Зареждам...
Смирение и Примирение (2/2007)

Смирение и Примирение

Смирението е свобода, а примирението е ограничено поведение!

Боговете нямат друго оръжие освен Словото! А ние сме се събрали именно заради Словото. Дали е планетно, дали е лично или космично, то е Слово – Слово за Живот! И нека да отворим едно ново ковчеже, откъдето всеки ще си вземе онова, от което може да направи огърлие за своята духовна красота. Нека делата ни бъдат присъствие на душите и нека служението ни бъде покорство на Духа!

Радвам се, защото, след като бяхме казали: Деца на Деня, Денят започна![1], наистина той започна. Нищо по-радостно не е имало в света от това, че Денят даде своята зора, а вече и своето пладне! И сега ние ще трябва да направим своето велико Възкресение, тъй като Пътят не е Голготски, а Божествен. Няма Голгота, има Път Господен!

Явно е, че Мъдростта е вече трапезен хляб на живота ни. И всеки трябва да посегне към трапезата, за да вземе онова, което дава живот и сили на неговото битие; всеки трябва да направи това, което е достойно за признание. Но освен трапезния хляб на Мъдростта, има нужда и от реален хляб. Така, както е казано в молитвата „Отче наш“: Насъщния ни хляб дай ни днес. Сложена е реална необходимост от реално присъствие на земята. И точно в това е величието на човека, който има по-висша еволюция от ангелите. Защото тук – на земното поле, където еволюцията се осъществява в нейните противоречия, ние трябва да надмогнем необходимостта да се осъществяваме само като човеци. Както съм казал: човекът е един бог в реализация, бог в развитие! И всеки трябва да надмогне онова, което може да ни направи невръстно дете към Бога. Ето защо Христос посочи Път, като даде ведно с молитвата и друга велика тайна: Не само с хляб ще се живее, а и със Словото на Отца ни! Това трябва да направим – да не губим Антеевата необходимост, защото Антей беше син на земята, на Гея, но беше и дете на бог, на Посейдон, и така носеше двете начала. Следователно съществено е делото ни, присъствието ни, енергията ни и в това поле, в което трябва да осъществяваме себе си и Духовната вълна на Мъдростта!

Голямата и основната мисъл, с която се ходи Пътят от човека до Бога, казана от Христос, е: „И тъй, бъдете съвършени, както е съвършен и Небесният ваш Отец.“[2] Тази повеля е образец. Тя е една вътрешна енергия – да събудим божественото у нас, за да го приложим в съвършенство човешко. Тайната, разбира се, е много по-голяма, тя е в несравнимостта, защото казано е още, че „Бога никой никога не е видял.“[3] Но това е една будност. Несравнимост е, защото никой не знае какво е съвършенството на Бога, но е потребност, която трябва да приложим в своя път към Бога. В идеята за съвършенството на Бог да усъвършенстваме себе си, като събудим Бога у себе си – Той да ни даде образец на съвършенство. Така да бъдем освободени от всичко, което у нас не е толкова близо до онова, което е Бог у нас. Защото иначе е невъзможно – кой може да ви каже колко е съвършен Бог?! И може ли Той да притежава съвършенство?! Това е само пулсация за събуждане на Бога у нас – да ни прави все по-съвършени и по-смирени!

В глава 18, стих 1-ви на Евангелието на Матей пише: „В оня час учениците се приближиха до Иисуса и рекоха: кой ли е по-голям в царството небесно?“ – идеята да се равняваме в големството си, да се мерим за престижното място, което царството Небесно отрежда. Това е, защото смирението излиза извън рамките ни и трябва някакъв образец да послужи на човека, когато поиска да знае кой ли е по-голям в царството небесно; кой ще бъде по-близо до Пастира, Който пасе Своето стадо.

Нека махнем големството както от мисълта, така и от зрението си! Защото зрението е първият подбудител да родим съмнение в този, който е край нас, който е пред нас; да се сравняваме на хубости, на богатства, на знания, на добродетели… Да, това са потребни неща, но с каква мярка ги правим? Дали с мярката „кой е по-голям в царството Небесно“, или кой е образецът, чрез който можем да направим в себе си корекция? Ако ние сме сложили добродетелна мисъл, защо с добро око да не видим Фрина – хубавицата, на която Древна Гърция се е покланяла (и за която Пенчо Славейков написва великолепната своя поема[4]); защо да не видим щедростта на богатия, гениалността на учения…, без да сме в мрежата на завистта? И по този начин да отработваме себе си с това, което е повикало у нас не съблазън, а подражание. Тогава няма да се питаме колко сме големи в царството отвъдно.

Не можем да отречем своите очи, не можем да отречем своята мисъл, можем да ги усъвършенстваме, но да ги отречем – не! И такива, с каквито сме си послужили, ние ще трябва да ги приемем, да ги признаем и да поискаме да се възкачат. Тогава няма отсрещния, когато е с нашата предишна мисъл, да го осъдим; няма да му кажем: „Ти си дребномислец!“, защото и ние сме били. За да повторя голямата мисъл на Христос: Не виждаме гредата в собствените си очи, но сламката в чуждите – винаги!

Именно когато се освободим от идеята да се измерваме кой колко е по-голям в царството Небесно, тогава ще приемем пътя на подражанието за съвършенство, сложен от Христос – Бъдете съвършени, както вашият Отец! Пак повтарям: никой не е казал, колко е съвършен Бог и Той притежава ли съвършенство – това е наша потреба. А понеже тази потреба е в лицето на най-голямото, на Всемирното, безспорно че тя ще ни дава и Всемирна енергия, за да извървим пътя за сравнението. Но тук е нашето дело сега, тук е ролята на религиите!

Учението на теософите има ясен надслов: Няма религия по-горе от истината! Но това не значи, че хората няма да ходят пътя на религиите. Този път ще се ходи докато се стигне Учението за Истината, защото тогава, както е казано, ще бъдете свободни. Свободата е възможност за единство с Бога, а у Бога има само една религия – че Той е всичко. Докато в религиите ние учим онова, което още имаме да достигаме към Него. Затова те са стъпала.

Един от големите празници на Светата църква (а всички религии са били святи и всички църкви са святи в онзи мащабен, Всемирен характер, за който винаги съм говорил), един изключително важен, съществен празник, който има своя вътрешна ритмична група и присъщност в душата ни, това е Въздвижение на Кръста Господен – Кръстовден. Светият Кръст, фактически, е покров, или покривало над живота човешки.

Кръстът е самият човек! Или характеризирано като мисъл-форма, той е великото разпятие – двубоят между Дух и материя; това е време-пространство, когато Адам – сътвореният, трябваше да изчака роденият Христос да работи в него след Възкресението. Затова Кръстът не е символ на мъчението, както някои религии или някои църковни общини го характеризират и затова го отричат. Нито е това, което е казано в един от текстовете на Петър Дънов – че няма дърво, на което може да бъде разпнат Учителят Христос. Христос никога не може да бъде разпнат, но Иисус може. И Иисус е разпнат, защото Той е материята – Христос е Духът! Тогава победата – на Духа над материята, напои с особена вибрация Кръста…

Този реален символичен знак остана на Голгота (ведно с двата други кръста – на разбойниците), защото Иисус Христос беше свален от Кръста, но Той направи Възкресението и Роденият отиде да работи в сътворения. Така Кръстът остана като Път, който трябва да бъде ходен, и като осъществена реалност във всеки от нас. Защото Христос беше казал, че всеки трябва да вземе кръста си: Вземи кръста си и тръгвай след Мене![5]

Християнската религия става официална чрез онзи голям акт – Миланският едикт в 313 година, който носи своята подбуда от 312 година, защото тогава Константин Велики побеждава чрез кръста. През време на военния си поход той съзира реален образ на кръст в небето, светещ с надпис „In hoc signo vinces!“ – „С този знак ще победиш!“ И една година след това легализира на равноправни начала християнската религия. А в 326 година, на 14 септември, неговата майка Елена намира трите кръста, заровени в подножието на Голгота. Тогава е трябвало да удостовери кой е кръстът Христов – кой кръст лекува…

Кръстът е една съхранена енергия и християнството го взема като символ. А в нашите интерпретации ние взехме за символ Кръста в горната му част. Това е триъгълникът със Змията – със събудената Змия-Огън, или интуицията, която ни осенява с Мъдрост. Защото голготското страдание стана вече божествен път: от идеята на християнството – Любов чрез прощение, до Мъдростта като знание! В основата, в генезиса на човешкия род стои разделянето между Дух и материя; после – победата на Духа; след християнството – просветлението и знанието на Мъдростта; накрая ще дойдат идеите за Истината и Свободата!

Никой обаче не може да избегне Голготското ходене и никой не може да загаси идеята, с която е извървян този Път. Това е и част от настоящата тема – идеята, с която е извървян Голготският път, се нарича смирение. И досега не са се намерили нито толкова голяма ръка, нито толкова силен дъжд, нито толкова вихрена буря, за да изгасят огъня на смирението!

Смирение и примирение. За мен смирението и примирението са два съвсем различни и далечни един от друг полюса. Примирението е поведение на приемане на статуса, то не е еволюционен момент. Примирението няма еволюционност, затова то е беда. Да не говоря за социалния страх, който изживява едно съзнание и го приема. Същото е, когато този акт на примирение е към онова, което ни е сполетяло. Тогава идваме до момента – каквото съдбата е решила… Съдбата е част от изживяна еволюция, затова имаме минало. С примирението ние потвърждаваме минало. А с идеята за смирението, което приема смърт – защото много хубав е изразът на Христос: Смирих се до смърт! – ние надживяваме миналото с една нова идея: Възкресението!

Смирението е енергия на Духа, докато примирението е напоено със социална енергия. Затова казвам, че унижението не е смирение. Смирението винаги ще бъде една доброволна жертва, в която няма никаква вибрация от страх, за да може да се направи Възкресението! То дава липса на болка при изнасянето на кръста до Голгота, липса на ненужен плач над причиненото страдание.

И само Иисус Христос можеше да извърви Голготския път и да понесе Разпятието със сложената тенденция за Възкресение; да го изходи със смирение като благодат дадена, осъществена и оставена за подражание. Той няма ограничения!

  • Смирението не може да бъде ограничено с добродетел!

Нито може да извика гняв или недоволство, защото е жертва със себеотдайност! Затова илюстрирам с трите кръста на Голгота идеята за смирението и за примирението в неговите две разцветки. Тези три кръста, когато ги разглеждам, говоря за кръста на смирението, където Иисус Христос извърши победата на Духа над материята, и казвам, че на Голгота още два кръста стоят непогребани. Идеята за трите кръста е идея на Учението на Любовта – от едната страна на Христос стои доброто, от другата стои недоброто. И безспорно не всеки кръст свидетелства за Възкресение, защото трябва да се извърши великото погребение на това, което сме били преди. Кръстът се освобождава тогава, когато имаме свобода от минало и след това Възкресение. Това го направи само Иисус!

Двата кръста стоят… Двамата разбойници понесоха разпятието, но с примирение. Кръстът на примирението дава ограничение, защото разбойниците нямат отговорност, т.е. прозрение за отговорност – примирението носи ограничението на собствените им дела. И единият – недобродетелният, Го хули: „ако си Ти Христос, спаси Себе Си и нас.“[6] Хулата човешка е, защото тя е проява на малкия ум. И затуй тя ще бъде от кръста на примирението, от битието на примирението. Примиреният ще чака възмездност, а ще получава прощение тогава, когато може да се покае.

Другият – добродетелният, казва: Тоя нищо лошо не е сторил, а ние сме осъдени справедливо, според делата си. Добрият разбойник има примирение за извършено дело, което го ограничава в отговорност, но има и пробуда за виновност; недобродетелният също има ограничение, но с проява на недоволство, не и с признание за вина. Тук е голямата разлика между примирение и смирение. Тях ги е ограничавал обстоятелственият свят (на извършеното деяние), с което е трябвало да се примирят. Затова примирението е ограничено поведение – на послушание на добрия разбойник и на гневно отричане от страна на лошия разбойник. Кръстът на примирението ограничава и прозрението, и отговорността! А Христовото разпятие е себежертвено.

  • Смирението е свобода, защото ви дава право на Възкресение!

Искам да познаете тайната, че човекът, пригвозден в своя път, в лицето на добрия, когато осъзнае – чрез разкаяние (както църквата проповядва) или чрез вътрешния размисъл на собствената си съдност – ще потърси в идеята за спасението от Мировия Учител: Спомни си за мене, Господи, кога отидеш в царството Си! Той не може да каже: „Господи, прости на тези, които ме наказаха…“, защото има ограничението на вината и следователно ще приеме примирението на възмездието. Затова примирението в доброто с тенденция за еволюция ще се обърне и към примирението на невъзмогналия своя гняв, и към смирението в неговата цялост.

Така онзи, който има пробуда за вина, макар и ограничен, е в примирението си щастливо дарен от смирението в лицето на Христос, Който му казва: Днес ще бъдеш с Мене в рая! А раят е мисловният ни свят. Той го освобождава в мисълта. Примиреният е освободен в мисълта за деянието, защото е направил разнищване на своята престъпност. Освобождава го от мисълта за престъплението. Не му казва: „Утре с Мен си при Моя Отец!, а – …в рая. Това са йерархии на душевността – „не си при Моя Отец още, но си в рая“. А другият ще стои…

Така единият ще има чувство на вина за извършеното дело; другият – недоволство, че някой не прави чудо заради него (ето ви примирение в границите на непозволеното). А смирението ще рече: Прости им, Господи, те не знаят що вършат! И това Иисус Христос го свидетелства на Своя Голготски кръст. Послушанието го прояви в изнасянето на кръста до Голгота; смирението го прояви в прощението. Той не иска добродетели от тези, които Го разпнаха – Той не казва, че те са лоши, нито че им дава някаква добродетел, а: …те не знаят що вършат!

Това е смирението, защото то в себе си носи зрънцето, което дава тридесет, шестдесет или сто зърна. Защото в гроба само смирението може да роди Възкресение. Христос не може да бъде ограничен нито от гвоздеите, нито от съдниците Си, нито от личната Си съдба. И с Прости им, те не знаят… отваря врата на битието в бъдещето, когато няма да се каже прости им, а научи ги, за да не повторят разпятие над смирението!

Когато се говори за смирението, Иоан Златоуст ще рече: Човек без смирение е човек без добродетели, макар и да прави чудеса. Това е една съпоставка, че смирението е добродетел на добродетелите, или че този, който няма смирение, е без добродетели. Не, смирението не може да бъде съпоставяно в измеримост – то е цялост! Този, който иска да дели смирението на йерархия в добродетелите, не е прав.

  • Смирението не влиза в йерархията на добродетелите, то е самостоятелен живот!

Може да работите хилядолетия с добродетелите, за да се изградите за смирение, но когато имате смирение, добродетелите ги няма!

Много може да се говори колко различно се е гледало на добродетелите – как е гледала древната философия, един Аристотел, стоиците. За тях гордостта, твърдостта, меченосната борба – това са класическите добродетели на древните школи, а и на древния човек. Представете си каква мощ трябва да носи смирението, за да може да преобрати ахиловото начало в молитва! Другото е твърдост, бойкост, гордост, природен живот… – в добродетелите на древните етики вие няма да намерите смирението. Аристотел ще застане на тезата за златната среда – между храбростта като плод на страх и безумство и храбростта като поведение на мъжественост. Но това не е онази благодатност – Обичайте враговете си, която Христос рече. Безспорно за древността безумието и страхът не са храброст, но и в поведението на Христовата теза за смирението няма място нито за малодушието, нито за непресметнатата смелост: Вземи кръста си и тръгни след Мене; продай всичко, раздай го и тръгвай… Не казва: „Продай, пък си остави половината (златната среда) и тръгвай с Мене.“ Не! Продай всичко и тръгвай… Идеята за свобода, за да имате право в смирение, което ще понесе най-тежката жертва; смирение, което в деветото блаженство ви го казва: Блажени сте вие, когато ви похулят и изгонят, и кажат против вас лъжовно каквато и да е лоша дума заради Мене. Блажени са заради Него!

Смирението не влиза в добродетелите на древността, защото са го считали и за робство. Така съвсем мащабно го изразява един Ницше – когато говори за смирението, говори за роба. Ницше е гениален в идеята за свръхчовека, но в същото време тезата му за смирението на Христос е, че това е робски морал. Вижте как смирението не може да се съвмести с една концепция, която той изповядва – концепцията „власт, волята за власт“. И безспорно тя ще носи ритъма на тевтонеца, а не кротостта и благостта на Назарянина.

Ето колко далече отиват една официална философия, една официална психология, една официална етика, когато ще отлистят да обяснят смирението като робско подчинение. Но ако робът е свободен от страстите и е отговорен пред Космоса – такъв роб чест му прави! Както чест прави на Езоп, който е бил роб, но и досега е жив в историческото съзнание, а доста големи държавници на Атина никой ги не помни.

Ние няма да намерим смирението не само в древната етика, но и в другите религии извън християнството. В цялото Старозаветие също се говори за смирение, но не за това смирение, което Христос остави. Има едно смирение, особено подчертано в псалмите, но то е на плачещия, не на побеждаващия. Давид е плачещ и разкайващ се, а Христос е творящ и животодаващ! Това са различни неща. Не омаловажавам песните на Давида, но той прави изкупление, а Христос дава Учение!

И точно тук се изумих, когато срещнах в „Лествицата“ на Лествичник: „Отхвърляй идващата радост с ръката на смирението…“[7] Защото смехът, радостта били изкушение… Това не е вярно! Радостта е усмивка на Мъдростта! Вижте как не можаха да стигнат нагоре и да уловят великата вибрация на своя голям Учител, Който рече: Радвайте се, защото Аз победих света! А ние да се спрем в радостта, че Христос е победил света, за да не се изкушим!? И какво ще се изкушим – да се радваме на победата!? Монасите се страхуват да се зарадват, за да не оскърбят смирението, а Христос им даде велика трапеза за радостта – Той не каза: „Не се съблазнявайте от радости!“

Лествичник е велика душа; той е един велик монах, безспорен в своята констатация за добродетелите. Но има неща, които не мога и няма да приема. Радостта не е съблазън, радостта не е изкушение – радостта е като великото възхищение! В „Агни йога“ пише, че когато се възхищавате, вие се възземате.[8] А да ви каже Христос радвайте се, значи ви е дал пулсация да летите.

Ясно е, че светите отци са йерархирали смирението (както и свети Иоан Златоуст), но смирението е повече от изява. Изявите, с които човек може да се регистрира пред Божия поглед, са само класация.

  • Смирението не е класиране – то е Живот!

Както съм казал: Бог не се доказва, Бог се живее! Смирението е Божия цялост, то не може да бъде класирано за добродетел!

И така Христос ще им рече: „Вземете Моето иго върху си и се поучете от Мене, понеже съм кротък и смирен по сърце…“[9] Аз мисля, че това е най-същественото – кротък и смирен по сърце. Смирението не е бездушие, защото Той хем е кротък, хем им казва в очите: Къде е Ирод, онази лисица?

На Тайната вечеря, в целостта на Своето служение, Той отхвърля унижението – измива нозете на учениците Си. Оскърбен ли е? Не. Дойдох да послужа (не: „да Ми послужат“) – защото трябваше да създаде образец за последование. Можеше ли да бъде смутен в Своето смирение и на Голгота? Не, Той беше казал, че ще възкръсне.

Но „…всеки, който превъзнася себе си, ще бъде унизен; а който се смирява, ще бъде въздигнат.“[10] Идеята за превъзнасянето е отрицателен знак на смирението, защото, ако се превъзнасяш, носиш отговорността за висотата, на която се поставяш! Това трябва да знаем! Не е проблем само на себичност и на горделивост, а и на отговорност. И тогава, когато Христос се поставя на висотата Аз и Отец едно сме, себичност ли е? Не, това е идея за цялост, защото въззе ли се нагоре?! Упрекнаха Го, че е син на дърводелец, а се прави Бог, но в тази цялост и в тази уж себичност Той показа, че не се възгордява – Ти каза, че съм цар; показа и готовност за жертва – Ето Ме, разпнете Ме; Аз няма да се противя, приковете Ме!

  • Смирението носи един основен белег – Всемирна отговорност!

И не случайно съм казал, че само смирението не е обидило Господа и съдбата! (Затова, колкото и благодатни да са светите отци, те си стоят в рамките на своето, а не в лоното на Божественото.) Защото чрез смирението вие осъществявате подобието или онова, което се нарича Диханието на Сътворителя. В края на краищата, човекът не е само бог в развитие, той става и Съсътворител. Затова само смирението не може да обиди съдбата – защото тя е еволюцията. И много добре съм дал – един умира, друг прави смърт. Умирането е път на еволюцията, а смъртта е Път на Възкресението! Т.е. вие ставате Съсътворител. Другото са дрехи, които сменяте.

А, разбира се, Бог никой никога нито може да Го обиди, нито да Му отнеме Живота. Но има нещо друго – Бога у нас обиждаме! Бог като Всемирност не може да бъде обиден, но всеки може да обиди Господа в себе си. Защото, какво е например лицемерието? Това е да обидиш Господа в себе си. Всемирността не може да я обидите, но когато обидите Господа в себе си, Който е частица от Всемирността и ви води да отидете в нея, това е вече съвършено друго. С лицемерието наистина обиждате Господа в себе си!

Всемирният не може да бъде досегнат, но личният ви Бог страда във вашата пробуда. И затова разгледах идеята за примирението в двата кръста. Единият разбойник, който е обидил Господа като е извършил лошо деяние, но в своята мисъл се пробужда: Спомни си за мене, Господи… Той еволюира и „обиденият“ Господ от неговото деяние намира място в мисъл-формата му и казва: Да, днес с Мен си в рая. Другият остава непроменен в гнева си.

Тези три йерархии искам да разберете: смирение; примирение на добрия; примирение на гневния. Вързаните от престъплението си са обидили Господа в себе си. Смирението – не! Христос е освободил личния си Бог в жертва на Всемирния, освободил е малките божества от душата на всеки човек!

Смирението е мотивирано от голямата теза на Учението за Любовта – да простиш. А там, където не е имало Учение за Любовта като теза за прощение, вие не може да търсите смирението, не може да търсите и спасението. Смирението го включват в идеята за спасението, но аз винаги ще стоя на обратната страна – спасението трябва да сложи за път смирението! Защото един човек може да се спаси в своята будност за нещо ново и да сгреши, когато не притежава смирение. Това е голямата тайна. Спасението е процес на актуално действие чрез разкаяние, а смирението е закон, който води до свобода за Възкресение!

Христос ни учи: „Понеже Син Човеческий дойде да подири и спаси погиналото. Как ви се струва? Ако някой има сто овци, и една от тях се заблуди, не ще ли остави деветдесет и девет, и не ще ли иде по планините да дири заблудената?“[11]

Една такава присъда, че всичко е погинало, че всичко е за спасение, не е преценка за сторен грях от човечеството, тя е идея за ново стъпало, за ново Учение. Тук е тезата Му и за спасението на погиващото. И вижте как две хиляди години се извървя този път – на тази друга идея за спасение – спасение на погиващото. Иисус дойде да погине и да потърси погиващото – чрез жертвата Си да го спасява. Затуй Той казва: Тъй и Моят Отец Небесен ще стори с вас, ако всеки от вас не прости от сърце на брата си прегрешенията му – за да бъдем щедри в прощението си, когато отиваме в храма или в своя дом; и да се върнем да потърсим онова, което иска да напусне нашия дом, т.е. когато заблудата е взела своята овца от стадото на живота ни.

„Ако съгреши против тебе брат ти, иди и го изобличи насаме; ако те послуша, спечелил си брата си; ако не послуша, вземи със себе си още едного или двама, та с устата на двама или трима свидетели да се потвърди всяка дума; ако ли пък не послуша тях, обади на църквата…“[12]

Когато имате нещо осъдително към своя брат, трябва да му го кажете насаме. И когато сте направили всичкото лично усилие; когато и социалната ви грижа е приложила своята любов, чак тогава може да бъде заведен в института. Какво показва това – че първом ще трябва сами да надникнем в нашия брат, в себе си; след това – съпридружно с молитвата си пред небесния покровител, с когото трябва да се разговорим и да потърсим съвет; и после вече да отидем в общия храм, наречен църква. Защото църквата е израз на сбор от същества, които имат една обща мисъл и общ духовен път, но тя е лично живеене. Църквата е социален сбор и Всемирна духовност, която всеки поотделно изповядва.

И така, в наличие са двата кръста на примирението (ограничени във възможността за отговорност): на добродетелния, който има прозрение за вина и ще търси прощение, и на негодуващия, който няма прозрение, а има само гняв. Виждаме как в една и съща обстановка може да се създаде йерархия на развитието и различни кармични поведения – и после се чудят хората: „Живеем в едно и също време, а различно сме възнаградени!“ Това е правото на избор на личната ви воля за отговорност – прозрение или отрицание. И двамата са на кръста за престъпление, но единият ще стане добродетелен, а другият ще остане негодуващ отрицател. Тогава ще има ли йерархия и на възмездието в следващите животи?! Ще има.

Ето как може и примирението да създаде стълбица. И тук е величието на „Лествицата“, която създава стъпала. Там има 30 стъпала – 30-те години на Иисус Христос (една много странна метафора), и след това 3 години Христово дело. Значи 30 стъпала трябва да се изходят, за да се стигне до 3-те години на Христово служение и на приложение на смирението.

Всеки от нас трябва да се попита на кое стъпало в своята лествица е качен. И никой не може да говори за първото стъпало, ако не е отишъл на второто. Значи всеки трябва да си намери своите години и да изходи стъпалата. Те могат да бъдат изминати за 3 години – от оня, който носи известно посвещение; могат да бъдат минати и за 3 дни – както Христос рече: За три дни ще разруша този храм и ще го съградя!; могат да бъдат минати и за 3 минути – когато великата Змия-Огън мине през своето царство…

Разбира се, като всички монашества и Лествичник ще сложи в тази стълбица послушанието, което той нарича „гроб на собствената воля и възкресение на смирението“.[13] Възкресение на смирението – това е усет вече, тук Лествичник е изумително усетен. Защото какво е Христос, както го казахме? Смирение – цялостно! Гроб на личната воля и възкресение на смирението!

Вижте тогава колко вярно в монашеския устав ще стоят на първо място послушание, нестежание и целомъдрие. Има разлика между оробения човек и онзи, който в послушание се освобождава от себичността, за да може да позволи чрез Възкресението да дойде Всемирната тайна, наречена смирение. Послушанието е свобода от волята, но не значи обезличаване. Много достойнство се изисква човек да се освободи от личността си. Защото хилядолетия той е трябвало да бъде егоцентрик, трябвало е да бъде егоист, за да излезе от стадото, за да бъде индивид и личност. И колко обратна тревожност трябва да приложи в съзнанието си, за да се освободи от натрапената личност за величие и да бъде единство във Всемирността на своя Бог или на своя Учител.

Митологията също ни дава много подобни жертви: когато безсмъртният брат близнак Полидевк научава, че смъртният му брат Кастор е убит, той отива при своя отец Зевс и го моли: Аз искам да сделя съдбата на моя смъртен брат. (И Христос на Кръста споделя съдбата на смъртния, който трябва да бъде вечно безсмъртен, защото беше казал: Който Мене слуша, който яде Моята плът, има живот вечен!). Tогава Зевс дава на безсмъртния брат шест месеца смърт, а на смъртния – шест месеца безсмъртие, за да бъдат заедно. Ето това носим в себе си – смърт, която ни прави безсмъртни, и безсмъртие, което трябва да победи смъртта!

Във всички митологии има питие на безсмъртието. То не е в това, че човек няма да умира. То е в това, че пие едно питие, което го приближава до Божествеността, а тя му осигурява – и когато умира – безсмъртие. Затова съм казал, че само Животът е непобедим, другото е актуалности на деня!

  • Безсмъртието е битието на смирените!

Като сложите тази тайна във Възкресението, което е живот в царството Небесно, можете да си представите колко вярно е казано, че „нашето живелище е на небесата“[14]. Разбира се, нашата първородна школа е земята. Не може да се отиде в Небесното царство без земния подвиг и без проявеното смирение тук. Висшият свят няма нужда от Христова голгота – човечеството има такава нужда. Така че нека тази съблазън, че ние имаме за отечество Небесата, да бъде измерена в присъствие, когато сме направили своето достойно живеене тук. И да благодарим на товарите, с които ни натоварват, за да можем да влезем в царството Небесно.

„И като повика Иисус едно дете, изправи го посред тях и рече: истина ви казвам, ако се не обърнете и не станете като деца, няма да влезете в царството небесно; и тъй, който се смири като това дете, той е по-голям в царството небесно; и който приеме едно такова дете в Мое име, Мене приема; а който съблазни едного от тия малките, които вярват в Мене, за него е по-добре да му надянат воденичен камък на шията, и да го хвърлят в морската дълбочина… Гледайте да не презрете едного от тия малките, защото, казвам ви, техните Ангели на небесата винаги гледат лицето на Моя Отец Небесен.“[15]

Ако не станете като деца, не може да влезете в царството Небесно! Това е процесът, в който трябва да се сваля дреха след дреха – мисъл след мисъл, дело след дело – за да се влезе там, където има само едно: да се гледа в лицето на Бога. Влиза се с чистота! И не се ли смирите като дете, вие не можете да правите престижност, защото най-добрият престиж е смирението!

Кое у нас е още детето; какви са пътищата, които то минава; защо именно детето е образецът на сравнението? В царството Небесно, в полетата, в които влизаме и през които преминаваме, не е възрастта, която ще определи мястото на невинността, наречена „дете“. Това е горнилото, през което минаваме – в съответната вече преценка получаваме своето. Ние сме изчистени, защото сме получили това, което трябва да изкупим, и вече го знаем. Знаем какво трябва да поощрим и какво трябва да нихилираме, да унищожим.

Така че всеки, когато мине през различните полета на отвъдното си живеене, идва в момента преди своето раждане като дете по отношение телата на мисленето си, на желанията си, на своето земно пътуване. Неговото слизане относно бъдещето развитие е една невинност. И тогава е сравнението бъдете като децата, защото тези, които по силата на закона за прераждането се връщат като деца, са ония, които са живели, които са имали своите и добри, и не всякога добри дела.

Ако едноактно вземем поведението на детето – че само веднъж се ражда, тогава неговата невинност можем да сложим под знаменателя, че носи пък първородния грях. Но тук Христос по един безспорен начин ни дава закона за прераждането. Всеки, когато се завръща от своите дълги, отвъдземни пътувания, идва с изчистената своя лицевост – детето. В лицето на това дете може да са живели стотици старци, пълни с величие и добродетели, или пък със свои унижения и прегрешения, но то, когато се явява на света, е ангелски чисто – в този смисъл техните ангели гледат лицето на Моя Отец Небесен. Защото са минали през ск`алата на осъждането и на изчистването; и вече с благослова на преценената тяхна предишна жизненост са пратени да имат тук битие. В такъв смисъл Христос казва: ако някой съблазни едно от тези деца, за него по-добре е да му надянат воденичен камък…

Всеки човек идва със своята определеност и чистота. Кой е пътят пък на чистотата, когато идва в едно ново изповедание? Когато обърне очи назад, той безспорно ще бъде една отлъчила се овца от това, което наричат „нашето стадо“. Но и пътят на новото, пътят на обновлението, пътят на раждането на Витлеемския Младенец не е ли също един смут за цялото староеврейство?! Пътят на Този Младенец – да отиде в Египет, откъдето юдейството се е върнало; след това да дойде и да рече: Аз и Отец едно сме! – не е ли взривяване на цялата теза на юдейството?! И ние можем ли да кажем, че Неговите ангели не са гледали Бога – а Той бе осъден от Старозаветието…

Младенчеството, или детето, е нужно всякога. И то е, което може да даде образа на смирението. Защото с новото се преценява всичко, каквото някой има да даде на света и каквото е дал!

Така човекът идва тук, на земното поле, като дете, чиито очи са гледали Божия образ. След това, с ходения път в съблазните, които сам си поднася, може да бъде заведено детето там, където грешката става тежка дан. И тогава трябва да се търси изразът на прощението.

Тук е въпросът вече що е съблазън, която може да даде воденичен камък на онзи, който не є се противи, на онзи, който стане неин носител. Но не толкова съблазънта се осъжда, отколкото този, който я провежда, чрез когото тя идва. Не е казано, че съблазънта я носи дявол, сатана – много извинителна е тезата, че дяволът носи съблазън. Не! Съблазънта не е дело на сатаната, тя е игра на мисълта ни, предлагаща радости, които са живи отрови. Където мисълта не е осъдила изкушенията от този характер, които може да ни подействат като упойка, там е съблазънта. А не само да виним някой вън от нас, не само да казваме, че тя е сплетня на сатаната. Няма сатана! Трябва да се научим `овреме да облагородяваме своята мисъл; своето желание `овреме да го овладяваме! И там, където съмнението или силата на желанието ни поведат по пътя на изкушението, да вземем своята ножица и да режем.

Днес човечеството е изправено пред изобилната мисъл на съблазън, то е поканено на една богата трапеза на приземни радости и доста нечисти търсения. Тщеславието има изказа си, властта има съблазнителния си трон и душите ни много често се увличат в идеята, че тя е, която дава всичко. Изместена е духовността с един практичен бог, наречен „мамон“; Духът ни е смутен от обилието на посредствености, от наплодилите се „духовни“, непълни с никаква светлина учения… Човечеството е в гърч пред едно раждане, в едни предродилни мъки. И това е логично. Когато се зазорява, е най-студено; когато се ражда новото, най-боли…

Призовани сме на причастие и трябва да бъдем най-смирени! Ако това смирение ни липсва и не можем да вземем причастието – причастието за един нов път, за едно ново живеене, ние ще ходим по отъпканите пътеки, ще се причестяваме от старото вино; няма да вземем своя пътен влак към нови пристани, няма да можем да видим върха на една нова духовност! Децата, които имат своя богат път в живота – човекът-бог, трябва да познаят, че са призовани на един дълъг и отговорен път!

Отдавна воденичният камък е отишъл далече – няма защо да живеем под угрозата, че ще бъдем онези, чрез които ще дойде съблазън. Ние никого не съблазняваме, а трябва да имаме само чувството за отговорност, че в смирение ще извършим делото си. Ние просто ще извършим Волята на Отца – ще я изпълним с отговорност и с жертва!

Децата имат основание да не се лъчат от своята майка. Тази майка, която е започнала да кърми детето на една нова духовност; тази майка, която във всички векове е давала на чедата си храна – това е Мъдростта! Сега тя с обилие иска да даде на своите Деца на Деня, за да дадат и те на света: Даром взехте, даром давайте! Всеки може да вземе от обилието на своите животи и от щедростта на майката-дарителка; всеки може без чувство на притеснение да даде всичко, защото който дава, двойно получава! Предстоят ни отговорни дни и ние трябва с отговорност да ги приемем и понесем. Всяка воля, която сме приложили със смирение в това Всемирно дело, е благодатно надарена и тя трябва да бъде призната.

Път, който е път на обречените, не може да бъде спрян – обреченият не може да бъде спрян! Децата на Новата Духовна вълна ще свършат своето дело! И не се иска от някого показ, не се искат знамена. Няма по-съвършен път от смирението и по-достойна воля от истината! Когато будността в отсрещния дойде, той ще разграничи слънцето от луната, той ще познае обилието на Светлината. Ние не сме осъждали и няма да осъдим свещицата, която е била знание. Всеки ще носи своята свещица и всеки ще бъде озаряван от слънцето на Мъдростта. По-важно е волята да извървим Пътя, по-важно е смиреността, за да не събудим изкушение. Нека бъде осъдена, че е плаха смиреността ни, но да не събуждаме изкушението, че факлите ни са като слънцето, което е обилие на Мъдростта.

  • Смирението – като духовна сила и като психична воля, е най-добрият проводник на Мъдростта!

Благодатта винаги е била голяма, стига нашият съсъд да е достатъчно голям, за да я приеме. Благодатта всъщност е вътрешното зрение на човека. А и щедростта е мярка в нашето земно царство; в Небесното царство не се говори за щедрост – там се служи. Ето това е, което имаме да свършим. Затова в царството Небесно не се мерят, в него няма мъже и жени – там има служение!

Казвам, че нямам цел, имам служение. В царството Небесно всеки е толкова голям, колкото Божествената воля и личната му същност са го пратили – когато това осъзнаем, няма да се питаме кой е по-голям, а само ще служим. Ако го вършим, то е за всички ни!

В царството Небесно наистина има много жилища, но не те са, които дават големството. Голям е оня, чието смирение го е довело като образец, както Христос го направи: отиде на Всемирно разпятие, за да извърши акта на победата на Духа над материята. Така трябва да се освободим от съблазън колко сме големи и да събудим идеята колко сме потребни! Да приложим волята си колко сторихме за света, преди да сме поискали да се видим велики. Тогава ще приемем естествения ред да бъдем капка, но в океана на еволюцията. Никоя капка сама за себе си не може да направи река, но неизброимостта на капките е океан. И няма океан без капки!

А прощението, за което Христос говори на Своите следовници, това е урок на земята – в Небесата няма защо да прощавате, вие просто виждате. Това е наука на земята. И ако вие не я направите именно тук, горе няма да я направите. Тук трябва да се извърши! Повелята, че Бог няма да ви прости, ако вие не сте простили, е вярна само за земното царство, защото Бог не води дневник: „Прощавам…“ Всеки има един вътрешен анал, където е написано това, колко е простил, а от там ще се види и колко му е простено.

Човек да мисли, че „горе“ като отиде, ще направи своето голямо разкаяние и там ще бъде опростен, това е грешна теза. Тук е волята на Любовта, тук е светлината на Мъдростта, за да се извърши великото служение! Любовта казва: ето моята духовност, ето моя кислород, без който ти, умиращият, се задушаваш от зломислие и злодействие – ето ти спасението. Но не е важна вече идеята за прощението – сега, когато Мъдростта гори страданието, като го осветлява.

Ако това съзрем, ще се видим в отговорността за утрешния ден какво направихме. Чужда воля и чужди нежелания ще има, чужди мисли ще ни осъждат – това е естествено. По-важното е, че това, което дадохме, има стойности за хилядилетен път, докато се осъществи. И ако с всичко, което сме казали и което вършим, и ще извършим, дори една душа спасим от воденичния камък, две очи обърнем към Всемирния, два крака накараме да ходят път към планината на Мъдростта и едно сърце да даде своята кръв за утрешния свят, ние сме извършили голямата дан и голямото служение към тази Нова Духовна вълна, която е битие (но не още от всички осъзнато).

Всичко е изглеждало толкова далечно, но в края на краищата е толкова близо в душите на хората, когато някой отвори завесата за ново битие. Вие ще градите това битие. Защото всеки новороден е дете и неговият живот ще е живот на дете, което започва да расте в една нова духовна сила.

Деца на Деня, вие сте битието, което ще осмисли живота на бъдното време! А кой ще направи първи стъпала в смирението, това е лична воля, но, безспорно, както казах, Мъдростта е трапезен хляб на човека. От това, което с вашите умове и с вашите ръце, с вашето съпровождане сме свършили, всички имаме право на еднаква наслада – от тази трапеза на Мъдростта.

Нека да напишем, ако не цяла страница, то поне един ред в своята Книга на Живота, която има присъствие там, където светите отци пеят и където само Агнецът можеше да счупи печатите. Агнецът! Не е казано „пустинният лъв“, както е наречена в „Агни йога“ великата светкавица на будността ни. Не, Агнецът – великото благодушие! И затова в проскомидията, когато се отслужва най-великият акт на евхаристията, Агнецът е там и той първи се изважда от хлебчето. Защото Той единствен може да разчупи седемте печата на Книгата на Живота. Ние имаме седем печата – седем тела, седем чакри…; през седем години имаме промяна на телата си. Трябва да ги разчупваме!

  • Смирението е ръка, с която се отмятат страниците на Книгата на Живота!

И нашите стъпала в лествицата за смирение и богоживеене пишат ред или страница в тази Книга. Затова смирението е цяла наука!

  • Всеки със смирението си пише във Великата Книга своята биография!

Приложена в царството Небесно, личната ни Книга на Живота ще бъде сумирана в царството на Божествеността! И от този ред или от тази страница, която ще напишем, ще се преценят живот и битие. Именно като живот и битие ние имаме в бъдните години да направим смирението Божий дар в личния си път!

Ако сме обречени като Йосиф Обручника, ще вземем детето от пещерата; после на своя осел, т.е. добродетелното, кроткото, смиреното у нас, ще качим Младенеца и ще тръгнем към земя на посвещението. Ето това е, което имаме да свършим! А когато дойде великото ни време, казано е: Бог ще повика Своя Син… Нека всеки бъде готов за повикване, a не както петте девици: когато ги повикват, тогава си търсят горивото – и Той отминава. Това е, което имате да вършите до часа, в който ще бъдете повикани. А Той е пред прага на всеки личен дом; Той е в сърцето, но пред прага на душата! Сърцето е, което като компас ще покаже, че пътят ви е верен; а душата ви е, която ще отвори вратата, за да приеме огъня на Мъдростта.

Ако една ваша мисъл се е загубила в грешен път, идете да я потърсите; ако едно ваше чувство е станало скъперник по отношение братята ви на прощение, идете и обилно го умийте в исопа на щедростта; ако вашата воля иска да помързелува, идете и я поставете в росните ливади, та тъй, сепната от утринната благодат, да затича, защото небесната роса е активизиращата сила на вашата ритмика. Ето това правете!

Една от големите идеи, нагледно е в образа на едно „нищожно“ животинче – гъсеницата, която прави от себе си пашкул – копринената буба. Има ли нещо в гъсеницата, щом може, въпреки че пълзи, да изведе от своята пътнина пашкул? А вие от този пашкул да изведете копринените нишки и да си направите най-свещената дреха – коприненото наметало. Виждате ли къде е тайната? Затова не може да бъде обидена съдбата, макар и да имаме недоволство от нея, защото тя е еволюция. Но кога еволюцията ще спре в човека (щом и една копринена буба може да даде копринени нишки); кога спира еволюцията? Дали в Планетния Бог Отец? Той още не е Всичко, но за Абсолюта нищо не може да се каже на човека, за да няма изкушение. Когато става въпрос за измерение в Божествата, хората пак имат изкушение за величие, защото чуват, че има Логоси, че има Богове… Разбира се, че удовлетворенията за богове съответните йерархии на развитието са ги дали: има едно обикновено дърво за божество, има и богове-стихии, има двубожие, единобожие… Какво ли не щете, за да удовлетворят човешката необходимост от величие. Еволюцията има много завои. Нито една река не отива пряко в океана без да прави завои, т.е. без да прави еволюция. Но бъдещето на човека е много пряко, открито…

Така че това не е всичко, което съдбата дава! Тайната за Нищото, Което се пише с главна буква, ще си остане. Нищото, в Което е всичко!

Пак ще повторя мисълта: Не пестете времето, а енергиите! Енергиите! Времето има неизбродност, а човекът има отговорност! Вашето присъствие е и осъществено търпение. То е като плода – най-напред дървото цъфти, след това връзва, зрее, зрее… И идва моментът, когато зрелостта на плода налага нуждата на ръката.

Вашето бъдеще е заради вас самите. Трябва да вземем своето вдъхновение и да влезем в смирението! Да признаем добродетелта на ония, които имат право на примирение с доброта, но не можем и да не осъдим лентяйството, което като мисъл е голям порок. Ние не можем да се оплачем, че носим лентяйство. Винаги съм имал сигурност във вас; колебания никога, сигурност – винаги! А това е съпричастие в борба за добро помирение и в стъпки за достойно смирение. Аз ви го желая от сърце като път на нашата бъдна работа! Така беше казано и в откровенията, които имахме: Вълната на Мъдростта е дадената благодатна Воля на бъдещето, защото Денят започна! Денят започна и ние ще продължим, понеже той има не само зазоряване и пладне. И когато дойде неговата вечерност, ще приложим Великия закон – че има Ден невечерен!

Ние наистина вдигнахме шатър и издигнахме олтари, в които сложихме главнята на Мъдростта с обричането на много места, защото огънят ни е всеобщ. И няма да крадем огньове от древните митологични богове, но не можем и да ги отречем. Светът изходи дълъг път и затова казахме в Посланието за 1994 година:

Не гаси, Господи, бъдника в моята душа, който свидетелства за Рождествата!

 

Колкото повече знаем за Бога,
толкова по-смирени ставаме – не защото сме нищо,
а защото сме всичко чрез Нищото!

 

[1] Послание на Планетния Логос за 1994 г. Нур 6/93, с. 3.

[2] Матей 5:48.

[3] Иоан 1:18.

[4] Славейков, Пенчо. Епически песни. София, Български писател, 1982, с. 43-64.

[5] Вж. Матей 16:24.

[6] Лука 23:39.

[7] Св. Иоан Лествичник. Лествица. Атон, Света Гора, 2006, с. 124.

[8] Вж. Агни йога. Севлиево, Братство, 1935, § 546.

[9] Матей 11:29.

[10] Лука 14:11.

[11] Матей 18:11-12.

[12] Матей 18:15-17.

[13] Св. Иоан Лествичник. Лестовица. Атон, Гора Света, 2006, с. 47.

[14] Послание на св. ап. Павел до Филипяни 3:20.

[15] Матей 18:2-6; 10.

НУР 2019
НУР 2018
НУР 2017
НУР 2016
НУР 2015
НУР 2014
НУР 2013
НУР 2012
НУР 2011
НУР 2010
НУР 2009
НУР 2008
НУР 2007
НУР 2006
НУР 2005
НУР 2004
НУР 2003
НУР 2002
НУР 2001
НУР 2000
НУР 1999
НУР 1998
НУР 1997
НУР 1996
НУР 1995
НУР 1994
НУР 1993