Зареждам...
Духовност, Душевност, Етика

Духовност, Душевност, Етика

Етиката е пулсация на духовността, излив на душата!

Деца на Деня, да бъдем несмутени в служението си и неуморни в пътя си!

Темата „Духовност, Душевност, Етика“ може да звучи твърде светски и аз затова ще я илюстрирам с мисълта: Да бъде Твоята воля, Твоето царство и Твоето име. Мисля, че това е най-добрата синхронност с нашето поведение на духовност, душевност и етичност, защото цялото битие на човека се е измервало в еволюционния и исторически път. Едно е обаче да правим история – да сме историзирали поведение, а съвсем друго е да се осъществяваме като пратеници на нашия Отец в същността ни – духовност, душевност и етика.

Това наистина предполага, че ние може с молитвата Да бъде Твоята воля, Твоето царство и Твоето име... да правим координати. Защото не може да имаме духовност без Неговата воля. Не може да имаме душевност, ако нямаме Божието царство. Вижте с каква душевна уточненост на Духа е дадено това: „царство“! И Христос го изведе, за да може човекът, който разделяше ад и земя, да има и свое царство Небесно, в което да се осъществява. И не може светът без Неговото име. Името характеризира и човека; за него всеки брани своята чест, за да има вписана добродетел.

Най-скръбното е, когато някой безцеремонно иска да оскърби царството, името или етиката на някого, за да покаже себичността си. И аз го виждам във всекидневието, когато с една първична воля за самосъхранение се търси смисъл... А самосъхранението не е още смисълът, защото е идея за оцеляването, а не идея за благословението. Оцеляването е в същността на развитието, но не и в дълбокото осмисляне чрез прозрението. В социалните общества, когато се е търсила формула за оцеляване, а е дадена енергия за благословение, започва хлевоустие. Но в него не е страшна лъжата, страшно е изопачаването на истината. Защото лъжата като цялост има ясен образ, но изопачаването е в полусенките на някаква истина, от което не следва нищо друго освен провали.

Може да сложим темата за духовността, душевността, етиката и в координатната система на т. нар. „златно правило“: „Не прави на другите това, което не искаш на теб да ти направят!“. Повечето считат, че е изведено от древногръцката култура, а всъщност то е много по-старо. Още в древноиндийската култура съществува, но след това Христос го преформулира: Постъпвайте с човеците така, както искате те с вас да постъпват[1].

Когато човек има стремежа да се докосне до тайните, той в неуморност повтаря онова, което не само религиозният, а и всеки би казал (без да се страхува дали ще рече „Бог“, „Всемирен разум“...): „С Тебе, Господи, се хвалим“; „С Тебе, Всемирност, ние съществуваме“... Така че, когато говорим за духовност, душевност и етика, ние може да кажем: „С волята Ти, царството Ти и името Ти“; или със златното правило; или с тази обобщаваща човешката духовност формула: „С Тебе, Господи...“, т.е. с Онова, Което е същността и Което е вечното.

Именно самото златно правило създава отношение, а искането да бъде волята, царството, името Му може да отработи у нас признание, поведение и служение. Когато тръгнем да търсим обяснение на тези феномени, въпросът е за приложността, а не за субстанциалността. Говорим за духовност, не за Дух; говорим за душевност, не за душа; и в края на краищата говорим за етика, която е по-скоро правило или моралният облик на това, което може една духовност и една душевност да изграждат или да искат от човека да бъде изградено. Етиката е пулсация на духовността, излив на душата!

В Сътворението етиката идва, след като Адам и Ева ядат плода на знанието. Трябвало е да има душевността и духовността на Адам и Ева, а и дързостта им да ядат този плод. След това идва етиката. Какво правят те? Пробив в света! Етиката идва да каже кое е добро и кое зло. И винаги възхвалявам Ева, която внесе в еволюцията на човека полярността, защото заради знанието за добро и зло Бог нарече Адам и Ева богове. Те първо проявяват душевност, имат и проницание на духовност. Защо? Защото говорят с Господа свободно. И след това получават етика за оценка.

Преди да имаме духовност и душевност, ние имаме Дух и душа като същност или субстанции, като имагинерни или иманентни, като трансцедентални или фактически – но те са! И без тях човек не може да живее. Духовността дава своя благослов и излива своята благодат над душата, за да може известни прояви на душевността да сътрудничат на еволюцията и да може човекът в своето възприемане на Бога да става все по-същностен и все по-цялостен. Духовността е зрелостта на проявяващата я душа! Душата дава и рамката на добродетелта, чрез която взаимността изгражда живот.

Душевността е вътрешното откровение, но само целостта на Духа може да ви направи свободни! А образът, който носи духовност и душевност, ние наричаме етичен – той е вече поведение на наука. Всеки човек поотделно е една наука. Макар че Сократ рече, че добродетелта е същината на общото благо на човека – знание на това, което действително е добро[2]. Хайде, другите науки да ги отминем!? Всеки, като си сложи някакво огърлие, мисли, че неговият централен камък е коронен бисер... Всеки е прав за себе си, когато от своята духовност, от своята душевност си изведе етика като поведение за живот и в същото време като измерителен уред, за да осъди другия. Но Христос даде една велика тайна: Защо гледате сламката в чуждото око, а не усещате гредата в собственото си?[3]. Какво показва това? Релативност, относителност. Може човек да е много духовен; може да е толкова изобилно душевен, че да е като кладенеца на самарянката – но да няма черпало...

Етиката е наука, а етичността е поведение! Докато духовността е будността и явленията на Духа. Вие не бихте могли да направите духовност, ако нямате Дух, както не бихте изразили душевност, ако нямате душа. Дали тези съществителни са една реалност във вътрешното ви битие и как гледа науката, как гледа философията, как гледа религията на тях? Това са проблеми, за които световната култура е натрупала не стотици, а хиляди томове литература. И досега никой не е дал всичкото знание.

Вижте колко неща трябва човек да сложи в своята таблица, за да говори за тези понятия. Много е лесно да кажем духовност и душевност, но преди да стигнем до тях, ние наистина трябва да видим същностите на тези съществителни. Трябва да видим душевността от какво е, защото зад нея има обективното съществително – душа... И създаде Бог човека и вдъхна в лицето му дихание; и стана той жива душа[4], пише в книга Битие.

Това е великият процес на създаването на човека за инволюционния му път – от Божествената Светлина и Вечност към Физическото поле. Създадена е жива душа с повелята на Твореца. Душата е субстанциалната тайна, от която може да се изведе живот и оттам – поведение, за да охранява последния пристан на божествеността, наречен тяло.

  • Тялото се одухотворява чрез душата!

„Душа“, както знаете, на гръцки е „психе“. И има нещо много странно в легендата за Психея. А легендите са най-голямата истина! Тях не може да подправите. Те всякога имат стойност, когато бъдат разтълмени. Но на легендите се гледа с насмешка. Защо? Защото мисленето чрез разума, което има размери, се храни от други енергии. Удовлетворението на човека чрез ума му създава философия, наука... процес, който може да бъде наречен познавателен, но не и евристичен.

Митологизирането крие много голям процент истина, докато съображението на историческата потреба или рамката на една философия, каквато е на Сократ, на Платон, на Аристотел, на Монтен и какви ли не други мислители, или на просветителите на Франция от XVIII век, са опростено схващане. При един Волтер, например, ще намерите язвителната ирония срещу религиите. Все пак накрая Волтер се надсмя над себе си, като рече, че може да се живее без бог, но не може да се умре без Бог. С иронията си обаче въведе в заблуда милиони хора... И когато срещнете някой голям класик на мисленето – цитира Волтер. Ето това аз наричам духовна бедност. Потребно е човек да мотивира поведението си, дори да е безбожник, но не може да бъде безверник, а най-малкото да бъде бездуховен или бездушевен. Дали признава Бог, или не, това си е негова работа, но не може да не бъде духовен и душевен.

Ето тук искам да се спра на легендата за Ерос и Психея, за да кажа как е отработена тайната за любовта като Дух и за душата като дъщеря на земното царство. В легендата е скрита цялата голяма истина. Разберете тези плоскости – как всичко е в единение; как в митовете са слагани големи тайни!

Психея е най-малката от трите дъщери на един земен цар и е най-красивата девойка на света. (А гръцката митология и цялата философия на Гърция е философия на красотата.) Всички почнали да се прекланят пред красотата на Психея и така олтарът на Афродита – земната любов, запустял, останал празен. Афродита започнала да завижда и търсела начин как да отмъсти на Психея. Тя пратила своя син – бога на любовта Ерос, да я накара да се влюби в най-презряното същество. (Ерос няма нищо общо със секса и с либидото – човекът иска секс, но не може без Ерос, без онова крилато същество – изящно, красиво, със стрелите.) Така Ерос, пратен от Афродита, фактически е трябвало да унищожи Психея. Защо? Защото е смутено присъствието на любовта на земята от една друга хубавица. Тук може да се търсят тайните, които дават окултните науки – че душата е посредникът между Дух и тяло!

Душата е посредник, защото за висшата енергия (за Любовта като творческа сила) няма плът, която може да я издържи, няма подготвена вибрация, която може да я понесе. Ето как великият закон за инволюцията е загрижен за бъдещата еволюция. И тогава ще разберете защо не може да отречем материята, а трябва да я одухотворим – това е ролята на Психея, това е ролята на Ерос или на Посветения, на Божия Син, Който може от Своя Отец да донесе причастието на Любовта.

Какво обаче прави този Ерос, този Купидон? (Купидон е неговото латинско име, което значи „желание“[5] – а любовта е въжделение, болка по божествеността.) Какво става? Като я вижда толкова красива, той самият се влюбва в нея. Вижте как йерархия на Върховното слиза надолу и как трябва да се влюби в душата. Душата е проводникът – хайде на модерен език да кажем – антената на нашия телевизор (дано е цветен), който ни разкрива тайните на живота от Висшия свят! Разбира се, тя колкото е готова, толкова ще приеме. Не може да приеме всичко, каквото `и се дава. Постепенно тя трябва да стане най-пълният израз, чрез който Духът може да разкрие тайни за битие отвъдно и за битие на познание на боговете, на живота на човека, който е един бог в развитие. Тя, душата, трябва да носи черпака, с който да взема от кладенеца на живата вода, за да дава на жадния.

Ерос, влюбвайки се в Психея, вместо да я унищожи, я взема в своя дворец – двореца на любовта. (Не може да има по-разкошно нещо от двореца на любовта.) Ерос се влюбва до такава степен, че обещава на Психея всичко. Тя е радостна в своята безплътна плътност. А на радостта и смъртта нищо не тежи! На радостта – защото няма какво друго да носи освен щастие, а на смъртта – защото надкрачва всичко земно. Радостта и смъртта – на тях нищо не им тежи!

Така заживяват заедно нощем, но Ерос има една молба към Психея – тя, смъртната, никога да не види лицето му, ако иска да бъде вечна любовта им. Вижте йерархия на познанието! Кога Духът може да дава своята благодат и душата да става все по-богата и все по-щедра? Когато през деня тя е в царството на своето земно пребиваване.

Душата може да познае тайните на Духа, когато не вижда образа му. Затова, когато Божиите тайни са давани, трябва да се прибулите[6], защото Светлината ще ви унищожи! (Всичко го има в тия „бабини приказки“, както казват учените.) Това е обещанието, което Ерос иска от Психея, и тя го дава. Но сестрите `и – желанието, мисленето у нас – чоплят, чоплят, чоплят...: О-о, Психея, при тебе идва един змей... Така нашите мисли и желания, когато душата им споделя, ей тъй нашепват: „Теб те мами едно чудовище“. И душата се поддава на съмнението. Нещо, което всекидневно наблюдаваме.

Така тревожната Психея решава да види Ерос и една нощ, когато спят в ложето си, запалва лампа. Поглежда го и вижда нещо невиждано – неземна красота. Тогава в захлас и в обич решава да го целуне. (Душата може да целува, Духът само осенява! Така че, когато целувате, да знаете, че работите с душата си, а когато осенявате – с Духа си.) И навеждайки се да го целуне, от лампата пада една горяща капка масло върху рамото му, той се събужда и отлетява в Небесата. Разбира се, това е логиката, защото душата не може още да види Духа – Психея не бива да вижда Ерос. (А това случва ли се понякога на съответни будни душевности – да отидат с лампичката си до своя духовен водач? Случва се, но той бяга, защото не може постоянно да се живее при него.)

Така Ерос изчезва с рана на рамото, а Психея е с болката, че е загубила това, което е имала, и се е поддала на сестрите си. (Оставям настрана външните сестри – нейните, вътрешните са страшното.) Афродита, недоволна от влюбването на сина си, `и праща измъчвания и изпитания. В тези мъчения Афродита дори стига дотам, че изпраща Психея в Адеса, за да вземе в урна уж част от хубостта на Персефона, а всъщност в кутията имало облак, носещ дълбок магичен сън... След като се излекувал, Ерос започва да търси това, което винаги нашият Дух търси – своя представител на Земята – душата. Успява да я намери и да я изтръгне от съня `и. Ето това аз наричам историзъм на душевните ценности, историзъм на Духа, който в тревожност търси своята Психея, за да я направи проводница към тялото, към тази материя, която трябва да бъде одухотворена. (Тя не може да не бъде одухотворена, защото ръцете на Бога Сътворител са взели от цялата планетна плът, за да се изгради Адамовото тяло.)

Ето как след много перипетии Ерос и Психея се намират и със съответната молба на Ерос пред Зевс – бащата на боговете, се сключва един договор на взаимност между тях. Това е голямата тайна – вечната гонитба и вечната взаимност, разделянето и търсенето. Благословът на Зевс ги събира завинаги. Как? Като дава на Психея, заведена в олимпийските простори, чаша с амброзия – питието на безсмъртието. Тогава – безсмъртна ли е душата? Безспорно. Кога? Когато пие амброзия – когато е свързана в браконеразлъчен живот със своя Дух. Така Психея става безсмъртна – единствената привилегия, която имат боговете. Ето тайната – безсмъртието на нашата душа: чрез Духа!

На старобългарски и двете думи – дух и душа, се пишат с двойното „у“: духъ и душа[7]. Това е много характерно, ако някой иска да познае ритмиката. Знаете ли колко сложно е изработването на едно понятие, което трябва да съхрани енергия, та когато го споменете, да ви даде излив или взривяване? И знаете ли колко е стойностно? Език, който се освобождава от музикалност, той губи, опростява. Това показва, че енергията на една нация, енергията на духовните мъже, които правят нейната културна стойност, е изхабена. И тогава се занимават с икономики, тогава търсят благоденствие на народа. Затова една Европа не може да признае друго освен цивилизация. Но духовността е единственият свидетел, който никога не е обвинен и съден за лъжесвидетелство! Науката е съдена, но духовността – никога. Науката бавно сменя известни концепции, защото лошо чува, когато духовността `и шепне.

Душевната сила, като безплътна същност, създава съзнанието, а то от своя страна създава мисленето и познанието. Вижте колко непрекъснат е потокът на Родителя със съответните Свои чеда в йерархия. Безсмъртната душа у нас може да бъде отричана от философски системи, от науки като психологията, от идеологии с материалистическа преценка за живота. Те твърдят за душата, че не е субстанциално битие, а е една еманация на свръхматерия – че е извлечена из материята и не е първичната, както се твърди в идеалистичните системи, а е един синтезиран мисловен процес. За материалистическата философия и двете субстанции – Дух и душа, са един висш продукт на материята като функция на мозъка. Следователно и проявленията им духовност и душевност са функции на високоорганизирана материя и не може да имат устойчивост. В такъв случай оправдана е изведената от нея теза, че съзнанието е едно субективно отражение на обективността.

Фактически философията на материалистите счита, че съзнание има само високоорганизираната материя – и след като тя си отиде, нищо не остава. Но има съзнание, съзнание за промяна – било в плюс, било в минус. Минус беше, когато сестричките – ум и желание, подбудиха Психея да види Ерос. След това страданието `и по загубената вечност е нейният плюс – и така Ерос и Психея се намериха в идеята за цялост.

Така че душата има какво да изгражда – изгражда ум и желание, изгражда и воля, с които ние се адаптираме да побеждаваме материята. Тя, душата, е най-ценностното нещо, което Бог е дал на човека.

  • Духът осенява, за да просветлява,
    душата дава благодат за будност!

Ето вижте духовността и душевността какви струи са дали на човечеството.

И така различните култури различни преценки дават за тези велики потребности, наречени Дух и душа. Но най-същественото за нас е, че душата е една свръхестествена същност, първична по отношение на материята, а не изведена от материята. Така тя става жизнедавна и затова още в книга Битие човекът е наречен жива душа. А Христос рече: „Който изгуби душата си заради Мене, ще я намери“[8].

За някои от древните философи душата е разделена на две части. Има една сетивна, природна душа и след това т. нар. разсъдъчна – висша душа, която е привилегия на човека. Така че една от формите на душата е природната, дивата, ако може фигуративно да кажем; другата е човешката, разумната същност, която изгражда познавателния процес. Човекът в първичните моменти само е оцелявал с идея за егоцентричност, но след това има нужда и от развитие. Разбира се, човешко-разумната душа е свръхестествена, защото в книга Битие вижда, че изначало Бог сътворява животните да бъдат живи души, но когато сътворява човека, му дава и Дихание.

Безспорно, когато се характеризират тези понятия в тяхната същност, ще ги намерим като изразяващи различни феномени. За човешката душа се казва, че тя е дар Божий и че чрез нея ние се изявяваме. Говори се за родения от Духа, че е като вятър, който минава и вие не знаете откъде идва и накъде отива[9] – когато Христос говори на Никодим. Още в Еклисиаста се казва за властта на Духа; другаде се говори за безплътни духове, защото Небесата са поселени с тях... И най-после, когато в християнската религия се говори за Духа, се казва, че Той е и Третата Ипостас.

Вижте колко много нюансировки или колко много характеристики може да се дадат на всяка една от тези същности, разглеждани, разбира се, от различни доктрини. Има и една страшна дума – душманин. Ето как се извежда от душата идея за враг – душманин. Трябва да ги разглеждаме живо, реално тези неща. Не само в баналността: „Душевен е – блага душица...“ Има „блага душица“ – изхожда от тази субстанция, но има и „душманин“. Сега се страхуват да кажат „душманин“, защото било много старо понятие и турцизъм. Но аз правя разлика между душманин и враг. Поведението на душманина е стрела в душата, а врагът може да убие само тялото! И Христос го казва: „Не бойте се от ония, които убиват тялото, а душата не могат да убият...“[10]

Различните гледища могат да дадат обяснение според своята същност. Доктрината на материализма може да характеризира мирогледното и верското чувство на човека като рожби на една митология, т.е. на една заблуда и продукция на човешкия ум. Следователно лесно може да приеме тезата, че като умре човекът, т.е. като умре материята и оттам мозъкът му, свършва и душевното – и остава само паметникът, драснал следа върху хорската памет. Аз обаче винаги съм се възхищавал на митологиите и съм казвал: къде да имаше повече митологичност, за да имаме идеи за божества като пристан на човешкото мислене, на човешката душа!

За разлика от материалистическото гледище, тези, които говорят за прераждане, дават други белези. А едни садукеи пък, които отричат наличието на душа и възкресение, въобще няма да дадат преценка, че тя има свое битие и че това битие, изразявано в поведение, създава онова, което наричаме душевност...

Сама за себе си душата не всякога се храни пряко от духовността и затова трябва да премине и през онова, което различните учения наричат практика, упражнения или отработване. Първом трябва да се направи разлика между преходно и вечно. Един проблем, който не може да не стои в душевността на човека. Всекидневно той вижда нестабилността на желанието, не всякога проявява прозрението в мисленето и устойчивостта на волята. Но когато ще даде преценка на душевността си, тогава вече трябва да направи разлика за кое би дал жизнеността си – за вечното или за преходното.

Не може човекът да отмине преходността без преценка от вечното. Най-натрапчива и най-всекидневна е идеята за прехода, защото е налична смърт. Търсена е обаче идеята за безсмъртието. Някои системи я дават в лицето на прераждането, други – във възкресението, трети в своите прагови богове. Човекът не е могъл да живее без идеята за душата си не заради това, че тя е най-красивата, а заради това, че тя е единствената, чрез която Духът се изявява у нас. И имаме образеца в християнството, наречен Свети Дух, Който извършва акциите на одухотворяването, а душевността на човека, чрез раждането на Сина и чрез Възкресението Му, свидетелства за безсмъртието на душа. Ето ви Път!

Когато човекът почне да разграничава вечно от невечно, това е вече будната душа, която може да се съсредоточи; която може да започне да търси: „Кой у мене е непреходният? Кой е, който може да ме изведе до вечния Жених? Какво значи да имам дар Божий и да си послужа с него? Какво значи Духът да е изведен до Единосъщие с Отца?“. Така ние си служим със стълбата на душата, която ни качва в храма на Духа, или това, което като вътрешно откровение създава духовността. И както знаете, всички системи на Изтока (по-модерното мислене не се занимава въобще с тях) отстояват тезата, че душата има качествата да разграничава. Ама било процес на мисленето ни, на съзнанието ни... Мозъкът у нас е приемащият, а не раждащият мисли! И съм говорил, че милиони години е работено от страна на най-висшата енергия – възпроизводствената, половата енергия, върху това да се отработи мозъчно вещество. Тогава с основание материалистите казват, че мозъкът е висша организирана материя. Да, така е, но не е тя, която мисли – тя само приема!

Така се идва до размишлението, идва се до концентрацията, идва се до най-съществените изяви на душата в душевност. Но кое е най-съвършеното в душевността като явление? Най-верният, най-големият и най-дълбокият израз на душевността, това е молитвата. Най-великият дар на душата е молитвата! Може да си разграничавате преходност от непреходност; да се катерите в размишления колкото си искате; да се концентрирате и да си шепнете „аум“, но същината си остава молитвата. Тя може да бъде само от една дума или да бъде, пази Боже, цял един дневник от молитвени фрази. Вижте, на Бога (или да кажем на Духа) не са Му нужни дълги словоредия. Ядката и ударението – това е душевността! И когато има безмълвие в молитвата, тя преминава в един последен етап – екстазата. Защото молитвата е просба, молитвата е възхвала, молитвата е искане, а екстазата не е нищо друго освен единството между Психея и Ерос – екстазата е единство между душа и Дух! Тогава се създава най-възвишената тайна на душевността и духовността – безмълвната молитва!

  • Единствената стълба, която може да ви изкачи
    в целостта на духовност, душевност и етика,
    е молитвата!

Но молитва с вяра, молитва със знание, само с един шепот – тя да е вътре у вас. Когато може да кажете „сезам“, ще се отворят цели дворци...

Духовността трябва да даде на душата закона на етиката: жертвай се! За да може светът да направи крачица в еволюцията. Ако ние не може да носим тежест пет или десет пъти повече, отколкото „трябва“ – не е възможно да свършим работата дори на една мравка. Тя може да носи десетки пъти по-голяма тежест от собственото си тегло. За какво говори това?! За енергии! А ние не сме се научили да ги упражняваме. И тогава ще разберете защо правя този преврат в мита за Сизиф: не наказанието, не страданието – липсата на отчаяние! А какво значи да ви липсва отчаяние – това значи да се осъзнаете като Дух и като душа, че нищо не може да ви победи! Нозете ви могат да бъдат уморени, ръцете ви изтощени, но Духът ще ви изкачва, ще имате прераждания, ще носите кармичния камък и накрая ще го изхабите и ще го хвърлите.

Ако няма душевност, ако няма осенение от Духа, не е възможно да се създаде нито една дисциплина, нито една наука, нито една творба на поетичен израз или на багрената четка.

  • Душевността и духовността йерархират
    ценностите на творбата: посредствена,
    талантлива, гениална, божествена!

А дали душевността и духовността могат да бъдат изразени във всичката си пълнота, че да създадат това, което наричаме свещени книги, а не гениални произведения...? Може да каже някой: „не всички религиозни книги са свещени“ – да, напълно съм съгласен. Но това, което Духът създава, наистина е свещено – не онова, което умът разкрасява.

Културата се създава от душевността! Знаете, че Гея се разсърдила на Зевс, че постъпил жестоко с нейните деца – титаните, и ражда стоглаво чудовище[11], за да въстане срещу висшето божество.... И когато разглеждате разделението на царствата в митологиите, забележете, че в гръцката митология бог на земята (в смисъл на олимпийските божества) няма: Зевс – на небето, Хадес – на подземното царство, Посейдон – на моретата, на земята – няма. Търсете тайните – създаването на култури. Другото е рефлекс на отражението. Културата е върховно вътрешно откровение, където Психея – хубавицата, вечната, от ложето на Ерос донася тайни.

Когато правим преценка на тези тайни, трябва да бъдем много отговорни и да не се плъзнем както християнската култура – да отречем като нея митологията. Или както някои твърдят, че Ерос изразявал либидото или секса. А когато четете Стария Завет, толкова секс ще намерите и либидо, че ще се потресете. Но официалните философски доктрини в древността, най-вече Платон, третират Ерос в аспекта на добродетелта. Затова и съществува понятието „платонична любов“. Платон разглежда Ерос и като духовен стремеж.[12] Защото Ерос и Психея са едно иносказание в голямата култура на митологиите. Те били приказки?! Няма приказки – има тайни. И тук е именно ударението – мистерия на духовността и на душевността.

Когато имате култура, вие може с нейните вибрации да облечете и да търсите това, което се нарича наука. Защото науката е сукала, ако мога така да се изразя, от гръдта на духовността. След това се слагат и рамките на етиката. Духовността и душевността са създали науките! Защото на очите им трябва материалният израз, за да квалифицират логична и методична позиция, която оценява съображението за живеене. Никой не може да ви лиши от живот, но от съображението за живеене в действителността се изковава етиката, която навремето е била в едно с правото. Етика и право са били една и съща дисциплина. Така културата, а оттам и науката, фактически са правили своя олтар, извеждали са своите ценности, изграждайки по този начин поведение не всякога за историческо, но винаги за земно битие.

Трябва да търсим най-точния израз на понятията; да търсим явленията първом в личния живот, след това в семейството, в обществото, в националността и безспорно във Всемирността. Може ли човек да се лиши от човечност? Не! Защо? Защото има душа, която е повече от обикновеното, и защото носи Дух, който има универсален Баща. А какво е казано – че не може да се отречете от баща си. Ето защо явленията на духовност и на душевност предшестват етиката. Така че трябва много прецизност, когато осъждате от позицията на етични нормативи, на социални явления или на доктринерства, да кажете: „Ето, този няма душевност“. Има, има. Може действията му не всякога да съвпадат с етичността, но тя е социална доктрина, а духовността и душевността са доктрини на религиите! Разбира се, не казвам, че религиите имат патента за притежание, защото духовността и душевността са ги предшествали. Факт е, че Адам и Ева не са имали религия. След като ги осъждат, им създават религия, която е потреба на отговорност заради самото развитие. Знанието и познанието са потребната човешка храна в развитието. Затова не може да се мине без проявата на добро и на зло. Това е пътят, в който идва необходимостта от инкарнация и карма, т.е. от прераждане и дело.

Развитието е дело, светостта е дар! Ние се развиваме, за да може този дар като духовност да ни освобождава от човешкото развитие. Ето защо в концепциите на Изтока нито законът за кармата е вечен, нито законът за преражданията. Те са потреба, за да се прояви душевността и да може да извеждаме Духа си – тогава да си послужим с тях! Прераждането (да или не) не е решаващият въпрос за етиката, а е еволюционният стаж за свобода! Развитието е в името на свободата. А свободата е лично поведение, което трябва да усвоите и да опазите. Тогава, когато е посегнато на свободата на човека, се раждат Десетте Божи заповеди. Каза му се да не бъде престъпник. Но някой даде ли му урок на душевността? А отнета ли му е духовността? Първо е трябвало да се изживее сам като личност, а след това като социално явление...

Колко много трябва да се разшири струята на душевността, когато сте в общество, когато сте в националност... за да станете Всемирност! Може да си имате една пещера и в кротост да стоите в монашеско моление и да мислите, че сте душевен и безгрешен. Но колко неудобен сте в света, където сте в конфликта между Психея и Ерос. Тогава съображението на сестрите, че битувате с чудовище, излиза на преден план и човекът пали своята малка лична лампичка и изгонва съвършения и Вечния. Това е, от което той трябва да се пази.

Един апостол Павел казва, че „плодът на духа е: любов, радост, мир, дълготърпение, благост, милосърдие, вяра, кротост, въздържание“[13]. А кога душата ги е учила, кога? Когато в царския дом е служила като необиден слуга. Защо? Защото Христос рече: Не дойдох да Ми служат, а да послужа[14]. А ако сега кажете на някого: „я измий краката на тоя болен“, той никога няма да се наведе. Можете ли да си представите какво значи духовност, какво значи душевност, които градят камък след камък храма на нравствеността, на етиката!?

Тези неща звучат много обикновено, когато са преценявани с ума; те звучат много неубедително, когато се преценяват от мироглед, който отрича битието на духовността. Това не е страшното, това не е тревожното – човек винаги ще намери сълзи, за да оплаче покойник, но трябва да намери кураж да го възкреси! Ето кое е голямото в историята на човека – той носи в себе си идеята за възкресението, носи я, защото е Дух и душа. Ние бързаме винаги да се оплачем, ние бързаме винаги да страдаме. Когато съм казал фразата няма страдание, има развитие, то не е да освободя някого от страх, че има болка, а за да се надмогне. Човек трябва да се научи на себенадмога, трябва да се види и в бъдещето като Бог, а не като чакащия надгробен камък. Трябва да бъде свободен, да даде право на душата и на Духа си; както Христос (без оглед на церемониите, които се изискват) рече на книжници и фарисеи в очите, че са варосани гробници.

Неслучайно казвам, че религиите най-бавно стареят и най-дълго стоят стари! Това е страшното: най-бавно стареят – 5 000 години, 3 500 години, 2 000 години... Това не е протест срещу религиите, а преценка и необходимост за развитие. А всеки човек също е една религия, защото е духовност, защото е душевност и защото в ценностната система трябва да бъде етичен. Душевността и духовността му се плодят, имат йерархии в своите полета на знание и усвояване. Къде заведоха Психея, за да получи безсмъртие – при Зевс, при висшия бог. Ами дотогава как са третирали душата? Както всички материалистически учения и сега – няма безсмъртна душа. „И ще се върне пръстта в земята, каквото си е била – казва Еклисиаст; а духът ще се върне при Бога, Който го е дал“[15].

Човечеството има една малка пародия, дадена в латинския израз: Et in Аrkadia ego – И аз живях в Аркадия. Т.е. и аз бях радостен, и аз бях щастлив – вечната илюзия – но съм смъртен. И сега някои живеят в пазвите на глупостта или в измамното щастие. Какво си направил? Казал ли си за метафизиката като Аристотел; открил ли си път за Индия като Александър Велики; живееш ли като Диоген в една каца, а посред бял ден с фенер търсиш човек... Всяко нещо може да бъде оспорвано, но когато човек иска да го осъществи, трябва с тези три тайни да излезе в живота: духовността, душевността и етиката!

Когато говорим за жизнеността на религиите, едно християнство казва, че глава на Църквата е Христос и че тя, Църквата, оцелява благодарение на одухотвореността. Какво прозрение има и каква земна тайна разкрива Христос с Петдесятницата? Праща огнени езици... Тези, които имат душевност, ще получат езика на Любовта, ще получат и Третата Ипостас на християнската Църква – духовната същност. Дванадесет души са събрани и Той ги посвещава, като на всеки според йерархията и душевността дава отделен огнен език, а не на всички един. Това какво показва – йерархия, будност на душата. Оттук потърсете какви добродетели трябва да изявява будната душа. Апостолите са имали подготовка, те са били учени как да ловят не риба, а човеци[16]. Но, уви, още умът, желанието и волята им не са били готови. Диханието свидетелства за някакъв Дух и те го чакат. Затова ги оставя да разгърнат душевността си в Духа.

Това дават религиите като учения и нескрити тайни. Но това никак не им дава основание да изтърсят в Средните векове своята знаменита глупост: „Философията е слугиня на религиите“. А те пък направиха една религия, която донесе бедствия и издигна клади. В Евангелието се казва: „Не знаете ли, че вие сте храм Божий, и Духът Божий живее във вас?“[17]. Е, какъв беше този Дух Божий, който живее в тези клададжии?

Всяка религия изгражда своя етичен принцип от духовността и душевността на даден исторически момент – с предназначение в едно дълго битие да се работи върху душата и Духа на човека. Така се изгражда етиката във всички религии. И както казах, тя изначало е била поделение в правната доктрина. Ето защо няма да намерим друга етика в старозаветието освен Десетте Божи заповеди, които безспорно са нравствени нормативи. Те трябва да съответстват на нрава, на морала – една формула за обществено съзнание, което в църквите е нравствено начало за поведение. Тогава няма защо да се чудим, че Цицерон ще се провикне: O tempora, o mores! – О, времена, о, нрави! О, нрави... Човечеството във времената сменя своята нравствена доктрина, но тя има понякога толкова дълъг живот, особено когато е плод на религиозна санкция. Дори канибализмът за своето време е бил морален. Канибалът е бил морално явление, религиозно поведение на диви племена. И понеже наистина религиите бавно остаряват, и досега канибали някъде все още има. Яденето на тотема с идеята, че с него ставате единство, оправдава канибализма. Трагичното е, че сега има душевни канибали – това е опасното. Пазете се от душевност, която ви води към канибализъм – това е страшното, а не че онези диваци са били човекоядци. Аз бих отишъл малко по-далече: че те наистина е трябвало да ядат човека в себе си, за да се дойде до духовния Адам...

Ние говорим сега за модерна етика, говорим за европеизъм. Само че европейският канибализъм е душевен. (И нашият народ беше сложил една песен за тези, които му изневериха в борбата: „Съюзници – разбойници“.) Апаши – има ги по цял свят, но е квалифицирано, че има и други – които вадят душите с памук. (Виждате ли усета на един народ.) Това ли е морал?! Ама сега европейците имат други съображения за етика. Да, но ние говорим и за духовност, за душевност.

Разбира се, упрекът винаги ще бъде: „Ама, човекът е станал по-лош!“. Станал е по-лош, защото сега, когато го преценяваме, оценката ни за по-добро е по-висока. И естествено, когато преценява закона на Моисей око за око, зъб за зъб, Христос го хвърли на бунището! Отрече и кръвната връзка, но не отрече майка си; отрече и вечната привързаност на човека – земната му привързаност, но даде свобода в Духа...

И вижте колко ясно е казано в херметизма, че боговете са безсмъртни хора, а хората са смъртни богове. Какво показва това тогава? Човекът е определен чрез Адамовия образ, когато получава Дихание и душа. Следователно – изпълни се с Дух едно съзнание и му се постави една етика за еволюция. Това е Дух, душа; духовност и душевност. Иначе в съответните учебници има различни характеристики. Но не умът, душевността е най-богатата трапеза за Духа! Защото умът може да прецени правдата, но трудно може да даде жертва за милосърдие. Разликата между състраданието и милосърдието е, че вие цял ден може да състрадавате на някого и да размисляте, а като дадете една лепта, мигновено може да бъдете милосърден. Разликата е много голяма, защото състраданието е плод на умствена преценка, а милосърдието е действено душевно поведение!

Когато имате изградена духовност и душевност, вие може да поставите правила на развитие не само на личната си потреба, защото човекът е отговорен и за другите! Тогава се явява потребата от етика.

  • Етиката е излив на духовността ни
    и същина на душевността ни!

Тя е, която трябва да съвмести в живота реалното приложно битие. Вие може да си създадете най-фантастичната система и тя да е много възвишена, нравствена, но да не помогне на човека. Къде е тогава съвместимостта, която аз наричам историзъм на човека? Когато правите събитие, вие самият вече сте събитие в природната даденост и слагате отпечатък в жизнеността. Но без етичност човечеството щеше да се самоунищожи. Дори когато са се яли помежду си, излиза един вътрешен принцип, едно познание, че плътта пак оживява в лицето на другия – че Духът и душата не могат да бъдат поядени и загубени. Тогава идва необходимостта да съхраним поведение, което те ще издиктуват, за да се развиваме. Адам сложи на земята началото на човека за историческо принадлежание, приложил вече воля в защита на Дух и душа.

И така излизат на преден план поведението, дисциплината, науката. Аристотел първи квалифицира нравственото поведение като етика, в която се включва правната доктрина. Изброява седемнадесет добродетели, образуващи основата на това поведение. Там ще намерите интелектуални добродетели като мъдростта, ще намерите и етически добродетели като справедливостта – не правдата. Правдата се мотивира от правен закон, а справедливостта е душевно явление! Трябва да се разграничават, защото някой, когато отсъжда, казва: „Съобразих се със съвестта си заради справедливост“, а друг ще отсъди по параграфа на закона за правото.

В етиката ще намерите искреността, щедростта, мъжеството, незлобието... – може да изброите всички онези потреби, които в даден етап от живота в историческата сцена са ви потребни. Днес трябва да бъдете добродетелни – добре; искате да бъдете любвеобилни – направете го. Сменяйте си тези нравствени ценности, за да бъдете цялостни в изграждането на това, което най-плътно може да кажем – човек! Защото той е духовен, душевен и етичен, но до какъв градус или на каква степен, е проблем и на обществото, и на личния свят. Обществото си има изработени закони и понякога ви слага под своя знаменател – и ето ви „глуха линия“. Аз и друг път съм казвал: Законът за мъдреца е верига, законът за развиващия се човек е парапет да не падне! Как ще го прецени? Древността прецени Аристотел като единствения голям мъдрец, въпреки че някои от теоретиците приемат за най-голям Платон. Аз пък считам, че е Плотин. Въпрос на йерархически виждания. Защото нито Аристотел, нито Платон можаха да достигнат до идеята на един Плотин, че като последен стадий човек е Бог – баща на боговете. Не можаха! Но това е въпрос вече на други преценки. Всеки от тях беше дал своето и това е голямото за нас.

Човек може да не се обвърже с една доктрина, но е длъжен да се съобрази. Може да не се обвързвате с едно виждане, но когато живеете в един общ кръг, сте длъжни да се съобразите. Тогава вие ограничавате част от себе си, за да дадете преимуществена пулсация на еволюцията на другите. Вашата свобода е преценката, а тяхната благодат е развитието.

Протагор ще каже, че човекът е мярка на всички неща[18]. Затова човек може да се възправи срещу оракула. На Делфийския храм е написано: „Познай себе си и ще познаеш света и боговете“. Но достатъчен ли е един оракул, една пития? Не, човекът е повече от тях! Този двубой за мен е много съществен – между едно социално понятие и една лична, собствена съзнателност. Това е право на духовност, право на душевност, право на етичност. Социалното битие – това е оракулът, това е храмът на Аполон. Там е питията, но там е и „познай себе си“. Хайде да се възправи някой срещу тази мощ! Затова ви казвам, че в митологиите има толкова големи тайни и толкова реални социални постановки: като Едип, като Антигона...

Големият двубой на човека винаги е бил в това да се възправи в самоличността си срещу оракула, срещу храма. Сократ го поиска: Познай себе си, но социологията даде храма, даде и оракула. Това е голямата трагедия на човечеството в лутаницата си и в търсенето си. Човекът се изправя пред оракула и докато не се осъществи, ще губи пристана си и ще идва или до отричане, или до себичност. А той е цялост – още древността го нарече микрокосмос. Тревожното е, когато Себе си не може да намери! Колкото и да е била силна болката му, колкото и да е била скръбта му голяма, той е оцелявал. Голямото в човека е, че в идеята за Себе си се е възправял срещу идейния олтар, срещу оракула, за да може да изгражда нови храмове, да може да поставя нови надписи.

Платон, когато иска да постави етиката в измерение, в своята книга „Държавата“ не казва: „Познай себе си!“, а говори за справедливост.

Стоиците пък размишляват за разликата между удоволствие и удовлетвореност. Те не измерват живота с удоволствието, а с удовлетвореността – да победят животинското в себе си. И затова, когато счетат, че са удовлетворени, може спокойно и да се самоубият (както постъпва Сенека). А това какво е? Изразени живи мотиви на духовност и на душевност. Няма откъде другаде да дойдат.

Епикурейците също казват, че моралът е в справедливостта. Но коя справедливост? Тази, която, за разлика от стоиците, им носи удоволствие.[19] Това е тяхната мярка за морални стойности – което е сладост, е достойнство на морала; което е горчилка, е отрицание. Вижте как се блъскат идея след идея, търсения, все търсения...! Двубоят, както казах, между личното себесъзнание и храмовата оракулна теза. Вижте колко са различни, колко са далечни. А това значи ли, че са имали по-малко душевност и по-малко духовност? Не. Това значи ли, че не са прилагали етика? Не! Имали са, и то страшна етика – горчиво или сладко, удоволствие или удовлетвореност, право или справедливост... Това са битиета!

Какво пише в една „Махабхарата“:

  • „От всички твари земноводни,
    от всички твари небосводни,
    в света подземен или горен,
    подвижни или пък на корен,
    ако ли някой притежава
    богатство, мъдрост или слава,
    дължи ги, слушайте, и трите
    на дружбата си със добрите.“
    [20]

Ето моралът им, ето тяхната категория, ето тяхната етика – етика, която изразява цяла концепция.

В „Агни йога“ ще намерите характеристики за духовност и там казват, че човекът е един съсъд, пълен с духовност. Това е човекът според тях, който в минали животи е имал стремежи, имал е подвизи в еволюцията. Неизбежно, информативно – и след това ще кажат защо. Защото т. нар. Първична материя, или Materia Matrix, не може да стигне до земята (ето я Духовната вълна на Боготворението). Не може да стигне тази първична тайна и тогава нейните представители Фохат и Светоносната материя – Materia Lucida, стигат до земната повърхност[21] и осветяват съзнанията. Вижте йерархиите, само че в техния мироглед, с техните понятия. Зевс до земята не може да стигне – идва чрез тази Зевсова Materia Matrix, чрез Фохата Ерос, след това го поема Психея и накрая ще дойде Светоносната материя в човека, който е светлина Божия, дете на Бога...

Само така можем да говорим тогава, че човешките същества, които са минали всички тези йерархии, са осъществявали в малък или голям размер своята духовност, душевност и са прилагали етика. Защото Спиноза в своята „Етика“ казва: „Най-висшето благо на душата е познанието на бога и най-висшата добродетел на душата е да познае бога“[22]. Ето – и той йерархира. Да познаеш Бог е най-висшата добродетел, най-висшата етика.

Но ние не може да им отнемем величието и не бива да го отнемаме, защото всеки от тях е имал прозрението да се докосне до това, което са дали вековете, и да го пренесе в приемливост, яснота за един рационален век, макар и облечен в известни интуитивни изрази. Тайната си остава тази, която времето е дало, и в Еклисиаст, глава 1-ва, стих 9-и, има известни основания, че „няма нищо ново под слънцето“. А ние всеки ден правим открития какви ли не щете.

Щедростта на Отца не бива да буди завист у никого!

 

Въпрос: Как гледа Учението на Мъдростта на самоубийството? Какво е значението му и причините за това?

Най-висшето благо, за което планетата ни се осъществява в нейната цялостна еволюция, в своите седем стадия, които трябва да мине човешката душа, е Животът. Единственото непрекъсваемо ще си остане той! Въпросът е за оценката на личния живот.

Еволюцията в нейната цялост употребява всички форми, с които развива в човека от първичния усет до Божественото съзнание; от малтретиране на материята милиони години, за да я направи усетна и да изгражда памет, до онова, когато той в лицето на събудената духовност може да каже: Аз и Отец сме едно!

Пантократорът е една велика тайна – Космичната цялост на човека. Той е може би най-добрият свидетел на това, което подсказах – от малтретирането на материята с тенденция да събуди памет до единството между Творителя и сътвореното. Това може да изглежда невероятно за размера на едно мисловно познание, но в никакъв случай не е невероятно за Духа. Йерархията да усвоите света чрез ума, чрез интуицията и чрез Духа е една реална последователност в утвърждение на израза, че само Животът е непобедим!

Казваме живот на това, с което се осезаваме и даваме преценки. Дали Космичната даденост ще се спре повече в бъдещата еволюция върху онова, което сега зрение, ум, интуиция ви дават, е проблем. За мен човекът ще еволюира и един Космичен човек като цялост безспорно ще ги надкрачи. Ние не можем да се отречем, че сме в четвъртата планета от Великата седмица на цикличността – планета, в която трябва да направим човека бог, а след това в последованието – да осъществим духовност. Тогава в света на материята няма вече да се говори за плът, а за тяло на богове.

Ето защо идеята за самоубийството трябва да бъде преценявана в два аспекта. Първо, че Животът е непобедим! Следователно каквато и мярка да приложите, за да се лишавате от неговото присъствие, тя е мярка на преходността. Защото, ако тук човек се лиши от живот, ще отиде в Астрала. Ако там се опита да си хвърли корубата, ще отиде в Ментала. Ако пък в него се еманира, ще стигне до Причинността, ще стигне до Духа. А Духът не може да се самоунищожи, защото той е от Бога.

Вторият аспект на преценката на самоубийството е етичността. Затова, когато в „История на религиите“ говорих, че религията е духовна потребност, нравствена градация и социална сила, вижте как тази духовна потребност дава знанието, че Животът е непобедим, но нравствената градация прави преценка на моментите, в които вие съществувате, кое е морално, кое не е. Еволюира ли моралът? Еволюира. Най-простият пример, който казах – било е велико достойнство човекът да бъде човекоядец, а сега е най-унизителното. Еволюира! Както зъб за зъб, око за око беше социална заповед с морална стойност, но след Христос стана обидна повеля в живота и културата на човечеството.

Безспорно проявената несамообладаност е от моралната таблица, защото е тенденция на страх или умопомрачение. Много хора са обладани от една хипноза – внушение на нисшите сили, които влизат в тях и искат посягане на живота. Има дори такава родова карма. И тогава трябва да питаме: само психическата смутеност ли е, която може да доведе човека до самоубийство, или в моралната градация има елементи като чест, достойнство...?

Например, Ангел Кънчев не прави самоубийство от страх. Той не е уплашен от живота, нито от възмездието. Не преценява, че възмездието пък на моралните стойности на една религия за самоубиеца има отрицателен характер. Не! Неговата задача е съвършено ясна. Съпоставят се две големи идеи. Идеята в неговото жизнено поприще в измерението на служението, на което се е обрекъл, и идеята за свобода. А свободата стои по-горе от личния живот. Много по-горе. Даже един Петьофи беше казал, че за любовта жертва живота си, а за свободата дава любовта. Вижте какви йерархии! Следователно човек може да даде живота си в границите на своята морална таблица в принос на нещо, което е много голямо. Идея за самоубийство или идея за жертва? Ангел Кънчев прави идея за жертва, не самоубийство!

В различните окултни школи като преценка стои, че страхливецът, когато посегне на живота си, получава най-тежкото възмездие в бъдещия си живот, за да се научи да понася изпитвания страх и да покаже, че животът не може да се унищожи.

Така че въпросът е много широк в тези два различни аспекта. Личният страх безспорно ще върне самоубиеца в много по-тежки обстоятелства, за да покаже устойчивост и никога вече да не влезе колебанието на страха. Другото е, когато в доброволна преценка между чест и непочтеност човек е в избрания път на служението.

Навремето Никола Ракитин – директор на Военноисторическия музей в Плевен, в една ревизия го обвиняват в злоупотреба. Този човек беше, дори като го видите на снимка, въплъщение на смирението, но го обвиняват. До такава степен почтеността му е налице – не само в личния му път, но и в защита на семейната чест, че посегна на живота си – хвърли се от влак... След това се оказа, че нямало злоупотреби. Но така си отиде Ракитин. Наистина много смутително е подобно нещо. Но вижте, честа му е стояла по-горе от всичко!

Човек винаги ще си изгражда олтари. Когато личният не му е достатъчен, той ще направи родов; когато родовият не е достатъчен, той ще го направи социален, ще го направи държавен! Но това не му дава основание, когато иска да претегли на везни правото, да прояви слабост и да си отнеме живота. Защото някой е в състояние да понесе позора, но не трябва да понася покорността. Вижте, човекът никога не може да бъде унижен, ако е решил да бъде непобедим! Не подлагайте живота си на унижение, а оттук и на жертва – да се самоубивате от това, че някой иска да ви унижи. Унижението не е страшно, покорността е оскърбителна!

Разбира се, човек ще градира своите оценки и тогава ще разбере страха на Авраам да заведе сина си в жертва и благодатта на Бога да го освободи от нея. А достойнството на Христос е да не приеме защитници, за да не бъде унижен: Петре, скрий ножа си! Но не можаха да Го покорят, защото след кръста Той възкръсна. Това е голямото! Така че клеветата не е достатъчна да ви накара да загубите устойчивост и да приемете унижението.

В хода на еволюцията, когато човекът ще бъде в състояние сам да пръска и да събира материята си, няма да има самоубийства. Това е другата тайна, с която човекът ще се развива.

Сега даже и когато иска някой да се самоубие, та да се отърве от това, което му предстои – няма кой да му помогне. А когато човек има знание за своята същност, в никакъв случай няма да стигне до идея за самоубийство!

 

Въпрос: При реинкарнацията какво става с душата – обновява ли се? Има ли връзка между духовност, душевност, етика и Аз-его поведение?

При превъплътяване, щом тук сме дошли на едно голямо училище и сме набрали достатъчно товар от плодове, ние сме помогнали да се разцветят известни наши мисли. Безспорно е, когато отиваме в отвъдността, душата да поиска нектар от цветовете, които е събрала, и да вкуси от плодовете на това, което сме научили. И логично е да кажем, че тя не може да не се обнови от знанието, което тук с мисъл, със сърце, с прозрение, с откровение е набрала, и там, преценявайки своето дело, тя ще се обогати и ще се обнови. Зависи какво е брала. Щом е брала хубави плодове, тогава ще набогатее. Ако е откъснала плода на някое деяние, което поради минали свои животи е трябвало да изплати, а сега не е узряла да понесе възмездието с благодарност, а реагира с ругатня – тогава ще има пък и своя горчив дял от живота. Но обновяване става и то не може да не става, защото иначе еволюцията ще остане на едно ниво.

Не може да няма връзка между духовност, душевност, етика и Аз-егото като поведение. В целия си живот човек една добродетел да научи, една вибрация на своята душевност да изпълни, един миг на духовно прозрение да има (както казах: най-великата тайна е молитвата, и то безмълвната молитва), това не може да го изрази друго освен личното му Аз. Защото човек може всякъде да фалшифицира, но в молитвата и в изказа пред Невидимото, Което е всичко, не може да фалшифицира своя Аз. Затова се казва: „Остана насаме със съвестта си“. А тя е душевната, духовната баня на човека пред живота и Божеството! Така че Азът поема нов път или пък поема ново бреме със съзнание за извършено нещо, което трябва в един бъдещ живот да надмогне, да изчисти. Това, че забравя, когато е дошъл тук, че е поел такава отговорност – има много феномени, които му напомнят, и колкото по-буден е, толкова по-трезво преценява тази потреба на смирение и на благодарност.

 

Въпрос: Каква е потребата от Задушница?

Това, което е притеснително и което не може лесно да се надкрачи, е да се търсите във вековете и да се признавате в минала душевност. Това са и Задушниците. Голяма част от тези, които са си заминали, при възпоминанието тук могат да отиват да се търсят там, на гроба.

Кое е обаче онова, което дава основание за живот – идеята за признание чрез нашия ум и урокът чрез нашето желание, че душата иска, че душата трябва да бъде признавана и тачена! Тайната е да `и дадете признание за вечност! Това обаче може да го направите всякога и всякъде. Както молитвата, пак ще повторя – тя може да е само от една дума, стига правилно да е произнесена. Но понеже навикът е властен, ние с възпоменанията задържаме нашите близки в нисшите полета.

 

Въпрос: Как ще еволюира душата в бъдеще?

Това, което е най-съществено и което казахме в Учението на Мъдростта, е, че не е достатъчно вече „Прости ми“, а „Научи ме“ – научи ме да възкръсвам! Всяка минута човек може да възкръсва. Защото какво значи възкресение? Памет, че сме вечно живи – това значи!

Когато искаме да еволюира душата, ние трябва да `и дадем обилието на знание като мъдрост, а умът, осенен чрез интуицията, да сложи юзда на оная малка сестричка – желанието. Добрият ездач знае кога конят му иска водопой!

 

Въпрос: Стига ли орфизмът до идеята за безсмъртието на душата, след като се казва: „Евридика като жива ме дари с любов, Евридика като мъртва ме научи на истината“?

Когато говорих за орфизма, казах, че този израз е идея за безсмъртието. Безсмъртието го освидетелстваме тук. Който вижда в отвъдността и по-лесно преминава полетата надолу, няма нужда да свидетелства – той го знае. Няма религия, която да не дава идеята за безсмъртието в този смисъл, в който съвремието я схваща. И орфизмът се ползва от тази формула, след като казва, че живата Евридика ме дари с блаженство, а мъртвата Евридика ме напъти към истината. Ето защо говорим и за бъдещата Духовна вълна на Истината.

Така че орфизмът подчертава – с шестмесечното присъствие в Адеса и шестмесечното на слънчевата страна на Земята – идеята за прераждането. А самата идея за прераждането е един неоспорим факт за безсмъртие. Щом може да дойде след шест месеца тук да живее и след шест месеца да си отиде наново, значи не се губи. И сенките, които виждаме в Адеса, са свидетелство за тази идея.

 

Въпрос: Христовото Учение променя ли душевността и духовността?

Безспорно! Няма Учение, особено като израз на Духовна вълна, което да не ги променя, а оттук трябва до известна степен човек да прояви и толерантност към известни системи. Аз се страхувам, когато религиозните системи се освободят от духовност и станат практично-правни или само етични, но не и духовно-верски. Вярно е, че религиите, както казах, най-бавно стареят и най-дълго стоят стари, и все пак, когато човек влезе в тяхното русло, той не може да не се одухотворява или освобождава. А когато неговата зрялост е уловила потребата от промяна, ще каже това, което рече Христос: Не наливайте ново вино в стари мехове.

Така че всичко е дадено, а самата мисъл е едно обновяване. Всички Го цитират, когато искат да се освободят: Той каза така и така. Казал го е, защото това е реакция на промяната. Самото знание на една мисъл, самото поведение да искаш да обичаш врага си... Ама че не го обичат още – ясно, но да я знаеш; самата формула да простиш на злосторника да я знаеш – и един път на десет прераждания да я приложиш, ще си се освободил от много т. нар. грехове.

Така че не може да няма промяна, извършена от Христовото Учение.

 

Въпрос: Каква е връзката на идеята Дърво на познанието за добро и зло с еволюцията на етичната идея?

Първо – този акт на познание „що е добро и зло“ е, фактически, основата на науката за етика. И аз мисля, че тя много добре е сложена – само че е изопачена – много добре е сложена в Сътворението, защото на човека не му е казано какво би правил, ако нямаше еволюция. Да си стои в Рая ли? Ама какво да прави там? Когато му се даде плодът от Дървото на познанието чрез предизвикателството: Не яж! – тогава му се определи еволюция и етика! Преди това ги няма...

Така че етиката е изведена от Дървото на познанието за добро и зло. Раздвоението е абсолютно в еволюцията. Но когато еволюцията свърши, безспорно то ще завърши своето битие.

И мисля, че във философията на материалистите, за да избегнат тази липса на противоречие между субективния и обективния фактор, приемат, че обективният създава предпоставки субективният да се развива. И се даде една много характерна теза: когато се надмогне материалният или обективният фактор и се премине към обществото без противоречия, кое ще бъде противоречието? (Това е логичен въпрос!) Отговорът им е: субективният фактор ще си създава противоречия!

Значи и те бяха засегнати от този чисто метафизичен проблем, който в същината си е онтологичен, основен в изграждането на светоустройството и основен в изграждането на човека. Защото в края на краищата човекът не може без този онтологичен проблем: като станете съвършени, какво ще правите? И тогава един Плотин отива в големите далечини – ще станете Баща на боговете!

 

Из Слова на Ваклуш, 1995 г.
в Пловдив, София и Хасково

 

[1] Лука 6:31.

[2] Кропоткин, П. Етика. София, Аргес, 1990, с. 104.

[3] Матей 7:3.

[4] Битие 2:7.

[5] Батаклиев, Г. Антична митология. София, Д-р Петър Берон, 1989, с. 89.

[6] Вж. Изход 34:35.

[7] Български етимологичен речник. Т. 1. София, Акад. изд. „Проф. М. Дринов“, 2007, с. 450-451. (Бел. ред.)

[8] Матей 16:25.

[9] Вж. Иоан 3:8.

[10] Матей 10:28.

[11] Вж. Кун, Н. Старогръцки легенди и митове. София, Наука и изкуство, 1967, с. 21.

[12] Вж. Шмит, Х., Шишков, Г. Философски речник. София, УИ „Св. Климент Охридски“, 1997, с. 477-478.

[13] Галатяни 5:22-23.

[14] Матей 20:28.

[15] Еклисиаст 12:7.

[16] Вж. Лука 5:10.

[17] 1 Коринтяни 3:16.

[18] Платон. Диалози. Т. 4. София, Наука и изкуство, 1990, с. 130. (Бел. ред.)

[19] Вж. Радев, Р. Антична философия. Ст. Загора, Идея, 1994, с. 589. (Бел. ред.)

[20] Махабхарата. Рамаяна. София, Народна култура, 1981, с. 456.

[21] Вж. Агни йога, § 144. Севлиево, Братство, 1935, с. 80-82.

[22] Спиноза, Б. Етика, София, БАН, 1955, с. 222.

НУР 2017
НУР 2016
НУР 2015
НУР 2014
НУР 2013
НУР 2012
НУР 2011
НУР 2010
НУР 2009
НУР 2008
НУР 2007
НУР 2006
НУР 2005
НУР 2004
НУР 2003
НУР 2002
НУР 2001
НУР 2000
НУР 1999
НУР 1998
НУР 1997
НУР 1996
НУР 1995
НУР 1994
НУР 1993