Зареждам...
Молитва и Съзерцание

Молитва и Съзерцание

Молитвата е песен на човека за Бога, съзерцанието е повеление за божественост!

На молитвата и на съзерцанието различните доктрини дават различна преценка. Когато аз съм характеризирал молитвата или съзерцанието, дал съм в списание Нур известни мисли, които са цяла схема на това голямо знание. Казвал съм, че: молитвата, колкото и малка да е, е атомна енергия; молитвата е светлина в царството на отвъдното; всичко е храм, щом има в него молитвеници; безмълвието е най-доброто ни присъствие в Божия живот...

Всяко понятие може да бъде разлиствано, може да бъде размножавано, може да бъде сложено, както казахме в Молитвата на Мъдростта: Научи ни (а не Прости ни) – Научи ни живи да бъдем в Тебе! В Нур научихте, че величието е дар на Божията воля, достойнството е човешка добродетел, чистосърдечието е една земна потреба; в Нур прочетохте, че ние сме благодарни на земята, но и тя е благодарна на нашите ръце, защото изграждаме целостта: Небе – земя – човек.

Земята ни е благодарна, защото я напояваме със своята атомна енергия (без да я взривяваме). Тя е благодарна на човешките ръце, защото става все по-близка до вибрацията на човека. Когато Адам започва да култивира плътта, той култивира и земята. Тя не му дава само плод за съществуване, дава му и идея за сътворение. И човекът я пресътворява в своя организъм, в социалната даденост, в себетворението чрез всичко, що Бог е дал.

Когато откъснете едно цвете и изкажете благодарност на ароматността му, то е радостно в сълзи заради човека, който го обича. Животното е благодарно, когато го погалвате. А брат ви, човекът, който се развива, не може да не ви е благодарен за признание, макар да е още „сноумен“ в пътя от пещерата към царството Небесно!

Това е тайната в целостта на енергията ни. С това изграждаме целия свят в единство. Идеята, че трябва да одухотворим материята, е един израз на божествеността у нас! Човекът не е сложен в живота за друго освен заради своята същност. Така е било с вибрацията, сложена в кристала, така е с растението, така е с пещерния, когато е трябвало да се изработи материя заради човек. Има два вида вълни – едните ви обливат отвън-навътре, а другите (като Мъдростта) – отвътре-навън!

 

 

ЗА МОЛИТВАТА

Молитвата е дадена, за да се събуди у вас търсената благодарност към Онзи, Който ви е сътворил – тя е да пробуди виталност. Молитвата е песен на човека за Бога! Това този изключително дарен и себепознал се Бог в действие – Хермес, казва чрез своята песен на сферите. Вижте каква дълбочина на едно божество с биография на човек и на един човек с божествен живот, оставил пътни знаци за сливане с Божеството!

Кога влиза молитвата? Когато Адам, чрез потребно вложеното в него знание що е добро и лошо, слиза като съзнание на земята! В Рая нито олтар му се дава, нито е казано какво ще прави. Когато слиза долу, той започна да прави култура. И издига първия олтар – като път за съвършенство.

  • Първата необходимост за молитва е знанието!

Чрез него човекът трябва да образува културата си – за да се върне при своя Отец! Защото той Му беше рекъл: Гол съм, Господи! – Да, облечи се и иди да работиш! Облечи ума си, сърцето си, волята си... Облечи се в служение на твоя Бог, защото си като Нас, боговете, да познаваш що е добро и зло.

Но вече не е достатъчно. Мина времето на тези богове, които знаят що е добро и зло. Олимпийските богове са вършили земни неща, без да ги разграничават. Ние ги разграничаваме, те – не! Защото са имали безсмъртие, а човекът е смъртен – те не дават път за безсмъртие на човека. Но безспорно е трябвало еволюцията да ги отведе...

Молитвата става потреба за развитието ни – подсказва на човека, че трябва да жертва по нещо – докато навикне да жертва себе си! Тя започва с чад, с дим – така влиза и тамянът. Самата молитва е сравнявана с този стълб ароматен дим, защото се отпраща нагоре. А ние винаги ще `и дадем някакво земно притегляне. И така са се родили божествата на стихийните сили: „Посейдон, пази ме от морето!“, „Меркурий, дай ми злато!“, защото си бог на търговците (а никой не му поиска крилатите обувчици).

Но вижте каква тайна в духа на българина е внесъл Бог. (Не бива да спорим дали е бил Танг Ра, Залмоксис, Перун или Христос – трябва да знаем, че молитвата е еднакво трепетно и отговорно давана към всяко божество.) В духа на българина и в неговата историческа и културна пътнина има нещо, което другите народи нямат – „Азбучна молитва“ на Константин Преславски. Питайте се защо вибрациите в тази земя, в тази страна, в този народ са толкова възвишени, въпреки че нямаме пирамиди. На фараоните в пирамидите слагат „Книга за мъртвите“, за да ги научат как да отиват нагоре, а в нашите „пирамиди“ се раждат безсмъртни личности, които ни учат как да се живее.

„Азбучна молитва“ – с всяка буква на азбуката ни се разпъва шатърът на молението. Никой друг народ не я е родил, никой! Има я като юрнек (хубава стара дума, значеща „образец“) – който и да я пее вече, ще подражава. Пък нека си говорят, че сме „роби“, че сме „страхливци“. Не, ние сме възпитани в търпение – да надмогнем товара, като не се плашим от самара!

„Азбучна молитва“ говори за ширността на един необозрим дух и на едно голямо въображение, на което винаги съм се възхищавал. Макар че в тези въображения не всички неща са верни, не може да не се възхитим, че единият крак на Крали Марко е на Пирин, а другият – на Хемус. Да се възхвали така един герой (макар че става османски васал – резил за нас...) е страшно въображение.

Това е, което ме възхищава в Константин Преславски – да създаде от цялата ни азбука молитва, от всяка буква да знае какво да напише в тази молитва. Търсете всяко нещо в душевността на един народ, в собствената си душевност го търсете! Каквито искате молитви правете, но направете нещо, което може да обърне Небесата! Затова Христос казва на учениците си: „Каквото и да поискате от Отца в Мое име, ще ви даде“[1].

Коя молитва ще е потребна утре – ще реши душевността, която сменя повелята на вибрацията на виталното тяло, която идва вече да освободи и размисъла. Сега с Молитвата на Мъдростта една нова валентност, една отворена врата, един Път ви давам.[2] Тя е свобода от ум, защото е откровение на интуицията. Интуицията ще ви даде молитвата да бъдете свободни – светли в Дух и душа, целомъдрени в мисъл и тяло, свободни чрез поглъщаната енергия за святост. Достатъчно хилядилетия тялото на ума е взимало, достатъчно хилядилетия тялото на астрала е грабило за създаване на личен дом и на кръвна връзка. Това човечеството ще го разбере, но не се освобождава лесно.

  • Молитвата е възмога на човека – свобода от земното притегляне!

Научна радост беше, че се откри земното притегляне, но сугуба радост, както се казва в богословието, т.е. двойна радост е да се научим да се освобождаваме от него. С коя молитва, пред кой олтар, пред кое божество? Казал съм: свобода от многото божества, за да живеем в едно Божество – Божеството на Свободата като йерархия на Духовните вълни. Така че сугуба радост ще бъде свободата на човека от земното притегляне. А ведно с това той ще носи Земята. Това е всемирният лик на Пантократора – когато носи Земята в ръката Си. Има го в иконографията – дадеността на човека, предназначението на човека да бъде Вседържител. Щом го има там, в лицето на един Син Човечески и след това Син Божий, защо човекът, за когото сме казали, че е един бог в развитие, да не стане Бог? Радост от свобода от земното притегляне – Великите синове на посвещението носят Земята в ръката си. Това е Пантократорът, Всевластникът, Господарят!

Освен с нагледната, експерименталната познайност на света, чрез която човечеството изживява своя кризис – науката на еволюцията, познаваме себе си и света под върховенството на един велик закон – закона на молитвата. Молитвата не е само това, което сме навикнали да виждаме и което ни се дава от официалните организации или формации, наречени религии или вероизповедания. Това е за улеснение на човечеството в еволюция, дадено от ония, които нямат намерение да вземат Земята в ръцете си. Боговете носят планетата, божествата я осветяват! Затова „молитва“ значи и „пратеничество“. Молитвата е един пратеник, един апостол, един ангел. И с оглед на йерархията на вашето възприемане, на съзнанието ви, вие я пращате като потреба на вашата физиология, на вашия астрал, на вашия ум или я пращате като единство на духовността си с Божественото. Безспорно това, което организира връзката между човека и Бога – религията, създава и названията на молитвите.

Квалифицирано теологията ще ви каже: имаме молитва „просителна“, молитва „благодарствена“, молитва „хвалебствена“, молитва „покаяние“.

Просителната молитва е да искате нещо от Божеството, правите просба. А вашата духовност ще определи каква е просбата ви – дали е от нисшия свят, или е потреба да влезете в друго царство. И прости нам дълговете ни... – това е една просба, но може да кажете и: Живи да бъдем в Тебе – в Дух и мисъл. Може обаче да се иска и онази илюзорност, твърде грешна – Не ни въвеждай в изкушение (и розенкройцерите се опитват да дадат някакво обяснение).

„Отче наш“ е една молитва, която Учението за Любовта даде. Но служителите му не можаха да имат в хилядолетията прозрението, че Бог не изкушава. Бог ни бил изкушавал... – що за невежество и нахалство! Това е скръб, която се живее много болезнено. Не само в ниските полета – разни личности дават пророкувания, но не стигат до върховете, за да видят болезнеността от папагалското повтаряне на милиарди усти милиарди пъти: Не ме въвеждай в изкушение... А както е казано в Посланието на Яков, глава 1-ва, стих 13-и: „Бог се от зло не изкушава, а и Сам не изкушава никого“. Защо ще те въвежда в изкушение, а после да те избавя от Сатаната?! Ами ако не може да те избави?! Бог е Всевисш, Всезнаещ, Вездесъщ – но ти до кой Бог си се докоснал – до същностния ли, защото само Христос от човечеството е Единосъщ! Другите не са Единосъщни...

Никой няма прозрение и дързост да каже: не е вярно това! Вярното е – избави ни от лукавия, за да не изпадаме в изкушение! Защо трябва да предоставим своето мислене хилядолетия в една грешна посока? Искаме да ни избави от нашите желания, но представете си каква грижа предоставяме на Бог Отец – най-висшата ипостасност в Троичното единство! А Светият Дух, Който осенява вашата жизненост, вашето тяло, е да ви направи с прозрение, за да вървите един по-съвършен път и след това да станете Синовност, Която може да каже: Да прииде царството Ти, да бъде волята Ти...

С просителната молитва обикновеният човек иска: „Господи, дай ми! Дай ми любов, слава, богатство, дай ми власт, сила, здраве...“ Това е човекът в еволюцията, на това са го учили религиите, а го упрекват: „Бог знае всичко – защо просиш?“. Да, Той наистина знае, но човекът проси заради своето незнание, а не проси Негово знание! Ето защо списание Нур трябваше да се роди, ето защо новата Духовна вълна – на Мъдростта, трябваше да дойде. Защото, когато незнанието стана повече от знанието, е необходимо да се потърси прозрението – то дава друга сила на познанието. Това е да отлистите един лист от рационалност към интуиция, от прозрение към откровение.

Благодарствената молитва е, която човек мълви, когато е получил нещо, за което мисли, че е награден или е могъл да изпроси със своята просителна молитва, или просто, дори незнаейки, е импулсиран. Защото Висшето винаги си служи с потенциална даденост за динамична утрешност: Събуди се, сине Мой – динамизирах те с: Недейте да ядете... но змията, т.е. Мъдростта, ще рече: Ево, откъсни ябълката, няма да умрете...

Молитвата на благодарност е за нещо получено, но тя не стига до нашия олтарен Бог. Тя награждава слабия, както един Паскал ще нарече човека – мислеща тръстика, за да му дава основание да види, че Бог никога не го е пречупвал. Награждава го затова, че той може от люлееща се мислеща тръстика да стане нечупеща се, да стане Велик дъб – олтар на Вечното, от който се изгражда молението. Така че смисълът на молитвата не е благодарността, а потребата за развитие!

Хвалебната молитва е славословието, когато човекът е свободен от всякаква вътрешна потреба – не иска, нито благодари, а хвали. Това се дължи на вечното у нас, което за мигове в живота се пробужда. Както славеят, чиято песен никой няма да надмине. Каква е наградата на славея, че пее – тази, че изявява Бог в музика. Песента му може да е еднообразна, но е вярна. Вярна е на Твореца му! Така е и с човека с хвалебната молитва. Понякога не знае защо трябва да хвали Бога – защото му е радостно, защото му е свободно... А онзи, който си напълнил хамбарите: А сега, душо, яж, пий, весели се, имаш много блага за много години – и Вечният свидетел на еволюцията му казва: „Нощес ще ти поискат душата; а това, що си приготвил, кому ще остане?“[3].

Хвалебната молитва е свобода от лично притежание, тя е пробуденият Бог в душата на човека. И никой за нищо не може да упрекне, че към този човек Бог е щедър. А който е приел закона за прераждането, ще знае защо душата на някого е радостна. Дори само да е наследил със закона за наследството оня свой прадядо, който, хвърлил кожуха на маймуната, е казал: „Ето, станах човек!“... (Не онзи Ето Човека!, а „станах човек“.) Защото тогава няма по-голяма радост в еволюцията, в ангелския и в божествения свят. В душата ни има тази благодарност. Така е било, когато Адам слиза и си прави олтар. Олтарът е първата тайна на човека, защото в Рая няма олтар, няма кого да търси Адам. Осъзнал се на земята, хвалебната песен започва от великото търсене в еволюцията на себе си чрез олтар.

Но преди еволюцията си Адам е извършил нещо, което не е в таблицата на моралната градация, не е в закона на Правдата. Тази т. нар. грешка, че е познал добро и зло, не е първороден грях, а еволюция. Това му е поставило възможността на преценка – щом нещо го озари, да сложи огледалото и да види, и да каже: „Да, добре; не, сгреших“.

Покайната молитва е, когато на човека са му сложили веригата, че е грешен. Една по-висша законодателност като послание е дошла да му определи път, но той не може да бъде виновен преди това, преди да има познание за великия закон. Защото Христос казва: Ако не бях им говорил, не щяха да имат грях![4] А на човека му вързаха веригите на първороден грешник и му обесиха една нравствена таблица. И понеже се изгражда държава – най-добрата социална функция е да се покае. Но покаянието става пред образ човешки, не всякога облечен в добродетели Божии. Това е трагедията. Който познава историята или който може да надникне в т. нар. музей на астралните образи, ще види такива неща. Оскар Уайлд го пише в своята книга „Портретът на Дориан Грей“[5]. Играе си човекът, а там се чертае...

Идеята за покайната молитва има стойност в смисъла, че се съзнаваме в несъвършенство. А когато се съзнаваме в несъвършенство, чуваме гласа на пробуденото Божество у нас според нашата йерархия. Така че покаянието е не само идея за коленичене – покаянието е идея за свобода от верига. То води до една причастност, която е вътрешният огън на родената мисъл да изгори с онова, което е събудило телесата чрез тялото на желанията – да поревне, да поиска, да се наслади. И вижда се, и един Орфей не го крие: „Живата Евридика ме бе дарила с упояващо блаженство, мъртвата Евридика ми позволи да намеря Истината!“[6].

Молитвата може още да бъде квалифицирана като лична, обществена или Всемирна.

Личната молитва е или вътрешна, или външна, но човек сам общува, сам се търси, сам изразява своята благодарност и сам понася своята награда или казън. Но лична молитва не означава, че нямате право да се молите за човечеството – напротив. Христос често привечер е отивал в близката планина и е оставал с часове сам, за да се помоли. Това е била лична молитва за всички. И Той го извършва публично след това на Разпятието на Голгота – Отче! Прости им, понеже не знаят що правят![7]. Една лична молитва за социална правда, за социално прощение, за да ги освободи от онова, което накамарява историческата беда в действие – заради самото бъдеще.

Личната молитва е рисковано да я заключим само в собственото си ковчеже. Разбира се, когато зрелостта на личността е божествена, тази молитва е и универсална и тя напоява цялата Космичност с енергии, които невидимо действат на човека. Понякога човек си казва: „Нещо ме осени!“. Как така те осени? Осени те енергията на ония посветени, които са напоявали битието на тази планета със святост! И тогава, когато ти си сложил една валенция – улавяш. Не както сега – да си купи човек сателитна антена и да гледа илюзорности. Не е опасно, че хората нямат мярка – опасно е, че ония, които носят отговорност, хранят безмерието на низостта. А някога фараонът, монархът изпълняваха дълг – в Лъча на Жизнелюбието носеха отговорност за битието на собствения си народ или на човечеството.

И така, молитвата лична, когато може да бъде толкова свята, че да обслужи човечеството, е именно на белязаните синове на жертвата. Христос даде една молитва: Отче наш, Който си на Небесата! Да се свети Твоето име... – един призив, който извиква святост – ...да дойде Твоето царство, да бъде Твоята воля! – това е Битие! А след това ще се иска: Насъщния ни хляб дай ни днес... Да, това е една идея за съществуване, без която не можем. Човекът трябва да бъде нахранен, за да не срещаме всеки ден упреците, че има гладни. Но едва ли ще намерите някой да каже: „Гладен съм за Тебе, Господи!“. Някой казал ли е, че е гладен за Бог? А Христос ги предупреди: „Не само с хляб ще живее човек, но с всяко слово Божие“[8]. Ето живот!

И понеже човекът живее с несигурност, и понеже човекът трябва да се види в другия, ражда се необходимостта от обща молитва.

Обществената молитва е, когато в мистериални церемонии с хоругви вървят в известни тържества или известни процесии на скръб; или когато в съвремието една войска ще потегля в двубой, ще я извикат на благослов. Но отсрещната страна и тя си има бог, и те се молят. После казваме, че човечеството не върви напред – защото то във взаимна динамика се унищожава, вместо мъничко да се качат хората по стъпалата на Яковата стълбица... И лошото е, че обществената молитва повече има демонстративен характер и е искане. Така е създала видимите големи мистерии, простряли се от Атина до Елевзина. И докато изходят т. нар. „свещен път“, ритуално отправят обидни думи и изрази. Това е трагедията на общата молитва – отиват на моление в светилището, но се отправят „любезности“. А Христос казва: Влез в скришната си стая – навътре, още по-навътре – и се заключи[9].

Молитвата е най-видимият знак, за да бъде спряна необюздената човешка потреба за елементаризми. Ето ви кръстния знак! Той е сложен, за да може човекът, който отвътре още няма будност, като види тази тайна, да се спре за молитва. Ама не както го правят по мегданите, за което Христос упреква фарисеите и евреите: Лицемерно дълго се молите, а изпояждате домовете на вдовиците[10]. И тогава, когато съм ви казал, че религиите най-бавно стареят и най-дълго стоят стари, аз не правя упрек, а искам някой да започне да еволюира. Още стоят там книжници и фарисеи, още виждам и тук варосани гробници! А се оскърбяват, ако ги поканите на живот. Оскърбяват се, защото общата молитва е най-доброто заблуждение.

За общите молитви се изграждат и обществени сгради, форуми, църкви. Правят се моления на площади (Panem et circenses – хляб и зрелища); изграждат се обществени богослужения – церемониалните, накичени с жезли и корони, с 12 щита ще бъде носен новопокръстеният император или фараон; ще дойдат хоругвите, ще дойдат знаците, белязани за известна религия... Един Константин Велики вижда в небесата светещ кръст с надпис: „С този знак ще победиш“. Ето как е намиран един стимул за обществено моление, за обществена молитва, която е впрегната в социални действия, и то често с лоши намерения.

Всемирната молитва е, когато една Личност дава Духовна вълна в това, което се нарича живот на Космоса и планетата. Умът ще се храни от Негова излъчена мисъл, Духът ще се освети от Негова молитва! Христос ще отиде на планината и ще направи Своята проповед; ще отиде на Тавор и ще се яви в сияние между енергия и Същност; ще отиде в Гетсиманската градина и ще направи Своята молитва.

Тези знаци на знанието трябва да научите. Другото е да се механизирате, което е най-страшното и в което именно дълго стоят стари религиите. Страшно е било и за онези, които три века след налагането на християнството още правят молитви на Юпитер или на Афродита. Още по-страшно е, когато и досега у нас живее Ананкето, съдбата. Съдбата е складът на миналото, но трябва да бъде и път за духовност!

Молитвата изисква святост. Тя е давана чрез светци, тя е ползвана чрез пророци... И всичко това за хората! Дали хората лошо са я употребявали, или тези, които са им я давали, лошо са го направили – това е въпрос на психоанализ. Няма нищо обидно да се направи една вивисекция, едно разтваряне на душата, за да се види кое е. Народът ни има една много фина, много тънка поговорчица: „Аз ли, Господи, грешно се молих; Ти ли грешно ме разбра?...“ Господ може да не разбира грешно, но е подсказано, че може грешно да си искал нещо.

  • Молитвата е духовното слово на човека!

Написани са молитви – написани са с ума. Великолепен е един Бетховен в своята 9-а симфония, т. нар. „Хорална симфония“. Там той дава бунта на един Лаокоон и прозрението на една Касандра, защото в 9-ата симфония, съм казал, е Троянската война. Но само Хермес можа да напише „ноти“ за песен на сферите, която е събеседване на човека с Бога. А някои религии толкова бяха наплашили човека от Бога, че той в молитвата си повече страх имаше, отколкото да събеседва със своето Божество.

Аз не мога да осъждам древния елин, че пред Афродита се е молил, или древния славянин, че се е кланял пред Лада. Та един Пигмалион, който дал обет за целомъдрие, направил своята Галатея – изящна красота от слонова кост, се е молил на Афродита да я одухотвори. Била статуя – да, ама се влюбил в нея... Вижте, душевността на един от най-големите скулптори е коленичила там. Това е молитвата! Сега скулптурата е музейна – но не може да се сложи в музей душевността. Образът, към който сте отпращали себе си, може да е в някой музей, но душата ви – не! Молитвата значи не може да има временен живот. Тя сама по себе си е безсмъртна, защото е плод на душа, а не на ум. А правят се умствени моления – това е вече знайно: „Хайде да правим курбан, за да искаме дъжд...“ Не е трагично, че го правят, трагичното е, че не еволюират.

Човекът винаги може да си направи олтар, да си разпъне антиминс, да си намери един потир... Свещената чаша, свещеният потир, който е събрал кръвта на големия Учител. Ето защо окултистите са кръстили четвъртата чакра, тази на сърцето – чашата, потира. Значи имаме потир, имаме и олтар. Можем ли да си направим трон? Можем. Можем ли да вземем Небето за живот? Можем, защото Христос казва: В дома на Отца Ми има много жилища... Отивам да ви приготвя място[11]. Тази йерархия човек не бива да забравя, за да може той да бъде отговорен в служението си за Бог.

Орфей ще нарече своите песни – химни за боговете. Химни, придружени с горене на благовония по време на ритуалите... Оттам са останали известни неща в душата, откъдето и в храмовото служение на формираните вече външни белези на ученията, които съставят религии: и каденето, и тамянът, и свещите, и кандилата... Така че – предвидено е. Но това предполага духовна възраст на човечеството. А че някой не може още да ходи, това не значи, че не бива да бъде причестен. Това е един от големите конфликти в Църквите: дали новороденото трябва да бъде причестено. Да! Възрастта външна не е свидетел за възрастта вътрешна. Един Хермес, току-що роден, измамва майка си и отива да краде от кравите на брат си Аполон. На един ден! Защо? Защото е бог, който после дава велики знания, и както съм казал, Хермес посвети Египет! Така че: можете ли още на един ден да правите молитва? Можете! Ако щете дори чрез млякото на майка си, която ви кърми. Стига тя да знае как да се моли за детето си още от първия му ден. Понеже не е скъсана астралната връзка още.

Така че молитвата е една от най-хубавите вибрации, с която човек е живял и ще продължава да живее: „Искайте и ще ви се даде!“[12], рече Христос. Това искане може да бъде изразено с една фраза: Да бъде Твойта воля! Христос го рече в най-тежкия Си час: Отче Мой, ако не може тази чаша да Ме отмине, нека бъде Твоята воля![13]. Не казва: „Господи, смили се!“. Не! Нека бъде Твойта воля! Не зная как Го четат, не зная как Го живеят – защото много евтино е, когато някой твърди, че живее Бога.

Вярно е, че в съответните йерархии на религиозни съзнания молитвата е била поставяна под дрехата на съответното учение, под дрехата на вярата. В християнското Учение няма друг начин да се поиска или да се прави молитва освен чрез религиозна вяра. Молитвите в религиите се правят с вяра, защото нямат още висотата на Мъдростта. Вярата е потребна на емоционалността, потребна е за умствените способности, но Молитвата на Мъдростта е молитва на вътрешното откровение! Вътрешното, както апостол Павел ще каже: „Вие сте храм Божий“[14], и там Христос ще дойде на служение... Направете така, че Той у вас да дойде на служение!

И така, има различни молитви. Молитвата на Ефрем Сирин е една от най-хубавите, с идеята за свобода на обвързания ум. И тя се повтаря и се пее непрекъснато във Великденското послушание и постене. Там е духът на признателността: Не ми давай дух на безделие, униние, властолюбие и празнословие. (Защото човек най-много дърдори в необходимостта какво му трябва.) Дарувай ме с дух на целомъдрие, смиреномъдрие, търпение и любов... Дарувай ме да виждам моите прегрешения и да не осъждам моя брат... Цялата тази молитва четиридесет дни се повтаря.

Не знам кое огледало най-добре би характеризирало празността на човека. Аз не осъждам поведението на празност в тези, които няма какво да правят. И все пак всеки човек трябва да се попита – какво търпение проявявам към празността си? Ако някой му каже, че той върши нередни неща, търпението му изведнъж се изчерпва и реагира, а затова, че се пилее, не скача... Не мога да съдя, но съм длъжен да посоча. Та тогава, който си намери известни средства да си купи огледало за празности, да се види.

Да се пазим и от дух на униние! Нашият народ (за мен той е изключителен) също така много усетно си е направил поговорки като: „Дори да ти се влачат червата, казвай, че поясът ти се е разпасал“. Това е дързост, това е характер; това е черта от хороскопа на българина – величав е в търпение! С такава мисъл живее за исторически живот. И тогава, когато го изпречиха в невъзможността от турската граница да отиде на сръбската – изходи ли пътя? Изходи го не, ами и учуди света! А тогава, когато световната мисъл на военните гении не можеше да приеме, че голямата, великата крепост Одрин цяла Европа да се събере няма да я събори – българите измислиха валячния огън и я събориха. За първи път в историята на военното изкуство пуснаха артилерийските снаряди и под тях пехотата – така онези фортове паднаха в ръцете на българите. Непосредствено след италианците ние, българите (това е и възхвала, и укор), направихме от самолета бойно средство.

Така че хороскопната ни тайна е: „Влачи ми се поясът...“, а не че ще умре – това е душевна гордост!

Безспорно в Църквата има и други молитви. Има молитви на Йосиф – Прекрасни, наричан още Целомъдрени (предпоследния син на Яков), на Манасий (по-големия син на Йосиф). Всички те изграждат човека в неговата устойчивост в старозаветието. Така че молитвите са хлябът на религиите!

Една фраза от молитва отваря съкровищницата: Сезам, отвори се! А е ли е Бог едно съкровище? Безспорно. Огърлията могат да ви ги откраднат, но душевното съкровище – никога! И ние, българите, пак свидетелстваме в историята – с молитвата на безмълвниците – исихастите. Ние в света приложихме това учение, само Българската и Цариградската православни църкви приеха исихазма. И тогава защо да не възхвалим този Константин Преславски, който ще каже: Аз се Богу моля с тия думи: Боже светотворче, що създаде видим свят и дивен свят невидим... Да, това е, което ще го намерите и в Символ-веруюто – „видим и невидим“. Ето така се моли душата на българина. И в тази възхвала ще рече, че литна днес и славянското племе милостта на кръста твой да търси. А Найден Геров, този изумителен събирач, с неговите пет тома, ще ви каже, че молитвата е моление Богу, но в същото време тя е и думите, когато се молим Богу[15]. Защото вие можете да се молите безмълвно, както е казано в исихазма, но молитва са и думите, когато се молите.

Безспорно има молитва, която идва отвътре-навън, и молитва, която идва отвън-навътре. Какво са осененията? Те са формули на Духа. Защото молитвеността не се състои в това, че шепнете молитва. Може да не казвате никаква молитва и да сте в състояние на молитвеност.

  • Молитвеността е вътрешен живот с Бога!

И безмълвната молитва точно това върши. Тя създава молитвеност, без да се изговаря молитва. Това е едно съзерцание, в което човекът изпада. Това е може би великият унес, онази сънност, от която един Иаков се събужда с откровение.[16] Молитвеността е състояние на нетревожност, убедена божественост. Да се забравиш в Него, без да кажеш дума. Да си отнесен, както казват хората: „Този ходи като отнесен“. В душата му има песен – той не може дори да каже, че се е молил, но е в молитвеност. Ако някой иска да я характеризира с това, че цяла нощ стоял на колене – не!

В молитвите на Дънов се говори: Господи, Боже наш на всичката вътрешна пълнота на живота, ние заставаме пред Твоето лице според великата Твоя милост, която носи светлината на Твоето лице... Това не е моление. Или пък: И след всичките добрини и благости, които си излял отгоре ни според Твоята вътрешна пълнота, нашето желание е да гледаме винаги Твоето лице и да се радваме и веселим в пълнотата на Твоята любов...[17] Как може да се изговорят 38 реда молитва!? Молитвата може да е една дума. Научете тази думичка, защо учите с километри молитви? Тя е като живота – живееш го или не го живееш. Другото е – носи те вълната на трагичните изповеди. Учудвал съм се, когато някой монах, като почне да се моли – стотици пъти... Аз не зная дали някъде има такъв голям склад в Небето, където може да се побере всичко това, и съм се възхищавал на израза: Господи, благодаря Ти, че не ми изпълни всичките желания! И добавям – като се обърнеш да си видиш желанията, нямало е нужда от молитвите ти.

Ето защо, когато се молите, заключете вратите на своя ум, на своите желания, на своята плът (жизнено необходима). В тях вътрешният олтар не се вижда. Оня антиминс не е 60 на 40, осветен от костица на светец – в него вие слагате своя Дух, който е единствената възможност да ви свърже с божество! Дори да е каменно – то е пълно с енергии, определени за вашето битие като еволюция на съзнанието за религия.

Така молитвата ще ви извиква според потребата – когато сте пораснали, само с една дума да я кажете. Има тънкост в молитвата на Ефрим Сирин, но и тя се проточва поне 20 пъти по 9 изречения. Това е, защото трябва в постничеството, което е четиридесет дни, да не скача умът по външни неща, а по сто пъти да се правят метаните, та дано се уморят умът и желанията. Индийската класическа мисъл квалифицира мисълта като маймуна – скача от клон на клон, но не е само обикновена маймуна, а пияна; и не само пияна, а инжектирана за лудост. Идете и уловете тази маймуна... Това е мисълта. И все пак се е намерил начин да бъде вързана – не на дърво, разбира се.

Пак ще повторя: само една дума е достатъчна! И ви дадох израза на древността, на магьосниците, на приказността: Сезам, отвори се! И ето ви отворената пещера със скъпоценностите на Дух, мисъл, воля. И защо тази мъничка дума едничка не научат хората да я употребяват, та Бог да отвори в тях пещерата на големите дарения? Защото нямат Али Баба – не са достатъчно добри. Ще намерят сто варианта да кажат колко са правдиви, а всъщност знаят, че нямат правда в душите си.

Все пак за мен човекът ще си остане най-великото нещо, най-милото дете на Бога, за което Отец даде Себе Си – Своето Дихание. Ангелите нямат еволюция, а човекът има – ангелите нямат опита на нашата плът, която трябва да върнем одухотворена на Отца. Ангелите само ни служат като помощници. Това е тяхното предназначение. А човекът? Иисус Христос го каза: Аз и Отец едно сме!

Като четете Псалмите на Давид... Давид, който изпрати на смърт Ур – съпруга на хубавицата Вирсавия, за да я вземе за жена, плаче в 150 (и един допълнителен) псалми. Плаче! От какво? Че майка му в грях го родила. И след това в нашата църква – в утринната молитва се пее: „Ето в беззаконие съм зачнат, и в грях ме роди майка ми...“[18]; „Ти удряш по лицето всички мои врагове и трошиш зъбите на нечестивите...“[19]. Може ли Христос, който проповядва любов и е рекъл: Простете на врага; хвалете онзи, който ви клевети; благославяйте онзи, който злослови... – в Неговия храм да се чете това!? (Доста въздействах да изпаднат тези неща от псалмите в църквата.)

Ето какво ще каже един Пиер-Жан Беранже: Живея, господарю, за да пея, но ако нявга падна в нищета, тогаз ще пея пак, за да живея! Виждате какво значи отдаденост. А Овидий ще посъветва: Не си губи време с молитва! Вижте – това са все пророци, които не се хранят от духа на староеврейството; пророци, които са свободни. Защото е било време да се сменят пулсациите, вибрациите на молитвите. Не може една доктрина, която слага ударението върху възмездието, каквато е юдейството, да изповядва една молитва „Отче наш“, която иска свобода от грехове. Те не са съзнавали отговорност, когато са вършели дела в поточната потреба на своята кръвна династия...

Публий Сир ще рече: Нуждата най-добре учи как да се молим. Това е, когато веригата на традицията стои и на двата крака – да нямате прозрение за бъдеще. Чудят се как може да се сменя нещо, което се счита за непроменимо. Да, човекът като Божие дете е непроменим, но умира. Защо от това не си изведат тайната, че и известни доктрини трябва да умрат? И нищо обидно няма в това. Но религиите винаги се съхраняват от набожни глупаци и от умни грешници. И на двете категории е нужна традиционната устойчивост.

Оливър Кромуел – големият английски държавник-революционер, ще каже: Този, който се моли най-добре, се бие най-добре.[20] Той ще даде на молитвата потребата на воина. Колкото и да искаме да я ограничим само като храмово поведение или като лично изживяване, ето че един социален радетел, един държавник, един представител на Лъча на Жизнелюбието ще `и даде съвършено друго предназначение.

На Оливър Кромуел безспорно са му трябвали безответни в жертвата си мъже, защото е водил голямата революция през 1653 г., една и вътрешна революция – не само на овладяване на държавни позиции, но и на дух и мисъл. Той казва, че молещият се най-добре се бие, защото има опорността на вярата. Колко ясно свидетелство за потребата на една духовна сила, която дава благослов и енергии за живот – молитвата! И ние не можем да го осъдим, нито да го поощрим, макар че и в наше време, и в по-далечни времена, когато войнства ще защитават своите религиозни убеждения или отиват да бранят по бранни полета род и родина, винаги им пеят по един химн молитвен на благослов и Божие пазителство.

Ето вижте молитвата за какво я ползват! Въпреки че няма Учител, който да не е проповядвал мир. Не говоря за създатели на религии, говоря за Учители – защото създатели на религии има, които наистина се готвят само за бунтове и войни, за да опазят социалната си формация.

Големите Учители винаги говорят за мир; големите Учители винаги търсят прехода между ума, като недоволен от ситуацията, и сърцето, което дава прощение, както Христос го прави в Своята жизненост, когато характеризира социалния живот. Така че няма защо да се учудваме, че и сега има молитви над войскови части, когато ги пращат на битка; и сега има религиозни войни и награди за онези, които водят т. нар. „свещени религиозни войни“. Отделен е въпросът дали поведението на воинството има опорността на правдата. Там нещата не се решават от етиците. Разбира се, че правото слага позицията, че пленения воин нямате право да го убиете. Но само чистият морал може да окаже влияние, може да спре стрелата. Мъртвият не ни е вече враг, рече Димчо Дебелянов, но това е поетично виждане. Социалното виждане в приложността има съвършено друг характер и ще трябва като реалност да го приемем.

Ведно с това ние също така можем да намерим Юпитеровото начало, водаческото начало, обогатено от идеята на съзерцанието, на съсредоточаването. Защото съсредоточаването е, което може да концентрира енергията, то е безспорно стрелата, която може да улучи сърцето. То е, ако щете, дори и състоянието на хладнокръвие. Един Фридрих II Велики, големият немски император, ще каже: Всички религии трябва да се толерират... Всеки човек трябва да отива в Рая, както той желае. Малко противоречи, ако решим да вадим психологическия образ на германеца, но ето неговият държавен мъж, олицетворяващ националната характеристика и сумиращ идеята на този народ като история – вижте, той казва, че трябва да се толерира всяка религия и че всеки според копнежа си трябва да отиде в Рая. Това е намаляване отровата на жилото за правото на т. нар. религиозни войни. Отделен е въпросът как се отива до Рая – не само с израз на желание, а как ще се изходи един път. Като се сложат таблиците на морала на шумерите, дванадесет таблици на римляните, десетте заповеди на Моисей...

Така че толерантност и право на Рай, а не двубой между религиите. Но когато някой разглежда историята на дадени народи, да не си извади само един представител и да каже: „Този рече!“. Защото народите имат своите избухвания и вълнения, имат своите вътрешни смирения и съсредоточавания – имат своя съдба.

Ювенал ще рече: Мъдростта побеждава съдбата. Как да не се възхити човек?! Съдбата е минало и не можело да се прави път без минало, но Ювенал преди почти 2000 години ще каже, че Мъдростта е, която ще я победи. И дойде време, когато Мъдростта с откровението си, с интуицията си ще ви освободи от съдба, от минало, което ще пратите в своето подсъзнание. А молитвите за мен са едни химни, потребни и достатъчно окуражаващи да се освободите.

Молитва се явява и още едно много интересно явление в нашия богослужебен ред – това е житото („к`оливо“, както се казва), приготвено за помен на мъртвите. Изумително вярно като психологическа идиома на българския народ. Вареното жито, когато го давате, е една молитва, „п`оменна молитва“. Може и дума да не кажете, когато го подавате – за народа ни е „молитва за помен“. Това е тази фина усетност на българския народ да си нарече тайните неща „молитва“. А между впрочем, ние ще намерим в песен това велико тайнство, което братя Миладинови са уловили. В една от българските народни песни („Енчица и арамии“) се казва: А нощес молитва варя, утри ще хора да збирам, да хапнат и да помянат. Варят молитва – жито. Тогава какво знаем за своя народ? Знаем нападките на византийците, че сме варвари. Или пък сега някой ще се похвали каква „мантра“ прави. Пет хиляди години индийците пеят „аум“ и си стоят на едно място.

Кабалата пък си разпределя молитвата във великата десетка на Сефиротите... Поточността на молитвата протичала по специалните канали на схемата за Сефиротите. От Ен-Софа, този велик Баща на Бащите – Абсолюта, произлизат десетте Сефирота.

Има един много интересен въпрос: дали новата Молитва, на Мъдростта, се възкачва чрез старите комбинации от канали и междинни инстанции, или ползва принципно нов начин и път? Ако е вярно второто, то това означава ли, че ще имаме нова структура на Мироустройството? Безспорно, защото може да приемате – не с астралното тяло, не с менталната същност, а с това, което ви дава вътрешното откровение. Естествено е, че вашият организъм си е приготвил каналите.

Всемирността винаги е давала енергии, но те не са достигали до човека. Но ще има нови сетива – не само ново мислене. Новото мислене не се изразява да сложите в речника си нова дума, а в това, че имате нова вибрация, която може да понесете. А тя ще изгражда света на възприемането със съответните понятия. Така че безспорно светът ще се променя. Това не се вижда, разбира се. Казал съм, че Мъдростта прилича на кръвта – не се вижда, но циркулира и дава живот! Така е и в световния организъм. И безспорно Мъдростта ще стане мястото, където няма да казвате само: Et dimitte nobis debita sed libera nos a malo – И ни прости... избави ни от злото. А няма зло, има нееволюирало добро! Трябва да сте го решили като вътрешна потреба, за да има цялост в излива. Защото има свобода!

Молитвата, както казах, е едно богообщение, един разговор, една потреба на душата. Посветените са оставили молитви в свои трудове или в свои словесни писания в душите на хората. Със словото най-добре се пише, защото то се възприема и със слух, и със зрение, и с осезаемост. Човек може да „пипне“ словото, защото то носи в себе си чувствената даденост, която има водата като астрал и тя е осезаема. То носи в себе си прозрението, за което само очите не са достатъчни – нужно е осезание на душата към него.

Така че всеки от нас може да си направи своята молитва към великия Аз, който е всичко, с което човекът разполага като обиталище на Диханието Божие!

 

 

ЗА СЪЗЕРЦАНИЕТО

Молитвеността като приложност е съсредоточение и съзерцание! Тя чрез съзерцанието извиква духовните сили. Затова трябва да видим връзката между молитва и съзерцание – в каква сфера да поставим съзерцанието в калейдоскопа на религиозните изградени убеждения и изповедания.

Съвършено различни са религиите на подвижността и религиите на покоя. Християнската религия е религия на движението, на динамиката – на развълнувания океан от души, сравнена с един будизъм, който е религия на покоя – да се седне в лотос и да се съзерцава. Това създава съответните предпоставки за определение и когато се правят известни анализи, се вижда как в една религия на християнството молитвата не се счита медитация, изхождайки от Христовото поведение: „Отивам да се моля“, не – „Сядам да медитирам“.

Две хиляди и петстотин години будистите и пет хиляди години техните предшественици индусите стоят и правят съзерцание, но не динамично, а в покой. А Христос остави една изумителна тайна в идеята на съсредоточаването и молението. Той каза на учениците Си в Гетсиманската градина: „Поседете тука, докле ида там да се помоля“[21]. Там, в Гетсиманската градина, където е последната среща на Небе със земя, на Бог с човек. Там е, ако можем да кажем, продължение на Тайната вечеря, която Той ще я прави вече другаде. Той им казва да Го почакат, че отива да се помоли, и когато се връща, те са заспали. Не можаха да направят мълчаливата молитва и заспаха. В тази гала-вечеря на духовностите, които си даваха среща Небе и земя, те не бяха готови за молитвеност, бяха готови само за съзерцанието на съня.

Тук вмъквам един много характерен момент – съня като форма на съзерцание. Сънят е метод на познание! И психолозите вече определят съня като поле на познанието. Той е наистина един вид съзерцание, но не в покой. В покой е физическото ни тяло в съня, но не е в покой астралното ни тяло, което ни дава общение в астрала. Казал съм: преди да заспите, да поискате в себе си да изнесат вашия астрал в по-висше училище. В училище не може да спите, това не е покой. Там има знания и трябва да напрегнете енергии за усвояване. Ето защо сънят е едно голямо тайнство.

Предпоставката, която ви дава религията на будизма, е да почнете чрез съзерцанието, а Христос отива: „...отиде на планината, за да се помоли“[22]. Пътят на динамиката е великото в християнството – вълнението, в което трябва да изгорят хората. И затова ще Го чуете: „Мислите, че дойдох мир да дам на земята? Не, казвам ви, а – раздяла“[23]. Но в същото време ще рече: Блажени миротворците, защото те ще се нарекат синове Божии. Това е една религия богата с всичко, една религия, която дава път за богове. И оттук е дързостта да кажа, че човекът е един бог в развитие!

До момента на съзерцанието съсредоточаването е единствената двигателност. Съсредоточването е борба да се съберете, да си намерите обект или субект на съзерцание, можете и да се самосъзерцавате.

  • Самосъзерцанието въвежда в безграничността на видимия и невидимия свят!

Има и Космично самосъзерцание – Космосът също се самосъзерцава. Той е енергии, които хранят нашата мисъл, богатеят нашата вътрешна сила както за витален, така и за умствен, и за духовен живот. Какво е самосъзерцанието на Космоса? Пертурбации, радиации... Това е промяна на състояние – не е покой. Космосът не се самосъзерцава в смисъла на покой – той е динамичен, а пертурбациите са най-добрите свидетели на развитието.

Космичният разум се самосъзерцава, с което си прави възприемчивост. И Той ви дава едното око, с което може да се видите в сърцевината на Космичността. Човек с една много смирена признателност да приеме, че Пантократорът държи земното кълбо в ръката Си. Това е прозрение, съзерцание. Другото е мъката на ума да се себесъзерцава в приложности и да поднася илюзорни знания, а не това, което в Древна Гърция казаха, че е „гноситисоф`ия“ – т. нар. знание, великото „знание на мъдростта“. Защото Мъдростта като нова Духовна вълна ще смени пулса на вибрациите и на знанието.

Съзерцанието е след като човек е могъл да събере всичко, което е работило върху него, и прецени от какво да се освободи и към какво да насочи очи. Така се е започвало и още има школи, където ще ви сложат един предмет, ще ви дадат едно изречение и ще ви карат да се съсредоточавате. При това запазвате дистанция, но можете и да се слеете с него и да стигнете до онова, което се нарича екстаза или самадхи. Концентрираната, мистичната съзерцаемост е, която дава вътрешна свобода – свобода от размисъл вече; тя е, която може да ви накара да се слеете с предмета на съзерцанието – като влизате в същината му, или да стоите отстрана и да наблюдавате. Това са двете форми: или да се слеете, или да сте наблюдател на това, което става. Най-същественото е с ум или с дух ще съзерцавате. Тези тайни различните религии са ги отработили и са ги дали.

В религиите има плисъка на една енергия, която работи и моделира физическото и астралното тяло на човека. Затова в митологиите ще видим минотаври, кентаври – работило се е върху тялото. Представете си колко енергия е била упражнена върху това тяло човешко още от Сътворението. От плътта на планетата е взето и върху тази плът се е работило с висши енергии, за да създадат тяло, което след това може да понесе вълната или осенението на Синовността. И колко много енергия е трябвало да моделира изведения Адам, за да му създаде олтар – да му напомня, да го кара да повтаря, да слага идеи за чистота, да се освободи от минотавъра и кентавъра, да създаде един човек, който трябва да се моли и работи – ora et labora, за да може да се изгради. За да стане след това пригоден в милионите години за религията на Бащата, както се казва в космогонията на розенкройцерите.

Представете си религията на Духа, т.е. онова, което като инволюция слиза, за да направи получовека, който хилядилетия живее; да направи Адам, след това на човека да даде памет, развитие, Път – от земята към Небето. Ето царство Небесно!, рече Христос, защото в религиите по Негово време беше адес, преизподня. Нямаше я вече гривата, нямаше го и конското тяло с главата човешка, но човекът отиваше в адес... Всичко това е било не само фигури. Тези символи са били жизнен път на енергии, които са се осъществявали. А кои са пътищата: ще се съсредоточавате; ще спазвате таблици за морал; ще побеждавате тялото си. Йоги ще правят упражнения, факири ще се окачват да съхнат, защото прозрението им е, че трябва да умъртвят тялото си, а не да събудят Духа си да ръководи тялото им. Целта обаче е, когато изграждате жизненото тяло, то да стане чувствително, усетно към вълната на Синовността, към прозрението, към будността...

Така влизат правила, дават се идеи и всеки според мястото на своята душевна география ще се роди в онзи регион, където, макар едни и същи, различните Духовни вълни в различни степени влизат в полетата и телата. Вие можете да имате великолепни тела, озарени от духовност, но физическото тяло се храни тук – от Физическото поле, а менталното тяло – от Менталното поле. Представете си колко време се е работило, за да може от Мисловното поле да се вливат енергии, които да направят тялото на ума до такава степен усвояващо, че то пък от своя страна да позволи на физическото да го изрази!

Така се е работило милиони години, изграждал се е Пуруша – Космичият човек – целият Космос е един Човек, Който едновременно е и жертва, и жертвоприносител. Това е най-великата не толкова симбиоза, отколкото взаимност. Жертва сте на взетото, за да се изграждате, и като жертвоприносител изграденото носите в по-висшето! Жертва и жертвоприносител – това е една велика тайна на Сътворението! Това е идеята на еволюцията на човешкия дух в служение на Вечното. Жертва и жертвоприносител – Христос го показа в цялата Си жизненост!

Как да се постигне обожествяване – само по пътя на молитвата или и чрез съзерцанието? В Източните религии ще намерите две различни приношения на човешката несъвършеност: една тясна пътека и един генерален път. Тясната пътека ще ви доведе до великата жертва, а генералният път е по-лесен, но той не е последният, с който ще може човек да се осъществи.

Съзерцанието, казват Източните религии, е чисто умствена дейност – тя занимава само умственото същество. И затова се говори как трябва да се овладее мисълта, затова различни характеристики имат за мисълта – едни ще кажат, че трябва да увисне в пространството, други – че много е трудно да бъде уловена мисълта и спряна във Физическия свят. И че трябва волята да угаси желанията, та мисълта да бъде овладяна. Така че като начало съзерцанието е борба с ума! Но това не е стадият, в който човек може да бъде в екстаза или в самадхи. Това е едно състояние, в което той се надделява, и в зависимост от това докъде е стигнал в усвояване победата над мисълта получава информации. За съжаление, понякога се увлича и даже изрично е казано в тези древни школи – да не се увличате, че сте във велико тържество и пространство на радости. Защото посвещаваните излизат с видяното, чутото или победеното и считат, че са усвоили света. Това не е повече дори от медитация, от т. нар. дхяна. В нея се изисква вече нещо друго – дали се прави съсредоточаване, или съзерцание с Духа. Да, но някои от школите считат, че Духът като първичност също така дава много илюзорности и неверни информации, докато не се изчисти. Защото в инволюцията той влиза в материята и тогава кой е онзи, който може да каже, че си е махнал целия повой от материя. А материята е бъдещата одухотвореност!

Духът е, с който се вижда, и никак не е странно, че може да ви създаде илюзия, че сте велик. Много е реална фразата на Христос: „По плодовете им ще ги познаете“[24], но тя не се разбира нито изчерпателно, нито цялостно. Да, по плодовете ще ги познаете – но не по плодове, които от нивата се жънат, а по плодове в духовните полета. Кой разбра Христос, когато даваше новото Учение – никой. Затова Го и разпнаха. Юдеите си имаха готови формули за Дух и готови знания, които веднага им се изпречиха и казаха: Този изгонва бесовете чрез Велзевула[25]. Това казваха фарисеите.

Така че, когато искате да се стигне до дхяна – това спокойствие за преценка на света, в който се движите, вие ще трябва много ясно да отчетете резултата за освободения Дух от духовни илюзорности, за да може да станете единство с онова, което съзерцавате. Тогава най-великото съзерцание е да се съзерцава Бог! Но може ли? Не. Като избрана предметност – да, в размера на човешкото виждане.

Ето защо будността, за която говори един Буда, е съвършено различно явление. Затова при Буда има два пъти връщане – първия път, когато го напускат учениците му, и втория път, когато отива под дървото и стои нови седем години. Значи тези светове имат съвършено различна ск`ала на изкачването, с което трябва да се върви. В будизма ще се говори за медитация на спокойствието, любовта, състраданието и радостта, ще се говори за чистота. И Христос рече: Чистите по сърце ще видят Бога[26]. Само чистите по сърце! Понеже в юдейската религия сърцето е орган на мисленето, можем да кажем, че при тях стои по-назад идеята за чистота. А чистотата може да ви даде цялост!

Така във великите школи на чан-будистите и на дзен-будистите – китайски и японски, има известни етажи, в които човекът ще трябва в своята еволюция да си направи жилище. Съзерцанието, съсредоточаването и вътрешните откровения имат за задача да ви освободят от знанието, което имате: знание на очите, на сърцето, на ума, ако щете и знание на полуоткровението.

Затова в дзен-будизма дават коани. Това са разговорки между учител и ученик, парадоксални въпроси, с които искат да раздвижат ума (хем трябва да го държите в покой, хем ще има коани...). И ето една истина от дзен, в която ученикът пита: „Учителю, как вкарвате просветлението си в действие? Как го използвате на практика в ежедневието? – Като се храня и спя – отговорил учителят. – Но, учителю, всички се хранят и спят! – Да, но не всеки се храни, когато се храни, и не всеки спи, когато спи“[27]. Ето защо аз съм казал, че едни ядат, а не се хранят. Храниш се със същината, храниш се с великото в теб – другото само те обслужва.

Тези формули на дзен-будизма, носещи внезапното откровение, което дава познание, се прилагат повече от техните монашески ордени. А за обикновения човек е съзерцанието като поведение за победа на съблазните, с които човек се оверижва в служение на всекидневието. Но колосалната енергия, която се изразходва, и то така прилежно, в тези школи не дава резултати. Къде е отстъплението?

Формулите, които те проповядват, са свързани с един неизбежен закон в тяхната доктрина – закона на еволюцията, сложен в двата бряга – прераждане и карма. Минаха хилядолетия и човечеството получи от улея на прозрението повече от това, което дават дори общоприетите религии. Разбира се, става разместване – някой, който е правил там десетки години съзерцание, може да бъде пратен в една европейска страна и с това, което е напластил като прозрение, да дава култура на ума. Защото култура на Духа според мен още е трудно да се нарече. Трябва да влезе нова Духовна вълна, за да може да се каже, че се създава култура на Духа. Култура на ума – да, но – няма върхове. Няма върхове така белязани, че човек да се смути не, а просто да сияе от радост...

Един Гьоте казва: Всяка велика идея още със самата си поява действа тиранично. Това е усет! Новата идея или новата добродетел е един насилник. Тя не е насилник като предназначение за тирания, а заради неотстъпчивостта на хората в идеята на традиция и вкаменяване. Ако не действаше една вълна на Синовността, ние нямаше да сменим досега кентавъра у нас. И той е жив в съзнанието на милиони хора още. Така че Гьоте е прав в това, но както виждате, на човечеството се явява през две-три хиляди години по един „насилник“, който безспорно трябва да приеме, че ще го отрекат. Защото чувствителността, с която сте приели вярата си, и сигурността, с която се отстоявате, ви дават основание да се биете срещу „насилника“, пък дори и да го убиете. А бебето трябва да излезе от утробата – като не може по нормален път, прави се цезарово сечение. Социална операция на идеи има и трябва да има!

Човекът не е навикнал на това, което като фраза казвам – че е един бог в развитие. Не може да го приеме. И Христос не Го приема религията, която Го създаде. Защото как ще се отрече от своя Саваот?! А Саваот е бил най-големият насилник, даже е расов насилник, но как да се отрекат от него? Съзерцават си го, бранят си го. В псалом 136 се говори за вавилонския плен и че край вавилонските върби пленителите искат от пленниците да пеят песни сионски. Те не могат да унижат своя Господ, като пеят сионски песни на чужда земя, а се молят: „Дъще Вавилонска, опустошителко!... Блажен, който вземе и разбие о камък твоите младенци“[28]. Да настръхне човек! И тогава се чудите защо в историята има войни, защо има насилие.

Така че съзерцанието е потреба, наложителна потреба. Трагично е, че биологията на хората все още е по-властна въпреки толкова хилядолетия работа с ума.

Един Китай има 5000 години живот и все съзерцава – чан-будизъм. И какво се получи – конфуциански живот. Може да имат най-много един милион чан-будисти, но един милиард имат конфуцианци. Това показва, че нито седналите съзерцаващи, нито пътуващите молитвеници са могли да събудят и да прелеят от идейности за обнова. Какво значи тогава съзерцанието им – почивка, мързелуват. Не може да се отрече съзерцанието и тук е един много важен проблем – липсата на пътища да правят интеграция на съзерцаното с всекидневието.

Съзерцанието в същото време е морал и в неговата абстрактна страница, и в неговата относителна, релативна приложност. Едно е да се прави молитва, за да се проси прощение за греховете, друго е да се съзерцава някакъв велик символ. Така че съзерцанието е и форма на морал. А моралът еволюира. И вие виждате – от възмездното наказание до идеята за прощението. Това, което един Иисус Христос извършва, е девалвиране на морала в наказателната му санкция по отношение правния норматив, или законодателството на юдейството. Да намери човек прощение, защото в отсрещния е видял себе си – това е йерархия!

Най-необходимата дързост е смирението, което разрушава, което ражда идеи – това, което за Христос се каза: Смири се до смърт кръстна![29]. Качи се на кръста, разруши гробницата и даде идея за Възкресение. Това е Мирово съзерцание! Това е част от Космоса – затова винаги казвам, че Неговото разпятие беше Мирова идея, идея за Възкресение в двубоя Дух и материя, която Той изтръгна. Така смирението е дързост, защото е отговорност пред Отца!

Така че съзерцанието, което ще извика самота, има и друга страница. Човекът трябва да научи своя ум и своята душевност да интегрират съзерцаната и открита тайна във всекидневието! Какво като йогите съзерцават пет хиляди години, какво направиха във всекидневието? Интеграция трябва да се направи на духовната пробуда, с която сте дарени вече, като я приложите във всекидневието си. Та дори когато вървите по улиците, да можете да се храните от духовната съзерцаемост. Когато нямате обект или субект, както са дадени правила в различните школи, сложете си един надпис или се върнете към себе си, създайте си понятие. Но когато човек не е навикнал да се съзерцава без очите си, тогава ще трябва да има някакъв обект. А когато съзерцава себе си, трябва да знае коя стойност да си избере: каратната ли или безкаратната. Но винаги има Някой в себе си – Този, Когото Адам потърси, когато слезе на земята – своя Отец! Това е богатството му.

  • Интегрирайте съзецанието в себе си и го приложете във всекидневието!

А не да си избирате само час на съзерцание и някакви относителни знания. Защото точно това се получава: десетки години правят йога-упражнения и мантруват, но нищо ново не научават. Трябва да се разбере, че тавтологията на мантрата не съответства на вибрацията на астралното тяло след две-три хиляди години. Мантрата, която е могла да създава астрални вибрации или ментални пробуди, след хиляди години не може, защото вие сте изживели свои астрални и ментални прераждания... И да не вярва човек в прераждането, не може да избегне наследствената приемственост на десетки поколения преди него. Носил е, прибавял е, изменял е... Това, което е било удобно за прароднините му, не е удобно сега. Не че не са били святи – святи са за себе си, святи са за своето време.

Страхът на юдеина още е на власт – че няма право да произнесе „Яхве“, а Христос му рече: Аз и Отец едно сме! Евтиното извинение сега идва в църквите: „Но Той беше Бог!“. Не, евреите и досега не са Го приели за Бог. Той беше за тях „синът на Мария и на дърводелеца“, беше „винопиец“... Така че, когато се брани крепостта на едно религиозно битие, трябва да се знае, че ровът, който е пречил на тичащия воин, е бил някога достатъчна защита, но сега не. Сега има самолет. А хората си мантруват пет хиляди години по няколко пъти на денонощието. Но не получават прозрение.

Казах, че една дума е достатъчна да направите молитва. Другото е да освободите, да удовлетворите ума си: „Колко се моля!“, или да се показвате, както Христос казва: И кога се молиш, не бъди като лицемерците, които се спират по синагоги и кръстопътища...; кога постите, не бивайте намръщени...“[30]. Вижте колко е бил реален в Своята нереалност. Всичко е виждал, всичко е знаел.

Така че можете да правите съзерцание всекидневно – в душата си и в пътя си (както обикновената молитва, която човек сам прави, когато тръгва – било с един кръст или с едно искане; или майка му ще го прекръсти). Тази деятелност е и начин да интегрирате вътрешното си съзерцание – било като осенение, било като боговдъхновение, било като богооткровение. Направете го деятелно, вървете с него! А не непременно да седнете, да направите лотоса и готово. Буда, който не е проповядвал наличието на Бог, сега в храмовете им е като бог. Ами разрушете ги тези храмове! Вдигнете седналите съзерцатели – направете ги деятели! Къде са Духовните вълни? И сега виждате дремещи служители вместо духовни радетели.

Когато понякога се загубят някои учения, не мислете, че техните основатели не са взели участие, за да изчезнат. Защото по-страшно е да ви опорочат, отколкото да ви умъртвят. Христос също е можел да се спаси. Той го казва в очите на Петър – вие ли ще Ме браните, „или мислиш, че не мога сега помоли Своя Отец, и Той ще ми представи повече от дванадесет легиона Ангели?“[31]. Това не са празни приказки, а наличие на енергии. Енергии, които могат наистина да извършат огнено сеене и да унищожават. Но не може Той да извика тези енергии, преди да е дал правото на Духовната Си вълна в един свят, който е имал устойчива традиция. Но тя не е била толкова дълбока както е в Индия, както е в Китай. Там традицията е вкаменена. И Христос не е искал да спре вълната на насилието, която, както знаете, извърши своето.

Така че съзерцанието трябва да бъде схванато в неговото предназначение – с интегриране във всекидневието. Ритъмът не идва от другаде, той идва отвътре, от вас. Много често наблюдавам хора, които бързат с големи крачки. Това значи, че не разбират от ритъм и ви уверявам – много бързо ще се уморят. Трябва да намерите ритъма на своя организъм. Това е, което ме е възхищавало в меките, нежни стъпки на японката – когато поднася чай, е като самодивското ходене, което е неуморимо. Защото владеят ритъма, защото знаят как се съзерцава. Това са сили, които работят у човека и за човека. Така че трябва човек да навикне да ги владее...

И така, християнството – Духовната вълна на Сина, е една активна съзерцателна религия. За съжаление гражданствеността му даде толкова много земно притегляне, че човек се чуди това ли е Христос. Едва в Средните векове великите старци на душевната будност можаха да родят и да приложат само в Православието (в Цариград и в Търново) идеята за исихазма – пълния мистичен Христос. В историята се опита да влезе едно учение, което обнови идеите за седящо съзерцание. В исихазма, казал съм, безмълвието е вътрешно състояние на интуитивна присъщност, за да даде екстазата. Вярно е, че има един усет в квалифицирането на свещеността в книги и знания – има боговдъхновение и Богооткровение. Осенението е боговдъхновение, но Богооткровението е целостта на Бога, т.е. себето в божественост. Другото е чуждо давление.

Съсредоточаването от медитацията-съзерцание до екстазата исихазмът сложи в страниците на Българската и на Цариградската църкви. Разбира се, робството ни отне мистичния християнин. Робството не отне на българина мистичността, но тежестта на робството го принуди да бяга от мистика, макар че тя му беше спасението. За мен, ако българският народ оцеля почти седем века робство, само мистичната екстазност го запази!

Съзерцанието може да бъде изразено и в красота. Това е предметът на изкуството. Творецът винаги в един момент на вътрешно съзерцание – без да сяда в лотос, вижда един образ, както Пигмалион в един момент вижда Галатея. Възхитен съм и от онзи художник, който е могъл в секундното мигнало време да улови образа на Христос като Пантократор. Това наистина е велико съзерцание и голямо прозрение, защото е една реалност, много жива реалност.

Така че ето съзерцанието – най-добрия израз на съвършено изкуство, защото не можете да си направите една красива Афродита, ако не я съзерцаете. Всекидневието ви дава предметното виждане, но одухотворяването е предмет на вътрешно прозрение. Това съзерцание е красота, изкуство. Говоря за изкуство, не за опити да се прави изкуство, потребно на развиващия се. Изкуството е, което остава като неизменна ценност на достиженията, а опитите само са служили за развитие. Така съм и характеризирал: едни пишат стихове, други правят поезия, малцина оставят изкуство! Така е във всеки един от тези отрасли. И нищо обидно няма, че някой се е събудил и иска да направи от себе си вибрация да влезе в хармония. Но именно когато тази интеграция на Мировата космична възвишеност може да я направите собствена, тогава вече ще сваляте от Върховенството знание, а не само от собствения си ум, не само от собствената си душевност.

Някои, които са били борци, знаят, че тяхната анатомия е мощна и все пак безсилна. Но понякога идват сили, които ги правят гиганти: Антей е имал силата само когато стои на земята, но един Херкулес е научил тайната му – вдига го на една педя от земята и го побеждава; Самсон е бил велик с косите си, но Далила е хитра – отрязва му ги и той е обезсилен... Вижте, светът е пълен със символи и образци – стига човек да знае да ги гадае.

Голямата тайна на съзерцанието е аскетизмът в човека. Аскетизъм – „аскезум“, буквално значи „упражнение“. Каква необходимост е аскезата в битието ни и защо трябва да я прилагаме? За да се стигне до съзерцание.

  • Съзерцанието е едно висше, но реално живеене!

То е събуждано под различни предлози. Един Моцарт казва: Никога не си лягам, без да помисля, че няма да осъмна[32]. Много интересна будност и съвсем реална. Подсказвана от няколко ритмичности в неговия жизнен път – предусетата, че ще си отиде рано, което фактически динамизира неговото творчество. Второто – да го спре от глезотиите, защото дарованието му е голямо, но и глезенето му е много голямо. Когато вие си мислите, че може да не осъмнете, ставате някак си отговорен. Разбира се, на другия ден пред никого не е давал да се разбере, че е тъжен. Тази преходност е много интересна. Тя не говори само за лековерие, тя говори за един човек, който нощем е буден, но денят му връзва очите.

Така че съзерцанието като вътрешна радост е една сигурност за тези, които правят своите упражнения, своята аскеза. Тогава съответната институция, за да събуди човешката отговорност, създава морални таблици или искания в пътя за съвършенство.

Една друга медитация има, която е много интересна – в будизма има медитациия върху смъртта, която е най-върховна. Будизмът дава тази доктрина, защото Буда счита, че щом човек се ражда, той ще страда. Раждането е страдание, това е на Буда мотото и неговата задача е да освободи хората от страдание. Добре, ама той и всички индуси проповядват прераждане. Най-върховната медитация е върху смъртта – това показва, че този човек не се е освободил от нея. Смъртта е антитеза на тези, които още нямат целостта на Живота. Защото тя е най-нагледната и най-всекидневната. Той самият казва на една майка, която му носи детето си и иска той да го излекува: Намери дом, в който смъртта не е влизала и ела – ще го излекувам. Защо тогава тази толкова ясна, всекидневна, приложна, видима тайна го смущава?

Върху преходността да сложите цялото съзерцание – това значи, че не сте в целостта. А смъртта е преходност, само Животът е непобедим! Но Буда не е можел да стигне дотам, защото е знаел само Учението за Правдата. Той не е можал да се докосне дори до Учението на Любовта (да не говорим за Мъдростта). Докато един Кришна, който е с хилядолетия преди него, се докосва не, а дори очертава петолиние за Любовта. Не е достатъчно да кажеш – като си победил желанието, си победил света. Ами опорността на ума – на студения, хладния ум? Колко много огън му трябва от страна на интуицията, за да го направи добър слуга – с богата словесност да изразява мъдрост.

В будизма има едно интересно указание – как, ако умът бъде оставен в покой, той ще заприлича като вода, бистра, прозрачна... И когато успокоите ума си, той ще научи онова, което му предстои. Нищо вярно няма в това, защото водата тинясва, умът също тъй тинясва. Въпросът е да го овладеете. Защо трябва да го лишавате от същината, от това велико поле, в което се крият тайните, които един Платон нарече идеи; от това, което Христос нарече царство Небесно. Направете ума си така, че там да живее – там, не в покой. Овладявайте го и го впрягайте в действие, но не го правете покоен! Защото, ако беше покоен, кой щеше да открие атомната енергия, кой щеше да качи човек на Луната? Само писателите...

Космосът в самосъзерцанието си непрекъснато е в движение. Там висшите същества не стоят – в Космоса работят, а тук ще кажем на човека да си прави медитации и да си държи ума в покой... Трагично!

Светът се съзерцава, съзерцава се, ама най-вече в лъжата. Защото трябва да се изживее в нещо. Когато някой ви каже: „Качи се по стълбата!“ и вие гледате, че няма стълба, първото нещо, което трябва да поискате, това е гвоздеи. Гвоздеят е прозрението на мисълта, та като видиш 2 гредички и 5 летвички – ето ти стълба. Гвоздей е нужен на човека – мисъл! Да ражда, да прави. Защото идеята за стълбата е вашата висота. Вие трябва да я решите. А не да нямате гвоздеи, т.е. ум да се качите. И в народа ни има една много естествена поговорка: „Когато ти посочат обора (постарому „дàма“), ти ще си намериш вратата“. Това е, а не да питаме: „Къде е вратата?“.

Не отричам съзерцанието, напротив, то трябва да ви служи и във всекидневието. Св. Иван Рилски бил изпилял живота си... Не, този човек спаси България! Ама казват, стоял и се молил. С това той е отработил енергии, с които е бранел страната си. Кога ги е упражнил – отделен въпрос. Не може, разбира се, милиони да накарате да стоят в манастир, както се опита една от сектите на будистите. Но не можете да лишите историческия си дух и националното си битие поне от един молител. И тогава трябва да се признае необходимостта от един, който знае да съзерцава. Достатъчен е един, стига да го има, другите да се учат!

Мирова енергия е работила стотици хиляди години, за да може да бъде пригоден мозъкът на човека да приема нови идеи, които идват от Полето на интелекта, от Менталното поле. Човекът е непрекъсваем – той не може да стане само тление, той е и ум, и душа, и Дух – а те живеят. Най-важно е плътта да бъде одухотворена. Тогава духовността ще се приеме от съвършено тяло, съвършен мозък, съвършено сърце. Тук е ролята на молитвата и съзерцанието.

Молитвата е отиване към Бога, съзерцанието е повеление за постигане на божественост! Всеки със своята си дажба ще вземе страница от Pistis Sophia – Праведната Мъдрост, както го казват гностиците, за да може в екстазата на уловеното, на вечното да му дадете и езиково възприемане заради това, че е част от великото бъдеще!

 

Въпрос: Как да празнуваме християнския празник Заговезни?

Този голям празник с много професионалност се прави, но за съжаление, не и с прозрение. Сирни Заговезни е денят преди постите и има опрощението в подтекст. Може би трябва да се сменят местата – празник на опрощението, което трябва да бъде свързано с постенето. Ако се постави напред опрощението, по-лесно хората биха понесли поста и по-неотменно в съзнанието им ще стои отговорността за прощението, отколкото за постенето. В грижата си как ще изкара без блажни храни човек почва да клевети или пък да казва лоши думи – че го лъжат, крадат... Тогава наистина е постил, но не е простил. Че ни крадат, на всеки му е ясно, но ако го повтаряме – лошите думи вървят.

Опрощението не е това да поощрим крадеца, опрощението е в това, че трябва той да ферментира и така да му се помогне. И онзи, който иска да съпровожда социалното битие на едно изповедание, ще се почувства ограден в защита на своите братя и сестри – че са му помогнали, когато са му казали, че не бива да краде. Защото иначе лицеприятието има само един изход – лицемерие.

Безспорно, традицията е сложила на преден план онова, което ще ни помогне физически да се освободим от вибрацията на една храна, която Църквата нарича „блажна“. Зависи как я ядете. Това не значи, че трябва да не се пости, не! Но и постна храна да ядете, когато мислите непостно, два пъти повече сте сгрешили, отколкото ако ядете блажна храна, а постите с мисълта си! Но празникът като предходност за постенето има за цел да раздруса човека, има за цел да го събуди, той да се замисли. И чрез това, че е извикан на пост, да хигиенизира своята физика. А по-същественото е да хигиенизира своите желания и своята мисъл.

Вегетарианците казват, че не ядат месо като защита на животните. Но това не е тайната. Неяденето на месо за посветените не е в това, че не убиват животните, а че не се натоварват с тяхната отрицателна и страхова енергия при унищожението. Вибрация на страх, която в астралната същност на едно месо нито се вари, нито се пече. Може ли да сварите или опечете една материя от четвърто измерение?! Когато посветените поставят проблема да не се употребява месо, говорят за чистота на астрала и мисълта. Това е да бъдете освободени от страховата вибрация, която при пробуждането на енергиите на това, което наричат „чакри“, няма да спре прохождането на Кундалини. Другото е етика.

Така че в този празник Заговезни най-същественото е да се започне с кръга на прощението. А той започва от детето, през родителите, прародителите – дядо, баба и пр. Така, първом, вие създавате охранителната позиция на рода, на семейството. Децата искат прошка от родителите, родителите от своите родители... до стареца – това, което, особено в славянството, е било много съществено – старейшината, който създава короната на защитата.

Ето така циркулира – едно прощение се върти и създава аурната щитност на рода, на семейството. А от там нататък вече: как можете да вгърнете, било в личната си защита или в личната потреба, да бъдете простени от друга йерархия – това е една от великите тайни, която само Православието запази. Това е да отидете до вашия Godfather – кръстник. Ако нещо съм признал на англичаните, е това проницание да нарекат кръстника Godfather – Господен баща. Той е, който бди над лично кръстения, бди ръката на този Господен баща както за неговата култура, така и за неговата сигурност. Представете си колко отговорно е, че в християнството са сложили невъзможност за бракосъчетание между семействата на кръстника и кръстения! Много е смешно за съвременното човечество, което много неща от биологията разбра, но нищо от тайната на Духа. И всичко, каквото биологията ни го открива, е в потвърждение на това, което са дали духовните Учители.

Гражданският брак, разбира се, отмени християнската забрана. Това е другата трагедия на държавника, който не разбира отговорността си. Разбира от власт за себе си, но отговорност за духовния път и историческия дух на народа си не разбира. Тежко и горко на тези държавници. Не че се слага запрета на очи, които искат да се любят, а на духовното кръвосмешение – това е, което не разбира човечеството. Кръвосмешението не унищожава само анатомичните ни дадености. Другото е страшно – когато историческият ни дух като национално търсене и осъществяване губи своята духовна сила – Орендата, както са го казвали прабългарите.

Религиите пък много грешки направиха в своите присламчвания към наука. Да, християнската Църква се присламчи към науката, че има геоцентризъм – ужасно невежество. Потребно им бе да получат гражданско признание или да получат някакъв орден от императорите. Това е пригаждане. Птолемеевата теория – за геоцентризма, шестваше в науката. Даже и в „Шестоднев“ пише, че когато Симеон дава толкова много покровителство за нашата книжнина, наричат го „Птолемеец“. Защото още не са изгорили Джордано Бруно и властва теорията на Птолемеите...

Същината е в духовната субстанциалност. И както знаете, изживяха се векове на жесток терор между наука и религия. Чак през 1889 г. в Рим е издигнат паметник на Джордано Бруно, а в настоящето, по настояване на папа Йоан-Павел II, той (заедно с Ян Хус и Галилео Галилей) беше реабилитиран от Католическата църква.

Тази идея за съхранението на дома; тази идея на покровителството на кръстника е една тайна на християнството, но протестантизмът въобще не можа да я приеме. Протестантите не могат да приемат тезата, че този покровител е съратник в душевността на кръстеното. Това е трагедията на ума, който създаде европейска цивилизация, но не и европейска мъдрост. Дори Римската църква измени идеята за кръстника. Но в Православието остана. Отделен е въпросът, че вече в отношението, което следвоенна Европа си създаде, се губи тази идея в лековерието на всекидневието. В България нито към децата вече се дава, нито пък кръстникът си има понятие, защото се казва: „Ами ние нямахме църква 45 години“. Църква може да не сте имали, но ако имахте Учението на Христос, щяхте да го знаете...

Така трябва да се гледа на прощението, където кръщелничето отива при своя кръстник и му целува ръка. Може да се счита за елегантна джентълментност да целувате ръката на една дама, а за обидност детето в признанието на покровителя – кръстника, да му целува ръка. Това са глупостите на дрипавата мисъл на съвремието. Път на кръстник не се минаваше. Това не беше унижение, това беше събудена отговорност в човека. Детето знае, че не може да мине пътя на кръстника си; булката не може да мине пътя на кума си. Това е да събудите Духа си за път. Ако ние сме оцелели в необходимостта на жертва седем века – това е, защото сме пазили духовния си път. Доскоро беше – ще стане и ще даде стола на кума си, защото е бранител на Дух, а не на биология, не на социология!

Този празник Заговезни затова е определен – за взаимна чистота в моралния не само, в духовния път: детето да отиде при кръстника, родът да направи своя щит Ахилов и така историята ни да върви към най-важното – прощението. Народът си имаше една хубава приказчица: „Ако всеки измете пред дома си, цялата улица ще е чиста“. Така че, ако всеки в себе си намери прощение – цяла една общност ще е чиста, ще е простена.

Намерете сили, победете своето негодувание; във всекиго се опитайте да видите себе си, за да оправдаете оная мисъл на Христос: Защо гледаш сламката в окото на другия, а гредата в своето око не виждаш?“[33]!

На всекиго трябва да бъде простена лошата мисъл, дори добрата мисъл, която е можело да бъде по-добра. Простена заради утрешния ни ден, когато пак ще се съберем за пътищата, които имаме да ходим!

Да благодарим на Бога!

 

Из Слова на Ваклуш
в Пловдив, София, 1996 г.

 

[1] Иоан 16:23.

[2] Ваклуш Толев. Беззаветен Завет. Общество Път на Мъдростта, 2012, с. 12-14. (Бел. ред.)

[3] Лука 12:20.

[4] Йоан 15:22.

[5] Уайлд, О. Портретът на Дориан Грей. София, Народна култура, 1984, с. 472-473.

[6] Шюре, Е. Великите посветени. Т. 1. София, Плевен, Евразия Абагар, 1991, с. 118.

[7] Лука 23:34.

[8] Лука 4:4.

[9] Матей 6:6.

[10] Матей 23:14.

[11] Иоан 14:2.

[12] Лука 11:9.

[13] Матей 26:42.

[14] Коринтяни 3:16.

[15] Геров, Н. Речник на българския език. Ч. 3. Пловдив, Съгласие, 1899, с. 78.

[16] Вж. Битие 28:11-18.

[17] Дънов, П. Молитвеник. София, Сонита, 1995, с. 54.

[18] Псалтир 50:7.

[19] Псалтир 3:7

[20] Световен речник на политическите афоризми. София, Ювентус Меркурий, 1993, с. 188. (Бел. ред.)

[21] Матей 26:36.

[22] Марко 6:46.

[23] Лука 12:51.

[24] Матей 7:16.

[25] Матей 12:24.

[26] Матей 5:8.

[27] Ринпоче, С. Тибетска книга за живота и смъртта. София, Дамян Янков, 2005, с. 71. (Бел. ред.)

[28] Псалтир 136:8-9.

[29] Филипяни 2:8.

[30] Матей 6:5, 16.

[31] Матей 26:53.

[32] Йотов, Ст. Моцартина. София, Новелон, 2006, с. 58. (Бел. ред.)

[33] Матей 7:3.

НУР 2018
НУР 2017
НУР 2016
НУР 2015
НУР 2014
НУР 2013
НУР 2012
НУР 2011
НУР 2010
НУР 2009
НУР 2008
НУР 2007
НУР 2006
НУР 2005
НУР 2004
НУР 2003
НУР 2002
НУР 2001
НУР 2000
НУР 1999
НУР 1998
НУР 1997
НУР 1996
НУР 1995
НУР 1994
НУР 1993