Зареждам...
Среща с Ваклуш Толев в град Варна (3/2010)

Среща с Ваклуш Толев в град Варна

Човекът носи валентността
на Бога в себе си!

Има радости, които човек не може да смени. Когато се ражда едно дете, както е казано и в Евангелието, майката има болки и плаче, но когато го роди, се радва.[1] И Детето на Деня е родено – вие го потвърдихте не само с присъствие, където и да било, а и с поведение, което се забелязва и което ви отрежда Път!

Тук, във Варна, съм идвал често. А и от т. нар. зандани (което звучи много неприятно) – от варненския зандан, съм излязъл на този ден. Занданът за мене няма никаква диря – нито в съзнанието, нито в поведението ми. Докато човек не забрави еволюционните си етапи, не може да направи Разпятие, а щом няма Разпятие, не може да има Възкресение! Това са големите тайни!

И когато на този ден – 15 август, получих своята свобода, излязох с всичко това, което съм казал за човека бог в развитие. Може да е антитезисно на официозите, но официозите нямат постоянно присъствие. Самата еволюция на човека показва, че е сменял боговете си. Какво значи това? Че той самият в еволюцията си е давал потомственост, която изгражда и това, до което ние сме стигнали: Човекът в Учението на Мъдростта е бог в развитие!

Така че моята радост, че съм получил някаква свобода на този ден, не може да бъде пълна в своята валентност, защото аз просто не съм бил смутен. Това не значи, че не съм признавал наличието на социологията, но признанието не ме лишава от онова, което нашият народ има като формула – че Крали Марко е стоял с единия крак на едната планина, с другия – на другата. Той не си е броил крачките, а е могъл да надкрачва. Трябва да се надкрачите така, както предшественици са правили. Но те не са идвали до идеята за свобода от Себе си, а докато не освободите Себе си в жертва на Път, винаги ще имате хленча на всекидневието.

Ние не бива да живеем с всекидневието, след като имаме една гениална признателност – идеята за безсмъртието. Когато я имате като присъствена даденост и я браните в нейната цялост, тогава идвате до този израз, в който няма вече смърт. Сега има фактора смърт, но трябва да се вземе и другия фактор, че тази смърт е утробно битие за безсмъртие. Затова не съм бил смутен, нито съм носил смут в битието си, а съм оценявал потребата как ще се роди едно ново име: Деца на Деня. На Деня! Човекът е светило. И наистина ще свети, но когато се събуди онази вложена формула, която се нарича Кундалини.

Всички неща имат не такава логичност, каквато психологията и логиката ни представят, а са съобразени с възможностите. Онова, което подтиква човека към смутено битие, това е неовладяното величие, непоносимото величие – болката от търсената възможност за признание, с която обижда самия себе си. (Никой не е обиждал човека повече, отколкото той самият себе си.) Затова ние виждаме в битологията на боговете войни помежду им, затова виждаме войни и в практично-приложната поселница Земя. Но те имат и друг характер – възпитание за жертва. А в бъдеще ще има фактология на безсмъртието...

Съществува един много интересен дуализъм – събудени и будни. Събуденият може да бъде и принудено извикан, но будният трябва да бъде вътре в Себе си. Така че, когато можете да изявите будност, приложете я! А за събуждането си има – било часовник, било необходимостта да се работи.

  • Будният носи едно качество – отговорност, която е придружена с тайната на служението!

Той не е принуден – той е подготвен. Будността става не с лекарство, а с духовен Път! Затова са много големи разликите между буден и събуден. Събуждането може часовникът да го направи, но будността – само служението, извикано в преданост и в отговорност! (Никой не принуждава звездите да светят в небесата.)

Направете себе си в дълг – в дълг към човечеството! Минава това, което се нарича взаимност, третираща в повечето случаи въпроса за интересите. Другото е – нямате интерес, а имате преданост (каквато е разликата между събудения и будния). Предаността в една Духовна вълна извиква тези, които могат да се пожертват, а не онези, които имат съображение.

Сега човечеството живее в един гърч и този гърч предвещава не само зазоряване, но и едно изключително пладне – пладне на Знанието. Духовната вълна на Мъдростта има един приоритет и това е жертвата за Знанието. Знанието е свобода дори от добродетелите – тази грешка, която бе внесена... Те са напомняне на човека с т. нар. заповеди в религиите: Не лъжи, не кради...

Защо е било нужно да му се каже не лъжи, когато вече принудата го е довела до съображението да излъже?! Тази интервенция на онова, което наричаме Върховенство, върху поданството на това, което то е родило в битието на историята, е най-голямата грешка! Внася се в съзнанието на човека неуместно и незнайно за него разврат – т. нар. "Бог" развращава! Щом се признават дяволите, значи дяволската теза е взела връх и човечеството се изкушава да лъже, да краде, да прави какви ли не щете изповедания пред прага на храма, за да отиде да вземе причастие, и то в съмнение. Съмнение с хилядолетия – дори относно онова, което е извършено с потапянето на една част от планетата...

Човекът е илюзиран в културата на нравствените добродетели, защото и досега духовните учения не искат (с изключение на Индия) да приемат и да признаят, че човекът или планетата има свой еволюционен план. Този еволюционен план, подреждайки Духовните вълни на развитието, е започнал от онази амебичка... Оттук изводът е, че човекът е бог в развитие, а те го оставят само подчинен на боговете. Илюзията да сте подчинени на боговете минава през хилядолетни и безбройни стадии на поклонничество. Още Адам, когато поисква да знае, го наказват, а той е едно по-късно поколение – преди него има епохи. И в тях потопите са заливали човешките същества с оглед на това, че водата е астралният образ на Светлината...

Конфликтът изначално е бил поставен в някаква несъвместимост да се каже истината и затова имаме изкористени нравствени таблици. Разбира се, не може в един първичен стадий да се каже на хората онова, което може да даде Духовната вълна на Истината или на Свободата, или пък това, което сега Мъдростта дава. Безспорно трябва да се започне с биологично-митологичната същност. Но в много грешен път е поставен и е бил принуден да ходи човекът. Рисковата позиция, която имат съответните религии, е и бедата на човечеството в неговата социология, в неговата приложна култура и достижения. А представете си какво изисква едно велико поселение, какво трябва да бъде онова, което наричаме човекът бог в развитие. Макар че преди да има човек, понятие за бог е нямало. Това, което наричаме Сътворителя, е абстракция – за Него не може да се говори, затова се правят посредници. Боговете са само посредници на Абсолюта!

Така че, когато говорим за присъствието на Децата на Деня на планетата, трябва да осъзнаем една безспорна истина.

  • Без човека не е имало богове, а човекът, с когото има богове, трябва да изведе Оня, Който е вътре в него!

Не онези, които са вън от него. Ако това е част от скрижалите, които бъдещето ще съхрани, тогава аз не мога да не ви пожелая преданост с отговорност. Защото предаността, сложена без измерение за отговорност, социологията нарича насилие. Религия, в която има насилие, е и онова, което се случи с цялото християнство. Единственото, което можа Иисус да опази, бе коронацията Аз и Отец сме едно! – другото е натрапено съображение. Той го казва толкова смело, а те Го разпват. Но Разпятието е най-великото нещо, което трябва да направи човек.

Тогава, когато човек сам осъзнава, че пътят на Този, Който ще води съществуванието му в Живот, не може да бъде игра на еволюцията, идва признанието – признание в събудена отговорност. Така олтарите са сменяни, докато дойдем до своя вътрешен олтар – олтарът Аз и Той сме едно! Това налага една нова социология, която ние сложихме на списанието – социология за отношение: Няма зло, има нееволюирало добро! Страшна е съпротивата на социологията срещу тази теза, защото всекидневният конфликт дава основание за подобно мислене на отрицание. Но всекидневието не е вечност. Така че тази формула е неизбежната социология на утрешния ни път.

Злото е нееволюирало добро е най-добрият показател за свобода от онова, което нравологията или т. нар. Десет Божи заповеди безплодно дават: Не кради! – а всички крадат; Не убивай! – а убиват; Не отричай Бога! – а цели революции и милиони същества се надпреварваха да отричат Бог... Но сега тези същите се надпреварват как да хвалят Бога. Защо? Защото в себе си не могат да Го махнат. Човекът носи валентността на Бога в себе си! Ето защо е тезата: Не кради. Първото нещо, което трябва човек да не направи, това е да не краде от другия, защото още не е крал от себе си. Той трябва да окраде от себе си онова, което го прави евтин величав. Първата свобода да посегнеш към чуждото себевъзвеличаване е да си махнал своето!

Мъдростта е пълна смяна на Ученията – Знанието отваря скрижала. Това е скрижалата Аз и Той сме едно! Човекът трябва не просто да го научи, а да го изведе!

Когато Учението Път на Мъдростта сложи Книгата на Знанието, тогава, щете не щете, ще имате Свобода! Но тя пък е последната Духовна вълна. Трябва най-напред да излезе Истината – след това да дойде Свободата. Преди тях пък трябва да се мине през Мъдростта, т.е. да се смени школата на Добродетелта с азбучника на Знанието. Това е най-голямата битка, която има планетата да изживее. Тогава колко мотивирано ще излезе поведението на религиозните войни в социалността!

Учението Път на Мъдростта ще отработи скàлата на възможностите, с които със съвършено други рецептори ще хващате Знанието! Няма да е просто събудено милосърдие или събудена грижа – че трябва да се изгради дом за деца, дом за старци и пр. Всички тези прояви са мотивирани – мотивирани в социалната общност от това, което социологията прави: домове, болници... При един нов глед всичко това ще има други картини. Диапазонът на знанието ще подмени стойностите на добродетелите! Отделен е въпросът кога и как всички тези идеи може да ги направите в кодекс – това са вече ваши действия.

Аз имам дълг и го направих!

 

Въпрос: Можем ли да търсим някаква символика, когато един град Варна прави за свой празник деня 15 август – Успение Богородично?

Ваклуш Толев: Във всяко нещо може да търсите символика, стига от нея да извадите реалности. Символиката тук идва от това, че имате два фактора. Единият фактор да съществува такава празничност е майката, защото без нейната утроба нямаше да има Син. Синът е другият фактор. А знаете, че две Коренни раси не са правили раждане в утроба – правили са раждане вън от себе си. (Дори това, което като смешка изглежда – пъпкуването е било налично.)

Идеята за майката като родилна утроба е изумително необходима. Но дали т. нар. Свят Дух може да осени оплождането? Щом човекът се ражда с висшата духовна сила, значи това го носи цялата планета. Носи го от Оня, Когото наричаме Абсолют и Който чрез посредник дава тази тайна. В животинския свят няма Кундалини, но има същата плодност и събудено майчино чувство за отговорност. Следователно майката успява да тронова. Затова известни религии са слагали Майка в Единосъщието. Християнската религия я слага само като родилност, но не `и дава главенство – в Троица Единосъщна не влиза Майката. Тя носи задължението да даде Сина – Този Син е, Който вече има пълномощието да създаде олтар.

Символика винаги може да се търси, защото тя създава от реалността мистичност. Факт е, че има раждане. А това раждане дали е мистично, или е реално? Естествено, за Иисуса то е съвсем реално. Но каква е необходимостта да стане мистично? Ето точно това – майката играе ролята на осветителка, защото е поела огненото оплождане! Но тя не е Единосъщна. Значи майката на Сина е едно дарение, което дарява!

Тази разделимост – Троица Единосъщна, изхожда от троичността в човека. Човекът притежава една висша духовна сила, която в различни времена различно се е наричала, но официозът на т. нар. "тайни науки" е дал едно име: Кундалини. Обаче прабългарите в своя Танг Ра имат Орендата. Тази висша сила прабългарите са я знаели и носят не само преклонение пред хана, а мотивирана знайност.

Така че имаме Кундалини. Ето Бог Отец – когато искаме творчество! Вложена е у нас велика сила, която може да опложда и да дава. Тогава имаме ли астрална необходимост и неизбежност? Да. Без астрала не може да се получи човек. Човекът е единственият, който има астрал, съзнаващ присъственост. Той е, който може да подкрепи онова, което наричаме Свети Дух. Астралът е идеята, че Кундалини светлее – той е светлина! ("Аstrum" значи "светило".) Идеята за Светлината, в нейните градации, изгражда това, което наричат Отец, Син и Свети Дух – майката я няма в идеята за Единосъщието. Безспорно, признание институтът трябва да наложи, защото не е въпросът само за религията, въпросът е за планетата. Щом е лишен единият пол от признание на равенство, то тогава се създават степени на относителна будност. А относителната будност не дава цялост. И щом нямаме цялост, как да искаме тогава признание към Отца? Но и Отец е посредник, ако Го разгледаме като проява на Сътворителя Му...

Няма материя, която да не еволюира, щом има духовна субстация. Затова и в причастието има една пряка връзка между даденостите, които природата в целостта дава – идеята за житното зърно в хляба. И се ражда едно богатство, наречено хамбар. Ако не го напълните, децата ви ще бъдат гладни. Ако не напълните съзнанието си с Учението и вие ще сте гладни, но и децата ви ще бъдат гладни. Признайте хляба като тайнство! Идеята за причастие – хляб и вино, е плът и кръв Господни. Така че, когато религиите искат да освободят човека, не могат да кажат, че биологията е пакост!

Благодаря ви от сърце!

 

15.08.2010 г., гр. Варна, Галерия "Актив-арт"

 

[1] Вж. Иоан 16:21.

НУР 2017
НУР 2016
НУР 2015
НУР 2014
НУР 2013
НУР 2012
НУР 2011
НУР 2010
НУР 2009
НУР 2008
НУР 2007
НУР 2006
НУР 2005
НУР 2004
НУР 2003
НУР 2002
НУР 2001
НУР 2000
НУР 1999
НУР 1998
НУР 1997
НУР 1996
НУР 1995
НУР 1994
НУР 1993