Зареждам...
Себесъзнание за отговорност и служение (3/2010)

Себесъзнание за отговорност и служение

Отговорността е в доктрината на образа, служението е в доктрината на подобието!

Деца на Деня! Бъдете благословени в Пътя, който сте избрали – на служение и приложност!

Темата „Себесъзнание за отговорност и служение“ има много по-широк диапазон от това, което самите понятия отговорност и служение изразяват или оформяват възможния изказ на нейната тайна. Така че ще се опитам да допълня някои тези, които бях казал в текстовете и подтекстовете на Учението Път на Мъдростта – неща, които не са били казани, или пък са били спрени с известни съображения.

Чрез себесъзнанието човекът винаги е търсил да познае или в антиподната позиция – да отрече Бог вън от себе си и вътре в себе си. Този израз може да се нарече дуализъм – когато човек е разделен между себе си и Върховенството и когато в онова себесъзнание, което носи, може да дефинира себе си над Сътворението и да каже, че няма Сътворител.

  • Чрез себесъзнанието човек се познава в Бога!

В митологичността Върховният е бил вече образ, а преди това в древността е бил, например, само един обикновен дъб, но фактът е, че човек се е съпоставял и измервал с Него и по този начин е изграждал една форма на дуализма: аз със Себе си, когато отрича Върховенството, и аз без Себе си, когато признава онова, което е олтарното му коленопреклонение. Следователно липсвала е някаква антена или някаква нота от песента човек – Бог, за да може да има цялостен мироглед.

Така че провокацията „отговорност и служение“ не е в сферата на творчеството, а в изпълнението. Творчеството обаче не може да ви лиши от тях даже в първичния усет за себичност, но другото, което аз наричам изпълнителната, не творческата същност, създава скàлата на обредите или израза „вън от себе си“.

В тази сфера на изпълнение исканата отговорност е съзнание за ценности, което определя и служението! И има една характеристика на тази проблема, която верската страна дава; една характеристика, която социалната страна чертае; една характеристика, която биологичната страна определя. Това е изумителната приложна същност, за да имате тази аура – верска, социална и биологична.

Верската страна определя поведение към Божеството; определя олтар и молитва.

Социалната страна определя поведение, което създава общност, народ, държава.

Биологичната страна или пулсът на кръвта ражда формулата за родственост и наследственост.

И затова правната доктрина разпределя имуществото – било духовно или материално, под надслова: родственост, наследственост, т.е. кръвна диря. Но Учението Път на Мъдростта казва, че събожникът не е проблем вече на кръвна група, нито пък привилегия на правната доктрина на наследство и родово право.

И виждате, всяко от тези феноменални явления поражда и жертви, и принос, и чувство на отговорност, за да може в тяхната осветена бъднина да оформите психологията. Психологията определя Корените раси, които създават образци и получават своята историческа, социална и верска даденост. Биологията пък ще създаде т. нар. „расов тип“ – черни, бели... Всичко това е много странно...

Големи са тенденциите, когато искаме да определим отговорността и служението.

  • Отговорността и служението са в изпълнителната страна – не в творческата!

Творческата страна има други белези. И затова в дълбочината на това виждане ние трябва да видим Сътворителя и оня, който е Негово подобие. Тогава ще имаме съвършено друг глед, от съвършено друга висота ще видим нещата, за да определим онова, което дават последствията на Сътворителя и Сътворението на подобието и пътнината му.

Тази картина на верското, социалното и биологичното начало създава приложността, но от другата страна – и сакралността. Кръвта в битието на човешката история е сакрална. Затова тя е била формула за жертвопринос. Кръвният принос изгражда формулата на жертвата – не само като омилостивяване, но и като определен покров в пътнината, която човечеството изхожда в социалните битки, наречени войни.

Така вече можем да кажем: ето този знаменит триъгълник – религия, социология, биология. Или обратно – изначало, когато имаме тотем едно дърво и не може да правим доктрина, ще кажем: биология, социология, вяра. Така са формирани културни институти; така са изграждани, например, пирамидите. Пирамидата не е само сграда – тя е дом на посвещение! Там са оставяли мумифицирани фараоните, правили от своя страна социална култура, подчинена на религиозни тенденции и на избрани пътища. Но в цялата своя историческа пътнина човек носи своето биологично начало. Без биологично начало, без това поселничество на човечеството в плът не може да има институции, които притежават характер както на молитва, така и на войнство. Имаме олтар, имаме държава, но имаме и какво – тяло. Отделен е въпросът идеята на Сътворението дали е само Да бъде!, или онова, което ние неизбежно прибавяме в разгръщането на възможностите – Еволюция! (Без еволюция не може да се физиогномира нито олтарното преклонение, нито социалният дом.)

По този начин вече можем да говорим как тази тройка прави стадии – как се вегетира, как се живее. Прави същества, които имат не още олтар, а само поприще; след това прави един индивид; а индивидът безспорно в своята зримост ще трябва да достигне ръста човек. Този човек ние сега наричаме събожник. Събожникът е скàлата на това, което отговорността изисква – когато себесъзнанието е дало енергиите да се изиска характеристика и наименование на Пътя, който самоосъзнатият вече трябва да ходи със събудена душевност и с посветена себедаденост. Тази събудена себедаденост във великото посвещение – това са вече големите жертвеници на душевната или на социалната даденост в името на духовното прозрение, за да бъде човекът единство с Отца Си, както Иисус Христос рече.

Сатрапията на еврейската религия забранява на човека единство с Бога, а иска само да се кланя на Бога. Забранява му да бъде единство. Въпреки това най-чистият дар, който Христос оставя (всичко друго е изопачено), това е да даде на човека именно себесъзнание в отговорност и служение: Аз и Отец сме едно! (Но макар Светата Троица в християнството да я наричат Единосъщна, в Нея са сложили скàла на подтекстовете.)

С тази зрима троица, за която говоря, трябва да направим йерархията съзнание, самосъзнание и свръхсъзнание. Това е голямата стълбица на себесъзнанието, по която се качваме – индивидуалност, социалност, Мировост. (Не както в някои религиозни дадености по нея се качват и слизат ангели и дяволи. Трагедия!)

Съзнанието е събудената отговорност! То е израз на възможност за единство и е първата нота на песента Богочовешка. Събудена отговорност!

Самосъзнанието е олтарната отговорност! То дава феномена на потребата на признание и ние можем да кажем, че имаме олтар. Олтарна отговорност!

Свръхсъзнанието е Възкресенската мистерия! То ражда тази мистерия, която е постижима само от Великите посветени. Мистерия на Възкресението!

Отговорността изгражда признание. Но мюсюлманите отдават признание с дупетата нагоре – тях дават на Небето, а главата е надолу – оставят я още на земята. Какъв успех искат тогава тези хора?! Вместо главата да гледа звезди и небеса, те я слагат в пепелта на земята! Това е идея на съзнание, но не и на самосъзнание, което има право на олтарност! Олтарът е поведение вече. И затова той не може да не бъде съпроводен с чувство на отговорност, щом е освещение. С мръсни ръце там не можете да отидете, с порочна душа – още по-невъзможно. Но оттам пък се е родил рефлексът: щом нямате признание, значи имате грях! Това е най-голямата тъпота, която човечеството в религиозното съзнание е натрапило на Божия поданик, когото считат само за материална вещ.

Самосъзнанието на човека пък е първата нота на песента, че е безсмъртен. А Възкресението е реална духовност! То е най-добрият свидетел, че Духът е присъственост, която всякога може да физиогномира акта на отговорност и на служение. Това е свръхсъзнанието – мистерията на Възкресението! Определение, което могат да дадат само тези, които са го имали или чиято посветеност им позволява да одухотворяват материята – да я пръскат и събират, и с лекота да носят планетата в своята ръка – това, което символно е дадено за Христос. В ръката Му стои планетата, защото Учението Му стои. (Отделен е въпросът, доколко светостта и чистотата на Христовото Учение е предмет на събудена отговорност и отговорно служение.)

Възможна ли е и тайната, която в Евангелието е дадена – че Той на третия ден възкръсва и че по-късно обядва с учениците Си[1]? Да, защото астралът е безспорна даденост и той има своето упование, но и реалност. Реалност е и в утробата на майката, когато се зачева, когато се ражда дете. Там има една неопровержима истина, че плодът е във вода. Без вода човек не може да бъде роден, защото, ако в утробата няма вода, няма с какво да живее или да се квалифицира детето. А както казвам: Водата е астралният образ на Светлината! Ето къде е изградено астралното тяло на утрераждащото се Възкресение. Възкресение човек може да направи не само защото вече е в събудената Свръхдаденост, а защото наистина астралът му в своята живителност носи вибрацията на това, което наричаме с най-обикновена дума без чувство за благодарност – „вода“. Няма раждане без вода! Тук е голямата тайна. А този, който не е носил планетата, не може да донесе и Път, защото не познава нито утробата на водата, нито Небето като възможна постижимост.

Когато искаме да говорим за това тайнство и реалност на Живота – мистерията Възкресение, трябва да различим праговете. Още преди Христос да каже голямата истина за човешката възможност за възкресение, египетската култура е правила възкресение или е давала възкресение на личности с кадуцей, т.е. с външна сила. За първи път в човешката история възможния, когото ние нарекохме събожник, го направи Иисус, направи го с Възкресение със Своята собствена сила, с присъствието на Кундалини. Но и с всичката възможност на това, което наричаме другото присъствие – не присъствието в Земното поле, а в Астрала след трите дни, които и египетските посвещения са оставили.

Затова в пирамидите имат мумификация на фараона в залата на вечното живеене – това е идея за Кундалини. Една вложена сила (на която могат да се дават различни имена), имаща безспорност – нейните изяви в биологичното начало, в психичното начало и в чисто духовната възможност.

Всичко това може да звучи невероятно. Но не само дадените примери, а и тези, които са имали опита, не могат да оспорят едно нещо – не могат да оспорят Себе си като реалност, която е имала възможността на присъствие в седемте полета, в които човешката пътнина ги води до Единосъщието, чийто начален акт е Възкресението. Последното им присъствие е това, което ние казахме – събожник в Единството!

И тогава не може да не дойде идеята за троичността, но не онази сглобена Троичност на християнството, а тази троичност, чието единство е у нас: Дух, душа, тяло. Това са нашият корпус, нашата душа и духовната ни възможност – Кундалини. Той има своя материален образ, има и своя душевен образ в астрална изява, които са манифестация на възможности, но изградени в опорност на събудената отговорност. А отговорността притежава един измерителен уред – това е уредът за верността и предаността. Техният контролен образ в огледалото на социалността се нарича лицемерие.

Има човекът една вековна битка в себе си – за съзнание за ориентиране, за самосъзнание за преклонение и признание и за свръхсъзнание, когато може да се каже, че е събожник вече (който не е вън от нас, а е осъзнатата Божественост като собственост). Тази битка е постоянна – до възможността, когато Духът ни дава земното кълбо в ръцете. И колкото и смешно да изглежда, че човек може да го носи, това е безспорно, защото е възможността да събирате и пръскате материята. Тогава вашият корпус, когато пожелаете, може да го пратите където искате. И когато тази плът не ви тежи и вие я водите, а не тя вас, от нея сте създали съзнание, самосъзнание и свръхсъзнание.

Ако вие не може да изградите тази стълба и да ходите по нея, тогава тайнството жертва ще е угода. Защото всеки заколен овен, който може да ви нахрани, е угода, но не и жертва за святост. И точно тук се крие една голяма битка в Книгата на Сътворението – битката между Авел и Каин. Там има едно недоразумение, което властва като утвърдена истина, че Каин убива Авел. Но Авел не е убит от Каин. Защо? Защото това е битката между тяло и астрал – Авел принася в жертва месо – плът, а Каин плодове – астрал.[2] Така че Авел във всички случаи трябва да умре преди астралната съставка Каин. Това, което е дадено в Книгата на Сътворението, е неразбиране, невежество: Каин убива... Не може физическото ви тяло да не умре преди астралното, то е вегетативната страна на вашето свръхсъзнание. Ако то не ви освобождава в идеята на прераждането, как ще дойдете до свръхсъзнание?! Затова Каин ще остане, а Авел ще умре. (Дори в книга Битие е споменато, че който убие Каин, седмократно ще му се отмъсти.[3])

Каин не е убиец, но институтът на вероизповеданието има нужда от акт, на който да се основава, за да може да извършва своите престъпления. Това не е упрек, това е стадий на възможности. А интерпретацията на конфликта между Каин и Авел е не само обидна за развитието на човечеството, но е и престъпна. Не може Авел – физическото тяло, да не умре преди Каин – астралното тяло. А и много ясно в идеята на раждането на първородния Каин е казано от майката Ева: „Придобих човек от Господа!“[4] Но когато се ражда Авел, не казва, че е от Бога. Даже този мотив да бяха интерпретирали, щяха да се освободят от грешките, в които е тикнато цялото човечество.

Себесъзнанието е да познаете, че има Свръхсила. Чрез себесъзнанието се познаваме в Бога, обаче то има и една друга тайна – егоцентризмът. Егоцентризмът е обиден, когато вече работи свръхсъзнанието, но когато работи съзнанието в първичната вибрация на биологията, която още не понася духовните градации, егоцентризмът е потребен. Той е, заради който се слага кръстът над гроба на човека. Затова Иисус е разпнат на кръст, макар че мотивът да бъде разпнат е римското наказателно право.

  • Голямото богатство на себесъзнанието е да разкрие събожника!

А той вече може да дойде само от свръхсъзнанието. Затова голямо богатство е, когато свръхсъзнанието легитимира поведението на събожника. И тогава вече, дори само един лъч да огрее човека, той осмисля поведението на отговорността, която ще даде физиономия на служението. Когато с отговорност служите, вие имате съвършено друга физиономия. Но когато без отговорност служите, вие имате това, което древната митология нарича „Пандорината кутия“. Вашият корпус е Пандорина кутия – всички злини са събрани там и чакат някой да вдигне мъничко капака и да изскочи едно зломислие, злословие, какво ли не... Злини, събрани в една общност, в т. нар. тяло – човешкото тяло е Пандорината кутия, която определя пулсите на себесъзнанието, на осъзнаването! И тогава този егоцентризъм, който в себичността играе роля да я надскочите, да се освободите от страстологията на тялото си, е голямата тайна.

Необходимо е да разберете координацията: отговорност и служение. И както ги характеризирах, те не са творческата, а добрата услуга на изпълнителната възможност, докато се дойде до онази свръхсъбуденост, когато осъзнавате, че творчеството, това е присъствието на Кундалини, който е чакал да му отвържете „очите“. И някои от древногръцките трагедии точно това разкриват. Не е казано в цялост, че това са епохи, когато трябва на някого да свалите превръзката от очите, но феномените, които ги превързват, са налице и древните много добре в своите трагедии са ги подсказвали. Дори онова, което Едип прави – да убие баща си, без да ще. Без да ще, но защо? Защото прозрението му не отива повече от себичността. А когато човек се освободи от себичността, прозрението му какво прави? Преплува реката Лета, която е идея на забравата. Тогава осмисля защо има смърт. Лета е неизбежна потребност на това да кажете що е смърт, за да разберете нейния антипод – безсмъртие. Ако нямаше смърт, нямаше да има безсмъртие! Когато това се разбере, свръхсъзнанието идва в приложна воля. Именно тогава Иисус Христос ще рече: Аз и Отец сме едно! А това е вече събудената отговорност, която ви дава Бог, т.е. събуденият Кундалини ви дава Светлината. Аз съм светлината на света![5], казва Христос.

Разбира се, в една нова социология този егоцентризъм би изглеждал неуместен, но егоцентризмът е най-голямата потреба на човека, не само когато е бил дивак, а дори когато е и цивилизован. Защото, ако човек не оформи егото си, ако не се центрират в него и другите дадености, не може да бъде изведен на служение. А той е освободен вече от егото, когато центризмът му е направил служението на Божията воля или събудения у него Бог.

Първата Духовна вълна създава индивидуализацията! Индивидуализацията може да се освободи от егоцентризма, но той е направил възможния неин лик! Егоцентризмът създава индивида, но той създава и образа на завистта. Ако завистта обаче във всичкия смут не излезе ликово, няма как човек да се освободи от нея. От образа на завистта трябва човек да се научи да се освобождава, но този образ е стимул за знание. А да се освобождавате, това е събраните всички злини (мисловни, не рефлексни) в Пандорината кутия, сложени на пътнина към вашия нов Олимп, да ги пратите да се самоубият.

Няма зло, има нееволюирало добро! Виждате, всеки израз в Учението Път на Мъдростта е мотивиран. И не е от значение дали някой не го схваща. Цяла една култура отрича: Как нямало зло, щом всеки ден то е в наличие? Не! Има нееволюирало добро, което вашият ръст не може да понесе или не може още да прецени с каква антиотрова да махне отровата...

В рефлекса на себесъзнание целта ограничава отговорността, а служението я разгръща. Разгръща една нова социология, която нарекох събожник. Идеята за събожника досега не е съществувала – нито в земните пластове, нито в небесните ангелски селения. (Ангелската ск`ала на култура е отколе отживяна, защото те не носят потенциала на прераждането. Следователно ще си останат каквито са били – или двукрили, или четирикрили, или шестокрили...)

Пътят като идея и изразена реалност е сложен в един закон – закон за раждането чрез т. нар. „пъпна връв“. Пъпната връв е именно неизбежният канал, по който кореспондират двете духовни сили – на зачатието и на изграждането. Тя е каналът, по който върви Кундалини! Чия смелост досега е белязана, че тя може да бъде отрязана? Тази, че външен фактор прекъсва взаимността. И тук е голямата дързост на тези, които могат да прережат (а безспорно раждането дава тази формула) пъпната връв, за да имат индивидуализирана себичност или пък самосъзнание, или дори да стигнат възможностите на свръхсъзнанието. Тогава няма защо да се страхуваме, че идеята за събожника не е свързана с майчината утроба и по този начин идеята за наследството, идеята за кръвта трябва да бъде прекъсната, за да се даде идеята за свободата. Свобода от пъпната връв на родовата взаимност!

И това е още биологичната пъпна връв! Разберете, че тази теза йерархира и в социална пъпна връв. Но тя идейно вибрира и в пъпната връв на свръхдадеността, или на посветените. Затова и Христос казва една много странна мисъл: Коя е майка Ми?![6] А всички мислят, че Той е болен... Не е въпросът да декларирате социално изстъпление – не признавам близките си – след като искате да създадете събожническа общност. (Не както досега се използва тезата „брат – сестра“, кръвната връзка...) Но майката – като родилно легло, на което ти е дала правото да проплачеш... Не! Виждате ли колко голяма е смелостта в доктрината събожник! Тя е свобода, а не непризнателност.

И служението без Себе си е именно да умеете да прережете сами пъпната си връв. Както в еволюцията са намерили това решение да освободят майката да води роденото със себе си. Сега Децата на Деня трябва да прережат пъпната си връв, за да станат събожници. Ако вие не прережете пъпната си връв с миналото, ще носите хамалските му стоки. А много трудно се разтоварва човекът от миналото си. Както виждате, сложена е идеята за смъртта – поне за другото прераждане да не носите всичките теготи, да намерите формула на нихилация на елементи, които товарят вашата съвест. Ако вие не прережете пъпната връв на събожника с това, което е минало като култури на вярата или на историята и на социологията, просперитет няма да имате! Умението на кокошката да рие, защото търси зърна, е все пак приложна отговорност да яде, за да съществува. Научете се да изровите минало, с което се прощавате. Иначе – егоцентризмът, дори от добрата му страна, ще се обърне срещу вас.

И точно тук е хвалебната пътека на прабългарите. Те още из началния си стадий са нямали тезата за „добро и зло“. Това е единственият народ на земното кълбо, който не е имал задължение към тази теза! Идеята за добро и зло е приета чрез християнството като съображение. (А както казах, идеята за отговорност и служение не е в творчеството, когато може да се каже: Да бъде!, а е в идеята на изпълнението.) Но българският народ не е имал идея за зло – няма народ с по-голяма верска добродетел... Индийците също не приемат идеята за злото, но пък те още стоят в многобожие. Митологиите отвориха кутията на Пандора, но пред българския народ Пандорина кутия не е имало! Това е голямата тайна.

Казал съм, че националната свяст е себесъзнание, с което един народ се себесъзнава в историческа предназначеност! Ето тук се изисква осъзната жертва. Не може човечеството да го лишим от първичните му войнстващи идеи. Защо? Защото трябва да направи държава. Ако не се направи държава, не може да се изгради институт; ако няма институт, не може да се сложи катедрата на знанието! Тези всички първични неща могат да изглеждат сега убийствено ненужни, но те са били стадий на еволюцията.

Идеята за събожника разкрива първичния акт на Сътворението, а идеята на отговорността и служението ще я доведе в изграждане на това, което носите като поприще – Деца на Деня. Разбира се, понякога имате неудобство и то е логично, защото още не сте Деца на Деня – добре преспивате нощите в идеята на голямото знание, но това е неизбежна степен на еволюцията.

Казах, че целта ограничава, а служението разгръща! Затова, когато определяме отговорност и служение, трябва да кажем – имаме ли някаква цел? Да, първичната цел сега е промяната или себенадмогата! Тя безспорно от своя страна е твърде ограничителна като социология, но в края на краищата е първият знак, с който ние сменяме своята валентност с идеята за събожника. Но това безспорно трябва да стане с една отговорност, която натоварва служението да пренесе с кораба аргонавтите на битка...

Има една огледална реалност – Духовната вълна на Истината. Тази огледална реалност е това, което събожникът ще чака, и тя трябва да бъде подготвена от сегашните събожници. Нито един досега, освен Христос, не можа да покаже, че има еднаква валентност с Отца си, освен олтарни приноси и молитва да бъде награден. А наградата е и развращение. (Както една тоталитарна държава награди всичко, което имаше простотия – цялата простотия беше наградена с ордени. Защо? Защото не беше антипростотия.)

А колкото до дявола, въпросът е дали отговорността може да го махне от битието на човечеството, или служението да го обезсмисли? Безспорно, по-добре е служението да го обезсмисли, тъй като за мен той не е институционален. Натрапен е от института, който не иска да признае, че го е измислил в услуга на власт. Затова казва, че той е Божие измерение за това, че има зло. Злото не е в дявола – злото е в дяволиите, които носят чадата на Бога! Несъвместимостта, която институциите нарекоха дявол, е услуга на невежеството. Спрямо онова, което има някаква класация, те търсят как да убият будното съзнание на човечеството чрез внушен страх. Това е голямата битка, от която човечеството трябва да бъде освободено – свободно от дяволиите, чийто образ наричат дявол.

Има една особена тайна: Бог без човека е Абсолют, Бог с човека е Кундалини! Нямате нужда от друг Бог, след като имате вложен Бог у вас. Защо ще отивате един дъб да го правите бог, когато Той у вас е много по-възможен от плодовете на един дъб?! Ако разберете преходността на външните божества, няма да търсите Бог другаде. А щом Го търсите у вас, тогава именно се осмисля идеята за абсурдността, която е образ на Абсолюта.

Когато човек достигне йерархията на Боговете, той ще разбере що е Абсолют, но когато не може да понесе дори промяната си – е, как да го натоварите с това, което засега е само енигма?! Но като енигма, като задача, влага в нас възможността да я решим. И Божеството у нас е в състояние да я реши. Но как се решава? Има един изумителен знак на Този, Който реши проблема „човек“. С какво Го накичиха – с венец от тръни, и всички казват, че челото Му е кърваво. Не! Той остави кръвта да мине в забвение, но никой не Го разбра. А Възкресението дойде след три дни...

Идеята за трънения венец е потребна. Ако можете да го носите на главата си, няма нужда да го обяснявате с идеята „зло“ или с дяволи. Не! Вие го носите на главата си и казвате: Аз и Той сме едно! С това решавате големия проблем на двубоя между Дух и материя. Тогава вече чувството за отговорност е реално, а чувството за служение – безспорно. Защото, когато имате съмнение в служението си, вие наистина събуждате това, което обличате в образа „дявол“.

В този смисъл отговорността държи човека нащрек срещу т. нар. дяволи, а то е дяволии – хитрини. Затова по-голям риск няма от това огледалният образ да ви смути. Но когато се гледате, вие виждате не доколко събожникът е направил отражение, а доколко образът ви може да играе ролята на измамник. Значи тази доктрина на изходени дяволии (не дяволи) трябва да отпадне от съзнанието и това вече го прави себесъзнанието. А свръхсъзнанието коронясва човека с най-хубавия дар – венецът на тръните, т.е. венецът на будността. Този венец, който сложиха на Христос, е събуждането на Неговата жертва в признание, което Той нарече тогава: Аз съм Пътят, Истината и Животът!

Трябва да се разбере, че Словото не е само азбучно съчетание! Това Слово, с което Втората ипостас на християнството ви сложи очила за духовно зрение, е, за да се освободите от минало и да четете от Книгата на Живота. Сега има да правите олтар на битие с друго предназначение; сега имате правото да дадете други звезди на Небето; сега имате право, когато стане метаморфозата на света и няма да има нощ – сами да си светите. Възможно ли е човек сам да си свети, след като всяко светило има нужда от гориво? Да! Когато Кундалини е буден, вие не може да заспивате. И тогава много добре е казано в Откровението на Иоана: „...а нощ не ще има там“.[7] Всички тези противоречия са много верни, защото как ще има нощ, след като няма да имате друго, освен Кундалини?! А той свети и тогава астралът става това, което сегашното ваше биологично тяло е за вашия ум. Толкова дадености ще ви бъдат спестени. Но това е въпрос на една друга йерархия: човекът – събожник!

Така че Кундалини когато ви свети, няма да има нощ и да се страхувате от тъмно. Защото Кундалини е Светлина, и то нетленна! Тогава наистина ли човек е един бог и той не крие ли възможности да създава планети?! Но това са неща, които бъдещето ще разкрива...

В Сътворението Онзи, Който ви сътворява, ви слага една неизбежна вечност. И можем да кажем, че отговорността е в доктрината на образа, а служението е в доктрината на подобието! Подобието е еволюцията, която ви изгражда – тя създава от вас Бог. Той е скрит, но се разкрива от събожника! Това е подобието – то е еволюция по-голяма от това божество, което придружава несъбудения Бог у вас. И така себесъзнанието може да бъде етикирано във Физическия свят, но неговата знайност е по-върховната предназначеност. Това е да заключите завинаги кутията на Пандора. Злините трябва да излязат от съзнанието ви като таблица за възземане!

Събожникът е не доктринер, а утрешният Творец! Той ще създава нова творческа даденост, а не изпълнение. Но сега Творецът е едно, а подобието е Неговото присъствие. Представете си какви още ценности трябва да придобие човешката съзнателност, да се набогати с истини. Истина е това, което човечеството не знаеше – че водата е астрален образ на Светлината и затова в нея вашият лик личи...

Тази тема се разграничава от онова, което целият Събор имаше като предпоставка на присъствие, а именно Планетните Послания. Те имат друга значимост и посока, но за да бъдат глиптирани в образа, трябва да минат през безупречното служение на събудената отговорност! Щом човек се осъзнае, той не бяга от отговорностите на Знанието.

  • Отговорността води към жертва, която е служение!

Защото отговорността може да събуди зрението и да видите изстъплението, но ако в своето служение не разгледате пропуска и не внесете енергии за корекции, вие се товарите с това, което ви налага животът. Човек винаги е притежавал ясно вътрешно себесъзнание за Вселенския си Дух. Той не може да го загуби, защото тогава, когато се върне до животното, отново себесъзнанието му напомня. По този начин той се съзнава, за да се събуди отговорността, а после служението.

Служение в Свободата няма, тя е Богоживеене! Защото няма да е Бог онзи, който е ограничен, т.е. който няма неограничение!

 

05.08.2010 г., Родопа планина, Пампорово, хотел „Преспа“

 

[1] Вж. Иоан 21:12.

[2] Вж. Битие 4:3-4.

[3] Вж. Битие 4:15.

[4] Битие 4:1.

[5] Иоан 21:12.

[6] Матей 12:48.

[7] Откровение 21:25.

НУР 2018
НУР 2017
НУР 2016
НУР 2015
НУР 2014
НУР 2013
НУР 2012
НУР 2011
НУР 2010
НУР 2009
НУР 2008
НУР 2007
НУР 2006
НУР 2005
НУР 2004
НУР 2003
НУР 2002
НУР 2001
НУР 2000
НУР 1999
НУР 1998
НУР 1997
НУР 1996
НУР 1995
НУР 1994
НУР 1993