Зареждам...
България – школа за духовно възмъжаване

 

БЪЛГАРИЯ – 13 СТОЛЕТИЯ

 

Ти дай ми, Родино моя многолика,

твойта воля като кремък яка,

огнивото на бунта, който извика

искрата на пожара, и всяка

страст на твоята плът чаровна,

която като икона във къщен храм

ще целувам с обич синовна –

дори когато на света остана сам!

......................

Не ми отнемай страданието свое,

в умора когато душата поревне

коленно пред победното стреме

да спомни твоите воини древни

и в час на унес молитвен – аз сам

на твойта гръд, де моето племе

за клетва и път издигна си храм –

Мадарският конник – там където

ръката събра гняв, жертва и плам,

страданието твое в сърцето

да взема и тръгна в пътя избран!

 

Ваклуш Толев

Откъс от едноименната поема
Октомври 1980 г.

България – школа за духовно възмъжаване

Дионис – Танг Ра – Христос е великият духовен триъгълник над българската земя!

България е идея! България е един голям трезор на духовости! Затова искам да спра определението именно върху духовността – школа за духовно възмъжаване! Защото България не е школа само за мъжество – онези копия, които са имали победна власт; онази конска опашка и оня орел, който след това става знамение на българските победи. Тя не е само прозрението на българина в приложността му на военното, бойното изкуство, за което се дават ордени; не е само властта и победната институция – само с това не можем да характеризираме проблема за възмъжаването.

Какво е онова тогава, което можем да изискаме, за да имаме една по-реална, а оттук вече и изведена в нейната мистичност или абстрактност формула „Що е България?“ Защото тя наистина е школа на духовно възмъжаване. Но кой я съхрани така? Тя земя ли е, топография ли е, история ли е, духовен образ ли е?

Нашите историци говорят за няколко Българии, но в края на краищата има само една − тук! България безспорно е с много прославности в осъществяване на своето историческо присъствие в тези земи, макар че българите са минали през много други места, оставили са добри дири, сели са странни семена, които светът е нямал. Историята ни е по-дълга от тази, за която човешката история свидетелства. Не е само проблем на доказателство, че един от синовете на Ной, както се твърди, е утробността на българина. По-съществено е другото − това, което казвам за неговия основен белег − българинът е духовен, а не само покрит с бойна слава. И не само защото е изключителен в своето трудолюбие е оставил такъв плод на ръцете, че е имал благополучие, че е могъл да направи една държава, която да граничи с Адриатика и Черно море, с Карпатите и Бяло море...

Кое е онова, което дава лик на българите за духовно възмъжаване? Имаме ли някакви други факти, определили това трайно присъствие тук (повече от 13 столетия), когато те са бродили къде ли не? В „Шестоднев“ на Иоан Екзарх, който е короната на културата на Златния век на България, се говори, че тесалийските мирмидонци на Ахила са българи. Значи ние имаме едно предшествие в тази земя с хилядолетия. След това същите българи са минали през много култури; минали са през големи планини, а планината е част от заслона, тя е идея! Бродили сме наистина къде ли не, но сме ходили пространствата на Духа.

  • Историята като приложна воля е провиденция на националния дух!

Тогава кой е пътният фактор, който заземява, но не лишава от духовност? Величието! Българинът винаги е прилагал своята воля за плодоносието, но той никога не се е лишавал от Небе, от своя Танг Ра. Танг Ра е само Небе – той е воля за просперитет и величие за духовност. И никой не може да ни отнеме величие, когато го носим!

Коя е обаче властността, която задържа българите тук и ги кара да правят това, което е изключително и в миналото, но най-вече в бъдността; кое е онова, което дава характер, за да кажем защо точно тази страна е белязаната? Нима няма други страни в Европа; нима нямаме белязани страни и извън Европа? Защо България съм извел на един пиедестал, че тя е школа на духовно възмъжаване и следователно ще даде и културата на бъдността? Защото Третото хилядолетие е белязано с предназначението България като приютно огнище да даде на света нещо, което йерархията на Духовните вълни носи и търси планетна утроба, която да остави на света една нова духовна култура!

България е държава на Духа!, според академик Дмитрий Лихачов. Но какво е нужно, за да може тук да прииде енергията на Мировостта? Необходима е първом земя, и то осветена! Необходима е харизмата, дори името на тази земя – такава, която да бъде отличаваща се. Защото земя имат всички, но има нещо, което отличава тази земя, което не е, както при всички други. Тази територия, която обитава българинът с поселението си сега, а и в едно свое предшествие, се е наричала Тракия. Тракия на финикийски е Ракхива, което значи „небесна твърд“, „етерно пространство“. Не това, което се разбира сега, не тази междина между гледа на човешките очи и малко по-голямата астрална пробудност, не етерен двойник. Под „етерно пространство“ в далечината на хилядолетията се е разбирало точно онова, което провиденцията е създавала като познавателност у нас; разбирало се е едно Мирово битие, една Мирова същност – Ракхива; разбирало се е именно духовната еманация на това, което ние наричаме сили, а сме го изповядали като божество – Небе. Ето какво е градирало пластове със своя ментален, душевен и духовен свят и по този начин е изграждало духовното възмъжаване на България!

Къде намираме подобна формулировка за земя? В първа глава на книга Битие, когато Творецът създава небе и земя, там имаме благослова и лицеизраза „небесна твърд“. И на цялата планета само тя, Ракхива, обиталище сега (макар и в ограничени граници) на българина, е именно небесна твърд. Значи ние действително носим вибрацията на онова, което между Небе и земя е създадено чрез пулсацията Fiat Lux, защото в това етерно пространство се намира цялата скала от физическото до Божественото. Да бъде светлина!, Да бъде живот! И именно този живот е същината, която тази земя носи.

Представете си с какво Дихание Сътворяващият е отделил това место на планетата – огнището на бъдна България, така че неговото наименование да значи точно небесна твърд. Тракия е духовно огнище – етернохрамово изповедно и душевно състояние за народите тук! Ето в наличие първият фактор, за да можем да твърдим, че в протяжността на историческото осъществяване, наистина България става школа за духовно възмъжаване.

Кой е другият необходим фактор? Защото може да има територия, може да има земя, която е осветена, но там, в самата идея на Сътворението, най-същественият фактор е този, който трябва да прави оплождане. Какво беше казал Творецът: Да сътворим човек по Наш образ и Наше подобие! (И имам една фраза, която звучи твърде странно: ние сме благодарни на земята, че ни храни, но и тя трябва да ни е благодарна, защото, когато я обработваме, ние влагаме енергии и є връщаме своята усъвършенствана плът.) Следователно другият фактор е човекът, т.е. личността – личността с идея за предназначението. А тук ние изначало още имаме такава личност – божество, облечено в човешки образ, което безспорно е същност от същността на Твореца и родител на това, което наричаме потекло. Имаме едно стихийно божество, най-властното в цяла Европа – Дионис (отговарящ на римския Бакхус, или Бахус на латински). И то божество на разрушението и възкресението (както Шива в индийската култура); божество, което разрушава и възкресява в цялата тази земя. Разбирате ли какво е носел тук Дионис – енергия на смърт и възкресение!

Пазвите на тази гръд, която сега ние наричаме България, са обиталище, а безспорно и храмов отвод на енергиите на това, което се нарича смърт, а тя, безспорно, е знакът на безсмъртието. Нейният ликов образ в лицето на Дионис е именно възкресение. Този излив е безмерен и той импрегнира с духовността си цялата наша земна плът. Най-голямата властност, която земята и човекът са чакали в послание на благодатната воля на Твореца, е било именно това – да разрушавате, но да може и да възкръсвате! Затова втората необходимост е личност, която да еманира Божествената си даденост с това, което наричаме Човешка божественост; личност, която създава аурата на земята, за да може тя, акумулирала енергиите, да изгради светилище, да изгради олтар на молението.

Третата потреба е морал. Моралът, това са добродетелите, с които ние сме огърлени, с които се изграждаме. Религиите, разбира се, ги приписват на боговете, за да ги изискват от човека. Като път за съвършенство моралът изработва у нас поносимост за знание, което пък е пътят за духовно живеене. Защото няма отговорно знание без божествени добродетели!

Добродетелите в акта на утвърждението са искали от човека и поведение на признание към кумира – това, което се нарича обред. Следователно четвъртата потреба е обред – израз на вътрешния образ на религиозно съзнание и повеление. Той е, който поддържа устойчивостта и уплътнява усвоената духовност. Обредите целят да събудят и чувството ни на дълг към щедростта на Божеството. Обредът е земно притегляне на човешката душевност, но и съпричастие с Всемирността!

  • Земя, личност, морал и обред са приложната необходимост за духовното възмъжаване!

Това са факторите, с които ние можем да изградим образа на България и да видим какво е създало школа в душевността, в пътя на един народ, който в хилядолетното си битие никога и никъде не е опорочил светостта на предназначението си! Така започват да се създават институции, култури; започват да се създават школи, светилища; започват да се създават учители, оракули – изгражда се духовната физиономия на тази земя, хранена от енергиите на съответното божество и поселниците, каквито са били и тракийците. Траките не са компонент в историко-етническото ни ядро, но като психологическа даденост са в сърцевината на националния ни дух!

Знайна е тракийската култура, и то много подчертано, защото тя, обратно на цялата култура на човечеството, изповядва възхвала, тържествен химн на смъртта и, разбира се, един умерен плач на раждането. Затова при тях ще намерим Залмоксис − една от най-великите земни личности – личност, която е роб, която е жрец, която става цар! Залмоксис приема жертвоприноса си, за да може отгоре, от Небесните полета, да бъде благодатен извор на просперитета на своя народ. Доброволна жертва имат само тракийците, само Ракхива – през три години една велика личност трябва да се принесе в жертва.

Това не е мотив за жестокост, а е имало такава тревожност – че изключително умните, големите духове са нужни на Божеството и те трябва да бъдат принесени в жертва, за да отидат да работят горе. Вижте колко реална е била кореспонденцията Небе – земя! Свобода от заземяване, свобода от адеси! Защото един Орфей (макар че и той е тракиец) ще слиза долу – в Адеса, да си търси Евридика, но Залмоксис отива в царства Небесни (както Христос хиляди години след това ще рече: Има горе царства Небесни).

Така земята ни започва да се храни с енергии както от Сътворението – когато е белязана, така и от присъствието на тези, които є създават физиогномичността и институциите. Тя, акумулирайки енергии, излъчва, захранва личности, които от своя страна са правили култури. Култури, които са различни от тези, на която и да е друга земя и духовност. Защото нашата земя е една метафизика и като метафизика ражда култури! И имаме един такъв образец, който ни е оставила пак великата тракийска култура: Перперикон – най-големият храм, чийто културни пластове са отпреди девет хиляди години. А пирамидите са само на четири-пет хиляди, както и културата на Индия е само на пет хиляди години. Имаме и тракийски гробници... Идеята за безсмъртната душа е била будността в отговорност да се изграждат гробници. Виждате ли как не са губили съзнание, че са безсмъртни? Защото гробниците, както и пирамидите са свидетелства за безсмъртие.

За да бъде попълнена духовната култура – предназначението на Тракия за свобода от заземяване – тук идва Танг Ра, българското божество. Танг Ра, Тенгри, Тян... на всички езици на далечния Изток (монголци, китайци и пр.) има един превод – „Небe“. Великото Небе! Така тази земя става магнитна потреба, която извежда и довежда онова, което някога си е отишло – българинът. Българинът идва с една много странна воля – именно волята за земя и за държава. (Това е величието на Аспарух!) Но кой е водителят му, кой е оня, който присъства в неговата духовност? Божеството Танг Ра; Небето, което е Слънце, съвест... Всичко!

  • Българският народ единствен в света е имал само една книга – не книгата на земята, а книгата на Небето!

Генът на този народ е Небето! Българската душа никога не е смущавана от чужди божества и никога не е разпилявала енергии в многобожие. И има нещо още по-странно: Танг Ра няма баща и майка, няма ангели и сатани – нито излишна добродетел и покров, нито съблазън! Това е единственото божество цялостно, без орнаменти и потребата на сътрудници – изчистената Божественост. Тангризмът е най-изчистеният монотеизъм в света, единствената религия, която няма раздвоение, която няма огледален обратен образ. Танг Ра не води битката добро-зло, така както културите няколко хилядолетия стоят в изповедалната и олтарното коленопреклонение. Вижте колко добре стои в пазвите на едно минало, че нямате битка между добро и зло – с това тази земя е напоена, за да каже сега Учението Път на Мъдростта, че злото е нееволюирало добро! Защото на този народ е белязано не само да покаже добродетели, но и да не отвърне с онова, на което ние сме много бедни – бедни сме в поведение да правим злини (няма народ по-беден от нас на това). Ние по същност не притежаваме идея за злина – виделината, вощеницата на нашата съвест никога не ни е позволявала да замръкваме в злини!

Така че тук идва една духовна култура в лицето на това Божество, което носи един особен морал: „Танг Ра знае, Танг Ра вижда!“ Ние нямаме Десетте Божии заповеди, защото заради нарушение не е нужно чрез правда да получаваш възмездие. Трябва будност, за да бъдеш отговорен пред това, което казва културата на Танг Ра – не се изведе добродетел „бъди добър“, а поведението ни се определи от това, че не можеш да направиш на другия зло, защото „Небето вижда всичко“. С окото на Танг Ра еволюцията градира моралната таблица на българина. Танг Ра няма таблица на добродетели, има прозрение! Това е величието на българина – прозрение!

И още нещо: Танг Ра носи висшата духовна енергия (с която именно Дионис – божеството на възкресението, е напоявало тази земя), енергията, наречена „оренда“. Към прилива на Мировото съзнание, с което имаме възкресение, идва Танг Ра, който локализира своята оренда в главата на хана. Представете си още кое време прабългарите са изграждали вътрешен олтар! Сега казвам, че новият олтар е Книгата на Живота у нас, а преди хилядолетия е сложен вътрешният олтар. Сложена е орендата, делегирана в главата на хана, с което се изгражда творческата воля; създава се България – школа за одухотворяване. Както казвам: История се прави от волята на цезаря и молитвата на жреца! И виждате какво възмездие има, когато ханът може да разпилее тази свещена сила – предвидено е в нашето прабългарско законодателство безкръвно убийство. (Защото кръвта е Азовата даденост!) Безкръвно убийство на хана! Има ли в света такава религия?! Има ли в Европа такава земя, която да е нахранена с орендата от този небесник Танг Ра?!

С орендата Танг Ра осветява, бележи и динамиката на времето, като слага тази енергия в опашката на коня. А някои с лека присмехулност ще говорят за „конски народи“... Не, има белязани народи! Защото много други народи в сърцето на Византийската империя имат земя, но нямат територия и не са направили държава. Именно хан Аспарух благословен обюздва коня, за да спре в тази земя, да вдигне олтар и да направи трон! Само ние, българите, дойдохме и смутихме Великата империя в нейното двуличие. Защото само ние в света носим в генетичното си начало и прилагаме в своята историчност тази духовна сила орендата. Не като благоволение, а като път за съвършенство! И не е важно, че българите са били, както се казва, шепица – те дават име, те оплождат!

Така Танг Ра предоставя няколко свещени повеления в държавата ни, когато българинът тук прави институции. Не е проблем само дали Мадарският конник, това храмово капище, е акумулираната идея на нашата национална битност – великата мистерия на религиозната ни съвест. Създава се една много странна доктрина: българинът не позволява на Византия да вбие своето копие – румфея, в нашето медно г`умно, където е светилището ни. Два века те не могат да ни победят в гръд; два века с Танг Ра сме непобедими!

Нямали сме други богове. Но имаме Умай – женското начало, свещена утроба (не толкова богиня); имаме и Йер-суб – свещената земя-вода. Колко много страници сме направили, за да бъде трапезата ни достатъчна да нахрани и собствената ни будност, да нахрани и света!

Виждаме как се попълва страница по страница книгата на възмъжаването чрез Дух. Дионис и Танг Ра се събират тук в една велика среща за път и взаимност. Тези две линии очертават идеи – не идеологии. (Идеологиите обвързват човека, а след това се обръщат в негово малтретиране.) Танг Ра е битие на безспорността Небе, докато Дионис е възкресение! Така се сплита венецът над тази свещена земя, която придошлият българин осветява след това с още едно велико знамение – знамението на човека, не стихията, която възкръсва; знамението на Сина Човечески, Който прави Самокръщение – възкръсва и става Син Божий. Христос не е отрицание на Дионис и Танг Ра − Христос е друго Възкресение и друго Небе. С него се направи триъгълникът над България.

  • Дионис – Танг Ра – Христос е великият духовен триъгълник над българската земя!

Къде е тайната на Евангелието, за да го изповяда прабългаринът? Това, което тангризмът бе утвърдил – личността. Личността, човекът! Христос го защити срещу колективното съзнание и синедрионната подлост. Какво казах сега – само човекът е свещен, не институцията! Ние трябваше да йерархираме в една социална формула, за да можем да направим нови олтари и наистина да възмъжеем в поведение на това, което дава едно ново Учение. Защитавайки личността – Христовата идея за човека – трябваше да направим своя голям хилядолетен поход!

Ето кое съставлява енергиите на това, България да бъде школа на духовно възмъжаване. И тя го показа из началните си още векове, и ще го показва до своя неопределен още завършек. Защото империи като Римската, като Византийската, като Великата империя на Наполеон и пр. ги няма... Виждате ли как това духовно вълмо от енергии можа да захрани една тепърва организираща се държава и сменяща своя олтар, за да създаде предпоставки осветеността на душата ни да въздейства на будността на очите и ума с това, което се нарича социална форма на тайнствата и култура на историческата ни потреба!

Така два века България живя с Танг Ра и с меч, после единадесет века с Христос и с меч и перо! Прозрението за кръщението на българите е действително историческа потреба. Необходимостта е да се направи единството между Дух и материя, между добродетел и знание – ето потребата да извикаме на живот Христос. Каква далновидност! И виждаме линията – лъча на просветата, на просвещението, защото невежеството е най-лесната хапка на хиената, както наричаме Византия. А ние, българите, сме хиляди пъти по-посветени, защото не извратихме Христос!

Кръщението на българите е нещо, което го няма в света − свят, който е трябвало да смени стихийните си богове с Христос. Българинът обаче е трябвало да смени само един бог, за да може да се приеме Сина Човечески и да Го направим в душите си така възкръсващ, както в тази земя преди това е възкръсвал Дионис. Така се получи великото съчетание – една земя, наречена България, да стане школа на духовно възмъжаване!

Тогава възмъжаването какво е? Идея за свобода! С възмъжаването правим характеристика! Затова имаме и земя, и личности, които еманират своето лично и Мирово съзнание в пазвите на тази земя – правят я свещена. Защото само личностите, и то когато са свещени, могат да направят свещени институции!

А какъв е моралният статут, който изгражда институциите ни? Това е статутът на свещения меч. Българските ханове, когато са подписвали договори с византийските императори, не са приемали клетва само в светото Евангелие, а са изисквали да бъде целунат свещеният меч – свещената клетва на българина! И само ние имаме символ седм`ицата − седмолъчата звезда, или розета с изписани имената на седемте небесни светила! В същото време сме имали и орела – водаческото начало в бъдната история на България.

С какво друго се ознаменува тази земя, кой е другият белег, за да стане тя именно школа на духовно възмъжаване? Има в нашата старобългарска литература един израз „приложение книг“. Приложение книг – това е Великият събор в Преслав, в който ние правим своето не само кръщение вече, а своето търсено знание – култура. Да влезе в институциите ни старобългарското писмо, да ратуваме за самостоятелна църква… Да имаме: своя азбука, свое служение, своя базилика. Това е другият триъгълник!

Така започва и се създава онова, което пак никой в света няма – златни епохи имат, сребърни и глинени, железни и какви ли не, но Златен век на книжнина, на духовност, нямат! Мнозина могат да се хвалят със своите философи, но малцина могат да кажат, както нас, че имат мъдреци, духовни учители. Така охран`ихме азбуката, която бе предопределена за други, но предназначена за българите. Златният век е една велика страница в душата на нашия народ; културата е национална кръв на българите!

Тогава се питаме – кой ни съхранява в падения и във възходи? И дали паденията не са добрите ни уроци да се съхраним за това, което една бъдност ни готви – на нас, българите, които в своята мощ сме диктували световни култури и граници?... Защото се виждаме в едно петстотингодишно робство, влезли с голямата идея на исихазма в своята вътрешна пещера, за да го понесем с духовната отговорност пред континент, Земя и Небе! На нас беше предопределено да погълнем инвазията на азиатщината, без да загубим право на присъствие и дух на творчество, с което белязахме Пътя на една бъдна България. Българите прекланят своя меч и застават на страната на онази сила, която спира и акумулира инвазията на азиатството, за да може да предостави на Европа да изгражда поне етажите на цивилизацията. Защото Европа култура не можа да направи, а върна културата на древността... Това, което умът дава, е цивилизация – култура се създава от големите духовни огньове, които разгарят световната откровеност!

Ето в каква аура е изграждан духовният, социалният и гражданският ни бит! Тогава няма защо да се учудваме, че можем да приложим исихазма – мистичното, безмълвното християнство. Правим и един прорез с богомилството, независимо от дуалистичните му начала, което след това създава тревоги и битки в Запада.

Когато си даваме преценка, трябва да видим, че българите сме били под робство, но никога роби! Затова след като се освобождаваме и правим Търновската конституция в 1879 година, там има един член (гл. XII, дял I, чл. 61), който казва, че „всеки роб, щом стъпи на българска територия, става свободен“. Това е мироглед, който няма равен! Става свободен – конституционно узаконявате свободата. Изумително! С коя теза от Учението Път на Мъдростта е съпоставката – свобода от минало. Това е голямото тайнство! Такава е психологията ни и в цялата история хилядолетна – да създадем път и идеология за свобода. Няма народ, който да не е имал идея да оробява – само нашият! Ние нито в личното си поведение, нито в социалната си доктрина, нито в приложната си победност сме прилагали робство. Побеждавали сме, но никъде не сме правили роби!

Българите винаги сме имали морално огледало. Затова не правим кръстоносни походи. Калоян не приема призива на папата и не облича тогата на крал – отказва да участва в кръстоносен поход. Нашата будност не ни позволява да приложим и доктрината на Инквизицията, която не е ли един позор?! Ето от какво сме опазени!

Разбира се, че в пазвата на възмъжаването ни влиза и това, което е негаснещият огън в светилището на българската будност – Будителството. Будителството е провиденция на Духа в историзъм! Тогава, когато се е мислило, че огънят е загасен (една тайна носи българинът – Огънят!), в пепелта са стояли въглените и именно Будителството слага вятъра на своята национална доблест. Издухваме пепелта на вековете, извикваме това, което предназначението ни е дало. Тръгва нашето Възраждане, което има много богата и провиденциална историчност. Ето защо то не започва с ренесанс на гръцката стара философия. За разлика от Европа ние не правим Ренесанс, а той не ни и трябва. Ние не преселваме чужда култура и философии, защото имаме своя достатъчно величава култура като същност, а и притежаваме знака на една белязана земя.

Будителството е иконостасът на идеята ни за свобода и култура! Нашето народно будителство, Възраждането е уникат – няма го в световната история! То е национална отговорност – една от най-големите ни идеи, която сложихме в пазвите на бъдещето, защото го усвоявахме в приложността на едно минало. И то не е от деня на искането да се освободим от робство. Будителството е, още когато вземаме една земя и трябва да я направим територия; когато правим един нов институт, когато правим две нови школи – Охридската и Преславската, и една трета – Търновската след, векове... И с основание се гордеем, че с Възраждането ние сме доработвали характеристиката на духовното възмъжаване, на духовната даденост, която носим в хилядолетията. Вековете не можаха да погубят вътрешната ни иконография, защото духовната ни същност стоеше жива в душите ни! Безспорно там има една дързост, има един основен белег – искаме да си върнем себесъзнанието с това, че сме имали. Никой не можа така добре да квалифицира душевните правила, никой не създаде такъв статут властен, както Паисий – Имали сте патриарси, имали сте царе, имали сте култура...! Имали сте... е възкресението ни − българският народ има духовността да възкръсва! Тогава можем да разберем нашата изповедност в столетията на робството и каква битка сме водили: битка за просвета, битка на меча и битка за моление. Това е пък триъгълникът на българското Възраждане!

И ето една даскалоливница – идеята, линията на триъгълника за просвета, битката за просвета. В българина не е болката да го просветиш само, а да го посветиш! Това са правили нашите школи. Ние нямаме институция държава, а правим Книжовно дружество – Българска академия на науките. Кой не е възмъжавал (без налична социална и политическа свобода) в такъв акт! Ето и читалищата, които наричам винаги академии на българското знание; ето и тоягата на хаджи Генча – символ на нашето училище, килийно или гимназиално... Тези символи не могат да бъдат забравени, тази тояга е носела енергията на възмъжаване!

Още по-странното – имали сме и мъже, чийто дух никога не е бил смутен, защото е възмъжавал в тази школа на духовност. Мъже, които са живели с тревогите за онази свобода, която трябва да ни донесе битката на меча, кален през това огнище на школата за дух. Една велика тайна са знаели – идеята на възкресението, пътя на възземането. Защото това е богатството – да имате от всичко! Тези мъже, които са носели обидата на личната доблест, на осквернената сестра или майка – тези синове са имали не идея за протест, а право на бунт. И това са правили – бунт, който е огнената стихия на възмъжаващия дух. Светостта на оскърбената съвест и поругана чест не могат да не те пожертват! Това е голямото тайнство − идея за безстрашие пред безизходността. Ето как се изгражда другата линия на триъгълника – мечът. И кое е онова, което е покровителствало меча? Нашият Балкан – както Пенчо Славейков го нарече „побащим стар“. Значи в тази земя имаме още една гръд – на Балкана. (Неслучайно Хемус е наричана и „Хем“, защото е от една планинска верига с Хималаите. А веригата на духовните посветени е Индия, България, Унгария – това е веригата!) Какво беше Балканът като съставка на земята? Убежище, с което безспорно България два века не позволи в гръд да бъде победена от Византия, и в същото време, когато е в робство – утешната закрила. Балканът е в характеристиката на школата на българското мъжество!

А в Лъча на Молението, с битката за моление, Българската православна църква, която не е съществувала като институция в оробената епоха, прави институционни дела. Прави един изключителен феномен, несъществуващ другаде в света – Църковния въпрос! Застава срещу Цариградския патриарх и извоюва екзархия, без да имаме нито институцията държава, нито институционно свободна църква. И екзархията ни беляза границите на бъдна Санстефанска България! Ползваме нещо страшно голямо – ползваме идеята възкръсение, в деня на Възкресението (3 април 1860 г.) обявяваме независимост на Църквата. Защото Възкресението не е феномен, то е идея за живот! Животът е едно голямо насилие, насилие обаче, което не ви краде най-важното – свободата, а ви слага в епохата на тревожна лична голготска пътека. Да не крадеш, а да си извоюваш свобода!

Така в тази голяма тайна, наречена България, в която идва българинът, се изгражда школата на възмъжалия, школата на творческата воля. Цялата наша земя, с всички нейни дадености, с благодатта, е един храм на бъдността! И затова тази трапеза на Мъдростта, която поднася идеята няма зло, има нееволюирало добро, не може да не бъде приета. Тогава страданието не е страдание, а е развитие. В този смисъл можем да кажем, че в България наистина е имало една невидима школа, която е давала духовно мъжество.

  • Духовното възмъжаване е формула на посветеност!

Дързостта на българина се дължи точно на това, че е възпитан, че е изграждан в тази школа на дух; че изявява доблест и разбира се, че пише без страх страница на мъжество. Воля, доблест и духовност е характеристиката на българския народ!

В българина е вградена сянката на Мъдростта! Българският дух трябва да възмъжее в приложната теза на една нова духовност – Духовната вълна на Мъдростта!

НУР 2018
НУР 2017
НУР 2016
НУР 2015
НУР 2014
НУР 2013
НУР 2012
НУР 2011
НУР 2010
НУР 2009
НУР 2008
НУР 2007
НУР 2006
НУР 2005
НУР 2004
НУР 2003
НУР 2002
НУР 2001
НУР 2000
НУР 1999
НУР 1998
НУР 1997
НУР 1996
НУР 1995
НУР 1994
НУР 1993