Блажени бедните духом, защото тяхно е царството небесно.
Блажени плачещите, защото те ще се утешат.
Блажени кротките, защото те ще наследят земята.
(Матея 5:3–5)

Онова, което е вечно в нашето битие, е че смирението никога не е обидило съдбата! В този именно аспект гледам на Блаженствата – те са съдба, те са битие. И няма блаженство, което да казва: „Бъдете зли“; няма блаженство, което да има повелителния характер на „не кради“, „не убивай“, „не прелюбодействай“, каквито са повелите на Десетте Божии заповеди. Затова твърдя, че Блаженствата са послания. А посланията докосват една друга струна в човешката душа. Те не повеляват – те слагат подкваса, за да може нещо, което носим, но прибулено от мъглявината на всекидневието, да бъде докоснато от повика на Вечния: „Адаме, где си?“ Този повик няма да заглъхне, докато Адам, чул този глас, не се върне в лоното на Отца си. Това е и съдба, и битие! Адам (заскитал от поле на поле, от царство към царство) винаги с известно чувство на благодарност ще прави своя живот потребен в достояние на вътрешна святост, за да бъде син, така както е казано още в Старозаветието – всички сте синове на Бога.[5] Но правя една съществена разлика между син и Синовност. Само Христос е Синовност, другите са синове!

Ето защо, когато ще говоря за Блаженствата, винаги ще започвам с едно и също – Господи, при кого да отидем? Ти имаш думи за вечен живот! – не толкова да направя внушение от потреба за вечното, а да осъзнаем присъщността на вечното като реално съществование в нашето битие, да познаем вечното като дадено в Блаженствата и като реално осъществимо в живота. Аз съм убеден, че големият учител от Назарет, когато е давал Своите Блаженства, наистина е имал проницанието, че това са послания, с които е мотивирано поведението, без да е казано, че са прощение за грях. Тяхното осъществяване не е „прости ни греха“ – не! В Блаженствата има едно ново поведение на човешкото битие – поведението на качване по стълбата Иакова – от будност към служение, от развитие към съвършенство. Така стъпало след стъпало се върви нагоре, защото Блаженствата – както и цялото учение на Христос – са учение за личността. От Христовото учение могат да се изведат всички нравствени и публични нормативи, всички социални задължения за социална правда (когато имаш две ризи, дай едната на другия). Затова следовниците Му направиха прочутите агапи – всеки принасяше каквото може, а получаваше колкото му трябва. (Така че Маркс нищо ново не каза, а го взе от Евангелието на Иоан – „...според нуждите“.) Представете си колко социално прозрение като доктрина е носило Християнството и колко нравствени ценности е дало!

Затова започвам с тези думи: При Тебе има думи за живот! Ето голямата разлика от всекидневната реч – дори от най–парливите думи, дори от най–необходимото слово. Когато някой на гладния каже, че ще му достави хляб, той безспорно ще слуша за това, което ще яде. И даже в молитвата „Отче наш“ е казано: „Насъщния ни хляб дай ни днес.“ Защо? Защото това е неотменна потреба. Но Христос имаше нещо повече – имаше думи за вечен живот! Край човека много неща отминават. Вярно е, че човешките очи много ценности виждат, но винаги трябва да се прави разлика между това, което очите ни дават, и онова, което сърцето ни е открило. Когато изразяваме само това, което очите ни представят, имаме доктрината на очите. Доктрината на сърцето е нещо съвършено друго, а доктрината на Духа е вече наистина едно велико блаженство!

Между всичко, каквото е казал Христос, между всичко, което след това стана метафизиката на Християнското учение, догматиката, приложно–обредното служение, най–същественото беше онова, което ни изведе до святост – такава, каквато може да създаде светци. Идеята за светците е едно надмогване, тя е едно велико тайнство. Светостта е дързост да търсите мерило в Божието Царство! В еврейския храм нямаше светци, защото там е непозволено да минете прага, да търсите святост, равна с тези, които са съпровождали Бога; Юдаизмът не даде пътека за святост, а даде идеята за падналите ангели. Виждате каква хималайска височина има между един Юдаизъм и едно Христово знание за света! Наистина пее се: Свят, свят, свят Саваот. Но само Саваот ли е свят? Ами това, което Той роди, и е станало като Него? Защо то да не бъде свято?! Светостта е еманация на Бога, но човешка по същност, а дали ще се правят икони на светците, е отделен въпрос. Говорим за кохортата, за сомна от светци, които изливат в улея на духовното развитие на човечеството голямата енергия. Това е битие!

Така че когато се говори срещу известна иконност, трябва да се знае мястото на светостта, а не на иконата. Именно тази святост, като икона на съответната духовна мъдрост, позволява на изповедника да си направи своето кандило. Не е опасно поклонението, обявено за идолопоклонство. Енергията на тази сборност от изживяна святост представлява нещо голямо, нещо неотменно в историята на всеки народ, особено в историята на българския. Той не е имал толкова зла участ – както почти всички историци говорят, че сме били народ на разпятието. Да, но Разпятието има един велик закон – Възкресението. Светостта!

Фактически с Блаженствата всеки в своето царство е едно светило, което набогатява божествената енергия за световното ни развитие. Това са думи за вечен живот; оня крайъгълен камък, който зидарите отхвърлиха. И всеки от нас, когато вземе едно блаженство и го отхвърли, ще прилича на ония зидари, които никога няма да иззидат храм, защото единият от ъглите – ако няма едно от блаженствата – няма крайъгълен камък. А всяко от тях е наистина не само религия, но и живот. Защото религията е още учение как да направим живот; тя е поведение как да бъдем съвършени; тя е начин да осмислим онова, което ни дава Великото учение – Божество и идея за безсмъртието!

Така че всяко едно от блаженствата е зиданият, дяланият камък в ъгъла на един вътрешен голям храм. Този, който не е иззидал вътрешния си храм, може да отива в друг, но никога няма да освети олтара си, защото олтарът се осветява от личната жертва! В църквата има един обичай – в зида на храма се поставя свещена костица, реликва от някой светец. В личния ни храм всяко едно от блаженствата е такава реликва и ако може човек, от тези девет блаженства нека си сложи онова, което е в хармония с неговата същност!

Забележете, нито в едно от блаженствата няма преценка за награда, а само отредена възможност, ако се осъществите. Блаженствата дават не награди, а свобода! А свободата не може да бъде измерима, както усвоеното блаженство не е от наградата дошло. Степенуването на Блаженствата стига до момент, когато няма да имате награда. И в такъв смисъл, когато трябва най–великата жертва да направите (ако това е водителството), щом не е дадена с определена награда, човекът ще остане без заник.

Така въпросът за Блаженствата не е въпрос на етика, не е въпрос на добродетели, а на вибрация, хармония, която си създавате. Всяко едно от тях може да се разгледа като предисловие за святост, като метод за работа, като поведение за живот, което ни прави свободни и възнаградени – без свръхестествени сили. Блаженството дава награда не по милост, а от упражнената воля на личен живот за съвършенство!

• Блажени бедните духом, защото тяхно е царството небесно.

Това е първото блаженство, послание на Новия завет – едно освобождаване на човека от обредния жертвен принос, което го мотивира като божие дете, а не като син на стихиите. Христос не казва: Вземете дар и дайте, а – Блажени бедните духом, защото тяхно е царството небесно.

Две тези има в това блаженство – тезата за бедния духом и тезата за Царството Небесно. Те правят единство тогава, когато човекът е осъществил блаженството. Във всички религии имаше подземен свят, но само Христос каза: При Отца Ми има много жилища, Аз отивам да ви приготвя място. Той нарече това ново царство – Царство Небесно, Царство Божие. Но за него се иска какво – бедният духом! Първият смут, който изпитваме, е, когато сложим на мерилката бедната духовност да бъде блаженство или в стария превод както беше – Блажени нищите духом. И като го преведем това „нищите“, че са някакво нисше същество... Вярно е, че „нищий“ наистина значи „беден“, но не беден по духовност, а беден от зломислия, беден от лъжовна гордост и суета. Така под бедните духом, или нищите духом, в Учението на Христос трябва да се разбира и да се превежда смирените. И тогава волю или неволю ние ще приемем една йерархия на усвояването на Бог у нас и приложението Му. Затова може да се каже: „тяхно е Царството Небесно.“ Там се работи – работи се като първичен образ. Човек е образ и подобие Божие! Той работи за образа Божий и догонва в своето съвършенство подобието. Това е, което бедните духом трябва да направят – да работят за образа и да догонят по пътя на осъществените блаженства подобието! Така че всички духове имат своята божественост, а проявлението им е йерархия, която сами достигат.

И какво ще завоюват? Царството Небесно! Забележете, те няма да го наследят, както Земята се наследява – наследи я Адам, който беше пратен да я обработва. Царството Небесно не се наследява – то се издейства с лично поведение. Даром получихте, даром давайте! Да, но всеки дар е действието на нашата ръка преди това да сее, жътвата ни от едно минало; и тогава, когато улеят може да поеме повече благодат, се дава щедрост, за която съм казал: Щедростта на сърцето не бива да бъде смущавана от пестеливостта на ръката! Затова са знаменитите думи на Христос: Когато дава дясната ръка, да не знае лявата.

Така че Царството Небесно е наше право и то се дава не по милост, не и по благоволение. Нека се освободим от подобни тези, че само благодатта можела да даде спасение. Изкуплението, направено или ненаправено, не освобождава. И много ясно Христос казва: Блажен е този, който свърши това и това, а не: Блажен облагодетелстваният от Мене. Затова нека се освободим от тази неправилна градация на благоволения. И в притчата за талантите[6] е казано: Вземете от този, който няма, и го дайте на онзи, който има! – Но, Господарю, за да не ги загубя и ме накажеш, аз зарових талантите, които ми даде. А другият направил десет от дадените му пет таланта! Който не употреби, който не иска да направи едно блаженство с извинението, че е беден духом, му се взема даденото. Значи веслата на прощението, веслата на разкаянието и веслата на Божественото като цялост трябва да ни отведат на този бряг – Царството Небесно!

Бедният духом е една идея за свобода от доктринерство. За да се освободи от гривната, която Платон беше сложил със своята школа, Аристотел каза знаменитите думи: Платон ми е приятел, ала истината ми е по–скъпа, и направи друго учение. Може да е по–незначително, но това няма значение. Важна е идеята на свободата, важна е необвързаността, необходима е тази бедност, с която си тръгнал да търсиш нещо. Защото бедният отива да се потруди. Богаташът разпорежда. „Много умният“ – глаголещият, че е много умен, казва, че всичко знае (най–страшното е това). И кой ще признае, че е беден духом? Не – всички са „мъдри“. А бедният отива да търси, защото той носи чистотата на приемането, сиянието на интуицията, душевната откровеност (не само надеждата и подвига). И както казах, само смирението не е обидило съдбата. Това е най–великата добродетел!

Смирение може да прояви Адам – сътвореният, който има диханието на Отца си. Той може да го прояви! И Давид по този повод пита: „Господи, що е човек, та го помниш и син човечески, та го спохождащ?“ (Пс. 8:5). Ето съмнение, което липсва в Христовата теза, освободена от Старозаветието. Идеята за човека е била най–смутителното нещо в Юдаизма – първом, защото в самата теза за Сътворението човекът е грехопаднал. И затова Давид с основание пита какво е човекът. В Юдаизма стои тезата на отрицанието на човека като теза за възмездност и Христос точно това промени – не само като предречение, обещано от Отца на света, че Той ще бъде Изкупителят и Спасителят, но и цялото Му учение беше в това, че човекът е най–великото нещо. Може би тази сила, която излъчваше за човека, събуди в Пилат великата фраза, останала в историята на човечеството – Ecce homo. Можете ли да си представите какво е човекът! Дори римският съдник го видя в лицето на един Иисус, Който беше наречен Цар на царете и Който беше казал: Аз и Отец едно сме!, Който беше казал: Обичайте враговете си! Ето що е човекът! Давид има основание да се пита, но Христос показа същината му: Смирих се до жертва! Това смирение не е бариера, а огледалност, в която можем да видим себе си – не в покорство, а в служение. Служението е най–великото присъствие на Бога в човека чрез смирението! Така служението не е нито целенасоченост, нито целеизграденост и смирението в служението е Божий път!

Ето защо бедният духом е смиреният, който може да каже: Не жертва искам, а милост; който може да остави в историята на човечеството прозвището и нарицателното „добрият самарянин“ (в антитез на свещеника и левита). Виждате как е изграждан образът на човека. Великото смирение може да се пожертва, за да ни изгради. Значи човекът е изявената смиреност, съхранила духа на прозрението, което в името на жертвата създава Сина Човеческий и Сина Божий. А Иисус Христос каза, че всеки може да върши повече дори от Него. Можете ли да пиете Моята чаша – Можем! Можете ли да носите Моя кръст – Можем! Тогава наградата ще ви даде Отец Ми, не Аз. Ето колко ясни пътища е дал Христос за смирението. Затова считам, че Блаженствата, оставени на човечеството, са най–скъпото огърлие на Мъдростта в Учението за Любовта. Така че Давид ще продължава да се пита, а Христос ще води!

За бедния, за смирения и кроткия дух Той беше казал: Търсете и ще намерите, чукайте и ще ви се отвори, искайте и ще ви се даде. Кой иска? Който има съзнание, че му трябва нещо. Проси този, който още е гладен – гладен за знания, гладен за божие прозрение, гладен за вяра и за милостиня към другия, на когото още не е дал всичко, каквото е имал. Защото онзи, който имаше попита как да наследи живот вечен – Иди и продай всичко и тръгвай. Друг поиска да погребе мъртвия – Остави мъртвите да погребват своите мъртъвци. Когато някой е мъртъв в себе си, търси си мъртвец, за да може да си свърши работата на мъртъв. Това е да не сте бедни духом, т.е. да не сте жадни за правда, за истина, за живот. А „бедният духом“ е свобода от обвързване, от богатство, от труфила, от илюзорността на всекидневието. Той не може да бъде изкушен и може да възкръсне от гробницата си. Зданието ще стои, но мъртвеца ще го няма, когато личната ви мисъл за търсено достойнство и признание отиде във вечната гробница на преходността.

Така на един жив костер, на една клада човекът поставя своята блуждаеща мисъл и своите желания, за да се осветят в смирението и да се понесе, както казва Христос – игото Ми, което е благо, и товарът Ми, който е лек. Ето как: Понеже съм кротък и смирен по сърце и ще намерят покой душите ви. Христос не лишава човека от прозрение, а му предоставя личен път и достойно защитена чест. Не е посъветван никой да смени достойнството си. И в този смисъл съм казал: За обикновеното се работи, за достойното се страда, за великото се жертва, за Божественото се възкръсва. Бедният духом няма да въстане срещу труда си заради достойнството, с което ще страда, защото страданието го прави велик, че може да се пожертва, а жертвата го прави божествен, когато вярва във Възкресението.

Това е бедният духом – милост, смирение, просветление! Дори един Йоан Златоуст говори, че човек без смирение е човек без добродетели. Значи смирението е, което зида нашия храм. То е най–утвърждаващата се жертва на това блаженство – „бедни духом“, но не и пасивни, не в безизходност. И само бедният духом може да каже: Господи, бъди милостив към мене, грешника, а не както богаташа – Благодаря Ти, че не съм като него. [7] Бедният митар е, който има смирението на съпоставката и не пита „защо не съм като него“. Това е големият и дълъг път, който трябва да бъде извървян от суетата до смирението – смирението като уважение, като жертва за другия, смирението като липса на гняв.

Смирението е и вътрешно послушание, така добре илюстрирано в една от притчите[8] на Христос. Бащата се обърнал към единия си син и казал: „Иди да обработиш лозето!“ – „Не мога!“ Казал на другия: „Иди!“ – „Ще отида!“ Но не отиде. А първият отиде! Ето прилежание и свобода! Свобода дори да не приемете и прилежание след това да го направите. Защото думите Му бяха: Не всеки, който казва „Господи, Господи“, ще се спаси, а онзи, който изпълни волята на Моя Отец!

„Бедният духом“ означава още свобода от блужденията в храсталаците на евтини желания и на случайна мисловност. Мисловната спекулация може така да овладее човека, че да го отдалечи от интуицията. За интуицията, разбира се, има йерархии. Първом тя е един първичен усет (затова казвам, че на някои им липсва първичният усет за истина) – това е естествената, природната ни инстинктивност (поривът, еланът на Анри Бергсон). Именно в такъв аспект трябва да разчетем и израза на Христос: Пуснете децата да дойдат при Мене, защото техните души гледат лицето на Бога. Те са бедни духом, те не са богати със знания, нямат доктрината на Сократ в душата си. Това е свобода от излишно богатство, а само Духът е пряко присъствен.

• По същина Духът не може да бъде нито богат, нито беден. Не измерваме него, когато казваме ерудиран, интелектуален, много културен... Духът е огнената искра на Бога, която поддържа връзката с човека!

Така че с първото блаженство се има предвид свобода и чистота на нашата духовност, която ще ни отведе в Царството Небесно. Къде се намира то? Вътре или вън от нас или е едно висше духовно състояние? (И затова е казано блаженство, а не заповед.) Действеността е вътре – значи това царство е наше вътрешно царство и, безспорно, пътят към него е вярата и делата. Трябва дълбока вяра, за да може човекът в смирението си да дочака – без да бъде смутен – отредената възможност. Но много трудно е да преценим кога сме смирени духом. Това не е да научим таблицата за умножение и да кажем: „Ето аз съм готов.“ Преценката е лична, защото не е добродетел. Добродетелта може да има гражданска оценка, но само Всевиждащият може да каже колко голяма е духовната цялост, изявена в смирението на духовна бедност. Защото имаше мотиви на гражданско поведение за братство, за свобода, но когато душата ви е смутена, когато душата ви не може да понесе брата... Оттук казвам относно притчата за блудния син – същественото в нея не е в разкаянието на по–малкия брат, а в завистта на по–големия от щедростта на бащата. Тогава какво братство е, щом може да завиди на щедростта на Отца към брат му?!

Така нашият ум може да завиди на смирението ни, когато искаме да бъдем духом с Отца си, когато искаме да изпълним едно блаженство. А бедният духом е свободен от чувството на срам. Човек не трябва да се срамува от Бог – дори да е искал да Го обиди. Той няма защо да бъде засрамен от щедростта на Отца в смирението си да бъде беден духом, защото в това е величието му, в това е голямата му награда.

Идеята за Царството Небесно, която Христос даде на човечеството, е едно ново звездеене в човешката култура и в личния ни живот – очи в Небесата, а не в Адеса. Странна е теорията за отвеждане в подземните светове при наличие на големите култури, които древността е имала, и многото пророци, които е легитимирала в историята. Как може да се мисли (особено при теория на прераждането), че там долу, в Адеса, отиват?! Цялата митология само това дава – Ахил говори със своите приятели в отвъдността, Одисей също... Това ще намерим и при Орфей. И в Евангелието е дадено – богаташът гори в геената огнена, а бедният Лазар стои над него в лоното на Авраам.[9] А Данте в „Божествена комедия“ не изпрати ли толкова народ в деветте кръга на Ада? Ама те били безнравствениците... Добре, нека са безнравственици, нека са грешници, както е казано, но той не можа да си послужи с друго за извисяване освен с Беатриче – идеята за Любовта! Защо тогава трябваше да ги сложи там? Защото мярката ни е човешка и само нравствена, но не и Христова!

Представете си каква непрогледност е имало, колко е липсвала тезата за Блаженствата и колко е било нужно на света учението за Царството Божие! А там в Евангелията, където намерите да се говори за възмездие в огнени геени – това е придатък от Юдаизма, но не и от Христовото учение. Христос даде един много интересен исторически факт – присъствие след Възкресението, за да изведе, за да каже, че няма Ад вече! Но в религията продължава, защото това е средство да държите някого в страх, че е грешен. Вместо да направят човека свободен, религиите го обвързват.

И ето тук, в първото блаженство, е казано как можеш да станеш жител на Царството Небесно. Тази идея има вече отредено не само религиозно място, но и гражданско признание. Когато искаме да сравним достижение, което е съвършено, ние казваме, че то е божествено или е небесно, царствено. Дори когато пожелаваме лек път на отиващия в отвъдното, пак казваме: „Мир в Царството Небесно.“ Йерархия на сравнението! Идея на човека към съвършенството!

Така Царството Небесно фактически става път на човека и точно в това е смисълът на думите на Христос – Каква полза за човека, ако придобие цял свят, а повреди душата си. Ето преценка, която всеки трябва да прави. Защото оня богаташ, който напълни хамбарите си и каза: Е, душо, сега всичко е в изобилие – весели се, поживей си, чу шепота: Безумнико, тази нощ ще ти поискат душата...[10]

Радостта ни не бива да бъде градуирана от това, дали имаме или нямаме. Досега никога не съм казал: бъдете бедни във възможността да се осъществите като живот и в царството земно. Не мога да приема и българската поговорка, която – макар бедният и богатият да нямат една и съща съдба – казва, че бедността не е порок. Добре, като не е порок, защо никой богат не поиска бедност, за да покаже, че не е порок? Но ако се касае за духовна бедност, в смисъла на блаженството, нещата имат съвършено друг характер. Така че не мога да посъветвам за бедност, която унижава, но мога за духовна бедност, която ви прави смирени, да кажа – да! Това е огърлие с един само бисер – смирение, и той е достатъчен.

• Христос изрично каза, че Царството Небесно се взема със сила. Но коя сила – силата на смирението, силата на жертвата. Тогава кое насилваме? Насилваме убедеността, с която довчера сме служили!

Това е дързост да свалим вехтата дреха на миналото си!

Така че идеята за „бедните духом“ трябва да се вземе като една душевна благодат, несмутена от спекулативното мислене на по–нисшите ни полета. Това в никакъв случай не значи, че йерархия на културата няма. Има, но има и йерархия на духовността! И оттук е разликата, и оттук са обидните думи към Иисус: Кой, този ли е – на Мария, на дърводелеца сина? А Иисус още на 12 години учудваше учителите в Йерусалимския храм с мъдростта си. Но когато Го хулиха, никой от тях не отиде да Го защити. Не казаха: „Той е мъдър“, а викнаха: Разпни Го! Едно е поредицата от историческа фактология, друго е присъствие на духовната йерархия. И точно тук е страшното – когато не се разбере йерархията „бедните духом“, т.е. несмутените духове, да не се приеме и спокойно присъствието им в Царството Небесно.

Според ранга на осъществяването в еволюцията за един човек Царството Небесно е седмото подполе на астрала, за друг – висшият ментал, за трети – причинното царство, където са великите идеи и прототиповете на света. Но когато имаме духовна чистота според йерархията на цялата си еволюция, имаме блаженството да бъдем в своето царство небесно. И всеки има по едно такова царство, само че в блаженствата са обозначени ключовете, с които ще се влезе там. Блаженствата са един феномен в световната история на религиите, които са неизмерими по обзорност и фатумни (съдбовни) по приложение – и в личното ни битие, и в социалната история, и в националния и всемирен живот. Обзорът е голям, но съдбовността е, която го ограничава. А тя не ограничава, когато ние вървим, защото е съдбовност на наша възможност. И когато 24–те старци пееха около трона на Отца, но не можеха да строшат печатите на Книгата на Живота, кого извикаха? Агнеца! Той можеше! Всеки от нас, когато направи Блаженствата живот, чупи печатите на своята книга на живота за свобода и обожествяване. Това е вече битие. Този е смисълът на искането на Христос да бъдем съвършени, както е съвършен Нашият Отец.

Ето така трябва първото блаженство да сложим в своето съзнание. Разбира се, всеки поотделно ще го осъществява, защото всеки има своя йерархия на духовността. Щом се говори за съдби, щом има умни, талантливи, гениални и божествени, безспорно че има такава йерархия. Йерархията на духовностите не е нито класова, нито кастова. Тя в Царството Небесно не значи неравенство и не е само плод на това доколко съвършен е човекът, а доколко будността го води към съвършенство. И в различните религии различни врати се отварят за съвършенство.

Затова тези блаженства са девет и като стълбица вървят нагоре, докато човек я усвои. И следователно каквото той е сложил в своя първи кръстопът, с него отивайки, ще намери според йерархията и жилището си!

• Блажени плачещите, защото те ще се утешат.

Във второто блаженство не е казано, че плачът е рожба на наскърбения, нито че жадният за правда е оскърбен от неправда. Тук идеята е на душата, подтикната към известна тревожност (събудена от вътрешна потреба или от външни действия), да се даде една утешност – ще се утешат. Това е оптимизмът в религиите – оптимизмът за бъдещето! Човекът не може без бъдеще, а устойчивост и сигурност не ще има, ако не помисли какво би жертвал за него. Ще трябва да жертва своя плач, за да смекчи трагичността. Защо? Защото плачът е тревожното в нашата астрална вълна. А сълзата е огненост, или искра от астрала ни, и тя облекчава. И много добре е казано: „... защото те ще се утешат.“ Плачът не е явление на страданието, той е потреба за свобода чрез астрала – да плачеш значи да освободиш астрала си от мъката или от радостта. И наистина, когато човек изплаче цялото напрежение от своята тревожност (от болката или от радостта, с която оценява света), от глада и жаждата си, настъпва едно облекчение, едно равновесие между астралното напрежение и физическото му поведение. Затова плачът е един естествен освободител. Плачът е нещо много дълбоко – не само човешко, а и твърде небесно (и небето плаче, за да се освободи). И странно е, че някои религии го предоставят само на стихията на злото, само като атрибут на скръб и печал. Разбира се, имало е религии, в които, когато са изпращали покойниците, са се веселели. И точно обратното – когато са се раждали техните чеда, те са скърбели. Така че в света вижданията по този въпрос са различни и нека не предоставяме плача само на стихията на злото...

В този смисъл в историята, особено на евреите, има много плачове. Те бяха богати на плач. Цялото им битие е плач Иеремиев. Те изградиха нарицателното „Стената на плача“ – не само като словесна фигура, защото и досега ходят да оплачат някого там или да се изплачат те самите. Евреите имаха достатъчно жестокия закон: Око за око, зъб за зъб, и носеха строгата повеля да бранят чистотата на своята кръвна група. Наистина те бяха много пъти в робство и имаха плача на принудата, че са били поробени, но и извършиха няколко тежки, бих казал, геноцидни похода в защита на своята теза. Затова пророк Иеремия много ясно казва: „Измежду всички ония, които са го обичали, той няма утешител.“ (Плач Иер. 1:2). Пророкът скърби, че вече не обичат еврейския народ, той плаче за преходността.

Всеки, който е слушал „Набуко“, знае оня съвършен скръбен напев (един композитор като Верди можеше да го предаде с такава вълшебност) – плача край върбите. Една наистина протяжна тъга в образ и в сълзи! Да, но евреите намираха упование в едно – че ще има утешение, че ще има ден на възмездност. А Христос точно това не сложи в Блаженствата – плача като възмездие, утешението за възмездие, а сложи вътрешната умиленост, когато заскърбите за страдащия, а не за себе си. И отворите ли дома на нуждата, имате един вечен Утешител, Който е казал: Аз ще бъда с вас до края на света. Това е достатъчно за човека – когато във вътрешна потреба поревне душата или сърцето му, в умиление или в тревожност проплаче за някаква ценност (и то ценност не само на личната защита) – да знае, че някъде е казано от Великия, Който ще бъде с него във всичките дни до свършека на света, че ще получи утешение. Така световната скръб има своето утешение в световната любов на Христос!

И затова потребата от плач е упование за пробуда и осъзнаване. За този плач по човека, плач от скръб по Бога, Христос казва на учениците Си (като ги праща в битието да занесат подквасата, за да събудят плач) – Ще ви пратя Утешителя, Дух Светий. И тогава този Утешител събужда мъртвия в Живия. Ето така, с идеята за Дух Светий като Утешител, Христос им предостави радост вместо скръб, утешението вместо плача.

Само духовно мъртвият, само този, който се връща да погребе своите мъртъвци, ще плаче неутешно, защото той няма смелостта да скърби за другите. Той няма сили да съкруши личната си болка по богатства пред отворените двери на утешените с учението на Христос. Този плач е на преходността. Той не може да получи утешение, докато не се извърши великото дело – иди, продай и тръгвай; остави мъртвите да погребват своите мъртъвци. Така че този винаги ще плаче неутешно за разлика от онзи, който може да стои над малкия човешки плач. А идеята за безсмъртието като най–оптимална в религиите не може да не смути душата на онзи, който е сгрешил, и да не последва облекчаващия и утешителен плач – плач, който внася спокойствие сред духовното напрежение чрез покаяние и прощение. Този плач на вярващия е най–оптимистичният, той не е на колебаещия се, не е на питащия кой ми е ближен.

Казано е: „Бог ще отрие всяка сълза от очите им.“ (Откр. 21:4). Кога? При Апокалипсиса – когато ще има нов Йерусалим и нов човек; когато няма да има Слънце, което да свети, и Луната ще изгуби своя отблясък. Тогава – сами ще си светите! Душата ви ще бъде светлина! Духът, който е част от Същината, ще бъде светлина. Fiat lux е вечното у нас! То е, което ще свети, и Бог ще отрие всяка сълза от очите! Разбира се, човечеството е далеч още от големия апокалипсис, но това не го лишава да рони сълзи по всекидневието, което иззема от него съвършенството. Човекът винаги е тъжен, че не е направил повече от това, което трябва. Но Христос му дава Своята утеха.

И така, в това блаженство не се говори за плач, роден от принуда, а за потреба в развитието, за умилението, което ражда плача. Има плач не по загубеното благо, а по изпълнената и дадена с благодат щедрост. Защото изцереният прокажен, излекуваният сляп плачеха, но в голяма радост; и болни, те не можеха да намерят друга благодат освен тази, че ще бъдат утешени. Кое беше утешението? Събуденият глед – глед да видиш по–далече, за да имаш нов плач. Не е казано, че като се утешиш, няма пак да плачеш. Когато утешението е дошло от това, че на Силоамския извор си прогледнал, ще трябва да плачеш, защото от десетте прокажени само един благодари; ще трябва да плачеш за тях, за да ги доведеш до утешение. Така се изгражда целостта. А целостта на изградения човек е в отваляне камъка на гроба, във Възкръсналия – Радвайте се, Аз победих света! Христос не каза плачете, а радвайте се! Това е изграденият! Това е да сте Син на Бога!

Ето как в душата на загрижения, в този, който трябва да обича врага си, може да се събуди сълза, че не се е върнал да поблагодари; може да се събуди сълза, че е нямал сили да се раздели с имането, което молци ядат и ръжда пояжда. Така е, когато плачете по едно загубено благо и изгубвате щедростта, която оцени слепецът. И той има основание да плаче от радост, да плаче от умиление, да плаче, че е навестен от един Нов Завет. Този плач Христос е оставил! И когато той може да доведе до утешението, то скръбта е станала копнеж, а това е делото на Еволюцията. Тогава ние сме позволили тя да ни прави Божии. А както казвам, всеки е един бог в развитие.

И така, в това блаженство трябва да се направи преценка между евтината радост, която ни поднася всекидневието, между словесната глухота, която все повече срещаме, и необходимостта да взимаме плача като лекарство. Това не значи да си създаваме предпоставки, за да получаваме лекарство. Трагично е, когато потърсим чрез скръб само лекарството. Съзнанието за съд, чувството на страх за отговорност не бива да внесат смут в душата на този, който плаче, заради възвишеното си утре. Човек трябва да се освободи от скръбта, за да може това, което ce нарича страдание, да го трансформира в развитие. Великата тайна на Еволюцията е пътят от преторията до Голгота! Това е път на развитие, път на трансформиране на страданието!

Целият митологичен свят, почти всички религии в света бяха подчинени на съдбата, която имаше своите стихийни сили, изразени в плюс и минус, в добро и зло. Именно тук Христос направи едно мирово действие – действие на трансформирането! Чрез Блаженствата Той даде лично присъствие на човека като бог в развитие!

Следователно в Блаженствата не стои проблемът за оцеляването, той си остава в тезата за развитието. И не е достатъчна само идеята да знаем да плачем и да чакаме утешение. Ето защо в Евангелието на Лука, глава 6:25, на това блаженство ще намерим контратезата: „Горко вам, които се смеете сега, защото ще се наскърбите и разплачете.“ Това не значи, че е отречен смехът; не значи, че е отречена утехата, която човек намира. Касае се за безсмислието, което може да стане предмет на радост или суетната осъществена блянност за величие. Това е суетата на днешния ден, която утре вятърът и стихията ще отнесат. Ако се смеете сега, когато е ден на скърби (но вие не го преценявате така), носите горко вам, защото ще се наскърбите и разплачете. Дозираната скръб е като лекарство, но повтарям: човек не бива да скърби заради самото лекарство. Не бива да плачем, за да чакаме утешение, ако не сме загубили вярата в това, което Христос каза: Аз ще бъда с вас във всички дни до свършека на света. Тогава имаме утеха!

А утешността какво е? Равновесие – когато астралът се е успокоил, когато подбудителят на нашата мисъл си е намерил своя спокоен трон. И тогава вече няма да имаме плач за трагичност.

Често съм си служил с великия пример, който даде Дидона. Тя отиде на кладата, за да даде свобода на Еней, на този, когото обичаше – на зидащия новия храм и новия бит, който трябваше да основе Рим. Ето така трябва да изживеем трагичността във вибрациите на астрала си – като потреба за свобода! Само тогава можем да разберем какви са промените, какъв е пътят на нашето развитие, какви са вътрешните сили. Казах, че Блаженствата са центрове на духовни енергии[11] – както когато взимате храна, получавате енергия; както когато пиете вода, утолявате жаждата си, внасяйки с нея мир срещу искането.

Значи потребно и необходимо е да заплачем за загубени блага; да заплачем за великата духовност – тайната на Христовото учение – да обичаш врага си, да имаш Царството Небесно. Това е вече плач, блажен плач! Да се заплаче и да се приложи на дело самарянството и тогава удовлетворената човешка добродетел ще се утеши. А Царството Небесно човек ще наследи затова, че ръката му, ведно с ръката на Всевечния, е допринесла да изтрие една сълза на страдащия. Страданието като метод на работа в развитието до момента на трансформиране е един нагледен всечовешки урок и път. Ето защо не бива да плачем, за да чакаме утешение. И ако не сме загубили вяра, ако знаем смирената си духовност, ако ходим пътя на съвършенството, то безспорно ще подчиним личната си съдба на Божието предназначение. Човекът винаги ще има предопределение, което е неговата воля на осъществяване, и предназначение, което неговият Отец му е отредил!

Така Христос остави идеята за плача – за блажения, който плаче. Самото блаженство е една везна, която уравновесява несмутеността и удовлетвореността, защото, ако ни погълне скръбта, загубваме измеримостта за духовното прозрение. Човек трябва с дълбоката си същност да знае йерархията, която може да извика копнежа. А копнежът е, който отваря вътрешните очи и дава блаженството от плач. Ето такова блаженство е потребно на човека – блаженство от копнеж!

• Блажени кротките, защото те ще наследят земята.

Третото блаженство е именно оная нова стълбица, по която човекът променя пулсацията на своя вървеж. Смиреният, плачещият трябва да преминат в кротост. Ето колко цялостно човекът променя битие след битие, за да получи една нова духовна физиономия, чрез която има право да наследи нещо, което не е негово. Човечеството продължава да води войни за земя, но във всички времена и във всички религии земята е била училище, а не само гробница и родилница на човечеството; не само цялата същност (планета, на която то минава своите развития); не само място в зодиакалния кръг, под който човекът има своите основания да се радва или не. И тя винаги е била собственост само на Бога! „Земята не бива да се продава завинаги, защото земята е Моя: вие сте Ми пришълци и преселници.“ (Лев. 25:23). Значи земята е Негова, а всеки друг притежател е временен. Следователно кротостта е отношение не към родителите (кротки или не по закона сме син или дъщеря и ги наследяваме), кротостта е нужна пред Отца, пред Небето, за да наследим Земята. Затова в еврейското законодателство, ако една земя е била взета поради неизплатен дълг, след петдесетата година (т.нар. Юбилейна година) се връща, защото не е собственост на човека, а на Бога. Друг техен обичай е, че през седем години се оставя (в т.нар. Съботна година) да си почине земята в името на Господа, в името на Отца.

Така че земята е на Бога, но това не значи, че човек трябва да се отрече от своята земя, която не е само планетата, защото планетата не би имала стойност, ако ни няма нас. Нашата телесност също е Божия земя, в която обитава духът ни, обитава нашият Адам, и за която е казано: Ще се върнеш в земята и духът ти ще дойде при Мене. Именно тази наша земя е отработена от ръцете на Сътворителя и нея имаме право да наследим – когато сме кротки, когато сме смирени и когато сме утешени в търсенето си за Него. Тази земя (като планета и като тяло наше) е Негова и Той я е сътворил, а ние сме пришълци, защото вечното ни обиталище не е тя, а Той. И за да Му бъдем гости, а и Той от своя страна – както е казал Христос: Вие сте храм Божий – трябва да бъдем кротки.

Какво е кротостта, кои са кротки? Тези, които са тръгнали да осъществят своя земен път, камък по камък да сложат в това свое обиталище. А то носи началото си още от Адам, то е обещано на Авраам. Защото казано е: Авраам и потомството му да бъдат наследие на света. Какво беше Аврам – послушен, кротък, и беше наречен Авраам, Баща на народите. По–нататък в Светото Писание пише: „Кажете на дъщерята Сионова: ето, твоят Цар иде при тебе кротък, възседнал ослица и осле, син на подяремница.“ (Матея 21:5)

Значи кой е кроткият? Синът на подяремницата, възседналият ослицата и осела в царствения ход по пътя към храма на мира – Йерусалимския. (По това време Иудея и Израиля бяха под ярема на Римската империя.) Той, подяремникът, който беше предречен от пророк Исаия[12] почти 700 години преди това – Този Цар при тебе идва кротък... И Иисус беше смирен и кротък не във възхвалите само, които Му дадоха, не в „осанна“. Той беше надмогнал всякаква скръб и беше смирен и кротък – и когато Му сложиха трънения венец, и когато Го плюеха, и когато на Голгота Го приковаха с четири гвоздея и едно копие. Иисус яздеше осел – символ на кротостта и на мира, а не кон – символ на войнстващото начало. Ето как е съчетано: Той, кроткият, не с бойната стихия – коня, а със смирението, с кротостта – осела. (Ослицата на Валаам, също тъй кротка и вярваща, видя ангела, изпратен от Бога.[13])

Така кротките, търпеливите, незлобливите влизат в Йерусалим. Тях с палми ги посрещат и на кръст ги разпъват. И тази кротост, която получи Осанна!, а след това изходи пътя на Голготското Разпни Го!, противопостави ли се? Не! Каза: Защо идвате при Мене като разбойници? Ако Аз искам, нима не мога да кажа на Моя Отец да изпрати Своите ангели? Себеотричането не е позор, а е черта на кроткия. Другото е себехваление, суета. Именно с кротостта Христос победи цялата юдейска система и управление. И какво можеше да донесе кротостта в наследие – земята, господарството, власт над себе си. А това е най–същественото, защото земята първом като планета е във веригата на Божия промисъл за сътворение и изграждане на онова, което се нарича Негов живот – от кристала до ангела. Тя е обиталище и наша хранилница, но в същото време дължи благодарност на ръцете човешки, които я обработват. Тя наистина е благодарна, че я обработваме, и с това поглъща цялото отрицание на пратения „греховник“, който чрез нея трябва да се изкупи (теза, която не приемам). Земята е един водоем, който много лесно разстила това отрицание по цялата вселенност, която обратно на човека се храни с него и от своя страна ни дава това, което за нас е плюс.

И така, на обикновения се дава плодът на земята, на кроткия – самата земя, а на белязания (боговете, царете, Учителите) – ореола на венчаното жертвоприношение – трънения венец. Христос точно това направи, защото не искаше да къса веригата на еволюцията. Тя Го водеше към Йерусалим, тя Го водеше към Голгота.

На Голгота имаше три кръста. Единия вече го няма 2000 години, защото Той възкръсна. Двата стоят – на „добрия“ разбойник и на „лошия“ разбойник. Добрият е в еволюция и е свален, а лошият (или това, което ние наричаме принципа на лявата страна) още стои на кръста. Но тайната на всяка нова еволюция със своята нова духовна вълна е, че дава пробуда. Лошият ще се пробуди, защото злото е едно нееволюирало добро! Така в бъдещето няма да имаме голготски кръстове. А кротостта не е малодушие, нито страх. Когато се осъзна, добрият разбойник не прояви страхливост, искайки свобода от гнева на възмездието – Спомни Си за мене, и укори лявата си страна.

Значи кротостта е, която побеждава страхливия и малодушния. Тя е свобода от гняв и от отмъщение. Тя е целият оня поменик от добродетели, които изброява апостол Павел в посланията си – любовта е дълготърпелива, тя е милостива...

Така че когато някой оценява своята отговорност пред Земята, когато иска да я направи свой дом, нека първом да бъде кротък и тогава да помисли за наследството си. Да си наследил нещо Божие, означава да си в едно светилище, където е запазено за тебе съответното място. Земята е, която съхранява светилищата, напоени с жертвата и духа на Синовете Човечески и Божии. Може да сме я опорочили, но тя не може да бъде порочна. И с каквото и отрицание човек да е гледал на нея и с колкото и много кръв да я е напоил, тя ще си остане Божие наследие – Бог е, който ще я отрежда! Затова е казано: Моисей наследяваше чрез закона и не влезе в обетованата земя, а Иисус Навин влезе. Значи има земя обетована и земя, която не е още обетована, и има божие право на владеене, което е йерархирано. Моисей беше пророкът, белязаният, който изведе еврейския народ, но той не можеше да влезе в Обетованата земя! Трябваше друг, защото Обетованата земя е свобода, тя е мир (Йерусалим значи мир). А Моисей не можеше да даде свобода и мир (позната е неговата възмездна ръка). Но някой трябваше да освободи Земята от проклятието заради първородния грях; трябваше кроткият Иисус Христос, възседнал ослица, да влезе в Йерусалимския храм и да освети Голгота, като извади от преизподнята предшествието на човешкия род – Адам, Авраам и всички пророци.

Ето така трябва да победим раздвоението човешко и в дни на слабост да не похулим Отца си (както направи лошият разбойник). Тогава собствената ни воля няма да се чуждее от победа за Божието и няма да ни върне от пътя за подобие Божие. Ние трябва чрез плача за Божията земя и със смирението на нашата духовност да търсим наследието. А за човека няма друго наследие – Земята е неговият храм! И Христос беше предупредил чрез родителите си: „Защо сте Ме търсили? Не знаехте ли, че Аз трябва да съм в онова, що принадлежи на Отца Ми?“ (Лука 2:49). За човека това обиталище е неговият път. Земята е най–висшето училище, на което той трябва да осъществи както всеотдайността си към божеството, което почита, така и да потвърди закона за безсмъртието си. Това е, което човек търси в целия свой жизнен път. Трагично е, когато се откъсне, когато живял дълго още не се е събудил както за вътрешното си божество, така и за идеята за безсмъртието, а камо ли да наследи Земята в нейната цялост, като Универсум.

Кое беше най–великото наследие, което ни демонстрира Христовото учение? Пантократорът, Всевластникът, Който държи земното кълбо в ръката Си! Значи ние имаме един безсъмнен, даден образец от Онзи, Който е Божеството в душите ни. Кой наследява, кой може да носи Земята в ръката си? Христос! Реалност ли е? Реалност е! Така че блаженството, което Той е казал, е една жива истина. Кротостта е дар от учението на Любовта. Тя не е заемка от някаква етическа система (като „Никомаховата Етика“ на Аристотел).

• Блаженството е присъствена съставка на душевността – от древното Познай себе си! до християнското Прости им, те не знаят що вършат! А трябва вече да се каже: Научи ги! Създай себе си!

Така от света на идеите да направим света на живота наследие, защото кротките ще наследят земята. Казано е от псалмопевеца: „Аз вярвам, че ще видя Господнята благост в земята на живите.“ (Пс. 26:13). И тогава събудената надежда на тези, които бяха в преизподното царство, е свобода от страх, за да съществуват чрез Блаженствата – чрез плача, чрез смирението, чрез кротостта...

Христос каза на своите следовници – Бъдете мъдри като змията и кротки като гълъба! А какво беше гълъбът? Символ на Светия Дух, Който слезе от Небесата при кръщението на Иисус с думите на Отца: Това е Моят възлюбен Син, над Когото е Моето благоволение – Него слушайте!

Христос остави една идея за живот! Всевластникът зове всеки! Всеки може да вземе в ръката си своята малка земя – мисъл, чувство, духовни будности, и да носи отговорност, като се осъществи!

 

Ваклуш

Някои молят за щедрост Небето в дара му на Светлина,
други имат дързостта да поискат Огън!