Зареждам...
„Духовните дарове на България“, том I: „Религиите в българските земи“ (Интервюта) (3/2011)

„ДУХОВНИТЕ ДАРОВЕ НА БЪЛГАРИЯ“ том I третира проблема за религиите в българските земи. Мирогледът е изходното начало на интерпретацията, но като статика той губи проницанието и няма диоптрите на откровението. Историческата истина е идеологически гримирана, фактологически ощетена и нравствено, ако не опорочена, то поне осквернена. Нима беше истина, че Слънцето се върти около Земята?! На кого да простим – на института, или на доктрината?...

Затова религиите в българските земи са разгледани като вяра, а не през погледа на институционна доктрина. За тях е нужно зрение, а не очи!

България е в съчетана конфликтна необходимост: тракийски и славянски митове, тангризъм и покръстване, богомилство и исихазъм и пр. феномени, които ние нарекохме духовни дарове, защото Бог е реалност!

Тази книга е бракосъчетание между Кундалини и материя, между Дух и плът!

„Духовните дарове на България“ е аурна същност срещу социална страст!


„Духовните дарове на България“,
том I: „Религиите в българските земи“

Интервюта

 

Николай Василев – режисьор на филма „Пътят на Мъдростта“

 

Учителю, откъде идваме и какво е предназначението на България и на народа ни?

 

Ваклуш Толев: Имаше един световен учен в съветската държава – акад. Дмитрий Лихачов (който за мен е прероденият Йоан Екзарх). Той каза една неоспорима фраза (не защото е нашата национална истина) и тя е: България е държава на духа! Това признание може би дразнеше Съветската империя. Русия има психологическа травма от величието на България и затова, когато се раждаше нашето Освобождение и когато трябваше наистина да получим предназначението си, тя игра ролята на освободител, но не ни позволи свобода. Ние получихме форма на освобождение, което не ни даде свобода!

Българинът, преди да говорим за една България, на която сега искаме да берем плодните гроздове, е минал през много места. И с какво той е вървял, за да остави такава дълбока диря, че големи империи, на които сме съперничели, ги няма на историческата сцена, а България е тук?

Ние идваме от една утроба (която безспорно планетата е съхранила), утробата на едно божество, наречено Танг Ра, а то във всички преводи значи „небе“, значи „слънце“. Този Танг Ра като Божество няма други придружители, които да делят с него власт и да създават друга морална таблица освен тази, която това Небе повелява. А то е повелило духовната будност, която трябва да носи българинът с едно определено предназначение – да се вгради в психологията му сянката на Мъдростта. За нея ние трябва да търсим времето, когато тя ще бъде властница и ще дава култури. Или както е казано – България има предназначение да остави на световната история и сцена една нова Духовна вълна! Именно тази вградена сянка е и прозрението на българина в приложност.

Българите нямат само качествата на едно трудолюбие, те много умело боравят и с оръжията, много приложно ползват и коня, чиято динамика в онова време е била най-властната войнственост, за да може да се съкратят разстоянията и да се обиколи света. Знаели са и че техният бог Танг Ра носи една духовна енергия, която праща в своя избраник, за да я изяви тогава, когато историческата необходимост го качва на сцената. Подслоняваме се под планини (като Хималаите и пр.), които са ни давали закрила. С тази идея след това тук, на местото, на което пребиваваме толкова време вече, ние сме имали не само заслона, а и земя, която правим територия. Територия се брани само от държавна власт и ние изграждаме власт, която доминира. Не я делим с Византийската империя, а в нейната сърцевина пребиваваме. И нея вече я няма...

Ето защо един от първите елементи, който беше нужен, та откъдето и да идва този българин, да носи една формула на бъдеще, е да намери пристан – земя, която да направи територия, за да изгради държава. И след това, когато има земя, която е свещена, му трябва личност, която е благословена. В личността е именно пратеното енергитично цяло на Небе и земя – в кхана. Когато сме утвърдили земята, благодатната енергия изгражда и благославя личност – личност, която трябва постепенно да отработи морал, който изгражда. И затова на Танг Ра прабългарите предоставят една добродетел – че той вижда всичко. Танг Ра носи зримост и не може да бъде измамен с олтарни благодати – той има провиденция, която бележи пътя. Пътят на онези, които той е благословил, дал своя дар и ги е пратил да намерят онази земя, която е потребна. За да може този бог още веднъж да ги благослови и с това да изградят бъдещето, да изградят държава, която има морал!

И прабългарите, обиколили света, идват в сърцето на Византийската империя, идват в Тракия. Тракия се е наричала Ракхива. Ракхива в превод от финикийски език значи „небесна твърд“, „етерно пространство“. Виждате, че всичко това, което го има в глава първа на Битие в световната Библия, е акумулирано в тази земя. Етерно пространство! Именно на тази земя българинът донася и благодатта на своя Танг Ра.

Затова може да си позволи тази личност – кхан Аспарух (който е едно изключение), да направи една България, която има вече повече от хилядолетие и триста години присъствие тук. Какво е благоволението, за да го прати на тази земя, да скъса с миналото и да роди доктрина за бъдеще? Колко фигурно е казано: „Не разкъсвай снопа“, и колко опростено хвалим миналото... Ние искаме Аспарух да е подчинен на бащината воля за снопа, а той прави точно обратното – разкъсва снопа, взема своята пръчка и тръгва. Следователно пъпната му връв, която е свързана с миналото, няма никаква роля, никакво въздействие. И този именно Аспарух, който нарушава и скъсва с миналото, идва тук, за да направи от земята свещеност.

За прабългарите още в древността земята – Умай, е свещеност (но не е богиня). И тук, в Ракхива, ние намираме своята битност. Тогава народът ни, наречен конски, показва трудолюбие и бойна непобедимост!

Така вървят пласт след пласт изгражданията на българите. Тук те правят своя Fiat lux, тук те казват: Да бъде светлина! И затова са непобедими. Два века българите със своя Танг Ра са непобедими и от народи, и от империи. Несмутеното им трудолюбие е нещо, което за пътуващите и за конските народи не е прийом, не е приоритет. И виждаме скитникът-народ да прави родственост със земята. Защо? Защото Бог като Небе и земята като негова утроба трябва да направят единство, трябва да направят цялост. Религията на Танг Ра е цялостна – не е водена от добро и зло, там няма нито ангели, нито сатани...

Освен трудолюбието ние носим неоспоримата добродетел да браним държавата със себежертва! Преди това тук, в Тракия, имаме такава идея. Имаме един Залмоксис – човекът-саможертва, човекът, който след като е бил роб, след като е бил жрец, след като е бил цар, иска да умре, за да може от Божеството да праща своята благодат, за да помага на своите. Това е първата голяма жертва, в която българският народ тук намира своето основание да се жертва, за да създава бъдната история на човечеството. И тогава вече виждаме свободата, която българинът започва да ражда – свобода от минало чрез една нова идея: идеята на саможертвата. Тази идея, в лицето след това на Христос, ще я намерим като Разпятие, което дава Възкресение – Възкресение, което Го праща в Единосъщие! И тогава ние можем да кажем, че сме носили всичките тези потенциални енергии на бъдното Божество (което тук по-късно приемаме, за да получим легалност).

Ето как Танг Ра става мост между Христос и онова, което Дионис е оставил тук. Дионис какво демонстрира? Разрушение и възкресение! Виждате ли как се срещат три божества, които във взаимност правят раждаща се България, разгърнала своята духовност и мощ и изграждаща култура?! Затова мога да кажа, че България едновременно е била колкото Спарта, толкова и Атина. И все пак те са бледи сенки в моралните стойности спрямо нас, които носим и двете начала – безспорността на смелостта на спартанеца в жертвата и практичния ум на атинянина в културата. Това е вечният българин, който като предназначение трябва да донесе идеята за обожествяването!

Така в една цялостна доктрина, след земя, която сама за себе си е белязана, и личност, родена с предназначение, моралът е, който непременно трябва да роди четвъртия елемент – обреда, който е израз на вътрешния образ на религиозното съзнание. Затова при прабългарите има много опростени обреди. После вече се накамаряват обредите с излишествата, които не са проява на верско съзнание, а са идея само да се търси покровителство.

Трябва да се разграничат идеите, които търсят покровителство, и идеите, които чертаят път с жертва. Покровителството да бъдете опазени е страх от смърт, а страхът от смъртта не може да ви създаде поведение за възкресение и смелост в идеята на безсмъртието. Затова Залмоксис прелива тази своя кръвна група в българина – саможертва в идеята да помага от Небето.

Така ние фактически наследяваме дълбоко в себе си битологията на траките. А траките са единственият народ, който тогава тук живее с идея за прераждане. Представете си каква мисловна, каква духовна аура! И много грубо е отхвърлена идеята за битието на траките, защото то хвърля упречна сянка върху Древна Гърция, а по-късно и върху Византия. Има един много интересен конфликт, който виждаме в Троянската война – траките са на страната на троянците, не на гърците. След това духовната, психологическата конфузност на гърците и на византийците е изразена в едно покривало върху културата на траките. Сега тепърва се изнасят много факти, откриват се много ценности.

Тук, разбира се, живее и Орфей. Но Орфей е посветен в Египет, посветен е в доктрината на многобожието. А в световната история българският народ е имал най-чистия монотеизъм – тангризма. Направете съпоставка! Не само траките, но и славяните са митологични. Това е голямата доктрина, която възправя тук, на тази земя, две култури: културата на многобожието – с Адеса, и културата на единобожието на тангризма – с Небето.

Тук земята е била поливана, била е благославяна – раждала и физиогномичността, и психологията, и институциите. Ние виждаме един Перперикон унищожен, но той сега възкръсва. И еладският народ се опитва да си присвои Дионис, без мисълта обаче за прераждане и за възкресение. (Макар че гърците сега най-манифестирано празнуват Възкресение Христово...) Така виждаме бедността, с която атинските школи са се занимавали. Защото това са школи на ума, а не на откровението, което Дионис, както и Танг Ра са давали на своите деца, и безспорно раждащата се България в тази Тракия е осъществявала.

Тази тайна именно ни оставя Танг Ра – книгата на Небето! И душата на българина никога не е била смущавана от други божества, тя не е разпилявала своята енергия. Тя има само една единствена потреба – няма десет Божи заповеди. Когато историческата необходимост налага, в душата на българина остава непобеденото Небе и покорената от него земя. Затова той не си прави друга таблица.

Прабългаринът има прозрение и, вече покръстен, с това прозрение запазва идеята да няма злина. И ние не можем в историята си да кажем, че имаме злини. Културата на християнството дори във Византийската империя има Василий Българоубиеца, а ние сме покорявали и много пъти сме пленявали личности от големи държави, но злина не проявяваме. Дори след Освобождението, при едно такова великомъченичество – петстотин и преди това почти двеста години робства, ние в своята Конституция (Търновската) в чл. 61-ви пишем, че всеки роб, който влезе в тази страна, става свободен. Хората дават прокламации за свобода от робство, правят революции за свобода, но никой друг народ в Конституцията си не е писал това! Не е проблем на достойнство, а на даденост. Достойнството може да се извоюва – било чрез смелост или характер, но дадеността за свобода е именно кръвната група на българина! И той вписва в своята Конституция: Всеки роб става свободен, щом стъпи на българска територия!

Откъде още идват приливите на тези, неманифестирани в таблица на добродетели, качества? Идват от това, че българинът, малко преди да падне под османско владичество, чрез своя Патриарх въвежда исихазма като духовно изповедание и като нравствена пътека. Доктрината на безмълвието подготвя психологията на българина. Проблемът не е в толерантността – можеш да не приемеш робството или можеш да го приемеш с негодувание, но в душевността ти да не се напластяват реакциите на отрицанието. Съзнавайки потребността за еволюцията, българинът създава културата на толерантността вътре в себе си – не разгневеният, който може да иска свобода. Разгневеният, когато иска свобода, е отмъстителен; толерантният, когато иска свобода, е градивен!

Това са големите разлики и ние наистина като благодат на тази земя изграждаме характеристика на мъжествеността. Но не даваме рицари, не вземаме участие в Инквизицията! И когато папата иска от цар Калоян да прати свои рицари, той отказва и губи кралския си жезъл. Но рицарите вършат безчинства и Калоян затваря в кула Балдуин...

Събират се в измерение – смирението, което има смелост да понесе страдание заради свобода, и рицарското себехвалие в идея да покори света. И кулата на Балдуина не е знак, че искаме да отмъщаваме или да спрем порива на рицарството. То не е влизало в нашите добродетели, за да му сложим бент, че искаме да го притежаваме или да го махнем. Ние не сме в състояние да спрем Петия кръстоносен поход, след като е имало четири похода преди това, но показваме добродетел, която те никога не са притежавали – добродетелта да простиш. Когато обаче посегнат на светините ни, тогава вече не е проблем на отмъщение или енергия на отрицанието – проблем е на това, което рече Христос: Прости, те не знаят какво вършат! Това е великото тайнство на Христос. Той не осъжда мъчителите Си, че не са добродетелни. Тук е и нашата голяма бъдност – знанието.

Знанието пред греха! Затова Българската държава е притежавала три школи (по дълбочини равни на посвещаващите – това, което Египет, Индия или Елевзийските тайнства са давали). Около тези огньове се е греела душевността на България в идея за просперитет – исторически, социален и психологически. Исторически – ние ставаме най-мощната държава; социален – притежаваме три големи школи; психологически – изповядваме исихазма. Изземваме отрицателната енергия, за да не дадем възможност на злобата, употребена като форма за възпитание, да смачка психологията ни.

Този голям триъгълник можем да го търсим още изначало в една доктрина, която ни пази от обида – Pax Symeonica. Pax Symeonica не само ни пази от унижение, но е и нашето свещено знаме за бъдната ни култура. И ние тогава имаме „Приложение книг“ – именно срещу инвазията на византийско-римската култура. Срещу нея имаме и свещения меч. И българската дипломация, когато са се подписвали договори, не е търсела да се кълне пред Евангелието, а на тези, които се кълнат пред Евангелието, им дава да се заклеват в меча – меча на честта, свещения меч. (Тогава българският държавник е вярвал на съ-договорниците си.)

В същото време имаме Мадарския конник, в който е сумирана цялата ни величественост. Притежаваме и седемлъчевата розета, в която са сложени седемте небесни светила. Никоя държава досега не е отбелязано да има седемлъчева звездност. Представете си тогава какъв душевен атлас сме носили в душите си! И с всичко това тук (където сварваме остатъци от траки, от славяни и други народи) минаваме Школа за духовно просветление и духовно възмъжаване. Така ние можем да създадем културата на националната кръв на българите. И затова можем да устоим на една такава, неизмерима за психологическите възможности на други народи, почти седемвековна робска натрапчивост. И с тази национална кръв на културата си спасяваме Византия от сарацините в 717 г., когато имаме интерес тя да бъде унищожена...

Виждате един морал, който малко е странен, а в същото време е много дълбоко проницателен. Ако бяхме пуснали сарацините, както по-късно вече раздробените Балкани и европейци пуснаха мюсюлманството, още в IХ век нямаше да пребъдваме в свобода. Имаме интерес да унищожим Византия, а я спасяваме. И тепърва правим култура – култура на държава, която има много дълбоки подкладки, която има много дълбоки психически възможности, още под охраната на Танг Ра. Разбира се, времената се менят...

Богатството на духовната сеитба, която донасят българите в тази земя, е заради благословеното за бъдеще – да даде бъдната нова доктрина: Духовната вълна на Мъдростта. Представете си колко хиляди години е работено за нея!

Светът не е имал доскоро представа за йерархията на Духовните вълни. Хората приемат вече дошлото – някои за него готови жертвеници стават, но не могат да позволят след тях да има друго бъдеще. Това е непрозрение, с което духовно не се възмъжава, а се калцира. Възмъжаването е просперитет! Ако не можете да оставите в бъдността идеята някой да ви обнови – вие се опитвате да бъдете канара. А канарата има само един начин да освободи пътя – да бъде взривена. Идва нова Духовна вълна и я взривява.

Така е станало с митологиите – тази канара-митология, която обитава цялата планета и от която още няма напълно освобождаване, е взривена – взривявана е от юдаизма, от будизма, но най-вече е взривена от християнството. Културата на възмездието, културата на отмъщението – все култури на депресията, е трябвало да дадат место на прощението. Не е важно дали можете да прощавате на врага си, важното е, че любовта като последна форма на таблицата на добродетелите трябва да ви научи дори да го обичате.

А сега ние премахваме дори страха, че има враг. Слагаме най-безболезнената форма на взаимност – събожник. Енергията да обичате врага си сама по себе си спира до прага на врага, но когато кажете „събожник“, не можете да се противопоставите. Идеята е да не правите самоубийство, а да изведете оня, когото искате да убиете – да го изведете в събожничество и съпътничество.

И тук българинът, когато е побеждавал, никога не е търсил отмъщение. Историята ни е налагала жестокости, но ние можехме да ги понесем и да ги дефинираме в свобода. А светът не може да понася беди. Затова се дава като причастие идеята за свобода от насилие. Но когато се прилага насилие за свобода, трябва да е ясно измерението – не да погубваме, а да обновяваме. И тогава принципът на събожника, според доктрината на прераждането, ни освобождава чрез идеята да не раждаме злина срещу другия. А законът за прераждането е многодиоптърен, там човек трябва да се научи да гледа и далече, и близо. Да намери в страданието собствената си вина, собственото си несъвършенство, а не само чуждата ръка на злосторството, за да не позволи на своята ръка да върши отмъщение. Това са големите морални ценности!

И виждаме как се възправят Египет и Тракия. Египет не е можел да не носи идея за отмъщение, а в Тракия го няма. Много големи са разликите. Българинът пък, който идва тук, не слиза в Адеса, а се качва нагоре – Танг Ра няма ад. Виждате от какво спасява човека. И тогава как будният българин няма да се бори срещу адовото начало!? Ами той има друго възпитание...

Иначе безспорна е неговата победност – тя не е толкова войнственост, колкото пример, по който другите трябва да се водят. Когато сме принудени да действаме, ние показваме проницание. В световната култура ние сме дали начала, от които след това се прави приспособяване. Идея, че пехотата може да мине под защитата на валячния огън и да влезе в сърцето на крепостта; идея, че самолетът може да бъде бойно оръжие... И не само в бойното изкуство, а във всички отрасли. Но понеже незабелязано 500 години ни се губят от живота, в който културата има своите постижения – безспорно това осакатява цивилизацията ни, но не осакатява раждането на култура. Ето, Европа има Ренесанс – ние правим Будителство; те връщат старогръцката култура – ние своята. Не търсим древногръцката трагедия (както един Расин пише трагедии), не, ние правим своя култура! Има ли някой „Изворът на белоногата“ – когато една българка не иска да отиде в султански сарай и не ще да се накичи със златни алтъни?! Могат ли да ни изведат тази добродетел – идея за нестижание и липса на апетит към богатство?!

Това е идея за свобода от друговереца – ако беше български цар, тя щеше да го приеме. Ето каква е психологията на Петко Славейков – той е борец чрез култура, не чрез меча. И може би точно тази валентност при сина му Пенчо Славейков е умножена в един по-друг размер, по-миров: Бог и България – единство в двойна плът! Да види стойността на България в Мировото пространство и да я направи в своята изповедност единство с Божеството. Никой не го е направил в световната култура! И този човек, който е създал митологията на древността в Гърция – за мен той е един Омир – има знания за същината на Божеството. Никой не е намерил тази тайна – да направи плътта на Божеството плът на своята Родина! И то в единство!

 

Защо прабългарите не са оставили други паметници освен Мадара?

 

Ваклуш Толев: Когато не искате да въведете в заблуждение ума, не му предоставяйте предметност! Щом прабългарите имат едно Божество, което е Небе, което е светлина, което вижда и на което дължат раждане на всичко – как може да го заменят с една ронлива, примерно казано, институция?! Една пагода какво е в края на краищата? Паметниците са игра на ума за убеденост, но не и за откровение. Дори в Откровението на Йоан е казано, че всичко ще се разруши и ще слезе един нов Йерусалим.

И те, паметниците, стават дело след това – когато едно Учение вече е реалност и признание. Тогава то трябва да бъде съблазън за обикновеното мислене и в същото време институция, в която вече пасомът трябва да отиде да намери утеха. Затова се дава облекло на тази идея и то се изразява в храмове. Ето да вземем една Стена на плача, която е институция на юдейската църква. Но там поведението като морално измерение е обида. А българите, където и да минават, не оставят паметници. Защото още един проблем има – там, където си оставил нещо, отиваш да го търсиш. Един народ като българския (който трябва да обикаля земното кълбо и трябва да дойде в тази земя), ако остави някъде паметници, ще има нескъсана пъпна връв. А това е вече пилеене на енергии към минало.

Вярно е, че културите се предават на поколенията. Но защо трябва да им оставите външни знаци на предаване, та когато сте лековерни, да отидете да правите молитва?! Ами направете я вътре, идете в планината – тя е също отговорна за еволюцията. Така че идеята да се оставят различни паметници е да се извиква в покорност онова, което няма духовно развитие, а има вегетация.

Славяните също не оставят тук паметници. Но защото те нямат своя голяма лична култура. Културата им е подражателска – сменят имената на митологичните богове. И затова тя е и толкова бедна. Те нямат доктрина на Сътворението, както големите митологии, нямат и царствени богове. Не излъчват и богове, които участват във войни, защото имат вегетативен живот. Подражателство... А подражателят винаги изживява чувство на малоценност. Изповядват, за да създадат характер. Докато българинът не е изповядвал Танг Ра за характер – Танг Ра е бил характеристика за българина!

Затова прабългарите оставят храм само на Танг Ра. Друго всичко е преходно. Танг Ра е върховната йерархия. Другите богове са междинни, но Танг Ра – не! Ето защо, когато Танг Ра си отива, няма религиозни остатъци. В будизма има пет подразделения, в християнството – десетки различни видове... Юдаизмът пък не може да се освободи от Стената на плача и от идеята за Йерусалимския храм. Има и различни стилове приложени в паметниците – готически и пр. Следователно това, което може да заземи човека, са именно стойности без стойност!

Трагедията на човечеството да се задържа в нещо със столетия, с хилядолетия е да няма голямото прозрение да помогне на своя вътрешен олтар, на своя Кундалини. Културите на откритията трябваше да бъдат изведени с вижданията на Кундалини, а те са дадени с посредствеността на ума... Всичко това, което ползваме – телевизия, компютри и пр., всичко това ние го носим в себе си. Но те са направени чрез ума. Защото какво е една телевизия – ясновиждане през пространство и време; какво е един телефон – яснослушане. Какво е една снимка, която може да се направи с фотоапарат? Едно клише на Астралния свят. А какво казах, че е водата? Астралният образ на Светлината. Доказва ли го умът? Доказва го. Астралният образ на Светлината е водата! Как иначе, когато Бог прави Сътворение, ще може да види... (Бог зрение няма – Той има виждане!) Сега това е вече възможността на ума, защото все пак умът се храни до известна степен от лъчите, които изпуска Кундалини.

Затова паметници, които ви заземяват, нямат место. А те стоят! Стои за атракция сега Партенона в Гърция. Ето и Перперикон. Защо трябва този спомен сега да го върнем в един материален образ? За да имаме показ пред чужденци, да се хвалим с една култура, която сме минали. Тогава можем да се попитаме защо ги разрушава природата? За да няма техни роби! Свободната личност, на която еволюцията вече позволява йерархия, предполага Знание. Затова сега – в Духовната вълна на Мъдростта, влагаме Знанието!

 

06.01.2011 г.

 

 

 

Румен Стоичков – БНР „Нощен хоризонт“

 

Добре дошъл в студиото на „Нощен хоризонт“ на богослова Ваклуш Толев!

Поканата ми към Вас е свързана с новата Ви книга „Духовните дарове на България“. Какво представлява тази книга, какво трябва да знаем за нея?

 

Ваклуш Толев: Самото заглавие е огледален образ на съдържанието – „Духовните дарове на България“. Това е един нов очерк върху феномените, които тази земя и този народ в своето вътрешно моление и изявена даденост са извършили. Какво е гостувало на тази земя, с каква трапеза са удовлетворявали духовните си потреби и са се ползвали поселниците тук, разбира се, от изобилието на един дар. Когато една земя е благословена, естествено, че силата на благословението одухотворява онова, което е потреба – както на мисленето, така и на вътрешната тайна, защото без вътрешен олтар не може да има реална молитва!

Започвам от тракийската митология, защото нейната постеля е, на която разпъват шатра народи, които са имали потреба от висота за признание на дара на Небето. Не става въпрос за поклонничество – става въпрос за културни духовни дадености. Защото тракийците не пеят погребална песен, а възхвалност, когато някой отива на Небето, и имат сдържания плач, когато се ражда на земята. Този голям конфликт е в различието на поведението на народите след тях – на каква признателност да плачат и пред какъв олтар да пеят възхвали. Именно тракийците са оставили това нещо много странно...

Прабългаринът идва също с нещо, което в другите народи няма. При него липсва идея на отмъщението. Този конфликт не съществува, не създава размирност в душевното му поведение. Прабългарите нямат идея за „добро и зло“ – имат: Бог вижда! Следователно възпитанието, което са вършили, е проблем на лично поведение, а не на олтарна поклонност.

Казваме, че Учението на Христос е Любовта. Но то е напоено с това, което пък евреите са оставили, защото християнството е кърмено от тях. А те какво бяха казали – че злото е необходима потреба. Когато вие закърмите едно дете с идеята за отмъщението като теза за равноправност, тогава то не може да не изживее сътресенията, които човечеството изживява. А в началната идея на нашия тангризъм, на прабългарската религия, няма моралната таблица на религиите, които човечеството изповядва. В другите народи вие ще намерите идеята за оскърбената личност, докато в тангризма тя е, че Небето вижда! И там има един съществен дар, т. нар. Оренда – висшата духовна сила, която пребивава в кхана и в коня.

Няма окултно знание, което да не говори за висшата духовна сила – за Кундалини. В прабългарската религия хиляди години преди Христа се говори за т. нар. Оренда. Реална ли е тази висша духовна сила? Разбира се, окултните знания говорят за реалността на Кундалини, която за прабългарите е Орендата. Щом е била реална, значи тя е направлявала сеизмографа им. И тогава няма нужда от антитезата добро и зло, макар че и едноличните религии не искат да признаят дуализма. Но фактът, че в тях идеята за гняв срещу злото съществува, остава. А както знаете, в моето списание надсловът е: Няма зло, има нееволюирало добро!

Именно под такава различна светлина са видени, интерпретирани и безспорно утвърдени за едно бъдеще знания за изживени култури и религии. Защото сега аз претендирам в изказванията си за една нова Духовна вълна – Духовната вълна на Мъдростта!

 

До каква степен ние, българите, сме наследили от тракийската, от славянската митология, от тангризма, покръстването, богомилството, исихазма?

 

Ваклуш Толев: Ск`алата на стойностите не е спиртомер, с който определят, че една ракия е 40 градуса. Но има нещо друго – какво е това, което ние сме носили, и какво носим от онова, което тук наследихме? Защото прабългарите идват тук в 681 година, но дотогава хилядолетия те имат свои държави, те имат свой олтар. Танг Ра е Бог, но той е едноличен Бог, когато човечеството още е в многобожие. Следователно налице е предпоставката за отработена личност. Ние имаме класово разслоение, но нямаме класова съпоставка, защото имаме признание само на един Бог. И затова не може да имаме нито двубожие, нито многобожие.

Наследяването на християнството, ако не бяха тезите на конфликта „добро и зло“, щеше да съвпадне в пълен ритъм с тангризма. Няма по-съвършена религия от тангризма, но вие с основание може да ме питате: Тогава защо сме приели християнството? Един народ притежава не само верска страница – той има и социална страница, има и битология, ако щете, има трудова изява. Ние имаме труд, който ни дава достойнство и не правим хората роби – не е Римската империя, а тангристка България!

Дали тангризмът е могъл да даде достойно битие в своето съществувание, това е другият въпрос. Фактът е обаче пък, че прабългарите признават висша духовна сила – Орендата, нещо, което другите религии тук нямат. Тя не е нашето съзнание да имаме преценка за чувствата си, да имаме преценка за ума си и после да имаме преценка за Духа си – тя е цялостна! Следователно няма какво да ги смути. Те имат и едно око, което вижда: Танг Ра знае, Танг Ра е слънцето, от което всяка гънка, в която може да скриете подлост, е изявена.

Затова българите, когато идват тук и правят своите дипломатически преговори, са смутени от това, което виждат, особено от византийската политика. (Неслучайно се говори за византийщина в съзнанието!) Или, да кажем, онова, което виждат в неорганизирания тогава още славянски народ, дарен с будността на мързеливеца...

На прабългарите нравствена таблица не е била потребна, защото нравствената таблица разколебава човека кое може и кое не може. А в тангризма са били водени само от Орендата. Така конфликт няма. Но има социална и биологична даденост. По силата на биологията на тях им трябват човеци. Затова в тангризма съществува многоженство, обаче в друга светлина – не е в светлината, която е при юдейския народ. Там конфликтът е, че Ева е вторична, а прабългарите нямат вторичен човек. Съпоставяйки градуирането на даденостите, когато не лишавате другия, вие нямате нужда да му създавате правила за защита – той е така роден. Следователно социалният конфликт с биологичния е избегнат.

И тогава основателно съм поставил въпроса: Защо приехме християнството? Това е може би най-същественият проблем на съвремието, който никой същностно не разглежда. Някои от богословите (понеже знаете, че аз богословие съм завършил) или някои от философите правят свои анализи... Но не достигат до това, че християнството е изумително в идеята за личност. И не само за личност, но онова, което и при прабългарина стои, само че не е легитимирано така ясно, както при Христос: Аз и Отец сме едно!

Но къде отиде човекът в съвремието, не само в нашето съвремие, а в християнизацията под покровителството на юдейската религия? Къде отиде?! Затова има Кръстоносни походи, затова има инквизиции, което е престъпление. А тангризмът сочи, че човекът не е само материя. Разбира се, това вече Христос го осветява...

Книгата има една тайна, която съм казал: „Духовните дарове на България“ е аурна същност срещу социална страст! Тази теза е наградата с прозрението на едно ново Учение, което знаете, че прокламирам – това е Пътят на Мъдростта. Духовност! Няма дуализъм – аурната същност трябва да надмогне социалните страсти!

 

Ваклуш Толев беше гост в студиото на „Нощен хоризонт“. Благодаря Ви за това участие!

 

Ваклуш Толев: Аз Ви благодаря за изразеното внимание, за показаната гостолюбност на вашата институция, която създава възможните трели – които разбират от музика, знаят защо птиците пеят...

 

24.10.2010 г.

 

 

 

 

Цвета Николова – журналист от БНР „Христо Ботев“

 

Г-н Толев, всичко това, което казвате в книгата си, какъв принос дава за днешната душевност и за духовна нагласа на българина; от кои извори е черпил българинът, за да бъде такъв, какъвто е днес?

 

Ваклуш Толев: Има една безспорност – всеки уред, според епохата в която идва, е едно достижение, а всяко достижение е едно достойнство. Но за нещо, което не е било необходимо, или тогава, когато няма нито начина на приложеност, нито начина на неговото сътворение, ние не можем да упрекнем миналото в недостижение, което сега имаме за съпоставка. Но това, което безспорно трябва да бъде признато, е, че има един двубой между Дух и материя. Има една енигма, която е тайна задача на еволюцията – че не понася онова, което има непровиденция. А провиденцията е Духът! Но ако той не може да направи свой материален образ... Защото човекът първом наистина е провиденция на Духа, но без материята той не би получил ликовост. Какво казва Всемирният: Да сътворим човека! Ако го няма Сътворението, не може да се направи „разговор“ със сътворения, защото той трябва да съответства на вибрациите на времето.

Време фактически няма в същината на Сътворението. То отсъства, защото е непостоянство. Непостоянството създава т. нар. реалност, която се отрича от относителността на самото време. Ако времето няма тази относителност, ние не бихме имали идеята за прогрес – бихме имали една статичност, която е непровиденция за бъдеще.

Следователно, когато искаме да говорим за България, ние не можем да не си спомним за княз Борис Покръстителя, който сменя една религия, по-съвършена дори и от християнството. Тангризмът (разгледан в поделенията на книгата) е много по-съвършен от идеята на християнството. Защото в християнството има Триликост, а в тангризма Бог е едноличен. Другата тайна е, че в тангризма има идея за висша духовна сила – Орендата. Силата у нас, за която мистицизмът говори – Кундалини, или това, което сега (в един първичен дар) се говори – за Дух. Или за по-нисшата стадийност на човека, наречена душевност дори от т. нар. наука „психология“. Но психологията изявява онова, което гримасата на материята дава. Тя е просто един фотоапарат на гримасата на човека, не е тайната на Бога в човека.

Така че, когато характеризираме едно минало, трябва в неговата тайна да му направим признание и да кажем, че това признание в даден момент е достойнство. Но в един бъдещ момент то е препречка. И ние сега не можем да твърдим, че християнството е единствената ни бъднина, когато говорим, че човекът е събожник, а християнските религии искат да го правят само раб. Рабът в никои подчинения духовни не е равен на божествеността, която ние даваме на човека – че е събожник на Самия Бог. Затова Христос като даденост е роден от утробата на една майка, но става Син Божий и сяда от дясната страна на Своя Отец.

Когато искаме да говорим за тези образци, ние непременно трябва да дадем своята дан, но в никакъв случай – вечна покорност. Защо? Защото дори нравствената таблица се сменя. Можем ли да изповядаме само една таблица на евреите: не лъжи, не кради, не убивай... когато целият свят и лъже, и краде, и убива, и какво ли не прави!? Вижте, трябва да се намери това, което Христос рече: Аз и Отец едно сме! И защо еврейската религия Го разпна? Защото се правел на Бог. Не, човек не се прави на Бог – той е бог роден от Бога. И затова съм казал много смело: човекът е бог в развитие!

Тепърва в световната култура давам и тайната събожник. А не е само провиденциалното минало, че той е индивид, същество, човек, но не и божество. И както виждате, стремежът на човешката мисъл е да даде на божеството, на което се кланя, човешки образ. Какво показва това? Че вътрешната будност – безбожието, ако не направи вяра в едно друго светло бъдеще, не може да се отрече от една изживяна миналост.

Винаги ще има един двубой между безбожност и безверие. Безверието е риск, безбожието е свобода. Защо? Защото йерархически хората са растели от възприемането на един дъб, който са наричали свое божество, примерно казано до един Христос. Следователно безбожието сменя божествата – от тотема, през многобожието, до Христос, а безспорно едно бъдеще ще открива и други богове. Докато безверието е вече съзнание за липса на идея, че човек може да бъде свободен. Именно безбожието дава идеята за свобода! Разбира се, този конфликт между безверие и безбожие е антитеза срещу цялата култура на човечеството...

Така че, когато искаме да говорим за тези тайни, които нарекох „Духовните дарове на България“, трябва да сме много наясно – човекът е един бог в развитие! Кого разпнаха? Човека! Пилат го рече: Ето човека! Римляните дори изгониха своя представител в древната еврейска държава, защото каза : „Човека!“ Пилат играе ролята на смутител на цялата култура предишна. В този смисъл правя конфликта безбожие в сравнение с безверие. Безверието е страшно, безбожието етажира божествата! Ето това етажиране в книгата – „Духовните дарове на България“ е дадено.

И само прабългарите са имали един Бог. Не само това – те не са имали и идея за зло! Докато всяка нравствена таблица, която излиза от религиозно поведение, ви повелява: „Човекът – грешен, човекът – зло...“ Не! Човекът е еволюционност! Той не може да не мине през стадиите. Затова се ражда и идея за безсмъртие. Безсмъртието не е материята, безсмъртието е духовната субстанция в човека! И ако трябва да йерархираме коя духовна субстанция – душата или Духът, безспорно, първият белег на безсмъртие е душевността, но тя не е още Духът. Духът е Мирова даденост!

 

А какъв е приносът на исихазма в укрепването на вярата?

 

Ваклуш Толев: Исихазмът иска да върне загубеното Себе. Защото човек живее с един страх – страхът, че има смърт. Но като няма опорност за вечност, ще трябва да си сложи тогава друга култура.

Исихазмът е една вътрешна себепотреба. Ако човекът не се осъзнае като духовност, винаги ще има вибрацията на страховата психоза, че материята му се пръска и се губи в гроба. Тогава кое е онова, което създава вечност? Щете не щете, трябва да дойдете до себевгърнатостта и да кажете: Това е духовната субстанция, която ние имаме!

Идеята за исихазма одухотворява приложната религия. Защото религиите са по-скоро треби и обичаи, вместо да събуждат вътрешния храм, за който няма преходност. Това е голямата тайна на нашето Средновековие; това е и голямата, бих казал, посветеност на Патриарх Евтимий. Защото негови предшественици донасят идеята за исихазма, но той е, който го прави плът в българския народ.

И тогава ние бихме дали друга характеристика и друго оцветяване на образа на България в идеята да падне под робство. Робството за българите е културна постановка за онези, които се опитваха да ни покорят. Едно е да имате материална сила и безбройност, която жертвате, друго е да имате будност. Тогава ние направихме услуга на една империя – създадохме `и будност. Защото нашето Средновековие и раждането на това, което наричаме Златен век на българската книжнина, имат безспорност в световната култура. Кой можеше да роди азбуката? Един народ, който носеше в продължение на хилядолетия преди християнството именно това, което прабългарската религия беше дала – идеята, че човекът е безсмъртен. Щом е налице безсмъртието, ще трябва да намерим подстъпите, с които можем да го осъществяваме!

И ето сега идваме до голямата тайна на християнството – да обичате врага си. Но въпросът е вече, че не може в лицето на другия да виждате враг, а трябва да осъзнаете, че трябва да виждате събожник. Защо 2000 години не е спряла нито войната, нито отмъстителността... Но след като отсрещният ви е събожник, ще се питате: Кой бог може да позволи да вдигнете меча или да стреляте с оръдието? Ще трябва тези йерархии на духовните дадености да ги направите не външен обред, а вътрешно поведение.

Следователно исихазмът обслужи още тогава българите, за да може днес да се прокламира идеята за събожника. В планетното мислене идея за събожник досега няма, въпреки че в предишните събудени, така ако можем да кажем, окултни мисления идеята, че човекът е бог, не е скрита. Знайна е, защото са имали един безспорен опит, но с външна сила: кадуцеят е можел да прави възкресение. А какво направи Христос? Не извика външна сила – кадуцей, а извика Своята Духовност и направи Възкресение!

Разбира се, религии не се дават само от верски тенденции, те се дават от провиденцията. Но религията ще трябва да спре, за да може да имате култура на вярата. Не обредната, не външната страна, а своята събудена даденост.

 

Вие чувствате ли се като будител – съвременен будител?

 

Ваклуш Толев: Логично е това, което дава на хората глед от слепота, да се счита за будителство. Отделен е въпросът дали ще намажете с калчица очите да прогледнат, или ще им дадете една мисъл, която събужда у тях Божеството. Но те трябва да са дошли до поносимост! Ако някой не може да понесе божеството си, тогава става идолен поклонник, каквото почти всички църкви натрапват. Вземете т. нар. сектантства – няма обидност в това, но вие ще видите само евтини моления и, бих казал, безумия.

Ако вие не одухотворите материята, тя няма как да понесе вибрациите „човек“. Вибрацията „човек“ се понася от това, че имате събудена духовна сила. Дали тя е вашата душевност, дали тя е в размерите на едно пророчество на вашия Дух, който обитава различни полета, това е отделен въпрос. Важното е, че такава сила може да одухотвори един материален истукан...

 

И кое е важно за човека в днешно време, за да поддържа своята будност?

 

Ваклуш Толев: Не само да поддържа своята будност, но и да я даде на този, когото наричаме вече събожник, а не брат. Защото това, което посочиха религиите, особено след християнството, е брат и сестра – но то е кръвен дар! Те ползват един кръвен дар, ние ползваме един духовен белег! Това е голямата разлика. Човекът, който ще се опре на кръвната си група, лесно е да му прелеят кръв, но не могат да му прелеят будност!

 

27.10.2010 г.

НУР 2017
НУР 2016
НУР 2015
НУР 2014
НУР 2013
НУР 2012
НУР 2011
НУР 2010
НУР 2009
НУР 2008
НУР 2007
НУР 2006
НУР 2005
НУР 2004
НУР 2003
НУР 2002
НУР 2001
НУР 2000
НУР 1999
НУР 1998
НУР 1997
НУР 1996
НУР 1995
НУР 1994
НУР 1993