Всяка религия е една нота с нейната ритмична сила, с нейната дължина на вълната, с това, дали можем да `и прибавим един бемол или един диез. Същественото кое е? Ключът, върху който вие пишете своята песен, своята хармония. Кой е този ключ, който ще ви определи как да хармонизирате, т.е. как да напишете нотите, за да направите хармония на песента, наречена религия? Този единствен ключ, безспорно, е вашият Прародител, а този Прародител неизменно има Своя Отец – Творител. В този смисъл, когато ще говорим за единство на религиите, трябва да изходим от тази неизменна Абсолютност – Това, от Което нито можем да вземем, нито можем да прибавим. Той дава, но ние не можем да Му дадем – освен поведение, което след това може да ни върне при Него; освен развитие, което след това ни прави Негова цялост. От тази Абсолютност идва енергията за Сътворението, а съответните Логоси я трансформират във възможност да направят това, което ние наричаме битие за себе си. Ние имаме битие за себе си, но то е изходило от един Източник и в този смисъл няма религия, която да не изхожда от този Източник. Безспорното е това, че Той е, Който е, и така Го наричат, и така се пишат буквите около нимбата, около ореола на Бог – Отец, а след това и на Неговия Син. Там е сложено това: Той е, Който е бил и Който е, т.е. Който е вечен. Нашата преходност е в Неговата изява, но нашата същност е Самият Той. А ние се връщаме при Него, когато сме така одухотворени, така цялостни, с преходите, които са казвани във всички религии: че сме синове на Бога. Иначе смисълът на живота е необясним. Ако трябва човек само да дойде до тук – в различните полета на своето битие, с различните културни ценности, които носи, и след това да се затрие в неизвестността – тогава нито Творецът е Творец, нито творенията са творения. Това е една нихилация и това е една отрицателна теза.

Безспорно, всички религии започват с провиденция. Религиите се дават от пратениците на Бога – Неговите Синове. Основателите са първом предсказани и след това осъществени. Как ще бъдат наречени те: дали Синове Божии, дали пророци, дали мъдреци – но те са пратени. Който е отгърнал религиозната книжнина, знае за всеки един от тях, че е предречен. За Буда е казано, че майка Му е посетена свише, за Зороастра – също, за Христос – също. В този смисъл, ето ви едно единство на религиите: че Този, Който прави или ражда религията по пратеничеството на Всевишността, не може да я лиши от Целостта `и. Така че тези, които мислят, че само те изповядват религия, която е белязана, наистина живеят в илюзии. Всяка религия е необходимо белязана според йерархията на хората, на които се дава. Никоя религия не е под нивото на потребността на тези, на които е дадена. Тя е толкоз необходима, колкото хлябът за живеенето. Във всяка религия има много повече мъдрост, отколкото осъществяването `и от тези, които я изповядват. Потребността е определила това, а този, който има висотата да търси на друго ниво, ще намери. Всички религии са цялостни, те са отделните ноти, както казах, на една хармония, на една песен. Тази песен може да премине в своята драматична конфликтност и да представлява една разкъсваща трагедия. Тя може да премине в много мек, много плавен, много одухотворяващ живот. Но няма религия, която да не е носила конфликти. Защо? – Защото слизането до материята е едно отдалечаване от Извора, следователно намалява пряката връзка на изсипваната благодат. Когато тази връзка губи своята видимост, т.е. се забулва, идва самобитието на самия човек. Тогава волята като енергия, мисълта като знание, чувствата като желание го обсебват и той почва да осъществява себе си. Така се получава отдалечаване, но никога губене на Бога. Вложената тайна в човека е Бог. Където и да ходи, човек изхожда от тази вътрешна потреба и по този начин създава необходимостта от възвратния процес: да се приюти там, откъдето е дошъл. Както всеки от нас, колкото и да ходи, в родния си дом винаги ще се прибира.

Така са създадени в религиите сакралните обряди; жречеството, което трябва да ги извърши; мирянството, което трябва да ги приеме и да ги следва, но не е в състояние да ги върши, защото няма посветеността. Така се създава една йерархия на възможностите без някой да е отлъчен, без някой да носи казън, че той е недостоен. Христос най-добре Го показа, когато Го обвиниха: „Ама Този е винопиец, Той с блудниците и грешниците общува“. Той каза нещо много ясно: Аз Съм дошъл за тях. Ако всяка религия поотделно я разгледаме, ще дойдем до това, че тя е един камък, върху който се зида Храма. Този Храм е за всички. Един може да влезе през централната врата, друг може да влезе през дясната, трети – през лявата. Централната същност на всеки храм – наусът – това е мисловното поле на човека. Следователно, изграждат се храмове, създават се религии с тази потребност – потребността да се удовлетвори ума на човека. Малцина, обаче, ще влезнат в олтаря – той не е за всички. Сакралното остава за ония, които могат да пробудят духа си. А няма религия без олтар, както и няма олтар без ритуал! А ако проследите ритуалите, ще видите, че в общата линия всички са почти еднакви. Казвал съм, че коренът е главата на дървото. Там е главата му, от там взима своята трапезна храна и онова, което поднася – това е жертвата на плода. Така че ето още един клон, в който вървим към единство – жертвата. Тя свързва всички религии. Няма досега религия, в която да няма жертва. Най-важното, най-съществената част, най-необходимата тайна в това единство на религиите в олтарно-ритуалната страна, е приносът на жертвата – жертвоприношението – и няма религия, в която да го няма. Това също е показател, че религиите имат един и същи корен, а следователно – една и съща храна. Много философи има, много мъдреци, но никой няма храм, никой няма олтар и на никого не е принасяна жертва. Бог може да е невидим, може да е отричан, може да е наричан как ли не, но Бог ли е – има олтар, има принос на жертва. Ето, това е единството на всички религии. Никои от животните досега не са си направили олтар и няма да направят, няма да направят. Не защото в низата на развитието, на еволюцията, те не носят вибрации – носят, но нямат мисълта още. И неслучайно в Домостроителството е казано: чак Адам когато става, който е умът, тогава се нарича „човек“. Значи явно е, че човекът може да прави олтаря и пак ще повторя: няма животни, които могат да си направят олтар и няма начини да го направят. Религията е потребност на една цялост, която ние наричаме човек! Но човекът не може да живее вън от себе си, а отсрещният също е човек. Тогава единството от къде идва? То идва от самата поредица, че първата планета роди втората, втората роди третата... – ето ви тази низа на човешкия род, който минава през цялата планетност, през цялата космичност, носейки единството – енергията на Твореца.

Няма религия, която да не брани човека, защото нейната единствена пъпна връв е Бог – човек. Религията не се създава за икономическо благополучие – тя може да съдържа социални нормативи, тя може да има икономически правила, защото идеята за правдата, идеята за социалното благо, идеята за равенството идват от нея. Но нейната централна мисъл, нейната мисия в живота на човека си остава тази пъпна връв: Бог – човек. Да се спрем и на другата страна – това е общовалидното правило: какво трябва човек да направи, за да отдаде съответната почит, признание на Онова, към Което има своя пиетет? Така се раждат правилата или методите за отношение между човек и Бог и така се коват морални или нравствени статути. В религията заповеди няма. Религията не е общество на правното подчинение, а е нравствената подчиненост без принудата за отговорността, че ще се получи възмездие. Там има възмездие на друга плоскост – това е грехът. Когато се говори в еврейската религия за заповедите, те имат по-скоро социален характер. Тъй като религиите съпровождат социалните общества в тяхната историческа пътека – те са трябвали да сградят ядро на племето, след това на държавата, които трябва да имат защитност срещу това, което ги заобикаля или срещу онова, което природата им дава като бедствие – те отработват един рефлекс за историческа защита. И оттук идва другата теза за морална защита – това е вече нравственият закон, който се съчетава със социалния. Така можем да разберем защо в едно законодателство се дават заповеди. Защото Не кради! – това е сигурност на обществеността, за да се опази в своето изграждане едно общество и една държава. Но когато дойдем до повелята Не прелюбодействай!, Христос най-възвишено рече: Който е пожелал в сърцето си, е прелюбодействал. Не става въпрос за защита на външното действие, за престъпление с външната постъпка – става въпрос за корумпираност вътре в човека. А еврейството е сложило в този смисъл закона – когато действието е важно, а не помисълът. Там имат едни повели, че когато синовете Божии, като богоизбрани, видяха, че жените човешки са хубави, съблазниха се и отидоха с тях. Вижте, има подтекст в това и тогава логично е да се търси една социална защита в религията, която има моралната сила. Но Христос разграничи тези неща: Прелюбодействал е, който е помислил вече в сърцето си! Няма религия, в която да няма социални закони, в която да няма социални повели. Дълг на всяка религия е, защото тя се осъществява преди всичко в социалната сила, наречена общество. Вън от човека религия няма! Всеки морален статут, който е бил изворно чист от Божеството, е общозадължителен за всемирността на човешкото общество. Ето защо не можем да признаем, че „Око за око, зъб за зъб“ е Божествено излияние. И не лежи в заповедите, но е един социален закон. Жесток – да, и ненравствен, но не е под знаменателя на религията, а е потребност на социалното изграждане. Както виждате, не си го е позволило Християнството – напротив, Христос го оспори. Отрече го само с две думи: Казано ви е „око за око, зъб за зъб“. Аз ви казвам „ако някой ви удари от едната страна – дайте другата“. Той замени социалното битие с моралната отговорност да защити човек в човека, а социалността създава норматива за казън (това е другата страна на въпроса). Пак повтарям, че никоя религия не се осъществява вън от обществото, но не всичко, което е социално, е и религиозно отговорно. И затова се създава публичното право, разграничено от Божественото право, и по този начин вече ние получаваме една връзка цялостна, която е право на единството на религиите. Така че и нравствените повели, и духовните ценности, и космичното въззрение са в Сътворението – имат един Извор и следователно, имат едно единство.

И така:

Всяка религия се дава от пратеник на Бога – Негов Син – съпроводен с една духовна вълна, която, присъствайки в душите и сърцата на ония, които я носят, ги прави будни по отношение настояще, минало и бъдеще.

Всяка религия има съответните обряди, с които по йерархия се извършват посвещенията; всяка има своето кръщение; всяка има своето причастие.

Социалната задача на религиите също е една – да направи, колкото може, обществата по-съвършени.

Ние сме свидетели на една конфликтност, дори и в една и съща религиозна изповедност. Какво са войните? Какво са, ако щете, личните ни кавги всеки ден? Единството е нарушено, но не е загубено. От това, че се извърши едно покушение над основателя на нашата религия Иисуса Христа, единството загуби ли се? Не! Той можа с две думи да прости на покушителите и да ги въззове към живот. Така че единството на религиите е непрекъснато и непрекъсваемо.