Зареждам...
Ден на Рождеството и представяне на „Духовните дарове на България“, том II – „Историзмът в българските земи“

Ден на Рождеството
и представяне на „Духовните дарове на България“,
том II – „Историзмът в българските земи“

Раждането е за еволюиращия, Рождеството е за Посветения!

Хорово изпълнение на камерен ансамбъл „Йоан Кукузел Ангелогласни“

 

Петко Атанасов (журналист): Добър вечер, дами и господа! Добър вечер, приятели и почитатели на Ваклуш Толев!

Днес ни е събрал един особено тържествен повод – имаме удоволствието заедно да честваме 90-годишнината на г-н Толев. В началото на нашето тържество чухте тропар „Рождество Христово“ в изпълнение на камерен ансамбъл „Йоан Кукузел Ангелогласни“, с главен художествен ръководител Димитър Димитров, диригент беше Георги Миков.

Още три изпълнения ще чуете от ансамбъла: първото е „Отче наш“ на Николай Римски-Корсаков, второто е „Достойно есть“ на Дмитрий Бортнянски и накрая – едно многолетствие, специално избрано за случая.

 

Хорови изпълнения на камерния ансамбъл

 

Петко Атанасов: 90 години – много ли е, малко ли е – само един Господ знае. Ако вземем 9-ката – тя ни напомня 9-степенната йерархия Божествена, така мистично описана от Дионисий Ареопагит. 0-та, в нейната дълбока символика, е една безкрайност и Космичност.

Днес, успоредно с 90-годишнината, ще представим втория том от двутомника „Духовните дарове на България“, на чийто Автор празнуваме и юбилея.

Своите впечатления от втори том, който носи заглавието „Историзмът в българските земи“, ще сподели докторът на социологическите науки Огнян Минчев.

 

Огнян Минчев (политолог): Уважаеми г-н Толев, честит юбилей! Желая Ви много здраве и живот! Нищо друго не смея да Ви пожелая, защото всичко друго имате в достатък.

Уважаеми дами и господа, предизвикателството е за мен – да представя пред вас тази книга, която е поредната щедра необятна духовна трапеза, предложена ни от Ваклуш Толев. След първия том на „Духовните дарове на България“, представящ религиозните, духовните учения по българските земи, днес ние сме се събрали, за да говорим за втория том от тази книга, който се спира на историзма по българските земи – върху българската история като процес на самоосъществяване на Духа.

Преди да кажа няколко думи за това какво следва да разбираме като историзъм, бих искал да споделя едно мое усещане, което имах, когато четях и първия том, а сега и втория. Когато четеш всичко това, написано в тези книги, отнасящо се до България – до тази България, в която всички ние живеем, която всички ние познаваме, някак си изпадаш в естествено неверие и питаш: дали става дума за същото, това не е ли нещо друго, това не е ли сън, това не е ли илюзия? След това си даваш сметка, че не може да бъде просто сън и просто илюзия и си мислиш: аха, това е направено, защото ние се намираме в толкова драматично-тъжна ситуация от доста време насам, че е необходимо един духовен водач, един човек, който е призван да води другите, просто да предложи една подобна картина като акт на прагматично разбиране, на прагматично приемане на необходимостта – хората, българите, да бъдат окуражени в своето днешно битие.

И в един следващ момент разбираш, като четеш, че това нито е сън, нито е прагматична стратегия за влияние върху другите, а е просто един друг живот – живот на една друга България; живот на една друга същност; живот, който повдига завесата към едно откровение за България – каквато ние не познаваме и каквато ние не подозираме.

И това е смисълът на тази книга, поне според мен, като един човек, който идва отвън към духовните неща и трябва да отрази своето мнение за тях през призмата на повече или по-малко обикновения поглед върху тях – историзмът, провиденцията в българската история според Автора Толев, осъществяването на българския дух в историята. Защото историята, казва той, не е констатация – тя не е феномен, не е регистрация – историята е провиденция на Духа, на българския дух!1 Това е именно конкретната форма, в която херменевтичната2 диалектика тълкува нещата тогава, когато трябва да бъде обяснен смисълът, посоката за съществуването и развитието на българския дух и неговото опредметяване в историческия процес.

Този смисъл, той не може да бъде разбран във фактите; не може да бъде разбран в лаическите интерпретации и в сравненията, а трябва да бъде почувстван, трябва да бъде преживян. И това може да стане в едно духовно преживяване, в едно духовно съ-преживяване на смисъла и на развитието на българската история.

Хегел казва, че историята е самоосъществяването на Духа. Преди около 20 години един японец, живеещ в Съединените щати – Франсис Фукуяма, издаде книгата „Краят на историята“, която стана много бързо бестселър. Фукуяма считаше, че след като е победен комунизмът, либералната демокрация е станала вече до такава степен всеобща в света, че идва краят на историята – краят на историята като самоосъществяване на Духа. Защото Духът се е самоосъществил – оттук-нататък имаме факти, които ще се случват, но идеите вече са постигнали своя връх. Фукуяма, разбира се, беше много бързо опроверган от действителността. Неговата теза не се оказа вярна, но неговият метод, неговият подход беше и си остава верен, защото това е подходът на разглеждане на историята като провиденция на Духа, като самоосъществяване на Духа. И това е подходът, чрез който Ваклуш Толев ни въвежда в сакралните истини на българската история. Това е подходът, който включва самосъзнанието за духовна мисия, за национално себеосъществяване на един народ – в случая на българския народ, така както Ваклуш Толев вижда това самоосъществяване.

В книгата можем да видим неговите рефлексии върху няколко основни теми. Първа от тези теми е Църквата – Българската православна църква, и нейната роля в българската история като история на самоосъществяване на българския национален дух.

Много е интересна историята на Българската църква. Богочовешки организъм ли е Църквата? Така се твърди в канона, така се твърди в християнската православна доктрина. Как оцелява тази богочовешка институция повече от 400 години в България без институция?

Католицизмът има непрекъсната история, има логика на своето развитие. Мисията на католицизма е да скулптира човешката душа с цел приложност в цивилизация – ако ползваме понятието на Ваклуш Толев. Православието има съвършено друга мисия. Една религия – с две деноминации, с две направления със съвършено различни мисии (и в книгата това се посочва). Православието е в непрекъснато общение с духовните вълни на Изтока, в непрекъсната битка с ереси, с духовни алтернативи. Затова Православието е по-скоро ориентирано към вътрешното преживяване, към мистицизма, отколкото към цивилизационната опредметеност на Западната Църква.

В България особена роля изиграва тази разновидност на мистицизма, която се нарича исихазъм. В първия том исихазмът е разгледан подробно като духовно течение в Православието. В този втори том исихазмът е отразен като мистично течение, което подготвя България за османското нашествие – пренася храма вътре в човека и го поддържа жив в продължение на повече от 400 години.

Вижте каква драматична разлика има и до ден днешен в България между публично пространство и интимно пространство. Публичното ни пространство е запуснато, то често не е и чисто – то е ничие пространство, в определен смисъл. Това е вследствие на този дълъг период от време, в който ние сме живели преди всичко вътре в себе си. И когато се себеосъзнаваме като българи, най-често го правим в тихи стаички на стари къщи (на градчета като Трявна и Копривщица), в които влизаме с кандилцето; в малката църква, която е по-ниска от османлията на кон. Българското духовно преживяване е интимно – то не е преживяването на големите симфонии на каменните катедрали. Именно това е ролята, която изиграва исихазмът, която изиграва мистицизмът в съхраняването на българския дух вътре в самия българин – в една Църква, която няма нито институция, нито национално представителство. Има само свещеници, които са орачи и копачи като собствените си пасоми. И до ден днешен това е Българската църква – виждате как владици и синоди стоят като кръпки върху църковния организъм.

От Българската църква Ваклуш Толев ни води към феномена на Будителите в българската история. Откъде се появява Будителството в историята ни, отвън ли идва? Чели сме, че българските възрожденци поели от Европа новите идеологии, новите течения, модерната цивилизация. Идеология можеш да поемеш отвън, но Учителят Толев казва, че Дух отвън не можеш да поемеш. (Това е една от големите илюзии на „модерна“ България – че ние ще си внесем пътя отвън по някакъв начин.) Идеология можем да си внесем, подражание можем да направим, но духа си не можем да внесем отвън – просто защото Дух назаем не се дава, нито се и подарява, дори и не се продава. Духът трябва да го има, за да може да се събуди!

И тук аз си мисля – как да определим този феномен на Българското будителство, което е толкова добре описано в книгата, освен като се опрем на старата идея на Платон за припомнянето. Ако четири века сте били в латентно състояние, макар и да не е било духовно латентно; ако е имало духовно плъмъче, но социално и исторически сте били в латентно състояние, то наистина трябва да си припомните Духа. И Паисий прави точно това – той припомня на българина добре забравената негова история – но история не просто като битки, като царе, като успехи, а историята на това какво е правил, как се е чувствал българинът в миналото. Аз винаги съм се съмнявал, докато не прочетох тази книга, че има някаква сериозна приемственост между Средновековна Стара България3 и България от времето на Възраждането и след него. Мислех си, че тази връзка е прекъсната, но сега си давам сметка до каква степен съм се лъгал в това! Защото не можеш да имаш будители и събуждане, без да имаш какво да будиш.

Следващите три глави на книгата – „Освобождението“, „Съединението“ и „Независимостта“, са една интересна градация в интерпретирането на свободата. Свободата в българската национална история като провиденция на Духа. „Ако в едно начало не стои идеята за свобода – казва Ваклуш Толев – новото не може да бъде понесено! Свободата е единство между Дух и материя. И олтарът на свободата приема само една жертва – човека!“4

Истината ще ви направи свободни – е казано в Евангелието. Познанието и просветлението за дълбоката същност и мисия на човека всъщност го прави свободен, защото го прави тъждествен на неговата окончателна мисия – да бъде бог в развитие.

И последно, с няколко думи за Азбуката, която според Ваклуш Толев е харизма от Бога, а не измислица на ума. 24 май е наистина уникален празник поради уникалната мисия на делото на Кирил и Методий, на Климент и Наум, на светите Седмочисленици. Буквата не е знак – тя е символ, т.е. ключ към Вселената. И от тази гледна точка славянската азбука отключва осъществяването на нова мисия – на провиденция на Духа в ново измерение. Делото на Кирил и Методий и на светите Седмочисленици въобще – това е Вселенска мисия, която е бликнала чрез българската култура. Вселенска мисия, която е създала Вселенска култура – създала е Достоевски и Толстой, създала е Яворов и Славейков... И от тази гледна точка тя не може да не бъде разпозната като универсална.

Предпоследната глава от книгата е за 13-те поименни безсмъртни българи, които г-н Толев поставя не в български пантеон, а в един Дом-светилище, за който счита, че трябва да бъде осъществен в България – с цел да бъдат празнувани именно тези 13 личности. Защото „не институцията, личността е свещена“5 – казва Ваклуш Толев.

Струва ми се, че в рамките на обществения дебат някои от тези личности могат да бъдат оспорени, други, разбира се, са безспорни. Но във всички случаи безспорна е идеята за това, че историята се осъществява чрез личности-водачи. Това не означава, че другите нямат знание. Но така или иначе, ако погледнете дори с окото на регистратор върху новата и най-новата европейска и световна история, ще видите какво значение понякога има една-единствена личност. Какво е значението на Де Гол за Франция? Какво е значението на Конрад Аденауер за Германия? Примерите могат да продължат.

И оттук бих искал да приключа с една скàла, която намираме в книгата и която е ск`алата на еволюция на съзнанието на човека и на мисията на човека в рамките на историята, разбрана като провиденция на Духа. Човекът тръгва като същество, в общността се реализира като индивид, в структурата на своята свободна личност се реализира като човек и в бъдещето ще бъде събожник, т.е. ще бъде личност, която носи дълбокото съзнание за своята тъждественост с Вселената и с Бог, начело на Вселената.

Който вярва в провиденцията на българския дух, вярва в бъдещето на България! Днес е трудно да се вярва в това, но ако прочетем тази книга, имаме по-голям шанс да го направим, отколкото ако просто продължим да живеем в бита, който ни заобикаля.

Тази книга има още една глава, която е за Духовната вълна на Мъдростта. Но аз смятам, че основателят на Общество Път на Мъдростта – Ваклуш Толев, има пълното право да представи тази глава сам, а не да разчита на когото и да било друг да направи това.

Благодаря ви!

 

Ваклуш Толев: На тази воля, която можа не да структурира, а да обясни тайните – моята покорна благодарност, г-н Минчев!

Една тайна крие идеята за смъртта. Ние сме може би единственият народ, на чието знаме е пишело: „Свобода или смърт“. Идентичност – свобода или смърт! Значи, извън ограничението на живота, имате една друга идея за свободата – свобода в идеята за безсмъртието.

Виждате как е намерена контраверсността – това, което наричаме жизненост, да има гробно възкресение. Не умиране – умиране правят съществата, не и Духът!

Благодаря Ви от сърце!

 

Петко Атанасов: Четейки „Духовните дарове на България“, а те така или иначе представят един синтетичен модел на живота и творчеството на Ваклуш Толев, човек си дава сметка, че през целия си живот той е градил един храм на българския дух. И в този втори том ние виждаме иконостаса, виждаме и годишните празници на този календар. Това е една особена синтетика, един особен поглед и една особена визия върху структурата на мисленето за България. Защото, ако има български дух и ако си заслужава да се говори за него – той трябва да бъде произнасян, да бъде хвален, да бъде представян от достойни хора.

 

Ваклуш Толев: Благодаря за проявената същност – битие без Бог няма, само че хората не са търсили Бог там, където е, а Той е съобщаван!

Уважаеми дами и господа, първом държа да благодаря за вашето присъствие! Тайната на човека не е в молитвата – тайната е в аурната му същност! Това човечество, което наблюдаваме и за чиято планета говорим (за нейните милиарди или милиони години), не е имало само един Бог. Това човечество е изповядвало тотеми; изповядвало е и звездно небе, и слънчева земя; изповядвало е и водни, и планински богове... Това човечество е имало хиляди богове. Да, имало е култура или поведение за религия, но не още вяра.

Така че, когато институтите искат да вземат връхнина над прозрението на боговете, трябва да научим една елементарна тайна. Какво направи християнството – призна Сина Човечески за Син Божий. Има ли по-голямо достойнство от това признание и впоследствие по-голяма пошлост от това да се открадне на човечеството идеята за човека, че е бог?! Отделен е въпросът какви привилегии институцията е дала на Сина. Защото Отец не са Го разпнали, но Синът Му е разпнат. Затова подсказах тезата, че идеята за смъртта е и идея за безсмъртието.

Не може така да продължаваме с тотемно мислене за божествени неща. Аз съм изумен от всичко това, което продължава в човешката история поради дивашки приход на човешки същества със свои богове и свои олтари...

Вижте, човечеството, тъй или иначе, от Духовната вълна на Сътворението до Духовната вълна на Любовта, която сега изповядва, много е учило и ще има още много да учи... В Духовната вълна на Правдата имаше един „остроумник“, който каза, че има зло, на което трябва да се отмъщава. Напудриха идеята за добродетелите, за да я направят олтар на изповедание. Така не се прави Път! Затова Иисус имаше дързостта да каже: Аз и Отец едно сме!

И така, както г-н Минчев каза, аз не мога да не твърдя, че човекът е бог в развитие. Една тайна съм разработил в другите си книги: приливът на Духовните вълни, който именно йерархира и освобождава! Тогава идеята за свобода чрез смърт не е бреме...

Тези феномени, които съм описал в първия и втория том, имат само една характеристика: „Духовните дарове на България“ е аурна същност – аурна същност срещу социална страст! Следователно тази дружба на единство между Дух и материя е дала някакви олтарни знания за одухотворяването. Затова е казано, че България е аурна същност срещу социална страст. Това е единствената държава на Духа... Не говоря за Индия, която изповядва културата на вътрешния Дух с неговите седем центъра – това, което окултистите наричат Кундалини – духовната сила в човека. Кундалини чрез седемте центъра в човека открива именно аурната същност – докато социалната реалност осъществява брожението и битката между Дух и материя.

Религията не е още философия, а вярата без философия не може. Но коя философия – концепциалните полета, с които обясняваме тайните? Не, няма тайни, както няма зло, има нееволюирало добро! Чрез тази идея вие умивате образа на скръбта – стига с тези скръбни навеи върху бъдещето на човечеството!

Аз дължа благодарност на вашата присъственост, дължа благодарност на хора. Дължа моята благодарност на двамата предшественици, които интерпретираха човека – бог в еволюция! Тотемът отдавна умря. Обсебването на човека от Бога е криворазбрана цивилизация. Бог не обсебва, а благодари на дадеността човекът да Го сменя в почитание и признание на Върховенство! Какво да кажат онези, които са изповядвали тотема?! Имали ли са Бог Отец, Бог Син, Бог Светий Дух – които изповядва сега цивилизованият свят? Докато дивашките още континенти имат един естествен прираст – именно социалния спазъм. Но този спазъм ги събужда към аурна същност.

Вашето присъствие много ме радва, но и ме смущава, ако още не сте хвърлили старата дреха, за да сложите дрехата на служението на великото тайнство: Аз и Той сме едно!

Проблемът е недискусионен – грешка е да се мисли, че „в дискусията се ражда истината“. За Истината ще има нова Духовна вълна. Тя не е дали може да понесете „партийния си билет“; тя не е, дори ако щете, цялата откровенска тайна, която има малки и големи пророци, но не и Учители! Съзнанието на човека иска, но духовността му се храни още със субективната знайност на ума. Но умът не е духовност, а само услуга за съществуване. Разбира се, идеята да се съществува не е по-малко важна – има смърт, защото има безсмъртие!

Впрочем, аз празнувам своята 90-годишнина. Не мога обаче да огранича и да не възхваля будното съзнание. А то има своя Кундалини – това, което само прабългарската религия имаше: Оренда! Това е нещо изумително. Никой в хилядилетията не е имал Оренда – духовна сила, която индийците само изповядват. (Малцина са пък, които работят с тази енергия.) И тогава вие ще разберете дали 700 години робство са били робия за съзнанието на българина, или са една потенциална даденост на континента...

 

Петко Атанасов: Как мислите – дали е философия това, което пише и говори Ваклуш Толев? Ако трансцендентната същност на философията е да се занимава с отношението на човека към Бога – това е философия; ако основните теми на неговото творчество са отношението към Любовта, Мъдростта и Истината – това е другото име на философията: любомъдрие. Любомъдрие на Духа – така бих определил неговите работи.

Главният редактор доц. д-р Кирил Коликов, който дълги години работи със Словата на Ваклуш Толев, ще сподели свои специални впечатления тази вечер.

 

Кирил Коликов: Уважаеми Учителю! Първо искам да Ви поздравя с 90-годишния юбилей и както знаете, ние наричаме този Ден – Ден на Рождеството. Така че: Честит Ден на Рождеството!

Скъпи гости на днешното тържество и събожници, както ни нарича Ваклуш Толев! Учителят Ваклуш прави съществена разлика между раждане и Рождество. Всяка година, в продължение на 30 години, той даваше Послания на Планетния Логос, чрез които очертаваше духовните граници на развитието за следващата астрономическа година. И точно преди 9 години – през 2004 година, в 27-ото Послание, той каза така: Познайте тайната на раждането и Пътя на Рождеството! И по-нататък развива идеята си за тези два аспекта (които са много актуални в момента – по случай неговата 90-годишнина). Да познаем тайната на раждането – значи да разберем, че това е човешкото, което е вложено в нас като цялост още при Сътворението, т.е. като всички енергии, които са дадени на образа и които ние трябва да осъществяваме в своята еволюция. Докато Рождеството – това е вече Божественото, Пътят на Диханието, или на подобието, вложено у нас. Нещо повече – в 27-ото Послание Ваклуш завършва така: раждането е за еволюиращия, а Рождеството е за Посветения! И ние не можем – никой от нас не може да не признае, че Рождеството е Пътят на Посветения и че днес е Ден на Рождеството. Така че още един път: Честито!

Сега, понеже беше споменато за 90-годишнината като една странна дата, ще се спра само с две-три думи на това число – 90, което е, както г-н Петко Атанасов каза, 9-ката и 0-та. Ще представя тези 90 години пак чрез думите на самия Автор, т.е. Авторът за Автора!

В едно от Посланията на Планетния Логос – за 1998 година, която нумерологично е 9, той разглежда 9-ката като противовес на 6-ицата. Енергията на 6-ицата като покълналото семе, а на 9-ката – като плодилото семе, т.е. вече като енергията, която дава плод.

А в следващото Послание – за 1999 година, която нумерологично е 10, Ваклуш разглежда 10-ката като посветена – като божествената енергия на 1-ицата и като един нов цикъл – 0-та. Т.е. Посветената Десетка по принцип дава една нова енергия, вложена за един нов следващ цикъл на планетата.

Така че 90-годишнината са 9 такива цикли и искам да отбележа, че тази книга, която представяме днес, е деветата на Ваклуш Толев. Това е деветата книга – след първия `и том, след трилогията „История и теория на Мировите религиозни учения“, след „Седемте Лъча на еволюцията“, Алманаха „Послания на Планетния Логос“, стихосбирката „Разпилени бисери“ и след изумителната книга „Беззаветен Завет – Посланията на Планетния Логос“, която излезе в началото на миналата година.

Така че има много съвпадения на днешния ден, в който Ви честитим новата книга, Учителю!

Няма какво да добавя след казаното от г-н Минчев за „Духовните дарове на България“. Той много добре очерта идеята на книгата – самосъзнанието, което заслужават българите, да бъде възстановено, да бъде възродено... Защото в „Духовните дарове на България“, и в двата тома, много ясно, бих казал образно, Ваклуш раздухва пепелта, която се е насипала от времето – и от робствата, и от диктатурите – върху нашите съзнания, за да може да открои значимостта на българския национален дух. И това не са някакви панегирични възхвали или пък националистически идеи, а са анализи през погледа на Учението Път на Мъдростта. Така фактически се извежда същността на явленията – те се посочват, дефинират и се представят в тяхната истинска същност.

Въпросът е: защо трябва ние, българите, да събудим своето съзнание? Неслучайно последната тема е „Мъдростта – Нова култура“. Защото българският народ (това вече наистина може би много хора няма да повярват, както и г-н Минчев каза за величието на нашия национален дух) има мисия в Третото хилядолетие и тази мисия е да бъде предадена една Нова планетна култура. И там – в книгата, са разгледани характерните елементи на Мъдростта. От една страна, за да бъде представена тази Нова култура, от друга страна, за да се види, че българският национален дух в своето историческо осъществяване има и една нова задача, един нов връх. Това е именно изграждане на Културата на Мъдростта!

И не на последно място – аз бих даже препоръчал на читателите, които не са чели книгата, да започнат с тази глава. Не с първата, а с последната да започнат, защото по този начин те могат да схванат и предишните глави. Така те ще разберат и езика, и стила, и анализите, и погледа върху предишните глави.

Препоръчвам на всеки мислещ българин да прочете „Духовните дарове на България“, за да осъзнае своето място в тази свещена земя!

Да благодарим на Учителя Ваклуш Толев, че ни отваря очите!

Благодаря Ви, Учителю!

 

Ваклуш Толев: Благодаря на доц. Коликов, чиято воля не беше спряна от съблазни за величие – да направи неспирен поход из Родината ни. Той ми беше опората и, разбира се, чертаеща пътека из България, която обиколихме може би повече от 20 пъти, за да направим Обществото Път на Мъдростта. Той редактира и списанието, той е и главен редактор на всички книги, които са излезли досега от мое име. С много благодарности за жертвата!

А Пътят – той е казан: една завеса пред планетата се вдига, един олтар се открива и там се извършва едно служение – Пътят на Мъдростта. На списанието стои надсловът Няма зло, има нееволюирало добро. Благодаря от сърце за цялата тази Пътна жертва!

 

Кирил Коликов: И аз благодаря. И искам да Ви пожелая следващата посветена 10-ка нека да издадем върховата Ви книга – „Мъдростта в скрижали“.

 

Ваклуш Толев: „Мъдростта в скрижали“ носи отговорност да бъде издадена. Аз дали ще свидетелствам от Небето или от Земята – вече няма да има значение!

 

Петко Атанасов: Сега искам да поканя д-р Илко Семерджиев – председател на Международния институт по здравеопазване и здравно осигуряване, да сподели своите мисли за познанството си с Ваклуш Толев, за идеите му, за издаването на неговите книги и за препятствията и радостите в края на събитието.

 

Д-р Илко Семерджиев: Почитаеми г-н Учителю Ваклуш Толев, за много години! Уважаеми гости, близки до вълненията ми и поради това и до сърцето ми, скъпи госпожи и господа! Ние сме се събрали да почетем Учителя за неговата 90-годишнина. Но преди това той ни е почел с поредния брилянтен труд – нещо, което за мен не беше в никакъв случай изненада, а изключително удоволствие да прочета.

Разбира се, темата, която той продължава да развива с акцент върху историзма по българските земи, не може да не бъде безкрайно интересна за всеки българин. Историята достатъчно убедително и настойчиво търси фактите и ги представя. Енциклопедичният ум на Учителя е направил това, но е отишъл по-далеч. Аз искам днес да го посоча не като обикновен читател, но като голям почитател на неговото творчество – отишъл е много по-далеч!

Да, историята дава отговор на въпросите: кой, кога, къде, какво, как, но много трудно дава отговор на въпроса защо? За да отговориш на този въпрос, не е достатъчно да си само в линейното време – трябва да си над него. Трябва да виждаш и назад, и напред, трябва да имаш прозрение. За да отидеш още по-напред – да свалиш до хората, до тяхното знание смисъла, значението на това, което се е случило – на тези факти, които ни сочи историята. Това прави Учителят за нас!

И аз днес, искайки да му пожелая много, много здраве и успехи в това, което винаги е правил, ще кажа и още нещо, което мисля, че споделих с вас преди две години, когато представяхме първия том на „Духовните дарове на България“. Тогава получих голяма радост освен от съдържанието на книгата, и от това, че видях на корицата римското I, което означава, че ще има II. Чакаме с нетърпение и „Скрижалите на Мъдростта“.

Затова днешният празник е не само негов празник – той е празник и за нашите библиотеки, той е празник за четящите ни души и най-важното – той е празник за Духа на България! Защото историците пишат за фактите от историята на България, но само тези, които имат вдъхновение и прозрение, пишат за Духа на България.

Благодаря, Учителю!

 

Ваклуш Толев: Г-н Семерджиев, аз искам да кажа – някои отиват на църква, когато камбаната е била, а Вие направихте обратно – нямаше още камбана, но бяхте в църква. Става въпрос за вътрешната църква на човека, не за институтите. Вие поискахте знания и след това служение. А това не беше вече риск, че може да бъде похабена чуждата съвест. Благодаря Ви от сърце!

Благодаря ви на всички! Това, което направихте, е да се качите на Небето без стълба.

 

Петко Атанасов: Тази книга, за да види бял свят, имаше нужда от помощ и тази помощ беше дадена от Министерството на културата. Един много мил реверанс от Министерството, на което сме склонни винаги да му благодарим, когато има подобен жест.

Тук тази вечер един ученик на Ваклуш Толев – художникът Спас Мавров, е приготвил малък подарък за него.

 

Спас Мавров: Основната тема извън рождения ден на Ваклуш Толев е книгата, която е издал. Онези, които са хванали Светлината на неговия живот, рано или късно няма да могат да се разделят и с неговите книги. Рано или късно – ще четем, ще четем, ще четем... Аз обаче съм един от малкото щастливци – казвам „малко“, защото кръгът наистина беше малък в онези времена. Става въпрос за 1970 година. Тогава бях поразен от всичко, разбира се, с моите младежки разбирания – от всичко, когато в една тайна среща, в дома на скулптурката Златка Асенова, разбрах за първи път за идеите на Ваклуш Толев. В онези вечери започвахме около 6–7 часа вечерта да говорим и се случваше така, че някой казваше: полунощ вече мина – не е ли време да си ходим? Та в една от тези вечери аз с младежката си още неопитна ръка се опитах да направя един портрет на Ваклуш. Тогава той, в тези тайни срещи години наред в дома на скулптурката Златка Асенова, отвори прозорците на моята душа за Духовното, за Божественото – за онова, което е над нас, над битието ни и направи нещо, за което аз едва сега си давам сметка – подпря тези прозорци по някакъв свой начин, за да не се затворят повече.

Затова, Ваклуш, на твоята 90-годишнина искам да ти подаря този младежки опит да те нарисувам в онези времена, за да могат те винаги да са с нас – духът на Златка, на Дида – на всички, които бяха там. И да ти благодаря за това, че моят живот придоби друго качество, друго направление – аз станах просто един друг човек благодарение на теб!

 

Ваклуш Толев: Нужно е да си буден, за да можеш да кажеш тези неща. А това, че се е намерил някой, който ти е отключил вратата, за да запали кандилото в твоя вътрешен храм... Аз ти благодаря, че не си ме забравил!

 

Петко Атанасов: И нека завършим тази вечер с това голямо и велико послание от Ваклуш Толев: Българино, познай своя Дух!

 

Със съкращения 08.01.2013 г., София, Национален дворец на културата

 

[1] Ваклуш Толев. Духовните дарове на България. Т. 2. 2012, с. 9-10.

[2] Херменевтика (гр.) – теория и изкуство да се тълкува стар текст. Речник на чуждите думи в българския език, София, Наука и изкуство, 1978.

[3] Стара България – по аналогия със Стара Велика България, основана от кхан Кубрат през 632 г., чието продължение някои смятат, че е Дунавска България на кхан Аспарух. (Бел. ред.)

[4] Ваклуш Толев. Духовните дарове на България. Т. 2., 2012, с. 103, 95, 77.

[5] Пак там. с. 147.

НУР 2018
НУР 2017
НУР 2016
НУР 2015
НУР 2014
НУР 2013
НУР 2012
НУР 2011
НУР 2010
НУР 2009
НУР 2008
НУР 2007
НУР 2006
НУР 2005
НУР 2004
НУР 2003
НУР 2002
НУР 2001
НУР 2000
НУР 1999
НУР 1998
НУР 1997
НУР 1996
НУР 1995
НУР 1994
НУР 1993