Зареждам...
„Духовните дарове на България“ том II – „Историзмът в българските земи“ (Представяне)

„Духовните дарове на България“
том II – „Историзмът в българските земи“

(Представяне)

„Духовните дарове на България“ е аурна същност срещу социална страст!

Жорж Трак: Добре дошли на всички! Изключително съм радостен, че в този зимен ден можем да посрещнем в Културен център Тракарт Ваклуш Толев и всички вас – духовни приятели, близки на сърцето ми хора. Щастлив съм да видя едни озарени лица, изпълнени с вяра, с оптимизъм, с надежда. Нека чуем Словото на г-н Ваклуш Толев, от което имаме толкова много нужда всички; да проследим мислите на един човек, който ни води по светъл духовен Път.

 

Ваклуш Толев: Първом, да извърша своята благословия над вас за вашата жертва – и лична, и пътна, и социална. Защото личността ви е предоставена, но Пътя трябва да извървите, а служението ви – да промени света!

Благодаря на онази социална воля, която във вашата лична пътека ви доведе днес до нашата среща. Благодаря ви от сърце, че сте тук – за онова причастие на Новата Духовна вълна – на Мъдростта, за чиито пътници сте избрани. Волята на Всевисшия във вашата изява да получи Своята присъственост!

 

Изпълнение от Иван Кабамитов на Молитвата на Мъдростта

 

Жорж Трак: Днес пред вас са г-н Коликов – главният редактор на „Духовните дарове на България“, и г-н Шивачев – директорът на Историческия музей в град Пловдив. С тяхна помощ ще представим най-новата книга на Ваклуш Толев – „Историзмът в българските земи“.

 

Кирил Коликов: Уважаеми г-н Ваклуш Толев, уважаеми г-н Жорж Трак, уважаеми г-н Стефан Шивачев! Скъпи гости, събожници! На 21/22 декември се сменя астрономическата година. И в продължение на 30 години – от 1977 до 2006, Учителят Ваклуш Толев ни даваше Послания, за да живеем съответната Нова година с нови духовни енергии, с нови идеи, с нови знания. И той определи 21 декември за Ден на Посланията на Планетния Логос.

Защо решихме да направим първото представяне на новата книга на Ваклуш Толев „Духовните дарове на България“, том II: „Историзмът в българските земи“ в дните, свързани с Посланията на Планетния Логос, и то в аурата на това духовно-културно средище? За да изживеем едно ново Послание на Мъдростта – Послание на Мировото съзнание към планетните поселници, Послание за битката между духовността и социологията в свещените български земи!

Тази книга е една доктрина на Мъдростта за неповторимите прояви на българския национален дух в еволюционните тласъци на народа ни. Тя осветлява със своята виолетова аура социалните събития, за да осъзнаем защо те са се случили и да разберем мисията на българите в промяната на културата на Третото хилядолетие, т.е. при зараждане на Шестата Коренна раса.

Ученията на Великите посветени са, както е дадено в Евангелията, като калчицата, с която Христос намазва очите на сляпородения и го праща да се умие, за да прогледне. Затова от Редакцията поднасяме на Автора току-що издадената книга със следния надпис и с поклон:

 

  • На Автора, Учителя Ваклуш Толев!
    С благодарност за вътрешното зрение, което ни дарявате!
     
    22.12.2012 г.                                     От Редакцията
     
  • Заповядайте, Учителю! И честита ни нова книга!

 

Ваклуш Толев: Благодаря за оказаното внимание. А за вашата щедрост и за вашия труд – време е да овършеете вързаните снопи с плодоносието.

Светът ви чака, Деца на Деня! Неслучайно казах: Деца на Деня – заради онази нощ, която иска да открадне от вас Деня. А Денят ви носи в изобилие жътвата, която направихте и чийто плод трябва да дадете на света.

Благодаря ви на всички! Лично на твоята воля, Кириле, в съпридружителство и жертва – благодаря от сърце!

 

Кирил Коликов: Моля г-н Стефан Шивачев, директор на Регионалния исторически музей в град Пловдив, да представи книгата.

 

Стефан Шивачев: Уважаеми г-н Ваклуш Толев! Уважаеми приятели! Много е лесно да се представя книга или историческо изследване, основано на факти, разказващи някаква история. И много трудно е, когато се представя една книга, търсеща истината за българската история – тези вътрешни подтици, които карат владетелите и духовните водачи да предприемат и предизвикват големите промени в съдбата на България. Дваж по-трудно е да се представи една книга, когато нейният автор е изключителен, когато е вещ познавач на българската история.

Ще си позволя да цитирам някои пасажи в книгата, които по изключителен начин разкриват идеите на Автора: „Историята, разглеждана като върховен правник, няма нищо общо с историята, отбелязваща факти, защото те не са истината – те не са и научен урок, а погребална песен. Няма по-голяма илюзорност от фактологията в историята, представяна като творчески процес. Ето защо си позволявам да казвам, че фактите са гробари на истината! Фактите никой не ги дебушира, за да се видят енергиите, които са ги направили! А за жалост, сега има толкова смешни и толкова обидни факти като исторически дадености... Трябва да видим не историята като констатация, а провиденцията на историческия Дух – как се манифестира! Защото всяка личност има свои броени дни; всеки държавник има свои белязани дни, а всяка държава има свои исторични дни! Ако се изпусне тази метафизика, тогава каква нагледност има в приложната всекидневност на света?!“[1]

Всеки човек, изкушен от историята, си е задавал множество въпроси за съдбата на народите и техните държавни образувания: защо хиляди народи са потънали в забвение, защо са осъдени да вегетират – те нямат предназначение в мисията на човешката цивилизация; как се е съхранил българският народ и каква е неговата мисия; каква е ролята на владетеля и духовния водач, на цезаря и жреца, както ги нарича г-н Толев: „Волята на цезаря носи идея за история, молитвата на жреца носи отговорност за святост!“[2]

В аналите на тази книга, която представяме днес, ще намерите един нов мироглед, който дава преценка на историческите събития. Книгата е ситуирана в няколко части, които разглеждат основни теми от българската история: „Историческата роля на Българската православна църква“; „Будителството – Национална свяст“; „Трети март – Осъзната съдбовност“; „Съединението – Идея за целокупна България“; „Независимостта – Право на трон и на лична съдба“; „Денят на българската просвета и култура – Празник на духовното дарование“; „Ден и Дом-светилище на 13 поименни безсмъртни българи“; „Мъдростта – Нова култура“. Дори само това тяхно изброяване ни дава възможност да направим извода, че тази книга трябва да присъства в библиотеката на всеки истински българин!

Основната теза на Автора относно Българската православна църква е, че историчността, която тя е оставила, я отделя като едно изключително явление в българската история. Много пъти аз и мои колеги историци сме се замисляли: каква е тази сила, която е притежавал княз Борис I Покръстителя; каква е тази мъдрост, каква е тази далновидност, за да прозре истината, която и днес крепи българския народ? Истината, че съединението на словесието на славянските племена и на кремъчната воля за национално битие на прабългарите в една единна спойка е онова, което определя съдбата на България през следващите хилядолетия. Дори когато сме нямали Църква като официална институция, тя е правила историзъм – давала е духовни стимули, за да не се загубим като народ...[3]

Българската православна църква никога не е губила своето присъствие в душата на българския народ, казва г-н Толев. Защото, ако погледнем по-нататъшната история на България, ще видим, че в тези страшни векове от ХV до ХVIII–ХIХ – вековете, през които ние сме били под османско владичество, или турско робство – в тези векове това, което е крепило българина, което го е съхранило, са били тези знайни и незнайни клирици на Българската православна църква, които в далечните манастири, в планините някъде закътани, далеч от погледа на завоевателя, са съхранявали българщината.

Има много неща, които отличават нас, българите, от другите народи – не само балкански, не само европейски. И едно от тях е това, което по изключителен начин Авторът на тази книга е успял да представи – борбата за българската църковна независимост. Няма друг народ, който да е водил такава изключителна борба, няма друг народ, който да е успял по този начин да възвърне идеята за своята държавност, преди още да е възстановена неговата държава. Тази борба достига своите върхове на 3 април 1860 г. – на този Български Великден, и на 28 февруари 1870 г., когато излиза Фермана за възстановяването и създаването на Българската екзархия.

Авторът, разглеждайки историята на Българската православна църква, търси отговори на въпросите и от последните двайсетина години. Само мъдър човек като него може да поеме тази мисия – да направи анализ какво става през последните 20 години: защо имаме различни синоди, защо са всичките тези крамоли, които стават в Българската православна църква? И оттук да се опита да отговори на въпроса, разбира се, положително, че и в Третото хилядолетие Българската православна църква ще бъде един от стожерите на Българската държава и на българщината.

Втората тема, която е изключително интересна и също отличава нас, българите, това е темата за Будителството. „Никой друг народ – пише г-н Толев – не е създал този изговор: народни будители.“[4] И с право той определя тази дума като най-хубавата дума в нашето Българско възраждане. Разбира се, във всичките тези дейци, във всички тези личности, които олицетворяват Будителството, можем да открием великолепния пример как може и трябва да се служи на България.

Изключително интересен е анализът на това как и защо възниква Денят на народните будители – от онова първо честване през 1909 г. тук, в Пловдив, през официалното му утвърждаване на 31 октомври 1922 г. с решение на българското правителство. И защо още през 1945 г. новата власт отменя Деня на будителите. Г-н Ваклуш Толев прави един изключителен извод: отказът от националната ни история е нашата трагедия при социализма.

Ще направя само един кратък преглед на останалите теми.

Темата за 3 март 1878 г. Защо – задава въпрос г-н Толев – това е Ден на Освобождението, но не и ден на свободата? И, разбира се, намира този отговор – защото за Автора свободата е мистично живеене. И оттук вече можем да си отговорим на въпроса: Защо на нашите знамена, на знамената на нашите участници в национално-освободителното движение е изписано това простичко „Свобода или смърт“?

6 септември 1885 г. – Съединението е новият завет на българската национална бъдност. И едно от върховните тайнства в историческата посветеност на нашия национален дух. Борбата за Съединението, това е борбата на освободения народ, но и на народ, който не е получил свободата си и части от него продължават да не са освободени.

22 септември 1908 г. – Независимостта, българската независимост като национална потреба – право на достойнство и най-голямата доблест на българския народ.

24 май – „Азбуката е харизма от Бога, а не измислица на ума!“[5]

Предпоследната част е „Ден и Дом-светилище на 13 поименни безсмъртни българи“. Ще си позволя тук също да цитирам някои от мислите на Автора. Затова защото всеки от нас има своя списък, всеки от нас има своите герои...

Авторът защитава изключително добре тезата си, че: „цар Борис III, кхан Аспарух, княз Борис I, цар Симеон I, св. Климент Охридски, св. Йоан Рилски, св. Патриарх Евтимий, Отец Паисий, Васил Левски, Баба Тонка, княз Александър Батенберг, Пенчо Славейков, Ванче Михайлов – 13-те поименни безсмъртни българи, са изведени чрез прозрение за предназначението им от историческата реалност, националната даденост и законите на съвестта!“[6].

Уважаеми приятели, аз много харесвам една мисъл. „Умният човек вижда проблемите, мъдрият – търси пътища за тяхното разрешаване“. Тук мисля, че се състои и най-важната страна на тази книга – мъдростта, която нейният Автор е вложил за обяснението на всички тези въпроси от българската история.

Много ме впечатли и една друга негова мисъл. Всеки от вас, предполагам, си е задавал въпроса: какво е история? Лично аз съм чувал стотици опити да се намери определение за „история“. А Авторът казва: „Историята отбелязва минало, прави се от настояще и дава пътища за бъдеще! Историзмът носи винаги бъдеще!“[7] Има хиляди всезнайковци, които с часове могат да разказват за миналото на дадено село или град, но не могат да отговорят на най-важния въпрос: има ли бъдеще пред техния град или село?

Накрая, препоръчвам тази книга, защото тя е написана от един човек, който познава в детайли българската история и се е заел с мисията да обясни нейното предназначение и проявленията на нашия народ през вековете. Именно затова мисля, че тази книга трябва да присъства в библиотеката на всеки истински българин!

Благодаря!

 

Ваклуш Толев: За съдбата на народа ни беше казал един от тези 13 безсмъртни българи: Бог и България – единство в двойна плът! В световната култура и история е имало различни свидетелства, но никой в прозрението си, зрящ или незрящ (защото Омир е бил незрящ, но казва зрими неща), не е направил това единство. Светът наистина има своите певци, но никой, никой в света – нито в т. нар. „мъдра“ Елада, нито в правотворителната Римска империя или във възхвалената Индия – никой не го е казвал! А всички са имали богове...

Кое е онова, което е плело венец и което го сложи над богоизбрания пътник, е отделен въпрос...

Благодаря от сърце за представянето от нашия приятел г-н Шивачев на втория том на книгата.

Едно е да имате будност, друго е да имате признание към онова, което създава път и молитва на битието на човека. И това, което трябва да направите в тази необходимост сега, е повелената бъдност и жертвата, за която сте определени!

Благодаря на вашата воля! Нека онова, което е давало идея за служение, да бъде вече надкрачено, защото битието на Новата Духовна вълна ви чака!

 

Кирил Коликов: Искам само да добавя, че книгата е финансирана от Министерството на културата по Програма „Помощ за книгата“. Благодарим за това, че се подпомогна възможността тази книга да излезе!

 

Музикални изпълнения от Вера Кабамитова и Иван Кабамитов

 

Ваклуш Толев (към Иван Кабамитов): Благодаря от сърце!

 

Иван Кабамитов: И ние благодарим за всички дарове!

 

Ваклуш Толев: Никой дар не може да бъде изкупен с благодарности, а със служение. Благодарността е корона, но причастието е промяна!

(Към Вера Кабамитова): Моите уважения! Всяка нота е път. И тя изразява величието на стълбицата – има долно „до“, но има и горно „до“!

Благодаря ви!

Има нещо, което мога да съобщя като дълг и не искам да бъде забравено. Основната енигма на тази клада – „Духовните дарове на България“, бях казал още в първи том: „Духовните дарове на България“ е аурна същност срещу социална страст!

Аурната същност на първия и втория том е далечеене от утвърдената даденост на историческите събития, третирана от нашите академици, историци, ако щете и от нашите свободни писатели. Аурната същност не е равна на фактологиите, за които аз в своите схващания съм казал: гробари на истината. Иначе толкова смешно би изглеждало да се даде признание на културната реалност на живения исторически бит в продължение на годините, която след т. нар. Деветосептемврийско въстание (казваха се дори много по-силни думи за него) наложи над съвестта на българския народ или над будността му доминантата на „основно-висшето“ образование. Това не дава истини! Или най-малко не дава граничната многовалентност на мъдростта, а само фактология, която, особено когато е опорочена, създава блеещото стадо, подчинено на съдбата.

Трябва да признаем, че имаше живяно опущение относно и съвест, и идеологии. Идеологията беше кощунство, което и сега се забелязва. Не е проблемът да се направи една елементарна констатация – че тези хора, които дадоха на своето овластяване революционност дори, си отидоха без елементарен бунтаж.

Толкова плачевно беше това състояние. Защото нито революция беше направена, нито отиването им завърши някъде другаде освен в храма „Александър Невски“! Но фактът е, че примирително се премина в един нов бит и се оказа неплодна и политическата, и социалната, и философската култура на тези 23 години преход. Защото ние не можем да говорим за плодна социология и философия в предишните години, когато тя се сумираше от едно правило – че материята определя Пътя. Не е проблем на гледище, проблем е на ход на съдба, която определя гледище, наречено схващане: материалистически доктрини, класова принадлежност... – скудоумие. Стадият на развитието е наложителен според степента на събудената знайност!

Предстои ни скоро един голям празник и аз ви честитя Светото Рождество Христово! А онова, което това Рождество можа да остави – то е да създаде молитвеност.

Когато се говори за нашето Възраждане – ние нямаме светска власт, а извоюваме легитимирана църковна. Това е един много странен преврат: няма държава, няма поданици – има роби, и в същото време те са легитимирани като държавност чрез религия… Значи има потреба – светска потреба на ума и потреба на духовната молитвеност на сърцето. И сърцето изпревари пътя на ума!

Но тези неща не са интерпретирани, освен забулването. Бяхме под робство, но не бяхме роби! Дори само този факт показва нещо, което не е интерпретирано – макар че в книгата е поставено вече.

Скъпи Деца на Деня, благодаря ви от сърце за вашата събудена отговорност и за вашия осветен храм в Пътя на Мъдростта!

 

Жорж Трак: Искам да благодаря на Ваклуш Толев. Благодаря ти от сърце! Ти позволяваш тук, в този Културен център, да гори огънчето на духовността, която е много необходима за всички, които искат да я живеят и по някакъв начин да се окажат не само приносители, а и хранители, обогатители на тази духовност, която ни е необходима.

Книгата е изключителна. Това, което е направено, е нещо, което за първи път, мога да кажа, в нашата история, в нашето книгоиздаване се случва – нещо, което да съчетае в себе си и да даде обяснение защо се проявяват в нашата страна такива чудеса. Защо тия чудеса по такъв необикновен начин се отразяват на нашата действителност! И понеже ние много рядко си позволяваме да напишем истината за нашата историчност, ти благодаря от сърце, че си успял да намериш баланса в това как Духът предопределя историята на народа ни!

Това е важното, това е същественият принос, който си направил, защото Духът е първопричината на всичко, което ни заобикаля!

Радвам се, че с тази втора книга ти завърши един цикъл, който безспорно ще събуди много българи.

 

Ваклуш Толев: Благодаря! Дължа ти благодарност – че нарушаваш хармонията си! Защото възпитанието, което нашата култура в продължение на 45 години по времето на социализма създаваше, още две прераждания няма да освободи социалистите от материализма.

А г-н Шивачев си позволи умът му да направи своята реакция срещу убежденията и това е достатъчно. Много хора са жертва на убеждението си. В това отношение, разбира се, аз посочих тази благодат, че Българската православна църквата, без да има свободна държава, прояви воля – а сега, когато има държава, тя се сви в своите доноси. Не е важно дали един донос е напакостил, достатъчно е, че една съвест е ферментирала в готовност да прави доноси...

Благодаря ви за опита да се третират нещата в тяхната вътрешна реалност, а не в облеклото. Някои дори облеклото не потачиха на един от своите князе, станал след това цар – Фердинанд. Защото трябваше да създадат „каскетска“ България. Не е обида да ходите с каскет – обида е да ограничите главата си в „каскетщина“. Тогава това, което остава, е излъчване на простолюдие. А е имало будни българи. Иначе как щяха да се огледат в Бог и България... Това е тайната! България е, която ще ви направи храм като чеда Божии, а не храм като признание за величие.

Благодаря от сърце!

 

Жорж Трак: И ние Ви благодарим. Действително това, което се случи днес, е най-ценно, защото то позволява огънят на Духа да продължава да гори.

Благодаря на всички!

 

Петър Николов: Г-н Трак, позволете ми от името на Сдружение „Общество Път на Мъдростта“ да изразим нашата благодарност. Вие лично и Вашата институция сте стожер на българската култура – не само като минало, а и като даденост в настоящето, но вие подкрепяте и Мъдростта като култура, като бъднина. Затова, както г-н Шивачев каза: „Тази книга трябва да принадлежи във всяка една библиотека“. И ние Ви поднасяме няколко книги за Вас и Вашия екип – с нашата благодарност!

 

Със съкращения 22.12.2012 г., гр. Пловдив, Културен център Тракарт

 

[1] Ваклуш Толев. Духовните дарове на България. Т. 2. 2012, с. 9.

[2] Ваклуш Толев. Духовните дарове на България. Т. 2. 2012, с. 11.

[3] Пак там. с. 17.

[4] Ваклуш Толев. Духовните дарове на България. Т. 2. 2012, с. 51.

[5] Ваклуш Толев. Духовните дарове на България. Т. 2. 2012, с. 133.

[6] Пак там, с. 149.

[7] Ваклуш Толев. Духовните дарове на България. Т. 2. 2012, с. 10, 12.

НУР 2017
НУР 2016
НУР 2015
НУР 2014
НУР 2013
НУР 2012
НУР 2011
НУР 2010
НУР 2009
НУР 2008
НУР 2007
НУР 2006
НУР 2005
НУР 2004
НУР 2003
НУР 2002
НУР 2001
НУР 2000
НУР 1999
НУР 1998
НУР 1997
НУР 1996
НУР 1995
НУР 1994
НУР 1993