Зареждам...
Развитие и Спасение (2/2007)

Развитие и Спасение

Развитието е Път,
спасението е Истина,
себеосъществяването – Живот!

Деца на Деня! Нека с волята на Отца, на Планетния Логос и на Всемирните сили бъдем благодатно осенени и извършим своето дело!

Искам да спра вашето внимание върху един, може би, от най-потребните въпроси в душата на човека – това е въпросът за развитието и спасението. Този въпрос е бил поставян, човекът го е носил и го е решавал със своята биология като рефлекс на защита; със своя ум като идея за целеустременост; със своето усещане и с пробудената си духовност за религия, за вяра. Решавал го е, за да бъде съвършен и единен със своя Родител.

  • Спасението е тревожната идея за Свободата!

Тревожна е, защото е йерархия на надмогването!

В различните доктрини този проблем може да бъде разгледан в различна отсянка. Разбира се, че ударението ще сложа върху мирогледа на християнството, но не мога да не направя и съпоставка с другите религиозни концепции, където проблемът за развитието може да има сходство с този в християнската доктрина, но специално въпросът за спасението е различен. Различен е като предмет, който е излязъл на преден план; като формула спрямо нашето вероизповедание, където стои предпоставката защо трябва да търсим спасение, а не само съвършенство. Идеята за спасението се налага, защото в Старозаветието на човека е наложена тезата за първородния грях – peccatum originale, който възмездно трябва да бъде изкупван, и то не само в деянието на Ева и на Адама. От тях, като прародители на човешкия род, остава белегът… Но дори да приемем предпоставката, че сме грешни, то само заради тази грешност ли търсим идеята за спасението и идеята за свободата? Не.

  • Идеята за спасението изхожда от идеята на развитието, пораждащо конфликт от т. нар. грехопадение!

Спасението в юдаизма и при християнството е предоставено на Месията. Една личност, която трябва себежертвено да си отиде, за да създаде условията – ако я приемем, ако я изповядаме, ако изходим нейния път – да намерим спасение. Така спасението е вече доктринерски обосновано в християнството – не, разбира се, добре обосновано в юдаизма, защото там идеята за чакания Месия я направиха в кръвосмешение с идеята за политическата свобода. Ето защо и досега не могат да приемат присъствието на дошлия Иисус Христос като Този, Който трябваше да донесе спасение от първородния грях.

В източните доктрини няма първороден грях, има несъвършенство. Затова там е създадена тезата да се тръгне от първичното ни развитие, което можем да наречем човека-природа, човекa-физика, към човека-астрал, човека-ум (или „хомо сапиенс“), човека-дух и съответно да се усъвършенстват тяло след тяло до състоянието в будистката религия на нирвана, която в никакъв случай не може да се нарече спасение.

Когато говорим за тезите в религиите, ние не връщаме очите си назад. Напротив, отправяме ги в бъдещето, защото човечеството никога няма да бъде без религия – не толкова като формула, колкото като битие на духовна необходимост. Така, както съм писал – религията е духовна потреба, нравствена градация и социална сила![1] И идеята за развитието е една и биологична, и морална, и духовна сила. Тази идея е лежала в религиите, защото винаги е имало богове, с които човечеството се е „здрависвало“; всеки бог е бранил някого, всеки от великаните на нашето мислене или от героичните воини е имал своя бог-покровител. Защото човекът, когото един Аристотел нарече „зоополитикон“, не е само социално животно. В своята си същност той е и един зоонатуралист, и един зооспиритуалист. Много опростено ще бъде, ако откъснем човека само като обществено животно. Той има своята биология и в книгите за битието във всяка една религия е казано, че е сътворен от цялата планетна плът – значи е един зоонатуралист. Но има и едно Дихание, дадено му от Божествеността. Затова той безспорно е и зооспиритуалист. Така човек като натура и като духовност започва да изгражда своето развитие и слага основата на това, което е наречено вече зоополитикон – социалното животно. Когато зооспиритуалистът и зоонатуралистът се съберат, вече стават една социална единица, на която в съответствие с тенденцията за развитието се предлага неизбежният закон – законът живот и смърт.

Има ли нещо, което може по-нагледно да бъде неопровержимо, след като е видимо, че ние отиваме някъде след известна присъственост на планетата?! Никой не може да опровергае смъртта. Тя е толкова налична и в същото време толкова преходна. Принципът на смъртта е преходен, непреривен е само Животът! Смъртта няма вечност и самата идея за спасението е свидетелство. Още по-странно е, че всичко това, което наричаме преходно, може да бъде обожествявано! Тази планета, на която правим своето развитие, също трябва да бъде одухотворена – тази плът, която предизвиква срам в Адама. Адам не се срамува преди да познае доброто и злото – изрично го пише в Библията. Когато идва диференциацията и яде плода на доброто и злото, тогава започва да се срамува.

Бог е в човека и човекът е в Бога! Затова еволюцията е един велик закон и не можем да кажем, че в нея има нещо, което не е редно; затова материята не може да бъде отричана, а трябва да бъде одухотворявана! Защото тя е, която трябва да поеме Духа; тя е, която трябва да се приспособи към вибрацията му, та Висшата воля, когато пожелае като лична изява: „Възкресни!“, тя да не му пречи.

Така има един закон за смъртта, който ражда голямата концепция за безсмъртието – най-оптимистичната теза не само на религиите като култура в битието на човечеството, но и в протяжността на историческото съзнание на човечеството. (Защото то, освен своята биологичност, има и историческо съзнание, което се създава от неговата духовност.) Следователно ние имаме една теория на оптимистичната тенденция, наречена безсмъртие, или най-обещаващата перспектива за бъдещ живот. Не е опровергано умирането досега, но опровергано ли е безсмъртието? Опровергано е само като мисловни спекулации, но не и като дадена възможност дори за видимост – много от фактите и на науката, и на спиритуалността (която притежаваме), го потвърждават. Свидетелстват контактите на човека с отвъдното битие (въпреки че голяма част от тези връзки са под всякакво ниво), както и думите на Христос: В царството на Отца Ми има много жилища и отивам да ви ги приготвя. Много жилища… Защото ние тук се разграничаваме в своята специалност, в културните си пластове, в посветеността… Същата тази разслоеност я намираме и в йерархията на отвъдността. И някои доктрини, като източните например, признават освен Физическото поле, още Астрално, Ментално, Интуитивно, Атмично полета. Така се ражда идеята за развитието – от биологичния човек до чисто духовния. Човекът освен своята биологичност, която сама по себе си свидетелства за развитие чрез растеж, се съпровожда с една еволюция социална, с една еволюция на културата, а най-вече и с една еволюция на религиите, започвайки от тотемния свят.

Значи идеята за развитието лежи в основата не само на самата природа или на културата, която ни праща от пластове към пластове на съвършенство, но и в самите религии, които в края на краищата ни освобождават от едно тъмно биологично начало, когато го разглеждаме само като материя. Затова казвам, че трябва да одухотворяваме материята, а не да я отричаме. Защото развитието има един път на слизане – в идеята на инволюцията от Абсолюта, и един обратен път – на връщането към Съвършенството. Пътят на връщането е вложената възможност еволюиращият човек да стане отново единство с Бога, като осъществи градацията на Духовните вълни, минавайки през Сътворението, Митологията, Правдата, Любовта, Мъдростта, Истината и Свободата.

Свободата в същото време е и социална сила. И аз мисля, че най-много гробари тя е употребила в света – в историческата си движимост към Божествеността. В нейно име са всички жертви. (A величието на гробаря е, че е познал преходността и не се смущава от смъртта.) Но тази тенденция към Свобода е погребала и много минали ценности у нас. Погребала е и ще погребва! Това е тезата да не обръщаме очи назад.

Идеята за развитието е много красиво изразена от Христос: Този, който е сложил ръката си на ралото, да не се обръща, защото браздата му ще стане крива. Или това, което ви казвам – освободете се от трагичната дреха на миналото! Ето какво показа Иисус Христос, когато даваше новото Учение. Във всичкото Си битие Той, Който тогава още не беше Син Божий за човечеството, се възправи срещу Иерусалимския храм, който беше частица от еволюцията на човешката история и на човешкия дух, защото този храм проповядваше тезата за единобожието, като развитие от тотемния и от заобикалящия го митологичен свят. Но Иисус се възправи и рече много смели думи срещу неговата основна доктрина – Око за око, зъб за зъб, и срещу това да се пази кръвното начало (идея, която и сега съществува). Той рече: Обичай врага си!; и посочи Своето битие: Всеки, който слуша Словото на Отца Ми, е Мой брат, Моя сестра, Моя майка… Така Той се възправи срещу колосалността на храма, който прегръщаше в утробата си цяла Иудея. Възправи се и срещу хилядите каменни божества – стихийните сили, на които хората правеха своите поклони. Тази личност, която се остави да бъде разпната, победи както каменните божества, така и остави безмълвен Иерусалимския храм – от 2000 години. Не е ли това развитие?! Не се ли смениха идеи; не дойдоха ли нови пулсация?! Това трябва да разбере светът.

  • Развитието е неумолимият закон на Божествеността към Себе Си!

Бог няма кого друг да търси, освен Себе Си в това, което е сътворил; а човек трябва чрез себепобедата си да се познае!

Един от големите мислители – концепциални доктринери на философия и религия, Мартин Хайдегер (1889 – 1976), казва следната фраза: Ние пристигнахме много късно за боговете и много рано за битието, чиято поема започва едва сега; поема, наречена човек. Разбира се, всеки може да прецени тази мисъл от своето гледище и от своята концепция. Бих могъл да приема известна доза на вярност, само ако нямахме схващането, че човекът е един бог в развитие. И затова не мога да отстоя тезата, че сме дошли късно за боговете и рано за човека.

Не мога да си представя защо трябва да лишим своята духовност от онова, което е било. Тези богове ние ги носим в своето съзнание, в наниза на огърлието ни като личности, дори когато не се приема теорията за прераждането, а наследствената теория. И един чист рационализъм може да ни лиши от митологичните богове само като убеждение, но в никакъв случай като вяра. Така че не можем да се лишим от митологично съзнание като концепция за божествата, които вършат човешки дела. И когато преценяваме тяхното присъствие в историята, ние ще ги видим в съдбовност човешка и в идея на безсмъртие, към което е устремен пък човекът.

Следователно Хайдегер остава един чист рационалист, без прозрението, че не може да се къса съзнанието ни в историческото битие. Затова аз не приемам изцяло тезата, че човекът е дошъл късно за боговете, защото боговете никога няма да слязат от сцената. Но когато те са били богове-човеци, сме споделяли една и съща участ в пътя на развитието, позволяваща на боговете човешки дела и на човеците стремеж към боговете!

Тогава дали пък сме дошли рано за себе си – рано за поемата човек? Не, един Иисус Христос не е дошъл рано, Той е дошъл точно когато Всемирността, в Космичните тласъци на Духовни вълни, е трябвало да даде на планетността Духовната вълна на Любовта като приложна воля за взаимност, която прави човека свободен от стихийните богове. А всяка една Духовна вълна е историческа, социална и духовна потреба, защото за нея трябва да се приготви историческото време, социалната психология, както и личната благодат на оная личност, която ще я даде. Рано ли е било тогава да научим някого да обича враговете си с Учението на Любовта, когато стихват в нас боговете на злото и доброто?! И именно в този порядък на Духовните вълни ние дързостно казахме: Няма зло, има нееволюирало добро, защото пък Вълната на Мъдростта не може да бъде полярна!

Така че нито сме дошли късно, нито сме изпреварили себе си като човеци! Ако Хайдегер беше пък казал, че човек е дошъл рано за човека, който трябва да бъде в утрешния ден, аз бих попитал: „Кой е този човек?“ Eсce Нomo! А Той не е след нас, нито ние сме дошли късно за Него. Той беше преди две хиляди години и един Пилат не само си уми ръцете, а има и прозрение да каже: Ето Човекът! Човекът, Който донесе взрива за свобода от старо съзнание. Защото не можем да бъдем разкъсани от миналото си митологично съзнание. И макар че боговете са вършили човешки неща, в бъдещата си поема, като предназначение, човекът трябва да върши божествени неща!

Тук именно Хайдегер не е могъл да направи тази голяма плитка. Аз не казвам, че той не е прав за себе си – всеки доктринер има основание и достатъчно мисловен процес, но не всякога логиката е достатъчна да даде виждания и прозрения.

Кант, който също е чист рационалист, казва обаче една много интересна мисъл: Трябваше да премахна знанието, за да направя място на вярата. Ето една хармония – човекът, който е привърженик на чистия и практичния разум, който има и великолепна пледоария за религията, трябва да остави място и за вярата. А ние не сме я и губили; никога, както казах, не сме закъснели за боговете, защото носим цялата плеяда от божества в себе си.

Вярата е битие, тя е и метод на познание – докато израсне мисловният свят, за да усвои донесеното от нея и роденото от интуицията, която, може да се каже, е висша вяра в мисъл. Интуицията е одухотворената вяра на познанието! Защото тя е вътрешна вибрация на духовност, която нашият мисловен свят може да улови и чрез дадените на човека средства – слово, жест и пр., да я изрази. Спекулациите, свързани със свръхсензуалното, ги оставям настрана, те ще си съществуват. Но ние не можем да не говорим за одухотворената материя, за тази цялост, която еманира и която създава около себе си великата аура – аура, която е знание с вибрация, защото или намагнетизира някакво поле, или отнема някакви отрицания и в своята лаборатория ги нихилира. Това е да може да работите с целия Себе си. Оттук е и голямата идея на Себепознанието.

Човекът в себеосъществяването си не може да не отчете (не става въпрос за учебна програма, а за космическо облъчване, за иносъзнанието, което има), че по време на сън също учи, че и сънищата са метод на знание. Така че имаме космическо присъствие – присъствие, което (дори без да се приема тезата за прераждането) като историческо битие не може да ви лиши от онези богове, които са вършили човешка работа. Всичко това искам да свържа с една велика тайна.

  • Не можем да говорим за спасение, ако няма развитие; не можем да говорим и за развитие, ако няма Сътворение!

Преди да сме започнали своето развитие, ние сме получили една благодат: Сътворение, в което е вложена онази велика тенденция – Диханието, че сме богове. Дадена ни е цялата планетна плът и носим всички пулсации на божественост. С нарушаването на една заповед започва процесът на развитието. Няма да ядеш от плода на знанието! Но човекът е имал дързостта, най-великата дързост на ръката на Ева – да яде от Дървото на познанието. И така онова, което се нарече първороден грях, става предпоставка на еволюцията му. Това е първата пулсация за развитие, защото не е дадено нито в книга „Битие“, нито в метафизиките на юдаизма и на християнството какво би правил човекът, ако не беше тази негова постъпка. Какво би правил в Рая? Би изпълнил само една заповед…

По принцип аз не приемам, че Адам е нарушил закон. Това е процес на инволюция, а една мирогледност го прави закон и забрана! Все пак може като предпоставка да се приеме, че трябва да нарушите нещо, за да започнете новото. И Христос виждаме, че разруши основните тези на юдаизма, за да създаде ново Учение. Но не може да се извежда и логиката – нарушавайте всичко, за да развивате…

След като човекът нарушава заповедта, идва констатацията, че „Адам стана като един от Нас да познава добро и зло“[2], т.е. влиза законът за развитието. Без този закон, в който имаме диаметралната позиция, и митологиите не могат, и другите религии не могат. Добро и зло, дясно и ляво, слънце и тъма са позициите, чрез които започва еволюцията. Но кое е странното, когато вече Адам знае що е добро и зло? Станал бог, му се казва: Иди долу, на земята. Адам е с божие знание – знание що е добро и зло, и трябва да разкрие себе си, като върши божии дела в човешкото си предназначение!

Така в този преход от Божественото дихание към Адам стана като Нас, боговете, идва тезата на себепознанието, с която човекът е натоварен да слезе в Земното поле. След това тази теза я виждаме сложена в храмовете и най-отривисто, най-подчертано изявена от философията на Сократ, който преповтаря на своите ученици: Познай себе си, за да познаеш боговете! Вижте хармонията – боговете вършат човешки дела в своите митологически деяния, а Адам трябва да върши (и върши) божии дела, за да познае Бог, Който е в него! Това е един от може би най-добрите валентни моменти в историята на религията и философията на човека – Адам и Сократ. На Адам беше речено: Познава добро и зло и е бог вече; Сократ рече на човека: Познай себе си, за да познаеш боговете. Ето тази велика теза между две велики начала. И не е въпросът в личността на Сократ само. Идеята е за науката като религия, защото и митологиите са били верослужение, но и философия, и наука. И всеки обред е приложна наука; всяко тайнство е велика наука!

С какво е възможно да си послужи човек в този Път? Със себе си! Друг няма, другото е дадено, за да потърси Оня, Когото не може още да вижда. Затова тези две доктрини – да познаеш себе си и да намериш божеството в себе си, за мен са една нова песен в мисленето на европееца, който трябва да потърси „Ecce Нomo“. Не в този образ, който ни се дава постоянно. Хората са свободни от бруталност, но бруталността на старото Учение лежи – да се заплаши човека, че ще му се отмъщава; когато отива в пристана си към Бога, да му се внуши страх и една безнадеждност като доктрина. Както виждате, светът вън от християнската доктрина също съществува. И ние не можем да кажем, че неевропейците са по-малко съвършени или по-малко умни, или по-малко човешки образи. Това ни дава основание да не съдим никого и да обичаме всекиго. И да не казваме: „Грешникът не е наш брат“, и да не казваме: „Убийте с камъни…“ Аз мисля, че Христос даде на съдниците право да хвърлят камъните върху собственото си мислене, защото никой не хвърли вън от себе си – срещу грешницата. Дано са хвърлили вътре в себе си камъка; дано в себе си са убили грешницата. Той изведе човешкия род от доктрината на безнадеждността, от доктрината на малкия човек. А всеки – и „малкият“, е един бог – в еволюция. Това би трябвало да съзнаем, когато ще правим една нова повест, когато ще даваме едно ново съвършенство. Идеята за духовна будност не можем да я намерим вън от себе си. Едва когато познаем себе си, тогава можем да кажем какво сме намерили.

Знанието е великата тайна, която трябва човечеството да разбере в своята бъднина. И тогава ще узнае защо Адам сгреши (образно казано), защо беше дързостната ръка на Ева? Защото знанието на една формула – да се стане божество – трябваше да бъде жива плът в човека. Развитието оттам започна. Фактически, пулсацията за развитието е идеята за знанието!

  • Ние искаме да сме спасени не защото сме грешни, а защото искаме да бъдем съвършени!

Ето голямата тайна. Не защото само сме грешни – грешност, която всъщност ни направи богове! – а защото искаме да станем съвършени като човеци. Затова бяха пратени на земята – Идете да станете съвършени човеци! Това им даде Бог и това е, което направиха те – не грешните, а боговете в развитие!

Виждате тази страшна антитеза. Адам-човекът слезе на земята, за да осъществи най-великото нещо – Богопознанието. Осъществи го чрез изпратения Месия, Който му даде идея за спасение и вечност: Аз и Отец едно сме! Това е идеята за свръхчовека! Можете ли да си представите каква голяма концепция е – от Адамовото грехопадение до митологичното божество; от Адамовото възземане чрез Спасителя (вижте идеята за развитието) до идеята за Свободата. Великата тайна на този, който не можеше още да стигне върха, е, че е тръгнал, че е отишъл пред своя Учител и е казал: Какво да направя? А че не може да го направи още – ще се развива, ще го прави. Важното е, че е събудена необходимост, че една вибрация е сложила в неговата плът това искане. Християнството има една теза ясна и категорична: Потърсете, почукайте, поискайте и ще ви се даде! Път на развитие, път на съвършенство; право на свобода като себесъзнание, като самосъзнание, като себежертва, като хармонична космична даденост!

Но в мирогледа на християнството, в основата на идеята за спасението лежи идеята за изкушението. Приема се, че изкушението е разрушило божествената ни цялост. И все пак, според Източното православие, а донякъде и според Католическата църква, известна святост е останала, което позволява с лична воля и с пътя на дошлия Спасител и Изкупител да се възвърне едно спасение. Има протестантски църкви обаче, които считат, че след изкушението, след познаване закона за доброто и злото, в човека е умряла божествеността и трябва да чака само прощение и благоволение. Това е напълно невярно – не само като мироглед, дори като идея за „хомо сапиенс“, за човека като мислещ! Защото ако човечеството не може да направи нищо без дарението, тогава би трябвало да се наруши не само социалната хармония (която наистина намираме понякога нарушена, но без да познаваме необходимостта защо трябва да се наруши), би трябвало целостта на Космоса да бъде смутена. Защото, ако нашата разумност не би била достатъчна за хармония, когато нямаме благословение или благодат, то сами бихме се разрушили. А ние имаме будност за самосъхранение – и от човека на биологията, и от човека на ума, и от човека на Духа. Тези процеси свидетелстват, че не може да не сме хармонични. А това, че хармонията на морала и мисълта в тенденцията за съвършенство и спасение не са постигнати, значи, че още искането ни за съвършенство не е извикало всички сили, които имаме вложени, а не че сме грехопаднали.

Виждаме, че половината свят не изповядва грехопадението, а също съществува. И трябва да знаете, че терминът „грехопадение“ няма да го намерите в свещените книги. Той е дело на Аврелий Августин. Августин, който е бил манихеец, а след това и неоплатонист, преди да стане християнин – той го измисля. Негов термин е това „първороден грях“. Тази фраза я няма в Евангелието. Както и определението „Богочовек“ – няма да го намерите в Светото писание. Може да намерите Син Човечески, Син Божий, но този термин – не, той е на Ориген. Когато е трябвало да се намери израз за Боговъплъщението, тогава се ражда това понятие.

Богочовекът не е вън от реалността нито на вярата, нито на разума, не е вън от логиката на присъствието. И затова Го защитават и науката, и религията, че Той е Син Човечески и Син Божий. Така имаме едно развитие, което прави хармония между тези два елемента – разумната присъственост, логичността, и верската тайна, без която не можем. Логичността не е най-доброто доказателство, но безспорно е справка. Вярата е най-съвършеното откровение за незнайното! Имаме ли обаче достатъчно подготовка да приемем незнайното, за да го осъществим като реалност…

В сферата на нашето изповедание идеята за изкушението е свършила работата си, защото е имало предсказания за Спасител и Той се яви. Пророците са били люлчината песен на знанието на отвъдното към земно човешкото. И харизматичните дарове са били пригодни за човешката мисловност и духовност, за трапезата, на която сме имали хляба на предложението. Но идеята да се знае как се става Бог, идеята на спасението може да даде само Месия! Това е великата тайна, която християнството донесе на света и смути юдаизма, който си остана затворена религия. Месията не е само благодатен дар на помазаничество, защото, ако скриете таланта си и чакате господаря си, ще ви го вземат, но ако го вложите, вие ще бъдете възнаградени. Месията вложи идеята да ядем от новата трапеза на Любовта: Вие трябва да ядете не тотемното животно вече – трябва да ядете Моето тяло, което е хляб Небесен; трябва да пиете Моята кръв, която е живото кръщение на Новия Завет! Това е Месията – свобода, изгаряне дрехата на миналите сънища, будност, носена като осъзната жертва. Осъзната, несмутена, за да може песента на Възкръсналия да бъде радост, защото Той каза, след като излезе от гроба: Радвайте се!

Виждате колко велика тайна крие идеята за спасението и колко необходима последователност е развитието до този миг на отваления камък на гробницата, която не загроби нищо – нито тялото като плът, нито душата като посредница, нито духа като благоволение. Ето това е одухотворената материя, това е законът за развитието!

Доста грешно, обаче, е поставен проблемът за спасението – че щом е дошъл Месията, щом Той е въплътеният Бог в действие и е дал Своето Учение, човечеството е спасено – не. И затуй в тайнствата дори е сметнато, че Кръщението (един от най-добре обяснените актове на вътрешното тайнство) е освобождение от първородния грях и с миропомазването е едно освещаване. Да, но човечеството, както виждате, не е получило онова спасение, за което е поставило самата идея за Всемирния Месия… Още по-същественото е това, което Той пък ни остави – идеята спасеният да стане и Синовност – Единосъщност!

Така развитието лежи от биологичната даденост до духовната внесена сила. В тезата да се разгърне и усвоява, човекът яде плода на знанието – дързост, счетена за грехопадение. Тогава се ражда идеята за развитието, като тенденция за избавление или изкупление. Но изкуплението крие в себе си мълчаливото приемане на благодат само, докато развитието има динамичната потреба сами да отработим съвършенството си! Затуй е посочена гамата на развитието от обикновената добродетел до божествеността като действие.

Трябва да приемем идеята за спасение, но спасение активно. Този, който поднесе пътя на спасението, го предостави не на покоя, а на динамиката, която започва от онова велико и неповторимо Рождество, което аз винаги ще разделям от ражданията. Раждания ще има, Рождества – единици в хилядите години. Защото Рождеството е утробността, която е хранила Духа като предизвестие да го даде за Духовна вълна! Оттам живият образ на спасението започва от ниспосланието на Светия Дух – Това е Моят възлюблен Син, и свършва до оня изходен път на величие и достойнство – Космичното единство. Спасението е всичко, което Бог Му е дал като Ти си Мой Син – Възкресението! Ето ви развитие и път на спасение, който е казан и който трябва да бъде изходен. Ако някой мисли, че ще отиде на Голгота без кръст, без гвоздеите, с които Иисус е прикован, без копието, с което трябва да бъде отворена неговата чаша, великият Граал, и без ония думи: Свърши се!; Дерзайте, Аз победих света! – няма спасение. Всеки от нас трябва да каже: „Дай ми Голготския път на развитието и аз ще бъда благодарен – за спасението!“ Защото идеята за спасението трябва да легне като съзнание за отговорност!

  • Спасението не е благоволение, то е действие на живата ни духовност!

Както Христос каза на самарянката, че ще є даде жива вода, от която няма да ожаднее. Отделен е въпросът колко можем да вземем от даденото с изобилие. Но и една капка човек да вземе от кладенеца на вечната и живата вода, тя е достатъчна, защото няма океан, който да не се състои от капки.

Идеята за развитието и спасението стои в основата на всички религии. Изкушението и съвършенството също ще намерим във всички изповедания. Като какво можем да кажем, че те стоят в тях?

  • Идеята за изкушението е подбудител, а идеята за съвършенството – предводител!

Страхът от изкушението, разбира се, само е подсказан в митологиите. Един Одисей, за да се опази от песента на сирените (сирените са шепотите и сладките песни на съблазънта), поисква да го вържат. Ето ви един метод – вържете се! Кой не се е опитал да връзва в себе си „лукавия ум“ (така наричам Одисей, защото той наистина е жива лукавост, хитрец)? А сирени у нас колкото искате… Виждате, че е посочван пътят, давани са образци за надмога. И нищо странно, когато в някоя йога ще намерите правила да победите мисълта си, да укротите чувствата си, да овладеете страстите си, за да запалите светилничето, наречено съвест. Не е имало времена великите посветени, когато са давали своите уроци и напътствия, да не са посочвали и по някое такова правило. Да вържеш своя Одисей, защото не можеш да надмогнеш сладостта на сирените…

Иисус Христос можа да надделее в пустинята изкушението. Hадделя властта, която Му беше предложена. Вътре в човека винаги ще има една съблазън за властност, за господство, която в дадени моменти не е отрицателна – когато искате да властвате над себе си. Тогава трябва да извикате сила, която да е доминираща над личния ви аз, над мисловните ви колебания, искания и спекулации, защото най-тежко човек се бори и най-трудно засега е победима мисълта. И Христос какво каза на съблазънта за власт: Махни се от Мен, сатана! Но с това никак не Се лиши от правото да притежава власт. И виждате какво казват учениците Му: Той ни поучава с власт. Ето къде може да употребите властта като динамика за развитие със знак плюс. Така от опитностите (това аз наричам развитие) ние знаем едно: че имаме власт, която е властница над тялото ни, над мисълта ни, над душата ни – щом сме Божии и сме хвърлили мрежите да ловим човеци.

Понякога власт над човека взема ниската му природа и тогава става себепогребението. Но никак не значи, че трябва да се откажем от власт, защото най-важната сила у нас е вложеното Божествено начало – Змията-Огън, или Кундалини. Когато обаче не е овладяна и не могат нейните струи да бъдат понесени, неподготвените ги пращат надолу. Тогава тази сила е много пакостна. Затова е нужна върховната власт, както казват индийците, на хилядолистния лотос. Иначе нисшите сили, сирените, ни разиграват.

Нашият път винаги ще е набогатен от песента на сирените. Колко добре е знаела митологията, колко голямо прозрение е имал онзи, който е нямал очи за виждане, но е имал дух за зрение – Омир, за да ни представи Одисей, вързан от неговите моряци срещу съблазните, които го викат в живота. Ето ви праг, ето ви и път на развитие. Ще минавате океаните, ще минавате пристан след пристан, но онзи, който има голямото зрение, ще трябва да върже одисейчетата у себе си, за да се овладее онова, което наричаме себеуважение. Защото то е част от големия ни образ, част е от това, което носи утробата на утрешния ден.

Но можем да кажем, че всеки Одисей винаги ще има и една Пенелопа, един остров на верността, когато вярата дава достатъчно основание за вътрешно бдение. И тогава тази осветеност се преобразява на вярност. Верността е островът на сигурността! Именно идеята за спасението може да ни доведе до този остров. И тогава ще видим, че всяко развитие, което иска от нас жертви, няма да тежи, и че всяка съблазън, откъдето и да идва, може да бъде отрязана. Защото верността е духовна будност! Верността е мощ, тя е потребата, чрез която можем да кажем, че имаме идея за бъдеще, идея за спасение. Без нея ние не можем да осъществим или да извървим пътя на развитието до пристана на спасението. А и спасението не е последен пристан на брега. То не може да бъде последно. Последна е идеята за Свобода и за сливане с Божеството – когато си единство с Него!

  • Развитието е съпровод; спасението – необходимост; божествеността – благодат, която стои в душите ни!

И затова Христос казва: Всеки сам да си носи кръста! Друг не може да го носи. Сам ще си носи кръста и това ще бъде вярност, т.е. будност по отношение духовната ни изповед. Който няма вярност към духовната си изповед, той може да бъде верен като слуга, но не и като господар. А Христос беше прав, че господарят не може да бъде надминат от слугата и ученикът не може да надмине Учителя.

Така спасението трябва да го видим в неговите различни цветове. В източните религии идеята за спасението е победа над собствените ни недостатъци в етапите на еволюцията чрез закона на прераждането и чрез закона на кармата. Религиите, които не приемат първороден грях, а приемат еволюционния акт от първичното до Божественото, изповядват инволюционния закон и след това обратния закон – на еволюция за съвършенство. Защото и там е казано, че човекът е роден от по-нисшия състав на Божеството и трябва чрез еволюцията и чрез закона за прераждането да стигне до сурите, до божествените огньове, до нирваната. Така и Христос предлага на човека идеята за Небесните жилища. Значи имаме обиталища като йерархия на развитието от земното ни поле към Небесните селения. Това е една дълга пътека, която трябва да мине през едно съвършенство на ума, трябва да мине през съвършенството на Духа, за да имаме откровението, а оттук и Божествената цялост.

Така че не се къса веригата на развитието и никога няма да се скъса нито в едната доктрина, нито в другата.

  • Идеята за сливането с Божеството, като действие на Духовните вълни – чрез Мъдростта, Истината и Свободата, се нарича спасение!

Аз не бих наричал този процес спасение, но така в християнската наука е сложена тази формула. Разбира се, различните църкви под спасение, под изкупление различни неща разбират, особено онези от тях, които след кончината на един кратък живот включват човека да стои хилядолетия и да чака Страшния съд, за да получи или спасение, или огнена разруха и изгаряне. Това не може да бъде наречено спасение – да чакате хилядолетия, в моление или в немоление… А има и религиозни формации, които приемат, че някои още с раждането носят предопределение за спасени – и само те ще бъдат спасени; другите просто си живеят като еднодневките и после си отиват – за тях няма определение за спасение… Това е безнадеждност и по същина тази теза не е Божия. Това не значи, че една доктрина на безнадеждност не може да има последователи – всяка една формация има последователи. Но когато настъпи будността в царството отвъдно, тогава човекът в малко по-друг реален свят вижда своята неизбежност, вижда и своята присъственост, че е вечен. Иначе би било скръбно за Божеството, Което сътворява…

Не може – казва Христос – когато детето ви поиска хляб, да му дадете камък… А сега искат Божиите деца да бъдат отхвърляни, а само избраници да бъдат спасени – такава логика и такова изповедание не мога да приема. Не може, когато „детето“ иска спасение, да му се каже: „Ти не си в орбитата на предопределените за спасение!“ Що за изповедание е това!? Що за милостив Бог е!? Що за Сътворение е това!? Аз не мога да си представя Отец да създаде същества и след това да ги унищожава. Колкото и да са немирни, колкото и да са непослушни, те са Божия челяд, те са Божие изповедание. Той не може да намрази Себе Си. Той може да употреби методи на възпитание, които наричаме страдание, предоставени на целостта като еволюция, която има своите гърчове и своите слънчеви пътеки, но не геена огнена и унищожение! И когато се разглежда проблемът защо Бог стана човек (има такъв труд на Анселм Кентърберийски „Cur Deus Homo“) – ето заради това спасение, заради тази Негова челяд. Човекът стана бог, защото Бог стана човек!

Понякога се възхищавам на Ориген (отстранен от християнската църква, защото е приемал прераждането) за една много интересна идея – че и това, което наричат „дяволи“ (от който термин винаги се пазя и казвам: по-несъвършените), и те ще бъдат спасени. Това е теза на Ориген и мисля, че той е имал голямо прозрение – и те, и всички грешници ще бъдат спасени.

Тук е моят страх, че религиите останаха нединамични. Защото да се отрича е примитивно, да се доказва е обикновено, да се живее е божествено! Всеки ще намери аргумент да ви докаже „да“ или „не“; всеки ще търси да прелее капка в чашата на битието ви. Не! Да се живее! Идеята за спасението трябва да се живее като вътрешна ритмика, а законът за развитието – с космичните пулсации като еволюция, която ни води от едно стъпало към друго.

Тогава се създава възможността да не вярваме, че Сизиф вечно ще тика камъка, който се връща, т.е. че го тикаме в безсмислие… Трудът на Сизиф не е в безсмислието, а в липсата на отчаяние! И като гo приложим в рамката на раждането и на умирането, на отиването и на връщането, виждаме, че този камък, по-голям или по-малък, всеки от нас го носи. Защо? Защото искаме да бъдем съвършени. Идеята на пулсацията за развитие е да се надмогне човекът и да мине в брега на безсмъртието чрез тезата за спасението! И никой не може да каже каква е мярката на Бога за съвършенство, за да ви даде само рай. А кой е определил, че като се мине там, непременно сте спасени или някой ще угаси огъня на развитието?!

В древната трагедия Прометей го освобождават, но ние за съжаление нямаме от нея фрагменти, от които да разберем какво е казал, за да го освободят. Защото той е заплашвал Зевс, че знае какво ще стане с боговете. Аз питам: Кой знае, след като се стигне до съвършенството, спира ли развитието?

С идеята за спасението не свършва светът, както и с идеята за Възкресението не свършва! Но идеята на спасението е чрез Възкресението. Светът обаче има много повече полета за развитие и ще има още много доктрини, чрез които ще се спасява. Защото чак Свободата е живот в Бога! А кой може да каже какъв е животът на Бога, за да спре развитието, да ни вковат на кръста и да кажат: „До тук беше!“

Развитието е предопределение, но не е предназначение! Защото Свободата не може да бъде вместима в предопределението. Ако има предопределение в идеята за Свобода, тя ще е ограничена. А когато ще бъде свободен дори и един единствен в множеството, в Космичността, именно тогава ще се види, че Свободата е несъвместима с предопределението.

В такъв смисъл можем ли да кажем, че еволюцията е едно безцелие? Не! Не може да бъде безцелие или безсмислие, тя е потреба. В известно състояние човекът я усвоява, в известно състояние я прилага. Затова, получавайки тайната на живеенето, му се предоставя един неотменен закон – смърт, който го кара да става съвършен, защото има безсмъртие. Адам трябва да познае закона за смъртта, т.е. да слезе да работи божествено, защото той носи Бог в себе си; носи и тленността – тленност, която трябва да одухотвори. Но идеята му за безсмъртието не е каквато митичните богове показват – безсмъртие с човешки дела. Адам трябва да покаже смърт с божествени дела, за да се върне във взаимност в Божеството си!

  • Спасението има вътрешната си същност в идеята за безсмъртието!

Защото иначе би било безсмислено – от какво ще се спасява при наличието на едно битие от 50 или дори до 100 години. Ето необходимостта от безсмъртието – идеята за безсмъртието подбужда необходимостта от поведение за съвършенство и спасение! Ако нямаше идеята за безсмъртието, не бихме родили подстъпа си за съвършенство с крайната цел – спасение! Защото, ако човек не се мотивира за развитие, какво безсмъртие може да чака?

Идеята за безсмъртието е най-оптимистичното начало в религиите! Тогава, когато на човек му гостуват ненадмогнати още тревога и скръб, малката светулка в идеята за безсмъртие му дава онази липса на отчаяние, която показа Сизиф.

Християнството йерархира безсмъртието със спасението! А идеята за безсмъртие като проблем на развитието е степенувала поведението ни – като се започне от добродетелния човек, съвършения човек, далновидния човек и стигнем до онова, което един Плотин йерархира – до синове на боговете, до богове, до Бащи на боговете. Виждате как една схема изработена, изведена от една идея, става нашият вървян или изходен път. Само това е потребното – да не схванем битието си като безмислие, защото тогава се работи в едно нисше поле на мисълта. А тя е склонна на теоретични преценки в нейната само сфера – защо ми е спасение, какъв е смисълът в един отвъден живот? И когато нямате озарението на слънцето и се греете с главнята или си светите още с електрическата крушка, как може да говорите каква благодат крие слънцето?

Този, който е тръгнал по пътя на спасението, не бива да бъде смутен от това, че трябва да мине прага на развитието. Трябва да го изходи, трябва да търси стимулацията от обикновеното въззрение на контрола, на овладяване на тялото, до оная вътрешна възбуда, в която имаме молитвеността, осенението или харизматичната даденост. Екстазата е сетният пристан на човека в океана на неизбежното Вечно! И не напразно нашият исихазъм я включва като свое вътрешно и последно моление да смениш себе си с Космичната си даденост. Защото себето, когато е в една личност, е нашият малък аз; себето, когато е в една индивидуалност, е нашият планетен представител; и Себето, когато е с главна буква, е Той – „Онзи, Kойто е бил и Kойто ще бъде“.

Всяка религиозна доктрина обещава един живот в отвъдността и колкото човек по-съвършен отиде, т.е. освободен от онова, което наричаме пороци или несъвместимости със заповедите на божествените учения или на гражданските повеления, толкова по-завидно място ще намери в отвъдността. Човечеството се бори за бъдещето, а не за настоящето и затова религиите са една оптимистична идея за Свобода!

Нашата система не e толкова съвършена, че да долови вибрациите на Свободата, затова тя си има своите първични полета, има си своите висши йерархии. И тогава си изгражда онова, което нарича „ангели“, които помагат. Ама разбира се, че ще постави на отвъдния бряг и сатаната, който изкушава. Защото много е угодно да се говори, че сатаната е жив, че ще мине, ще ни сложи по челата белезите и утре ще отидем на възмездието, ако не сме изповедници на еди-коя си църква. Къде останаха големите идеи на развитието; къде остана оптимистичната теза, че сме деца на Богове?!

Нека не даваме на отрицателната сила приоритетност – нещо много преди християнството уловено от един Зороастър, макар че учението му се счита за класическата формула на дуализъм – бог на доброто и бог на злото, което нашите богомили също са изповядвали. Къде е тайната на прозрението на един Зороастър в идеята за спасението, подбуждана от идеята за безсмъртието? Че когато се дава време за битие на различните божества, на бога на злото Ариман се дава ограничено време, а на бога на доброто Ормузд – неограничено. И представете си това, което наричаме развитие, което всъщност е борба, как ще завърши. Макар че, както е казано там, в моменти Ариман има превес. В края на краищата обаче времето на Ариман свършва и Ормузд е победител… (Учудвам се защо апологетите на монотеизма не искат да видят в класическата форма на дуализма вложения единобожнически мироглед!)

Развитието е безспорен закон за изповеданията на източните религии и той не може да бъде отречен. Това, че Западът го отрича, не значи, че не съществува. Фактът е един – колкото по-съвършена е нашата материя, толкова по-духовна става и нашата мисловност; колкото по-духовна става нашата мисловност, толкова по-божествена става възможността да приемаме духовни енергии! Това показва, че трябва да усъвършенстваме материята – да не я отричаме и да не я даваме на другите богове, наречени богове на злото, както богомилството e проповядвало, както е проповядвала древната доктрина на дуалистите. Ние трябва да гледаме на материята като на неизбежна наша духовност, която има да се разгръща, защото къде ще вместим съвършеното си духовно тяло, ако нямаме и съвършена духовна физика?! Чисти и съвършени мисли да ги сложим ли в нечисто тяло!?

Еволюцията и като историческо битие, и като духовни тласъци, ще продължава да донася прозрение за надмогване на онова, което наричаме в нас не дотам добро, но във възможност да бъде надмогнато. Така идеята ни, че злото е нееволюирало добро може да ни изведе в един по-възвишен градус на свобода от зависимостите, наречени пороци или лоши качества у нас.

  • Злото – като нееволюирало добро, крие в себе си позитивния пулс на развитието!

Трябва да разберем тази велика тайна, за да лишим т. нар. „зло“ от персонално поклонение и олтарна обредност, за да дадем историчност на динамиката, че се надмогваме с идеята за спасението и с вложения закон за развитие. Тогава ще разберем и колко властна е потребата от всичко онова, което ражда развитието, и колко същностно е Възкресението като наш пристан в идеята за спасението. Така че когато говорим за разнобоя добро и зло, крилата на доброто не бива да бъдат привързани с восъчното мислене на Икар. Икар мислеше още с желанието, с тялото на астрала. Ето защо Духовните вълни идват една след друга и това, което може да ни даде ослънченото мислене на интуицията, е вече знание не толкова за победа над злото, колкото че т. нар. зло е изтеглено да еволюира в добро…

Развитието има своите два полярни бряга, защото урокът се научава в полярността. Но ще има ли еволюция без тях? Разбира се, подсказано е, че това е възможното бъдеще. Тогава как ще се степенува идеята за съвършенството, когато няма да я има смъртта? Безспорно е, че когато идеята за безсмъртието вече няма да играе ролята на стимул, то тогава трябва да се осъществи и да се одухотвори една планета на присъствие, което е вече съзнание на Самия Логос! А как ще бъде осъществен и животът на Логоса… Част от това е онзи израз – Адам стана като един от Нас, богове. Но е трябвало да отиде на Земното поле, да учи великия урок. Защото той е сътворен, но не е учил, не е минал развитието на човек. Долу ще отидете да учите урока на човека! Тайната е, че тук, на Физическото поле, учите урока за съвършенството – като постепенно махате в себе си себичността, защото вие сте богове в душите си. Тогава вече ще видите дълбокия смисъл на фразата на Христос Обичай врага си! Иначе това е един израз, който се отминава, без да се съзнае дълбочината на хилядолетното, на космичното му предназначение. Свалете дрехата на себичното, защото идеята за бъдещето е път на спасението!

Религиите поставят своите опорности в нравствените, в моралните постулати, за да опазят човека в тенденцията към съвършенство. Но сами сме свидетели, че ако будността не настъпи в душата, моралната стойност на ума не играе роля и може да бъде отречена. Да вземем око за око, зъб за зъб – това е морална стойност на една идеология, и то религия, но при липса на будност на Духа, тя и сега си върши своето злосторство. Но може ли да бъде отречена от будността на Духа, който създава идея за любов към врага? Може, и Христос я отрече. Трябва да се пазим от тези вериги, трябва да намерим усилия да отместим воденичния камък на първородния грях. Но ако човек се намира в състоянието на статика, той никога не може да отхвърли това бреме.

Развитието не е праг, а праг след праг, които трябва да се надмогнат, за да може да се осъществи идеята за спасението. Спасението крие в себе си йерархия на усвоено знание, на проявена воля и на харизматичен дар! Ръката на благоволението е там, където дървото на личното ни търсене се разцветява, за да може благодатта да го оплоди, а оттук и грижата да отгледаме плода, от който започна уж грехопадението – плода на знанието. Наистина никой не знае какво би правил човек, ако нямаше този разнобой – от какво щеше да се спасява и за къде щеше да върви? Затова са дадени методи на развитието.

Един от методите е приложението на контрола, който от своя страна ражда цяла институция, наречена монашество. Трябва да овладеем сомичното у нас, но трябва да овладеем и мисловното у нас, да му дадем будност, защото само будният може да стане от леговището си – за да тръгне. Пробуждането е разкриване на душевността! И то става с ония духовни потреби, каквито са молитвата или съзерцанието.

Другият метод е харизматичният дар – дарът на осенението, на пророчеството – благодатната пробуда чрез вътрешното съзерцание – дарът, който ражда институцията на пророчествата.

Така и исторически имаме съответните институции, и в метафизичния смисъл имаме приложността на монашеството, на молитвата, на осенението, и оттук личното ни обредно действие, социалната сила, която се упражнява като една церемония, която създава психозата на вярата. Защото Голготският път освен лично страдание, което разбирам като освобождаване, е една церемония, една велика лития, чрез която човечеството влиза в мистично съприкосновение с реалния път на Христос. Оттук и великата благодат да се изходи вътрешният Голготски път, за който съм казал, че Голготският път не е път на страданието, а е път на Божествеността! А заповеди и морални правила се създават, за да се надмогнем.

Но това не значи, че няма да излизат противоречия. Престъпления и в ХХII век ще има. Точно тук е идеята за развитието – да се доведе човекът до великата победа над себе си. Когато той е надмогнал лъжата и убийството, не значи, че е надвил амбицията и клеветата; ако грубостта, чрез която се върши противобожие дело, е надмогната, не значи, че няма друга съставка у нас, която също върши противобожие дело, само че не с вулгарността на убийството. Това е човекът, който трябва да се освобождава постепенно, постепенно… Защото какво е една клевета? Клеветата е нова форма на убийство! Трябва да се има предвид, че еволюцията няма да спре, за да не правим сравнение с това, което е било, и това, което може да бъде. Много форми ще отпаднат. Лъковете отпаднаха от войната, ханджарите и сабите на кавалеристите отпаднаха, но виждате войната на шмайзерите и на бомбите; виждате войната на атомните облъчвания… – и те ще отпаднат.

Така че, вървейки към съвършенство, ще трябва да търсим новите духовни доктрини, които да ограничават онова, което бъдещето може да налага като противобожие дело. Това е тенденцията на развитието. Когато Христос въстава срещу око за око, зъб за зъб, много прецизно сменя процеса на отмъщението с процеса на прощението – без да поощрява греха. След идеята да простиш, дава и още по-съвършената теза – да обичаш врага си. Ето как трябва да разбираме нещата – като развитие и като бъдеща тенденция и на спасение. Ние не можем вече да правим съпоставки с око за око, зъб за зъб, но при една нова Духовна вълна не можем да кажем само това, което Христос рече: Прости им… Ние ще кажем: Научи ги! Можете ли да разберете колко грандиозни са разликите в искането и в слагането на повели, които човекът трябва да продължи в бъдещия си живот! Не бива да не смущаваме себе си за нови виждания!

Това е развитието! Ако трябва да сменим оръдията, ще ги сменим. Но сменяме себе си! Коя е задачата на Бог в творението Му, наречено човек? Бог има дълг към човека да си го върне в Себе си и му дава идеи. Подбудата за спасение е идеята за съвършенството! И тогава ние имаме тезата на една оптимистична концепция, на един исторически оптимизъм – когато съвършенството е възможно чрез прогреса и културата в цялост, когато вдъхновението и откровението на Духа, когато приносът на ума и ръката на творчеството създават. А бързат някои да въстанат срещу цялата цивилизация – че прогресът носел злини… Прогресът донесе атомната енергия – хайде да се обявим срещу него! Не. Прогресът не прави злини – несъвършеният прави злините!

Доктрината на историческия песимизъм, която и в нашето време също се проповядва, трябва да си отиде. Разбира се, че ще има нейни изповедници. И сега има някои, които отричат телевизия, радио… Вижте, когато не можете да бъдете удовлетворени от една програма, не отричайте третото око, което сте имали. Ако някой няма прозрението да разбере, че телевизията е неговото ясновиждане (което във всички векове е съществувало), нищо не разбира от живота. Светът даде много, но крие още повече. Ако някой иска да спре прогреса заради това, че го преценява с теорията на песимизма и, примерно казано, когато детето му е болно, не го води на лекар, а само прави молитви… Аз не зная тогава Бог защо е създал лекарите, трябвало е да ги отрече! Както и някой, когато поднася съмнението, защото Учителят бил погледнал към жена; и учениците бързат да си пошепнат: Учителят с жена! А някой Учител да е изявил отрицание към това творение? Или е в сила само библейската неразтълмена в правотата теория, че Ева е изкушила света. Нищо подобно! Всички сме и Еви, и Адамовци и не можем да се отречем. Както и другата заблуда – някой, като си види зодията, става недоволен, а не знае, че носи всички зодии в себе си. Смъкнете дрехата на себичността, че сте единствено лице в единствено число! Затова теорията на историческия оптимизъм е създала и идеята за пророците, а пророчеството е идея за бъдеще и пътища за спасение!

Но има и една умерена теория, която балансира между двете – тя е лодката без весла в морето на живота. И мнозинството си живее така. Който бряг му се види по-съблазнителен, натам се напътва. Наистина е време човечеството да върже съблазните си, за да може да се върне в своята Итака. А там много женихи изпробваха възможностите си и никой не можа да опъне лъка на мощта, на властта. Но той знаеше. Това е човекът, който от многото опитности знае една – да владее властта. А властта най-трудно се владее, защото тя е повече от съблазън. И този, който копнее за нея, е поставен не на изкушение само, а понякога и на себеунижение.

Така умерената теория балансира пулсите на еволюцията, които, безспорно, са потребната сила за човечеството в пътя на развитието. Тази теория малко трудно може да каже как ще донесе спасението, но приема пулсацията на развитието и се ползва с еднаквост от прогреса на това, което наричаме наука, и онова, което наричаме религия. Трагедията е, когато религията като спасение има само обреда и е забравила мистичното тайнство! Тогава ние, фактически, сме прибулени и без да сме сватбари, правим своята сватба само едно обикновено угощение на временно присъствие в живота. А ако една булка не бъде въведена в олтара на посветеността, ако нейната утроба не донесе радостта на утрешния ден, какво е направено тогава? Затова всяка религия трябва да носи в утробата си утрешния ден и всеки олтар трябва да дава причастие за спасение!

Ако някой не схване еволюцията като закон за обожествяване, той не е разбрал, че трябва неговата будност еднакво да вижда бреговете. Няма еволюция, която да няма двата бряга! Оттам е необходимостта за добро и зло. Реката, обаче, я прави течението, не бреговете! Много брегове може да има, но когато няма течение, няма река. А река пък, която не може да си направи брегове, се губи в подземието.

Така че еволюцията има своя подземен свят и своя надземен свят, но във всички случаи ще трябва да има и двата бряга. Победими ли са? Да! Ще има ли еволюция без добро и зло? Да! Човечеството ще се изгражда в своя път и тенденцията ще бъде вложената идея за Свобода – свобода на мисълта, свобода на Духа, свобода за сливане с Божеството! Ето защо човечеството започва от свободата да надмогне своето тяло, да надмогне своята мисъл; да надмогне своето битие и в цялост да се види в Единството. Без Единството ние сме обект на съблазън. Защото този, който не може да присъства с Бог в себе си, той лесно може да остане само на единия бряг. Затова дързостта да се яде плодът на знанието е една от най-големите смелости, които човечеството е имало – за да се отвори път на развитие. А щом е казано: Адам и Ева да излезат от райските градини, защото станаха богове, да знаят що е добро и зло, значи знанието за добро и зло е божествена категория, то е йерархия над ангелския свят! Човекът има еволюция, която му е дала повече тайни, отколкото има ангелският свят.

Това е битие, на което ние ще служим до свършека на своето съществувание, но само планетно. Човекът не свършва битието си като същност. И когато стане това, което едно развитие го иска, не бива да носим раната на своята душа, че не е осъществила в по-ранно време съвършенството си. Иначе еволюцията щеше да бъде революция. А в Духовните вълни революции няма, има святост, която променя.

Развитие и спасение! Разчертахме сеизмографската линия на този душевен земетръс, който трябва да имаме. Тревожният Син на човечеството беше рекъл: Лисиците имат леговища, птиците – гнезда; Син Човеческий няма къде глава да подслони. Нека Му дадем вътре у нас глава да подслони. Нека раната, която е оставена в едно Разпятие, да ни послужи за новия път – да бъде отвален камъкът и да се излезе пред човечеството, че вървим стъпка по стъпка към спасението. Христос каза съвсем ясно: Радвайте се!; Аз победих света! Той направи идеята за спасението реална възможност, защото кой свят победи? Света на съмнението – него победи! Не е важна реалността на пришествието Му – важна е възможността, че развитието съществува, че спасението е път за съвършенство!

Какво друго Христос направи, когато остави след Възкресението плащеницата Си на земята – даде идеята, че ще се яде и от Дървото на Вечността. Идеята за Възкресението е първият знак на Вечността! Няма смърт – Той я победи: О, смърт, къде е жилото ти? Ето как се съчетаха тези идеи. Защото спасението е само част от Пътя, чрез който трябва да се осъществим в Свободата като планетна даденост и като Мирова пулсация. Тогава можем да говорим за цялост, когато всичко съчетаем в това, което наричаме Живот!

Само Животът е цялостен, другото е сенки на отживени актуалности! В такъв смисъл, когато Христос изрече тази тайна: Аз съм Пътят, Истината и Животът!, показа развитието, спасението и себеосъществяването!

 

[1] Толев, Ваклуш. История на религиите. 2000, с. 15.

[2] Битие 3:22.

НУР 2018
НУР 2017
НУР 2016
НУР 2015
НУР 2014
НУР 2013
НУР 2012
НУР 2011
НУР 2010
НУР 2009
НУР 2008
НУР 2007
НУР 2006
НУР 2005
НУР 2004
НУР 2003
НУР 2002
НУР 2001
НУР 2000
НУР 1999
НУР 1998
НУР 1997
НУР 1996
НУР 1995
НУР 1994
НУР 1993