Блажени гладните и жадните за правда, защото те ще се наситят.
Блажени милостивите, защото те ще бъдат помилувани.
Блажени чистите по сърце, защото те ще видят Бога.
(Матея 5:6-8)

Няма по-щастлив ден от онзи, който Христос е имал на Планината, когато е дал Блаженствата. Блаженствата бяха за света. Христос ги даде открито – на Планината, а не в тайните храмове, където се извършваха сакралните посвещения. Посвещенията бяха до времето, когато законът беше властен и благодатта не можеше да бъде давана на света по друг начин. А проповедта на Планината е велико тайнство, нова формула на посвещение, с която Христос посвети видимо и невидимо. Нямаше нужда вече да се влиза в египетските пирамиди и да се чака пред вратата на Изида, за да се получи ръката на благодатта. Не! Христос отвори врати заради Божествеността! А душата е, която има чувство за будност към Божественост. За орела въздухът е необходим, за рибата – водата, за човека – волята на Бога. И ако тази воля е в сърцата, в мислите и в Пътя ни, ние ще сме изпълнили заръката на Блаженствата – ние ще сме в Него и Той ще е у нас. А човек е роден с великата мисия да бъде бог, да бъде Син Божий. Ето защо казвам, че той е бог в развитие.

Ще започна разглеждането на Блаженствата пак с думите, които са казали учениците на Христос в признание на това, което Той е давал до деня на великата им служба, на тяхното апостолско деяние: Господи, при кого да отидем? Ти имаш думи за вечен живот![4] Повтарям тези думи, за да осъзнаем, че влязлото в душата и сърцата знание никога не може да се махне. То е като искрата съвест – винаги светлее, колкото и силна да е тъмнината, и в момента, когато будността е налице, тази светлина е пошепнала нещо. Така че Господи, при кого да отидем? Ти имаш думи за вечен живот! е копнежът на човека, вложен в неговата същност от Онзи, Който рече в деня на сътворението му: Да сътворим човека по образ и подобие Божие! – образ, който се манифестира в съществуванието, и подобие, което е вечният копнеж, чакащ думи за Вечен живот!

Ето защо Блаженствата за мен са послания, които са духовен урок на човечеството – без заплаха, без заповед. Те са бисерите, които човек сам трябва да наниже на нишката за собствено огърлие. За съжаление в богословската литература върху тях не се сложи ударение и те отминаваха само като едно пожелание. А в Блаженствата е скрита една от най-великите сили, защото идеята за блажения – това е пътят на свободата; това е една вътрешна святост, която и в Старозаветието, и в Новия завет се считаше като дар на благодат. Да, но благодатта сама за себе си никога не е съществувала – тя е един извървян път; една дързостна ръка, която е посягала за знание, защото духовността, защото мисловността, защото желанията в човека са искали той да прекрачи прага, за да тръгне към нещо ново. Следователно една духовна, вътрешна подбуда е стимулирала дързостта на ръката, а мисълта е искала да осъществи пътя на съвършенството. И ето защо в различни виделини е поставен пътят за блаженството – или „блажен е всеки, който се бои от Господа“, или „блажен е всеки, който ходи Неговия път“. А устремеността към Господа прилича на оня бяг на сърната, когато тича към изворните потоци, за да утоли жаждата си. Така казва и псалмопевецът: И аз, Господи, обръщам лицето си към Тебе.

Ето колко много илюстрации са давани за това, какво е блаженството. За мен обаче Блаженствата, които Христос даде, са вътрешна пулсация, с която ще стигнем (осъществявайки едно или друго от тях) до божествената даденост вътре у нас. Словото на Христос е живо и реално; всяка Негова дума е картина, а всеки израз е изворен поток на тръгнала мъдрост към морето на живота!

• Блажени гладните и жадните за правда, защото те ще се наситят.

Това е четвъртото блаженство, с което продължавам разтълмяванията им.[5] Христос беше рекъл: Не само с хляб ще живее човекът, а с всяко слово, което излиза от Божията уста. Тогава за какъв глад става дума? – за духовния; за повеленията, които даваха Десетте Божии заповеди; за тази йерархия на ценности, която Блаженствата разкриват. Следователно какво означава човек да има глад и жажда за правда? От доктрината на очите, където външният фактор е давал преценка що е правда и що не е, да се премине към доктрината на сърцето! Точно тази доктрина на очите Христос смени. Трябваше вече с Учението за Любовта да се прецени дали правдата е само нарушение на закона и той е сложил възмездието си, или има и една по-възвишена степен в душата на човека – жажда и глад за правда. Така Христос направи преценка на Учението за Правдата с Учението Си за Любовта. Той не каза: „Блажени оправданите или борещите се за правда“ (тези, които са вадели меча на правдата), а: Блажени гладните и жадните за правда. Ето разликата. Правдата има закона, а прощението в Правдата е Любовта! Оттук нещата вече получават съвършено друга виделина. Христос с Учението Си смени пулса на нашата преценка. Не само външният фактор за правда, не само телесната насита – не! Той потърси дали Правдата може да я изнесем на по-висша степен – без да сме нарушили закона за възмездието, и да я намерим чрез сърцето.

Така Христос сложи друг пулс на измерването на Правдата, без да я лишава от приложност: от идеята за възмездието тя трябваше да премине в това, което сърцето като милост може да даде – прощение, защото човек разбира нисшия и висшия закон (както закона на тялото, на желанието и на ума, така и закона на интуицията). В такъв смисъл Правдата само когато е нарушена ли е неправда, или и когато я съпоставим в съответната висота на духовното си виждане, тя губи относителна тежест? Пред доктрината на сърцето Правдата губи своята тежест. И забележете колко голяма е разликата между око за око и зъб за зъб и ако някой ви удари от едната страна, дайте и другата. Ето как може това, което довчера е считано важно за закона, днес, в жаждата и глада за правда, да смени същността си в безстойностност. Така че когато ще говорим за правда, трябва да говорим за правда на потреба на душата, правда на потреба на мисълта, правда на потреба на желанията. И в такъв смисъл праведникът в Учението на Христос – жадният за правда (а това е събудено искане вече, то внася своя фермент, който променя нашата преценка), ще бъде наситен, ще бъде удовлетворен. Ето защо е народната приказ: праведниците ще видят Бога.

Правдата е потреба за всеки живот! Тя е не само сигурност на социалната единица, а и на моралната крепост на човека. Ако човек няма чувство за правда, неговата нравствена крепост е без ров за защита и всеки може да нахлуе и да я превземе отвътре. Човек без правда е крепост без ров! Това е идеята за социалната правда, което дава сигурност – духовното благо за една вътрешна душевна радост. Ако човек не може да намери извор, от който да пие душевна радост, той не може да каже какво е неговото духовно благо.

• Така че Правдата е не само закон. Правдата е присъщие за хармония между човека и Бога! Човек може да я йерархира, но без нея не може да създаде хармония.

И колкото и малко да я оценява, той все пак я прилага в отношенията си с другите. Но първо в себе си трябва човек да я направи, защото правдата е светилото на съвестта. След това – с отсрещния и тогава с природата, с целостта. В такъв случай Правдата е слово на Бога за хармонията! А без хармония нищо не може да докосне същината на човека, да пробуди божествеността му. И затова в религиозните системи правдата е изначалното религиозно съзнание. Когато човекът се е освободил от стихийните божества, когато свободата на личното божество е започнала да мотивира поведението на отделния човек, тогава излизат и законите (Десетте Божии заповеди); правилата, по които трябва да се живее. При стихийните божества няма да намерим идеята за правдата, а само поведение на присъствие на боговете – покровителство на едната или другата страна. А в идеята за единобожието волята за цялостното приложение е и идея на Духовната вълна на Правдата – тя създава закони, по които трябва човечеството да се ръководи в своята еволюция. Това е наложило необходимостта Десетте Божии заповеди да бъдат напомнени. Но тяхното държане в съзнанието на човека не е още блаженство за правда и не е жажда за правда, защото умът или чувствеността могат да си направят своя хармония, но не и Божествена правда.

В социологията на социализма се роди тезата за „малката правда“. Това наистина е беда, защото на правдата не може да се слага социологическо качество и да се йерархира – малка, голяма. Йерархия има, но тя се определя от това дали имате жажда и глад за правда, която е хармония.

Притчата за фарисея и митаря е една добра подсказка за разликата между себичност и правда. Фарисеят ще каже: Боже, благодаря Ти, че не съм като оня, другия там. Значи той има „голямата правда“, не е като другия... А митарят – жадният за правдата, ще каже: Боже, бъди милостив към мене, грешника. С това не пледирам каузата за грешника. Не. Пледирам за Правдата! Така че няма малка и голяма правда. Има правда, която, както казах, е хармония между човека и Бога, между човека и себеподобния, между човека и природата. Тя е една неотменна потреба за един глад, за една жажда, а това е съвършено друга оценка за Правдата.

Христос дава не буквата, не силата на закона, а копнежа, който променя. Значи влиза в действие една друга сила – душевната будност на човека, т.е. копнежът му за нещо, което е по-възвишено. То, от своя страна, определя вече и възмездието, и наградата. Затова Той каза: Можахте да видите сламката в окото на отсрещния, а гредата в собственото си не виждате; затова, учейки ги на обичай ближния си, прекрачи и този праг на възпитанието, за да даде огнената сила на Любовта – обичай врага си! Така че събудената жажда, неутолената жажда ненаситният глад за правда са подбудителите, които карат душата да определя поведение, когато ще отсъжда – дали ще дава възмездие или ще иска награда. И в такъв смисъл душа, която има този копнеж, ще бъде наситена.

Но каква насита ще получи – какъв е този хляб, който трябва да яде, каква е тази вода, която ще утоли жаждата? – Аз съм хлябът на живота, Аз съм живата вода, от която няма да ожаднеете. Ето за такава жажда трябва праведникът да плаче, да бъде кротък, да бъде смирен... Това е вече къшей от големия хляб на Учението на Любовта. Това е да градите вече един олтар на истина и да давате стъпало след стъпало в битието на човека. И тогава няма да имате констатация за правда, а живот – живота на вътрешно осветения. Именно затова Христос изпита съвестта на искащите да убият грешницата с камъни – Който е праведен, нека хвърли камък. Хвърли ли някой? Не. Защо? Защото сещаха каква правда иска Той – правда на хармонията, а не на грешника.

Човек лесно констатира неправдата, но когато носи (както десетте праведнички в притчата[6]) гориво за кандилцето си. Колкото и слабичко да светлее в него, той знае (иначе веригата на първородния грях – това, което са ползвали религиите – тежи). Ето в този смисъл беше спасителна мисията на Христос – човек има право на своя воля за развитие, за да може да мине преходността. Пророк Даниил казва: „Да бъде доведена вечната правда.“ (Дан. 9:24). Тази правда е повече от моралния статут, повече от публичната норма – тя е правдата на благодатта! А никоя благодат не се дава незаслужено. Благодатта е заслуженото изобилие на Божия Дух! Иначе няма да се понесе; тя не може да бъде измерена. И в този смисъл много често казвам: Нека щедростта на сърцето не се измерва с пестеливостта на ръката – нека се предостави на него. И тогава наситата е вече не в нарушението на правди, а е дошла от хляба и водата на вечния живот, който дава Христос. А това е свобода от навик, свобода от преходно богатство, което богатият момък не можа да надмогне и затова не тръгна с Христос.[7]

Тогава кои се насищат? Предвидливите девици, които си взеха горивото. Ще се наситят и тези, които, знаейки размера на посветеността, няма да седнат на първите места, за да не бъдат унижени след това, когато дойде господарят и им каже: Отстъпете мястото си на жениха. Ето тази размерност, която правдата е отсъдила, трябва човек да я знае, за да не бъде унижен, а да закопнее за нова правда, за нови пътища.

Моисеевият закон даваше правда, но както апостол Павел казва: Чрез закона дойде правдата, но чрез Христос – благодатта. Тази благодат, която Христос даде с Блаженствата, е благодат на пробудената душевност, която може да жадува и гладува заради правда и тя ще бъде наситена. Насищането не значи, че гладът е утолен; насищането е възможност за нова динамика. И затова утешното не е наситата. Утешното за човека е идеята да служи на нещо, което променя цялата гама от отношения – на човека към човека, на човека към обществото, на мисълта към мисъл за света. Ако този, който е жаден, който е гладен за правда, се удовлетвори в наситата си, той ще остане в полето на неподвижността и тогава няма да придвижи и света напред. И затова копнежът е път, така добре определен в „блажени гладните и жадните за правда, защото те ще се наситят“. Тази благодат само верският живот може да ни позволи да усетим, да познаем; да я направим живот, като я приложим и на дело. И тук е именно разминаването, когато в някои църковни общини се говори за благодатта (това вътрешно осенение на посвещение във Всемирния храм на Планината) само като чакане на благоволение. Не. Тя трябва да бъде приложена като дело! Този, който жаднее и гладнее за правда, ако не я предложи на отсрещния, не е направил нищо от своя глад. Така ние служим във взаимност, за да може да се надмогне една духовна вълна и да се даде път на нещо ново. И затова Христос помоли апостолите и следовниците Си да напуснат дом и родни простори, да отидат пред света с едно „ново вино“ и да наситят гладните и жадните за правда и любов.

Всяко време ще има своите жажда и глад; за всяка духовна вълна ще има и гладни, и жадни. Затова псалмопевецът ще каже: „Във вечна памет ще остане праведникът.“ (Пс. 111:6). И още: „Научи ме, Господи, на Твоя път и насочи ме в пътеката на правдата.“ (Пс. 26:11).

Това е, което четвъртото блаженство дава на човечеството – една идея за живот, която ни прави хармонични с Целостта и позволява да взимаме енергия от Всемирността.

• Блажени милостивите, защото те ще бъдат помилувани.

Петото блаженство е една велика теза, която няма категорично повелителния характер на заповедите „не кради“, „не лъжи“, „не прелюбодействай“, „не убивай“. Йерархията на човешките възможности не е достигнала до пълнотата им, за да не се извършва това, което е забранено. И тъй като строгостта на Правдата нямаше мярка на милост, Христос каза: Който е праведен, нека хвърли камък, след което даде и великия урок на прощението за милост – И Аз не те осъждам, прощавам ти, но повече не греши. С този пример вече милостивите ще имат милост. И те са, които ще живеят и ще работят с благостта на сърцето; те са, които са надкрачили Правдата и не търсят възмездието чрез нея, а чрез Закона за прощението. Сторонниците на Правдата ще стоят на старата римска теза: „Dura lex, sed lex!“ (Законът е строг, но е закон!) Милостивият не. Той може да понесе възмездието на закона, но ще изпълни великата задача на милосърдието. А то не е повеля. Не може да бъде повелено на някого да бъде милостив. Законът казва, законът ограничава, законът дори за войната е сложил повеление, че пленникът не бива да бъде убит. Но милостта човек сам трябва да я прояви – с душата си, с волята си, с ръката си. Всеки може да каже, че е изпълнил закона, но малцина са се питали: „Изпълних ли блаженството?“ Защото блаженството е дар на вътрешна хармония, път за съвършенство. И затова казвам, че актът на милостта е псалом на жертвата! Това е най-великата тайна, която човекът трябва да изгради. Никой не може да прояви по-голяма добродетел от тази – ръката на милостта, действието на милостта да е нотирало псалома на жертвата. Това е, което се иска с „блажени милостивите, защото те ще бъдат помилувани“.

Тук винаги ще правя една голяма разлика между състраданието и милосърдието. Състраданието е един съзерцателен елемент и ако не получи динамика, то никога няма да стане милосърдие. Най-хубавият образец в Христовото учение за този разлика е в притчата за милостивия самарянин. Край пребития и ограбен човек минава левитът, минава свещеникът и никой не проявява милосърдие – законът им забранява за друговереца да се погрижат. Виждат, че страда, но динамика от състраданието да направят милосърдие – нямат. Тогава минава добрият самарянин и като вижда страдащия, слиза от добичето си, превързва раните му и го завежда в близката странноприемница. Ето това е да преминете от състрадание към милосърдие. Въпросът не е в щедростта, не е в това, че самарянинът го заведе в странноприемницата и плати, а в събуденото чувство за милосърдие. Това аз наричам псалом на жертвата. (Цяла Европа сега състрадава на босненците, но никой не проявява милосърдие. Европа праща помощи благодарение активността на обикновения поданик, но за съжаление няма кой в Босна да извърши милосърдие – да ги даде на страдащите.)

Друг подобен пример ще срещнем в древногръцката митология. На Антигона е забранено под смъртно наказание да погребе брат си. Законът е жесток, но тя има друг закон – закона на религията и на вярата си, че непогребаният остава вечен скитник. И тя прие законът да я накаже със смърт, но не и да остави брат си скитник. Това е благостта на сърцето срещу „dura lex, sed lex“. И тази жертва не е само лична. Тя с Учението на Христос е и социална, и всемирна. Ние не можем без Неговото учение и без това поведение на самарянина да осъдим свещеника и левита; ние не можем без апостолското състрадание да направим в битието на езичника спасение. Трябваше някой да страда, за да има блаженството „милост към другия“. И Христос, когато даваше Блаженствата, знаеше, че е обречен на нещо и то ще бъде обяснение за това, което е казал на света: Вземете този хляб и яжте – това е Моето тяло. Вземете това вино и пийте – това е Моята кръв, която за вас се излива. Готовността да даде тялото Си като хляб на човечеството и кръвта Си като причастие на Новия завет беше великата милост, която Христос принесе на Тайната вечеря. Той даде Себе Си! И ако някой не се е почувствал помилван, това значи, че няма душевност за присъствие на една Тайна вечеря. А целият човешки живот е една Тайна вечеря и всяка нощ човек може да я прави; всяка нощ може да каже дава ли му някой хляб, т.е. Нов завет, дава ли му път – път Голготски, който е вече Божествен.

Неизмерима е стойността на това блаженство. Без него нито милост, нито благодат на милост щеше да има; без него Всемирността нямаше да има своя Божий Син! Милостта на Отца, милостта на ангелите, милостта на Всемирността, която беше поведение и живот на Христос, отвали камъка на Гроба, за да даде на човечеството великата тайна – Възкресението! Тази милост е и която даде идеята за Месията. Очевидно беше едно наказание, а в същото време проявеното милосърдие роди идеята за Спасителя. Защо? Защото хармонията на еволюцията няма да се наруши – човек ще стане бог независимо от страданията, които го съпровождат.

Това блаженство ще го намерим символично изразено в свещената еврейска азбука. Първата буква – „алеф“, представлява човек, който взима милостта с едната си ръка и с другата я дава; или въззема отдолу и изнася нагоре. Защо? Защото човекът е проводник на енергии от висшия свят, но трябва да дава. Това е да сте милостиви във физически и духовен план.

Милостта във физически план е грижа към брата, към врага – да превържеш раната, да посетиш заключеника, да отидеш в приютната, да дадеш на странника черпало с вода. Ако човек не може да дава, а само взема, той ще се себевзриви. А този, който знае да дава, той двойно получава. Това не е щедрост – не може да се каже, че Небето е щедро към човека, че Бог е щедър към човека (това са наши измерения), а готовност да се приеме изобилието и да се изходи пътят за съвършенството.

Милостта в духовен план е да не се срамува човек от Господа. Затова рече Христос на учениците Си: Ако се срамувате от Мен пред света, и Аз ще се срамувам от вас пред Моя Отец. Това е и милост, и вярност в служението за духовното развитие на човека.

А обичайте тези, които ви хулят, молете се за враговете си е повече и от милост, и от вярност. То е пробуда, една велика алхимия – да направите злато в онзи, който няма златна руда още.

В Псалом 50 е казано: „Помилуй ме, Боже, по голямата Си милост, и по многото Си щедрости изглади беззаконията ми.“ Значи Старозаветието търси милост за беззаконията. А никъде Христос не каза: „Блажен е този, на когото се простят беззаконията.“ Това е голямата разлика между двете тези.

• Блаженствата не са милост за беззакония. Блаженствата са пулсация на йерархията на богочовека!

И затова Син Сирахов в книга „Премъдрост“ казва: „Блажен е оня човек, който не е грешил с уста и не е бил ранен със скръбта на греха. Блажен е, комуто душата го не осъжда и който не си е надеждата изгубил.“ (Сир. 14:1-2). Ето мъдрецът как е знаел и ето близостта с Христовото блаженство.

С Блаженствата Христос не прощава, а учи. Те са Иаковата стълба за път. Идея за свобода от грехове! Човек, усвоил или приложил едно от блаженствата, е направил десет крачки в пътя на свободата – свобода на душата, свобода на мисълта. Утешения, нещастия – това е външната страна, но и тя има своята необходимост, и тя играе решающа роля. Когато подадената на хромия ръка му помогне, това е утешна милост, за да не го оскърбяваме, че в човешкия живот има и нещастие. Трябва да знаем, че тази възмездност е съпровод, който е резултат на лично поведение, а на това кога, къде и защо – бъдещият човек ще си отговори.

И така, милост е човек да прави живота си свят и молитвата си – живот. Това е голямото тайнство на милостивите, за да не оскъднее Духът Божий и благодатта в Христовата сила. Христос с великата Си милост остави едно назидание: Правете го за Мой спомен! Ако се обръщаме поне веднъж в месеца или в годината към тези блаженства, дори само ако едно от тях спомним и го извикаме на живот в собственото си битие – осветили сме храма, който е потребен за молитва на съвместност с Божеството. Защото е речено: Вие сте храм Божий! И когато извършваме храмопочитанието си само във физиката, нека подберем най-хубавата и чиста храна; когато ще го извършим в храма на желанията, нека пресеем желанията си; но когато ще извикаме Великото божество на спомен за Неговата жертва, ще трябва във висшия си храм, в своята светая светих, да сме дали всичко, да сме направили този акт на милост, който е псалом на жертвата. Нека той да свидетелства и извърши нашето преображение. Така ученикът и Учителят правят една връзка и ученикът става мост между Учител и човечество. И затова Иоан Богослов казва в посланието си: Имайте и вие с нас общение, а нашето общение е с Отца и Неговия Син Иисуса Христа.

Милостта като дар на милостивите е страница от личната ни книга на живота. „Блажени милостивите, защото те ще бъдат помилувани.“ А помилуваните са вече пътници с чисто сърце, което ще ги отведе към трона на Отца!

• Блажени чистите по сърце, защото те ще видят Бога.

Боговидството е една от най-великите тайни и една от най-висшите йерархии, за които човекът е предназначен, но за него е необходима подготовка (учениците, адептите и Учителите са работили хилядолетия за боговидство).

Какво значи да е чисто едно сърце и да не бъде смутено в избора си? Да е освободено от привързаността на ума, от страстта на желанията, от ограниченията на волята, които имат свои полета, свой терен и своя жътва. Неслучайно Христос каза: Жътвата е готова, но жетварите са малко. В човека ще изкласяват и волята, и страстите; мисълта ще плоди в една или друга „растителност“, но голямото кое е? Не да приготвим сърпа, а да приготвим ръката, която ще бере плодовете – ръката на благоразположението. И когато сме освободени от всички пристрастия, тогава чистотата на сърцето може да ни даде виждането на Бога.

А какво значи да се види Бог? Това е невъзможно като въображение, но реално като самата действителност! Кога е дадено боговидение на човечеството? При Богоявлението! В окултното знание то отговаря на втората степен от посвещението. Първата е Рождеството, при което трябва да е в наличие благодатта на Пратения. Винаги правя разлика между ражданията и Рождествата. Ражданията са историческа потреба на народа. Рождеството е духовна необходимост на еволюцията за съвършенството.

На този велик мистериален акт в Космоса – Богоявление, се извърши една от първите мистерии на Христовото предназначение. Иисус имаше предопределението да мине една подготовка, за да осъществи едно предназначение – да даде идеята, че човек не бива да мрази, не бива да има враг; че човек трябва чрез будността на Любовта като знание и като светлина в Пътя да намери прощение. (Това, което няма да има заник и което ще бъде вложено и в бъдните Учения.) Прощение първом като свобода от кръвната връзка! Това беше голямото в учението на Христос – не напъдване, не чуждеене, а свобода. Човекът, който търси думи за вечен живот, не може да бъде във веригата само на своето кръвно родство! (А свободата, която има в избора си, не е свобода да отрече своя род.)

Другото, с което Христос направи преобрат в световното мислене, това беше свободата от страх пред Бога. Страхът като праг за боговидение е най-страшното, което намираме, особено в юдейската религия! Там даже като въображение това е невъзможно – „Лицето Ми не можеш видя, защото не може човек да Ме види и да остане жив.“ (Изх. 33:20). Това беше казано на Моисей. Но тогава какво значи да е реално и възможно като самата действителност да видим Бог? Христос Го каза: Ако вие в лицето на вашия брат не видите Бога, тогава каква почит към Бога сте дали? Значи първото нещо, с което трябва да укротим страстите, първото нещо, с което ще трябва да вземем сърпа в ръката си, за да пожънем плода на лошата воля или на неблагоприличната мисъл – това е да знаем, че в лицето на всеки като реалност трябва да виждаме Бога. И тогава вече можем спокойно да отметнем булото, което хилядолетия стои над човешката мисъл и над човешкото развитие – страха от Бога. Трябва да се освободи човекът, да отметне булото, с което Моисей беше заметнат. Защото как ви е родил тогава този Бог, Когото вие не можете да гледате, и защо Му са страхливи чеда?!

Само чистите по сърце могат да видят Бога! Ето двата полюса – не Бог е, Който е страшилище за човека, не Бог е, Който може да изгори човека, а човекът е, който, нямайки чисто сърце, изгаря или си слага булото, за да не види Бога. (Бог винаги ще го вижда, колкото и була да си слага.) Бог трябва да се живее – а животът страх ли е?! Бог трябва да се осъществява – а непотребност ли е човек да се осъществи?! Това значи да спре растежа на детето като потребност както биологическа, така и даваща възможност на Бог да се изяви в него – на 7, 14, 21, 28 години.

Ето това трябва да направи човекът – в лицето на всекиго да вижда Бога, а Бог никога не е лош, никога не е неприятен. Ние помежду си имаме неприятности, имаме и непоносимости – не само лични, защото сме свидетели и на социални земетръси – точно затова, защото имаме скрит образа на Бога, имаме внесения страх от Бога. Друга е обратната теза: „страхът от Бога спира човека в лошото“, „страхът от Бога създава моралните и социалните закони“. Да, но този страх, който е създал законите, както сме свидетели и днес, не е спрял престъпленията; този страх, който е създал моралните подпори на човечеството, не е спрял неморалните действия. Значи има някаква грешка – или лошо е преведена волята на Бога, или сърцата не са достатъчно чисти да Го видят. Безспорно, моралните повели са важни, но дали те изхождат от нашето земно битие към Бога, или Божията воля е въплътена в моралните подпори. Бог не създава злото! Това е голямото, което трябва да преобратим в душите и сърцата си. Много пъти съм казвал: злото не е персонално, не е дело на Бога. Тогава? Трябва да сложим на преценка всичко, което е градило храмови стени, защото и в храма човек може да греши. В храма беше забранено да се яде хлябът на предложението, както е казано в Старозаветието, но Давид отиде и яде, когато имаше нужда. Това не е дързост да се отрече светостта, а възможност, която всеки човек носи, за да преобрати един живот. Същото впоследствие намираме в Иисусовия път – преоценка по отношение съботата и доброто, което човек трябва да прави. Той донесе свобода по отношение този страх от Бога със смелите и чакани думи за вечен живот – Аз и Отец едно сме!, стига да се постигне това, което на Планината с Блаженствата Си рече. И именно „блажени чистите по сърце...“ дава правото на човека на боговидение!

А това боговидение, както споменах, е демонстрирано, изведено е вече от залите на посвещенията пред световната мисъл с Богоявление. Когато Иисус се кръщаваше, когато гласът на Провиденцията рече: Това е Моят възлюблен Син, над Когото е Моето благоволение!, се извърши мистериалният акт на Всемирното боговидение. Бог се явява, но се явява в Своята ипостас – Светия Дух, под формата на гълъб. И там тези, които имаха чисто сърце, Го видяха. Следователно пред човечеството е дадена не съблазън, а реална възможност да присъства на боговидение. Тук Христос, Който вече даваше битие на човечеството с „блажени чистите по сърце, защото те ще видят Бога“, разкри една йерархия на виждането – едно преминаване от Третата ипостас в Първата. Представете си каква подготовка е направена, каква голяма част от Иаковата стълбица е извървяна.

И къде е средоточието на тази будност за боговидение – сърцето! Цялата древност е приемала сърцето като извор на духовно мислене, като скрижал, в който Бог е писал заповедите Си. Затова в Старозаветието е казано още от пророк Исаия: Този род с устата си Ме хвали, а в сърцето си не Ме почита. И Христос впоследствие ще допълни: Не онова, което влиза в устата, ще ви омърси, а това, което излиза от сърцето ви. А апостол Павел казва: Милосърдният Господ да даде и на нас, всички братя, просветени очи на сърцето.

Въобще сърцето като формула на знанието и като извор на познание в четвъртата и петата коренна раса беше орган на свещеното мислене. То е символ и на Свещения Граал, където е събрана кръвта от петата рана на Христос. В окултното знание сърцето (по схемата на събудения Кундалини) е четвъртият център, който дава универсално знание – разбира се, не онова Всемирно знание на седмия център. Сърцето дава универсално знание за присъствие на нашата духовност във Всемирност.

Затова Давид ще каже: „Сърце чисто създай в мене, Боже, и правия дух обнови вътре в мене.“ (Пс. 50:12). Ето когато се е зидало сърцето на чистотата, какво е било необходимо – правия дух обнови в моята вътрешност. Духът не може да обитава там, където още човекът си играе.

• Човекът трябва да осъзнае, че е творец и сътворец с Отца си. Една велика тайна му даде Бог още изначало – Той сътвори Адам, но на Адам се даде правото да ражда!

Това човекът трябва да съзнае в битието си на съработник с Отца. За чисто сърце се говори от всички светители. Така например свети Антоний Велики, когото считат за баща на монашеството в християнската религия, казва: Пазете сърцето! Този първи монах на Християнството нито е знаел да чете, нито да пише, но ето – Пазете сърцето! А свети Макарий Египетски казва: Работете за сърцето! Как може да работи човек за сърцето? С духовност, с мисъл – няма в него градина, която трябва да се копае, има знания, има таблица на морала, има молитви, претворени в дела. Йоан Лествичник писа: Сърцето е око на Духа. В този смисъл и апостол Павел в посланията си казва: Духът всичко може, даже и в глъбините Господни може да надникне. Ето колко много е казано за чистотата на сърцето. И в културата на познанието сърцето наричат „сърдечното око“, „съзерцателното око“ – символи на пробудено духовно състояние. Но никой не беше изрекъл така съвършено, както Христос: „Блажени чистите по сърце, защото те ще видят Бога.“

В окултната наука за чистите по сърце казват, че те носят мантията на Аполоний Тиански. Аполоний Тиански (починал 97-та година сл. Хр.) е един от изумителните философи и теолози, един от най-големите чудотворци от Питагоровата школа. Някои са го сравнявали по чудотворство с Христос. Неговата мантия е била трипластна, трисветителна – израз на защитна чистота, която предпазва човек да не бъде докоснат от всекидневието и от хлевоустието.

В „Бхагавад Гита“ Шри Кришна, когато дава съвети на Арджуна, също говори за чистотата на сърцето и окото на прозрението: Истина ти казвам, не може твоето земно око да понесе блясъка на това съзерцание, ето защо ти давам божествено око. Разбира се, под „божествено око“ не се разбира третото око – то може да вижда светлини, но не и Бог още. И тук е грешката на някои, когато са видели мисъл-форми, да казват: „Видях с очите си Бога.“ И Кришна добре рече на ученика си – давам ти божествено око, защото твоето земно око не може да понесе блясъка на това съзерцание. Ето каква йерархия се изисква, за да се позволи това прозрение или това съприсъствие с Бога.

За това божествено око Христос на Планината рече: „Блажени чистите по сърце...“ – за да може окото им да види Бога. Забележете, Той не казва на човека: Аз като Божество ти го давам! Това не е награда на благоволението, което времето или дадена изповедност дава – не. Човек сам трябва да събуди и осъществи божественото си око.

Това е различното в Учението на Христос, дадено в Блаженствата – няма нито награда, нито наказание! Приканени сте! Затова Блаженствата за мен са послания към човешката будност. Човек ще види Бога, но ако има чисто сърце. Следователно той е, който трябва да се бори за чистота!

Чистите по сърце имат жилище в Господа и в този смисъл Христос казва на учениците Си: Аз отивам при Моя Отец в Царството Небесно, за да ви приготвя жилища. Чистите по сърце са тези, които могат да опазят заповедите на Господа – Христос казва: Ако изпълните Моите заповеди, сте Мои! Но ако сте пленници на вътрешната си кавга, ако сте подвластни на сладострастието в личния си дом, ако се отвърнете от Пътя, защото имате да погребвате някой или да продавате богатство, не може да се говори за чисто сърце. Богатият момък поиска от Христос живот вечен, но не можа да се прости с богатството си. И все пак той имаше поне едно преимущество пред другите – че попита какво да направи, за да има вечен живот. Веригите го държаха, но поиска! А Христос беше казал: Искайте и ще ви се даде, чукайте и ще ви се отвори.

А за да се даде този дар на чистотата на сърцето, ще трябва отделният човек да прояви оная любов, която Христос и като битие, и като Учение, и като импулс даде на човечеството. А тя какво беше? Да възлюбиш врага си; да възлюбиш самия Него, защото – „Който Ме люби, възлюбен ще бъде от Отца Ми; и Аз ще го възлюбя и ще му се явя Сам“. (Иоан 14:21).

Това, което една религия не смееше да го направи като официална изповед, Христос го даде – Себе Си, като възможност за съжителство с Отца. Нещо повече, Той доведе човека до най- голямата тайна на присъщност на Синовност – Единосъщие с Отца!

Ето през колко предпоставки, през колко преддверия трябва да мине човекът. Така ще разберем и колко отговорно е съграден всеки храм. Преди да се влезе в Светая Светих, трябва да се изходи придворието, трябва да се изходи вътрешният храм, трябва да се спре човек на солея и чак тогава, ако има дързостта – или както Христос каза: Да се явя Сам – да разтвори дверите на Светая Светих, ще може да влезе в служение и в живо виждане на Бога. Това, което евхаристията върши в своята приложност, но и в своята мистичност, е едно виждане на Бога като тяло и кръв. И така постепенно чрез тайнствата човек върви, за да влезе в свещеното – Светая Светих.

Кои са чисти по Сърце? Тези, които могат да пият Моята чаша, да понесат Кръщението, с което Аз се кръщавам; да откъсат тялото си, за да го направят хляб на любвеобилието за всеки, който ги заобикаля. Това поиска Христос и от двамата си ученика, когато потърсиха сядане отляво и отдясно в Неговото царство[8]. И тогава, когато те казаха: Да, можем!, Той какво им рече: Не зависи от Мене – това ще реши Моят Отец! Ето защо в Блаженствата няма повеля: „Правя ви чисти по сърце – идете да видите Отец!“ Не! Човек трябва сам да го осъществи, сам трябва да изнесе Голготския си кръст и да направи тялото си хляб и причастие. Това се изисква от него. И когато навикне да къса тялото си за обич, за жертва за човечеството, когато изходи този път и познае великата тайна, наречена Възкресение, тогава наистина може да каже: „Ще видим Бога.“

Защо трябваше да се види Бог? За да бъде човекът освободен от покаянието, което Иоан Кръстител поиска. Христос каза: Бог е Любов, Бог е Дух и само с Дух и Истина иска да Му се молите. Той е Вечният Живот, Той е свобода от съображение, Той е, когато не се чуждееш от врага си, когато си надмогнал в грешния да не виждаш сламката, преди да си оценил гредата в собственото си око.

А ще види ли всеки Бог? Да! Но кога? Когато няма съмнение! Авраам прояви несъмнение в жертвата на сина си и затова чу думите: Спри! Ето жертвата. Следователно когато човек няма съмнение и когато занесе сина си (своята душевност) в жертва пред олтара, тогава може да чуе гласа и да види Отец. А още с първия акт на Завета (акта на обрязването), който Авраам направи с Отца, той е осиновен. Така, когато човек е обрязал сърцето си, всъщност е направил приноса си към това битие.

Ето колко пътища според йерархията на възможностите са ходени, за да може да се стигне до Възкресението, когато храмовата завеса се разкъса, за да се отвори Светая Светих за всеки, който присъства в собственото си вътрешно разпятие. А Христос беше казал, че човекът е храм Божий, в който Той обитава и ще направи с него взаимна молитва. Този храм е, който трябва да бъде достатъчно чист, та светилникът (четвъртият център – сърцето) когато вземе от своята вечна енергия, да освети целия храм, който безспорно ще бъде обиталище на Отца.

Словото Божие е една жива действителност и ако така погледнем и на това блаженство, не можем да хвърлим сянка на съмнение, че ще видим, че ще познаем, че както Христос беше рекъл: Аз и Отец едно сме, ще бъдем в едно и тогава виждането ще бъде вътрешно съзерцание.

А дали този храм, в който ще влезем, дали този светилник, който ще запалим, е нашето само физическо зрение, първият наш храм? Да, това наистина е първият ни храм, но като имаме представа какви са желанията му, това ли е пристанът, в който ще дойде Светлината и ние ще я видим?! И възможно ли е с тези очи?! Явно е, че се касае за един престол на висшето духовно поле. Разбира се, материята не бива да бъде отричана, а трябва да се одухотворява. Пътят на одухотворяването постепенно ще ни отваря зрение. Ето защо сърцето – Чашата, Свещеният Граал, Космичното съзнание (в размера на четвъртата ни будност), ще трябва да надмогне желанието ни за физическо зрение.

Следователно боговидството е наша привилегия, стига Мъдростта като обезание, като задължение да е дала пътя чрез Светлината да очистим сърцето си, за да го осветим с виждане. Този път за едни е дълъг, за други – престръмен, за четвърти – жертвен, а за пети е добре дошъл, защото трябва да свършат велико дело. Този, който може да бъде смутен от една неподвижност на своята духовност, блажен е, ако тръгне. Не само е дързост да смените обиталището, но е подвиг да го напуснете.

В цялата тази мистерия – блажени чистите по сърце – има нещо, което винаги ще ни вика, защото будният у нас иска да се намери в единство със своя Баща. Така и блудният – изходи света, даде услаждение на исканията си и тревога на сърцето си, но реши да се върне при своя Отец[9]. Той намери благоволение и с това даде основание, че всеки може да се върне при Отца си. Казвал съм за тази притча, че не в разкаянието се състои нейната същност, а в завистта на по-големия брат за щедростта на бащата.

А кой у нас е по-големият брат – мисълта ни спрямо чувствата! Ако простим на едно събудено чувство – ако в сърцето си сме пожелали и простим – мисълта е, която завижда. Защото Духът винаги ще прощава, но съображенията на мисълта слагат верига на събуденото ни чувство да обичаме врага си. А Бог винаги ще е щедър към Своето дете. И не бива в щедростта Му да завиждаме, че на някого е дал дар по-голям, отколкото ние сме получили. Защото нашият съд е съд на очите и ума, а Неговият съд е съд на Божието виждане. Когато можем да се прозрем в целостта на своето развитие и във жертвата на своето служение, тогава ще имаме в себе си смирението да признаем отсъдата на Великите за справедлива, макар и неудовлетворени. А това е импулс да се разгърнем в служение.

И затова тези, които са извървели един път, за да могат да дадат на сърцето си чистота и то да получи осенението да види Бога, вече са разменили стойността на сърдечността с чистото сърце. Много е важно да се разменят тези стойности, защото чистосърдечието не е още чисто сърце.

• Чистосърдечието е поведение на нравствен норматив, а чистотата на сърцето е цялост на живота! Всички други добродетели могат да сътрудничат, за да се направи този принос, но само едно поведение на сърдечност не е чистота на сърцето.

Чистото сърце е живот, който сме издействали, за да махнем булото и да можем свободно да зрим най-великото – Бога. Достатъчна е тази дързост, за да кажем след това: Аз и Отец едно сме, Аз работя това, което работи Моят Отец. Ето това е единство, което чистият по сърце може да достигне. Представете си колко мистериален е бил актът да се види Бог и колко реален е, когато е изречено това блаженство!

Във всички религии е подсказано, че сърцето е обиталище на светостта и приемник на мисълта и мъдростта. Човечеството безспорно ще премества своите духовности в други органи, с които ще приема енергиите на Мъдростта, Истината и Свободата. А те – като еволюционни пулсации, ще бъдат давани и човек ще трябва да ги приложи. Тогава великото блаженство: „Блажени чистите по сърце, защото те ще видят Бога“, ще бъде големият принос на съработниците на Отца във великата мисия за Мъдрост, Истина и Свобода!

 

Ваклуш