Човекът като идея на Бога носи един основен белег – това е богоподобието, което е вложена възможност в него; носи и прозрението, което е пътят, който трябва да го осъществи, за да изяви вложения Бог в себе си. Тази идея трябва да изведем, трябва да я опознаем, за да открехнем вратите на вложеното. А вложен е Вечният. Ето затова като аргонавти ще запътуваме към една Колхида, Колхида, която имаше един образец – Прикованият Прометей. Значи, какво трябва – да крадем огън, огъня на знанието, за да направим възможното – да вземем Златното руно. Там някъде в Колхида... Това е божественият дом у нас; това е висшата ни йерархия; това е вложеният Бог.
Затова ще отворим страница от т.нар. окултни школи и мистични учения. Но всяко начало, както казва Гьоте, всяко начало е трудно, тежко. Аз мисля, че и този път, който поемаме, ще има своите трудности, но това, което ни води, то ще ги облекчи. Знание, което може да ни направи свободни, ако не във друго, то поне в невежеството. Знание, което шества непрекъснато, откакто човешкият род е започнал своето битие на тази планета. Трудно е да се каже дали в отвъдните ангелски светове ангелите са минали своето окултно знание, което може би за тях е по-реално, отколкото за нас, но факт е, че на тази планета е имало и ще има знания, които се наричат окултни (тайни, скрити). Имало е школи, които са съпровождали с чувство на загриженост и отговорност човечеството и са служили на общото религиозно битие, заради пътя на съвършенството. Те са давали едно знание – знание, придружавало всички официални религии, давало просветление и усвояване на висши духовни сили, които могат да бъдат употребени само от онези, които имат своята отговорност като посветени (като иницирани), които няма да го употребят в злодействие и няма (още по-страшното) да го прилагат като зломислие.
Вътрешното изповедание и окултното посвещение е антитеза на официалното, където обрядът, където външното служение е знакът на религиозната принадлежност. Голяма е разликата между тях. Страхът идва, както казвам, не само от злодействие. Страхът (за да се учредят тези школи и да се запрети изнасянето на знанието) идва, когато мисълта не е достатъчно отговорна пред доброто и пред съвестта, когато мисълта може да бъде зломислие. Защото те са познавали света на вътрешното служение, а не само света на външните обряди. Ето защо надсловът над тези школи на това знание е: „Познай себе си, за да познаеш боговете и света“, т.е. „Гноти сеавтон“ – „Познай себе си!“. Това е най-близо до нашето европейско мислене, защото е стояло дълги векове на Делфийския храм. И се знае, че всеки, който е искал да прочете страница от своята биография, както като минало, така и като бъдеще, е ходел пред този храм, за да може Питията да му каже частица. Разкритието на тези знания винаги е било съпроводено, както казвам, с чувство на отговорност, както пред собствената си личност, така и пред света. Затова тези окултни школи в много далечните векове са били една формула на обучение с изключителна строгост – само устно знание се е давало, писмено – не.
Така ние сме пред вратите на един нов храм и за този нов храм трябва да кажа, както Христос е казал, че Царството Небесно насила се взима, със сила се взима, но по тесните пътеки, през тесните врати. Това е окултизмът. Той е съществувал (пряко волята, разбира се, на официозите, но винаги из дълбината и покровителството на Планетния Логос и на Божествеността) поради естествената причина на инкарнацията, която човекът има в своята еволюция и на иницирането (на посвещението), което той е получил. Следователно, логична необходимост е да има някои, които имат знания по-доверителни, бих казал, по-близки до съвършеното, а естествено и по-съкровени, и повече пазени (не така давани на всички и на всякого, заради злоупотребата). И затова подобни учения, които са формирали школи, се наричат окултни – скрити, тайни, пазени от окото на мнозинството.
И ако бяхме казали, че няма религия без олтар, както няма олтар без обряд, сега бихме казали, че няма време без тайна, както няма тайна без своя храм. Няма храм без своята тайна! И няма време, което да не крие една тайна! Когато искаме да извеждаме тайните, ние ще ги видим във време и пространство, необходими като исторически израз на една социалност, която наричаме народ, общество, нация, човечество, Всемирни братства.
Бях казал, че безверието е най-тежката болест на отчаянието, което, безспорно, раждаше необходимостта от религиозната ни връзка, т.е. от упованието ни, от Иаковата стълба на нашето земно и небесно присъствие. Тя е, която ни свързваше и ако тя не беше, човечеството щеше да блуждае много повече, човечеството щеше да има много повече страдания. Това, че човечеството е усвоило някои религиозни необходимости, с които се освобождава от отчаянието, за да намали степента на страданието – това е смисълът на религиите. А най-верният път на съвършенството, пътят, който ще ни доведе до обожествяването, т.е. тясната пътека, която ще ни доведе в храма и в светилището, това ще бъде вече себепознанието, себепобедата.
Какво значи човек да се себепобеди; какво значи човек да се себепознае? Това като един верен път, какво би ни донесло? Да намерим сили постепенно да свалим рухото на една традиция – това, което сме взели от своя Бащин дом, наречено наше изповедание; това дърво, което сме отгледали като познание, за което дори тежи и т.нар. идея за грехопадението; това моление, което всекидневно сме правили. Аз винаги се учудвам, когато хилядолетията искат да бъдат повтаряни в традиции. И голяма част от религиите точно това са правили – включвали са видимостта на предишните религии като обряди в своите съвършено нови и много по-чисти към божествения път духовности. Така традицията, макар и съхраняваща, без мнозинството да съзнава, е била едно бреме за развитието му, но необходимост за неговото ниво. А в окултните школи това рухо трябва да бъде свалено и те точно това правят. Живецът на дървото на познанието трябва да бъде запазен, но трагичната участ на изгонените от Рая не бива да бъде последвана. Това правят окултните школи – разкриват тайната на знанието. И така освободени, те дават посвещение. Затова именно тези учения са наречени окултни, защото са сакрални за малцинството. Другите ще следват пътя с тежкото рухо на традицията. И сега, когато казвам какво трябва да правим, какво трябва от Бащиния си дом в собствената си душа да свалим – ето това е! Отделен е въпросът, човекът дали ще го направи.
Ние говорим върху същината на самото учение, говорим върху системите, които са яснотата на божествения път на една божествена наука, която ще остане сакрална, докато човечеството узрее в своята цялостност. Защото, когато Ева и Адам ядат плода, имало е и други същества. Знаете, при Сътворението Бог казва: Да сътворим човека!. Значи имало е и други, но не са дали плода на тях. И аз винаги ще твърдя, че окултна е тайната на Сътворението (а не банална) и неразтълмена в алегорията си. Ядоха и бяха изгонени – не! Наистина Сътворението е една окултна тайна, не така, както е официално дадена. Ето от това трябва да се освободим, ако искаме да ходим този път, за да влезем в един храм, но не само като присъственост.
Това, от което трябва да се лишим – е пристрастието на деня и блужденията на нощта. Кога е нощ при нас? Когато мисълта ни е недостатъчно чиста; когато любвеобилието ни е секнало. Онова, което можем да наречем улица, то не е Път. Аз пак повтарям старата моя мисъл: Пътят е един, улиците са много. По тях се разхождат тези, които искат да се занимават. Човек не бива да се занимава, а да проницава. Заниманието е праг на мисловността, а проницанието е вдълбяване чрез интуицията и осмисляне чрез ума.
Посвещението и служението не са занимания, не са развлечения, а жертвен път.Развличат се по улиците. И тези, които правят улични религии, и те се развличат – казвам го съвсем отговорно! Удовлетворено е вибрационното начало на една биология, а се чака звездата на Витлеем. Не! Тя няма така да дойде.
Така ние ще вървим по пътищата на окултизма и мистицизма – тези две тайни.
Върху мистицизма също ще се спрем, защото и той е един религиозен и философски образ на познанието, където рационалната преценка не всякога е най-добрият културен принос. Но ние ще се опитаме вън от рационалната преценка да дадем стойността на този принос във всемирната култура. Заниманието на хората с очите ще трябва да привърши своето културно служение. Затова ще се спрем и на начина на възприемането.
Както казахме, човекът като идея на Бога носи един основен белег – богоподобието. Така е писано и в кн. Битие, глава първа още, че човек е създаден по образ и подобие божие. Този основен белег окултните системи не са изпущали, когато са изграждали своите школски знания – богоподобието, което трябва да бъде у нас усвоено, изведено и това, което казах като начин на познание: себепобеда, себепознание. И ако ние така се познаем като богове в еволюция, тогава вече можем да открехнем в своите вътрешни скрижали тайното знание. Защото там е писано още при Сътворението. Тази възможност е вложена у нас, но ведно с нея, вече споменахме, е вложено и прозрението за пътя, по който трябва да минем. Именно това прозрение е един друг начин на възприемане, така че възможният Бог в себе си да Го усвоим в приложност и да Го познаем като потреба и необходимост.
И в този смисъл, ние можем да се попитаме – открито, директно ли това знание е дадено на човека или, независимо от вложеното и от възможното, човекът има да извърви един познавателен процес чрез експеримента, чрез видимостта и чрез един вътрешен процес, който е откровение или знание, много пестеливо поставяно пред човека с оглед на неговата подготовка или с оглед на неговото посвещение, на неговото инициране? А степените на инициране доколко облекчават нашето познание?
И тук в Сътворението има два момента:
Единия момент е сътворението, в което Бог-Отец се обръща към Своите помощници: Да сътворим човека.Това е знание на сътрудниците и то не е окултно, то е достояние на цялата вселена. И човек се сътворява от онова, което е вече сътворено, взема се пръст, т.е. цялата Вселена е в битие, цялата Природа е участница в неговото тяло. Това е знанието, дадено на всички.
Другият момент е актът на вдъхването – едно лично присъствие и само лично дадено на човека, за да бъде жива душа – момент, в който Сътворителят не иска съпричастници. Момент, който е скрит и в който тепърва човечеството ще влезе, защото когато човек се върне в себе си, т.е. у Бога, той тогава ще открие тази втора тайна. Той му вдъхва,Той му дава Своето дихание. Това е тайната, която му влага. Там Той влага Себе Си – индивидуализираната божественост, за да можем да кажем, че човекът е Бог в развитие. Даде Своя образ-подобие. „Ето, ти си изведен от всичко, що съм сътворил, но те правя жива душа със Своето дихание“. Това е сакралното, това е окултното дадено в човека – вложен е Подобният. Това е окултното, което остава да търсим, това е, което Христос ни даде и каза: „Искайте, и ще ви се даде; търсете, и ще намерите; хлопайте, и ще ви се отвори“ (Матея 7: 7). Но как? През тесните врата!
И човекът след това ще ходи път, за да се върне към Него – път на познание. Ето защо още в инволюцията, придружена с процеса на знанието (което официално се счита за грехопадение), той поема пътя до своя Сътворител. Това е вложеното. Цялата Вселена е негово битие и след това – един личен акт – актът на Божествеността. И затова трябва да се прави разлика между Пантеизма и между личностния Бог, макар и при нашето кредо трилик (това е една велика тайна също).
И от тук започва актът на себепознанието във всички окултни учения – от момента на Сътворението. И този акт е окултен до тогава, докато човек може със своята йерархия на посвещение да получи тази тайна – когато в стъпалата на лествицата духовната пробуда е в състояние да я приеме.
И на човека се поставя една съблазън – съблазънта на познанието. Ето как трябва да разберем тази велика алегория, за която много смешно прозвучава в кн. Битие, че змията знае повече от Отца–Сътворителя. Тя казва на Адам и Ева: ще станете като тях, богове. Сложена е една голяма съблазън (но съблазън в благородния смисъл на думата) – идеята за познанието в плода на дървото, което носи знание за добро и зло. Различни са принципите, с които ще отиде да се вземе и да се приложи, защото там е вложената идея за еволюцията, т.е. да се наруши едно удовлетворено равенство – равенство между всичко и личност, която трябва да се изведе, защото личността е Бог в развитие. Така идва първото разделяне на човека – разделянето му от чисто божественото, вътрешното, което има. Но без развитие, а само чакане, защото в Рая не е посочено какво ще прави Адам, когато е изведено от него желанието – Ева. А когато му се посочи, че има едно дърво на познанието и едно дърво на безсмъртието, му се вложи тенденцията за развитието. И тогава той трябваше да мине школата на посвещението. Желанието видя, че плодът е многожелан и дързостта на ръката на Ева посегна, за да яде плода на стимулацията в развитието на земното ни поле (защото от Рая Адам беше прогонен). Различни са, разбира се, нюансите и обясненията.
Дали това е една инволюция, в която човекът трябваше да слезе до своето видимо физическо тяло и присъствие? Да! Защото, когато Бог ги повика, Адам знаеше за първи път в живота си, че е гол, т.е. че е във физическо облекло, в телесно облекло.
А Где си, Адаме? – това е първият повик да се събуди търсене и отговорност. Той търси познанието и трябва да направи отговорност пред светостта, с която ще упражни знанието си. И той изрече верни думи: Гол съм. Ето идеята за вътрешното познание и пътя, по който ще трябва да върви. Тази съблазън го доведе до познание. И така, тя лежи чрез един плод. Казано е, че това е грехопадение... Намираме ли ние при посветените, в ученията, които окултните школи дават, че човекът е едно изгонено дете от грижата на Бога? Не! Точно това ви казват окултните учения – че човекът не е изгонено дете на Бога, а той е Неговият люлнат, верен и вечен син, който ще се върне в Отца Си!
Дори и когато официално се приема, че е грехопадение – обещано е спасение. Ведно с алегорията е дадено обещанието, че ще слезе Един... Кой слиза? Синът Му! И така, човекът не е изгоненото дете вън от грижите на Отца. Винаги е имало посветени, които са помагали на ония, които трябва да подготвят стълбицата си на нравствена висота, за да получат причастие на истината. А причастие не се дава с цялата кана, то се дава по лъжичка. Тайното знание се дава по лъжичка, защото трябва степента на подготовката да отговаря на тайната, която му се дава. Пазено, не защото не бива да се умножат знанията на човека, а защото употребено с лоша насоченост – е вече престъпление. И тук трябва да ги разделим, както казах, на злодействие и зломислие. Много тежко и по-тежко е зломислието. Мисълта трудно се разрушава. Паметникът или злодеянието на ръцете ни лесно може времето да го разруши. Но мисълта не подлежи на закона на тлението: тялото – да, мисълта – не! И затова голямата отговорност е тази – да се опазим от зломислие. Тогава идват правилата за изграждането на нравствената отговорност, преди да е дадена тайната на знанието. Поради страх от злоупотреба. Не онзи страх, който спъва развитието и то не е и редно да казваме страх, а измеримост на подготовка и щедрост на благоволение. Ето това е! Не страх. Аз много пъти съм въставал срещу това внушение: „Со страхом Богу!“ Защо?! Та нали сте деца именно на Него и Той иска да Му бъдете синове. Едно е щедростта и измерността, друго е страхът.
И така, трябва да дойдем до начините на познанието, които също са окултни. Не това, което слагаме в ума си. Тази мисловна енергия разработва само мозъка ни. Не – има по-висша енергия. Но какви са били пътищата, които човекът трябва да познае и защо са дадени в тяхната алегоричност?
Един от тези пътища е познание чрез очите – това, което ни заобикаля; това, което естествено експериментът ни показва; това, което всекидневно виждаме, преценяваме. Аз го бях нарекъл знание на Нарциса, т.е. себевлюбването. Нарцис се вижда във водите и се себевлюбва дотолкова, че се удави. Това е знание на нашите очи, знание, което ни дава естествеността. Защото, колкото и да искаме да бъдем божествени, колкото и да искаме да усвоим известни окултни знания и тайни, все пак сме човеци в различни степени на развитие и не можем (освен ако не искаме) да отречем тайната на природата в нейната волева хармоничност да ни даде очи. Така че очите ни са били потребни, докато сме се развивали в своята биология. Ние не можем да отречем знанието на очите, колкото и алегорията да ни свидетелства, че един Нарцис се удавил от себевлюбване. Така е, но може би това е най-важно – човек ще трябва до такава степен да се себевлюби, че да не се загуби другаде; човек трябва да се върне в себе си (какъвто и да се вижда), за да не се загуби в една масова душа! Защото той е хилядолетният пътник от стадната душа до индивидуализираната! А това е вековна борба. Така че Нарцис е имал своето право и мисля, че тайната наука добре го е дала. И алегорията на митологиите, (които религиите след това отбягват без да ги преценяват) ни го е дала. Така че знанието на очите е една потреба и това е себевлюбеният Нарцис.
Другата страна на познанието – това е познанието чрез ума. Да се влюбите в това, което вие сте изваяли. И то е дадено пак в един митологичен образ – статуята на Галатея от Пигмалион. Странни са тези митологични тайни, които хулната мисъл на цивилизацията нарече празни приказки. Не можа да ги види. Няма празни приказки... И мисля, че един Андерсен добре ги тълкува. Е, прозрението не е това, но поне не ги счита празни.
Да се влюбите в онова, което вашия ум е родил – оная статуя, която Пигмалион извайва, чиято красота е толкоз пленителна, че той, женомразецът (разбирайте го в скрития смисъл на думата) се влюбва и моли Афродита да я одухотвори, да я направи жива. И Любовта я оживява, и той се жени за нея. Ето, виждате един велик закон на бракосъчетание с това, което сте родили! Това е голямата тайна. Така трябва човек да се слее. А какво има – бракосъчетание. Как е казано в светата Библия – че вие ще станете една душа. Това е другото знание.
Третото знание вече, това е познанието чрез екстазата (когато екстазната тайна ви открие самата вътрешна истина), дадено в притчата за блудния син. Какво е притчата за блудния син? Тя беше и си остава една тайна, една енигма, която много погрешно се тълкува в цялата теология. Там поставят ударението върху разкаянието. Не е там тайната в тази алегория (тук също трябва да махнем едно рухо), тайната не е в това да изядете жълъдите. Волю или неволю, всички ще изядем в своя житейски път жълъдите – жълъдите на измамата, в която сме прахосали духовната си ценност. Взели сме дарования пребогати и прещедри от Отца и ги пилеем. След това ще ядем жълъдите като възмездие. Не като наказание, а като ротативност на закона на развитието. Тези жълъди на измамата, а и на пробудата, която може да ни даде разкаянието, ни водят в един обратен път (това е инволюцията и еволюцията) – обратния път към Отца, със съзнанието, че сме разпилели всички духовни ценности, които ни е дал. Но какво е останало – най-святото: идеята за Отца. Идеята за Отца! А щом Той е у нас, кое е разпиляно? Което е било за вятъра – онова, което е сътворило вашето тяло, оная цялата сътвореност, но не и диханието, което Бог ви е дал.
И тук имаме нещо друго, нещо много страшно – завистта на големия брат. Завист на големия брат от щедростта на Отца, че ви дарява, че е радостен, че ви дава още богатства. Това е жестокостта. Това е умът, което е оставил в своята диря – това са ония мисъл-форми, които сте оставили в полетата на вашето отиване и връщане. Това са нещата, от които трябва да се освободите – от този ваш по-голям брат, който завижда. Завижда на щедростта на Отца. И така, този ваш брат ще трябва да го култивирате. А това става именно като сте се освободили от влюбването в статуята. Трябва да се освободите от собствените си творения и да не мислите, че сте гении!
Тази е тайната на притчата. А тя става с онзи екстазен момент, когато всичко е вън от вибрациите на биология, на астрал, на ментал и сте стигнали света на Причината –защото сте и при кого трябва да отидете. Така трябва да се освободите в целостта дори от щедростта на съмнението. Когато нямате съмнение, колкото и да е било щедро към вас, вие ще имате щедростта на Отца си. Така може да се разбере, че вашето връщане вече не е на блудния.
Ето и тези три начини (които според мен са и степени на познанието) трябва да легнат в нашата мисловност и чрез тях да разкрием какво ни дават окултните учения. Ако човек не премине тези три стадия, ако не е изживял своя Нарцисизъм, ако стои още на колене пред Галатея или е останал да яде жълъдите, заедно със свинете, не може да влезе през тайните и тесните пътеки в храма на Великото посвещение. Зримото, природното и умственото, и пречистеното, но неосветено, трябва да бъдат свалени. А богоподобието никога не умира. И така, понеже богоподобието не умира, не може да бъде обезправен човекът в своето познание и сродяване и с обожествяването си (сливането с Отца). Именно тук идват тези тайни или тези светулки от знания, които ние наричаме окултни. Те чрез мистицизма създават школите, съпровождащи историята на човечеството и учениците им, които имат съответната степен на посвещение, черпят от тях знания.
Къде и как са дадени тези знания? Знаете словата: „неведоми са пътищата господни“. Неведоми, незнайни... Да, за популярността, за всекидневната религия, за всекидневния молещ се – да, тези пътища са неведоми. Но те винаги са били знайни за посветените, които са слизали и са правили своите жертви, за да открехват светлини, път, за да водят чрез знанието до освобождението. И науката, и религията (най-вече тя) са оставяли това знание в душата на човека. Голяма част от философските школи също са изповядали окултни знания, но това е най-присъщо на религиите. И всяка религия, когато се е раждала, и всички религиозни убеждения, които са изповядани, са имали и своя отвъден знак – знакът на тайното, знакът на посветеното, защото те имат една по-друга задача.Начинът на обучението, което дава официалната религия, е начина на познавателност чрез доктрината на очите, която ви дава нагледността; доктрината на сърцето, която ви определя принципа на доброто и принципа на злото и доктрината на една духовна будност, която ви удовлетворява с учението, което е показано. Значи имаме стъпала в начина на обучението. Това официалните религии са давали. Давали са знание на очите – това, което може да се види; това, което може да се прочете; това, което може да се чуе. Давали са нравствената скала – доктрината на доброто и злото.
Ето и Десетте Божи заповеди – те са били именно нравствената стълбица на човешкия род. Давали са правила, давали са догмати, с които са чертали пътя, по който трябва да се върви. Но окултните школи, окултните училища имат друго знание – знание на възможността да притежаваме отвъдност, което можем да прилагаме. И тук е била отговорността. Всяка будност, която един пророк може да получи, всеки знак на откровение, което една Пития или един Риши може да има, трябва да си послужи с него само, когато го вложи в океана на еволюцията за човечеството. Посветеният има един дълг – да служи на Всемирността. И тук с отговорност и прецизност се е позволявало знание. Затова може смело да се каже, че за всяко време от историческия къс има една тайна и за всяка тайна има един храм, има едно светилище.
Пътеката, която води до тези светилища във всички науки и във всички религии има един образен израз – това е алегорията. Тя е първата форма, чрез която ние започваме да четем азбуката на окултното знание. Това е избраният начин да се поднесе на непосветените легитимността на съществуващите окултни учения. Във всяка религия ще намерите алегория. Алегорията е една реалност на мисълта като въображение за изразност и в същото време крие енергията на духовното знание, възприето от онова, което е във възможното открито дадено – неокултно.Тя дава знание, което всеки може да възприеме. Как ще си го преведе – това е отделен въпрос. Докато същинското окултно знание остава само за посветения. Така че алегорията е, бих казал, първата струна на седемструнната тайна от знанието на Орфей. Без алегорията никое религиозно учение не е минало. Защото тя е, което може да бъде чуто, а Христос след това ще каже: Аз ще преведа притчата на вас, а те да я чуят. Ето това е алегорията! Тя е сложена, за да даде на тайноведците право да знаят, да разместят йероглифите и да напишат думата, а на другите да даде догмат. В окултните науки догмат не съществува. Конкретните понятия се приемат и алегориите минават за конкретни понятия.
Не бива да се смесват, разбира се, мистериите с алегориите. Но чрез алегориите е говорено в свещените книги за мистериалностите. Защото една Якова стълбица е алегория, а в същност и една мистериална формула на посвещение, защото тогава Яков стана Израил. Промени името си! Ето ви тайната, когато сте пили от чашата на посвещението. Това е окултното знание – да се промените. И как го нарекоха – „този, който се бори с Бог“, който иска да стане Бог. Кои бяха тези ангели в него, които отиваха по стълбицата от земята до небето и се връщаха?
Казано е, че огън, който не грее наоколо, е хлад за далечния. Ако ние не искаме вътре в себе си да извикаме огъня, който да изгори пристрастието и съмнението на нашия брат в щедростта на Отца, никога няма да отидем да открием тайната. Това е знанието. Йерархическото достижение върви, докато божествено вложеното ни се разкрие. И има един всемирен двубой (ако искаме вече да къртим от рудата на окултното знание), един всемирен двубой между Себето и съзнанието, което представлява личността. Оттам започва окултното ни знание: между даденото и възможното, между Духа и манифестанта му, между Той и ти. Окултно знание е било повикът, който Бог е отправил към Адама – Адаме где си? - това е да потърсите и да чуете гласа на Себето, което е в един двубой срещу съзнанието. Бог у вас ви вика, в двубоя за съвършенството, във вашето съзнание. Себето срещу съзнанието и този вечен глас Адаме, где си?, а Адам да откликне и да каже: Видях се гол.
Като земно същество Адам винаги ще е гол спрямо знанието си и тайните, въпреки дързостта да яде плода на знанието. Той е направил една стъпка вече и ще търси своята дреха на знание.
Това аз наричам първата окултна школа на човечеството. Затова казвам, че тя започва из недрата на човешкото съществуване, когато има глас, който вечно ще вика у нас: Где си, где си божественост. Тръгни в пътя, иди и обработвай.
Ето първия глас, който Адам чу и първата стъпка, която той трябваше да направи, за да отиде в полето на деятелността, за да се открива в божественост и Бог да го води. Затова Бог казва: Адаме где си? и след това – Излез и иди да работиш. За да каже след това: Аз ще повикам Своя Син, Аз ще взема Своя Син, Който е Единство с Мене, Който е Единосъщност с Мене, Когото пратих, за да ви изведе. Онзи, Който беше извървял пътя Си и Който можеше да носи светлината, за да може в нашия храм да запалим първото кандило и да видим завесата разкъсана, за да имаме право да видим тайните на олтаря.
Откъде беше Синът Му повикан – от Египет. Там където са кладенците на иницирането. Това беше път речен на сътворения човек, който носеше две неща –съзнанието, като вложеност, т.е. като възможност, и вложеното като божественост.Той носеше възможността на съзнанието, което трябва да се изправи срещу вложеното, или което трябва да отвори кратера за вулканическото изригване на божествените сили у нас. Тогава ние можем от жаравата да открием вечната главня. Когато сме в битие, когато завесата пред нашия олтар, и то ветхозаветния олтар на настоящето ни битие, е разкъсана, тогава можем да кажем, че ще отметнем страница от Свещения завет. Това като космична сила, за да ни се открие едно окултно знание, го извърши Христос. Той при разпятието Си, с всемирната енергия, която даде, за да подеме човечеството своя път на възземане, разкъса Завета, разкъса завесата в старозаветния храм, за да влезе една нова духовна сила – Любовта.
Царството Небесно е първото окултно знание, което Христос манифестира открито на човечеството и онова, което ще ни открие знанието: Аз и Отца едно сме. Само когато се върне човек в Отца си, може да знае тайната на Сътворението, може да направи разлика между Той и ти, между Себето и личността. И в такъв случай ние можем, когато вкусим от плода на това знание, да кажем, че тази страница от Заветието, от светостта на това Заветие сме отметнали и има един надпис: Има една реалност по-реална от реалността – това е реалността на Духа. Това е знание. Другото е занимание, което хората ще имат винаги. Време е, когато се служи на една велика тайна, това, което са скрепили в себе си всички окултни учения, да стане реалност – това е да се служи на всемирната еволюция, това е да се служи на всемирното човечество. Много социални системи се опитаха под такива паунови пера да представят своите доктрини като съблазън. Но когато липсва моралното достойнство, човекът в своята бестиалност се проявява. За да повторя оная велика мисъл на Ницше: Между животното и свръхчовека има един мост, който се нарича човек. Извървете го, ако искате да бъдете свръхчовеци. Ето тази тайна трябва да бъде извършена, тя трябва да ни освободи. Така че когато някой поднася една социална доктрина с всички нейни съблазни, но не е минал бестиалното в човека, той не може да даде всемирно братство, равенство, пък дори и така обещаваните свободи.
Така, без чувство на обвинение, човекът върви в своята пътека, за да има религиозност, за да изгражда схемата на добродетелите, да изпълнява повеленията, които са наречени божии заповеди. Но ще каже някой: тях още никой не ги изпълнява... Така е, защото това е еволюция. Но онзи, който е посветен, той знае, че не може да ги нарушава. Може да ги променя, но не може да ги нарушава. Вие знаете Христос колко много промени направи. Не ги отрече: Аз дойдох да изпълня закона и пророците. Но само с две думи („зъб за зъб, око за око“ –„Аз ви казвам не!“) срина цяла една наука, срина цяла една религия, макар че тя беше социална тенденция. Те могат да променят, защото те знаят градуирането – това е голямото на посветените. Не могат да ги нарушават, могат да ги променят.
Има някои необясними едностранности в определението на окултните науки, които официалните изповедания изливат, които дадени философски доктрини независимо, че не са религиозни, също така сипят. И трябва да ви кажа, че всички речници и енциклопедии, пазени от рационалното знание и от човешката мъдрост, която яде плодовете на Духа, но в мисловно поле дадени, бързат винаги да се дистанцират от окултното, от тайното, от прозиращото вътре в нещата, за да употребят какви ли не щете епитети за окултизма и за мистицизма. За тях окултизмът е дори и магьосничество. Също така не се знае чистотата на понятията. Тайнствено, тайно, се смесва с приложността на тази дисциплина, която никак не е окултна, а необяснена.
Трябва да направим една разлика между необясненото и чисто окултното, тайното, скритото, което се пази не заради това, че не е обяснено, а заради това, че не може на всекиго да се даде, защото упражняването и овладяването на тези сили могат, както казах, да родят известни опасности. Има разлика между едно необяснено и едно същностно понятие – окултност. Окултен произлиза от ocult, ocultus – това е латинска дума, която преведена значи таен, скрит. В същото време значи тайно учение, мистично учение, тайнствени сили, които са достъпни само за избраници. Избраник е всеки, който може да вдигне крак и да мине прага на обикновеното. Колко ще вземе от трапезата е отделен въпрос. Нужна е дързост за промяна, а този, който направи промяната, може да постигне и своето развитие. Този, който иска в една и съща хижа да преминава във всички свои развития, безспорно, само една врата ще познава.
И много погрешно наименование е останало, че знанието на окултните сили, посвещението в окултните школи е просто магьосничество, просто шарлатания – не! Шарлатани има точно затова, защото не са посветени – едно черноведство, което няма нищо общо с това, което са изграждали тези школи като вътрешна грамотност. Това не е един Орфеизъм, не е един Плотин, нито един Хермес. Това е човешка възможност, която иска да борави с велики неща. И тя ги прави понякога смешни или порочни, друг път – магични. Това не значи, че не е имало известни заклинания, които са станали магични тези, но това не е окултизмът. Ние говорим за школи, които имат само Велики посветени. И ако проследим пътя на основателите на тези школи, ще видим с десетки години тяхното обучение в тези дълбини, в посвещаването им в тези кладенци на дълбокото, мистичното знание.
Например Питагор 34 години работи за своето посвещение. Сменя Египет с Вавилон, бил е в робство... И затова в неговата школа ще видите великото мълчание и търпение, в което трябва учениците му да се възпитат. Един Орфей – тоже. Казах, че частица от тези знания се открива, когато посветеният мине определени етапи и отговорната будност е вече негово служение. Защо? Пак повтарям: не само заради злодействията, за които може да му послужат силите; овладяването на мистичните сили. Овладяването на това, което засега се показва е, разбира се, най-бледата сянка и най-невежото знание, това, което сега може и се прилага за лечение. А представете си каква властна духовност са притежавали, че са вършили това, което обикновено се нарича чудеса. И ако мистичните сили бъдат употребени с едно намерение на злосторство, това носи гибел за посветения. Затова всяко такова знание се считаше за достатъчно свято и не се позволяваше на посветения дума да каже вън от своя вътрешен храм; и затова в тези школи ще видим правилата на отговорното мълчание, мълчание до гроб. Дадената тайна не може да излезе вън от вашето светилище. Ето защо в Светая Светих не се позволява всеки да влезе. Малцина влизат в олтаря, за да отгърнат скрижала на посвещението.
Тази йерархия на храма е също тъй както външно, така и вътрешно изповедание. И още в старите храмове в предверието ще стои неофитът, след това в науса ще стои този, който има право да чуе литургията, който има право да приеме причастие, и в Светая Светих ще влезе само Първослужителят. Това е също една йерархия на посветеността, това е една йерархия, която е външен окултизъм. И ето защо, в старите църкви и религии, жречеството, както и свещенството при нас, са сакрални служения и са тайнства. Това Европа (в лицето на Протестантството) не можа да понесе и нейният рационализъм реши да се освободи, което е най-голямата грешка по отношение вътрешното усещане на посветеното служение. Белези за служението са налагани.
И както казах, самият храм е разпределен в такова посвещение. И когато е започвала литургийната служба, евхаристийното приготвяне, тогава на оглашенците или на неофитите се е казвало да напуснат храма. И това не е класово деление, а подготовка, с която ще се носят отговорности, когато се научи тайна. Защото съвсем не е малка тайната на преосвещаването на даровете. Ние не сме навикнали да живеем с вътрешно съсредоточаване. Тук липсва катехизността. Дали само обстоятелствата са го наложили е отделен въпрос, но липсва вътрешното знание.Така самата същност на храмоустройването в една видимост, повтаря етапите на посвещенията в светилищата, в пирамидите....
Затова в тези школи ще видите външно обучение, както е при Питагор – от 3 до 5 години. Чак след това той ще ги въведе в светилището и там ще им разкрива тайните, които душата може да научи, защото умът не е, който може да усвои духовности.
А онова, което се занимава с шарлатания, то се занимава и в официалната наука. Бяхме свидетели, когато хора със средно образование имаха академично звание. В политическия живот видяхме шарлатани. Да, това също е една магия. Но е изведено за религиите, че те правели магиите!
Не, посветеният не прави магия. Ако Христос е казал с ръката Си: „Стани!“, не е правил магии. Много осторожно се пазил от действия, които могат да играят ролята на чудо. А какво е чудото – необяснено знание, но е знание! Необяснено е за онези, които са около Него, за Него е знайно. Именно в този смисъл аз не мога да приема с чувство на достоверност упреците, които различните и философски, и социални, и политически системи или най-евтиното употребяване – секти (както сега например някои от великите мъже на духовното безличие се опитват да кажат за други), отправят към тези явления.
Но не можем да не кажем, че една некромантия, която наистина съществува, е една позитивна страница в окултните учения. Да, подобно явление има, такъв феномен има. Това е феноменът да викате духовете на починалите и да се информирате. Ще го намерите и в „Илиада“, и в „Одисея“. Ахил вика сенките и Одисей вика сенките... Същото го намираме и в Стария Завет, когато Саул отива при т.нар. ендорска предсказвачка и се допитва като вика духове (духа на Самуила иска да повика). И Библията е пълна с подобни явления, но ако попитате сега някой изповедник, ще направи 100 заклинания: не! А е съществувало и са го писали, и то са го вършили царете им, които както знаете, са белязани. В средата на Средновековието също сме свидетели на много такива некромантични, медиумни и други явления от този род. Знаете за гоненето на вещиците, за горенето им, за инквизицията. Нещо повече, един от големите мъже, един от големите авторитети на човешката мисъл, какъвто е Шекспир, в пиесата „Хамлет“ пише, че Хамлет, синът на краля, вика своя баща от отвъдния свят и говори с него. Значи това познание или тази будност не е напущала човешкия род. А как ще го обяснят – това е работа на хората, които наплашени от вековете са поставили дори в етимологичния смисъл и в обяснението на тази наука тъмни страни. Мога да спомня, че Фауст броди със своя Мефистофел и извършва странни похождения. Той също отива при предсказвачката, при магьосничката, която му дава питие, за да бъде вечно млад. Даже нещо много странно има в Гьотевия контракт. Когато той получава питието, вижда се млад и Мефистофел го приканва да подпишат договора, а Фауст казва: „ами защо не го подпиша с обикновено мастило? Не, не, с кръв ще го подпишеш“. А кръвта е Азовия представител. И така той подписва с кръв контракт с Мефистофел, за да изживее своята младост и да има виждане.
Когато естествения духовен ръст не върви в своята хармония, се прибягва до странични упоечни и други индукции за пробуда. Това именно окултните науки и учения искат да се избегне. Такова е тяхното знание, такова е тяхното искане. Така че никога тези явления не са се спирали и няма да спрат. И сега има медиуми или контактьори, които не могат да контролират това, което им се казва. Но не може да се отрече явлението. Явлението е в наличност, защото човекът носи възможност в себе си да излиза в едно астрално тяло или да бъде обект на друг астрален субект отгоре, който да му движи ръката. Къде е обаче неудобството? Неудобството е в липсата на контрол. Всеки може да ви разиграва и всеки може много елегантно да ви подиграва. Затова степените на будността и овладяването – с кое тяло ще работите, с коя пробудност на силата ще контактувате, е същественото. И тези явления са били всекидневия в по-предишните времена, когато умът не е бил толкова обременен със своето себеосъществяване, за да сложи завеса на контакта между астралното тяло и физическите явления. Постепенно той прави все по-плътна завесата. Така тайноведството в повечето случаи става магия. Още по-последователно това действие се формира като наука – некромантията. И между всички други явления, които религиите са забранявали, това е най-строго забранено и се счита за много пакостно. Защо? Защото присъствието на починалия – отвеждането му от другото поле и участието му в настоящето започва да става бреме върху неговото развитие там. Ние отнемаме частица от енергията му за преминаване в другите полета на живеене и изчистване и го обвързваме със скръбта на нашето битие. Това е пречка в еволюцията. Второто нещо, което известни доктрини приемат, е безсмъртието на душата и в такъв случай тя е обременена със земните теглила и без да разбираме идеята за нейното връщане, й пречим. В други доктрини се счита, че няма безсмъртие на душата, но има един двойник, който може да ни обслужи със знанията си, двойник, който можем постепенно да впрегнем в свои действия и мисли и тогава преминаваме в това, което се нарича черна магия. При наличие дори на безсмъртие на душата, двойникът (това, което като етерно тяло знаете, че съществува) може да стане признато битие и то с лоши намерения. Ето защо окултните знания, които ни дават възможност да овладеем силите; да събудим в себе си центрове, чрез които да влизаме в контакти; да събудим сили, които ни дават ясновидство, яснослушане или вътрешно откровение, ако нямаме нравственото величие и ги употребим за такива действия – злоупотребяваме.
Значи човекът трябва да е надмогнал везната на съмнението си дали този му е приятел или онзи му е враг. Трябва да е осъществил Христа в тезата Обичай врага си, за да не роди отрицание като мисъл и да не употреби окултната сила с такива намерения. Това е беда, която човечеството трябваше да изживее, изживява я и със самата чистота на тази духовна будност как да си послужим и как да послужим на човечеството. Затова известни явления с хилядолетия са пазени, затова се е изисквало специално място на посвещение, което да осигури приложението за доброто на човечеството. За да може да си послужите с тези сили, трябва наистина да сте над всяко нещо, което се казва „Адаме, где си?“. Разбира се окултните знания са създали и окултните школи, чрез които човечеството и човекът са научавали тайната за себе си, тайната за космоса и онова, което е най-велико – тайната за Тайното – името на Логоса (винаги е казвано, че Той е тайна). И там излизат вече така наречените (седем, според някои науки и школи, другаде осем, някъде дванадесет) степени на посвещение и усвояване на тези феномени. Така окултизмът присъства изначалото още в човешката история, но той охранява тайните, дадени от Бога в човека, защитава светостта на известни тайнства като съпровожда официалното, което е крайно необходимо, защото за окултното сетива мнозинството няма. И това не е обидно, защото сами виждаме йерархията на хората, макар че всички са родени от майка и всички се развиват на тази планета. Кой прави йерархията? Правото на лична воля и свобода (която е предоставена още с дързостта на Ева) и второ – теорията за прераждането.
Трябва да се знаят тези неща, там стои като начален знак именно тази теория за прераждането. Тогава се явява вътрешната йерархия, а не едноактното раждане, което също ни свидетелствува, че сме различни, както в обикновения живот наблюдаваме гения, наблюдаваме и по-обикновения човек, наблюдаваме ръката на гениалния художник и на обикновения драскач. Обявяваме и знаем служението на посветения, и знаем клисарската дързост на другия. Тази йерархия е йерархията на доктрината на прераждането. Това трябва да се разбере, за да не оставаме учудени, как се ражда тогава тази разлика, когато всички сме родени един път и то от майки, от бащи и живеем на тази земя.
Ето какво е правил човек в тези школи – това е учил, а то градира едно поведение, което от своя страна, като воля изявена и свободна в себеопределението си, не приема т.нар. теория на предопределението, макар и да имаме ограничения. Преопределение няма, има ограничение. И свободната воля е, която можеше да си позволи дързостта. Ограничението на Адам и Ева беше да не посягат към плода, свободната воля дръзна и яде ябълката на познанието – полярността на закона на развитието. Така че когато ще говорим за окултизма като наука, като школа и като явление, трябва да ги разграничим. В тази школа се подготвя, в тази школа се казва именно как могат такива сили в наличностност на реалност да бъдат преселени, повикани да служат на човека, и как дадено явление от подобен род, може да бъде отбелязано, без да бъде извървян този път. Същината е в школата да бъдат обучени, подготвени за извършване не на явлението, а на служението за пробудата на човека в духовната еволюция. И затова именно тези спиритуални сеанси, които се вършиха, тези медиумни сеанси, които се правиха, нямат нищо общо с това, което са окултните школи.
Окултизмът, фактически, е едно знание на вътрешна посветеност. То не е феномен на медиума, а е овладяна висша духовна сила, пазено знание, което има за задача да сътрудничи на еволюцията за обожествяването на човека и на обикалящия го свят. То не е информация за беди и радости, които ни чакат – не! То е посвещение, за да се развиваме. И във всяка отделна школа ще видим тези тайни. То не прави сензации, то посвещава, то обучава, то изгражда познанието или пригодността ни за познание, което ни освобождава от невежество. Има духовно невежество (не мисловно, не умствено) – за него говоря. Трябва да се прави разлика между това духовно невежество, което нарича феномените окултни или сакрални и онова велико знание, което съответните школи с такава брилянтност от вътрешни тайни разкриват на човечеството. Един Херметизъм е нещо изумително по своето вътрешно посвещение и знание. Затова съм казвал – не Египет посвети Хермес, а Хермес посвети Египет. Когато стигнем до тези велики знания, които той даде и остави на човечеството, тогава ще видим, колко властно е, че той е бог Тот в египетската или божеството Хермес в древногръцката митология – Известителят, Богът, който можеше с докосването на жезъла да връща живот. Там е тайната – когато имаме жезъла, когато имаме кадуцея, когато имаме това тайно знание, да се докоснем до нашето съзнание, за да върнем Бог, Който е винаги и чака Своето възкресение.
От Орфея можем да разберем тази велика магия, която се нарича Евридика – нашата душа. Тя е в дълбините ни. Някъде тази Евридика чака седемструнната лира на Орфея, който може с нея да омае боговете. Седем съзнания, седем тела имаме. Трябва всяка една от тези струни да бъде докосната, та да може човешката душа да се изведе в деня, в градината на слънцето. Но когато някой ражда съмнения (какъвто беше дори един Орфей – точно на последния праг, преди да я изведе на земята, съмнението го обзе и Евридика се върна), тогава идва това, което е реалният ни живот – шест месеца в Адеса (подземното ни живеене), шест месеца в слънчевите градини. А можем да живеем вечно с Евридика.
Една друга тайна доктрина е Теософията. Тя изнесе като трапезен хляб на човечеството това, което до миналия век се считаше строго запретено и само хляб на посветените. Не се даваше на човека, т.е. повтаряше се онази картина, когато бедната женица искаше хляб от трапезата на Иисусовото дeло, а беше речено: Дойдох само за посветените, дойдох само за моя народ. А тя рече – трохите, с които се хранят псетата, аз ще ям. Ето дързост, която в края на миналия век изнесе хляба, а не трохите на тайното знание пред човечеството. Те, тайните учения, окултните школи, съхраняваха това неимоверно знание за пробудния век, когато петата коренна раса трябваше вече бавно и сигурно да изживее своето посвещение, за да направи утроба на шестата подкоренна раса, която ще даде синовете на Мъдростта. Трябваше да се отметне страница на знанието и тъй окултните знания станаха достояние. Колко ядоха от тях, това е отделен въпрос. Които имаха глада на посветените – ядоха, които още ходеха по големите церемонии, които още правеха психозите на религиозното поклонение – ще останат с това, което ветровете отбрулиха от голямото дърво. Голямото дърво – там чакат плода да бъде отбрулен, а тайноведците сами посягат към плода на знанието. Но пак повтарям: разлика между окултните школи и самите феномени има! Трябва да ги различаваме. Феномените съществуват само да регистрират, а тайните учения ви дават знания, дават методи на работа. А колкото за забрани – всякога е имало.
Американското законодателство имаше закон, който забраняваше да се дава информация за НЛО. И досега даже, не зная да е отменен закона. В сила е забраната да се изнася какво техните космонавти можаха да видят на Луната. Същото и за тогавашния съветски луноход – каквото им изпрати, не беше позволено да се каже. Коя е причината, е въпрос на мислене. Има неща, които за времето не могат да бъдат казани; има тайни, за които времето не е дошло и, следователно, храм и школа не са открити. Но тези тайни не можем да кажем, че са окултни, те са една държавна тайна. А ако има нещо, което е с характера на тайно знание – това е, че наистина там, на Луната, е имало човечество. Това окултистите отдавна твърдят, разбира се, но учените не го приемаха. Е, сега може тази тайна постепенно да се разкрие, но трябва да се правят разлики. Така че когато говорим за спастрени знания, които са били окултни, не бива да се учудваме, че не е било позволено всичко на човека.
Още един начин за добиване на такива знания, колкото и чудно да ви прозвучи (аз го казвам независимо дали официалната психология ще може да го обоснове) – това е да получите знание чрез съня. Нека се запомни това, защото сънят е една реалност от енергии, необходими за възвръщането на нашата жизненост. И когато в това състояние отминаваме само с едно удовлетворение на енергиите, ние не сме извършили нищо, защото можем да го употребим за знания. Голяма част от гениалните хора знаят, че в сън са решавали големи задачи. А ние така сме свикнали да казваме, че това е просто сън. За мен това е една будност в отвъдността, където присъстваме. Но понеже тази будност не всякога може да ни свърже с реалната ни будност (защото човекът не е още толкоз съвършен, когато пожелае да се откъсне от земното си тяло), си служим с това изобретение – сън. Сънят е велико изобретение, ползвано от еволюцията. Тъй като трябва да бъдем захранвани от една енергия, която много малко може да се получи от тук, идва необходимостта с прекъсване на реалността (уж реалността ни) да отидем там, където в изобилие можем да я вземем. Нашата биология има своята изява благодарение на тази астрална енергия. Този, който си мисли, че храната ни дава всичко, се заблуждава. От нея се освобождава такава енергия, но тя не е достатъчна и тогава сънят я взема от онова поле, както от тук вземаме въздух. Там отиваме. Ето защо казвам, че сънят също е едно средство за познание. Но трябва човек много добре да го владее, за да може да се ползва от това знание. Колкото и да изглежда необосновано, аз твърдя, че това е една истина.
Така човешката будност може да се храни от божията сила като сътворение в различните полета, в които постепенно човек се изкачва. Може да взема това, което наричаме мисловна енергия, която в своя по-нисш стадий храни мотивациите на нашия физически мозък. Защото мислите не идват от мозъка, а мозъкът служи да ги изрази. И колкото по-съвършен е този приемник, толкоз по-висши мисли може да приема.
Да се спрем сега на мистицизма – мистицизма и като наука, и като метод на работа. Като наука го има и във философията. Какво е един солепсизъм? Себевиждане в областта на философията, нечувана и неработена система, но е била.
Като метод мистичната наука не си служи с огледалото – там няма нарцисизъм. Мистицизмът не е експериментален. Той не си служи и с това, което нашият ум или нашето творчество може да извае – статуята на Галатея. Не, макар че укротява този ум. Точно това, което не можеше да направи предшественикът, т.е. религията, това прави мистицизмът – обюздва ума, за да бъде покорен в пробега за интуицията, но чрез съзерцанието.
Мистицизъм е гръцка дума, c гръцки корен. Първо, това е склонност към тайнственото, това е тайно учение – като система, като дисциплина. Второ, това значи вяра в свръхестествени сили. Трето, това е и едно религиозно направление. Мистицизмът и като философия, и като религиозно учение е доктрина, според която съвършенството, обожествяването на човека, се постига чрез съзерцанието. Разбира се, има стъпала докато се стигне до съзерцанието. Дадени са тези форми, които довеждат до екстаз и свързват тайнствено човека с Божествеността. Този екстаз е същественият момент на овладяното у човека себе, за да се слее с Божественото. Личността се загубва, но не изчезва, а се слива с Божествеността. Това е изживяване на категорията на вашата посветеност. Екстазата за един може да му открие цялата космичност, друг може да го въведе в етерни двойници и те да му говорят, трети може да се докосне до мисловните форми (мисъл-формите, както ги наричаме) и да счита, че владее света. Нещо, което много често се случва. А това, което ръката на медиума пише, това не е мистицизъм. Трябва да сме наясно. Защото мистичното зрение има само един извор, когато е в неговото съвършенство – това е прозрението. Прозрението може да дойде само от интуицията, а интуицията има своята изворност в Причинния свят. Така че да се прави експеримент с Причинния свят е нещо съвършено тежко и невъзможно.
За мистицизма ще намерите и една много странна характеристика – изтънчена набожност. Това е определение етимологично. И всеки, според степента на посвещението си, не може да не бъде характеризиран, но ние можем да не упрекнем по-нисшата степен, че не е достатъчно изтънчена. Изтънчеността тук има по-друг смисъл.Това е, когато вътрешното ви битие ви осенява, а не когато знанието ви прави набожен. Това, безспорно, е едно съвършенство и идеята за обожествяване чрез мистично възрение я има и в нашия Исихазъм. Там има т.нар. съзерцание чрез безмълвната молитва. Точно това значи и исихаст – значи безмълвник. Но това е метод. А вътрешното изживяване вече – мълчанието като вътрешно откровение и еманацията на божествения дух у нас, който е нетленен, е същността на Исихазма. Това е мистичното. Защото всеки може да направи едно безмълвие. Може три дни да е безмълвен, но не значи, че непременно ще изживее мистично откровение. Ето разликите.
Именно изпадането в екстазата, когато личността може да се загуби, когато някакъв глас може да ви каже: Адаме, где си?. Това е една екстаза – Адам да чуе гласа на Отца си! И странното е, че той не вижда Отца и Отец не вижда Адам, а Адам чува глас: Адаме, где си?. Това е екстазата. Когато тръгнем да търсим един мистицизъм, ние трябва да тръгнем от всички тези алегории, които има в кн. Битие, в Сътворението.
И в Евангелието е казано, че Савел чува глас: „Савле, Савле, що Ме гониш?“ (Деян. 9: 4). Ето ви неговата екстаза. Савел е напоен с ненавист към Християнството, Савел е най-върлият гонител, Савел отива да върши престъпни дела и виждате – Савел изпада в една екстаза и ето – един апостол Павел. Савле, Савле, що Ме гониш? – това е мистично вживяване, вътрешно виждане, глас, светлини. Тези, които са имали будността, знаят че това е една реалност. Реалност е да чувате, реалност е да виждате. Ето голямата разлика между феномените на медиумите и посветеността. Този Павел, който беше гонител, но в същото време беше един от големите сторонници на окултните учения в предишните си животи, извърши това, което трябваше.
Мистицизмът има своята тайна във всички религии. Няма религия без мистичен акт. Няма религиозно учение без окултен олтар. Онова, което се дава като обща трапеза, винаги ще бъде. То е потреба, за да се нахрани умът и сърцето на човека. Той трябва да има упование в една такава трапеза. Но онова, което е светилище, то няма нужда да е на трапезата, а то знае защо се дава тя.
И оттук именно, от този мистицизъм ние ще преминем към т.нар. мистерии. Мистериите в голямата им размерност, които са цели шествия, са една психоза. И една социална мистерия е – когато християните се поздравяват с „Христос возкресе!“. Това е един мистичен акт, легитимация. Докато другата, вътрешната мистерия е за малцина. Но факт е, че стои с хилядолетия този поздрав и стотици, хиляди понякога, събрани на едно място го изричат. Това е една голяма звезда – „Христос возкресе!“ – и хилядолетието храни тази мисъл-форма. Този поздрав прави и един мистичен ход във всичките небеса, над тяхната възможност, където може да хармонизира мисълта им като енергия. Защото една мисъл, знаем, както дължината на вибрациите на тона, ще създаде до-ре-ми-фа, повече не отива. Затова има горно „до“. Така че когато те изразяват този свой социален поздрав на едно мистично вживяване, на едно „Христос возкресе!“, той хармонира в тяхното мисловно поле.
Това е наистина една психоза – социална психоза я наричам аз и тя е потребна. Да се отправят към едно светилище хиляди, както са се празнували Елевзийските мистерии, мистериите в Египет, във Вавилон, в Рим, мистериите на Дионисий, мистериите на Орфей в нашите Родопи. Да вземем днешните мистерии, когато се отива например при св. Иван Рилски на Рилския манастир, където ще видите наниз от хора. Аз винаги съм казвал, че ако не беше св. Иван Рилски като бдение, като мистерия, историята ни щеше да бъде много бедна, както от исторически достойнства, така и от духовни ценности. Това са мистерии на възможността за социална психоза и тя, макар и по малко, действува, събужда, събира и прави святост.
Но има и други мистерии. Мистерии като вътрешно посвещение – иницирането в кладенците на такива храмове на посвещението, каквито е имало в Египет, каквито е имало в нашите Родопи. Тук в България специално, има две големи огнища на мистериални знания и храмове – Орфеизмът и Дионисиевството. И нека Дионисий не го смесваме с придружаващите го сатири, козирозите и пияниците, както в Рим са го правили – Бакхус, т.е. веселия Бог. Не, той е Бог на Разрушението и на Възкресението и е един от възкръсналите в света – Озирис, Дионисий и Христос... Ето това е голямата разлика между социалната психоза като мистерия и мистерията на посветения, който трябва да събуди вътрешното си знание чрез един катарзис (което прилагат нашите исихасти) и чрез една екстаза, която му изсипва знание чрез интуицията и посветеност според служението му. Ето разлики в мистериите.
Мистерии са наричани също така мимическите сцени от IХ почти до ХV век, каквито е вършила Католическата църква в обикновените свои служения, най-вече по големите църковни празници (особено по Рождество Христово). Едно подобно подражание след това виждаме в т.нар. рисувана пещера или Витлеемски дом да се разиграва и в Протестантските църкви за Рождество Христово, но това вече не е мистерия, а мистериалност. Защото не е сакралност да дадете картината на присъствието на вола и магарето в пещерата на родения Христос. Там се крие друга тайна – самата дума Витлеем – „Дом на хляба“. Хлябът на великото посвещение! Затова само трима влъхви видяха звездата и дойдоха, те бяха мистериален акт, а другото е картини.
Мистерии има във всички религии от най-древно време досега. Има малки мистерии, има големи мистерии, има велики мистерии – мистериите като въведение, мистериите като посвещение, мистериите като тайнство. Както казахме, има Елевзийски мистерии като тайнства; има мистерии в египетските пирамиди; има мистерии в монашествата. В книжнината на Христовото учение имаме и мистерии Иисусови. Особена йерархия прави в това отношение Св. Климент Александрийски, един от големите отци на Светата Църква (II-III в.). Той изнася на преден план вътрешната същност на мистериите като казва, че след очистването чрез този катарзис, който човек изживява, идват малките мистерии. Те са една основа за обучение за по-следващата степен. След това идват великите мистерии, когато човекът знае всичко за Вселената, той я съзерцава, той я схваща и покорява всяко нещо. Затова тази наука е наречена и жреческа наука. Жреците са били посветени и знае се, че един Солон от тях е получил знание за Атлантида и го е дал на Платон. Затова тази наука, поемайки пътя още от Атлантида, стига и до Гърция, където й дават вече наименованието жреческа наука.
В много мистериална обстановка и с много особени знаци са приемали в масонството (въпреки че и то се изроди). С много мистериалност са въвеждани и със знаците на благословението са приемани в Розенкройцерството, а и в другите ордени. Тази мистериалност е един контракт в обществото и в същото време една велика запрета, че не се издава тайнство. В някои окултни школи всяка излишна дума, всяко волно или неволно слово, открило тайната, е наказуемо със смърт. Смъртта не е физическото унищожение, а е капсулиране на желанието да бъдете в пътеката на посвещението. Няма нужда човек да го лишат от физическата му тленност, има нужда да го капсулират, за да изживее горчилката на знаещия половина тайна.
Това са мистериалните пътища – пътища за съвършенство и метод за работа. Там вие събуждате една склонност към тайнство, един копнеж за тайно учение, една вяра, която приема свръхестественото и в края на краищата то става едно религиозно направление. Има го във всички огнища на посвещението – тайнството човек да се обожествява. Така обвързан човекът за вътрешната си даденост, е вече един мистик.
Мистерии е имало за Изида, мистерии има за бог Митра, мистерии има в Индия, къде ли не. За мен мистерия (и винаги съм го твърдял) е Сфинксът; мистерия е и Минотавърът – човешко тяло и животински образ или обратно, Кентавърът – животинско тяло и човешки образ. Това са еволюционни етапи и етапи на расите, които са принасяли своето за развитието на човешкия род.
Така мистицизмът чрез своята методика на работа, със своите феномени, довежда до окултните учения, тъй като обект на окултизма трябва да бъде вече космогонното знание. Докато в официалното религиозно мислене законът или съответната духовна вълна са давали насъщното на обикновения пасом, окултното знание трябваше да дава прозрение от космичен мащаб. И така се сменят вълните на познанието за човека, а и за самите школи, съпътстващи всяка духовна вълна, съпътстващи всяко духовно учение, станало религия. Познание, което в критични моменти ще трябва да поддържа битието на официалното мислене, на официалното религиозно изповедание.
Лошо е, когато една промяна се извърши от непосветени, когато тя се извърши като практическа необходимост или като бунт срещу известни тайнства, срещу известна метафизика. Това, което винаги казвам за Реформацията – за съжаление там не взе участие посветена личност. Двубоят между Себето и съзнанието там не беше да се събуди Бог, а да се направи приемлив за мисълта ни, за да Го приложим в практичност, махайки частица от сакралните тайнства, които са вътрешната същност на всяка религия. Може да има неудобство на ума за някои тайнства, но не тайнството е виновно, а възможностите на ума, щом иска да го приеме. Трябва да се научим какво може да ни даде умът и какво прозрението. Не бива да са в конфликт прозрение и ум, но трябва всеки да знае своето място. Един брат, който се върна от блудство, нямаше защо да се страхува и срамува от трудолюбието на своя голям брат – мисълта.
Защо трябва религиите да имат своя скрита страна? За да бъдат силни и дълголетни. Религиите като исторически пътеки са най-дългият път. Всяка социална структура много скоро ферментира и се освобождава от своята прогресивност, т.е. метаморфозира. Една философска система може да има отбелязана трайност, но не и реална приложимост. Никой не прави теория на молението чрез Кант. Цитираме го, че е казал: Пред две неща съм изпречен и признавам – категоричният императив в душата ми и тайнството на звездното небе. Но никой не е направил Кант дори светец. Теорията му не е религия и няма да бъде. Защо именно религиите имат трайност? Защото имат в пластовете си една скрита страна, от която винаги идва невидимата енергия на духовна будност и път на съвършенство. Когато свършва своята деятелност, тогава нова духовна вълна идва, за да освободи от традиции онова, което вече е безплодно, но там хилядолетията имат своето. Именно силна и дълговечна е религията, защото целта й е ускорено човешко развитие в определения път за съвършенство и с единствената цел – човекът е Бог в развитие. Тук вземат участие ум, нравственост и Дух. И тогава, когато знанието стане сила, тогава вече се иска смелост да се надделее прага от нуждата към жертвата. Тук умът трябва да отстъпи, нуждата трябва да отстъпи пред жертвата и тогава егоизмът е един погаснал огън, защото еволюцията му е дала своето. Тя го е направила служител на всемирност, а когато сте служители на всемирност, жертвата е първото весло в кораба на аргонавтите на път към другия бряг. И когато сте стигнали до пробудата да знаете онова, което ще освободи Прикования, вие сте вече духовно причастен и няма кой да ви спре в служението. Служението е най-великият акт на Посветените. Посветените нямат цел, те имат служение.
Така всяка религия има свое скрито учение и свое приложно знание – именно степените на посвещение. Това е да бъдете сложени в ковчега на сънознанието, на привидната смърт, където трябва три дни да пребивавате и чрез сън и мнима смърт да получите правото на безстрашния да види лицето на Изида отбулено. Когато видите своята Изида, когато сте хванали за ръката Евридика, за да я изведете от царството на Адеса, тогава вече нямате форма на религия – имате служение. Формата на религията е като парапетите, да не паднете в бездната. Когато победите – имате служение и религията ви повече не е форма. Така, излизайки от кладенеца, от ковчега на посвещението, вие сте във великата мистерия на великото посвещение. Тогава сте усвоили тази наука, която се нарича жреческа или теургия, т.е. Бог и работа. Наука на Великите посветени! Това е, когато имате кадуцея – жезъла на Хермес. Когато можете да кажете на канарата да даде вода. Когато можете да кажете: Талита, куми! – Тебе казвам, момиче, стани! – Лазаре, излез!. Тогава вече Логосът от тайна става ваше вътрешно знание. Тогава разумът ви е предоставил знание за космоса и вие сте велик теург.
И в този смисъл трябва да кажа, че един от посветените и един от учениците на Плотин – Ямблих, казва тъй:
Боговете доброжелателно и щедро изливат своята светлина върху теурзите, като издигат душите им към себе си и ги съчетават със себе си, и ги поучават докато са още плът да се отделят от тялото си, и да се въртят около своята вечна и разумна причина. Душата има двоен живот – с тялото и отделно от него. Най-висшата точка на мистерията е, когато посветеният е станал един бог. Дали чрез съединението с някое божество (а вижте, много странно е – дали със съединението с някое божество) или чрез проява на божествеността собствена в него, постигната чрез екстазата.
Това е вече съединение с Бога. То не може да бъде постоянно, както казва Ямблих, ако не бъде пълно и безвъзвратно. Люлката на съзнанието има голяма амплитуда: безвъзвратно, пълно и съмнението, нищетата. Тук на земята екстазата е един проблясък и човек може да престане да бъде човек и да стане Бог. Ето едно битие, което окултните школи и мистични учения дават като знание, чертаят като път и приканват като воля на изпълнение. И вие приложност за съвършенство и за изграждане на човека във всяка школа ще срещнете.
Една от големите школи в първите години на Християнството това е гностицизмът. Това е познание, дадено само чрез мистичност, само чрез вътрешното откровение. Този гносис е в основата на всички послешни знания. Чрез него се освобождават хората от страха – човек е открил в себе си божествения дух и тогава се завръща при Бога. Това казах и говорейки за Сътворението: когато откриете Бог в себе си, вие се връщате при Него, другото е сътворение с помощници.
Имайки гносиса като едно вътрешно откровение, човек изпълнява единствено повелята на своята воля, на зовящия го глас – „Ела при Мене, Сине!“. Това е зовът, който винаги стои у нас. Това е проблемът на Сфинкса, вечният Сфинкс. Познанието на божествеността означава вече и сливане с Бога. Е, как тогава тези знания няма да бъдат наречени окултни, как няма да бъдат пазени от злоупотреба? Защото се знае, че в Атлантида се злоупотреби с владеенето на тези сили. Но атлантите имаха пряк контакт с астралното поле. Те имаха по-малко реално присъствие във физическото, отколкото в астралното и трябва да ви кажа, че атлантите владееха атомната енергия. Злоупотребата е дошла преди 480 000 години. Оттам нататък имаме още три големи пада – свръхмощ в несвръх изработени човеци.
Ето защо пренесените от Атлантида тайни в пирамидите на Египет не се позволяват на непосветени. В кой момент трябва да бъдат позволени? Иисус казва на самарянката: Бог е Дух и с дух и истина иска да Му се кланяте. Ето, там при кладенеца самарянката получи знание за тайното учение. Той съвсем чисто рече: „А който пие от водата, която Аз ще му дам, той вовеки няма да ожаднее...“ (Йоан 4: 14). Жива вода! Ето защо в окултните учения живата вода е вечното живо слово на посветените. И затуй в средищата на посвещенията, каквито са били египетските пирамиди, са минавали през този кладенец. Жива вода! Защото от водата, която тя трябваше да даде, Той каза, че човек пак ще ожаднее, а от тази вода, която Аз ще ви дам, вовеки няма да ожаднеете.Това е вътрешното посвещение, това е окултното знание. При този кладенец Той даде една от най-великите тайни на човечеството и очерта един път.
Самарянката беше само образецът, за да се даде тайната. Но къде – при кладенеца. Всеки от нас има един кладенец; всеки от нас има една самарянка – това е неговата душа. Тя е, която пита как да се моли. Тя е, която в еволюцията се е молила на планината. Ето ви видимата страна – това е да направите молитвата пред планината, това е да отидете в храма и да направите своята обрядност. И другото, което е тайното учение, че Бог е дух и с дух и истина иска да Му се молите. Никъде в световната литература, никъде в религиозните доктрини тази тайна не беше открита. Дух и истина е Бог! Във всички митологии Той е образен. В Юдаизма Той е непроизносим, Той е страшен. Само Христос можеше да каже първом, че Той е „благ“, а след това, че Той е дух – „Дух и Истина“ – и с Истината трябва да Му се молим. А тя беше, така както света ще каже, обикновената самарянка..., но за мене не е така. Тя беше обикновена за хората, но тя беше, която рече на другите: срещнах Месията; тя имаше вътрешното знание; тя каза на кого да се помоля и дай ми тая вода, за да не ожаднявам.
Но какъв е образецът или какъв е символът на самарянството? Усвоена и приложена добродетел. Защото само самарянинът знае да превързва рани, само самарянинът може да понесе болния, само самарянинът може да плати, когато някой е в немощ. Ето образецът. Значи тя беше осъществила като символ една от най-големите добродетели – добродетелта на смиреното служение. Затова й откри тази тайна или това окултно знание, че има някъде жива вода, от която като пие някой, никога няма да ожаднее. На Никодим Той рече: „Ако някой се не роди от вода и Дух, не може да влезе в царството Божие“ (Йоан 3: 5). Ето, когато самарянката, огледана в кладенеца на Духа си, чуе тези думи, тогава ще знае какво да направи и Никодим. Вода и Дух му е речено. И така, ние ще знаем защо в тези кладенци на египетските пирамиди се пазят тайните на човешката еволюция и на човека като бог, който ще се върне при своя Отец.
Аз не мога друго да поискам от вас, освен да работите и от кладенеца си да извадите жива вода.
Из лекции на Ваклуш
в Пловдив, София и Хасково