесе.“[3] Вижте, това не е било обида. Това е било пълната отговорност. Много неща да ви кажа – сложил е стъпалата – сега не сте готови. Какво показва това? Необходимост от стабилитет. Необходимост на местото, на което си изграден, да дадеш това, което като потенциал е чакало своето осъществяване – служение! Без Себе си! Разбира се, че човекът още не може без Себе си. Но осъзнатото само себечовешко не е равно на извеждане на собствената божественост. Имаме ли великолепната фраза: Божията човечност с Човешката божественост?!

Ето такъв анализ ако направите на нещата, тогава чак бихте разбрали „Учителство и отговорност“ срещу „поведение и Децата на Деня“. В този смисъл ние можем да кажем, че Учителите, като израз на Духовните вълни, не бива да се смесват със законите, със законодателството, с догмите. Най-ярък пример за мен винаги ще бъде Моисей. Моисей е една изключителна бъркотия. Първом, не е вярно, че не е син на дъщерята на фараона, а бил спасено еврейче.

Когато давате една култура с характер да стане религия, народността ви няма значение. Но вие може да ползвате една народност, на която може да дадете подвластност. Подвластността на кое – на националния дух, на националната идея. Великолепна теза, за да се направи юдейска религия и да се изведе юдейския народ, защото по силата на кръговрата те трябва в тази Коренна раса – Арийската, и в съответната подкоренна раса да дадат единобожие. Какво да направят? Да последват Аменхотеп IV (почти сто години след него евреите правят единобожие). Виждате ли изобретението в социологията – „Когато вие разрушихте града Ахетатон и идеята за единобожие, чрез друг народ, който има привилегията, ще го дадем.“ И го дадоха! Това е Учителството, това е планетната тайна на Логосите. Обявяват Моисей за евреин, натоварват го да води еврейското племе. А то винаги се оплаква... За този народ няма да спрат преследванията. Не е виновна историята – виновни са подпластовете от пластовете на една култура. Това не е енергия за отрицание, а разбиране тайните защо има исторически патове. Разбира се, че и на Хитлер никак не му е било ясно (макар че е един от донякъде посветените), за да мотивира поведение. А всъщност след изживяването на съответна Културна раса и създаване на съответна енергия за нова Духовна вълна, не може да няма безжалие. Казахме го – еволюцията е безжалостна!

Тази обща схема, която ви разчертах, може да ви послужи, когато искате да определяте нещо, без да се съблазните както за принадлежност, така и в лекотата на поведението. Това е, което може да ви даде още и добра социална присъственост, и отговорна преценка.

Ето защо поставям и този въпрос: Как стои проблемът с националния дух и националната аура? На новаторите ли е даден националният дух, за да осъществят било в подкоренна раса или в Духовна вълна културата на една сакрална революция? Точно преди малко това казах: евреите трябваше да осъществят културата на една подкоренна раса със съответната Духовна вълна – Вълната на Правдата. Когато това като Мирово съзнание стане с планетна задължимост, тогава планетата в съответния народ изгражда свещенодействие.

Виждате ли как се е родило свещенодействието – като вътрешна потреба. А след това тежи на хората, разбира се. Казва: „Отивам в храма“ – и трябва да се облече. Това поне във видимата страна допринася нещо – че някой прилага един закон за чистота. А че аурата им може да е мръсна – това вече не е предмет на приложност. Чистотата трябва да опазите, а предметът за чистотата не е само нравствен, той е и духовен, и материален.

Националната аура се защитава с духовни образци, материализирани символи и материални институти! Една национална аура, когато е включена, примерно казано, в йерархия на Духовните раси и Духовните вълни, безспорно трябва да почне своята защита с духовни образци. Създава се едно божество – то е духовен образец. То какво притежава? Ето прабългарите – какво притежава Небето? (Един образец им оставяш – то е символ.) Небето вижда и Небето знае! Колко души са научени от Небето? Всички онези, които водеха този народ да прави история. Може да са двадесет ханове, но те знаеха този голям духовен символ. Другото прави традиция. Затова казах, че национална аура се защитава с духовни образци, но и с материални символи и институти. Какво е Мадарският конник у нас? Той е една материална институция. Там са съчетани върховни тайнства. Дори, ако щете, и едно куче, което вярно стои, за да го убият. Защото кучето е жертвопринос – най-вярното! Защо не са сложили една лисица за символ? Защото лисицата вътре в човека дори е опасна. Или озверяването на вълка...

Националният дух без белег на предназначение е само социално-историческо попълнение! Затова умират култури. Когато имате само историческо и социално попълнение, не може да не умре културата. Защото, щом няма белег на предназначение, тя е вегетативна даденост и умира.

Друг въпрос, който представям, е това: Ако даден народ следва само еволюционния стадий на историята, той служи само на традицията. Хиляди, хиляди народи са потънали в забвение, хиляди ги има без предназначение и служат на традицията. Те са добра услуга на планетата. Може да не са социални роби, но са роби на една основна култура – „Ora“ без „et labora“. (Много са големи нещата, ако искате така да ги погледнете.) И затова те служат само на традицията. Има народи, които хиляди години правят само това – това е вегетация. Но тази земя има нужда от обработка. Тя има нужда от прилив на наши енергии. Колкото и да са нискостеблени, все пак имат мисъл-форми: „Аз трябва да я обработя, защото ще ми даде плод“ – идея за прехрана даже да е само, да не е идея за благородство! Традицията с хиляди години... Колкото и Индия да е мистериозна и богата в известни тайнства, водещите са само една шепичка, а другото е пещерно живеене, пещерно мислене... Това са им „големите“ тайни – служат само на традицията.

Аз няма да ви препоръчам никоя книга да четете за Учителите. Там има толкоз пудра, там има толкоз глупости, че човек не може да се начуди. Все пак е дадено нещичко, но няма да ви препоръчам нищо от това. За мен ще остане вярна тезата, че Учителството е история без учители, без автор.

Онова, което бих направил като малка схема с три параграфа, е: Какво е отговорността?

  • Отговорността е: Служение без Себе си; да чертаете Път, т.е. Голгота; и да се жертвате като благодат!

Това е първенствуващата будност на Учителите. Ако един Учител не служи без Себе си... Това Служение не са направили книжните учители. И тогава някой от учениците им може да бъде отличен, но по-голямата част са това, което виждаме на конкурсните изпити – петдесет процента двойки. Къде е учителят им дори на земята? Ама щом пък тия деца нямат белег за предназначение, какъв да е белегът и на учителя? Няма белег, но има развращение, че трябва да бъде утре професор, когато неговата партийна класа ще вземе управлението...

Пазете се! Затова казвам: Учителят върши Служение без Себе си; чертае Път – той е Голгота (имаме образец), и най-после – Неговата жертва е благодат, а не идея на страдание! Защото плахия човек само мисълта за страданието го окуцява и един бастун не му е достатъчен.

Окуцяването на хората идва от страха, от страха за жертвата. (Ето защо нашето вегетарианство не е да не бъде убито едно животно, а да не се вземе страховата психоза, вибрираща в астрално тяло на животното, която огънят не може да махне и врящата вода не може да освободи. Вибрацията на страх стои и много лесно влиза в човека чрез тази храна.) Затова героизмът се награждава с ордени, макар че твърде много фалшификати има за героизъм.

И това, което бих искал като поведение, е, че то трябва да се изрази с потреба – изразена потреба да принадлежите някъде! Тя е знакът, на който може да напишете своята опера или своята симфония. Потребата да принадлежите е изразът на вашето поведение.

Към това прибавям още нещо – приложна готовност. Когато искаш да принадлежиш като потреба изразена – тя трябва да не бъде смутена в готовността ти на тази принадлежност. Ако тя е смутена, тогава готовността ще прилича на апостол-Петровата. Когато нападат в Рим християните, апостол Петър бяга (в „Quo vadis“ на Хенрик Сенкевич е написано), насреща му е Христос и той пита Господа: „Quo vadis, Domine?“ – „Къде отиваш, Господи?“ А Христос му отговаря: „Там, откъдето ти бягаш!“ Светът е пълен с потвърждение на образци. Аз затова ви ги казвам, защото така по-лесно се помнят – имате образеца, който ви връща картина, за да си спомните знание, въпреки че чистото знание няма нужда от образци. Но вие трябва да ходите Път.

И трето – поведението трябва да е отговорно! Когато искате да бъдете „Аз и Той сме едно!“, трябва да сте отработили отговорно поведение.

  • Ученикът трябва да има:
  • изразена потреба да принадлежи;
  • несмутена приложна готовност;
  • отработено отговорно поведение!

Засега са тези три. Таблиците и изискванията се умножават толкоз повече, колкото по-фино човек улавя своето предназначение.

И така, дверите за Учителство чакат готовите, чакат пожертвалите се!

И пак ще изразя своята благодарност и ще ви помоля да ме извините, че повече от това не бива да кажа, защото някой може наистина да се изкуши.

Наложената необходимост ще ни раздели. Да ви пожелая да доживеем идеята за новата среща и Децата на Деня да осъществят своето предназначение!

Бъдете благословени!

 

Посветеността е право на присъствие – с отговорност!

 

[1] Матей 11:30.

[2] Матей 6:6.

[3] Иоан 16:12.

НУР 2017
НУР 2016
НУР 2015
НУР 2014
НУР 2013
НУР 2012
НУР 2011
НУР 2010
НУР 2009
НУР 2008
НУР 2007
НУР 2006
НУР 2005
НУР 2004
НУР 2003
НУР 2002
НУР 2001
НУР 2000
НУР 1999
НУР 1998
НУР 1997
НУР 1996
НУР 1995
НУР 1994
НУР 1993