Зареждам...
Еволюция на идеята добро-зло (0/2006)
razdelitelki_all.pdf

Предизвикателствата
на Третото хилядолетие

Няма зло, има нееволюирало добро!

В Третото хилядолетие човечеството не може да влезе:

  • С доктрината на грехопадението.
  • С мантруването на будисткото монашество;
  • С олимпийските безсмъртници;
  • С египетските посвещения;
  • С индийските многолики и многоръки богове;
  • С братоубийството на братята Исмаил и Исаак!
  • Христос рече: Аз и Отец сме едно!

В Третото хилядолетие човечеството трябва да влезе с:

  • Нова повеля на Духа – Духовната вълна на Мъдростта!
  • Нова дързост: Да се яде плодът на Мъдростта;
  • Нова нравствена таблица: Няма враг – има събожник;
  • Нова преценка за човека: Човекът – Богоосезаема необходимост; Човекът – бог в развитие,
  • Нова йерархия: Човекът – зрим теогон;
  • Нов орган: Третото око;
  • Нов символ: Триъгълникът със Змията;
  • Нов олтар: Книгата на Живота – Съзнанието на Бога;
  • Ново служение: Без Себе си;
  • Нова екзистенция: Да бъдеш – не да имаш;
  • Нова идея за смъртта: Възкресението – надгробна властност;
  • Нова енергия: Да се свърже Божията човечност с Човешката божественост;
  • Нова култура: Културата на Знанието – знаещият е повече от безгрешния;
  • Нов Път: Пътят към Дървото на Живота!
  •  

Еволюция на идеята добро-зло

Няма зло, има нееволюирало добро!

Каквото и да се говори за човека, колкото и много добродетели или вещини да му се приписват, ще остане нещо, с което той ще продължава да се осъществява – това, което Христос рече: „Бъдете съвършени, както е съвършен и Небесният ваш Отец.“[1] Но Той предостави на човечеството нещо много повече и Учението Път на Мъдростта го мотивира и изрази – човекът е един бог в идея за съвършенство не, а в идея за обожествяване. Защото пак Той, Христос, сложи още един израз, който е изначален: Аз и Отец едно сме!

  • Новата Конституция на битието е Аз и Той сме едно!, а няма зло, има нееволюирало добро е новата планетна социология!

Цялата история на човечеството е накамарена от книжнина за човека. За него е създадена наука – наука за взаимността: човек – Бог; човек – човек; човек – природа; човек – Космос. Наистина, неизчислими са книжнините, които са решавали проблема за тези взаимоотношения с две много важни понятия, станали надвластни дори над самия човек – а именно понятията добро и зло. По-властни от него са, защото те му определят мястото да получава награда или наказание като идея за възмездие.

Тези две понятия съпътстват човека – така свидетелстват всички Космогонии, всички книги на Сътворението, а най-вече Библията. В тях след Сътворението на човека се предоставя възможността да се осъществява в идеята за живот, т.е. да съществува и след това да осмисли съществуването си. Но съществуването не може да стане вън от взаимността – като поведение към Родителя му; като поведение към света, видим и невидим; като поведение към семейство, съседи, народ...

Така още в книга Битие се поставя и излиза на преден план взаимодействие, което ражда и оставя в историята на човечеството понятията добро и зло.

Идеята добро-зло е науката, която диференцира човека в еволюция: от формата на неговото сътворение – през битката за човека – до извеждането на Бог от човека. Тази еволюция в една безспорност се осъществява от вложената от Сътворителя енергия, или от това, което казваме – вложеното Дихание в корпуса на сътвореното от планетната плът.

Нека кажем изначало, че ще разгледаме въпроса за еволюция на идеята добро-зло, а не само на доброто и злото; на идеята, която минава през формата на възможно поносимото в отношенията на човека със света. Ако ние нямаме пред себе си другия субект, към когото трябва да отправим поведение, и ако нямаме в себе си будността на Сътворителя, трудно бихме могли да намерим еволюционната даденост на тази взаимност.

Еволюцията ни събира във взаимност, за да можем да изградим това, което се нарича таблица на нравственото поведение. Но проблемът е дали доброто и злото са предмет само на морално съотношение, дали те се вграждат и осъществяват само като нравственост, или и нещо друго има? Измеренията на взаимността към Бога ли са, или към онова, което едно общество е сложило вече в изискване към човека? И кой определя тази битнина? Безспорно човекът!

Кое е онова, което еволюира в човека? Съзнанието в преценка на взаимност и вложената динамична същност у нас – божествеността, която сама за себе си трябва да се осъществява. И за да можем да изградим идеята за еволюцията, ние даваме на света тезата за Духовните вълни и тяхната йерархия. Именно те, в проекцията на своето еволюционно осъществяване, градират принципа за добро и зло.

Затова трябва в различните Духовни вълни да погледнем как се изгражда тази идея. Защото в древните култури ние ще видим потребата от добро и зло само като възмездие – измерение, с което човекът е награден или наказан. Но това не е тайната на идеята за еволюцията на доброто и злото. Когато пък се потърси като благо, тогава религиите поставят, че най-голямото благо е признанието на Божеството и живеенето в Божеството, т.е. самото признание и живеене с Божеството е вече едно добро. А този, който се отлъчва от това, вече не е добър.

Йерархията на боговете създава различни стойности в преценката за добро! Респект са внасяли боговете. Така в социалността се е изхождало от една тайна – че таблицата на морала трябва да бъде дадена от Божество. Тук е тънкостта и усетът на онези, които са могли да сумират в социалната сърцевина идеята за религия, т.е. за Божество. Защото от това, което ни дават философите, никой не прави изповедание; и на никой философ (независимо, че те създават постулати на морално поведение) няма олтар на всемирно поклонение. Затова Десетте Божии заповеди ги дава посланик на Бога в лицето на пророк Моисей. Това е тайната, когато искате една доктрина да бъде доведена до социално изповедание – тя трябва да бъде изведена от онова, което внася респект.

В културата на юдаизма и в културата на християнството идеята добро-зло влиза като потреба за знание – едно предизвикателство за раздвоение в Целостта.

  • С идеята добро и зло човек се включва във вибрацията на знанието като религия!

Но кой – Бог ли създава доброто и злото? Не! След Сътворението имаме раздвояване и по-късно идва тезата за добро и зло. Това е вътрешният, вложеният принцип на еволюцията на човека!

При Сътворението човекът няма пъпна връв. За пъпна връв Сам Творецът му дава Диханието Си. След извеждането на Ева от Адам, Диханието прави нейната пъпна връв. Но след създадената взаимност, в която трябва да продължат да съществуват, те са предупредени, че не бива да ядат от Дървото за познаване добро и зло, защото ще умрат. Значи преди да имат осъществен живот е сложена предпоставката, че ще умрат, т.е. съществува идеята „смърт“.

Тази идея я имаме илюстрирана и преди това – когато Адам е приспан, за да може от него да се изведе Ева. Сънят е първият знак на смъртта – първото свидетелство, че смъртта е един сън, който ви позволява бъдещ живот. Защото от Адам е изведена Ева, а Ева, буквално преведено, значи „живот“.

Коя, обаче, е тази сила, която накара Адам и Ева, преди да познават преходността, да ядат, за да умрат? Тук именно, когато се тълкуват текстовете на Свещеното писание, трябва да се знае, че те са написани на три различни нива: буквалното, с което се удовлетворява обикновеното; алегоричното, което трябва да бъде интерпретирано; и свещеното – езикът на посветените.

И така, явява се един нов и много странен елемент в доктрината на Сътворението и живота на човечеството. Виждаме го вън от себе си, но тези, които са минали известни обучения, знаят, че го носим и в себе си – това е идеята за Змията. Змията, за която Христос каза: Бъдете мъдри като змията... Тази Змия – символ на мъдростта (Змията-Огън), е, която ни дава вътрешното прозрение, или сигнала на Бога у нас. Именно тя някога е разграничила полюсите на добро и зло, а сега, с Духовната вълна на Мъдростта ни открива тайната, че няма зло, има нееволюирало добро.

Змията, макар там да е наречена сатаната, дяволът, който се преобразява, който изкушава, който мами, казва нещо много странно: Не, няма да умрете, а ще ви се отворят очите и ще бъдете като богове – знаещи добро и зло.[2] И наистина, след като ядат (това става повод за натрапено внушение, че са грехопаднали), Бог ги гони от Едема, като казва същите думи: Адам стана като един от Нас.... Значи знанието що е добро и що е зло е част от вашето посвещение, че сте богове. Една привилегия, която е пазена, но и една събудена идея за съблазън да знаете. Най-върховната тайна на човека – идеята за знанието, идва от това, че Бог Отец, вдъхвайки Диханието Си, го прави повече от жива душа – прави го Богочовек. Диханието е именно, което дава пулсацията на еволюцията в идеята за познание, а Дървото на познаването доброто и злото става първият кръстопът пред човека, за да получи той тласък за еволюцията.

Плодът на познанието на добро и зло е полярността като възможност за развитие. И голяма дързост е била потребна да посегнем към този плод, което е слизането в материята. Дързост да искате да знаете и да умрете... Казал съм – боговете умират, но Бог остава! Много от вложените при Сътворението богове в човека умират, след като той научава закона за добро и зло, но Бог остава – защото Той е у него!

Гонимата тайна е, че знанието дава правото да владеем смъртта. Тогава чак може да се разбере защо въпреки забраната, Адам и Ева имат дързостта да ядат от плода на познанието – защото стават като боговете! А щом да знаеш що е добро и зло е привилегия на боговете, тогава къде отива смъртта?!

В този аспект може да се постави и въпросът за вярата. Но в Едема, в Рая, няма дърво на вярата. Тя е много потребна именно тогава, когато ни липсва знание. И да се търси опорност само във вярата е остатък от това, че сме имали запрета да ядем от Дървото на познанието, че нямаме дързостта да протегнем ръка и към Дървото на вечността.

Идеята за знанието е първата борба на човечеството. (И ние виждаме какво прави един Прометей – заради знание краде огън и приема приковаването.) С познанието започва еволюцията с вложената тенденция човек да се върне в своя Отец. Защото никъде не е казано какво биха правили Адам и Ева в Рая без да имат тенденция за еволюция и път за бъдеще. Логично е, че креационната доктрина не може да реши този проблем. Тогава идеята за еволюционността като болка и едновременно като принцип за съвършенство стои в ядрото както на човека, така и на цялата космична воля. Тази космична воля е сложена във волята на Адам, и тогава Адам, умът, еманира своята възможност да даде воля на Ева, на желанието – този плод е многожелан, в потреба да се яде плодът на знанието. Оттук идва идеята добро-зло в еволюцията като част от сътрудничеството в плана за съвършенството.

  • Знанието добро и зло е първото стъпало в еволюционната възмога за съвършенство!

След като тези две понятия влизат като потреба на съприкосновението, Бог какво казва? Слез долу, Адаме (гони го от Рая, гони го от Умственото поле – тези, които познават окултната литература, знаят, че под Рай се разбира полето на Ментала), иди и обработвай земята! Ora et labora!, „Моли се и работи!“ – в идея на възземане. Така човекът издига олтар, защото в него има вложено освен образът и идея за подобието. В него се чува един глас – Адаме, где си?, който иска олтарно признание и служение, за да има отношение добро-зло. Това е гласът на Бога в Адама, който се търси в човека, защото може ли Господ да не знае?! И тогава доброто и злото започват да създават принципите на нравственото поведение; доброто и злото стават веслата, с които лодката на еволюцията тръгва в поройното на човешкото към океана на Божественото. И това преминава през всички Духовни вълни: Митологията обучава в овладяване на стихиите; Правдата обучава в усвояване на законите; Любовта обучава в жертва и прощение...

В идеята да слезете и да обработвате себе си и света ще изпитвате под напора на еволюцията това, което като болка се нарича „злосторие“. Тук е не голямата грешка, а неосъзнатата потреба от болката – неосъзната, и ето защо ще е „злина“. Но когато извеждаме целостта на идеята добро и зло в нейната еволюционна пътека, ние ще прозрем в Мъдростта, че човекът, осъществявяйки се като бог, ще се освободи от идеята за страдание и ще приеме само принципа на развитието.

Но кой храни тези два бряга добро и зло с енергии на съществуване? Митологиите дават образец за свобода от земно притегляне. Антей е властникът, защото майка му – Земята, го храни с енергия и той е непобедим. Да, но небесният Херкулес – син на Зевс, разбира в какво е неговата сила, вдига го една педя над земята и го побеждава. Земният Адам и Небесният Адам! Тогава що за битие е човечеството да не може да се осъзнае, че трябва да се обезземи?! Как никой не съзна мистерията: човекът между добро и зло и идеята за богове – привилегия на боговете е да знаят! Затова митологичното съзнание си отиде и тези стихии, които бяха облечени в дрехите на богове, трябваше да освободят енергията за човека.

Така че, когато ни се поднасят формули за добро или зло, ние ще трябва да търсим йерархия на нашата възмога. Преценката добро или зло не е на еволюцията, тя е лично отношение; доброто и злото са субективни видимости!

Ето защо блудният син е простен от баща си (Духът), а по-големият брат (умът) му завидя. Тук имаме морална, нравствена оценка, а не правно възмездие – бащата трябва да прости, защото Дух, който не прощава, не може да храни чедата си. А тяхната непослушност е играта на вълните на еволюцията. Тази „игра“ е първата необходимост, с която битката започва. Ева не крие, че я научава Змията – Кундалини у нас. Адам пък прави първия дипломатически акт в света – той не казва, че е виновна Ева, а Онзи, Който му я е дал: Ти ми даде жената.[3] И не изказва жал, че ще умре, а последва жена си. Защо? Защото андрогинът трябва да получи привилегията да ражда – последица на тяхното раздвоено андрогинно единство, което безспорно в себе си е сгърнало и листа на доброто и злото. Така човечеството тръгва с различни оценки за добро и зло в своето осъществяване.

Нашият народ има една великолепна теза: „Ела зло, че без тебе по-зло!“ Народът в своята психоза знае много, защото слуша, така да се каже, вибрацията на една биологична еланност (както Бергсон[4] говори за една биологична интуиция). Тя не е още осветената интуитивност, но е първична и затова ще се каже „... без тебе по-зло“. А ние се страхуваме от злото, защото го познаваме само от едната страна – че ни причинява болка, без да признаваме, че ни развива.

Ето защо човечеството в еволюцията на идеята за злото стига до това, че му дава персонален характер. А в гръцката митология ще срещнем негодуванието, което Гея изживява, че съпругът `и Зевс изневерява или че не е потачил нейните чеда, великаните. Тогава тя, оплодена от подземния цар, ражда стоглавото чудовище Тифон. Значи вследствие идеята на негодуванието започва да се ражда не принцип на злото, а принцип на отрицанието.

  • В онтологията на злото стои ритъмът на вечно повтарящото се отрицание!

Възможно ли е в това поселение у човека от толкова много божества да има тенденция на отрицание с идея на отмъщението? Безспорно, щом я дава митологията като образец... И тогава именно, в мярката между полезното и вредното (макар че понякога полезността е по-вредна, защото човек не осъзнава потребата си да расте), се създава класическият дуализъм с бог на злото – Ариман, и бог на доброто – Ормузд. Там стои проблемът за битката между доброто и злото, която привършва с идеята, че може да се пулсира и да се изгребе зломислието, за да не му се позволи злодействие.

Така тази битка между бога на доброто и бога на злото, под ръководството на Ахура Мазда като върховно божество, завършва с бройността на годините в правото на присъствие на Ариман. Победата идва обаче с една много странна формула: с „Химна на вярата“, където двадесет и една думи в този химн, със съответната вибрационна сила и власт, освобождават Ариман като присъствена персоналност, за да се върне в Целостта. Следователно няма бог на злото, а само полярност като познание на принципи. Никой не разбра тази голяма тайна, че в класическия образ на дуализма стои неродената цялост на единобожието!

Психологията на човечеството е изживяла дългата история на двубоя между доброто и злото, а то продължава да го живее още в своите граждански кодекси – между право и неправо, справедливост и несправедливост, истина и лъжа... Може някой да каже, че в Десетте Божии заповеди не е повелено да не правите злосторство, но е повелено да не лъжете, което е нюансировка на злото.

Идеята за ползата и вредата остава в битологията на човечеството – както в религиите, така и във философиите. Макар че и в доктрината на Древния изток ние имаме едно друго знание – знанието, че натрупаната отрицателна енергия може да се изчерпи със законите на прераждането и кармата. В еволюцията кармата преценява доброто и злото, а прераждането получава тяхната стойност. Така Източните религии предоставят еволюцията като доктрина в противовес на доктрината на креацията. И все пак, вместо да упражнят воля, с която да йерархират в познанието и сложат енергията на доброто, за да омаломощят злосторството, придобиват опита как да изчакват с оправданието: „Такава ми е кармата, такава е кастата ми.“ Кастовата система е формула, с която, фактически, се обслужва двойнството добро и зло. Примирението е в това, че кастата, в която е роден човекът – плод, разбира се, на неговата карма, го поддържа на едно ниво. Тогава идва лентяйството на ума. И затова пет хиляди години, при една съвършена митология (не съм намерил по-богато дарение на Небето в идеята за цивилизация, която може да се роди от митологиите) и една философия, дълбочината на чиято мъдрост едва сега някои могат да уловят, индийците останаха да се къпят в Ганг.

Ето виждате как продължава митологичната памет, съхранила великите тайнства на човечеството... А тайнството е памет на Откровението!

Идеята за добро и зло, т.е за ляв и десен бряг, за да има вода, която ще стигне океан, е в нашия и физически, и морален, и правен, и верски живот. И естествено, тя трябва да обслужи закона за еволюцията. А еволюцията е, която ще създава постулати. Така йерархията на Духовните вълни, именно чрез постулати на морала, чрез законодателства, чрез заповеди Божии и пр., изгражда човека в идеята да го освободи от злото и да му каже, че то трябва да бъде еволюиране в идеята за добро. И не е достатъчно това, което казва религията: Добър е оня, който почита Бога. Най-добрите служители на еврейството минават край ранения, но само му състрадават. Не състраданието, милосърдието е добродетел! И само един – самарянинът, превързва раните му и създава идея за милосърдието като активност на доброто.

Активното добро е едно измерение, доколко будността може да въздейства в метаморфозата на злото! Така самата идея добро-зло, диалектично тласкала човека към развитие, в даден момент ще изчерпи своята стойност. Човекът е бог в еволюция и тя изисква първом двата бряга, но когато вие концентрирате еволюцията си в Причинния свят, тогава двата бряга се губят и времето изчезва.

Как, обаче, трябва да схванем това голямо тайнство, тази голяма дързост да се йерархира в духовността? Защото не е достатъчно да правиш добро. Трябва да бъдеш добър и когато не правиш добрини – да си добър е вътрешна отговорност, а не деяние. Който от съображения прави добро, се развива – добрият е свободен от кармата за добро! Но и това не е достатъчно – трябва да бъдеш посветен...

Така един Пилат прозря нещо, което никой не бе видял. След като имахме човека като zoonpolitikon, след като имахме човека като sapiens, никой не бе открил Човека. Пилат го открива: Ето човека! Значи социалната доктрина, която се оглавява и представлява от Пилат, е по-морална, отколкото доктрината на евреите – защото той казва за Иисус: В Този човек не намирам никаква вина, а те викат: „Разпни Го!“

Две хиляди години човечеството се развива между два полюса, между Кръщението и Разпятието: Това е Моят възлюбен Син, в Когото е Моето благоволение! и Ето Човека! С това в човека не е спряна битката за човека, а е осъществена свободата от животночовека. Но не е приемливо и извинението на латинците: „Errare humanum est.“ – „Да се греши е човешко“. Докога? В угода и на правната, и на верската доктрина!? Когато предоставите на лошото възможност да се прояви, му давате възможност и да се плоди!

Във всички стари култури ние ще намерим и най-различни мисли върху злото, защото не можем да кажем, че не го забелязваме. Въпросът е, доколко му даваме естествения прираст в усвояване на добро и доколко му оставяме властност, която може да бъде наш знаменател и да ни унищожава.

В „Книга на Мъртвите“ на древните египтяни например има нещо много странно:

  • О, богове, вие, които идвате да ме посрещнете,
  • ръцете си към мен прострете,
  • защото станах бог, вам равен.
  • А когато окото божествено за миг едва ли не угасна
  • при битката между Сет и Хор,
  • аз към живот го върнах.[5]

Сет и Хор са божествата на доброто и злото в египетската митология. Затова битката между Сет и Хор е битка между доброто и злото и вижте как е застрашена духовността: окото Божествено за миг едва ли не угасна... Една битка, която може да погуби окото на Вечното – Божественото, или третото око, както го казваме. Но още тогава са израствали богове – човекът-бог: Защото станах бог, вам равен!

„Познай себе си и ще познаеш боговете“ е пишело на Делфийския храм. Боговете могат да те обслужат да се познаеш, но те не са тенденцията, към която се стремиш. Тези божества, целият твой клетъчен свят, не са твоята същност, само Диханието е същност!

Религиите и философиите се обграждат с крепостни стени в идеята за приложението на добро и зло като социална реакция: ето злосторника – „В Ада!“; ето добродетелния – „В Рая!“ А по средата Католическата църква сложи Чистилище. И продължава тезата за преизподнята, въпреки че Христос я премахна – Царства небесни има и отивам да ви приготвя жилища! Когато възкръсна, Той слезе в Адеса да ги изведе!

Как в лицето на духовниците, в лицето на философите, в лицето на държавниците, които под една или друга форма водителстват, как никой не даде идея за човека!? Защото той е свещеният, не институцията! Да, институцията е хранилище на културата; колоните на Партенона свидетелстват за една разрушена институция, но тя е култура. Защо обаче, когато им взеха божествата, когато ги освободиха от външни олтари, не потърсиха в себе си Божествеността? И християнството се напълни с външни обреди, вместо това, което казва Христос: У вас е живият Бог; Царството Божие вътре у вас е! Удовлетворяваме се в идеята за вреда и полза, а къде е йерархията за съвършенството, което Христос остави като велика идея, къде е и културата на божественост, която сега Мъдростта дава!

Не може да се върви с храма на Правдата, който още Христос опроверга. Когато изпречи съдниците пред прелюбодейката и им каза: Който е праведен, нека хвърли камък!, оказа се, след хиляда и петстотин години изповедание на Учението за Правдата, че никой не е праведен... Къде отиде правдата тогава? Хиляда и петстотин години едно Учение внася своята еманация и своята енергия във възпитание да убива, но не и във възпитание да провежда правда! Правда срещу прелюбодеяние – да, но кое прелюбодеяние? Биологичното. А Христос постави нещо повече: Всеки, който е пожелал в сърцето си, вече е прелюбодействал! Обрат направи в цялата култура! Никой не хвърли камък върху грешницата, обаче Той не я оправда: Дъще, и Аз не те осъждам, но повече не греши! Значи тя бе сгрешила, но Той замени възмездния обред на убийството с идеята на прощението. Ето еволюция на злото в добро! Той го сложи като начало: Не те осъждам, но не греши! – чрез прощението преобрати образа на злото. А прощението понякога е по-тежко възмездие, отколкото убийството с камъни.

Така грешницата стана последователка на Любовта. Защото тайната на прощението е енергията, която може да преобратява злодеянието или зломислието в позитивна сила. Но промени ли се след това в юдейството идеята добро-зло? За съжаление не – тя си остана законодателство. Трагичното е, че и в християнството остана изповеданието на добро и зло. Голямата нравствена таблица, с която то влезе в отношенията човек-човек, човек-общество, човек-Бог, беше тази, която ни остави юдейството. Остана в нормативите му тезата, че който не е с тебе, е злосторник и така Инквизицията разгърна своята възможност в отмъщение.

Последва и друг пример – Христос прие присъдата „богохулник“, за да свидетелства, че този, който нарушава световното мислене, има правото да бъде разпнат. Защо? За да докаже истината! Истината в Духовната вълна на Любовта се изрази в една изключителна формула: Обичай врага си! Лиши ли тя злото от неговата хапливост? Безспорно! Човечеството не се е лишило още от идеята зло, но тук говорим за неговата еволюция.

Тогава? Достатъчно ли е Учението за Правдата, щом след него се ражда Учението за Любовта? Достатъчно ли ще е Учението за Любовта?! И аз се учудвам защо се преповтаря, че Бог е добър, че Бог е любов и т. н. Вижте, човекът е, който трябва да ползва енергията на любовта, енергията на мъдростта... – на Бог енергия не Му трябва! И именно признанието на този, който е до вас, признанието, че ви е събожник, е идея, която носи отговорност, идеята, която дава стойност на добродетелите като истина, а не само като поведение!

Прозрението на Хермес, че боговете са безсмъртни човеци, а човеците смъртни богове, е една тенденция, която Христос потвърждава, а бъдещето я открива в това, което Учението Път на Мъдростта предоставя – именно, че човекът е един бог в развитие. Тогава чак ние можем да разберем тайната и мистерията на Дървото на Живота. Смелостта е да се яде и неговият плод – плодът на безсмъртието! Всичко друго е преходност, която се явява с идеята смърт!

  • Дървото на познанието е мистерията на човека;
    Дървото на Живота е мистерия на Космоса!

Произходът на доброто и злото е в дълбоката тайна на човека: Диханието и плътта в идея за еволюция! Преходността обаче не можа да се улови – даде се несменяем трон на злото. И тогава хората се обърнаха към битка в себе си, сложиха битка срещу материята – една теза, получила много разцветки. В Древния изток имаме факирите, които се закачват да сушат плътта си; в монашеските ордени имаме мъченици, които пък след това светите институции ги класират в идея на великомъченици... Плътта не е грешница, а най-благодатното в човека, което трябва да бъде обработено от Духа. (И оттук е грижата на Ескулап не да излекува само, а да възкресява.) Въпросът е как да хармонизираме плът и Дух – не да отречем плътта, а да я одухотворим! И Затова Христос понесе Кръста Си, защото Му предстоеше да покаже пред света, че няма зло, а има липса на знание. Когато Го разпват, Той се обръща в последните Си агонни минути да каже: Отче, прости им, те не знаят какво вършат! Той не казва, че те не вярват, а много определено: те не знаят. После направи Самокръщението в гроба и Възкресението, което в световната история остава като тайнство.

Възкресението е свидетелство на Духа, който побеждава смъртта: първото свидетелство за победата на Човека над човека! От утробата на земята да победиш плътта! Затова казвам, че Възкресението е надгробна властност – вие властвате над гроба, не той над вас!

Така между доброто и злото се поставя още една енергия – енергията на Възкресението, която е надвластна над това, което се нарича зло. Тогава виждаме колко преходно е битието на човека в идеята на злото и колко предбъдещно е това, че той е един еволюиращ теогон. Ние не можем да не признаем потребността от Митологията, от Правдата, от Любовта и, влизайки в живот, от Мъдростта, която е вече потребност от йерархията на великото служение за новата духовна същност – свобода от оня кръст, който още стои на Голгота. От прикованите на трите кръста на Голгота единият възкръсна, другият го въведоха в Рая, но третият... Кръстът на злосторника, т.е. на злото, още стои. Трябва някой да го свали, и това не може да го направи друг освен човекът, който се съзнава в еволюцията, че е един бъдещ Бог.

С проблема добро-зло продължават да се занимават и най-големите философи, и най-големите етици. Той е Хималаите на човешката цивилизация! Вероятно затова и най-гениални творци не можаха да го решат в творчеството си. Колкото и да е гениален Шекспир, той също не можа да се освободи от тенденцията да се пее за гърча на страданието и остана в трагичната разпра на добро и зло. Нещо, което даде на Европа завеса вместо път.

Тезата на един Данте пък за „деветте кръга на ада“ е философия на отрицанието като отмъщение за грях. Тя създава като реакция една друга философия – „Изгубеният Рай“ на Джон Милтън. Имаме и една доктрина на песимизма в творчеството на Шопенхауер, която до известна степен ражда своята противоположност в „бестиалната воля за власт“ на Ницше.

Какво оставя и един Толстой. Дълбочината на Толстой е в идеята му за „непротивене на злото“. Но той не я разтълмява в нейния генезис, а само прави една етична доктрина, достатъчна за социална съпротива, но не и за прозрение в развитието на историята.

В тази идея Ганди по-добре вниква и прави чудеса в своята държава. Той от непротивене на злото еволюира в тезата за „мирна съпротива“ и вдига на борба милиони. Разбира се, идеята за мирна съпротива лежи и в Учението на Христос. Когато Го съдят, един войник Го удря и Той казва: Защо ме биеш, ако съм виновен, докажи.[6] Така че трябва да преценим и това, дали става въпрос за съработник на еволюцията, или за личен борец за освобождаване.

Разбира се, няма да кажем и както Дънов, че лъжата не може да се превърне в истина; през всички времена и епохи лъжата си остава лъжа! Не! Още в тази епоха, когато ще притежаваме зрението на третото око, няма да има лъжа! А сега се употребява лъжа, защото не се знае, че тя може да бъде видяна. Затова е вмъкнато тайнството „изповед“, защото пред Неизвестното не можеш да лъжеш; затова е поставен един съдник, наречен съвест. Съвестта е огледалност, тя е събудено съзнание на Небето у нас!

И в Гетсиманската градина се извършва едно от най-великите тайнства, което човечеството видя, но не го е разтълмило. Там Христос казва: Ако може да Ме отмине тази чаша – чашата на трансформацията, с която Той трябва да покаже, че е човек, че еволюира, – но да бъде Твоята воля, не Моята! Това е преобратът, с който човекът трябва да намери изход: „Не моята, а Твоята воля!“ Имаме ли тогава субстанциална даденост, за да кажем, че проблемът добро-зло до единството на човека и Бога е проблем на същности, а не на феномени?! Феноменалността е услуга на същността. Затова ги третирам като феномени, които обслужват и потвърждават тезата, че човек и Бог са единосъщни, така както Христос го направи в Своя жизнен път (и както Църковните събори по-късно Го утвърждават като Ипостас в Троица Единосъщна).

  • Злото и доброто са феномени, не ноумени!

Те са само помощни енергитични сили на съпротивата ни в еволюцията. Генетичното начало на доброто и злото е проблем само на услуга в еволюцията! Затова поставих и темата „Еволюция на идеята...“, а не на самото добро и зло. А идеята когато еволюира, нюансира – облича в дреха и злото, и доброто. Защото онова, което наричаме сега зло, някога може да е било добро. (Канибалът, когато е изяждал себеподобните си, е било въпрос на свещеност.) Същината е Божеството – феномените са еволюцията! Ето защо, в различните етапи ние йерархираме будността в идеята за Духовните вълни. И ако я сложим в Коренните духовни раси, ще разберем в кой момент с приложността на астрала, на нисшия ум, на висшия ум или на причинността са изграждани образци и култури.

Разбира се, еволюцията е бавна. Но когато имаме една нова Духовна вълна с нова преценка за ценностите и стойностите, тогава се развиваме с крачката на Херкулес, а не със стъпките на костенурката. Еволюцията няма едно и също темпо, тя довежда човека до една нова ритмика с усвояване на нови събудени центрове – ускоряваме еволюцията, когато носим ново съзнание и нова култура!

Време е вече дързостта да се яде от плода на знанието да не бъде казън! Време е събуденото божество у нас, което носи всички потенциални възможности за безсмъртието си, да яде и от Дървото на Живота, защото то му създава не само вечност, а и Единосъщие. Време е да се простим с това, което се нарича „властта на злото над човечеството“ и за което са измислени толкова много доктрини и неизброими вериги за човека. Това е битката, която трябва да водим, битката за Свобода! С този стремеж човекът е пратен в идея на развитие. Генетичното начало в него е поставено с Диханието, което се търси, но което е загърнато в дрехата на сътворения. И това е илюстрирано с т. нар. лабиринт, който Дедал сътворява. Но после на този Дедал, който е именно Диханието на Бога у нас, не му се позволява да излезе. Тогава, в стремеж за свобода, ражда идеята за крила! Но човек трябва да научи великия урок, че Свободата не е проблем на измеримост, а на поносимост!

Нека се научим да понасяме свобода, за да сме свободни от който и да е злосторник. Няма по-властно нещо от Свободата, защото тя е знакът да живеете с Бога в едно!

 

[1] Матей 5:48.

[2] Вж. Битие 3: 4-5.

[3] Вж. Битие 3:12.

[4] Бергсон, Анри, френски философ идеалист, представител на интуитивизма.

[5] Книга на мъртвите на древните египтяни, София, Наука и изкуство, 1982, с.57.

[6] Вж. Иоан 18:23.

НУР 2017
НУР 2016
НУР 2015
НУР 2014
НУР 2013
НУР 2012
НУР 2011
НУР 2010
НУР 2009
НУР 2008
НУР 2007
НУР 2006
НУР 2005
НУР 2004
НУР 2003
НУР 2002
НУР 2001
НУР 2000
НУР 1999
НУР 1998
НУР 1997
НУР 1996
НУР 1995
НУР 1994
НУР 1993