Зареждам...
Духовните дарове на България Тема 6: Богомилство (3/2009)

Духовните дарове на България

Тема 6:
Богомилство

 

„ДУХОВНИТЕ ДАРОВЕ НА БЪЛГАРИЯ“ е свобода от институти и възгледи! Много е болезнено, при сегашното доктринерство, след хилядолетия да се изведе достоверен духовен лик на поселниците на една земя – България, живели с хипнозата на тракийската митология; с преварата на тангризма за едноличен бог; със съдбовната изневяра на тотемната обредност в славянството; и накрая – с повеленията на християнския егоцентризъм човекът – бог, т.е. Единосъщието!

Авторът знае, че съмнението е прикрита завист, защото невежеството е вековна „панацея“.

Слезте както Орфей в подземното царство на Хадес, за да изведете своята Евридика; играйте на селското хорище със самодивите на славяните; водете със своята оренда един предназначен народ; и пожертвайте своята болярска кръв, за да се научат другите, че има Възкресение и национална общност!

Българският народ има духовното предназначение да възкръсва!


Богомилство

Историята загръща в страниците си онова, на което бъдещето не е отредило место!

България е страна, наситена с много духовни култури. Логично е в историческия ни път те да отминават, но все пак – не могат да бъдат изведени вън от нас. Не по пътя на традицията – че поколенията ги приемат, а защото цялата атмосфера в онова, което наричаме поле на мисленето, свят на идеите, онова, което музицира в нашата земна природа и в душевността ни, не може да се заличи!

Тези култури са били битие, обслужвало националната присъщност на народа ни в различните негови изповедания – от тракийските светилища и Орфеевото начало, през славянските божества и самодиви, до Мадарския конник и единствения бог – Танг Ра. След това прозрението на един княз, който не само като Божия ръка, но и като лична воля (дори с насилие), слага в душата на българите единобожието на Христовото Учение. Учение, което преобратява както Европа, така и света с нравствените си тенденции и със своята голяма присъщност, че човекът е една Богоосезаема необходимост; че един пътник в съжителството Бог и човек, пратен от Отца, може да влезе в гробница и само след няколко дни да възкръсне. Така, както цялата ни нация може и възкръсва в гробницата на петвековното (а преди това и на двувековното) робство!

Ведно с тази голяма религия – християнството, която облъхва и прави най-трайната диря в душевния ни свят (Православието и конституционно е наречено сега „традиционна религия“), тук съществуват и известни отклонения от ортодоксалното вероизповедание, макар и с християнски цветове и дадености. Зараждат се и учения, които било като леки ветрове се опитват да разлюлеят свещниците на християнското вероизповедание, или като силни, потрошаващи всичко бури искат да изгасят светилника на духовната ни култура, а оттам, безспорно, да смутят и нашата принадлежност в Дух, обред и дело. Тези отклонения, макар и тревожност като историческа даденост, не са нито случайно битие, нито пък малко известни – напротив. Едно от тях, което оставя и най-дълбока диря в Европейския континент, това е богомилството. То слага знак не само в нашите земи, но и изповедни олтари (без храмове) в почти цяла Европа.

Богомилството е един изключителен момент от историята на България и следователно частица от нашето битие, живяно от предшествениците ни, но и от нашето съзнание, улавящо историческите вибрации (а за ония, които вярват в прераждането – вложено и в собственото ни душевно присъствие). То оставя у нас една много дълбока бразда и различните тълкувания, можем да кажем, че осветляват само страници от неговото битие.

По същина богомилството се оценява от две различни гледни точки и създава две позиции: позицията на тези, които го отричат, и позицията на онези, които го считат за велико. Дали безпристрастието или пък изповядваната философия, която съставлява мирогледа и безспорно се преплита с политическа страстолюбност, са дали тези оценки, е проблемът. Отрича го официозът. А венцехвалната песен на богомилството, с ударение на неговата социална страна и нравствена повеля, е поглед на социални радетели, на социални мислители, разбира се, и на политическите изповедници за определени общества. Разглеждат го като радикализъм в тенденцията да се наруши старото, без обаче да видят дали има гаранция, че едно такова учение, което е проповядвало отричане на държава и църква, е в състояние да сгради поне едно общество в бъдеще или да управлява поне една държава. Много е лесно отстрани (особено когато е отминало) да му се дава радикален характер. Лесно е да се казва, че е гениална необходимост и че е предвестник на революциите в Европа, а в същото време да не се направи преценка, че то, със своето отрицание на институциите, ако се случи през друго време на управление, също няма да бъде толерирано.

Третата страна, която можа да го прецени, без да го отрече, това е достоянието на няколко от големите наши професори и академици, като проф. Петър Мутафчиев, който прави една много интересна характеристика на богомилството[1]. Същото нещо може да се каже за отговорността на акад. Йордан Иванов – един от най-големите изследователи на нашата старина. Той издава „Богомилски книги и легенди“[2] – знаменит труд, в който с чувство на безпристрастен историк и на вещ познавач на различните школи много прецизно дава своята преценка. Не отивайки нито в едната, нито в другата крайности предлага една много интересна теза. Във вековете, в които се явява богомилството, макар и да е продължение на манихейството и на павликянството, не може да се приеме, че то носи идея за рушене на държавния институт. Акад. Иванов е много наясно, че тези бунтовни движения в религиите, които стават социални, в края на краищата нито могат да направят държава, нито могат да направят трайни свои региони. И когато богомилите са преселени под различни форми и прогонени в Босна, там приемат мохамеданството[3].

Така че богомилите не носят взривно начало. Много странно е, когато някой има революционна мисъл и никога ръката му не е могла да извади сабя. Това е един много особен революционализъм. Такъв е революционният огън на един Толстой, дори и донякъде на Достоевски (макар че той заради такава лъжереволюционност е осъден на смърт, но му оставят четири години каторга). Това е странното и в лицето на богомилството: виждаме точно тази тенденция – нерушаща, но търсеща реформации, или по-скоро нравственост, социална и лична свобода както и душевно спасение.

Петър Мутафчиев има едно по-друго схващане, което не е много далече от това направление. Той казва, че на богомилството липсва идеята за обществени преобразования и че го няма, когато сме имали силна централна власт, т.е. когато ръководното ядро на държавата ни е водещо, перспективно и е във възход. Когато държавата е слаба и е в упадък, когато има съмнение в историческото оцеляване и нацията е застрашена, тогава богомилското движение е борбено и то говори срещу безизходността и срещу нравствената корупция. Следователно то е нещо като усет за грешните посоки, нещо като протест, който иска да събуди чувство за отговорност. В такъв смисъл по времето на цар Симеон, който е безспорно голяма личност в нашата история, култура и политика, не е могло да има богомилство.

Корените на това, което се ражда в нашата земя чрез един духовник, наречен поп Богомил, могат да се търсят почти един век по-рано, в ония сирийци и арменци, които поради своето различие в изповеданието са прогонвани от Византийската империя и са разселвани тук в Пловдивско и в Тракия[4]. В Писмото с отговорите от папа Николай на 115-те въпроса на Борис Покръстителя пише, че в България са поселени твърде много гърци, арменци и други, с което още тогава се прави намекът, че идва едно разногледие в преценката за Православието. В онова време е двубоят (макар още да нямат анатема) между двете църкви – Римската и Константинополската. Имаме вече симптомите на разминавания в идеята за Светия Дух (filioque). Вероятно папа Николай I подчертава наличието на павликяни, които изповядват дуалистично учение, и присъствието на арменци монофизити. А и досега арменците са монофизити, те признават само едното естество – само Божественото естество на Иисус Христос. И именно затова Византийската империя, с оглед чистотата на своята църква, прави преселението на тези групи насам. Защото ядрото на империята, по отношение нейната религиозна чистота, е не Европа, а Азия, Персия, Египет, Палестина – това, което въобще е било люлка на християнството, а там достатъчно ереси е имало.

  • В ядката на дървото на богомилството лежи идеята за дуализма!

Докато християнството в официалното изповедание (Източно, Западно или Протестантизъм, който идва много по-късно) е монотеистично. Разбира се, утробата на това монотеистично раждане ще трябва да я търсим в юдаизма, който е прокламация на официално монотеистично схващане в живота на политеистичните митологични религии. Но въпреки това християнството е в един културен конфликт с юдаизма, който е строго монотеистичен, докато то е монотеистично в Троицата Единосъщна. Няма друго Единосъщие в световната богословска култура и вероизповедност! Има три божества различни – и в Индия, и в Египет, но не и единосъщни. Християнството прави световен преврат с тази идея. Светият Дух лежи в пророческия отдел, в пророческото изявяване на юдаизма, но Той в християнството е в Единосъщие с Отца и Сина.

Отделен е въпросът къде се крие ненадмогването на дуалистичното начало при отклоненията. Една първична сигнална система, това е зрението ни, за което съм казал, че когато природата дава дар на човека – очите, тя го освобождава от колективната душевност. Тогава човекът започва да признава личния си свят и да приема, че предметността е родена от божество, наречено след това „тъмната сила“ или „Князът на света“, а другото е родено от Светлината, от Отца. Като концепция, като метафизика, това е едно страшно опростителство и много учудващо е как са могли да се оставят големи умове на такава първична сигнална система, подвластни на дуалистичното начало? И има хилядилетия живот в една опростителна теза: понеже светът, който е вън от човека, му носи страдание, той е в конфликт с вятъра, със студа, с жегата; той е в конфликт с противника или приятеля... И това, външното, ще го нарече дело на сатана, а пък другото ще е божествено.

Много странна, наистина първична сигнална система за контакт със света при наличие на толкова много мистично вживяване и толкова много образни доктрини за единство. Защото в Египет ще намерим, че в края на краищата Изида събира тялото на съпруга си Озирис и го възкресява. А в класическата форма на дуализма – това, което създава, разбира се, Ахура Мазда чрез своя пратен син Заратустра (защото Ахура Мазда е духовният баща) – има една много ясна теза, че двете божества, на доброто и злото, не са равностойни по безкрайност. Но те, богът на доброто – Ормузд, и богът на злото – Ариман, се състезават в правото на живот и владеене на душевността и плътта. Така че предшественик на богомилската тенденция за дуалистичност ще търсим в Персия, където лежат дълбоките пластове на зороастристкото учение.

Дали българският непокорен дух, който минава през цяла Азия, след това през Персия, който минава през всички митологични страни, за да дойде тук като вселение и да си извоюва място и олтар на моление, носи още изначало тенденция за дуализъм? Не, защото чистият монотеизъм е присъщ само на тангризма! Дори не на Саваот. Юдейската религия е пълна с много странични божества, а тангризмът е изчистен: само един бог – Небе, Слънце, Живот!

Безспорно, този непокорен пътник, обаче, при преселението си тук, умножава еманацията на духовното начало на добър и лош бог, най-вече чрез манихейството, което въстава срещу изработения догматизъм и поведението на апостолското служение. Именно манихейството в своята метапсихична и метафизична теза е в основата на павликянството и на богомилството. Така че богомилството извежда своята теория за дуализъм оттам.

Родител или основател на манихейството е Манес (или Мани, откъдето се извежда „манихейство“), персиец по произход. Неговото учение е с една примесица от будизъм, персийски дуализъм и вавилоно-египетска митологичност. Разбира се, всичко това не е тяхна ерес, а е сложено в диханието на християнството, защото то оспорва негови тези и е негова секта и ерес като дуалистична теза. Самият Манес се счита, че е параклитът, месията, белязаният дух, който, обиколил света, е дошъл да продължи, да изправи падналото човечество в една нова духовност. Дори манихейството си служи с цитата от Евангелието, където е казано: „А Утешителят, Дух Светий, Когото Отец ще изпрати в Мое име, Той ще ви научи на всичко и ще ви напомни всичко, що съм ви говорил.“[5] Така Манес минава за обещания Утешител, който е дошъл да каже на човечеството какво да прави.

Дуалистичното начало разделя света между „Княза на светлината“, т.е. Христовото начало, и както казах, „Княза на света“. Оттук манихейството, а вече, разбира се, и нашето богомилство, приемат, че Князът на света е Сатаната. Но има една много тънка разлика – че той може да властва над света, но никъде в християнството не е казано, че този свят е и дело на Сатаната. И в единобожеската религия на юдеите, и в християнството, и в мохамеданството тезата е, че светът е сътворение на Бога. Човекът обаче бил сгрешил и в този същия свят ще направи своя подем за свобода...

Кои са другите предпоставки и условия за наличието на богомилството, които нашите историци посочват, освен това, че тук са разселени колонисти от армено-грегорианското вероизповедание и павликяните? Това е, че с Покръстването на българския народ, в двата му етноса с идеята за единство, не всичко е било постигнато. Дори има информации, че до ХI век някои племена (част от нашата народност в Родопите) още не са били покръстени и са се молили на своите си богове. Нещо повече, след Кръщението се изживява колебание в сигурността на новото изповедание, защото княз Владимир Расате, който управлява четири години България (889 – 893 г.), се връща отново към тангризма. Тази стрелка на колебанията отвреме-навреме се подсилва от пулсациите на прилива на Римската църква или от византийските свещеници.

Трето, това е, че няколко години християнското вероизповедание не може да влезе в душата на българина чрез един чужд език – гръцкият, и чуждото служение в храмовете – византийското. Едва в 893 г. (а ние сме покръстени в 865 г.) имаме т. нар. Преславски събор – първият на Българската православна църква, на който се взема решението за премахване на гръцкия език в църковнослужението и официалната писменост в двореца, и да бъде заменен със славянобългарския език. Каква катехизация е вършена в душата на българина, за да може да бъде свободен от колебание за вярата, която изповядва!

Друго условие, което също е играло много важна роля, е липсата на християнски светоглед, което безспорно е и липса на един морален статут. Тогава много по-лесно е да се поднесе богомилството на примитивното наше религиозно знание, което сме имали, а и на културата, с която сме започнали да се свидетелстваме като историческо знание – свобода от Танг Ра, но не и овладяна концепция за религия чрез Христос. И оттук ще разберем защо княз Борис пише писма на папата. Защото прокламацията за християнизация не значи причастие в душата на българина, дори на самия княз. Борбеността, жертвата, драмата, душевната му борба не значат още мироглед, нито морални статути. Представете си, че трябва да смените убеждения, изповед; трябва да смените олтар...

Така че, когато говорим за предпоставки, това е и липсата на християнски светоглед и морална устойчивост. Създава се, бих казал, вакуум в едно съзнание, което не се е освободило от сенките на митологията на славянина или от тангристкото почитание на прабългарина. Един вакуум, който трябва да се запълни с нещо; междинен свят между едно отиващо си религиозно съзнание и един нов исторически път, който още не е станал живот в душите на българина и на славянина.

Тази голяма междина, този проход е трябвало да се мине като историческо време, в което Борис създава, както казвам, стратегия за културата, а синът му Симеон – стратегия на културата. Изграждат се двете големи школи (Охридската и Преславската), които обгръщат с пламъка на знание – християнско, богословско, но знание! Докато то навлезе в душите, докато направи цялостни християни българите в тяхното единство вече – славяни и прабългари, този луфт дава място на един нов вятър в България. Съвсем не нов за света обаче. Когато нашите историци и апологети говорят за нещо ново, съвършено не е вярно.

  • Богомилството като формация е ново за Европа, но като концепция няма нищо ново – то прави кръстословица с гностицизма!

При нас богомилството идва в края на IХ в. и в началото на Х в., а гностицизмът се ражда още през II – III в., манихейството – през III в., а павликянството се ражда през VII в.

Констатациите на историците са по-различни, разбира се, от тези на богословите. Но онова, което се счита като изходно начало на това учение, е поведението на един цар – благороден, прекалено верующ – синът на Симеон, цар Петър, който е бил склонен към монашество и става монах. В неговите години се раждат тези течения в България и безспорно, той понася упрека на историческото време. Аз не считам, че това е достатъчно вярно. Много евтино се казва, че цар Петър бил слабохарактерен и затова погинала държавата ни, затова сме имали богомили. Много малко се говори, че той става един възвишен и голям монах и Българската църква го прави дори светец.

И Симеон не може да бъде упрекнат, че е изхабил историческата енергия на българския народ, като го е изтощил и предоставил на сина си една мощна държава, но без потенциално гориво. Защото различни историци или тълкуватели изнасят, че войните, които е водил Симеон, до такава степен изтощили икономическата мощ, а оттам беднотията, като предпоставка за промяна на поведението към власт и църква, станала причина за богомилството.

Големите, разорителни войни, силата на разрушението водели до нарушаване на общиарството, както го казват богомилите. Народът в неговите по-нисши слоеве изповядвал идеята да живее в общи гнезда, в общини, в общиарско равноправие. Войните и прощаването със старото обредно служение, вследствие кръщението в християнството разсипвали общиарския свят. Затова недоволството им, което идвало от беднотия и от нарушение на равновесието, създало и техните богомилски гнезда.

И сега сме свидетели на беднотия, но не виждаме някой да е родил учение... Ето защо не считам за много правдиво причината за богомилството да е управлението на цар Симеон, нито и че княз Борис I е оставил лош пример. (След като е извършил такова колосално дело – той се оттеглил в манастир, което дава на внука му основание да последва този път.)

Тези било исторически, било богословски предпоставки за мен не са верни в същината си. На външен поглед така изглеждат нещата, но защо е трябвало да се роди едно немирство, и то точно в годините, когато е било необходимо верската снага на българския народ да не бъде разколебавана? Защо Симеон да е изтощил народа си, да го е довел, както сега се казва, до икономическо бедствие, та хората да потърсят утеха в отклонение от Православието и да приемат един дуализъм, в чиято основа лежи упрек срещу материалния свят, като дело на дявола? Трагичната пътека на религиите (особено дуалистичните) е, че когато нещо не е в хармония с прогреса или с устойчивостта, го приписват само на някаква отрицателна сила. Само душата ни била дело на Бога, всичко друго било дело на дявола...

  • Богомилството, в своето дуалистично схващане, поднася вътрешна раздяла на човека – възправя тялото срещу душата му.

Не обаче като започне да се малтретира плътта, а търси упреци, че някои земни податки правят греховен човека и така той ще отиде в геената огнена.

Да се отрече плътта!? Ами как ще се осъзнае човекът? Като сянка?! Да, но сенките в митологията са долу в Адеса, а Адам получава първото си предназначение да прави лично битие на планетата. Нашето тяло било създадено от сатаната... Къде отиват тогава грижовните ръце на Сътворителя, Който от материята създава плътта?

Потомство сме на Адама, а когато Бог го е сътворявал, нямало е сатана при Него, за да кажем, че и той е взел участие. Следователно човекът може да е несъвършен, но не е дело на сатана! Несъвършенството му е поведение на търсене на Бог в себе си! Затова Христос казва тайната: „Бъдете съвършени, както е съвършен и Небесният ваш Отец!“[6] А богомилите напълно отричат материята, защото била сатанинско дело. Не! Материята е последната вибрация на Божествената и духовност, и енергия. (Дори Айнщайн рече, че материята е енергия.) Тя е продължение, тя е последната вибрация на Духа. И затова казвам, че материята не може да бъде отричана, а трябва да бъде одухотворявана! Кой е най-добрият свидетел на това? Иисус Христос, Който демонстрира тази идея с Възкресението, което наричам надгробна властност!

В основата на богомилството лежи още отричане на Църквата като институция и на социалната институция в лицето на царя. Какво са храмовете – свърталища на демони, казват богомилите; какво е държавата – озаконено насилие. Защо? Защото и те са сътворени от Сатаната! Само душата, само Духът са сътворение на Отца. Един почти плътен принос на дуалистичното начало на ахурамаздизма! Но много лесно е да направите социални отрицатели, за да спечелите последователи и да ги криете в някакви пещери, вместо да създадете идея за богове.

Тук е и трагедията на дъновистите, когато правят поклон на поп Богомил. А богомилството като дуализъм не можеше да приеме, че Синът е Единосъщен с Бога! Такова повърхностно схващане в голямата идея: Единосъщие и Единство!

Така богомилството си служи с елементаризма в религията, а не с метафизичността. То започва да става социална програма, упражнена в негодувание и фактически чисто духовната страна се губи. Това са съществените неща, за които нашата историография премълчава, защото е много по-лесно да се каже: Симеон ни изтощи, Борис ни остави лош пример и Петър начело на държавата е слабохарактерен. Изпуска се обаче най-страшното – шептенето на „нощната възглавница“ от княгиня Мария Византийска...

Византия иска да си осигури стабилитет в новопокръстена България, която да застане на нейна страна в конфликта й с Римската империя, действаща под внушението на папата. Изтокът и Западът, още неовладели религиозните концепции, бързат да си делят пространства (това, което стои като теория на жизнената необходимост). И се възправят двете империи. Затова византийците дават княгини за съпруги или инфилтрират свои духовници.

  • Византия създава в България идея за разделение в новопокръстеното `и поведение!

Тя създава в мощната си съседка богомилството. Така че ние трябва много тревожно да проследим при тези обстоятелства, които са и исторически, и културни, защо се явява това учение. Защо се явява доктрината на двойствеността, когато един държавник покръства, за да направи единство; защо в това време една ерес влиза и разделя? Дядото дава всичките си усилия и жертви, бащата осигурява култура, а внукът трябва да послужи като знаме за раздялата!... Душевната двойственост в един народ е най-опасната идея, която руши стабилитета! (Сега при наличието на много партии не забелязваме душевната раздробеност – това е липсата на прозрение.)

Различни течения са гостували в душите на народите, и то понякога с много съзнателно провеждана политика на една велика империя – старата теза на римляните „разделяй и владей“ (която в последствие англичаните вземат и сега всички говорят, че англичаните го казвали). Ето защо за мен е логична историческа последователност, че в изпълнение на подобни идеи се раждат такива религиозни течения.

Ведно с богомилството, в средата на Х век ние сме смутени и от други ереси – навлиза дори една ерес на евреите, която в ХIII-ХIV век се характеризира като жидовщина, бележеща мащаб; налице е мохамеданска ерес; в ХIII-ХIV век ще имаме и други – на варлаамитите, на адамитите и пр. Колко много фактори се събират, за да се роди едно неправомерно изповедание и колко защитна сила и прозрение е трябвало на православното изповедание да нарече това явление ерес и да се бори с него! Така плъзва приливът на павликянството, раждат се и първите богомилски ядра.

Богомилство се дели на две различни фази. Едно първо богомилство, което се заражда и разгръща при цар Петър, считащо се за богомилство на обикновения човек, на простолюдието. И втората богомилска вълна, това е на болярството в ХIV век. Тогава то вече има, бих казал, елитарната прослойка на Българската държава; става по-скоро доктрина на знанието. Тогава ще намерим вече теоритичните дискусии и верските разлики да стоят преди социалното негодувание. За зла участ в нашата история, особено през годините на социализма, се даде на богомилството приоритет като едно голямо социално движение, което е създало борци срещу държавната институция и църквата, без да се постави най-същественото – концепциите на различните метафизики. Богомилството може би е в някаква историческа предсета – предупреждение, но не изиграва положителна роля както исихазмът, който става и официална религия на българската, цариградската и на други църкви.

Исихазмът е едно голямо учение и не само учение – той е една значима духовна сила в българската история. Благодарение на неговото причастие ние имаме устойчивост пет века на реална мистичност, докато богомилството е един хоровод от негодувание и играе отрицателна роля. (До известна степен потвърждение на това е подялбата, която прави цар Иван Александър между двамата си сина Иван Шишман и Иван Срацимир, разделяйки България на Източновидинското и Търновското царство.) Има податки, както свиделства Йордан Иванов, че и самият Йоан Рилски е правил свои предупреждения към цар Петър за тази угроза, която богомилската ерес има. Така че нашата общественост тогава не е останала незаинтересована, напротив – тя е отреагирала и в духовенството, и в мирянството с известна предпаза и предупреждение.

Най-колосалният труд, който нашата история е съхранила, и безспорно единственият най-достоверен източник и извор на знания за богомилството, е „Беседа против богомилите“ от Презвитер Козма. Другите извори в по-голямата си част са апокрифи или преписи в много по-късни векове.

За Презвитер Козма също няма много исторически данни, но податки има. Един от нашите малко известен, но много отговорен и съвестен историк акад. Юрдан Трифонов (1864 – 1949), изказва мисълта, че Презвитер Козма е изключителен в културата си, и че познава много добре ситуацията, в която се заражда богомилството. А диалогът, който води в своята „Беседа против богомилите“, говори, че той е добре запознат с метафизичното, догматичното и приложното богословие. Запознат е с онези ереси вън от християнството, които служат като основа за раждането на богомилството – манихейството, павликянството... Те имат различие с догматичното поведение на християнството, имат различни обредни приложни действия, свои метафизични космогонни тези и затова може да се каже, че Презвитер Козма наистина е бил много подготвен.

Неговата творба се състои от две части. Първата част изобличава еретиците. Там е апологията на Православието. Втората част поучава духовенството и други висши прослойки. Там той прави изключително верен и много отговорен анализ на монашеството в момента; разглежда въпроса за брака и съпружеството; за поведението на богатите и пр.

Ето защо някои историци, по-скоро литературни изследователи и богослови считат, че Презвитер Козма е написал две книги, а след това преписите, които се правят, са събрани в една книга. Положително доказателство за това няма, този труд в неговия оригинал липсва. Това, от което историята и културата ни черпят, са преписи в руска редакция, като най-старият от тях е от 1494 г. – Волоколамският препис. А като се знае, че богомилството е отначалото на Х век, не са изключени известни преправки както върху това, което ни е оставил Презвитер Козма, така и върху самото богомилско учение.

Вярното е, че Презвитер Козма е бил наистина един изумителен проповедник и в същото време, щом е имал този ранг, е бил и духовно лице, представител на официалното християнство. Тогава логично е да се счита, че той от своя страна ще има тезата на Православието срещу учението на поп Богомил. Затова ще каже в своя труд, че: Има една скверна ерес, която носи беда на христолюбивия народ[7], и ще въстане срещу нея. Той ще характеризира богомилите: Външно кротки, смирени и мълчаливи, а вътрешно са вълци и хищници[8]. С три прилагателни успява психофизически да ни начертае образа на богомила!

Разбира се, че Презвитер Козма има позиция – всичките си аргументи извежда от Евангелието. Той има и основанието – когато се изгражда една държава, когато се формира нейното душевно битие, когато е направлявана в една инвазия за култура – да съставлява гражданската съвест. Трябва да се носи отговорност пред историята, която за нашия народ чрез християнството се поставя на везните на европеизацията. И тук е позицията, може би голямото прозрение на Презвитер Козма.

„Беседа против богомилите“ е изумителна не само като концепция за противопоставяне или като апологетика на Източното православие, а като философия, като доктрина. Тя, в своето служение, безспорно изпълнява историческа роля – брани културата, брани чистотата на религията, брани държавата от отрицанието. Защото богомилството със своята антитеза срещу институциите е формула на анархизъм. Не може, обаче, да се прави религия вън от социалната общност, а тя пък има само един израз, който я прави властна за присъствие – държавата! Ето защо не трябва да бъде лишена психологията на един народ от институции, институции които му създават школите, които правят Златния век на книжнината, а може да се пледира кауза, която е проблем на един детски хоровод в знанията. И Презвитер Козма прави най-знаменитата пледоария в защита на църквата и на държавата. Той с тази своя „филипика“, ако мога така да се изразя, е първият, който предупреждава и който ги брани.

Това в никакъв случай не дава основание, че когато има негодувание, трябва да се мълчи! Става въпрос негодуванието дали срива и е в противоречие като мироглед, а не само като нарушена социална правда. И затова, когато разглеждаме богомилството само като теза за социалното неравенство, може да има основание. Но когато го разглеждаме като отричане на иконите, отричане на Иисус Христос като въплътен Син на Бога; отричане на Троицата и на Първоизвора-Творител на Небе и Земя и предоставяне Сътворението на Сатанаил – тук вече нещата получават мирогледен характер, тук вече има отрицание на християнското изповедание. И тогава с основание този знаменит представител на християнската църква извежда поведението на богомилите като ерес спрямо официалното Христово учение.

Презвитер Козма учудва с безпристрастната си критика и върху висшето ни духовенство и върху гражданските ни и болярски достойнства. Той е еднакво безпощаден, когато говори за богомилството – за неговата догматика и метафизика, и за висшия духовен елит на тогавашната Българска църква – с погнуса говори, че са корумпирани, лениви и пр. (Човек може много често да намери в дъгата двата края и да ги види и в настоящите моменти – историята има свои огледални повторения.) И действително понякога трябва да се смутим и да се попитаме дали наистина, както казват Димитър Съсълов[9] и някои други наши изследователи, с Покръстването ние сме се покварили и че то е голяма историческа грешка? Разбира се, това е теза само по единия диагонал. А това, че вложихме нова духовност, че осъществихме репрезантивност пред света, не се вижда. Не може пристрастието да бъде добър съветник!

Първата фаза на богомилството бележи две Сили – на творението и на разрушението. Защо? Защото как ще дефинираме, че един Бог, Който е единствен, Който е всичко, може да позволи зло? Както и част от близкото минало ни говори: „Къде е Бог? Не вижда ли?“ Нашите поети ще протестират, когато правим въстание и има заколение. Не се разбира, че Бог не трябва да бъде винен. Ами как щяхме да имаме героизми и пламъци, и гордостта, че сме забили нож в гръбнака на Турската империя, която, ще не ще, ще си отиде?! Много ни е хубаво, когато говорим за национален патриотизъм, а когато трябва да кажем на Бог: „Благодарим Ти, Боже!“ – не, осъждаме Го, че Той спял, че Той не виждал!? А колко по-опростена е една философия – ето ти Бог и Сатанаил. Това е идеята на богомилството като култура за простолюдието.

Друга теза на богомилството е отричане на църквите и храмовете – молили се в домовете си. Да отречеш храма, защото още не си съградил свой. Кое може да се отрече в храма – молението ли? Да, Христос рече: „А ти кога се молиш, влез в скришната си стая и, като си заключиш вратата, помоли се на твоя Отец...“[10]. Но храмът е социално моление за отговорност пред историческия и национален дух! Той е историческа бъднина! Когато трябва да си отиде, ще си отиде, но да го отречеш преди да си съградил нов, а в същото време да правиш външни моления, както е в тезата им...

Подвижността, ако не ти е предоставила възможност да градиш, не дава основание да събаряш това, което са градили ония, които са имали камък. Защото религията слага първия си камък в душите ни. Затова трудно се променят религиите – защото той е вътре. Това, че може да бъде сринато едно капище, не значи, че е махнато от душата на човека. И точно това е било благоприятното условие за едно богомилство в новопокръстена България – простовата мирогледност: ето ви богове на доброто и злото. Къде е идеята за Триликия Единосъщ с тайните, които се крият вътре в Него?! Така в нашата страна не можахме да открием храм и досега на богомилите. Те са вършили повече служението си в къщите или в пещерите.

Някои изследователи казват (както един Антон Глогов), че е имало храмове, които наподобявали християнските, но те правят аналогии с това, което намираме при последователите на богомилите във Франция – катарите (албигойците). Храмовете там, в Каркасон, откъдето в 1209 г. кръстоносците ги изгонват. Така че има една много особена кръстословица, която се вплита без достатъчно историческа достоверност.

Богомилите са се молили четири пъти през деня и четири пъти през нощта. Нещо, което много лесно ги е сродило след това с мохамеданството, защото точно това е издействал Мохамед – пет пъти през деня последователите му да правят молитви. Молитвата, която богомилите са признавали, това е „Отче наш“, и то във варианта на Православието. Това е характерно, защото във варианта на Западната църква липсва последното изречение: „Твое е царството, и силата, и славата вовеки“, както е в Евангелието на Матей 6:13. В молитвата „Отче наш“ и в светото ни Евангелие има различия. Последното изречение липсва и в Евангелието на Лука. Там още е казано: „Насъщния ни хляб давай ни всеки ден“[11], но в другото – при Матей: „Насъщния ни хляб дай ни днес“[12]. Тези, които се занимават с богословие, не бива да крачат с ботуши в културата. И ето до каква тънкост се отива – защо в текста на единия от евангелистите стои всеки ден, а в другия днес? Така че тези неща стават разд`елен камък, синор.

Но не може човек да прави своята голяма обществена молитва свързана само с тази молитва, защото трябва и да благодари. Необходимостта налага разноличие като преценка – когато вземаш и когато даваш. Затова Христос е казал: „А ти, кога правиш милостиня, нека лявата ти ръка не знае, какво прави дясната...“[13] Когато вземате, казвате една молитва, когато давате – друга. Не можете да извършите всичко само с един акт. Защо? Защото в идеята за промяната има нужда от различни ритмики. Те са, които са наложили и молитва за кръщението, и молитва за венчавката, и молитва за погребението – не можете да пеете песента на погребението във венчалния обред. Така е и във Всемирното служение. Да се признава само една молитва е осакатяване.

Богомилите имат свой календар, който се състои от 360 дни, разпределени в 10 месеца по 36 дни; без съботата – на периоди само по 6 дни. Приемат неделята – ден, в който именно е Христовото Възкресение – да се пости, да не се върши работа. Не приемат никакви други празници. Явно щом не почитат иконите, не може да имат и почит към съответния светия – това, което наричаме рождени дни или празници на светците.

Въпреки всичката строгост, която са прилагали, все пак приемат четири основни обреда. Значи имат необходимост от олтар, а съм казал, че няма религия без олтар и няма олтар без обред! Това е истината. Не може религия без обред. Той е външното съприкосновение, при което душевният свят ни завежда. Така че и те са си наложили, въпреки всичко, обреди.

Единият е общо молитвено събрание. Свързвано е със проповед и съвместно хранене. Съвместното хранене християните са го въвели още в първите дни след Христовото Възкресение. Събирали са се на т. нар. вечери на любовта – агапи. Това, че ще ги нарекат „съвместно хранене“ на членовете на братството осем века след Христа, когато неговите апостоли са правили агапи, това е, за да са оригинални. За трагичност, нищо ново не казват, връщат света ни назад.

Идеята за братство е Христова идея, само че разслоение християнството не дава. Богомилите, които са за социално равенство, си го правят – те пледират идея за слушатели, за верующи и за съвършени. И безспорно, прехвърлянето от една към друга степен се извършва с известни моления.

Втория основен обред – това е взаимна изповед на членовете на братството. Взаимната изповед е също един стар обред в християнството, поради обстоятелството, че цели три века те са нямали право на социална изява и в катакомбите са вършили обществена молитва и обществена изповед, защото нито са имали храмове, нито изповедалници. Взаимната изповед на братството е безспорно идея за спояване, за сродяване. Една тайна или мъка, една изповядана болка е облекчена, когато си я споделил. Именно това взаимно изповядване е създаване на общност, която не е само сбор числен, а е духовно сродяване.

Този обред е целял взаимно преливане на изповедност, която изчиства. Защото идеята за греха, която лежи в юдейското изповедание, оттам и в нашето християнско (и в мохамеданското) изповедание, е нещо страшно. Така че взаимното изповедание е идея на облекчената съвест и сродяване. Но в същото време това е един отворен прозорец да се наднича в душата на другия. Иначе е изповядване само със слово, но без изповедта на личността, която има самостоятелно битие и самостоятелен нощен и дневен живот.

Даже известни наказания, дори крайности имат – когато някой е прегрешил или извършил някакво непочтено дело и не си признае, го изключват от общиарията, а ако е извършил тежко провинение го осъждат на гладна смърт. Това е логично за малките общества, които не притежават власт. А богомилите отричат властта – това е другата беда – защото я нямат! Анархизмът също отрича властта, но когато я има, я брани по-жестоко от ония, които не са я отричали. Богомилите налагат в своята воля нещо по-жестоко от властта, защото власт без закон не може. Това е страшното в малките общества – и социалните, и религиозните – които си изработват свое законодателство, в повечето случаи за отмъщение, отколкото за правов ред. Най-страшният закон е беззаконието! И тъй като богомилите са правили затворени общества, имат колективна изповед. Изповедта във всички случаи си остава интимен свят, а колективната душевност е най-страшното за човека в Божия свят. (Затова Бог казва: Адаме, где си?, а не: Къде сте?)

„Изповядайте си един другиму греховете и молете се един за други, за да се изцерите[14].“ Това е изразът, който богомилите ползват от Посланията на апостолите, а не да се изповядат пред духовно лице, върху което, според апостол Павел и според християнството, е сложената ръка, която носи правото на осенение – хиротонията. Така че в едно Учение вижте колко разминаващи се тези могат да се намерят. Изповедта като тайнство (тя е едно от седемте тайнства в християнството) изисква лично поведение чрез покаяние пред едно упълномощено лице, а не взаимна изповед. Затова Църквата намира свобода в изповедта като изгражда нейната тайна. Предоставя се лична изповед срещу секретна отговорност и клетвено обещание на свещеника, че няма право никъде да сподели казаното. А че някои от тях злоупотребяват, е друг въпрос.

Богомилите свидетелстват тук за липса на свой собствен живот. Безспорно те са били гонени – така е като социална действителност, но като нравствено повеление е трябвало това, което е изградила вече Църквата, да не бъде отречено, а изчистено и поправено. Изповедта да си остане лична и тайна. Свободата на изповяданата душа е точно тази жертва, която човекът прави заради Бога, и която трябва да поеме свещеникът. Той е отговорен за битие, а тези тайнства са същности!

Третият обред е приемане на слушател в степен вярващ. Йерархическото преминаване е един обред и Църквата още в началните векове има специален повик, дори бих казал, специално място. Само неофитите, новопокръстените имат право да бъдат в храма, а оглашените – в предверието. И когато се започне т. нар. литургийност, евхаристийното служение, непосветените се предупреждават да излязат от храма. Разбира се, че това вече не се спазва. Но аз говоря за неща, които биха изглеждали за някои, които не познават религиите, като голяма свобода или като някаква велика тайна на богомилството. Абсолютно нищо ново – преповтаряне и дегизиране на физиономиите на ученията.

Когато се започне евхаристийното служение, оглашените излизат вън. А когато ще преминат към онова, което е новопокръстване – ето го обредът и тук: преминаване в кръга на верующите – става със съответната тържественост. Примерно казано, ще се даде причастие вече на оглашения. Когато оглашеният бъде кръстен, той ще стане неофит – новопокръстен, ще вземе причастие и ще бъде в средата на храма.

И четвъртият обред, който вършат – това е посвещение на вярващ в степен съвършен. Ето ви формули на посвещение или това, което църквата нарича йерархия, защото съвършеният е вече служител. Той е от рода на свещенството, на епископството. Така, фактически, те градират както е в Църквата, така и в Иерусалимското служение – когато въвеждат в служение един епископ, му дават жезъла; когато въвеждат един човек в свещенство, му предоставят чашата; и когато въвеждаш един дякон в пеене, му предоставят Евангелието. Така че тази формула е съвършено позната, само дегизирана при тях, за да се каже, че е богомилска (или пък манихейска).

И така, йерархията в богомилството се изгражда от слушателите, които са най-долу, след това вярващите, които са членове на общината, и съвършените, които ръководят, проповядват. Съвършеният е дедецът, техният епископ, който има благодатта за всичко. Съвършените приемат едно строго аскетично живеене. Нямат право на женитба, вегетарианци са и не посягат на живота на никое животно или растение[15].

Така Попбогомиловото учение повтаря личността на Учителя в лицето на великия, съвършения, който носи на своите придружители Светия Дух. Но нали отричат йерархиите в църквите и нали отричат царя! Защо си създават степени при липсата на институция? Защото иначе не може. Против йерархията са, за да запазят своя вътрешна йерархия, считайки я за чиста и неподкупна. Патриаршията, царят, болярите били разбойници. Не обаче институциите създават разбойници – разбойниците само могат да ги омърсят.

  • Институциите са кристализирала воля, чрез която се осъществяват Лъчите на еволюцията!

Богомилите обаче имат теза, която съвремието започва да осъществява – равноправие за жените. Докато светите отци са спорели в Църковните събори дали жената има душа, богомилите реално приемат жената в кръга на съвършените. Те даже `и предоставят т. нар. мирова тъга на самотната първожена, защото при тях жената извежда след това другия пол – мъжът. За тяхната философия е вярно – мирова скръб. Щом този свят е на сатаната, ще му припишат скръб, а след това ще дадат вече именно на Сътворението грехопадението на жената.

Обикновените богомили имат своите пости и бдения, те работят и дори воюват, а смъртта за тях е скръб. Те, които проповядват, че този свят е дело на Сатаната, не могат да надмогнат идеята за смъртта, да я намерят като свобода – това е друга антитеза, която също е много смутителна. Но естествено е за съвършените, за тези, които ще образуват великата община, да я приемат с радост. (И тогава ние можем да кажем колко съвършени са били пък тракийците: когато има смърт – да се радват, когато има раждане – да плачат.)

Неуточнено стои, но все пак в някои исторически изследвания е подхвърлена идеята, че богомилите са приемали донякъде идеята за прераждането. А това е частица от онази плетеница, която Индия, Персия и Египет са оставили в световната култура, пътувала, минала през цяла Византия и създавала различните школи.

Безспорно източници, от които са изведени информациите за богомилството и за антибогомилството, постепенно все повече и повече се намират от стари библиотеки или в някои древни храмове. И все пак, няма всичко, от което може да се направят пълни изводи и заключения за това учение.

Наименникът, ако мога така да кажа, онзи, който оставя името си на учението – поп Богомил, е неидентифициран, непълно доведен до историческо знание. Знае се за него от „Беседа против богомилите“ само. Така ние трябва безспорно да благодарим за съхраненото знание именно на Презвитер Козма. Той не ни свидетелства къде е роден поп Богомил, що за личност е, макар да има податки, че навярно е бил свещеник, и то с изключителна култура, независимо противотезиса, с който излиза на сцената – с повече социални мотиви, отколкото с познаване на метафизичния и догматичния свят. Никакви други данни не свидетелстват къде е разгърнал учението си, освен че е в България. Не е намерен гроб, не е посочено дали е убит или в някоя пещера е погинал. За мен тази историческа достоверност няма никаква роля. Дори самата личност да е митичен образ, достатъчен е прорезът, браздата, която е направена.

Някои биографични изследвания, които, разбира се, пледират каузата на богомилството, твърдят, че поп Богомил е от знатен болярски род, при това даже има предположения, изказани от някои изследователи, че е дори от рода на самия цар Петър[16]. Говорят още, че поп Богомил е един изключително вещ човек и пръв тълкувател на християнското учение по това време. Но после, когато видял несправедливостите, неговото възмущение било толкова голямо, че той застава на противната страна.

Тази теза противоречи на оставеното от Презвитер Козма, защото той в „Беседа против богомилите“ казва за поп Богомил: По-вярно е да се нарече – Богонемил[17]. Това вече говори за една преднамерена, неисторическа отговорност и липса на достатъчна съвест на някои изследователи. В такъв смисъл слагам под съмнение преценката им. А когато ще се сблъскат тези две елипси, както е богомилският символ – хоризонталната и вертикалната – да ги наречем метафизичната и социалната страна, тогава времето ще ги отсъди в полза или в упрек.

Правя тези съпоставки, защото поп Богомил, така както е казано, е съвременник на Презвитер Козма. Колкото и да е отрицателно мнението и констатациите на Презвитер Козма срещу това учение, и колкото немилостиво да пише Богонемил (това е алюзията и леката ирония, когато почнем да четем „Беседа против богомилите“), не може да не отбележи, ако е истина, че поп Богомил е един от сторонниците на държавата ни в апологетиката на християнството. Немилостта за едно учение не дава основание да бъде лишена личността от достоверна биография. Отделен е въпросът дали едно богомилско учение има своите основания в областите на метафизиката и на социалната политика.

В своята „Беседа против богомилите“ Презвитер Козма говори само за словата на богомилите, но не споменава за тяхна книжнина. И нашата история е склонна да приеме, че в този ранен период няма оставена бележита книжнина. Вторият период на богомилството, обаче, е наситен и това, което вече се нарича апокрифи, свидетелства. Богомилството има своя официална литература, която е известна и е описана. Разделят я на Новозаветна – безспорно приемат Евангелието, Посланията на апостолите и Апокалипсиса, които тълкуват така, както тяхната концепция изисква. Не може да се каже, че до нас е стигнало самото Евангелие в богомилска редакция. Имаме като същинско богомилско произведение т. нар. „Катарски требник“, познат като ръкопис от ХIII в., т.е. във втората фаза. И с положителност не може да се твърди, че този „Катарски требник“ е бил още в първата фаза на богомилството. Там са дадени обредите, службите в богомилското опростено приложение.

Другата известна книга, която е съществена, това е „Тайната книга“. Позната е в два преписа – т. нар. виенски, от XIV в. и каркасонски, който е от ХII в. Счита се, че през ХII в. е пренесен от България в Ломбардия (където има вече една много голяма богомилска колония) от богомилския епископ (дедец) Назарий, за който се предполага, че е българин.

Логично е, че щом българите са били основата на богомилското движение, гонения (с изключение на известни акции срещу богомилите във Византия) по силата на закона в България да са правени. (Отделен е въпросът колко е нравствено-добродетелно и колко е редно.) Имаме два противобогомилски събора. Единият е по времето на Борил през 1211 г., другият – по времето на цар Иван-Александър през 1350 г. Гоненията от тези два големи събора наистина са пратили много български богомили, адамити и особено една част от варлаамитите вън от границите ни. Но при Албигойския кръстоносен поход (1209 – 1229 г.) те са подложени на унищожение от страна на Католическата църква. Това се премълчава от нашите историци. Защо? Тъй или иначе безпристрастният изследовател ще изведе тези факти. И ако ние много често твърдим, че Ян Хус има поведението си, защото българските богомили са направили протести – може, защо не. Но катарите също отричат кръста, също отричат иконите, а са съдени две години преди първия събор против богомилите.

Други книги, вече апокрифи със съответните богомилски елементи, са „Видението Исаево“, „Откровение Варухово“, „Разумник“, „Тивериадското море“ и др. Това са книги, с които не се разширява философията на богомилството, но се разкрива една културна тенденция, която някои от наши историци наричат „защита на националната ни самобитност“. Те са една изповед на обикновените и едно знание на съвършените, които са ръководили самите общини, но в тези видения и откровения, в тези разумности има много примитивизъм и понякога много грешни контактьорства.

Идеите за контакта, за осенението, за пророчествата няма да слязат от сцената, защото възгледът на човека ще бъде обосноваван от мисленето и от сърцето му, но тайните ще се разкриват от прозрението. Нищо не може да бъде отричано, но всяко нещо трябва да бъде преценявано – „Всичко ми е позволено, ала не всичко е полезно...“[18], казва апостол Павел. Когато искате да изграждате възземането си, трябва да прецените дали е полезно. Така че не бива да отричаме тайната си да получаваме осенения, но трябва отговорно да разглеждаме онова, което в Средновековието е наречено „Haeresis bulgarorum“ – ересът на българите. Това наистина е може би националната ни самобитност, но отделен е въпросът за размера на висотата на тази самобитност – дали е само изповед на обикновеното, или пък е откровение на великото.

Богомилството, както казах, взима валенция и от голямото знание на гностиците. Гностицизмът е идея за познание на Божествената истина. Но кой е онзи, който е създал религия за богове и е казал, че не иска да научи хората на Божии истини?! В основата на гностическата космогония лежи дуализмът: върховен Бог-Абсолют, и Творец на материята – Демиург. Произходът на Вселената е еманация на висши сили – архонти или еони, които са помощници на творческия Демиург (на онова, което гръцката митология и философия слага като ръката, която извайва света). Гностиците разделят йерархията на хората на плероматици – духовни, психици – душевни, и хилици – плътски. Тази е опростената философия, която целият дуализъм изповядва и нашето богомилство я вгръща в пазвите си. Затова богомилите ще говорят за Сила на творението и Сила на разрушението, двете концепции – божията и сатанинската.

В християнство, оттам и в Православието, силата е една и съща – Сътворителят е и Разрушителят. Това съчетание го намираме и в индуизма при бог Шива, който е не само разрушителят, но и сътворителят и пазителят. Или при Дионис – и той в митологията на нашите траки и в митологията на гърците е бог на разрушението и на изграждането. Така че поп Богомил не отива по-далеч от елементаризма в доктрината на двубожието.

Така богомилската доктрина ще има Бог Отец и Сатанаил по подобие на системата на манихейството, където изпърво са две противоположни и независими начала – светлина и мрак, добро и зло, и те ще се борят едно срещу друго. Според манихейството ще въстане божието срещу злото и за да дойде спасението, Бог чрез словото ще роди Майката на живота, от която се ражда Първият човек в помощ на Бога, който ще се опълчи срещу демона. Това е манихейската доктрина – влиза един нов участник в битието: Майката – това, което нашата Троица отдавна изведе вън от Себе Си. И тогава ще започне този Първи човек борба с Демона и ще бъде победен. Затова ще се наложи да идват Божии пратеници, като Манес...

Сторонниците на богомилството първом свалят от него дрехата на т. нар. непримирим дуализъм. И безспорно целта е да бъде поставено в умерения, който се разграничава от крайния дуализъм на павликянството. Защото не само класическият, а и крайният дуализъм е с персонални две божества. Но във втората фаза – вече класическият образец на богомилството, през ХIII – ХIV в., е ясно, че двете божества са съвсем различни, че са отделни начала и водят двубой. Умереният дуализъм е с наличието на едно Божество, от което е роден Сатанаил.

Как обаче не можаха богомилите, а и въобще дуализмът, да съзрат, че в класическата форма на дуализма – персийският, е вложено монотеистичното начало със самото обстоятелство, че на Ариман, бога на злото, е сложено ограничено време и ще му свършат дните. Определената времева жизненост на процеса на злото, фактически, крие класическа формула за монотеизъм. Няма по-добра теза за единобожието от тази в дуализма! В самата същност на това учение е заложена свобода от зло в идеята за един Бог след това – именно да се дочака монотеизма. Нещо повече – няма персоналност на злото и затова казвам, че няма зло, има нееволюирало добро! А в IХ в. при наличието на идеята на триличния единосъщ монотеизъм, богомилите повтарят една овехтяла доктрина...

Когато наши философи и историци бранеха със социална угодност тезата за богомилството като справедливост, учудвам се как не са погледнали метафизиката на двете учения, за да направят голямата разлика! Не може да се разглежда едно учение само в дрехата, която е облякло за пригодност на човека, а и в Духа, който е тъкал тази дреха. Метафизиката на нашето християнство е монотеистична, триединна Троица. Това ако не можем да разберем, тогава ще четем книгата на Манес „Сабуракан“, която ще ни дава мъдрости за добри дела, за да чуем какво ни говорят Божиите пратеници. Тези пратеници винаги дават мъдрости и Манес се третира от учениците му за Божий пратеник, но има една малка разлика – не и за Син Божий, не влиза в Троицата на Единосъщието!

Христос е, Който казва: Идете и кръщавайте света в името на Отца и Сина, и Светия Дух[19]. Ясно, че щом тази Троица е нарушена от богомилското учение, не може и да кръщават в Нейно име, защото Иисус Христос за тях не е ипостас в Троица Единосъщна. Той е едно лице, което е само малко по-божествено, така както арианството, манихейството и павликянството го поднасят на света в своите вероизповедания. Целостта на Троица Единосъщна не е приета от арианството (което е осъдено от Никейския събор), не е приета и от богомилството. Божият Син за тях не е равен, а е служител на Бога, забравяйки, че Христос казва: Аз и Отец сме едно!

Това е трагедията на IХ в. в нашата история, когато ни поднася богомилството, а това е и пристрастното мислене на наши историци, които загърбват тезите на проф. Мутафчиев, на акад. Иванов и на други, които имат отговорност в преценката и познание за метафизиката. Евтина възхвала е, че ние сме първовестници на революции и на социални радетели за нов живот. Много по-сложен е проблемът, когато трябва да се разглежда в неговата същина, а не само в изведеното социално-протестно течение на богомилството, което ратува, както сега модерно го наричаме, за права и свободи.

„Беседа против богомилите“ започва с обясняване на богомилското учение. Презвитер Козма има изумително познаване на Библията. Почти всички доводи черпи от там, защото богомилството не признава Старозаветието както като битие за Сътворение и раждане, така и като приложение. Именно в Старозаветието е казано, че Бог е бил напуснат от Неговия ангел – Сатанаил, който със своите съработници започва борба срещу Бога. Това богомилите не приемат.

Тъй като не са намерени от първия период писани тези за богомилството, а най-вече и на поп Богомил, затова навсякъде Презвитер Козма си служи с думи, които се счита, че той бил изрекъл. Оттук е и анализът, който правят литературните историци върху „Беседа против богомилите“, за да уточнят липсата на оставени налични книги от поп Богомил.

В началото на книгата „Беседа против богомилите“ пише за поп Богомил и последователите му. Тук Презвитер Козма ни поставя, че еретиците не познават истинското Учение и всъщност са врагове на Иисус Христос. Даже до такава степен възнегодува срещу подобно поведение на богомилите в божествеността на Христос, че извиква: О, търпеливи Боже, докога ще гледаш човешкия род толкова да Те разгневява? Но Бог не се разгневява, а оставя на хората да растат с действие, мисъл и откровение. Така че винаги ще се явява или недомислие, или прекалено мислене. А докато има мислене или прекалено размисляне, а не откровение, ще съществуват, разбира се, конфликти и те са дадени в тезата, че трябва да се развиваме.

Така че Презвитер Козма, когато извиква в разгневението си и го приписва на Господа Бога, такава теза може да ползва Старозаветието – Саваот си отмъщава. Когато ние сме разгневени, за да направим на някого отмъщението, казваме, че Бог е разгневен. Това не е достойно! Щом Христос е казал: Прости им, те не знаят какво вършат[20], тук вече Презвитер Козма остава в Старозаветието – собствената си гневност да я припише и да иска ръката на отмъщението чрез Бога. Или както има в един псалм: „И по Твоята милост изтреби враговете ми и погуби всички, които угнетяват душата ми...“[21] Не, така не! Човек трябва да има прозрение за големите неща и да не предоставя собствения си гняв на Бога, нито собствената си мъдрост да прави Божия. Бог нито е гневен, нито е мъдър, нито е любвеобилен... Бог не може да има атрибути – Той е същност! В процеса на развитие ние можем да бъдем и гневни, и глупави, и мъдри...

За Сътворението на света Презвитер Козма казва: „Кой бяс някога се е противил на божеството или е дръзнал да хули божия свят, както еретиците? А що говорят? Че не Бог е сътворил небето, нито земята, нито всички видими неща[22].“ Това правят арианството, манихейството, богомилството – предоставят света на видимото, не на Бог, а на отрицателната сила, на Сатанаил. Безспорно тук вече Презвитер Козма ще цитира неоспоримото доказателство в глава 1 от Евангелието на Иоан: „В начало беше Словото, и Словото беше у Бога, и Бог беше Словото. Всичко чрез Него стана...“ Видимо и невидимо. Нещо, което в Символ-веруюто лежи – Сътворител на видимия и невидим свят.

За Светия кръст богомилите казват: Как да му се кланяме? Понеже евреите разпнаха на него Божия Син, затова кръстът е най-омразен Богу[23]. Така те ненавиждат кръста и го отричат, което според мен е дребномислие. Дори дават пример, че ако царският син бъде убит с едно дърво, може ли това дърво да стане кумир? Понякога дребномислието, ако не събужда ирония, създава евтин смях. И в Дъновото учение се казва: В миналото разпнаха Христос на кръст, но днес няма такова голямо дърво, на което могат да Го разпънат[24]. Какво значи „няма дърво за Него“?! Безспорно за Духа на Христос не може да има дърво, защото Той рече, че е сътворявал света, но Иисус е разпнат и има дърво, има и четири гвоздея и едно копие. Или пък какво значи „евреите Го разпнаха“?!

Тайната, която кръстът носи, за съжаление е твърде малко уловена. Богомилите не съзират това, което толкова ясно разграничават в своята концепция – Дух и материя. Кръстът в неговата същност е двубоят между Дух и материя и точно Христос демонстрира победата на Духа над материята – над хоризонталната му същност. Може в този двубой човекът да прикове материята и тогава, когато поредното страдание го е изнесло на Голгота (и като символ, и като вътрешно поведение) и сложен в гроба победил материята, дава идеята за Възкресението. Ето тази същност липсва на богомилите.

Разбира се, и самият Презвитер Козма си служи с това, което е всеизвестно. Той ще цитира апостол Павел: „Словото за кръста е безумие за ония, които гинат, а за нас, които се спасяваме, е сила Божия“[25]. Значи не само тогава, когато имаме арианство, манихейство и богомилство, проблемът за кръста е стоял. Още апостол Павел в своите послания отстоява тезата за кръста – обновява го чрез идеята за спасението като теза. Защото наистина не са го приемали, виждали са само външната страна.

Така тези разлики създават и различни метафизични концепции върху символите. Символът на богомилите не е кръстът, а както отбелязах, две елипси – една хоризонтална и една вертикална. (Това е символ на магите, което безспорно идва от Персия.) В такъв случай разликата със символиката, която Христовата църква на Запад и на Изток приема – кръстът, е вече и проблем на метафизична противоречивост.

Магичният символ на кръста, който се въвежда в християнството, се прави с дясната ръка, защото тя носи великата сила. В митологията с десницата си Зевс праща светкавиците; тя може да хване небесния лъв или, както се казва в египетските посвещения, да укроти небесното електричество. Кръстът се въвежда за първи път от генеалогията, ако може да се каже, на Сътворението, когато започва разделянето на образността на положителна и отрицателна, на мъжко и на женско начало, и когато ще се раздели вертикалата от хоризонталата. А се стига до това дребномислие, че дървото, на което е разпнат Иисус, не можело да стане култ!

Трагично дребномислие, и то на уж посветени личности! И никак не е странно, че едно подобно учение в неговия умерен или пък краен аспект е послужило на хиляди като изповедание, защото то удовлетворява един обикновен рефлекс. И сега го наблюдаваме – когато могат да се отрекат някои неща. Не става въпрос за кумири, става въпрос за духовност. Не може да отречем, че човекът възправен и с разгърнати ръце е кръст; не можем да отречем милионната пътека в идеята за вертикалния гръбнак, когато се приема адамовото начало, за да влезе менталната енергия – за да се премине от инстинкта към мисленето!

За причастието и литургиите богомилите казват, че не ги приемат. Не приемат претворението на хляба и виното в Божии тяло и кръв – считат го за обикновена, проста храна. Така Презвитер Козма ще каже: Господ, когато даваше хляба в Тайната вечеря, какво рече: „Ето този хляб е Моето тяло.“; когато даваше чашата с вино – „Това е Моята кръв или Новият завет, който се излива заради вас.“

Христос, когато е действал, не е извършвал литургия казват богомилите и затова не я почитат. На пръв поглед изглежда като че ли много солидна канарата на доказателството, че Господ не е правил литургия. Да, вярно е, че Христос не е правил литургия, но тя се прави именно за преобратяването, а Той няма какво да преобратява. Литургията се прави точно, за да се преобрати Словото в реалност: Ето хляба – тялото Ми, ето виното – кръвта Ми – хлябът и виното преобратяват в плът и кръв Господни. Но толкова са знаели...

Четвероевангелието за богомилите е тялото, а апостолските деяния – кръвта. Но те самите на друго място ще кажат, че има още десетки евангелия. Христос тогава, когато е давал хляба, знаел ли е, че само четири Евангелия ще има; и когато е давал чашата с вино, че само апостолски деяния ще има?! (Презвитер Козма точно това е трябвало да каже.)

Литургиите, които са вършени от отците, формирали самите служби, са безспорно една духовна реалност за християнството. А това, което се нарича литургии на Йоан Златоуст, на Василий Велики и т. н. – това са вече човешки дела, които са станали по-късно, но и те не могат да бъдат отречени, че са влезли в живота на човечеството. Защото, преди да има литургии на Йоан Златоуст или на Василий Велики, създадено е, както пише Презвитер Козма, литургийно служение със съответните освещавания на дарове още от Яков – брата Господен, в Ерусалим.

За духовенството богомилите също ще изкажат доста богохулни неща – за всички църковни санове. Ще ги наричат слепи фарисеи, защото всеки, който не изпълни чистотата на Учението, или всеки, който служи нечестиво, ще е за тях „фарисей“. А между фарисеи и садукеи има конфликт по един генерален проблем – за задгробния живот и възкресението на мъртвите.

Но не ги оскърбяват като садукеи, които не вярват във възкресението, а ги оскърбяват като фарисеи, които вършат и неблагочестиви дела. Колко тънкости има в дефинирането...

Безспорно за Презвитер Козма свещениците са лица, които са получили благоразположение, въведено е вече тайнство, което като хиротония им препраща закрилата на Светия Дух. Затова той ще цитира посланието на апостол Павел до Тимотей, когато го поставя за свещеник. Там пише: „Не занемарявай дарбата, която е в тебе и ти бе дадена чрез пророчество с възлагане върху ти ръцете на свещенството“[26]. Оттук е изведено и едно от седемте тайнства на Православието, а именно свещенството. При богомилите няма възложение на ръката, няма хиротония, макар и да съществува деление на слушатели, вярващи и съвършени. Богомилите обвиняват свещениците, че вършат всичко наопаки, опиват се, грабят, скрито вършат и други лоши неща. Да. Но винаги една малка формация може лесно да се надзирава, трудно може да си позволи волност, която нарушава моралния статут или служебния дълг. Това не значи, че не е вярно, че свещениците вършат нередни неща. Но когато станат и другите мнозинство – няма да са по-добри...

За пророците, както пише Презвитер Козма, богомилите говорят хули. Отхвърлят закона, даден от Бога на Моисей, и намират много неправди в пророците. Не вярват в тези думи, с които Светият Дух ги осенява – че Той говори чрез устата на пророка. Бог говори чрез устата на всичките си пророци от вековете, ще цитира Презвитер Козма апостол Петър. Така че, когато една институция липсва в дадена формация, тя може да бъде оспорвана. А в богомилството не може да имаме в наличност институцията пророчество. Тя трябва да бъде оспорвана, за да не бъде съблазън.

Православието и Църквата оспорват пророчеството след Йоан Кръстител и не се намират в не много завидна позиция по отношение наитието, както казваме – ниспосланието на Светия Дух върху човека. Това е нещо съвършено друго.

За св. Богородица, безспорно, че богомилите, щом не признават Сина за въплъщение на Бога, не може за тях Дева Мария да бъде Богоматер. Няма Богородица, защото Самият Иисус Христос не е Син Божий, а е човек. Следователно прозвището `и е неоснователно, а несториани, ариани и други са я наричали Христородица... Тя за тях си е само Дева Мария. Но Презвитер Козма ще посочи, че за нея има предсказания от пророците. Разбира се, това, че Светият Дух ще я осени и роденото ще бъде Божие, трудно може да се приеме като теза на защита.

За иконите Презвитер Козма пише, че богомилите напълно ги отричат, отричат ги като идоли. А това е и развихреното време на иконоборството. Има нещо, което винаги ще се разминава. Този, който схваща материалната страна на иконата (както и на кръста) – дървото, разцветката, образа, можем да кажем, че той наистина си прави идол. Тук, обаче, според мен, голямата грешка е, че идолната страна се взема за идеологическа. А боята и дъската, както и нашите мускули, скелет и пр. никак не ни лишават от Дух. Но не можем да си изхвърлим мускулатурата, скелета, очите, за да останем само Дух. Така че нито дъската, нито боята са иконата.

Когато се говори за иконата, се разбира присъствието на нещо, което е извършило светителство, имало е живот за образец и тя може да еманира. Това е, което носят иконите, това е, което носят и светите мощи, които богомилите отричат. Така че не може да бъде премахната почитта към нещо, което е идея на извървян живот и подвиг, който има своето въздействие. Страшното е, когато от тези неща се взема само външната страна, за да се направи признание, и така да избледнее вътрешната същност. Това е другата страна. Отделен е въпросът как става канонизацията на иконата, как едни мощи стават святи и дали наистина те носят енергия. Когато богомилите сами за себе си се опитват в самовглъбение да се изградят в друг образ, защо да не предоставим това и на оня, който в един пустинен път е вършил себенадмога?! Можем да придадем святост на дедеца, а не можем да придадем святост на един отшелник!? Това е теза, която не може да бъде приета.

За въздържанието богомилите упрекват свещениците и държавниците в онова разточителство, лакомия, разкош и пр., които са знайни за всички и не могат да бъдат оспорвани. Но това, което един пустинник, школа или едно ограничено учение може да прави, не може да бъде приложено в мащаб такъв, какъвто те са искали (макар че и сега има милиони хора от някои народи, които са пълни вегетарианци.) Отрицателно е и отношението им в преценката на целомъдрието и безбрачието, което те също поставят, но всъщност имат градация – на съвършените не е позволено, на обикновените е позволено. Затова Презвитер Козма ще цитира пак апостол Павел: „Но за да се избягва блудството, нека всеки си има своя жена, и всяка жена да има свой мъж. Мъжът да отдава на жена си дължимата любов, също и жената – на мъжа“[27].

За св. Кръщение и за децата, според Презвитер Козма, имат също несъгласие – те дори се гнусяли от децата. Това е малко съмнително, защото никой Учител и никоя школа не може да възправи теза: „Махнете децата.“ Разбира се, в тезата на богомилите, Презвитер Козма ще си послужи със словото на Христа: „Оставете децата и не им пречете да дойдат при Мене.“[28]Това е характерно, но не може да се изпречи тезата, че те се гнусят от децата, тъй като брак за обикновените е позволен. А не може историческата необходимост от личности да бъде отречена.

За чудесата също имат поведение – не вярват в тях, нямат за тях свое велегласно слово, както евангелистите. Презвитер Козма ще цитира Давид: Враговете на Господа, които се прославиха и възгордяха, ще изчезнат като дим. Ще изчезнат, защото не вярват, че Христос е вършил чудеса – че слепи е изцерявал, хроми е изправял...

За труда богомилите имат един малко по-особен момент на признание. Те според Презвитер Козма казват: Не е прилично да се трудим, да вършим земни дела, както е казал Господ: „Не се грижете какво ще ядете или какво ще пиете.“ Ето как може една мисъл да се изкористи, когато се откъсне от текста. Да, Господ е казал и: Не се грижете, когато ще отивате на съд, какво и как ще говорите[29], но хората отиват да си вземат адвокат!

За властта и управниците не може да се каже, че богомилите имат някакво благоразположение и че правят молитви за тях. Напротив, колкото се може повече ги упрекват, отвратени са от тяхната корупция и грабителство и говорят безпощадно. Разбира се, това има историческа достоверност, но не всякога морално оправдание. Трябва да се разграничават тези пътища. Понякога историческата действителност може да наложи на един държавник да употреби сила, която никоя морална доктрина не може да му позволи, и тогава виждаме как на двубой се възправят моралната ценност и историческата необходимост. Защото кой е този държавник, който би искал война при наличието на една морална ценност: обичай врага си? Но много други фактори обособяват пътя: и национални, и кармични, и всемирни – потребни като разкриване на други ценности.

За богатството Презвитер Козма ще говори, че и Христос е казал: Душата е по-ценна от храната, а тялото от облеклото, но това не значи забрана на ръчния труд. Христос ще рече: Погледнете цветята как растат: не се трудят, но по-пищно са облечени от най-мъдрия Соломон...[30] На другия ден обаче ги няма. Преходността не бива да бъде всекидневна мярка за морални ценности. Много е лесно на богомилите да цитират Христос, че душата е по-ценна от храната и тялото от облеклото, но някой да е тръгнал гладен и гол, за да докаже, че душата му е по-ценна? Смисълът на протеста не е дали някой ще намери кураж да ходи гол, а дали една нравствена повеля може да бъде преценена като необходимост за историческото време. И Бог, когато Адам и Ева се виждат голи, им съшива кожени дрехи. (Макар че тайната там е друга – дава им плът.)

Безспорно богомилите осъждат всяко нечисто богатство – нещо, което и Христос е рекъл – ще въстанат срещу онова, което Той определя като поклонение пред мамона. Това искане за свобода от мамона е логично. Първом, защото въставането на богомилите в първата им фаза е при една немотия, жестока немотия след тежки войни и корупции. Христос пък оставя един образец, който упречно стои към ония, които не го използват: Когато имате две ризи, дайте едната на ближния си! Това е една идея за правотата. Така че виждаме колко недомислия се крият в тяхното първично разбиране на Христовата тайна и Учение.

За греховните помисли и погледи, когато човек може да ги надмогне, когато е победил своето развлечение, много е лесно да каже, като Христос: Махни се от мен, сатана! Но виждаме колко извинително Той освобождава грешницата и колко морално пробуждаща надежда дава за чистота да побеждаваме: Всеки, който е пожелал в сърцето си, вече е прелюбодействал! Богомилите, когато ще говорят за моралната сила на тези, които ще извървят пътя на отшелника, на дедеца, на съвършения, не могат в същите предписания и в същата дреха да облекат обикновения богомил. Тук е именно големият пропуск, който и те не решават, и времето още не го е решило. Колко се далечеят понякога статути и таблици на ценности! Хилядолетия сме във времето напред и не са решени, но ги имаме. Тогава дискусията, колкото и да е неудачна, все е събудила в някого нещо.

Презвитер Козма още ще пише: Не измисляйте нищо към написаното в книгите, а живейте тъй, както учат светите апостоли...[31]

Вижте какъв колосален диспут – каква наука е имало в душата на този богослов, за да може към всичкото това (независимо, че е наречено ерес) да даде ответ и в душата си да намери знание, чистота, съвест, отговорност. Това е невъобразимо! Само от този аспект ако погледнем „Беседа против богомилите“, бихме били изумително благодарни! Всички проблеми – да ги събере в една книжка!

Втората част вече на „Беседа против богомилите“ е, както казах, поучителна. Това е назиданието, където безспорно самият Презвитер Козма е най-безпощаден към монашеството, към патриарха, към свещениците – негови събратя; към държавния глава; към корупцията и лентяйството. Той дава дори много по-правдива характеристика от богомилите на времето си и на църквата, и на държавата. Но това, което го прави велик, е, че отрицанието му не стига до разрушение! Така Презвитер Козма е в противовес на поведението на идеологията, която отрича същината на християнството и с това създава поведение на рушителна сила в религията.

Но той ще каже: Който не обича нашия Господ Иисус Христос, да бъде проклет.[32] Това е голяма беда и тук се родиха най-нечестивите искания, които винаги ще осъждам – анатемите и другите подобни действия срещу мисъл и вяра.

Християнството, освен учение като верска изповед, като социална доктрина (защото то носи такава) и като космогония, донася една институция, която я е нямало тук – монашеската. И затова Презвитер Козма в поучителната част се спира основно върху официалното монашество, за което той пише с отрицание. Ще каже, че монасите са скитници, ленивци; че се женят, какво ли не правят и е невъзможно те да спасяват света, по-скоро би било светът да се спасява от тях. Те са по-лоши от неверника, казва, а заради своите рангове и епископства всичко правят. (Като че ли времето на Презвитер Козма е живо сега за нашите църкви и за техните опоненти – нито опонентите им имат висота, нито църквите са достатъчно изчистени, за да дават път.)

Разбира се, ще цитира Блаженствата, че „Блажени сте вие, когато ви похулят и изгонят, и кажат против вас лъжовно каква и да е лоша дума заради Мене.“[33] – това, което фактически е защитната дреха на богомилите. Колко, бих казал, византийщина има! Защото, когато те сипят подобни думи за другите, е същото. Но понеже са в малцинство – на блюдото не тежи. Така че за богомилите монашеството (което след това те ще използват, разбира се) е една погрешна теза. Богомилството няма институция, няма храм, има обред, който е само в интимност, а официалната църква има институция монашество, което е на техния прицел.

За християнството монашество ще играе голяма роля за въздържанието от светски живот и след това като начална изповед. Когато не е имало още къде да отиде онзи, който боледува душевно, който е смутен, който поради сторено деяние не е уплашен, а е достатъчно смел да води борба за чистота – това е трябвало да бъде монашеството. Тази болезненост да има утешно място. Разбира се, така не стана. Но в изчистения, светителски образ на монашеството ще остане безспорната почит към св. Йоан Рилски, към един Йоан Екзарх, чието поведение Презвитер Козма ще възпее със съответните признания и хваления като свято.

Безспорно в идеята за миряните Презвитер Козма ще разгледа девството, брака и блудството. Той ще даде упование и път за брачна чистота; ще посочи образеца на Кана Галилейска, където Христос върши чудо, но благославя младоженците. (Там обаче не е казано нито името на невестата, нито на жениха и за мен това са Църквата и Христос.)

Презвитер Козма счита богат всеки, който има Вехтия и Новия завет, но упреква ония, които имат своите книги (в смисъл тогава на ръкописи), държат ги заключени и не дават просвета на човека. Не дават тази светлинка, за която Христос е казал: Запалено светило не се слага под крина!В това отношение в тези параграфи, фактически, Презвитер Козма е съвестта срещу управлението и срещу Църквата; срещу монашеството, което се е пропило и живее в тунеядство; срещу епископите, които не изпълват дълга си, защото казва: Не е ли явно, че от нечетието на книги и от леността на йереите (на епископите фактически) се получава небожие служение?

Така имаме един образец, който ще остане, и той не може да бъде подминаван – един исторически паметник и културна ценност.

  • „Беседа против богомилите“е духовен и исторически паметник!

Свидетелства за много изчистено поведение на един ерудиран богослов и пилигрим на нравствеността – еднаква съвест към богохулието на богомилите и към осквернението на Бога от страна на Църква и на държава. За съжаление не сме извели този изключителен ум, тази непокварена съвест и това негаснещо светило в християнската религия и българската култура, а се търси начин въобще да бъде отминат. Това е трагичното! Може да се пее венцехвалиe на богомилството, а да се премълчава съвестта на една държава. Не заради това, че трябва да бъдат упрекнати тези, които не носят съвест за отговорност, а заради това, че националният ни дух е изградил една личност, която е пратена с провиденция!

Разбира се, сега да се говори за богомилство би било твърде далече от всякаква култура и наука – само като исторически път от хронологията на страната е предмет на изучване. Когато една Духовна вълна идва с нещо ново, тя никога не може да загине, колкото и да я опорочват! Но когато едно отклонение идва с упрека си, за да внесе уж спасителното, рано изтлейва неговата свещица и нищо не може да направи. Тогава историческият факт само ни навява, че е имало нещо – имало е богомилство в българските земи.

Историята има един особен път – да загърне в своите страници онова, на което бъдещето не е отредило место!

 

[1] Поп Богомил и св. Иван Рилски. Духът на отрицанието в нашата история. Философски преглед, № 2, 1934.

[2] Иванов, Й. Богомилски книги и легенди. София, БАН, Наука и изкуство, 1970.

[3] Пак там, с. 40.

[4] Иванов, Й. Богомилски книги и легенди. София, БАН, Наука и изкуство, 1970, с. 18.

[5] Иоан 14:26.

[6] Матей 5:48.

[7] Козма Презвитер. Беседа против богомилите. ЕТ „Кирил Маринов“, 1998, с. 52.

[8] Пак там.

[9] Съсълов, Д. Пътят на България. София, Кибея, 2004, с. 428.

[10] Матей 6:6.

[11] Лука 11:3.

[12] Матей 6:11.

[13] Матей 6:3.

[14] Иаков 5:16.

[15] Иванов, Й. Богомилски книги и легенди. София, БАН, Наука и изкуство, 1970, с. 27–28.

[16] Глогов, А. Богомилското учение. София, 1935, с.2.

[17] Козма Презвитер. Беседа против богомилите. ЕТ „Кирил Маринов“, 1998, с. 51.

[18] 1 Коринтяни 6:12.

[19] Вж. Матей 28:19.

[20] Вж. Лука 23:34.

[21] Псалтир 142:12.

[22] Козма Презвитер. Беседа против богомилите. ЕТ „Кирил Маринов“, 1998, с. 57.

[23] Козма Презвитер. Беседа против богомилите. ЕТ „Кирил Маринов“, 1998, с. 58.

[24] Учителят говори. Христос. Под. ред. Георги Радев. 1935.

[25] 1Коринтяни 1:18

[26] 1 Тимотей 4:14.

[27] 1 Коринтяни 7:2-3.

[28] Матей 19:14.

[29] Вж. Матей 10:19.

[30] Вж. Лука 12:27.

[31] Козма Презвитер. Беседа против богомилите. ЕТ „Кирил Маринов“, 1998, с. 99.

[32] Козма Презвитер. Беседа против богомилите. ЕТ „Кирил Маринов“, 1998, с. 126.

[33] Матей 5:11.

НУР 2017
НУР 2016
НУР 2015
НУР 2014
НУР 2013
НУР 2012
НУР 2011
НУР 2010
НУР 2009
НУР 2008
НУР 2007
НУР 2006
НУР 2005
НУР 2004
НУР 2003
НУР 2002
НУР 2001
НУР 2000
НУР 1999
НУР 1998
НУР 1997
НУР 1996
НУР 1995
НУР 1994
НУР 1993