Зареждам...
Правата на душата (0/2006)
razdelitelki_all.pdf

Нова клауза в Хартата за правата на човека

Хронология

10 декември 1996 г. – гр. Пловдив. На тържеството по случай Международния ден за правата на човека за първи път е прокламирана идеята за включване в Хартата за правата на човека и клауза за права на душата от Ваклуш Толев.

9 декември 1997 г. – гр. Пловдив, Пловдивски университет „Паисий Хилендарски“. По повод 49 години от Всеобщата декларация за правата на човека, Ваклуш Толев в словото си „Страх, враг, анатема“ отново представя тезата за нова клауза в Хартата за правата на човека.

10 декември 1997 г. – гр. Пловдив. Сдружение „Център на нестопанските организации“ и „Българското сдружение за честни избори и граждански права“ организират публичен дебат по повод Международния ден за правата на човека. Приема се декларация с предложението на Ваклуш Толев за права на душата.

9 декември 1998 г. – По случай 50 годишнината от Всеобщата декларация за правата на човека Сдружение „Общество Път на Мъдростта“ изпраща официално писмо до Комисията по правата на човека към ООН с предложението на Ваклуш Толев за нова клауза в Хартата за правата на човека.

30 ноември 1999 г. – Предложението отново е изпратено до г-жа Мери Робинсън, Върховен комисар на Комисията по правата на човека към ООН.

20 декември 2000 г. – гр. Пловдив, Дом на Мъдростта. Проблемът за правата на душата се включва в културната програма „Тринадесет дни на Мъдростта“, като едно от предизвикателствата към Третото хилядолетие.

10 декември 2001 г. – гр. София, БТА. Провежда се пресконференция с Ваклуш Толев под надслов „Божията човечност в Човешката божественост“. Поканени са журналисти от български и чуждестранни медии, представители на държавни институции и неправителствени организации.

10 декември 2002 г. – гр. София, Дом на науката и техниката. Ваклуш Толев изнася слово на тема „Душата – права и защита“.

15 декември 2004 г. – гр. София. Археологическият музей, Фондацията „Култура Аними“ и Европейският институт отбелязват с тържествен концерт 56-та годишнина от прокламацията на Всеобщата декларация за правата на човека. Като български принос в защита правата на човека е изтъкнато предложението на Ваклуш Толев за права на душата.

13 декември 2005 г. – гр. София, Аулата на Софийски Университет „Св. Климент Охридски“. Ваклуш Толев е поканен да произнесе академично слово и да представи предложението си за права на душата. На тържеството присъстват видни български общественици, интелектуалци и чуждестранни дипломати.

Правата на душата

Защитата правата на душата е култура за бъдеще!

Хартата за защита правата на човека е израз на един безбрежен копнеж в човешката душа за мир, просперитет и най-вече за свобода! И само човекът е, който може да осъзнае идеята за свобода, за да я упражни като енергия или като идея за обожествяване!

Безспорно всяко настояще трябва да създаде и да гарантира битие, което да осигури на човека право на живот и на труд – защита от унижение, бедност и глад; но и да опази правото на въображение, защото въображението е свобода като идея за творчество и духовност!

Но кое е онова, което спира човека в идеята му за обожествяване? Това е ограничението от страна на известни доктрини, наречени учения, някои от тях станали религии, други изградили морални таблици, които, макар и да са в грижа за човека, могат да тежат повече върху човешката възможност за осъществена свобода дори от земното притегляне! Защото целта на религиите като институт във всички времена е била надвластието, но целта на Хартите е личността, т.е. творецът. И Хартата на ООН за правата на човека е, която отгражда тази най-стара, така да се каже ограда – човекът да бъде подчинен; отмахва ограничението в правото му на слово, в правото му на живот, дори в правото му на лична съвест. И понеже на съвестта, която е незрима, се дава някакво право – но само като морално изменение и това не визира душата – искам да защитя правото на душата!

Никой не постави в защита правото на душата – не поради недоказаност на нейната субстанциалност, а поради безотговорност по отношение на това, което е най-светително в човека. А идеята за „правото на душата“ е по-стара от всички институти, които са създадени – правото на защита на душата предшества всичко, защото подобна защита са направили още след сътворението на човека. Идеята е да има една субстанция (доказана или недоказана), наречена „душа“, с която човекът да прави своето общение със Сътворителя! Това право на душата е носено във всички хилядолетия и започва още с първите религиозни трепети – със зараждането на молитвата между човека и Бога! Душата е формулата на взаимността между човека, Духа и Бога!

Същността на идеята за правата на човека е толкова древна, че ако се върнем пет хиляди години назад, ще я намерим още в индуската религия в словата на Кришна; после Буда се бори против кастите (макар че не ги побеждава), а Моисей слага заповеди за защитност – „Не убивай!“ Това не е ли право на живот?! Разбира се, в историческата памет на човечеството е имало подобни прояви за защита – Акадските таблици за съдбата, Дванадесетте таблици на Рим. (Всъщност правната доктрина на Десетте Божии заповеди я има още в законите на Хамурапи.) Но само Христос защити свободата на човека. Няма по-смела дързост в идеята за свобода от това, което Той дава като негово право с идеите за прощението и равенството с Бога – да бъде не само свръхчовечен, но и събожествен. Той е, Който категорично определя и разликата: „И не бойте се от ония, които убиват тялото, а душата не могат да убият...“[1]

Всенародната Харта за правата на човека безспорно е достижение, но и политически акт на двубоя между двете системи, които бяха си поделили света. Едната система защитаваше личността в нейната цялост, но в комерческата є тенденция; другата поддържаше идеята за колективното съзнание – унищожаваше личността в колективен „гроб“. Поддръжниците на тезата за защита на колективната даденост не дават път на индивида, защото той знае да мисли и следователно може и да руши; другите пък закрилят личността, но само в съгласие с официалната етика на религиите. Но така или иначе брани се само тялото... А изповядваните религии дават достатъчно основание да се защитава и нещо друго освен тялото. Те предоставят на човека и Дух, и душа, но тези незримости са оспорвани като реални субстанции, отричани са от науката като безсмъртни и не са защитени както тялото, видимо смъртно.

Щом обаче се изповядва човешкият задгробен бит, независимо дали религията приема еволюцията, дали приема закона за прераждането; щом не може да се отрече приложната обредност и духовната пробудност – чрез обред и моление, това е признание на един отвъден свят, което е косвено признание и на субстанциалността на душата. Но нейното право не е предвидено в клаузите за защита на човека! Така продължаваме да браним онова, което е ковчегът на нашата духовност. Да, достойно е – преходността е предмет на планетната култура... Но планетна култура не се прави с преходността на тялото, а с пренасянето в тялото на онези енергии, вложени под различни наименования в човека – Диханието, Кундалини, Духът...

И Духът е, за който се говори, че след кончината има нещо, което продължава. Как е защитена тогава тази същност, която продължава един живот отвъд смъртта? Фактът е един, и той е безспорен – че не само не е защитена, но е и ощетена. Защото човекът е анатемосван дори без право на никаква амнистия; обявяван е за враг. И точно тук тези, които създават хартите, не прозряха потребата за нейната правна кодификация!

Защитата правото на душата не удовлетворява само християнското съзнание. Тя е необходима и приложима и за другите религии, които имат свое по-различно измерение в доктрината „човек-душа“. На душевността културите на всички религии предоставят безсмъртие. Безсмъртна е душата, не умът. При прераждането умът може само да бъде набогатен, а душата е, която носи всичкото богатство – и на ума, и на емоцията, както и волевата приложност. За да бъдат поставени в една по-висока степен на съвършенство във всяко ново претворяване, тя е водителката. Ето защо недостойно слово и нечисто дело нямат присъствен дом в душата!

Така че за мен идеята за защита правата на човека е логична, но идеята за защита правата на душата е повече от логична потреба! Защото тепърва ние доказваме наличието на субстанции, които досега се считаше, че нямат своята, така да се каже, позитивност. Но щом се защитава правото на съвест, която също няма материална субстанция, тогава защо да не защитим правото на душата?!

В културата на човечеството в продължение на последните две хиляди години съществуват кръстоносни походи, Инквизиция и индулгенции достатъчно унищожителни. Но има нещо не по-малко убийствено, което още стои – анатемата. Религиозните институции ползват тази от нищо непрепречена насилствена мярка срещу душевността на човека.

  • Анатемата е религиозна казън, която унищожава човешката духовност!

Тя е най-жестокото слово, употребено срещу духовната същност на човека! Защото терминът „анатема“ е енергитично злотворен към душата! Той значи „проклятие“ – което лишава човека от чистотата, с която е сътворена неговата душа. А „Иисус, като повика младенците, рече: оставете децата да дохождат при Мене и не им пречете, защото на такива е царството Божие.“[2] Невинността на детето е един от външните образи на чистотата на душата. И да се упражни върху тази душа анатема и да се отхвърли от общение с институцията, която уж е неин бранител, а човекът повече да не може да бъде член на това общество, това е толкова тежка по отношение на моралните преценки депресия! Но и пред казаното в Евангелието не се спират...

Проклятие с отлъчване!! Тогава къде е пристанът на отлъчения човек? В Хартата се дават права за най-елементарната будност, а къде е правото на душата да не бъде омърсена, да не бъде заклеймена с проклятие и обществено изолирана – да не бъде разрушавано духовното ядро у нас?! Действително сега няма Църковни събори, в които да се заклеймяват цели еретични групи, но всяка отделна личност с оскърбеността, че душата є е прокълната, също е съставка на националния дух. Всеки е част от националната цялост и от историческия път на един народ. Така че не става въпрос само за оскърбление, а за отговорност пред онова невидимо, което е по-реално от всичко, защото в следващото прераждане тази душа се връща в историческия живот. Тя идва нащърбена и целостта на националната пътека се нарушава, понеже в нея вече е вплетен личният път като едно унизено състояние на човека.

Какво прави Църквата? В чл.189 от Устава на Църквата е прието (а и още апостол Павел го казва), че този, който не споделя или не иска да приеме Христос, трябва да бъде анатемосан. А това не е да се сложи един жигосан белег, както на съответните събори са наказвани еретиците. Онзи белег, който не се вижда, е много по-страшен! Църквата се разделя и сама в себе си си нанася анатеми. Официално между Цариградската патриаршеска църква (под чийто покров е Българската) и Римската папска църква има анатема, продължила от 1054 до 1965 година. Можете ли да си представите какво ласо е поставено, и то не само на отделната човешка изповед в ск`алата на съвършенството в Учението на Христос – ласото на отрицанието, на проклятието, на взаимното унищожение! (Да не говорим и за елементарните хули, които си отправят върховните ръководители на тези институции.) Повече от деветстотин и десет години две институции, изповядващи едно и също Христово Учение, живеят в анатема! Сега пораженията от това проклятие са налице. Нещо повече – те са язвено п`оказни в моралното и социалното им поведение...

Писано е в Откровението „...излейте на земята седемте чаши с гнева Божий.“[3], но там е казано и че след като настъпи промяната (Апокалипсисът дава ново небе и нова земя): „не ще има вече никакво проклятие.“[4] Следователно Църквата има мотив, от даденото Откровение на Христос, да поиска премахване на проклятието.

Но има и нещо друго – в социалното поле и досега е врязан терминът враг. Гражданските права гарантират свободата на словото, но не и защита от оскърблението на официалните институции, които наричат своя противник „враг“. Противникът е страна, с която се оспорват гледища, но врагът е нещо съвършено друго.

  • Прозвището враг е клеймо върху личната душевност!

И пак Христос разкрива цяла една философия. Той изрича: Обичай врага си! Не казва „Обичай ближния си“, както винаги се е повтаряло, защото „...който не люби брата си, когото е видял, как може да люби Бога, Когото не е видял?“[5]

С прииждането на една нова Духовна вълна – Духовната вълна на Мъдростта, трябва вече идеята „да обичаш врага си“ да се трансформира в идеята „свобода от враг“. Въпросът е да се приеме един термин, който е същностен от Сътворението – събожник. На всеки човек е предадена енергията на Сътворителя – роденото от Адам продължава да носи Диханието, а то е, което ни прави богове. И следователно ние помежду си ставаме събожници.

Враждуването е полярно и то изхабява човека. Човек може да враждува, но в себе си – докато победи; този двубой е неизбежен! Когато враждуваме в себе си, нравствеността е създадена от събудената съвест, от угризението, а не от идеята за Правдата, която търси възмездие. Христос не осъжда грешницата, но є казва повече да не греши. Идеи за правда и идеи за нравствена пътека! Така че враждуване в нас има – между човек и Бог; между правда, която търси възмездие, и нравственост, която събужда съвест като вътрешно признание, като причастие за святост.

Идеята за врага – който е самият човек във враждуващата среда на материята: на собствената си мисъл, на собствените си желания, на всичко, което иска да го направи егоцентрик – е много потребна в стадния период и напълно излишна, когато индивидуалността, нанизала гердана на личностите, ще трябва да служи на Всемирността. Тогава що за идея е да се противопостави човекът като враг, да се внесе страх и в края на краищата да бъде отлъчен с проклятие!

Къде са причините за всичките тези отрицания? Липсват ли годините на зрялост? Не, липсва прозрението, че човек е повече от едно тяло, в което има мозък, за да мисли. (А и мозъкът не мисли, той само приема.) И когато липсва величие, се употребяват тези страшни понятия анатема и враг. Не трябва да се нагнетява отрицание, а да се извади живецът на злосторството, за да остане благодатната трапеза на прощението. А заклеймяването на някого спира неговата възможност да премине, да еволюира нееволюиралият събожник, да еволюира злото към добро. Така фактически се затруднява пробудността на Духа в осъществяващия се за Божественост човек.

За съжаление в душевността на човека Бог е трудно защитим. Религиозното съзнание е защитено от поругание, но не и Бог. Това е другата нелепост, която съществува и от която един овластен атеизъм спокойно се възползва. В Конституцията ни преди 10 ноември беше утвърдено правото на атеистична, но не и на теистична пропаганда. И в сегашната Конституция е налице бедност относно този проблем. Църквата е позволена, тя дори е традиционна, но не є е върнато правото на пропаганда. А тя като институция може да го издейства!

Има нещо оскърбително в това да се отреди един ден, който да напомня за защитата на правата на човека, без да е дадена вътрешна молитва, която да брани душата му. Време е да се защити душата от унижение и погубване. Човечеството говори за душевност, но не се осъзнава като служител на душата, камо ли на Духа! Все още не можем да приемем своята душевност като обективност – но тя в Третото хилядолетие ще има живот!

Моята първа позиция, с която искам да изляза на терена за тази битка, моята първа бран е:

  • В Хартата за правата на човека да бъде включен казус за душата: тя да не бъде анатемосвана от която и да е религия; и да се снеме от гражданския и наказателния кодекс понятието враг!

Нека „враг“ да се замени с думата „неприятел“. Неприятел може да бъде наша мисъл или желание, но не и коронованият като враг. Пледирам да се предвидят тези права и да намерят пристан със съответния казус.

Безспорно Хартата за правата на човека е едно голямо достойнство, но трябва да се знае, че когато Организацията на обединените нации узаконява тези права на 10 декември 1948 година, в българската история вече ги има. Още нашият тангризъм не е позволявал робство; и според Търновската конституция всеки роб, независимо от пол, вяра и народност, става свободен, щом стъпи на българска територия! А Левски изрича нещо, което е много поучително – че когато освободи своя народ, ще отиде да се бори за свободата на други. Щом имаме сигурност за личната си свобода, можем да я дадем и на други!

И сега тази благословена земя трябва да отхрани идеята за свободата на душата като идея за бъдещето, чрез включване на една нова клауза в Хартата за правата на човека. Така че идеята да търсите свобода е право на вашето вътрешно измерение, а искането за право на душата е проблем на доблест и отговорност пред това, което една история предоставя на човечеството – да дадем идеята за свобода от анатема и от враг. Харта за правата на душата трябва да търсим и в личното, и в Мировото битие.

И в този смисъл този, който има отношение към историята, се нуждае от доблест. А онзи, който иска да има отношение към света, т.е. тези международни институти, каквато е Международната организация на обединените нации, се нуждае от Бог.

Идеята за защита правата на безсмъртната душа е култура за бъдеще!

 

[1] Матей 10:28.

[2] Лука 18:16-17.

[3] Откровение 16:1.

[4] Откровение 22:3.

[5] 1 Иоан 4:20.

НУР 2018
НУР 2017
НУР 2016
НУР 2015
НУР 2014
НУР 2013
НУР 2012
НУР 2011
НУР 2010
НУР 2009
НУР 2008
НУР 2007
НУР 2006
НУР 2005
НУР 2004
НУР 2003
НУР 2002
НУР 2001
НУР 2000
НУР 1999
НУР 1998
НУР 1997
НУР 1996
НУР 1995
НУР 1994
НУР 1993