Трети март бе освобождение, но не и свобода!

Колкото и скромен да е нашият дар като молитвен израз на благодарност към онова, което остави диря и прелом в историята на човечеството, а именно денят на Освобождението, приносът ни в смирението си и в чистотата си нека да е приет от нашия национален дух и нека да подкрепи историческото ни пътуване. Аз благодаря на всеки, който в този ден на смирението, е направил молитва към тези, които сложиха своята воля, своето съзнание и своите кости за Освобождението.

Това, което ще е същина на словото, не е Трети март – ден на Освобождението, а Трети март – съдба. Защото винаги ще повтарям, че Трети март беше освобождение, но не и свобода.

Какво се съдържаше в пазвите на нашето Възраждане, за да можем да дочакаме оня ден, в който с един акт, наречен Санстефанският договор, се даде това, което се нарича Освобождение и което беше едновременно и открадната радост на хиляди въжделения. Защото Освобождението не е дадено даром на българския народ. Ако някой се заблуждава, нека се коригира, защото ще кажа известни неща, за да го освободят от едно такова незнание.

Две големи идеи има в нашето Възраждане, които будят възхищение, защото те са, които плодиха и повикаха жертвата. Това е идеята за Освобождението като историческа съдба, която носеше в пазвата си свободата като лична потреба и идеята за целостта на нацията като духовен излив и културна самозащита. И затова ще видим, че в пътя на освобождението се явиха три необходимости, които го обосноваха и които се осъществиха.

Първо, това беше осъзната необходимост за свобода, която издигна идеята за държавата. Така че когато в идеята за освобождението като историческа съдба и свободата като лична потреба не е извикана на живот идеята за държавата като необходимост, свободата трябва да я роди. Защото, ако нямахме освобождение, ние не можехме да осъществим идеята за държавата. Идеята за държавата беше това, което извика на жертва и път войнство и опълчение, жени и деца.

Второ, това беше жертвената готовност. Жертвената готовност за свобода може да се разчете в пътищата, които имахме: пътя на просветата, пътя на религията, пътя на четничеството, пътя на въстанието като цялостно национално будно чувство, изявено в приложност, и това, което в края на краищата като неизбежна необходимост дойде – война.

Трето, това беше да имаме ръката на провиденцията, която аз наричам гонг за свобода.

Голямата идея за освобождението трябваше да носи тези постулати и народът като в интуитивен сън, като една психоза ги носеше и ги реализираше. Без тези съчетания ние трудно можем да приемем път и трудно бихме се осъществили в тезата си за свобода. Ето защо е казано из най-древни времена, че на олтара на свободата се върши най-мистичната и най-реалната евхаристия и жертва – именно защото освобождението не е още свобода. Освобождението е акт на отмятане.

• Освобождението е потреба за самосъзнание, а свободата е приложена съвестност в тенденцията за себеосъществяване и даване плода на националния дух в историческото ни пътуване. Свободата е устойчивост на личната независимост и упражнена воля кога и къде да сложим своето олтарно моление.

Свобода е всяко поведение, което ви освобождава от веригата на зломислието. Свобода е всяко явление, на което сте поставили знака духовна чистота – както в личния живот, така в семейната добродетел, в социалната ни гаранция и в националния ни дух и път. Това е свобода! Свободата не е да махнете поробителя, когато се нарича чужд.

Затова независимо от голямото, протяжното време, в което българският народ прекара (почти седемстотин години от своята тринадесетвековна история) в робия, той оцеля, защото първо направи свобода в душата си. Когато някой иска да пороби тялото, трябва да знае, че свободният в душата, свободният в духа си може да робува, но никога не е роб. Не е унижение, когато принудата склони вашата ръка да извърши едно дело, но вашият дух е останал достатъчно горд, за да не покорите главата си. Така че ние живяхме в робство, но аз считам, че българският дух не е бил поробен.

От какво беше предшествано Освобождението ни? Твърдението, че свободата не сме получили даром, искам да подкрепя с онези събития, които сами за себе си бяха исторически, защото не всяко явление, отбелязано в пътеката на даден народ, има характера на историчност. Ние носихме свободата си като вътрешна необходимост, а чакахме освобождение, за което правехме достатъчно много деяния – деяния, които могат да бъдат характеризирани като воля на търсенето. Тази воля съхрани най-напред националната ни енергия в Балкана, където се раждаше воеводството, четничеството, и след това в кабинетите или на бойните поля, или в емиграцията, където се раждаше идеята за общо въстание, а не само за четничество. Това всичко, както казах, като готовност за жертва в поисканата съдба, трябваше да мине през борба на религията ни за т. нар. църковна независимост.

Идеята за църковната ни независимост, макар че и други народи са били под робство, е един прецедент в историята. Само българският народ можа да направи тази драска върху религиозния небосвод на Православната църква. Ще кажат някои: „Всъщност те нямаха нужда от това.“ Но Българската православна църква беше в ядрото на Цариградската патриаршия и тя не води борба за църковна независимост от Османската империя, а за независимост от Патриаршията, от фанариотщината. И тя я издейства, макар и със схизма. Вие знаете за заточението на големите нейни духовни отци – Паисий, Макариополски, Антим I; знаете, че тя четеше своите литургии като споменаваше името на султана, но не и името на патриарха, защото той застана срещу Българската църква. А каква беше плътта на борбата за църковна независимост? Идеята за територия, диоцезното право. Това с фермана на султана от 28 февруари 1870 година се даде – очертаните граници на българската етничност, чрез българската вероизповедност в поклонение на Християнското учение. Фактически с идеята за поклонение пред олтара ние намерихме осъществено и демонстрирано правото на териториалност. Така че първата идея, за която говорихме – необходимостта от свобода с идеята за държава, беше подкрепена с подписа на султана, макар че след това не ни я даваха. Политическа свобода с идеята за държава! Изтръгнахме свободата на Църквата и очертахме географски, т.е. териториално, плът от нашата историчност – плът, наречена държава. Диоцезите, които определяха правото на църковна независимост, бяха етническата ни граница. След това в Цариградската конференция тези граници бяха скрепени, въпреки че решенията `и не се осъществиха. Така идеята ни за свобода – политическа, беше предшествана от идеята за църковна независимост.

Борбата за освобождение се съпровождаше още от един план – плана на просветителността, на будителството. Идеята за просвещението обслужи националната ни кауза за историческа свяст и оная гръмогласност на съдбата, която Паисий направи: О, неразумний юроде, защо се срамуваш да се наречеш българин, а отиваш по чужди прагове, беше идейната същност на просветителното движение. След това ще я намерим в тези, които направиха имане, които направиха историчност, за да създадат Априлска гимназия, за да създадат „Рибен буквар“, за да ни създадат път от онова, което Паисий беше казал: Имали сме царе, имали сме патриарси, имали сме духовни отци; имали сме азбуки, което дадохме на света.

Какво правиха тези хора? Зидаха стълб на жертвената готовност по пътя на просветата. Тук ще намерим Петко Славейков, Иван Богоров, който, макар и да се надсмиваме, че казал „драсни-пали-клечица“, учеше на свяст народа ни, учеше го на българска реч. А какво да кажем за оня труженик – знаменития омилий, както се казва – Софроний Врачански... Именно тези хора дадоха будност, та гърчеещите се, като Васил Априлов..., да се върнат в лоното на българската свяст, за да градят гимназии с българско знание вече. Всичко това е готовата, подквасена съвест на българския народ да си получи свобода.

Вижда се как успоредно, как цялостно един океан от просветност обхваща нашата страна. Това са лъчи в идеята за свобода – лъчът на просветлението, лъчът на религията. И после какво идва? Друг лъч – лъчът на борбата.

Когато негодуванието в своето лично оскърбление премина в бунт (защото личното оскърбление може да бъде отмъщение), то е вече недоволство в действие, което даваше идеята за освобождаване. И така, воеводството, четничеството, просветността, духовността – всичко набираше сили, за да направи онова, което можем да кажем, че беше чудо. Чудо – като започнем от Чипровци и свършим до Априлското въстание! И всичко това с една закрила бащинска на Балкана, както казва Пенчо Славейков. Този стар побащим, под чийто пазви и крила националната ни гордост изразяваше недоволство във воеводство и четничество.

И ето го – явява се един великан на мисълта, един стратег, един теоретик на тази борба, да сведе клоните на бунтарството в идеята за въстание. Това беше Раковски! Човекът, който имаше дързостта, когато посещава чуждите дворове (където е поканен, разбира се) – Гръцкия, Виенския, да го придружава една дружина от триста души воини – прабългари. Така влизаше там. Той беше княз на България преди да имаме княжество. Раковски – един просветител, на който, бих казал, че няма равен. Няма равен, защото той не беше само стратег и идеолог, а и изумителен учен. (За съжаление беше твърде рано забравен и твърде бедно оставен да почине.) Негова е тезата, че българският и прабългарският народ имат индийско коляно. Негова е тезата, че от този народ дори един Наполеон е излязъл.

А когато отворим страниците на историята, ще видим, че голяма част от умовете на Европа – и в областта на правото, и в областта на поезията, са били българи, които поради съдба отидоха там да дадат плода на своята култура. Нищо странно няма в това. (Още по-странно изглежда, но е вярно, че днешните жители на Босна са мохамедани, покръстени бивши богомили.) Така че ние плодихме Европа. И моята теза по отношение дали турското робство беше казън на българския народ, изкупителност срещу греховете му, съм я казал. Не мога да се съглася с твърдението, разнасяно дори и от наши окултни школи, че България е получила своята казън, и то тежка кармична казън. Защо? Защото българската държава била гонила богомилите!? Вижте, премалка е била приложената мярка на насилие от страна на българската държава спрямо рушителността на известни общества, независимо колко можем да ги оправдаваме, когато стоим на известни позиции. Но все пак с една историческа формация като социална необходимост, която осъществява водоизворът, за да даде живот на това, което го поселява, трябва да се съобразяваме, а не само с тенденции, които известни общества правят. Така че не можем с чувството на нихилизъм да кажем: „Държавата ни беше престъпна, защото гонеше богомилите.“ Тогава къде остава пътеката, по която човечеството върви. И защо богомилите не са направили държава? Защото в същината си бяха срещу държавата. Така че не може да се приеме, че българската държава в лицето на нейното историческо битие, което е наистина достойно за уважение, има престъпен грях и казън. Това е невярно по същина и като историческа, и като духовна даденост.

• За мен стратегическата задача на българския народ беше неимоверно хуманната теза да погълне отрицанието на азиатската инвазия – защото имахме отработени качества – с оглед да даде възможност на Европа да създаде цивилизация, да създаде културата на висшия ум – това, което наричаме петата подкоренна раса в нейната тенденция за развитие.

Цивилизация, която ни изнесе тъй или иначе чак на Луната. Макар че винаги твърдя – Европа не ни даде мъдреци, не ни даде Учители. Но даде това, което Висшето духовно братство беше решило горе – с помощта на една щедра струя ментална енергия цивилизацията да съпровожда духовността, когато се наложи.

1876 година! Българският народ изяви върховното право на история, върховното право на историчност – summum jus hystorica! Това е върховно право на този белязан народ и той го изяви в присъствие на цялата си национална мощ в Априлското въстание. От четничество и воеводство, от личното негодувание – към стратегията на голямото въстание. Една година само преди него, в 1875 година, имаме Босна-Херцеговското. Но никъде няма като нашето Априлско въстание – никъде! Преди да имаме държава ние имахме парламент; преди да имаме държава, ние имахме столица – Ловеч, след това Панагюрище; имахме правителства, заседания в Оборище и най-после – една „Kървава песен“, чиято невеста беше идеята за свободата. Свобода, прибулена от знамето на бунта – байряка, на който пишеше „Свобода или смърт“. Няма в световната история невеста на свободата, която да отива на кървава венчавка с това було – „Свобода или смърт“. Светът не познава такова нещо.

Ние давахме образци на доблест и достойнство в жертва за свобода. Ето това беше готовността за жертвата. Така нашите възрожденци зидаха тухла по тухла трона на свободата ни. Затова винаги ще казвам: никой не ни е дал даром свободата! Този народ имаше право на свобода и той даром не я получи! Неслучайно Левски каза: От никого не чакаме. Ако стана нещо, ако нещо предизвика вулкана на недоволството на Европа за издевателствата на турците, това се дължеше на духа на българина във всичките тези сияния, с които правеше своите огнени дири. Бенковски беше казал дързостните думи: Забих нож в гръдта на Османската империя и той няма да бъде изваден, докато не видим свобода българска. А нима можем да забравим една църква баташка, една църква перущенска, които са костници на светци? Не можем и не бива да ги забравяме! Знамето „Свобода или смърт“ се вееше от единия до другия край – от Шар до Черно море, от Дунав до Егея.

За мен Априлското въстание наистина е една кървава сватба на българския народ, така добре описана от Пенчо Славейков в неговата „Кървава песен“. Там прозрението на гения и ръката на съдбата бяха дали нещо несравнимо и неказано в историята нито на литературата, нито на философията, нито на религията. Никой не беше извел в единство Духа и плътта на земя си. Само той можеше да каже и каза: „Бог и България – единство в двойна плът!“ Никой не е дръзнал и никой не е имал прозрението така плътно да живее в своята земя и така единосъщно да я свързва с Бога – родната ви земя да бъде единство с Бога! Това може да ни навее мисълта, че наистина тук е благословено място, че тук е голям и вечен кладенец за посвещения, за духовни вълни. Бог и България – единство в двойна плът! Какво показва това – че този народ е имал вътрешното прозрение и устойчивостта, та поробителят да не може да го склони, нито да го покори. Послушание не значи още покорство. Покорството е обезличаване, когато сте загубили духовните си ценности.

• Бог и България – единство в двойна плът! Там го съзря Пенчо Славейков – във върховния момент на българския дух, в изява за държава и свобода.

Априлското въстание беше сублимация на нуждата, която имаше един образ – свободата!

Европа нарече правителството на султана „ятаганското правителство“. С негодувание няколко будни съвести извикаха: „Там някъде се коли безмерно един народ – спи ли Европа?“ Виктор Юго разбуди Народното събрание на Франция – Няма ли съвест Европа?, Гладстон вдигна тълпите на Англия, Достоевски надигна своя глас, Тургенев също, Макгахан... Това беше последствие от социалния ни кураж да се огледаме в бъдната си съдба. Този, който не е загубил идея за бъдеще, той може да се жертва, а който няма идея за бъдеще, той живее в люлката на апатията.

И аз считам за доста небрежна словестността, че българското племе, българският народ бил робски. Това не е вярно! Ако човек за себе си носи робско съзнание, би трябвало да понесе позора, но ще го каже за племето си, а няма да го сложи за себе си. Тогава къде е социалната отговорност и личната ни съдба? А такова твърдение дава възможност да се живее с тревогата за безличие. Така че подобно твърдение за нашия народ в същината си е погрешно. Може да бъде робска една мисъл, но никога един народ, който направи със своето Възраждане историческо чудо.

Като че ли наистина благоволението на небето беше пратило всичките си дарения, че в някакъв един век, който ние наричаме Възраждане, се родиха гении – гении на словото, гении на сабята, гении на мъдростта. Европа не може да твърди, че има един д-р Петър Берон със своите осем тома „Панепистемия“[8]. Не може да твърди – нямат такава личност. Та той дори като лоб е нещо изключително – когато го погледнете, ще видите, че е един скулптурен образ, носещ гениалност – вулканът, който беше предрекъл всичко, каквото нашият век сега ни дава. Той беше не само медик, той беше физик, астролог, мъдрец, окултист – той беше дарението на нацията ни, която седем века събираше своята нравствена и духовна енергия, за да я излее. Раковски, Петко Славейков... – едва ли е възможно да ги изброим, или подредим във величие и път.

Аз не мога да кажа, че имаше една прокоба, наречена Къкренско ханче. Левски е несравним. А дали е провесен на плета?! Аз не се интересувам от историческия факт дали е вярно. Вярното е, че една съвест свети на света; вярното е, че на бесилото един велик син български увисна със страшна сила. Беше в забвение – това няма значение. Забвението е потреба на низостта, а будността е отговорност пред света! Нека отговарят тези, които го сложиха в забвение. Но той е незабравим, защото неговата съвест още стои и буди българския народ!

Така че това въстание, този вулкан от воля изтръгна нуждата и разбуди – разбуди небудното. Накара Европа да се разтревожи – Европа в съвестта си беше смутена, но Европа в политиката си беше достатъчно коварна... Все пак се събра Цариградската конференция да реши този проблем. И от декември 1876 година до януари 1877 година Великите сили се споразумяваха..., за да не се споразумеят. В тази конференция се изработиха началата на една автономия в границите на етническо-религиозното битие на българския народ. Но уви, в интерес на английската политика султанът отхвърли споразумението и така фактически решенията на Цариградската конференция останаха безрезултатни. Тогава се предприе един последен опит от страна на руската политика в лицето на граф Игнатиев – да обиколи столиците на Европа. И в Лондон се постигна едно споразумение с т. нар. Лондонски протоколи, които потвърждаваха вече взетите решения в Цариградската конференция. Въпреки всичко султанът ги отхвърли с една много интелигентна измама с т.нар. султанска конституция, която ще даде свободи на автономна България. (Както младотурският преврат през 1908 година „награди“ с измама нашите борци в Македония и недалновидността плати жестоко.) Така султанът постави пред свършен факт голямата руска политика, Франция, Австро-Унгария, разбира се, и жестоко измамена България. Това е краят на възможната търпимост – идеята за свобода на християните, осторожно пазена и поддържана от страна на Руската империя, бе провалена и доведе нещата до безизходност. И както знаете на 12 април 1877 година Александър II, император на Русия, със своето обръщение и манифест обяви война на Османската империя. Така започва, бихме казали, прелюдията към нашата свобода. Това бяха последни възможности, в които светът трябваше да премине от разбирателството към употребата на оръжието.

Разбира се, че тук са водени много войни, без ние поне да постигнем своята автономност или възможност за някаква свобода. Резултатите са плачевни. Няколко войни се водят на Балканите – подпомагаме освобождението на Гърция, подпомагаме освобождението на Сърбия, но когато става въпрос за нашата свобода, ние не ги намерихме в нашите редове.

Така войната започна със стратегията и тактиките си, с успехи и неуспехи на различните фронтове. Но това, което е чутовно в тази война, беше Шипченската епопея. Там, на Шипка, героичното българско опълчение ведно с руските сили отстоя трите върховни дни (за тях Иван Вазов тъй ясно и тъй подчертано рече в своето стихотворение: „О, Шипка, три дена...“), които решиха свободата на България. Неповторимото и незабравимото беше, че когато свършват бойните средства, както Вазов възкликна, и камъни, и дърве и трупове мъртви полетяха надолу. Тази битка спаси цялата Руска армия, защото, ако Сюлейман паша беше минал през прохода, тя щеше да се окаже ударена в гръб. И неслучайно е казано, че този връх освети и този връх стана изкупителят и победителят. Разбира се, това в никакъв случай не отнема величието на жертвите, които са дадени, и стратегията, която проведоха Гурко и другите руски пълководци. Но има нещо друго, което се нарича съдба вместо събитие.

• Не всяко събитие в историчността е напоено със съдба, защото не всяко събитие е увенчавано с величие.

Тук именно може да се каже, че опълченците са били белязани, за да може съдбата да даде своя плоден израз. Именно тук българското опълчение даде не само дан, но извърши това, което аз наричам провиденция чрез ръката и чрез нуждата за свобода. Значи тя беше дошла – тази трета потреба, тази божествена ръка вече беше пратена (другояче победата е необяснима). Това бяха стълбовете, на които се изгради идеята на освобождаването – потребата от свобода и идеята за целостта на нацията.

На Шипка се реши съдбата на България. Там има три неща, които винаги ще стоят незаличени от картата, незаличени от духовността и душата на българския народ. Там има един паметник, зидан от войнство и от жертва – има кръв и земя, които хранеха дървото на свободата ни. Там има един храм, който винаги ще е с ръката на провиденцията. Там има една картина – във всеки дом и във всяка душа ще стои една неповторима, велика, безмълвна истина – „На Шипка всичко е спокойно“. Картината, която винаги ще ни покърти – погледнем ли я, ние сме потресени. Шипка е победна и това е достатъчно да кажем, че на Шипка всичко е спокойно – не за приспиване, а за отговорност. Това е Шипка! – изходно битие на новата българска държава. И ние не можем, нито имаме право да я отминем. Там, без вопъл и без тревожно лутане – дърве, трупове, камъни спряха битието, за да го увенчаят с идеята за свобода. Ето тези три неща стоят: паметникът, храмът и картината „На Шипка всичко е спокойно“.

Друг важен стратегически момент за успешния ход на войната това беше боят при Плевен. След като се постигна победата при Плевен, посрещаха войнството в София, Пловдив... Дойде битката пред вратите на Цариград. Тогава европейските страни спряха пълния разгром на турската армия и в малкото селце Сан Стефано се подписа Санстефанският договор, т. нар. прелиминарен договор (предварителен договор) между Руската и Османската империи. В него се даде първата глътка на идеята за свобода на един народ, който беше понесъл пет века неимоверно тежко робство. Затова поетът каза:

• ...пет века посърнала,
• о, Българио, боса и гола
• в медни бакъри сълзите си ля.
• Пет века изпращаше моми в Анадола,
• пет века чада за войводи люля.

Наистина, не само бакъри, цели езера със сълзи е пълнила. Пет века открадната радост и беда в културния ни бит! Върна се на българския народ етническата цялост (църковната я имаше и тя благослови със своята литургия битието на нова България). Европейската дипломация трябваше да коригира своите карти; трябваше да признае едно ново име и те ровиха в своите архиви, за да го напишат правилно. Това битие беше заслужено, защото този народ имаше три върховни ценности – род, вяра и език, които носеше несменно и жертвено. Той имаше род – род, който беше царствен по величие и достоен да погълне отрицанието, за да даде на Европа право на живот. Той имаше вяра – вяра в разпятие, което празнуваше като идея за възкресение. Неслучайно в Българската църковна независимост смелостта на Деня на Възкресението е казала, че не признава Патриаршията (която беше наш гробар). И затова в историята и в душата на нашия народ Възкресението е празникът. Ние винаги в своята теза сме предпочитали Възкресението, а не Рождението, защото бяхме родени преди Европа да има дори култура.

И най-после, нашият народ имаше език, чиято гъвкавост и песенност, чийто молитвен мълвеж можеше да пише изумителни творби, можеше да създава епос неповторим. Само ние сме казали, че може нашият херой да стъпи от Пирин на Хемус. В древногръцката митология има Херкулес – великан голям, дванадесет чудеса прави, за да бъде героят Херкулес, но не можеше да стъпи, както нашият Крали Марко, от една планина на друга. Това е въображение, историческо въображение за държава! От Хемус на Пирин – това е битие! А народ, който има такова въображение, не умира. Той, колкото и дълбоко да е закопан, щом има въображение, ще си направи дихателен апарат и няма да умре. И не умря.

Ето това беше езикът ни и с този език ние оцеляхме, и с този език написахме новата азбука на свободата. С този език се раждаха духовни учения и с него сме правили гостуване на Европа с идеи, защото и богомилството, и исихазмът, и адамитството тук имаха люлката си, оттук тези деца тръгнаха на път. Този език искаше своето право и султанът беше принуден да му даде Хатишерифа, да му даде Хатихумаюна.

Народът ни носеше с това неограничено въображение идеята за бъдеще – и ние я имахме. Подписа се договорът. Какво се осъществи? Какво смути света и кое ни продаде? Не можаха да преживеят величието, което ни чакаше като бъдеще. Тук палачите изиграха съдбовна роля. Палачите бяха много. Свика се т. нар. Берлински конгрес, който изработи Берлинския договор. На 13 юли 1878 година той се подписа от Великите сили. В него, трябва да кажа, някои се опитаха да ни вземат и сърцето. Крайниците ни бяха отрязани, искаха да ни оставят без глава, но страшното беше, че искаха да ни вземат и сърцето – идеята за свобода и държава. И затова решиха да имаме княжество, подвластно, подчинено, и то само от Дунав до Стара планина, с благоволение София да бъде столицата. Наистина, с право да си изберем свой княз, но княз, който трябва да бъде признат първом от Великите сили на Европа и след това приет и признат от султана. А после направиха нещо невиждано в света и ненаименувано. Няма такъв акт в световната история. Източна Румелия (!?) Никъде няма да намерите в историята, че тази земя се е наричала Източна Румелия, няма такова име. Това е изобретение на берлинските недомислия. Така се създаде Княжество България с примиреното съгласие на Руската империя, която трябваше да завоюва земи в Мала Азия и Южна Бесарабия (за да се даде Северна Добруджа на румънците); с примиреното съгласие на Англия, която трябваше да вземе от Турция Кипър; с примиреното съгласие на Австро-Унгарската империя, която получи властност над Босна и Херцеговина и с мълчанието на Бисмарк, за да чака трагедията на Европа и да прави след това, каквото може за своята кауза. Франция покровителстваше (и досега я брани) Сърбия.

Така България беше обезкървена и оставена без крайници. (Тракия и Македония отидоха в Османската империя, след като тя беше загубила войната.) Ето това е Берлинският конгрес и Берлинският договор. Подписано от „хуманистите“ и нито от един българин. Освобождават една държава, създават едно васално княжество, създават една автономна област Източна Румелия и нито един неин представител не е сложил подписа си там. Ето откъде е тезата ми, че освобождението не значеше свобода. Оттук нататък бедите са повече от възможностите ни. Трагични събития! Не е проблем само, че жизнените пътища на една победа бяха погромени, че бойната слава и културата ни отидоха разпилени, че онова духовно съкровище, което почти век и половина правеше Българското възраждане беше погребано, а остана и оскърбената ни радост и омърсената ни семейна чест. Всичко остана само на Шипка... На Шипка остана олтарът на свободата ни. Там – на този олтар, човечеството винаги е принасяло само човешки жертви. В религиите са принасяни пред олтара на вярата и животни в жертва, но в олтара на свободата само човешки жертви са принасяни.

Така ние принесохме своите опълчения, за да не получим нищо. Ние не участваме в съдбата си, а сме я издействали... България, разбира се, негодуваше. Веднага става Кресненско-Разложкото въстание. Недоволството ни е в жертви, успехът ни е в примиреното мълчание. Но не мълчахме. Обезглавяваха го, но не мълчеше тоз народ. Стратегията на Европа, според мен, се водеше от оная доктрина, която наричаме доктрина на статуквото, която датира още от победата над Наполеон (Виенският конгрес през 1815 година). Преди да започне още трагедията в Сърбия, казах, че докато не се разруши тази доктрина, тук ще има винаги бунтове, кланета, войни. Дали ще бъдат междуособни, дали ще бъдат междудържавни, това няма никакво значение. И на тези, които бранеха Сърбия – в лицето на политиката на Русия, в лицето на политиката на Франция – ето сега берем плодовете. Хуманитарна помощ има: пращат се самолети, дава се хапка, за да оцелеете, а ви се отрязва главата. Ако това е хуманизъм... (За съжаление един Виктор Юго го няма да викне. На Запад съвестите са били винаги заключени.) Докато не се разруши доктрината на статуквото в цялост, ние няма да можем да направим онова, което се нарича братство и единство на Европа.

Идеята за свободата обаче не напусна българския народ. Оттук – от Трети март, до двадесет и четвъртото Велико народно събрание трябва да говорим за вродената дързост и никога незабравената потреба за свобода, която пое българският народ, макар и разкъсан. Той пое отново нещо, което никъде го няма в историята – идеята за обединението! Ето първата теза, за която говорих. Каква беше тя? Идеята за държавата. Тя не можеше да не мине вече през плета. Плет, който беше много гъсто сплетен, за да не може да мине ръката на отмъщението, но в края на краищата провиденцията го разсече (вместо да преминават само пръстите ни), разсече плета с това, което наричаме победата при Сливница. Тогава, когато ни остави и руският генералитет и водихме войната на майорите, войната на капитаните; когато Австро-Унгария и Русия подбудиха крал Милан да дойде „да пие кафе“ в София. Това беше престъпността на две големи държави в политиката на националното ни самосъзнание. Учудващо е, че англичаните, като никога, (както народа ни го казва „тези протестанти ингилизите“ и на които никога не е вярвал) измениха на руската политика и ни подкрепиха, та Турция не ни нападна. И тогава българският народ показа, че наистина е достоен за свободата си. Сливница е чутовна! Вярно е, че там има една знаменита песен „Покойници“. Но покойници има, защото са оставили живи и то живи вече столетия. Живи, обединени!

Представете си каква неовладяна воля за жажда и свобода е носил този народ – за три дни успя от южната ни граница да отиде до западната. Чакаше вековният си поробител, а брат му реши да сече ръката му. И това е, което в притчата за блудния син казвам: същественото там не е в разкаянието на малкия брат (което прави, след като е ял жълъдите на измамата), страшна е завистта на по-големия, че Отца им е щедър към по-малкия. Когато чакахме нахлуването на турците, ние получихме сабята на брат си от Сърбия. Сърбия, макар и славянска държава, винаги е живяла с непреодолимото негодувание и завист срещу България.

Разбира се, в българския народ никога не е лежала идеята за панславизъм. Ние сме имали признателност към Русия и ще я признаваме, но тази идея не е била никога в нашите пазви. Не защото нямаме своята частица от славянска кръв, а защото прекалено много имаме чувство за себесъзнание и никога не сме имали чувство за шовинизъм. Много евтино ни обвиняват и много евтино се упрекваме, че сме шовинисти, когато искаме това, което историята (декретите, султанските ирадета, Цариградската конференция, Санстефанският договор) е казала – ето това е България. Тя е и Македония, тя е и Беломорието, тя е и цялата Добруджа... И кой взе Добруджа тогава според Санстефанския договор – Руската империя... Така че когато е дошъл един такъв ден, в който трябва да направим едно поклонение пред жертвите, ние ще трябва да направим и една изповед на историческа вярност.

Времената смениха не само границите, но и доктрините. А щом са сменили доктрини, то мирогледите могат да приемат сега идеята за една обединеност, в която националното самосъзнание на етническите групи може да намери своята удовлетвореност, без да бъде съблазнено в идеята за един интернационализъм. Всяка религия точно това е вършила. Признавала е правото на духовност да бъде еднакво храна – няма гърци, няма елини, няма римляни, няма евреи, следователно всеки има правото. Но щом приемат едно изповедание, което ги прави единство в техния Бог, няма защо тогава да делят своята етническа група, за да създават крамоли в личната си душа, семеен страх, социални конфликти и национални войни. Ето това е, което трябва във времето, в което живеем да бъде наша зрялост. И тогава, когато потърсим историята в нейната провиденция няма да сбъркаме пулса и няма да „изваждаме очите“ на никого. Защото Стената на плача на българския народ, макар и да е била доста дълга, неговият ден на прощение в национален мащаб е бил повече, отколкото страданията, които са му причинени. Вие знаете знаменитите думи на Крум: Аз ви давам мир, щом не искате мир, ето ви секира. (Какво направи Никифор? Унищожи столицата, всичко разсипа, но в прохода намери своята гибел.) В българина има вроденото чувство за съвест. Ето тези неща би трябвало да изнесем като живот, така че когато някой се опита да ни наложи покорност, да знае, че ние не можем да се подчиним. Унижение един народ като нашия не е преживявал безкритично, но винаги е прощавал.

И така, победата при Сливница ни увенча и историята поне ни остави сърце, в което живеем вече столетие. Българският народ получи обединение, но още нямаше свобода. Свобода като независимост и потреба получихме с манифеста на княз Фердинанд едва през 1908 година. Ето това аз наричам дългия път на българина и на България – от деня на освобождението как е ратувал за йерархия на свободата. Затова ще повторя: освобождение може да е имало – свобода не.

И така, българският народ направи своето обединение в страдание и в една наистина мъчителна за времето епоха. Разкъсан, без да е забравил, че е гръд на ония части, които му взеха, и непризнат от страна на Великите сили. Нейният държавен глава почти цели двадесет години не беше признат поради протеста на Руската империя. Събориха Батенберг, не искаха Фердинанд – всички знаят какво искаха... Така въпреки всичко, един народ, който не се умори и който не изхаби вярата си в борбата, в края на краищата получи независимост и отстоя в културната си защита.

Ако ние не съзрем идеята си за културна самозащита, с която сме превъзхождали и давали битие на другите, ако не потърсим този духовен излив, който тук наистина идва и не проявим гостолюбие на щедростта на Небето, аз не мога да си представя как ще осъществим историческата си съдба и как ще удовлетворим личните си потреби. И това, което трябва да знаем – Балканът ще ни е отново потребен като утроба, както казва Пенчо Славейков: Този защитник, който е и величие, и майчина утроба.

На този ден, на който не можем да не дадем признание и който ни е дал отворени врати да се осъществим в идеята за свобода, не можем да не направим своя смирен поклон, не можем да не запалим своя вощеница. Тази вощеница трябва да бъде нашата съвест, която никога не бива да гасне, защото страстите на времето като зли ветрове могат да я люлеят, но обречената ни съдбовност е, че сме битие за Път, Дух и Истина. Не можем да погасим огъня на жертвата. Народ, който иска да забрави светците на своето битие в историята; народ, който бърза да се облече в дрехата на модата, преди да е покъсана националната му доспеха, той много често ще се види гол в историческото време. Ние не сме губили нито свяст, нито ще я загубим; не сме плакали, че имаме оскъдни радости, но сме се пазили от омерзение на семейството. Аз много често казвам: на бедни скърби жителите ние никога не сме били. И именно в защита на своята семейна чест, сме предпочитали огнените езици, но никога личната мъст. Ние нямаме в историята си позорни страници, нямаме Василий Българоубиеца. Нямаме! Това мерзостно дело, което се извърши над историческата съвест и народа ни, не се повтори от нашите основатели, от нашите радетели и от нашите големи държавници. Когато Самуил е видял ослепените воини, е получил инфаркт и е починал. Починал е, защото съвестта на българина във всичките пътеки е била неговото огледало за нравствена чистота, защото Танг-Ра, преди да бъде Христос, беше бог на истината, бог, който всичко вижда. Той беше Небе, на което се отразяваха големите истини! Затуй прабългаринът и българинът не можеха да извършат мерзостно дело в историята на своята държава. И нравственото му величие ще го видим във всички актове, които революционното ни движение беше отбелязало – няма грък, няма турчин... И тогава, когато някой се опитва да сведе поведението на един стратег в революцията, какъвто е Левски, до поведение на мъст, защото убил аргатина, върши низост върху историята ни. Този, който направи идеята за революцията своя плът и жертва, не може да бъде сведен до омерзението, защото едно въстание и една битка да се мине Рубикон в идеята за свободата, не могат да спрат и не бива да бъдат считани за престъпление.

Историята не бива само да се спомня, както ние пред ден на празник го правим: „Хайде да си спомним, че имаше ден на Освобождението, хайде да си спомним, че имаше ден на Обединението...“ Не! Историята трябва да бъде търсена като акт на провиденцията, за да изведем смисъла на признанието. Ние се срамуваме от това, което ни извършиха отмъстителите, но нашият народ има великата идея за прощението. И едва ли друг народ има този празник – празника на прощението, който се празнува с т. нар. огньове (машала на персийски). Чрез този огън именно на празника на прощението българите са сигнализирали, за да поддържат своята клада на жертвеност и признание, че са живи. Идеята за прощението е най-велика в нравствено отношение. А какво е прощението? – освобождаване. Освобождаване от лоша мисъл, освобождаване от лошо желание, освобождаване от това, което ни унижава. Как сме го казали, защо сме го направили..., но идва един ден, във който трябва да сложим огледалото или цедника, в който трябва да отцедим това, което сме направили. Това е не само себеконтролиране, това е признание, че можете да простите и на другия. А то е воля на Небесността, Която ви е казала чрез устата на Иисуса: Обичайте врага си! А трябва да е освободен човекът от зломислие и мъст, когато ще се напъти да върши голямото си дело (наистина трябва отмъщението да излезе вън – както от личните ни биографии, така и от социалната ни история).

И аз мисля, че един такъв велик акт на прощение имаме в нашата история – това е прозрението на големия държавник Калоян. Той извика онзи, който уби брат му – Иванко, и му каза: Ти си стратег на Пловдив, нашата държава трябва да върви в своя просперитет. Ела и нека отворим вратите за победата. И това стана. Същото поведение ще го намерим и за Априлското въстание – след Освобождението се извърши акт на прощение към ония, които омърсиха делото на въстанието. Вместо отмъщение предателите получиха само позора на съобщени имена, за да се знае кой с каква пъкленост си е послужил. А възмездието, както казва в един от псалмите си пророк Давид: Нека го предоставим на Онзи, който може да отмеря, да отмери справедливо възмездие, защото аз мога да бъда разгневен или аз мога да бъде смирен, а Той е безпристрастен.

И така, ние не можем никога да отминем без чувство на признание онова, което сложи своята бранна слава и своите уморени кости. Имаше един цар, чийто паметник свидетелства, че в съзнанието на българския народ той е тачен и му се поднасят цветя – цар Александър II. Имаше едно войнство, което той доведе тук, за което се издигнаха храмове и за което се направиха признати костници, равни с тези, които имаме в Баташката църква, в Перущенската църква. Такива костници имаме и за витязите на руската армия. А за нашето опълчение каквито и знамена да издигаме, каквито и паметници да зидаме, колкото и поклони да правим, не го ли осъзнаем като вътрешна потреба, не го ли употребим при нужда и достойно прилежание, нищо не сме направили. То не може да погасне, а не може да не бъде и потребно.

За род и родина измерения няма в жертвата! В историята няма малки и големи народи, когато принасят жертвата си за свобода, държава и път. Така че пред това войнство, наречено опълчение, ние можем само мълчаливо да коленим и да помолим живота им да не бъде смущаван с нашите грехове, та упорно когато погледнат, да не се срамуват. Ако това сме извършили – да им спестим срама, че сме погазили България в идеята за свобода, ние сме направили достоен поклон.

И днес като че ли из някакви баладни легенди излизат чутовните сенки на една Гина Кунчева, на една Баба Тонка, на една Райна Попгеоргиева, на хилядите знайни и незнайни майки и невести, които търсят своите деца, които търсят своя любим в деня на една такава велика проверка по случай годишната от Деня на освобождението. Нека на тези майки и невести поднесем своя цвят от мисъл, от музика, от запалено кандило, от непогасната свещ за свобода и път. И така, когато ходим и когато почитаме тези места и имена на родните ни чеда, на руския цар и войнството му, на всички радетели за свободата, нека покажем, че проницанието и предаността са наш път и живот, защото имаме едно съзнание, съзнание и чувство на отговорност за бъдеще. Бъдеще, което трябва да има само едно име – Свобода!

 

Из слова на Ваклуш през 1993 г.
в Пловдив, Бургас, София и Хасково