Хермес

Не Египет посвети Хермес, а Хермес посвети Египет.

Хермес – това е една от най–големите личности на древността, даже не толкова личност, колкото митически бог!

В неговия път на посвещението е казано, че истината не се дава, човек я намира в себе си, а той беше рекъл: Устните на мъдростта са затворени, освен за уши, които могат да слушат. Да допълним, че не Египет даде посвещение на Хермес, а Хермес посвети Египет.

Толкова необхватна е тази личност, този митологичен образ, толкова живителен е в окултните науки, толкова реален е в културната история на човечеството, че наистина няма съмнение, че Хермес е едно богатство – бог, който е човек, и човек, който е бог. И една от неговите мисли е, че човек е бог смъртен, а боговете са човеци безсмъртни.

Ако започнем от тази теза – една от вечните в окултните учения – би трябвало да се опитаме да създадем биографията на едно божество, което е смъртно, ние, личностите, които сме богове безсмъртни. Това е много тежко бреме. Тежко, защото Хермес в битието на митологиите е жив, но в страниците на историята си остава божество! А как да се извежда биография, да се очертава физиономия на някой, който има божествен произход, който е син на олимпийски богове, самият той – олимпийски бог (а в другата му светлина – един царствен син).

Малко е информацията, която митологията ни е оставила за него, но все пак наличието, духовното присъствие на Хермес, плодовете от неговия мисловен, духовен и божествен дар са останали. И човечеството се хранеше с тях, и то с голяма духовна наслада; изповядваше го – него, който създаде една школа, а оттук и диря в човешката история. Той начерта една голяма не само митологична система, а и една метафизика; остави, разбира се, и идеи за сътворението на света (които намираме предимно като египетска система за Сътворението). От трудовете, които е създал, са останали фрагменти или отделни цитати в различни стари книжнини. Дали неговата ръка ги е написала, или са съхраненото му слово от тези, които са го следвали, е без значение, но това са за нас възможни скрижали, от които вземаме частица, за да кажем, че и божествата все пак имат някакви биографични данни.

За мен митологичните същества са една жива реалност – неоспорима. Толкова реални са словата им, толкова живителен е пътят им и толкова мъдрости са оставили, че не могат да не бъдат човеци – богове или богове – безсмъртни човеци. Митологичните личности са толкова реални, колкото сега белязаните. И тези, които са пренасяли културата на минали духовни и културни раси, са оглавявали битието на човека. Тогава те съвсем естествено са били в душите на всички. И затова ние понякога се учудваме или искаме да смалим величието им, когато не можем да разгадаем цялата иносказателност, и им приписваме това, което се нарича „страсти човешки“. Разбира се, за да каже един Хермес, че боговете са човеци безсмъртни, не ги е лишил и от страсти човешки, но това, че някои страсти в моралната стълбица не се оценяват като добри, не значи, че трябва да изхвърлим човека!

• Митологията не е басня, тя е една окултна знайност за посветените и богостраница, с която се учи човешкият род.

Хермес, безспорно, е една от най–белязаните личности там и ние ще го намерим още в началните страници на историята на човешкия род.

В египетската митология, в египетската жреческа наука (бихме казали, че той е неин баща) се нарича Тот. В гръцката митология, която по–късно от египетското културно съзнание го включва, името му е Хермес. Тези властни митологични системи към IV в. пр. Хр. (когато Александър Велики побеждава в Изтока) сливат двете божества и за съзнанието ни Тот и Хермес са едно и също божество. След това е пренасянето му от страница на страница в историята и ще го намерим като Меркурий в римската митология. Това са начала, които би трябвало да поставим, тъй като нямаме биологични белези, малко са историческите данни за неговия живот.

Ще се опитам ведно с историческите свидетелства да представя и някои от чисто духовните, ако не свидетелства, то прозрения, защото съдбата играе роля над физиката, а не над Духа.

И това, с което въобще трябва да започнем знанието си за Хермес, е споменатата вече негова мисъл: Устните на Мъдростта са затворени, освен за уши, които могат да слушат! Значи мъдрост има – няма уши за слушане! По принцип светът е сътворение на Любов и Мъдрост и Сътворителят с всичко ни говори, стига да знаем, да имаме уши за слушане и очи за виждане.

Разбира се, това, което Хермес е казал, е една голяма реалност. И ще направя съпоставка с реченото от Христос: Не хвърляйте бисерите в нозете на свинете. (Тогава под „свине“ са разбирали „глупост“.) А колко далече във времето са един от друг!

И има нещо, което възхитително звучи в историята – когато Наполеон се изправя пред великите тайни на Египет, пред пирамидите, където неговите победни воини са спрели, той казва: Войници! Четиридесет века ви гледат днес от върховете на тези пирамиди. Това е едно велико признание. Векове, които са оставили, както винаги ще твърдя, най–големия паметник, материализирания паметник на безсмъртието – пирамидата. Тя е демонстрация на веществото за безсмъртие. Веществото има тление, но то може да сгърне идеята, която ни говори за безсмъртие. И ако наистина Наполеон е имал това величие на духа, би трябвало да е взел частица от огнената сила на учението на Тот, на Хермес.

Много трудно е да се направи преценка, да се разграничи действието на едно божество в плътта на планетата. А Хермес намираме в различни роли. Той е божество на няколко сфери на човешкия живот – бог на магията, бог на красноречието, бог на търговията, бог на измамата, бог на крадците. Той е бог боговестител или вестоносец, той е астроном – всичко, каквото може едно божество да съчетае в цялата си същност. А не както например един Марс (Арес) е бог на войната само. Не, Хермес е целостта! Вестителят има всичко!

Можете да си представите колко голяма е амплитудата! А това какво говори? Говори за възможностите на човека! Този бог-човек ги е носил и следователно каквото е оставил, е възможното, което всеки може да направи.

Оттук личи, че има няколко лъча, чрез които ние се осъществяваме. Историята се движи от това, което наричаме съдбовност, или това е проекцията на Духа, която се демонстрира като историческа потреба. Тя има два генерални дяла – Лъчът на религията, на която Хермес безспорно става баща, и Лъчът на управлението. (В древността се е говорило за управление, а сега за – лъч на администрацията.) Управленческият дял е това, което направлява всяка една естествена, всяка една социална еволюция; ръководи съдбите на човечеството, движи цивилизациите и оформява расите. Другият дял ражда и изпраща религиите – това, което въззема човека. Този дял е бил наричан и училищен, Учителюв, тъй като тогава религия и наука са били единство, и е бил лъч на божествата, които са давали и науки.

В световната история има редуване на един социален и на един религиозен бит. Това е безспорен факт, въпреки че не може да има религия без социален субстрат, без социална формация, а и никога не е имало общество без религиозно изповедание. Няма религия без олтар и няма олтар без ритуал! В своята еволюция историята е разделяла тези, които управляват нейната социалност, от онези, които ръководят нейната идеалистична или духовна страна. Това, което води социалността, като духовен надслов, като духовен водител, носи обобщаващото име Ману или още Баща на расите, Баща на народите.

Така че това, което прави човечеството, си има своя Бог-Творител; това, което прави историята, си има своя Родител; това, което прави религиите, си има своя Учител! Ето в този смисъл ние идваме и до Хермес или Тот като Учител.

Хермес внася в човечеството идеята за Училището, за Учителството. След него идват всички други Бодхисатви, т.е. великите учители на Изтока, след него са и Буда, и Христос, и всички, които познаваме като бащи или родители на религии. Ако отгърнем тежката „Книга на мъртвите“ и видим постулатите на бъдещите религии, ще се убедим, че именно той е основоположникът на тезата за Училището или за Учението, което дава храна на религиите. Хермес беше рекъл, че няма щастие без наука и няма наука без мъдрост! Наука без мъдрост е само свидетелство за знание. А знание без криле може само да ви води по пътеки. Ние още правим слаломи в науката – кой колко високо е скочил. А какво се оказва – изградената теория отдавна казана от някои от пророците или от някои от тези стари, прастари богове-човеци.

Хермес дава идеята за смъртта като път на знанието, за да бъде освободен човекът от страха от отвъдното. Това е, което се крие в нарцисизма – Нарцис се вглежда в огледалния си образ във водата, в себе си, за да се научи, за да може да каже: „Аз съм Ти!“ Това вечно То, което стои във всички митологии, което стои във всички доктрини за сътворението на човека, за сътворението на света! (И от идеята, че смъртта е път на знанието, след това се извежда Възкресението като наука на Живота.)

Разбира се, Хермес е едно нарицателно име, и то именно защото се губи в историческата памет, когато ръката още не е била така изобразяваща. Губило се е, много се е губило от историческото съзнание, защото много късно паметта се е уморила и е дала право на ръката; дала е право на прозрението да измисли йероглифа, да роди това, което сега наричаме азбука – звук, изразен с буква.

Историята не ни казва дали Хермес е имал свое човешко име, но онова, което прави неговия ореол, е посветеността му. А всеки, който се посвещава, се прощава с това, което е негово биологично и историческо битие. Какъв е бил, какво е било... – светът има онзи, който е бил и е правил. Затова споменах, че той е едно нарицателно име – каквото е Ману, Христос, Буда – име, което събира в себе си всичко. Защото кажем ли Ману, ние знаем, че това е Родителят на човечеството, това е Юпитер – ръководното начало; докато религията, съдбата, преобратът, който се върши – това е Сатурн. И неслучайно Иисус Христос е роден в Сатурновата гама, защото това е предводителството, и там са душите, които носят промени и дават нови религии. А Хермес е и един Ману, и един Христос, т.е. той е и Юпитер, и Сатурн. Той е и Духовната сила, и Духовната вълна и дава както религия, така и наука, така и социална деятелност. Затова Хермес е един сборен образ, който едновременно с ореолността на вътрешното си битие, изразено в образ на видимост, е човек, каста, общност, бог.[14]

Ето така трябва да се отчита битието на тези личности, които са чертали пътища – за голяма радост незатрити, макар и понякога обраснали. Тревата може да прикрие, но не може да затрие. Както у нас понякога тревясалите мисли, блудните желания могат да се опитат да заглушат духовната ни цялост, но не могат да затрият Божието в Божието дете.

Казано е, че Хермес е син на Зевс, внук на Кронос; че е син на нимфата Майа, дъщеря на Атлас, на чиито плещи се крепи Земята. И като син на Зевс, Бащата на боговете (в старогръцката и римската митологии), разбира се, той ще носи белезите на едно голямо божество. Майа е от рода на създанията, които наричаме полубогини, музи, божественици, дъщери на царе, в които Зевс се влюбва. И, безспорно, с всичката си хубост те носят и предназначението, че ще трябва да родят дете от своето общуване със Зевс.

Така, Хермес, синът на Майа и на Зевс, трябва да се роди в една пещера. А пещерата е символният знак на посвещението. И досега във всички окултни знания, когато се каже, когато се посочи пещера, се разбира място, където се върши посвещение. Затова за анахоретите се говори, че се оттеглят в пещера. (Свети Иван Рилски също се оттегли в пещерата.) Това са атрибути, които съпровождат методиката на посвещенията.

И Майа отива да роди своя син в пещерата Килене, в Аркадия (област в Гърция, която и сега съществува и е станала нарицателно за голяма благодатна земя). Оттам, от неговото рождено място, е прозвището му Килениец.

Там той получава своите големи земни и божествени знания. Не е казано кой е бил неговият учител (както се знаят тези на един Питагор), защото Хермес е син на бог, на Зевс. Там, в пещерата, е отгледан, там е посветен. В пещерата са израснали криле на неговите сандали. Затова в гръцката митология е наречен „по-бърз от мисълта“. Той е пратеникът, известникът; той е кореспондентът, вестоносецът от Олимп към всички. Хермес се ражда с кадуцея – това е неговият вълшебен жезъл, за да бъде боговестител, жезъл, с който възкресява (така че идеята за Възкресението той я донася). Кадуцеят е и власт, но властта на магията над човека, властта да го приспите и да внесете Божието царство в човешкото. (В „История на религиите“ казах, че един от изворите на религията е магията. И когато едно такова божество дава магия, то дава религия.) Кадуцеят е едновременно с това и трон, той е царственост, той е живот! Там са двете змии, които се преплитат и горе правят своя възел; двете змии – принципите на полярност, които Хермес разработва; принципи, дадени в неговите свещени книги и наречени мъдрости – правила за живот. Така той казва, че знанието, както и богатството, са предназначени за употреба. Това ще видите по–късно при Христос, който осъжда онзи, на когото е даден талантът, а той си го е скрил и не го разгръща, не го опложда, не прави с него нищо – умъртвява енергията на даденото. Ако едно зърно го държите вън от земята, вие умъртвявате енергията на неговия кълн.

Ето това е, което Хермес още при рождението си в пещерата получава – крилата и жезъла.

При Хермес всичко, което умът като изобретение може да даде, ще го намерим. Дали в оценката на божественото знание хитростта му е граничила с измама, или в нашите измерения ще я наречем така, когато в далечината не можем да преценим, това е отделен въпрос. Но тъй или иначе той е и бог на измамата, на ловкостта, на търговците.

За Хермес (Тот) има още много биографични данни от този род, които постепенно ще изведем и ще създадем това, което казвам: бог в човека и човек в бога. Неговия образ намираме в дълбините на най-старите останали паметници. Има го и в „Илиадата“; и един Хезиод го описва в своята „Теогония“:

• Хермес възпявай, о Музо, на Зевс и на Мая потомък, бог-господ на Килена, царуващ в Аркадия, пълна с вакли стада, благодател, вестител и пратеник божий, нимфата Мая роди го от Зевс – той `и беше любовник,
• Мая – на всички любимка – странеше от роя безсмъртен.Тя в пещера обитаваше, дето сред мрака прохладен идваше нощем Кронидът при своята къдрава нимфа, тайно от всички безсмъртни и смъртни, най-вече когато сън белоръката Хера омайваше силно и сладко.[15]

Знаем тази велика епитетност на древногръцката и римската епосна литература, несравнимите нюанси в тяхната мисъл – когато белоръката Хера омайваше силно и сладко сънят! Хера е съпругата на Зевс и трябва да заспи, за да може той да отиде при „своята къдрава нимфа“.

Ако буквално погледнем цялата древногръцка митология, ще се окаже, че тя е пълна само с изневери и любовни истории. Разбира се, тук думата „любовник“ не бива да ни звучи съвременно. Любовта на боговете е един израз на целомъдрието и няма нищо общо със страстолюбието. Но никой човек не може да каже, че сега е такъв бог, та да прави любов като боговете.

В любовта между Зевс и Майа, ако знаем азбуката на идиомите, ако знаем тайната на посвещенията, ако знаем какво е пещерата и какво е Майа, ще търсим съчетанието на Върховенството с плътта, която трябва да роди Боговестника или Вестителя, трябва да роди оня, който е мисъл.

Така че Зевс, този Божествен дух, ще посети Майа – нашата плът, нашата мисъл, която трябва да зачне детето Хермес. И при това кръщение – че той е по-бърз от мисъл, ние трябва да разгадаем какво е Хермес като присъствие в нашето тяло. Имаме ли един Хермес в себе си, който е еднакво господен или божие роден от Зевса и от Майа – майката, материята, която е нашата физика и всички ония полета, в които върховното божество се осъществява? Може ли нашето тяло да бъде подвластно на мисълта? Може. Може ли нашата мисъл да бъде осенявана от Зевс? Може. Мисълта ни трябва да бъде оплодена от Духа, за да имаме наука, магия... И още с раждането си Хермес започва да мисли твърде спекулативно – както приложно, така и абстрактно. Още когато го повиват, той мисли как да излезе от пещерата, как да измами майка си. (Ние имаме такива мисли, които искат да измамят майката и бащата у нас.) И той замисля, в повоите си още, да открадне петдесет крави от слънчевата градина на Аполон! А какво е Аполон? Бог на Слънцето, бог на поезията, бог на красотата! Отива в неговата слънчева градина, символ на плодородието, където е кравата – свещеността. А кравата е символ и в индийската митология.

Индийската митология е взела голяма част от тайните на Хермес. Но там изливът не е толкова на митология като теология, колкото митология, която е теология в епос. А кой е Хермес там?! Те наистина нямат бог кореспондент. Понеже имат идеята за прераждането много добре подчертана, то чуждо вмешателство според тази теза не е нужно. Все пак твърдя, че тяхната митология взе принципни начала от свещената наука на Хермес. Защо? Защото, казвал съм, че в египетските гробници са скътани долу някъде скрижалите на атлантите. Явно е, че те носят едно скрито, много по-същностно знание от това, което по-късно като низпослание идва от боговете Брахма, Шива, Вишну, идва от индийската богиня на мъдростта Сарасвати.

Искам да опазя човешката мисъл от буквалността; да не приемаме, че идеята за олимпийските богове е само една обикновена трагедия – драми, приковани прометеевци, потоп... Разбира се, че всичко това за нас може да изглежда иреално. Но всъщност, ако отгърнем страница по страница от митичното, ще се докоснем до един реален живот. Официалното мислене допреди век не можеше да приеме, че съществува Троя, с една насмешка считаше „Илиадата“ за приказка, която няма никаква реална стойност. Но дойде един Шлиман, роден през 1822 година, който каза: „Аз ще открия Троя!“ И я откри! Показа на света, че приказките са по-реални от реалните му въображения и доктрини. Троя излезе цялата не само като свидетелство, че Троянска война е имало, но и натрапчиво обидна за човешкото мислене.

Да си спомним и за другия голям мъж, роден в края на ХVIII век – Жан-Франсоа Шамполион, който носеше в себе си египтянина. (Вещият във физиогномията, когато го погледне, ще види египтянина, а той е роден в центъра на Париж.) Шамполион дързостно казва още в детските си години (макар че е чирак, после някакъв юнга): „Аз ще разчета египетските йероглифи!“ И ги разчете!

Умението на големия творец е, когато от небесната пита вземе тайните, демонстрирани на нашето физическо поле и в историческото ни време, да ги даде така, че проницанието да ни ги разтълкува, а не страхът от всекидневието. А защо да не видим и ръката на един Хермес, която е завела тези чеда там, за да ни дадат истини от това, което човек наричаше приказки. Всички видения, които Хермес в своето знание дава, са една реалност, която след това се изявява тук. Така че когато разглеждаме тези неща, нека да ги видим в тяхната алегория и да потърсим кой е Хермес у нас, коя е тази Майа, търсеща своята пещера да роди бебето, което още на първия ден ще я излъже, за да отиде да краде кравите свещени от градината слънчева на Аполона.

А Тот (Хермес) е този, който знае тайните. Той изнамира тайната как да спаси Нут (Небето) от заклинанията на нейния съпруг, който виждайки, че тя му изневерява (казах вече, изневери отдавна е имало, но за да създадат нещо ново, а не да бъдат заведени с камък да ги убият) я заклева в нито един ден от годината да не може да роди плода си. И тя трябва да ходи вечно бременна. (В египетската митология, за разлика от другите, Небето е женският, а Земята – мъжкият принцип, и тук е обратът в митологиите по отношение космогонията им.)

Това, безспорно, е една голяма тежест над битието на тези, които има да дойдат. Само чрез прозрението, което носи, Тот знае, че от Нут и Хеб ще се родят Озирис, Хор-ур, Сет, Изида, Нефтида – нови пет божества, които са митологичната същност на Египет.

И така, Нут носи своя плод, идва времето, но няма кога да го роди – няма ден в годишния цикъл, в който може да роди. Тогава Хермес решава да издейства дни, които не са под заклинание.

Тук идва изобретението. За да изтръгне дни, Тот играе на зарове с бога на Луната. (Вижте какви само странни нюанси на човешката мисъл са дадени.) Надиграва го и получава пет дни, частици от лунната светлина взема – пет дни, които са прибавени към 360-те на египетската година. Забележете колко дълбоко някъде са имали знанието за 365 дни в годината, дадено в тази алегория.

Ето как Тот отваря утробата и първият ден се ражда Озирис – голямото божество на Египет, след това Сет, после Изида, която става и съпруга на Озирис... Следователно Хермес е, който има грижата за раждането на онези, които са същност на цяла една митология. Ако тези знаци, ако тези символи ги превеждаме в нашата действителност на троичното тяло – чувства, ум и воля, тогава ще разберем тайните.

Знаете, че след това Сет (или Тифон), злосторникът, в завист убива своя брат Озирис. (Значи и там има Авел и Каин.) Тогава Тот дава тайния знак на заклинанието как Изида да събере своя разкъсан съпруг и брат Озирис. (Казвал съм, че не само Христос е възкръснал в световната история на религиите.) Тот я учи, защото той е и бог на възстановяването – със своя знаменит кадуцей, като докосне мъртвия, го възкресява. И тогава Изида плаче, за да умножи водите на Нил, и те да изхвърлят, да изнесат на брега ковчега на убития Озирис и да го възкреси.

И така, Хермес с изобретателността на ума още в първия ден от своето раждане – там, в пещерата – замисля големи планове: как да открадне петдесет крави от градината на Аполон? Златните крави – как да ги открадне, а е на един ден!

Разбира се, първом трябва да заблуди майка си. Това е, когато мисълта ни може да ни измами – когато нашето тяло може да бъде приспано и тя да се измъкне; когато ние не сме още властници, отива да вземе своите златни крави.

Хермес тайно се измъква от повоите си и на вратата на пещерата намира една коруба от костенурка. Взема корубата и я слага в леглото си, за да заблуди майка си. От нея после той прави лира (корубата наистина прилича на лира). Затова Хермес се счита за първомайстор на лирата. Колко много сказания има скрити в тази уж измама – лирата със седемте струни, нашите седем същности, седемте сфери, седемте дни на Сътворението... – лирата, за която след това един Аполон е готов да даде кравите си, и ги дава! За един ден Хермес измисля тези неща.

Представете си какво въображение! И каква дързост! Има неща, които трябва да се откраднат – златни крави, златни ябълки... Представете си какви превъплъщения можем да правим у себе си със своя Хермес – стига да го имаме. Нека се научим да отлистваме и от първата буква на думата да извеждаме вложената тайна.

Така Хермес отива и успява да открадне кравите. На връщане среща някакъв пазач на стада и му дарява една крава, като го моли да даде обет, че ще мълчи. (Ако следим начина и стълбата на обвързването и на обучението, ще разберем защо и весталката с пръста пред устата трябва да бъде в основата на школата на Питагор, защо в първите изисквания на посветените мълчанието и клетвеният обет са задължителни.) Моли го и той му обещава. Все пак Хермес решава да провери дали пазачът няма да му изневери (през това време Аполон търси кравите си) и наистина този „довереник“ изплюва камъчето, като казва, че едно момченце кара крави нанякъде. Така се оказва, че човекът не може да пази тайна и тогава Хермес за първи път упражнява сила и го вкаменява. Затова думата херма значи камък и изхожда оттам, от неговото деяние; херма – камък, символ на твърдост, убеждение и власт.

Хермес след като открадва петдесетте крави ги скрива в една пещера. Изобретателността на ума, гъвкавостта на неговата божествена даденост се проявява – вкарва кравите в пещерата с опашките напред и на някои от тях привързва метли, за да се загубят дирите.

Въпреки всичко Хермес е изправен на съд пред баща си Зевс, обвинен от другия негов син – Аполон, който открива кравите, тъй като е дарен с провидение. (И двамата имат своите дарби – имат дарбата на ясновидството, дарбата на изкуството. И двамата се занимават със скотовъдство, и двамата играят роля на закрилници.) Зевс като всевиждащ знае какво е направил немирният му син, въпреки красноречието му (Хермес е бог и на красноречието) – Може ли едно дете като мен да краде? Силна аргументация и наистина не можем да си представим, че едно толкова малко дете може да краде. Но една първична мисъл винаги може да го направи. Аполон, неговият брат, му отговаря: Да, може (както казах, той е ясновидец). Но защо Хермес краде от Аполон, от бога на изкуството, на Слънцето – защото е търсещ, искащ, наречен след това бог на науката, бог на красноречието... Отива да краде от братовото си, от това, което носим всички – Слънцето, поезията...

Разбира се, Зевс му повелява да върне кравите, без повече да го разпитва. Това е силата на Духа, това е методът, с който той работи. Много добре е казано в Евангелието: да, да или не, не. (Пледоариите имат само земен произход.) Там, от силата на такава еманация, слабото умира, а силното става безсмъртно. И това е урокът, който Зевс им дава.

След съда двамата братя (не едноутробни, но от един и същ баща) започват да се обвиняват. Но Хермес (който е голям хитрец) изважда лирата си – своето изобретение, и започва мелодично да свири. Толкова омайна, толкова поточна, бистра и чиста е песента му, че Аполон става пленник на вълшебната музика – и понеже е бог на изкуството, не може да не усети благодатта на тази музика, да не бъде покорен. Той се променя (ето Орфеевото начало) и решава в душата си да му прости. Но Хермес, усещайки това, предварва и казва, че е готов да му подари лирата! Тогава дарът на Аполон – Вземи кравите! – е изглеждал вече смешен. Разбирате ли как може малката мисъл да изкуши величието на прозрението, как мисълта може да подмами будността на вдъхновението? Но понеже вдъхновението винаги е велико, може да се лиши от материалното благо, когато ще вземе безценността на изкуството, на нравствеността! Златните си крави може да дари, но ще запази хармонията, музиката, своята богиня на вълшебството.

Така Хермес и Аполон, щастливи в своя контракт, стават големи приятели. И естествено е Зевс да бъде радостен, когато мисъл и чувство, когато воля и интерес намерят своето оправдано дълго битие тук, на Земята.

Хермес започва своето велико служение. Той е натоварен в тревожните дни на Великия потоп да спаси човешкия род. Зевс, разгневен, решава да унищожи човечеството, но все пак загрижен, че няма да има хора, казва на Хермес – боговестника, да отиде да пошепне на Девкалион, сина на Прометей, как да се спасят с Пира, дъщерята на Епиметей. Идеята е да влязат в един дървен сандък и в него да се съхранят.

А как ще се възстанови светът? Като Девкалион и Пира вземат камъни (ето пак смисълът на вкаменяването) и след свършека на потопа вървят и ги хвърлят зад себе си. Девкалионовите камъни ще се превърнат в мъже, Пирините – в жени, и така се ражда новото човечество. (Казал съм, че още от Сатурн са нашите вибрации, че кристалът е първият хранител на енергията на Сътворението.) Това казва боговестникът Хермес на останалата единствена двойка в света, която трябва да възроди човечеството! Участие в тази борба за спасение на човешкия род взема и Прометей, който също съветва Девкалион какво да направят. А когато Зевс прикова Прометей, Хермес е, който му даде идеята да поиска прошка от Зевс, да каже тайната – кой ще унищожи Зевс.

Разбира се, тази история се повтаря, защото същото се отнасяше и за бащата на Зевс – Кронос. Заради това той ядеше децата си! Ето че и пред Зевс, а и пред всеки властник, ще е изправена идеята, че друг ще дойде и той ще трябва да си отиде. Зевс беше рекъл да изтръгнат тайната от Прометей. За съжаление човечеството няма втората част от тази трагедия – „Освободеният Прометей“, за да научи казал ли е и какво е казал Прометей. Но от приказа, който там Хермес прави, се вижда, че и той е знаел.

• Сменяне на коренните раси! Това е тенденцията и смисълът на потопите!

Хермес, по повеля на Зевс, убива и Аргус, стоокото чудовище, натоварено от Хера да следи Йо – любовница на Зевс. (А какво е Йо? Зора.) Да потърсим у нас Хермес и да видим как ще убие нашата пълзяща наляво-надясно мисъл. Навявам към тези неща, за да можете да помислите, защото е невъзможно да кажем всичко от митологичните тайни. Но да потърсим този Хермес и тази скитница, мисълта ни, неукротима в нищо. Хермес какво означаваше? – по-бърз от мисълта. Следователно има нещо повече от нея. И Зевс, неговият баща, му нарежда: Убий стоокото животно Аргус! Да, в нас стооки и сторъки са и мълвата, и желанията ни и те трябва да бъдат премахнати.

Хермес ще го намерим като присъствие и в пътя на аргонавтите. Заедно с тях той ще е там, където е Златното рухо. Една култура, която се нарича Златен век, е била добре позната на всички Посветени. И те винаги ще ходят там, за да вземат знания – велики и достойни за бъдещето.

Този Хермес, вестителят между боговете, има и основанието като божий син, но и като водител на сенките, да води в царството на Адеса и да извежда оттам, когато трябва. Значи – той е вестител и в царството подземно! И знаете, че той е, който всъщност услужва на Орфей, когато певецът слиза в подземното царство и моли да освободят неговата Евридика. Оброкът е даден пред Хермес, и той е, който взема Евридика от подземното царство, за да я заведе горе на земята. Но уговорката е ясна – никакво съмнение и обръщане назад. Това, което беше казал на Девкалион и Пира, сътворителите на новото човечество: Хвърляйте камъните, които ще стават човеци, но не се обръщайте назад, казва и на Орфей: Искаш да изведа душата ти, сянката на твоята любов (това са душите, които слизат надолу и се възземат) – не се обръщай назад. Човекът не трябва да се обръща назад към ужаса, че е тръгнал от обикновеното животно, щом иска да стане бог! Това е дързостта, на която той ги е учил! И Христос рече: Който е сложил ръка на ралото и се обръща, браздата му ще бъде крива! Не се обръщай! Ето това, което казвам: Хвърлете траурната дреха на миналото! Нека не ядем трохите на миналото! Те бяха достатъчно ядени като хляб. Трябва да не огладняваме за трохи, защото ни чака по-богата трапеза в бъднина!

Хермес е, и който успява да поднесе красивата Пандора за съпруга на Епиметей, брата на Прометей.

Хермес във всезнайната история има още едно странно поведение. Той присъства като гост на големия спор за красота – на коя от трите богини да се даде златната ябълка, позната ни като ябълката на раздора. Парис трябва да прецени, но Хермес е, който дава внушенията, той е, който шепне на ухото дали богинята на мъдростта Атина Палада трябва да има златната ябълка, или богинята на любовта Афродита, или Хера. И знаете от историята, че избраната е богинята на любовта. Какво обещава обаче тя на Парис, за да отсъди така? Най-хубавата жена! А коя е била тогава най-хубавата жена в света? Хубавата Елена, съпругата на Менелай.

Можете ли да си представите, че нещата така биха слезли от величието си и че Хермес (така, както го описва, разбира се, Хезиод или в „Илиадата“ един Омир) би отдал предпочитанието си на красотата?! Безспорно, цялата тази версия има разцветката на древногръцкото мислене – че външната хубост е същината. Това беше голямата доктрина на Елада. Не че там не е имало и мъдри хора (ние ги намираме, но в един много по-късен период); не че не са имали дисциплината (не, разбира се, суровата неотменност на спартанската дисциплина)... И все пак, любовта и красотата бяха техните пътища за развитие. Хубавата Елена е предмет на един еволюционен и революционен момент в историята на човечеството – голямата Троянска война, в която трябваше да се покаже и умение, и доблест, и накрая – хитрост. Там едно войнство ведно с боговете в продължение на десет години войнства, за да прави история. Можем да се попитаме – не можаха ли все пак да се споразумеят, та десет години (9 години битки и 1 година шмекерлъци от страна на Одисей) водят тежката Троянска война? Но ако трябва да даваме нравствени оценки, отдавна да сме спрели историята. Аз пак повтарям – два големи принципа са движили историята! А вътре в това боговете са давали своята Темида – кое е добро и кое е лошо.

Така отсъждането коя е най-хубавата богиня е дело пак на Хермес и той е фактически взривната мина за Троянската война. Както го рисуваме изглежда доста страшен, но същественото е, че е у нас. Хермес – онзи първичен ум, който има да мине своите посвещения и след това да стане баща на духовната наука.

Хермес съпровожда всички събития – това искам да подчертая – няма събитие в световната история (казах вече, че божествата митологични са непосредствени участници и подбудители на историческите събития), където той да не присъства. Това е битието, в което сме, и няма място, където умът ни и където светът на чувствата ни да не присъстват. (Всичко това е, преди да отидем до вратата на посвещението, преди да бъде въведен човекът в храма на тайните науки.) Така Хермес взема участие във всички онези големи деяния, които митологията ни представя: победите на Херкулес, убиването на Аргус, той дава меча на Персей, за да убие Медузата...

Хермес не може да бъде ограничен в деяния само на съдбата, той е творец, който сменя пулсацията. Това е голямото на Хермес! Той не следва само закона на еволюцията, а я пулсира! Затова казва на Девкалион и Пира: Вземете камъни и ги хвърляйте след себе си, защото от тях ще се родят децата.

Фактически Хермес е в непрестанната борба между Дух и Материя, за да се изгражда върхът – великият Олимп. Той е и долу – с това, което ще прави Троянска война, и горе – с онова, което ще прави съдби. А Разпятието на Иисус на кръста е вече победата на Духа над Материята – една вложеност (през всичките ни времена) да минем статичното състояние на божественото у нас, за да го видим с крилцата на Хермес в динамично изпълнение. Това е много съществено и го наричам „деятелност“ или „еволюция“.

• В субстанциалната борба между материя и духовност ние трябва да видим непрекъснатата победа в принципа на динамичната еволюция на Духа.

Всичко е вложено в тези предишни светове! И затуй в „Метаморфозите“ на Овидий също ще видим тези неща. „Метаморфози“ – много добре е озаглавено! Там всички божества (гръцки, римски) съществуват и се метаморфозират. А ние ги имаме в себе си. Имаме своя Олимп, имаме своя Зевс, имаме и своя Хермес.

Хермес не е само личност, той е едно събирателно. Той е, бих казал, оная поредица от числа, която Питагор ни дава: той е Едно, той е Две, той е Три – всичко, което събрано прави Свещената четворка. Защото той е Бог, Майка, Човек – всичко прави една Свещеност. И така че за него може да се каже, че е едно събирателно, едно първично дадено, в което е всичко – и като предназначение за човека, и като молитвен праг, пред който човекът ще трябва да се спира, за да чуе камбаната на съвестта си!

Има няколко форми, през които Хермес – този бог и син човечески, е минал. Това са: йерархията на детето, посвещението в пещерата, царството на боговете. Хермес-детето, Хермес-човекът, Хермес-божеството! И Хермес-сфинксът – тайната на човешкия род, на богове, на Небе и на Земя, съчетани в един образ, чието безмълвие заговаря, чийто бунт освобождава. Човешката воля в мисъл, тази стихия, бе укротена в Сфинкса – човешката глава с поривната напрегнатост на лъва, с крилата на орела, с тялото на бика. Носим ли ги? Носим ги. Илюстрация – винаги. И един пророк на Старозаветието – Иезекиил, беше ги видял. След това стояха над образите на четиримата евангелисти – Матея, Лука, Марко, Иоан (четирите животни са над техните нимби).

Всеки от нас е едно развиващо се същество – един човек смълчан и бунтуващ се; един Хермес, който нарушава и който влиза в пирамидата. А какво е пирамидата? Необуздаността на фантазията – вкаменена, защото стабилитетът свидетелства за постоянство. (Това е Земята с нейната устойчивост, но и с изграждането нагоре, с възможностите да се пробие светът и да се напътим към Небето.) Пред пирамидата – тази вкаменена идея, стои Сфинксът: бик, лъв, човек, орел. Там са вложени всички тайни, които Хермес е могъл да знае и Небето му ги е открило за развитието на човека – той ще носи мощната сила на плътта земна, той ще носи благословената мъдрост (от главата на Зевс излезе Атина Палада), той ще носи крилете на Духа Светий, който лети над човечеството. Това е Сфинксът в човешкото битие и триждивеличественият, несравнимо големият Хермес го е вложил като пътен знак за смъртния, който влиза в пирамидата, за да се засвидетелства като безсмъртен. Това е светилище и тайнство, което е и лично, защото човек винаги ще се усеща и като плът, и като мисъл, и като въображение. Затова казвам – Хермес е лично тайнство, но той е и път за всички.

Умората може да надделее и да изтощи тялото, но мисълта ще го нахрани. И тогава, когато кракът е уморен, крилата ще го носят. Краката служат да отидем да свършим добро, но добро се върши, докато е време и докато човек не е уморен. А крилата служат да отидем да донесем венеца на победата, че животът ни е уплътнен, че Духът ни е родил своята тайна. Ние можем да изнесем плътта си над Земята; имаме крила, освободени от земното ни притегляне.

• Сфинксът! Смълчаната мисъл и оверижената воля чакат своята еволюционност да премине в един акт на революционно скъсване, за да може човечеството от пирамидите да премине към идеята за Възкресението чрез един Христос.

Същите тези четири вградени тайни и пътуващи истини, които чакат усвояване, ги виждаме във всички философии, а в основата на Сътворението като елементите, които изграждат света: земя, вода въздух, огън. Ето всичко – така добре вградено и толкоз безсъмнено дадено, че нито Бог може да се отрече, нито човекът може да не се развива. (Ако вземем човека като готова даденост, тежко и горко на такова прозрение.)

И така, всеки е едновременно и човек, и общност, и Бог – тайни, които след това различните учения са разработвали и според потребността за развитието на дадени раси или на дадени народи са разкривали. Няма религия на Земята, вън от Божествеността. Всяка има едно и също предназначение, едни и същи огньове, носи духовни ценности, но е различно осъществявана според възможностите на народите и йерархията на посветените на духовните културни раси.

И така Хермес, или Тот е бог в митологията, но той даде свещени книги и правила за живот; той даде тайни, от които човечеството след това взема питието на развитието си.

И ето в египетската „Книга на мъртвите“ са принципите, поученията, аксиомите на Тот към човечеството и тайните, с които се посвещават само избраници. Тя е слагана до мумиите на фараоните, дори под главите им, за да може душата да се ползва от духовните правила, дадени там, да не сбърка пътя, когато е свободна от своето тяло.

В тази книга [16] четем следното за Тот-Хермес:

• О, дух велик на Тот, в книгата свещена за тебе се говори,
• за тебе, който наблюдаваш в безмълвие Божествения си баща.

И наистина, в трудове на Тот е казано, че той в откровенията и пътуванията си в царството на отвъдното съзерцава, безмълвно наблюдава своя Божествен баща.

Колко велика и дълбока е била мъдростта на Египет и колко външна, макар и красива (О, Музо, възпявай на Зевс и на Майа потомъка...) е гръцката поезия, когато хвали боговете. Това е Гърция – дълбочината `и не е повече от морето, а другаде има и океани. Голяма, неизмеримо голяма разлика в преценка на ценностите. В Древна Гърция – любовникът ще измами някого (макар че го защитих в добрия смисъл на думата). В Египет – Духът става божествен и съзерцава с душа жива своя Божествен баща. Две съвсем различни концепции за схващане на святост и на Божественост! (И затова казвам, че Европа в своя Ренесанс сгреши, защото чрез връщането на старогръцкото знание поднесе една повърхностна култура. Тя допусна две големи грешки: теорията на геоцентризма, от която едва в ХVIII век се освободихме, след като изгоряха някои на кладата, и теорията за неделимостта на атома, който си е „томос“ – делим.)

По–нататък в „Книга на мъртвите“ четем:

• Ето, станах Дух. Посветен, пред теб пристигам. Аз, живата душа, със силите магически дарена,получени на Тот, от книгите свещени.
• Държа аз тези книги в ръцете си, между Акер и Сет за да премина.

Всички наставления, правила, откровения на Хермес (успяла човешката памет да съхрани, а след това и човешката ръка да отбележи) са белязани с такива мъдрости. Да повторим: Устните на Мъдростта са затворени, освен за уши, които могат да слушат. Тази безспорно голяма тайна ще видим и в един друг образец – Христовото който има уши да чуе, ще чуе, който има очи да види, ще види.

Тайната на източните учения (защото от Изток е утробата, от която идват религиите и сакралните учения) е тази – те не убеждават, те казват. И който има очи да види, ще види, който има уши да чуе, ще чуе. Затова, когато въведат ученика в пирамидата и го изправят пред ковчега, за да изживее смъртта; пред водата, която е една илюзия (това е астралът); пред огъня, който той трябва да разбере, че е непояждащ, му казват: Гледай, слушай, виждай! Повеля на йерофанта е да каже това на своя ученик. И: можеш ли да влезеш в ковчега, за да умреш? А това е дързост да признаеш смъртта като безсмъртие! Говори се, че само Иоан Богослов е помолил своите придружаващи го ученици да му изкопаят гроб в Патмос – прощава се, влиза и свършва. Такава проява e не само убеденост в безсмъртието – това е живот в безсмъртието!

Така Изтокът поднася ученията си за разлика от Запада, който винаги ще ви докаже, че умът е царствуващият, не Духът.

Безспорно, в „Книга на мъртвите“ много неща има, които човечеството не може все още да осъществи. Нищо от духовните ценности не се губи и с разширяването на нашето вътрешно знание, с преминаването от една духовна култура към друга, с променянето на духовните раси и подраси ние увеличаваме сетивата си за възприемане. Така бомбардираме с много повече информация онова, което трябва да направи ценностите понятия и живот. С това правим много по-гъвкав органа на възприемането, а той, от своя страна, става по-приемлив, по-усетлив към тънките вибрации на Духа. Следователно някои духовни идеи в едно бъдеще ще бъдат много по-лесно усвоими, отколкото всички тези правила, които са давани в първичните векове по градацията на посвещаванията. Ето защо част от необходимостите (да се влезе например в ковчезите за възкресение) ще отпаднат. Всеки може да си направи един ковчег чрез едно безмълвно съсредоточаване и с това едно освобождаване на духа си. Фигуративно е запазена тайната, а приложната страна ще трябва постепенно да отхвърляме. Няма нужда сега една шепа хора да се инициират в египетските пирамиди, като стоят там в саркофазите по три дни. Те могат да „влязат“ за три дни в своя ковчег и по този начин да се освободят.

Така че Западът, когато иска да познае света, ще трябва да се освободи до голяма степен от своята рационална мисловност. Човек не може никога да се лиши от мисъл, но той не трябва да разбира мисълта си само като извор от рационалното, което събира зърната на обективността. Тази същата мисъл, това същото мисловно тяло, осенявано обаче от Причинността, гради интуицията у нас. В такъв случай ние трябва и можем да надделеем рационалното мислене с осенението на Причинността, а това е най-същественото за човека. И в принципите на Хермес лежи подобна теза – неговият шести принцип е за „причина и последица“, тази философска формула, наречена „каузалност“

Голямата радост в тайните, с които Хермес запознава човечеството, това е пътеката, през която трябва да минем, за да можем да махнем скръбта на Изида, че никой не е отбулил нейното лице. И в края на миналия век, когато известни школи можаха да дадат на човечеството по една нафора от свещения хляб на посвещенията, отметнаха булото на Изида (както знаете, излезе един великолепен труд на Блаватска – „Отбулената Изида“). Има знания, които довчера са били в сейфовете, днес са достояние. Трагичното е, когато те са изнесени в живот, да се минава сънливо край тях. Скръбта на Изида трябва да бъде смекчена; нейното сърце трябва да бъде облекчено от тревогата за човешкия род – булото `и трябва да бъде повдигнато. Така ние ще бъдем участници в еволюцията със знанията, които постепенно можем да разгръщаме. Човешкият род е в пътя на посвещенията и точно за това дължим благодарност на боговете-човеци, които са ни оставили зърната, дали вече своя плод. За такива знания Христос рече: посятото зърно даде тридесет, шестдесет, сто.

Когато разгледаме видението на Хермес и преминаването през степените, които той поставя в пътя на посвещенията, ще видим колко цялостно познание е дадено на човечеството чрез този бог и човек, за да се извърши в човека освещаването, за да стигне до гръдта на Изида със сияещата роза, от която ще се вземе огънят на Вечното. Така ще се стигне до искането да се каже истината, за да се получи отговор: Истината не се казва – трябва да я намерите в себе си; така ще се стигне дързостта на последното посвещение, когато ще се отметне булото на Изида и дързостният ученик ще `и каже: „Ето, аз те виждам!“, и ще даде пред нея клетва за мълчание! Тогава главният жрец ще посочи – Тук е вратата на свещената тайна! (Както в Питагоровата школа – Тези, които са нечисти, не могат да влезат.) Там, пред вратите на храма, има и два стълба – двете змии в кадуцея на Хермес (ето едно дуалистично начало) – червеният, който въззема духа към Озирис, и черният, който е загробването на Духа в материята. Ето двата велики закона, които ще намерим след това в Индуизма – идеята за Инволюцията и идеята за Еволюцията.

Въобще кадуцеят с двете змии изразява Принципа на двойността – нашето тяло и нашата душа свидетелствуват за този принцип – Принципа на раздялата, който е закон на Еволюцията. Полярности, но не персонифицирани, които ни помагат. И в последния стадий на седмата коренна раса няма да има две змии, а само една; няма да има два принципа, ще има един! Човечеството, когато е привършило своята инволюция в Мисловното поле, е било цялостно. И много добре е казано в книга Битие: Ако ядете от дървото на знанието, ще знаете що е добро и зло! Те са били цялостни, но какво не са познавали – земната плът. Първото нещо, което направиха Адам и Ева, когато ядоха ябълката на познанието, е, че се видяха голи. Ето защо след като започва еволюционният стадий на човешката душа и на човешкото тяло вече (което се вгражда в еволюцията), безспорно ще има двете змии, които подпомагат развитието.

За да стигне инициираният до съвършенството, се минава през школата на знанието. А там е казано така: Слабите умират – силните стават безсмъртни! Колебанието решава – дали ще се прояви слабост на духа, или жертва, която обезсмъртява. Може да се каже, че в нас има един дух, който се дели на две: слабият или злият, и мощният – божият избраник, творецът.

А какво е „слабият“ дух? Това е двигателната сила на нашето биологично начало; представителят на развиващото се, на живителната сила. Затова не мога да приема тезата за „слабия“, за „злия“ дух – защото еволюцията има своята властност, но и широтата на усвоеното и приложеното може да ви даде неколебливост. А там, където има по-малко лъчи, може да ви залюлее, но това не е основание да се каже, че е надделяло злото. Не мога да приема такава квалификация и такова вграждане в клетките ни – „злия дух“, защото противоречи на тезата ми, че злото е едно нееволюирало добро. Това не е идеята „изкупено зло“, защото изкупеното зло е вече нединамичност. Не трябва да се отрича принципът на развитието – има дух, обгърнат от материята, но дух, който се разгръща, който се развива. Безспорно вложеното начало на възземането на този дух е една еволюция, която ни освобождава. Но той е един – нашият дух е един, а нашето развитие е в полярността на „слабия“ и на „силния“! Идеята за избраниците не е само идея на благоволението, а и на вложени възможности и усвоени знания. Това дава възможност и на този, който не е още всичко приложил, да върви в еволюцията. Иначе какво? Само избраниците – и се чака благоволение. Не!

Така че червеният и черният стълб съществуват у нас. И затова в тези храмове ще се казва, че тук е вратата на свещената тайна, която може да се различи едва когато държим в ръцете си кадуцея с двете змии – там, където Изида стои прибулена и не пуска никой навътре! И чак когато човек отбули Изида, тогава ще се отвори тази врата.

И затова в учението на Хермес се казва: Само онзи, който заповяда на себе си, може да заповяда на другите. Само който е свободен, може да освобождава. А когато сте роб на една строгост и четете морал на другия, това е жива беда!

Хермес фактически става баща на една доктрина, на едно учение, което наричаме Херметизъм. Той е, който дава първата книга на посвещенията, от които черпят своите знания след това окултните школи. И в цялото средновековие шества част от херметическото знание, но с друг етикет – алхимия.

Хермес се счита за баща на алхимията и затова алхимиците наричат своите гилдии хермесови. Херметичната тръбичка на светенето се предполага, че е негово откритие (още в онова незнайно време) – това е стъклената тръбичка, с която алхимиците работят.

Но въпреки това схващане, което често се среща във философската литература – че Херметизмът е и алхимия, че е и традицията на старите, на магическите науки, това доста популярно мнение не е много вярно. Няма само алхимизъм в неговото учение, но има тайни, заключени за посветени. Оттам е понятието „херметическо“, т.е. затворено, предпазено, чисто (за разлика от Херметизма, който е учение).

Хермес се е занимавал и с алхимия, и с астрохимия, и с магия (не в съвременния смисъл, не в популярния смисъл) – онова, което наричаме окултни науки. А има и научен Херметизъм, който трактува религиозната философия или характера на религията.

Затова Хермес се счита баща на окултното знание и ето защо може да се каже, че той е посветил Египет, а не Египет – него! Хермес дава на Египет култура или по-скоро тайнства, които след това се нарекоха мистериите на Египет. През тях са минали Орфей и Питагор, минавали са Платон, Талес, Солон – светилата на Древна Гърция, минали са, разбира се, и светилата на Изтока.

Митологичните богове бяха и познаваха тайната на науката още в Атлантида. След като тя потъна, се оформиха тези митически божества, които бяха човеци – гениални в знанието, даже и за атомната енергия. Казвал съм, че Питагор и Орфей са познавали и боравили с електричеството. Това е немислимо за нас, но още в коридорите на египетските пирамиди е имало лампи. И нека не забравяме, че тези митологични образи не са плод на въображението, колкото и голямо да е било то. Не, това са реални личности, които са владеели сили и ние сме свидетели, когато четем попътните им дневници, колко са човеци. Дори понякога са по-невъздържани и от нас – съдят се, карат се, любят се помежду си.

В елинистическия период, както казах, има едно обединяване на Тот с Хермес. На него се приписват свещените „Книги на диханието“. Те дават информации за подземния свят, в който му се предоставя водеща роля. Там са пътищата, по които трябва да се върви, по които трябва душата да се осъществява (посочени и в „Книга на мъртвите“); посвещението, което трябва да се направи; обредните тайнства, които Тот чертае и обяснява (фараонът, предвождан от 12 избраници, когато го носят на своите мечове и щитове – церемонии, които са дълбоко мистични и обясними).

Там е казано, че Хермес е един посредник между подземното и надземното царство. Той е оная благородна мисъл, която може да слиза в Адеса и която може да извежда душата оттам или по-скоро тя представлява духовните ценности, които носи душата. Това е една от тайните, с която Хермес е запознат, затова и в „Книга на мъртвите“, и в „Книги на диханието“ той дава своите назидания, чрез които човекът може и трябва да направи кореспонденциите си с онова, което нарича „отвъд Земята“.

Разбира се, това е само частица от неговите големи знания, които оставя и в „Изумрудената таблица“, и в „Книга за числата“, станала основа на Питагоровото учение.

Великата тайна, която той дава в своите видения и откровения, крие в себе си това, което се нарича Fiat lux! – Да бъде Светлина! В неговото учение се дава началото на доктрината на Огъня като изворност на всичко сътворимо и на всичко оживяващо и на Словото като Светлина.

Ето това е ядрото на неговата доктрина; това е, което той предоставя на човечеството, като оставя Египет център за посвещения.

Хермесовото посвещение се върши в голямата хипостилна зала (залата с големите колони), откъдето започва въвеждането на човека, за да бъде изведен като божествен син. Това е едно възпитание, което събира разделното – събира тяло, душа и Дух; това е религия, която от разума прави моление. Извършва се, когато нуждата от вътрешна просветност надделява над удовлетворението, което ни дават очите. Удовлетвореният от информация не може да познае тайната на голямото, защото информацията задоволява само повърхността! А Хермес водеше света към посвещение!

От фрагменти, в които е дадено видението на Хермес, е изведена и книга със същото заглавие. В нея са дадени разговори с неговите ученици и най-вече с Асклепий, който е божеството-лекар в гръцката митология, известен повече като Ескулап (Ескулап също има жезъл, но с една змия и съд, в който тя излива своето лечебно биле). В този разговор между Хермес и Асклепий ще намерим причините за създаването на основите за изграждането на храма, който трябва да победи смъртта. Там се заражда лъчът на науката. Така ние получаваме, макар и от фрагменти, един труд, който изгражда неговата духовна наука или божествената наука, където виждаме предпоставките на всички бъдещи догмати за Великото Божество и Неговите изяви – като ипостаси и други някои атрибути.

За Хермес първоначално три неща стоят – Небе, Вятър, Земя. Това са трите стълба, върху които е изградена цялата му религия, както и всички бъдещи религии. Там е великото знание – когато от това, което като пътност си извършил, създадеш институция, черпеща сила от учението ти и след това изграждаща се доктрина. Някои първо правят доктрини, а след това сменят институциите и тогава се получава някакъв хермафродит.

Откъде идва това понятие „хермафродит“? Херм-Афродит е син на Хермес и на Афродита. (Виждате, че всичко в митологиите е толкова ясно и малко се иска – или да увеличим диоптъра, или да махнем съмненията, че това са бабини приказки...) Така че Хермес има този свой син и съвсем неслучайно. Това е не само в тази страница на взаимността между двата пола, а един период, в който човечеството е изживяло своето преминаване към диференциация на половете, която е диференциация на душевността. И това всеки може да го наблюдава. Защо наричаме пубертетността опасна възраст? Ами защото се събужда въображението! Събужда се половата енергия – събужда се от въображението! И тогава би трябвало да поощрим въображението и да обюздим физиката, а не в страхова психоза да говорим за рисковете.

Хермес има още един син – Пан (в превод значи „всичко“), страшното божество, което се нарича и Вселена. Какъв е тогава този, който ражда всичко това? Хермес крадецът, Хермес разбойникът, Хермес красноречивият?! Или това е Хермес – човекът в Бога и Бог в човека, който минава през всичкото страдание, през своята колебаеща се мисъл, през своите чувства, които го връзват или импулсират, през своята воля, която руши или изгражда. И накрая – Хермес-божеството – вестителят между боговете, който присъствува на всички събития. Царствен, без да е цар, божествен, без да е пълният Бог и човечен с всичките му слабости, които един Бог проявява в човека. Хермес!

Хермес, считан за един бог, считан за един Велик посветен в изкуството на човешката история е изобразяван различно. (Все пак изкуството, колкото и да е нединамично, е израз на една уловена динамика. То е статично, но вътре са вложени и символът, и динамиката.) Ще го намерим като статуя с младенеца Дионисий. И затова не се учудвайте, че Дионисий е знаел да разрушава и да възкресява (да не забравяме кадуцея на Хермес, който, щом се допре до мъртвия го оживява). Ще го намерим и с трите грации, и как обезглавява Аргус... Ще го намерим и с агне на рамото, и с диск, който е символ на Слънцето – ето още един израз за соларното божество.

На друга скулптура той държи мастилницата и писеца – всички наченки, които човешката изобретателност ще вложи в своите животи, за да се доразвие и да запамети това, което уморената памет вече не можеше да пази. Затова той се счита за откривател на писмеността, но на писмото на образа, а не на буквата и звука – на идиограмата, а не на йероглифа. (Йероглифът е разгадан, идиограмите още стоят непокътнати!) Хермес, изобретявайки това писмо, е оставил (макар и под съмнение за достоверност, но пък за човека всичко, което не може да разгадае, е под съмнение) 42 книги, които касаят именно тайната наука. Понеже той е разделял света на три царства – божествено, небесно и земно (говорил е за дух, душа и тяло), счита се, че е допринесъл, колкото и божествената фраза Fiat lux! Защото той е дал на човечеството писмеността – знака за контакта. Когато паметта се е изморила, когато паметта е преляла от възможното да приеме, идва окото, идва зримият знак, за да освободи ума на човека и паметта. И затова може да се каже за този син човешки и митологичен бог, фразата: Fiat lux!

А уморените ще си починат, след като имат и другото средство – интуицията като сила за познание на света. Това средство като приложение в шестата подкоренна раса ще има своята пълна деятелност. И тогава инструментът, наречен ум, ще може да ни донася много повече идеи, които наричаме „чудо“, „мистификации“, ще донася пълни, промити негативи от онова, което се нарича иреално. Началото даде Хермес и ние наистина трябва с признателност да приемем това, което Древен Египет ни остави и което безспорно можем да приложим.

Във виденията на Хермес, когато пита: „Мога ли да видя душите в посвещенията?“, му се казва: „Гледай!“ Така той получава своите знания (както и ученикът, който минава от едно посвещение към друго). Казва му се така: „Най-хубавите души живеят в областта на Слънцето, най-мощните на Сатурн. Някои се изкачват до Отца си. Самите те са творци.“[17] Сатурн е последната от седемте планети – там всичко започва и свършва. Седем планети, седем сфери, седем струни, седем кълба (мъдрост, любов, справедливост, хубост, блясък, наука, безсмъртие) и разделението на божествеността в статичност и динамичност. Седем са и принципите, които Хермес ни остави.

Първият е принципът на ума, на магнетизма. Той е, който има магнетичната сила, той е, който може да сваля знания от ония предшестващи идеи, за които Платон говори.

Вторият е принципът на съотношението, на съответствието (всички окултни школи след това го имат) – каквото е горе, това е и долу. Следователно каквато пътека си изтъчем тук, през земното си присъствие, същата горе ще ни служи да ходим.

Третият е принципът на вибрациите. Нищо не е в покой, казва Хермес. Знаете и Хераклитовото panta rei. Беше казал, че водите на една река не може на едно и също място два пъти да прегазите. Всичко тече, всичко се променя!

Четвъртият е принципът на полярността. Всяко нещо е двойно – не в диференциация, а в принципа на развитието.

Петият е принципът на ритъма – всичко тече отвън навътре, за да го освети и след това да го изнесе. Възприемането трябва да премине през килийката на пчеличките. Прашеца ще го внесете, но ако няма слюнката на пчелата, мед никога няма да имате. Много пъти съм се спирал върху имената, буквите, съчетанието на гласните. А за принципа на ритъма говори цялата хармония, която като приложност виждаме в изкуството. В поезията ритмиката е наложителна, за да не се разпадне магията. Ритмика има и във всяка картина – голяма е промяната, когато в някого е израствало виждането между сенки и полусенки. Затова са ги наричали гении, защото са открили тайната на ритъма.

Шестият е принципът на причината и следствието, каузалният принцип – всяко нещо си има своята причина и всяка причина е дала своите следствия. В индийските религиозни схващания и философия този принцип се нарича Закон за кармата.

Седмият е принципът на възпроизводството. Него го има навсякъде – мъжкия и женския принцип. Вземете го и в двете божества – бог Дионисий и бог Шива – рушат и създават. Два принципа – воля и утробна любов. Идеята за възпроизводството, именно като принцип, е сигурността на планетите. Те не могат без този принцип да се възпроизвеждат след „Нощите на Брама“.

• Всяко нещо е един принцип. Но първо трябва да изразим Божеството като Абсолютност и тогава да приложим принципите за Сътворение!

Хермес! Ще го нарекат Тримегист, т.е. тримогъщ, тривелик, тривеличав – едновременно цар, законодател и жрец. И затова Той няма години – никой не е казал кога се е родил и кога и как е умрял. Защото Хермес у нас е дошъл с нас и Хермес у нас ще си отиде с нас! Той няма да има кончина, той не може да бъде ограничен във времето. Времето му е послужило за проява и тази проява е еднакво потребна на всеки от нас!

 

Ваклуш

 

Без малката светлина,
никой не може да влезе в храма на голямата.

Огънят е слово, Огънят е пророчество,
Огънят е духовност, Огънят е оплождане!