(продължение)

Всяко време е благодатно,
щом отворим Евангелието,
и всеки ден е Господен,
щом потребата да чуем
Господа е наша повеля!

• Лука, глава 6:
• 45. Добрият човек от доброто съкровище на сърцето си изнася добро, а лошият човек от лошото съкровище на сърцето си изнася лошо; защото от препълнено сърце говорят устата му.
• 46. И защо Ме зовете: Господи, Господи! а не вършите, каквото казвам?
• 47. Всеки, който дохожда при Мене и слуша думите Ми и ги изпълнява, ще ви кажа кому прилича.
• 48. Той прилича на човек, който гради къща и който изкопа дълбоко и тури основите върху камък; и когато стана наводнение, реката напря на тая къща и не можа да я разклати, защото бе основана върху камък.

Върху камък бяха писани Десетте Божи заповеди. Преди да каже на Петър: Върху тебе, Петре, върху камък, ще построя Своята църква, ето какво беше рекъл на ония, които само Го зоват „Господи, Господи!“ – Защо не изпълнявате това, което ви казвам? Когато кажем, че имаме колебание, не значи още, че имаме неверие. Неверието е осъществено колебание. То е много по–силната, крайната форма на сравнението в градацията на вярата ни.

Но преди да се основе тази църква, преди да се направи този непоклатим храм, за който Той бе казал: Вие сте храм Господен, има нещо, което трябва да е налице – това е добродетелното сърце. Ако нямате добродетелно сърце, то и на канара храмът ви да бъде изграден, той ще бъде олтар на зломислието, той ще бъде на черноведството. Защо? Защото съкровището е в сърцето: Там, където е сърцето ви, там е и съкровището ви. От канарата, от камъка се извика изворът на водата – Дай вода на жадните! – в кристала е целият свят! Холографията сега доказа, че ембрионът на човека е там! Какво потвърждение на великата тайна, че почваме от най–мъничкото, от уж най–мъртвото, в което живее най–великото! На камък! Значи в сърцето, в душата е камъкът на битието ни. А какво е сърцето? Там е съкровището ни, оттам се вземат добрите и лошите неща. Когато сърцето по други пътища тръгне, безспорно и на друг храм ще се моли. Колко фигурно, колко хубаво го казва: „Добрият човек от доброто съкровище на сърцето си изнася добро...“ В старата философия, в древната мъдрост, сърцето е било мисловният орган (както сега някои мислят, че е мозъкът). Но когато се говори за сърце, трябва да се разбира нещо друго – четвъртият център, който дава всемирност на мисленето. Мисленето е присъщо на мисловното поле, то е плод на мисловното ни тяло, а не на апаратурата, чрез която се изразява. И това времето го доказа.

Тоз народ с устата си Ме хвали, но със сърцето си няма признание! Затуй ще напиша завета Си в душата и сърцето му – не в ума му! Защото мисленето, като ум, е друга категория. Сърцето е изворът на доброто и на злото. Следователно то е не само мисъл, не е само центърът, който ни дава усет за всемирност, но то е и една таблица на моралните ни постулати. Сърцето е и извор на добродетелност, то е, което може да каже: „Аз обичам.“ Ако тази негова вибрация, т.е. съкровището на доброто ни, не е вътре, ако неговото „аз обичам“ не е истинно, тогава няма добродетел, която да е достойна за изпълнение и уважение, и няма плод от тази добродетел, който да е плод на радост.

„Защото от препълнено сърце говорят устата му.“ Вижте колко добре е казано. Когато от гневно сърце говори устата, логично е гневна да бъде и словесността. И ние имаме един поет, който е гениален, когато твори неща, които не бяха казани, и когато преразказва народната ни поезия или народната ни приказ. Но той в целостта си е доста далеч от големите добродетели. Само Ботев е рекъл: И сърце зло в злоба обвито![4] Дори за врага да е било, тази теза е напълно неприемлива. Можете ли да си представите какъв свредел върти там – злобно сърце, и то в злоба да се обвива. „От лошото съкровище на сърцето си изнася лошо, защото от препълнено сърце говорят устата му.“ Виждате и в най–древни времена как е квалифицирано. Ще кажем – това е ненавист към врага. Да, но Ботев живее след времето, когато Христос каза: Обичай врага си! Това не значи преклонение пред престъпленията на оня, който е зъл по сърце, но сърцето да се обвива в злоба е много по–жестоко.

Говоря тези неща, за да имате знания както за себе си, когато правите характеристика като историческа принадлежност и национален път, така и за историята на другите народи. Трябва да се научим от малките уж неща да правим изводи за цели нации. От едно знаме само може да се изведе характеристика на даден народ. От едно знаме! Или ако прегледаме литературата, гениалните произведения на един народ – „Живият труп“, „Престъпление и наказание“, „Мъртви души“; или „Под игото“, „Кървава песен“; или „Чайлд Харолд“, „Хамлет“... Трябва да имаме рефлекс, когато нещо прочетем, когато нещо видим, веднага да му направим характеристика. Това е мироглед – да раждаме, а не само да попиваме.

„И защо Ме зовете: Господи, Господи! а не вършите, каквото казвам?“ Ненапразно е казано това, защото има една друга мисъл: „Напразно не споменавай името на Господа.“ После се чудят хората защо нещата им не стават. Когато призовете една енергия, особено когато тя е по–висша, и не можете да я акумулирате и да я разпределите правилно (защото нямате нужния разпределител), тази енергия остава във вас и тогава вие се калцирате. Една висша енергия трябва да извърши промяна. Ако не стане промяната, вие се калцирате или просто изгаряте. Както отрицателната мисъл – ако не можете да я трансформирате или ако не се поеме от отсрещната страна, тя ви се връща. Тези закони трябва да се знаят. И всеки, който дохожда при Мене и слуша думите Ми и ги изпълнява, прилича именно на онзи, който е камък, върху когото ще се сгради храма на едно ново служение. Значи ведно с родената мисъл, ведно с израсналото жито, с узрелите класове, трябва да дойде ръката на жетваря – действието. Ръката на жетваря – да се събере, а не да падне. Така че този, който изпълнява, той е камък. А изпълнението е воля в действие. И този камък няма да позволи (защото това е убеждението вече, няма колебание), да се промуши змията на съмнението; и страхът в собственото ни мислене – дали да бъдем жертва в жертвоприноса за Всемирност, каквато иска светът – ще спре. А най–голямата жертва, това е да си жертваме старата дреха. Толкова ни е удобна, прилегнала, и затова винаги много трудно се лишаваме от нея. А тя трябва да отстъпи място на нова, защото сме порастнали. И Той им казва тогава: Ако не сте изкопали дълбоко, ако не сте сложили камък... – онзи камък, за който пише в Свещеното Писание: зидарите отхвърлиха камъка, който стана ъгъл на сградата! А ъгловият е най–важният камък! Това са отхвърлили! (И точно тук ние не бива да грешим, защото сме зидари на една Нова духовна вълна и Мъдростта е крайъгълният й камък!) На този камък ще сградя и адовите врати няма да го надделеят! И Христос отвори адовите врати – след Възкресението Си слезе да изведе Адам, да изведе Авраам, да изведе всички към Царство Небесно. Това беше великото!

• Лука, глава 9:
• 24. Защото, който иска да спаси душата си, той ще я погуби; а който погуби душата си зарад Мене, той ще я спаси.
• 25. Защото каква полза за човека, ако придобие цял свят, а себе си погуби, или повреди?
• 26. Защото, който се срами от Мене и от думите Ми, от него ще се срами Син Човеческий, кога дойде в славата Своя, и на Отца, и на светите Ангели.
• 27. Казвам ви наистина: тук стоят някои, които няма да вкусят смърт, докле не видят царството Божие.

След като се изгради тази къща, този храм, след като сърцето бъде чисто, идва един велик момент за нашата по–висша същност – спасение на душата. Сърцето беше мисленето, сърцето е таблица на добродетелите, които са в основата на вашата степенност, даващи храна за една друга субстанция, чрез която ще получите спасение – душата. Така душата е едно второ живеене в храма, иззидан върху камъка на вярата. „Защото, който иска да спаси душата си (вижте поредицата – на камък ще зидам), той ще я погуби; а който погуби душата си заради Мене, той ще я спаси.“ Това е парадокс, но е съвършено вярно. И виждате как е посочен прицелът, как е даден върхът – заради кого когато погубиш душата си, ще я спасиш. Когато искаш да я спасиш заради себе си, който още не си осъществения Бог, ти можеш да я загубиш в увлечението си, но когато заради твоя Бог, заради Единствения, заради Мене я погубиш, ти ще я спасиш. Значи даден е не само процесът на развитието, но и предметът на молението в пътя за съвършенство.

Ето тук е ударението на Христовото величие – Заради Мене! И знаете мисълта ми – по–добре капка в Океана на Всемирността, отколкото бисерна роса на някакъв златен лист!

„Защото каква полза за човека, ако придобие цял свят (което още при изкушенията Му се предложи срещу един малък поклон на сатаната и Той каза: Махни се от Мен...), а себе си погуби, или повреди?“ Тук има една особена низходяща йерархия – рисковано е не само да се погубиш, а възможно е да се повредиш. И може би на тази плоскост различните църковни общини: Източната, Западната, Протестантската, градираха тезата си за грехопадението – дали изцяло погубихме Божествената си същност (както Протестантството твърди), или имаме само повреда, което оставя правото на лична воля и на един първороден божествен светилник у нас. Виждате, нищо ново не са открили с Реформацията, защото тук е казано, стига прозрението да е било налице. И точно в това дълбочината на светите Отци и културата им личи. Явно е, че всеки ред от Учението са познавали. А всяка фраза на Христос е нещо неимоверно красиво, неимоверно дълбоко и всяка дума е една картина, която се отпечатва. „...или повреди“ – цяла теза има в апологемата на това „повреди“. Протестантите рекоха, че всичко е повредено в нас, нищо божествено не е останало. Затова да се молим на Христос и да чакаме благоволението. Западната и Източната църква имат по–друго становище – оцеляла е една първична чистота, оставена е и личната ни воля, защото изкушението не е само на страничния, не е само на шепота на змията. Съблазън може да дойде от чужд шепот, но протегната ръка може да има само с лична воля. Така че не само змията е виновна, а и Ева имаше апетит. На „повредения“ се дава възможност за възстановяване! И затова в Православието и в Католицизма не е приета идеята за пълното унищожение на божествената ни святост. Докато в Протестантизма всичко сме били прехвърлили от греховете си на Христос и само вярата ще ни спаси – няма нужда от добри дела. Така че когато някой се увлича, трябва да знае това. Не може само благодат да чакаш и само вяра да имаш. И добри дела трябват; трябва и убеденост, че ти си един бог в развитие, че ти имаш нееволюирало добро още! Това е идеята ни – да свалим воденичния камък на страха и да махнем на злото както персоналността, така и вечността!

„Който се срами от Мене и от думите Ми, от него ще се срами Син Човеческий...“ Виждате, най–напред Син Човечески ще се срами – човек се срамува от деянията си, но още не е питал Бог в него дали се срамува, а човекът е Негов образ. Не е казано, че ще се срамува Синът Божий, защото влага потенциалната възможност, че можем да бъдем само повредени, но не погубени! Ние можем да жертваме за Него душата си и тогава Той няма да се срамува.

Син Човеческий ще се срамува, когато дойде в славата Си и на Отца, и на светите ангели. Не зная защо ангелите трябва да бъдат наричани свети. Светийството е дело на човека в неговото земно поле и в неговото телесно одеяние, то е поведение на някой, който надмогва плътта. А ангелите какво земно има да надмогват, за да им слагаме земната титла „свети“? (Но това е възглед на светите Отци.) Те нямат нито еволюцията на човешкия род, нито задължението на такова служение. Светийството е подвиг! А вършената всекидневна работа не е светийство. Ангелите имат задача да помагат, да слагат ръка на покровение, но за това не може да се наричат „свети“! Защо ги приравняваме с нашия ранг? Все едно да кажем „Свети Христос“!?

Има разлика между подвига и жертвата, има разлика между йерархията на Месията, мисианството и развитието! И всеки трябва да определи къде е мястото му – дали е дошъл за Месия, или за мисия, или за развитие? И когато е определил, че е за развитие – да си върши работата; ако е дошъл за мисия – да отива; а ако е за Месия – да чака Благоволение!

„Казвам ви наистина: тук стоят някои, които няма да вкусят смърт, докле не видят царството Божие.“ След като става въпрос да се изведе една душа, да се спаси; след като се говори за ползата от това да имаш Него, а не да погубиш себе си; след като не искаш да се срамува от теб твоят Господ – казано е, че някои няма да вкусят смърт, докле не видят царството Божие. Царството Божие като същност не е само отвъдността. И тук трябва да го видим. И Той много добре отговаря на въпроса кога и в чие лице – в Негово, защото Той е Син из недрата на Отца Си. Тогава зрим ли Него, ние сме видели Царството Божие.

Кои са тези „някои“? Тези, които бяха с Него – те трябва да Го видят и чак тогава могат да вкусят от смъртта. Не се касае, че те въобще няма да умрат, както са мислили и за Иоан. И какво е казано в друг стих от Евангелието – Взе със Себе Си Петра, Иоана и Иакова и отиде на планината на Преображението, където им показа Царството Божие. Ето едно явление за Божественост! Много са важни тези неща. Така, те ще бъдат живи, докато видят и това. Виждат го и след това са свободни да умрат; и умряха (както му е редът).

А какво е Царството Небесно вече в неговата социална граница? Първом в личния си дом да го видите! Защото, ако не видите в личния си живот Царството Божие – ще го имате като социологическо понятие, но не и като вътрешна потреба. Това е голямата тайна! А апостолите го видяха, те го изживяха като вътрешен живот! За кого Ме мислите? – Ти Си Живият Син на Бога! – Мълчете, не казвайте какво сте видели! Ето Царството Божие, защото фактически Той е живият Син на Бога. И тогава има основание за това – Истина ви казвам, че тук стоят някои, които няма да вкусят смърт, докле не видят... Това е истината! Така че очите, които Го съпровождат, няма да видят смърт, докле не видят Царството Божие в лицето на своя Учител, в лицето на Иисуса Христа, в Преображението Му. И затова, когато Филип казва: Господи, покажи ни Бог и тогава вече ние ще знаем, Той отговоря: Филипе, толкоз време бях с вас...

• Лука, глава 11:
• 9. И Аз ви казвам: искайте и ще ви се даде; търсете, и ще намерите; хлопайте, и ще ви се отвори;
• 10. защото всеки, който иска, получава, и който търси, намира, и на тогоз, който хлопа, ще се отвори.

Ако съкровищницата на сърцето ви дава доброто, ако ненапразно казвате: „Господи, Господи!“, ако градите своя дом на камък, ако избавите душата си, ако надмогнете повредата, ако не се срамувате от Него и видите Преображението – можете да кажете: „Аз търсих и намерих, аз хлопах и ми се отвори, аз исках и ми се даде.“ Вижте как извира реката в своя вечен устрем към Океана – исках, търсих, хлопах! Това е тайната на дързостта – Стани! Момиче, тебе казвам! Стани! Тръгни! Яж! Търсете, искайте, чукайте, хлопайте! Защото, който знае да иска – получава, който знае да хлопа – отваря му се, и който търси – намира! Ето това безпокойство го има в големия лин, когато започне да ферментира. Това трябва да носи в душата си всеки! Ще каже някой – Мъдростта е една фраза. Не, не е фраза, тя е живот – търси я! Тя е битие – живей я! Тя е трапезен хляб – яж! И дай го! Не е фраза! Мъдростта е една поточна духовност и за нея трябва да си направиш и река, и мост, и лодка. Това е! И тогава можем да разберем, че Деца на Деня, Вълната на Мъдростта е дадената благодатна Воля на бъдещето; Душите ни се преселват от скинията на надеждата в храма на обричането. С главнята на Мъдростта търсих, запалвах огнища там, където се отваряше и намирах олтар за моление е една жива истина от тазгодишното Послание.

• Иоан, глава 1:
• 17. Защото Законът бе даден чрез Моисея, а благодатта и истината произлезе чрез Иисуса Христа.
• 18. Бога никой никога не е видял. Единородният Син, Който е в недрата на Отца, Той Го обясни.

Две доктрини, двата бряга на Червено море. Трябваше жезълът на голямото знание на една друга истина, на една благодат, за да се премине от Закона към Благодатта. Две съзнания, две различни служения – Правдата и Истината, Законът и Благодатта, Моисей и Христос. (Само Иоан можа да даде мирогледните знания в тяхната вътрешна, мистична страна.) Изживяване на Закона, освобождаване от Моисей чрез благодатта и истината – да се разделя Червеното море вече нямаше нужда, а да се ходи върху водата. Еврейският народ трябваше да го разделя, защото не можеше да „ходи“ над астрала си, а потъваше там и живееше в своите страсти. Той живееше предимно в тялото на желанията си, живееше в страстолюбието си и оттук е необходимостта от суровия закон на теокрацията. А Иисус ходеше над водите, защото имаше благодат. Той беше над страстта, над чувствата, над желанията. Затова рече смелата мисъл: Всеки, който е пожелал в сърцето си, вече е прелюбодействал. Не каза: „Убийте!“, а „Победете!“ И какво рече на Петър? – Невернико, защо се съмняваш? Петър потъваше, Петър беше знакът на Старозаветието още. Защо се съмняваш?! Това е голямата разлика, а не само констатацията – „буквата на закона“, „духа на закона“. Не! Дълбоки, цели вълни ги разделяха.

Голямо е – концепциално е, доктринерско е различието между Закона и Благодатта! Законът като Духовна вълна на Правдата имаше съвършено друго предназначение, а и самата същност на Правдата е изпълнение и възмездие. А Христовата благодат е обич към врага и прощение. Голяма разлика! Затова цели епохи ги далечат. Но и като доктрини – просто са непроходими (макар че в Християнството са легнали почти всички техни обредни, даже някои догматични и най–вече канонични задължения на жертвоприносите; само дето олтарите с кръв на очистението не се поръсват).

„Бога никой никога не е видял. Единородният Син, Който е в недрата на Отца, Той Го обясни.“ Синът не е в периферията, не е триединието, което някои формации имат. Той е из недрата и в недрата на Отца Си и Той Го обяснява. Ето защо, макар и да има единосъщност, все пак има една йерархия. Роден е Христос, изхождащ е Светият Дух и нераждащ се е Бог Отец. И така, щом Христос можа да каже, че Бог никой никога не Го е видял, можем да си направим извод сегашните ясновидци колко са видели Бога. Те дори нямат и чувство на размерност. Един Христос Го обяснява, а те си говорят с Него(?!) Това е беда. И добре, че е още само личностна беда, а не е станала социална. Разбира се, една рисувана икона на Бог Отец може като мисъл–форма стотици хора да я виждат, но да видиш Бога?! Това са велики тайни! Милиони книжнини са написани! Но Той Го обясни! Ето защо казва на Филип: Толкоз време бях с вас – не видя ли Бога?

• Иоан, глава 7:
• 43. И тъй, у народа произлезе разпра за Него.
• 44. А някои от тях искаха да Го хванат, ала никой не тури върху Му ръка.
• 45. Тогава слугите се върнаха при първосвещениците и фарисеите, а те им рекоха: защо Го не доведохте?

„И тъй, у народа произлезе разпра за Него.“ Кой е народът? (Оставям материалната страна на понятието „народ“.) Това са нашите мисли и нашите чувства в борба с духа ни за Него. Разпра винаги ще имаме – Този ли, синът на Мария, дето яде и пие с блудниците и винопийците? – разпра за Него у нас, вътре. Защото не е докосната душевността, защото не са усетени крилата, които дава Учението за Любовта. Разправят се вътре, а след това и помежду си. Но разпра за Него трябва да има човек в себе си! Разпрата е колебание, но не е още безверие! Заради Него човек наистина има основание да направи разпра в себе си; заради Него – за да вземе позиция, та когато ще Му служи, да има всеотдайността, за която Той казва: Ако някой не Ме възлюби с всичката си душа, с всичкото си сърце, с всичкия си разум, не е Мой. Тази разпра е нужна, за да не се чуждеем, че не сме Негови.

„А някои от тях искаха да Го хванат, ала никой не тури върху Му ръка.“ Как ще Го хванат, като е вътре у тях? Христос не може да бъде хванат, докато Той не реши да се разпне. Образецът за човечеството е само подканване, е само зазоряване, за да отворим очи и да гледаме навътре.

„Тогава слугите се върнаха...“ – нашите мисли и желания, които са слуги на някакви първосвещеници, на някакво минало (това винаги наричам скръбната дреха на миналото), ще се връщат при своите фарисеи, а те ще ги упрекват: „Защо Го не доведохте.“ Бедната ни мисъл рано или късно ще се върне и ще даде отчет. Но душата ни, направила своята велика разпра, ще знае, че принадлежи само на Него и че никой не може да Го хване. Разпрата не може да Го погуби, колебанието не е достатъчно, да даде основание на безверието да убие Бог в душата на човека! И фарисеи, и садукеи останаха без живот в историята на човечеството. И до днес Юдейската религия си остана едно островче, а Християнството е мирово! И никой не можа да тури ръка върху Му! Защото вътре е немирникът, вътре е бунтовникът, който каза: Аз дойдох да донеса меч и жупел! Тези слуги, тези низки мисли с жупела на новото изгарят! „Защо Го не доведохте?“ Защото е неуловим! Не могат слуги да довеждат господари! Това трябва да се разбере. Не могат малките мисли да направят душата ни слънчева и ума ни гениален – не. Христос е всичко, Учителят е всичко!

• Иоан, глава 12:
• 42. Обаче и мнозина началници повярваха в Него; но поради фарисеите не изповядваха, за да не бъдат отлъчени от синагогата;
• 43. защото бяха обикнали повече човешката слава, отколкото Божията слава.
• 44. А Иисус издигна глас и рече: който вярва в
• Мене, не в Мене вярва, а в Оногова, Който Ме е пратил;
• 45. и който вижда Мене, вижда Оногова, Който Ме е пратил.

„Обаче и мнозина началници повярваха в Него; но поради фарисеите не изповядваха, за да не бъдат отлъчени от синагогата.“ Колко красиво казано, стига да може да се види. Началниците почнали да вярват в Него – нашият висш ум, схващайки тази духовна вълна, почва да Го приема, иска да Му повярва. Но на стража стоят старите фарисеи, старите мисли, дребните слуги и за да не бъдат отлъчени от едно минало, не смеят да растат. Даже един Никодим направи същото – тайно разговаряше с Него. Така че когато някой се е събудил, но не е събрал кураж – за да не го изключат от синагогата (а синагога значи „събиране или училище“, но не и храм), да не го изгонят от всекидневното му знание, потайно търси своето.

„Защото бяха обикнали повече човешката слава, отколкото Божията слава“, отколкото Божието си предназначение. А би било по–добре да се каже „отколкото Божието страдание, което ги чакаше“ – страдание за Бога! „Началниците“ търсят повече човешка слава. Това е човешкото мислене. Дори когато е гениален, но не е божествен, човек ще си остане в лоното на обикновеното. Няма ли божественото, няма да победи!

„Който вярва в Мене, не в Мене вярва, а в Оногова, Който Ме е пратил.“ Виждате ли как Иисус дава утешение и как дава истина на господарите, на мисълта ни – не се страхувай, началнико, че вярвайки в Мене, ще бъдеш отлъчен, защото ти, който вярваш в Мене, вярваш не в Мене, а в Онзи, Който Ме е пратил. И тогава пада цялата маска на човешката слава. Тази вяра след това Той я извайва като жив образ (оная Галатея, която Пигмалион изведе от своето съзнание), защото „който вижда Мене, вижда Оногова, Който Ме е пратил“.

Представете си каква симфония е изградена в това Евангелие от великия апостол Иоан Богослов. Виждате ли как им дава основание да не се колебаят – Който вярва в Мене, вярва в Оня, Който Ме е пратил. Ето несмутеното, ето Небето, което не пада! Ето ви Онзи, Когото няма да могат да разпнат, въпреки че Разпнатият дойде заради тях. „И който вижда Мене, вижда Оногова, Който ме е пратил.“

Колко мащабно е всяко изречение в Христовата реч! Колко подпластове има – колко философия, колко изкуство, колко икономика, колко политика, колко хуманност!

 

Ваклуш

 

Слънцето е една душевна цялост на духовна будност!

Облаците могат да ни лишат от Слънце, но никога от Светлина!