Свободата ни прави родствени с Бога!

• 19. От всички творчески енергии най-висша си остава мисълта. В какво ще се изрази кристализацията на тази енергия? Някои мислят, че венецът на мисълта е точното знание, но по-вярно би било да се каже, че мисълта се увенчава с легендата. В легендата се влага смисълът на творческата енергия и в сбита формула се изразяват надеждите и постиженията. Не е вярно, че легендата принадлежи на призрачната древност. Непредубеденият ум може да схване как животът всеки ден твори легендата. Всяко народно постижение, всеки вожд, всяко откритие, всяко бедствие, всеки подвиг се обличат в крилатата легенда. Затова не трябва да презираме истините на легендата, но да наблюдаваме внимателно и да се погрижим за словото на действителността. В легендата се изразява волята на народа и няма нито една лъжлива легенда. Духовният устрем на мощния колектив се изразява в образ, който се явява като световен символ, тъй необходим, както е необходим световният език.
• Прави са работниците за общ език. Прави са създателите на легендата за света. Три пъти по прави са носителите на подвига.

Преди десетки години казах, че фактите са гробари на истината и че легендата, митът и приказката са съхранили по-чисто истината за Духа. Легендата е кристализация на Духа в своето осъществяване, а историческият факт е събитие, преценено чрез разума като необходима регистрация. Легендата остава и ще остане като необходимост, която човечеството трябва да осъществява. Представете си в хилядолетията т. нар. вълшебни килимчета; представете си в митологичния свят Икар, който си направи криле – този български Манол; представете си Фаетон в гръцката митология – този син на Хелиос, този син на Слънцето, който с колесницата броди по Небесния свод и в края на краищата светкавиците го изпращат в реката. Ето легендите. Дойдоха ли като истини?! Реализирани ли са вече част от тях?! Когато човечеството дорасне до възможността да направи своя полет до Слънцето, разбира се, няма да залепи крилете си с восък, та Слънцето да ги стопи. И наистина, когато фантазията е скрепена не с конците на мисълта (макар че тук за мисъл се говори още), а с енергията на Духа, тогава няма да ви се стопят крилата и да паднете. И добре е казано в легендата, че докато човек крилата си още с восък ги залива, голямата, слънчевата сила ще ги разтопява. Значи човекът има да мине още един етап в своята легендност.

Тайната на легендата е именно кристализацията на енергията. И в различните степени енергията е рожба на мисълта (тук добре е казано, че в мисълта е сложена творческата енергия), но мисълта е само част от стъпалата на голямата стълбица. Енергиите, които ще бъдат от Духа, ще променят и името на демиурга на легендата, ще ни дават действия, които ще бъдат и колективна сила.

В митологиите имаме действието на отделната личност, на Великите посветени, които отварят хоризонтите в едно бъдещо, възможно техническо осъществяване, на което сме свидетели. Защото едно гостуване до Луната от легенда вече стана действителност. Ако Жул Верн даде идеята, че там има живот, то много преди това окултните знания казваха за тази тайна. Жул Верн беше светски писател и с фантазията си разкри онова, което окултистите бяха вече казали. Него го приеха и сега всички констатират: „Той каза истината!“ Разбира се, онези големи Учители, които са давали тези тайни, нямат нужда от потвърждение, нямат нужда от похвали. Те имат една задача – да дадат лъч на пробуда в душата на човечеството!

И ето сега колективната сила, ето мощта на колектива, изразен в образ – това, което нашето съвремие го донесе. Десетки умове можаха да надделеят земното притегляне и да пратят гостенин човека в планетния свят. Беше ли пращан с легендите там – беше.

Това е, за което ние можем да благодарим, което ни дава основание да свалим булото на Изида – от символа да направим реалност; това е, което ни дава знание, че всеки символ, на който още не сме свалили булото, е една казана истина, но не още делотворна. Така ние имаме основанието да казваме, че сме богове! Това е, бих казал, оная борба на човека пред Вавилонската кула. Защо бяха размесени езиците им, за да не се разберат? Защото не бяха готови, но легендата стоеше – че трябва да изградят кула, чрез която да гостуват на своя Бог! Легенда! Когато узря човечеството – ето ви Вавилонската кула, ето ви изстрелващите площадки и човечеството има една реалност. Човекът е вече гостенин на своите братя и сестри отвъд земната планета. Можеше ли да го прави без цивилизацията на осъществения ум? Можеше – с мисълта си. И точно защото мисълта му е била гостенка, той потърси нейната приложност, за да осъществи това, което в далечното си развитие още не бе стигнал до убеденост с мисълта си и убедеността на очите. Доказаното и видяното с очите потвърждава дълбочината на прозрението на онези големи пратеници.

Няма малко служение в името на голямата цел! Няма малко служение! Никой не може да каже: „Аз съм ненужен, защото другият е гений.“ Не. Всеки е потребен да извърши своето. В тази голяма колесница за всекиго има място и всеки може в нея да сложи своя винт.

„В легендата се изразява волята на народа и няма нито една лъжлива легенда.“ Под народ тук трябва да разбираме националното ядро на съответните човешки общества.

Ние, българите, дадохме една песен[18], която лети в Космоса – това не беше малко... Така ние сътрудничихме на една легенда. Легенда, придружена с една реалност на българската песен. Ето една нота от космичната цялост за легендите, която там дава нашият напев. И тогава този напев е живият символ за присъствие на българската нация във Всемирното служение.

Това е голямото, което трябва да знаем. Това е легендата на Вавилонската кула. Не беше време още. Безсилие – не, а достатъчно подготовка липсваше. Ето защо трябваше да размесят своите езици, ето защо идва тук похвалата на идеята за „всемирния език“. Тогава, когато имаме постигната легенда, тогава ще имаме и един език. Когато не можеха да изградят Вавилонската кула, трябваше да дойде многоезичието, за да се пръснат, за да се осъществяват.

• 20. Трябва да схващаме новото като нещо полезно в настоящия момент. Всичко, което е неприложимо и отвлечено, е излишно. Наситени сме на въздушни кули. Дори далечните светове трябва да станат нещо конкретно. Строежът на парче лед или химическата дейност на слънцето трябва да бъдат приети в съзнанието, както и значението на най-малките продукти на материята.
• Заглъхването на дейността на духа се обяснява с притъпяването на вниманието към природните явления. Отучвайки се да наблюдава, човек губи способността да синтезира.
• Разрушението на паричните знаци ще освободи човечеството от клещите, стесняващи зрението. Има моменти, когато стените, поставени да пазят условните знаци, се явяват като пречка за еволюцията. Дошло е време да се освободи науката от отговорността за частната полза. Свободният ум има право да търси нови съчетания от неочаквани положения. Тези неочаквани нишки ще го доведат до висшите сфери.
• Гледайки на страхливо ограничената игра, бихме съветвали да съставите по-добри съчетания.
• Любувайте се на великата игра на Световната Майка!

В този параграф доста неща според мен си противоречат. Противоречиво е, че „всичко, което е неприложимо и отвлечено, е излишно“. Както казахме, ако вземем тази идея, тази легенда за вълшебното килимче и неприложимостта `и – ето, хилядолетия минаха и тя се осъществи. Ние не можем да твърдим, че тя е излишна и неприложима. Идеята може да предшества приложението си с хилядолетия, както с хилядолетия предшестват духовните вълни оная бъдност, която е определена за човека като Божий син. От тогава, когато е казано на човека с раждането му: „Ти си Божий син!“, до момента, докато извърви всичките си културни и духовни развития, вярно ли е твърдението, че това е една неприложимост, че е едно отвлечено и излишно понятие? Не! Може да се прави разлика между творческата фантазия и фантазьорството, но не трябва да се отрече, че това, което е неприложимо днес, не е истинско утре!

Най-куриозният случай, който мога да ви кажа, е за „гениалността“ на Наполеон. Когато му поднасят идеята за парахода, той пише: „Глупост!“ Това е Наполеон – гений във военното дело и достатъчно недалновиден в прозрението си за парахода. Този, който не може да усвои „утре“, не бива да отрича „вдругиден“! Така не се работи. Ако прозрението ви стига до плета на вашата къща, то не значи, че нямате съсед! Не може така да се мисли! Настоящият момент не трябва да се измерва само с полезността, не трябва да се измерва само с неговата приложимост. Какво да кажем за гениалните хора? Те могат да рефлектират света и да го направят далечен. Какво е откривателството – точно тази подбуда, която един е усетил, сложил я на едно ниво, друг – на друго и някой я обхване в ръцете си. Това, което съм казвал за Нютон – хиляди хора ги е удряла ябълка, но никой не реши закона. „Всичко, което е неприложимо и отвлечено, е излишно.“ Не!

„Строежът на парче лед или химическата дейност на Слънцето трябва да бъдат приети в съзнанието както и значението на най–малките продукти на материята.“ Казал съм и за материята – не да се отрича, а да се обожествява! Тя е последната стъпка на божествеността, дадена за човека – не трябва да се отрича. Продукти на материята могат да горят, но материята като вибрация на Божествеността не може да бъде отречена.

„Отучвайки се да наблюдава, човек губи способността да синтезира.“ Идеята, че отчуждавайки се от наблюденията човек губи способността да синтезира, е частица от приложната наука, но не и от творческата. Синтезата е работа на ума, но не и на творческия ви дух. Добре са казали, че наблюдението не е откривателство. То може да ви послужи именно да отидете в необятността. Трудно е да синтезирате от него изхода, но може да предвидите бъдещето и да дадете доктрина, която е „утре“.

„Дошло е време да се освободи науката от отговорността за частната полза.“ Мисля, че няма наука, която до такава степен да се е обвързала с частната полза. Може един закон да бъде употребен за частна полза, но откривателят на закона не затова е работил и самият закон не е частна полза. Законът идва да даде инициативност на човека и той да придвижи приложимостта. Ние не можем да отречем правото му да се осъществява дори и да се нарече частна полза. Частната полза не е обогатяване, а осъществяването на една идея, на един закон в рамките на приложимото поле.

Не можем да лишим човека от инициативност. А как ще направи колелото, дали ще го преоткрие... Въпросът е, че той е родил ум за приложност. Ползата не е била мярка за величие, а за удовлетворяване. Някой е по-алчен и има си квалификации, но не можем да го отречем, ако е подтикнал света на приложимото за доброто на човека. И австралийският закон за пенсиите е еднакъв към всички – частник или обществен служител (с изключение само 50 долара повече на министрите). Мотивът бил следният: всеки е допринесъл за благото и икономиката на държавата! Ето национално мислене, ето историческо поведение.

„Свободният ум има право да търси нови съчетания от неочаквани положения.“ Свободният ум е, който може наистина да съчетава, свободният ум е, който може да къса нишките и който може да ги връзва. (Това, което съм казвал на лекарите: „Вие можете да продължите живота, ако на кросното на болния има нишки на живота. Ако те са скъсани, вие ще ги вържете, но ако на кросното е свършила нишката, и да опъвате – както при Прокрустовото легло, нищо не можете да направите.“ Тук има велики закони; тук има висши сфери.) Това е, което трябва да знаем. Всичко има една тайна – тайната на Свободата, която ни прави родствени с Бога! Колко път ще извървите до нея... (Не говоря за социалната свобода. Достоевски в „Братя Карамазови“ казва: Иисусе Христе, иди Си, те не са готови..., аз им давам по лъжичка от свободата.) Но без идеята за Свободата като обожествяване не може да има осъществяване.

„Любувайте се на великата игра на Световната Майка!“ Ето това е тайната! Тази световна утроба носи и божествеността, и гениалността, и посредствеността. Това е игра (в добрия смисъл на думата), наречена Еволюция. И ние не можем да отречем развиващия се заради този, който ще дойде готов вече да сътрудничи на развитието. Признанието трябва да бъде на Великия закон: вие сте пратеници, за да се обожествите у Мен и Аз чрез вас да видя Себе Си! Това е Божията воля, другото са човешки правила.

• 21. Разсъжденията за историческата клевета са правилни. Клеветата прибавя горителен материал в огъня на подвига. Клеветата е неудобна само в обикновения живот на съвременността, но в перспективата на историята пламъкът на клеветата е най-разноцветен и без нея благодарното човечество би погребало дори най-забележителните прояви.
• Тактиката на Врага предвижда щото човешките уста да не замлъкват. Музиката на сферите се нуждае от акомпанимент, но безумните завистници предполагат, че техният вой ще сгъсти достатъчно атмосферата, за да не може симфонията на вечността да достигне до земята. Но добрият стопанин ще намери за какво да употреби всички изхвърлени остатъци. И тъй, нека факлите на клеветата да осветляват пътя на непреклонния подвиг!
• Наричайки Нашите посланици шарлатани, хората с това им дават свидетелство за необикновеност. Ласките на нисшите животни са много груби. А грубостта на потомците на отиващата си раса е надминала дори средновековието! Не толкова подлостта, колкото грубостта на възприятията превръща човешката маса в негоден материал. Именно грубостта създава лекомислието, а след него идва предателството. Затова ще определим клеветата като факел на диваците, но в тъмата на нощта всеки огън е полезен.

„Тактиката на Врага предвижда щото човешките уста да не замлъкват.“ (Но и трябва напразно да не бърборят.)

„И тъй, нека факлите на клеветата да осветляват пътя на непреклонния подвиг.“ Ето тайната. Трябва да имате устрем за подвиг, за да кажете, че клеветата за вас е огън. Това трябва да се разбере, а не общото махаленско клеветене да се мисли, че е достойнство. Трябва да различаваме клеветата, която разнася, която допринася полза, като възпява, като осветява.

Добре е казано, че Нашите посланици ги наричат шарлатани, следователно им дават едно звание. Hо нека не забравяме мисълта на Христос: Тези шарлатани трябва да бъдат познати по плода им! А ако този плод е, както казва пак Той, вместо смокиня – трънка (а ние сме свидетели наистина и на шарлатанство), тогава какво липсва? Липсва чувството на отговорност в името на истината! Налице е облагодетелстването, а Той е рекъл: Даром взехте, даром давайте! Затова е вярно: По плодовете ще ги познаете! Така че ние трябва да разграничим огъня на клеветата, който дава сила на подвига, това, което казаха срещу Него – Той е винопиец, Той е незаконороден, Той с блудниците яде и пие, Той е луд... Всичко това го има в Евангелията за Него. Hо Той беше Син Божий и Човеческий. И всяка клевета Му осветяваше пътя. Ето такава разлика трябва да правим между онова махаленско хлевоустие и клеветата за подвига. И тогава вече да разграничим, че шарлатани е имало и има – те на улицата се подвизават. Посветеният прави подвизите в своя Светая Светих и в душите на следовниците си. Тогава клеветата е пламък. А без преценка на подвига (не на приноса на ползата) е вече лошата клевета. Тя не е пламъкът, който го храни, не е онова, което прави името; тя е съпроводена с грубостта, която е по-жестока, както тук казват, и от подлостта дори. Това е, когато ограбите другия заради собствената си облага. Всяка награда е грубост в душата на отсрещния, когато я искате, когато употребите измамата за личната облага, когато лекомислието е дало подтик на вашия подвиг (а лекомислието е грубост и вредителство).

„Hо добрият стопанин ще намери за какво да употреби всички изхвърлени остатъци.“ Ако някой не сътрудничи на Еволюцията, той може да бъде изхвърлен в остатъците; и там е неговото място. Той не е добър стопанин – добрият стопанин съхранява и брани своето лозе. Затова Христос казва: Аз съм лозата, вие сте пръчките и всяка пръчка, която не дава плод, се реже.

Кладата и клеветата са двете тайни в пътя на посветените. Или на кладата ще бъдат изгорени, на кръста разпнати, или клеветата ще говори за тях – тя умора няма, наградата `и никога не е стигала, затова се самовдъхновява в търсенето. Но по този начин тя носи поклонниците – така е с „винопиеца“, „незаконния син“, „сина на дърводелеца“. Като че ли ако си син на дърводелец, не можеш да бъдеш гений, не можеш да бъдеш дарен. Никоя служба не е обидна, а изпълнена с недостойнство говори не за службата, а за човека, че е недостоен. Достойният всичко върши с величие! Това е, което Той можеше да направи.

Краят има едно уточнение съвършено вярно: „Затова ще определим клеветата като факел на диваците...“ – това, което може да стимулира промяната; това, което може да ви предизвика за подвиг там, където прозрението няма още своето величие. Трябва да постигне, трябва някой да бъде разбуден с отрицанието, за да иска да докаже. И тогава именно този огън, клеветата като огън, го прави жертвен и по този начин той не само я опровергава, а постига служение за човечеството. Ето и по това ние ще познаем дали дадено човечество е още в степента на дивачеството, щом има нужда от клевета. Защото в Учението на Мъдростта ние трябва да се простим с клеветата като стимул и пламък. Обидно е вече да има клевета. Защо? Защото Мъдростта дава прозрение и виждане. Пред клеветата трябва да се сложи праг, стена, тъй като в моментите, когато има своята приплодност за развитие, тя става и отрицателна сила, която може на малодушието да попречи. А малодушието е частица от съмнението и съмнението е вече не ходене, а човекът в стоялка. Той не може да излезе за път, а стои в стоялката на съмнението. Това значи, че не може да простре ръка за далечното си пътуване, не може да отиде до Храма. Ако човек не се надвие, ако човек не се победи, ако човек не трансформира клеветата, която му пращат, за да освободи клеветника, той не помага на Еволюцията. Клеветеният трябва да има една задача – да нихилира клеветата, като освободи и клеветника. Така се сътрудничи на Всемирната еволюция. Той не бива да се връща – за да изпълни словото на Христа: Когато сте сложили ръката на ралото, за да правите браздата на едно ново живеене, не се обръщайте назад! Какво е било, какви школи сте минали, какви учения сте изповядали, на кои църкви сте правили своето палене на кандила – няма значение. Човек е сложил ръка на ралото за нова бразда, за нов живот! Това ни предстои.

Ваклуш

Като воля Огънят има рушителна сила,
като мисъл той дава откровения.