„Аз трябва да съм в онова, що принадлежи на Отца Ми!“
(Лука 2:49)

Благодатта на Планетния Логос беше Денят започна[1] и този Ден няма да свърши за двадесет и четири часа, както считат онези, които се съмняват и нямат преданост към великото дело.

Ще се опитам да осветля един доста странен въпрос, един от трудните проблеми в психологията на човека и във всекидневно социалната тревожност, както и приложността на този проблем в живия живот. Това е Преданост и Отговорност.

Като етимология тези понятия могат да се намерят във всеки тълковен речник и затова няма да се спирам на нея. Като концепция е безспорен факт, че те могат да бъдат в гамата на едно религиозно етично учение. Но като прозрение те могат да бъдат предупреждение за едно събитие, което консумира енергия за нещо ново. И точно затова искам да се спра на Предаността не само като вярност, а и като предсещаща трепетлика, която, преди още да е дошъл вятърът, знае; като усетността на птица, която, преди да е започнал земетръсът, започва да пее своята тъжна песен. Това е преданост в грижата за сигурност. А когато дойде и отговорността, тази птица (която е майка или баща) ще си даде живота в опазване на своите пилци. Така трябва да се схване този момент в учението за предаността, което в същото време е и едно обучение; и в учението за отговорността, което в същото време е не само жертва, но и принос от едно царство към друго.

Предаността може да ви приготви, тя е свидетелство за земно битие, за вярност. Всички земни царства имат една преданост към човека – четвъртото царство. Тази преданост е да доставят сигурност за битието му, а той в предназначение и отговорност за тях да положи грижа за развитието им. И затова съм казвал, че не само ние трябва да благодарим на земята, а и земята трябва да благодари на ръцете, които знаят как да я обработват. Земята не е само пръстта, тя е всичката живителност: като се започне от кристала и се свърши до нейното най-велико царство – човека. Една благодарност към плода, който ядете, една дума на благодарност към животното, което ви е обслужило в битието, е чудесна вибрация към цялото растително и животинско царства. Това е Предаността.

Но само Христос можеше да каже на ученици Си: Ще отида в Царството Небесно, за да ви приготвя жилища. Ето вече част от дълга, който изпълнява към това, което е взел със Себе Си. Това е вече Отговорност! Предаността е поведение за сигурност, а Отговорността е дълг към Отца. Именно Отговорността е, която води до жертвата. Ако някой няма отговорност, не може да извърви пътя на жертвата – той само извършва своя обикновен биологически и социален ход. А тя, социалността, от своя страна, градира правни нормативи – права и свободи. Но това е удовлетворение на ума. А някой питал ли се е какво е правото на неговата душа?!

За Предаността и Отговорността като начин на живот, или като формула на живот, има един много странен епизод в Евангелието на Лука, глава 2, стихове 41-50. Ще се спрем на тях, за да видим къде е живецът на Предаността, каква е нейната задача и къде е тронът на Отговорността и победата на себежертвата.

• 41. Всяка година родителите Му ходеха в Иерусалим за празник Пасха.
• 42. И когато Той стана на дванайсет години, те отидоха в Иерусалим по обичая на празника;
• 43. а когато се връщаха, след свършване на празничните дни, Отрокът Иисус остана в Иерусалим; и не забелязаха това Иосиф и майка Му.
• 44. Като мислеха, че Той върви с дружината, изминаха един ден път и Го търсеха между роднини и познайници;
• 45. и като Го не намериха, върнаха се в Иерусалим и Го търсиха.
• 46. Подир три дни Го намериха в храма, да седи между учителите, да ги слуша и запитва;
• 47. всички, които Го слушаха, чудеха се на разума и отговорите Му.
• 48. И като Го видяха, смаяха се; и Му рече майка Му: Чедо, защо ни направи тъй? Ето, баща Ти и аз твърде много се измъчихме да Те търсим.
• 49. Той им рече: защо сте Ме търсили? Не знаехте ли, че Аз трябва да съм в онова, що принадлежи на Отца Ми?
• 50. Но те не разбраха казаните от Него думи.

„И когато Той стана на дванайсет години, те отидоха в Иерусалим по обичая на празника.“ Ето традицията – „по обичая на празника“. Не отиват да правят празник, а на празник. И затова религиите в своята устойчивост са показали най-трайно присъствие в историята, защото много голяма е тяхната територия на съжителство – с чувствата ни, с мислите ни, с интуицията ни, с Божествената възможност. В този дълъг живот, те се превръщат в традиции, които някой трябва да промени – това, което душата ни трябва да търси, е да си прави празник, а не да отива на празник.

„И когато Той стана на дванайсет години...“ В световните религии стои един много интересен момент – за дванадесетата година на белязаните деца. Зороастър на дванадесет години беше учудил магите, Буда – също. Това е една много особена година, сумата от цифрите – едно и две – на която прави три. Три – сакралното число на Съвършеното единство, на Троица Единосъщна.

Кои енергии съхраняват в себе си Единицата и Двойката, за да направят Тройката? Единицата е Великата индивидуалност – Безграничността, независима от социалния живот и развитието. Но, от друга страна, тя е единство – част е от Троица Единосъщна. Единицата е вън от полярностите. И тя е, която опложда. Докато Двойката е полярна – Ин и Ян, както казват старите китайски учения, или добро и зло, но тя ще трябва да приюти в себе си плода и да го роди. Тя е, която ще създаде символа на полярността, за да роди Троица Единосъщная, да роди Божествения Дух, Който осенява, Който е триипостасен, но единосъщ.

Единицата също е и лидерство като желание за индивидуализираност, каквато Буда подчертава в своето поведение и служение. А полярността, която носи Двойката, е дадена в съня му и в предсказанието, което получава от Асита. Там ще се сблъскат реалност и изградена вътрешна представа за живот – огорчението, когато види стареца, болния, смъртника и мъдреца в одеянието на просещ монах и изградената нереалност.

Ето защо са дванадесет години, ето защо 12 лежи в пътеката на тримата големи религиозни сътворители.

„И като Го не намериха, върнаха се в Иерусалим и Го търсиха.“ Кое е най-странното в този епизод? Предаността, която трябва родителят да прояви в загрижена сигурност за Този, Който след това ще изяви отговорност. Отговорност пред Онзи, на Когото принадлежи!

„Защо сте Ме търсили? Не знаехте ли, че Аз трябва да съм в онова, що принадлежи на Отца Ми?“ Забележете същината на принадлежността, вътрешното съзнание за Троицата – да принадлежите на онова, което е на Отца ви.

Едва ли някъде може да се намери толкова избистрена, толкова изчистена предназначеността като формула на отговорност. Иисус още не е сложил одеянието на всичката благодат – Той не е минал Кръщението, не е отишъл в пустинята на Изкушението, не е дал Блаженствата, не е на Таворската планина, за да направи Преображението Си – а каза къде трябва да бъде.

Това е Отговорността, която виждаме след това в Голготския път, в Разпятието, във Възкресението. Той винаги е свидетелствал, че принадлежи на онова, което е на Отца Му, защото знае и казва и на учениците Си: Вие сте дом Господен, вие сте обител на Светия Дух. Вижте изначалността, предназначението и преданието, че Той трябва да бъде – преданието на пророците, че заради дома на Отца Си Той ще претърпи големи страдания.

И ето как двете тези се събират – както да бъдат разграничени в техните възможности, така и набогатени в тяхната същност – тезата на Отговорността, която е поведение на предсказания, посветения, обречения, предназначения, и тезата на Предаността, която е родителско задължение. Единият ще каже в чувството си на отговорност: Аз трябва да бъда там, където е домът на Отца ми, а другият: Чедо, защо ни направи тъй, с баща ти твърде много се измъчихме да Те търсим. Никой родител не трябва да се лишава от преданост да отгледа за света онова, което идва, а предназначението и отговорността на това, което е дошло, ще му определи пък присъствието в културата, в Духа, в Божието дело. Родителят не може да не прояви преданост! И точно в този смисъл има заповед във всички религии: „Обичай родителите си!“ Защото те са, които проявяват преданост като форма на грижа и като акт на сигурност в битието, което имаме тук.

Предаността е хубавата болка на грижата. Предаността е същност на родителя. И кой беше първият ни родител? Адам. В него беше всичко – той даде подслон, той даде име на всичко родено като жива душа. Ето това е преданост за сигурност!

А какво беше Адам? Мисъл! Нашата грижа е Ева – животът, цялото потекло. Къде трябва да отиде Адам, къде трябва да го намерят? В храма, който е негова присъщност дадена, защото той е син на Отца си. Там го намират! Какво има там? – учители, мъдреци, велики тайни. Значи в собствения си храм трябва да търсим своя учител, своя мъдрец, своите велики тайни. Там ще ни намери нашият родител, който е загрижен, но в същото време, унесен във всекидневието, ще се лута три дни, за да ни търси. Три дни – три дни и в гроба преди Възкресението! Предаността на нашата майка – желанието, и нашият баща – мисълта, ще ги върне от път, за да потърсят храма и в него ще намерят своя син. А Иисус не каза: „В този храм съм“, не каза: „Ето тези учители Ми дават мъдрост“ – не, говори за всемирния храм на Духа Си, говори за Вечния Си причинен свят. Ето разликата: причинността ни, духът ни принадлежи на Отца, а мисълта, чувствата – нашите Адам и Ева, в храма ги учи учител!

Така с грижовност майката и бащата отиват да намерят своето дете – за да му осигурят бъднина – чедо, защо така направи, че ни разтревожи? Значи какво трябва да направим – да разтревожим своите майка и баща, за да ни потърсят, а ние да им кажем, че сме там, където е Отца ни. Иисус трябваше да напусне традиционното връщане назад. Родителите Му мислят, че е с дружината си, а Той е вътре в храма с учителите Си, с душата Си, с целостта Си – но принадлежи на Отца Си! В този смисъл можем да говорим за универсалността на Духа.

Предназначението на Иисус е именно в тази отговорност – да бъда в онова, което принадлежи на Отца Ми. Това е велика тайна, която Той на Своите още дванадесет години носи като вътрешно откровение на цяло едно учение. Преданост, която ще събуди отговорност. Това е най-великият жертвен момент – път, който трябва да се ходи. Затова и в прощалните Си думи ще им каже: Аз ви обичам и вие както Ме обичате, така и Той ще ви заобича. Това е не причинено страдание, не тревожност, каквито майката и бащата имаха, а приложена жертва в изпълнение на Отговорността.

За мен този образец е най-изчистената душевност на Предаността и най-подчертаното действие и поведение на Отговорността – едновременно и като реалност, и като мистика. (Ако някой мисли, че Светото Евангелие е само реален израз, но не и една вътрешна мистична загадка, той минава само по повърхността на Христовото учение.) С него светът започва едно ново развитие, едно ново битие.

Светът имаше изминати известни стълби, в които сам човекът не е присъствал, а го е водил неговият Отец – великата себежертва на Авраам да заведе сина си Исаак на заколение. Така че историята на духовната ни будност за принадлежност е вървяла. Авраам беше принесъл жертвата, а Иисус можеше да каже вече, че е там, където е Неговият Отец; Авраам трябваше в лицето на своя син да заведе себе си в жертва – Синът бе дошъл вече сам. Но Той беше и там, където свидетелства чрез Своя баща Авраам, че е готов – и тогава предаността минаваше стълбата на верността, а се чакаше вратата на служението, което ще определи жертвата.

• Идеята за жертвата е в това да се чуе гласа, да се покаже преданост, и отговорността в изпълнение на жертвата – в лицето на Сина Божий – да остане за Всемирния Баща.

Авраам е освободен от такава отговорност, но той има друга – отговорност към Адам – да стане баща на народите. Това е преданост към Отца и отговорност към Адам.

И в световната история, и в митологиите имаме такива образци. Законът за предаността непрекъснато се свързва с една степенувана будност за отговорност. Така Дидона показа преданост, като съхрани и осигури битие на нейния любим, на Еней, до часа на неговата потреба да основе нов град – Рим, да основе нова вяра. Ето аналогията с Авраам: принасяш сина си – основаваш родовото начало, жертва се любимата ти – основаваш Рим. Обричане, за да се изпълни волята на Отговорността. Предаността в чувство на вярност съхрани Еней и когато потрябва вече отговорност, Дидона изгоря, за да не пречи на свободата, която трябваше да изгради новия Рим. На Авраам му се каза: „Ето жертвата.“ На Еней – „Кладата те освобождава.“ Но Иисус каза най-достижимото в световната религия не, а в световната битнина: Аз съм Възкресението и Животът. Ето как можем да наречем Отговорността – Възкресение и Живот! Значи Отговорността има право на Възкресение и Живот, а Предаността – на подвиг и послушание. Тези образци – Авраам, Иисус и Дидона, правят един триптих на преданост и на отговорност; на вярност и на жертва.

След като дванадесетгодишният смая със словото Си и с въпросите Си старите учители и старите мъдреци, Той им показа и Пътя. Иисус учуди онова, което довчера Го е учило, онова, което довчера беше култура, и след това тръгна по пътя на посвещенията – Кръщение, Пустинна изповед, Планината на Блаженствата, Таворската светлина, Съд и Страдание, Възкресение, Възнесение. Ето – това е дванадесетгодишният!

Той трябваше да махне съмнението за ходения път; трябваше да свали дрехата на покаянието, която Иоан Кръстител поднесе и която беше вървян път; трябваше след това да каже на Петър: Махни се от Мен, сатана, защото повече мислиш за земните неща, отколкото за небесните. Ти не си вкусил още от предаността и не си дал урока на отговорността, но знай, че досега те препасваха Моите ръце, утре ще бъдеш препасан от чужди. И наистина Петър беше разпнат с главата надолу. Този, който ведно с целостта на апостолския сомн, разнасяше едно ново учение, трябваше да обърне Юдейството с главата надолу, за да даде път на Любовта и Прощението. Петър беше вадил нож в преданост, която нямаше стойност, защото нож в предаността не е добродетел. Друг е въпросът, когато апостол Павел каза, че ще препаше (и препаса) меча на словото. Да, такъв меч можете да вадите. Но реален нож, не. Преданост не се брани с нож, а с Отговорност. Затова апостол Петър получи свидетелство, че, тъй или иначе, Юдаизмът ще бъде с главата надолу обърнат. И наистина с идването на Христовото учение си отиваше една цивилизация, хилядолетна цивилизация на каторжно внушение за страх от Бога. А когато една цивилизация се освобождава за нова духовна вълна, тя непременно има смут на неверие, непременно има формула на насилие. Христос каза: Насила се взема Царството Божие. Насила – значи трябва у нас каторжниците да освободим; трябва с една нова будност, с едно ново светило да отидем в друго царство и там да приготвим нови жилища. И Христос точно това направи. Той отиде в душата на всекиго, Той отиде в социалната молитва на човека – от всекидневния хляб до свободата от изкушение и право на волята на Отца. И всичко това, за да направи жилища – волно мислене, което ще ни изведе нагоре!

Ето защо трябваше да се даде нова пътека, да се изгради нов храм, да се извърши ново светителство. И Той го рече: Не жертви искам, а милост. А този, който иска да опази от посегателство милостта, трябва да бъде предан на учението Му Обичай врага си, и предан на делото Му! Предаността не е само към Учителя, защото Той не би искал преданост, ако нямаше дело. В Учителя велико е това, което дава като Учение, другото е осенение на Небето. И тогава тази преданост е съхранение на Небесната даденост, но не и на личността. Личността на Иисус беше достатъчно охулена. Същото е и със Зороастър, както и с Буда.

Значи предаността, която майката и бащата показаха в грижовността си да Го търсят, е грижа за сигурност и съхранение на ценността, която ще се даде. Това е Преданост! Преданост към онова, което иде; преданост към онова осенение, което ще стане битие! А Отговорността трябваше да Го положи във великата гробница, за да възкръсне. И когато Зороастър, заведен при Ахура Мазда, иска безсмъртие, му се каза: Не! Искай смърт, за да познаеш възкресението. Защото Възкресението е животът на безсмъртието! Затова трябва да се поиска смърт, за да се познае Възкресението. Иначе няма да минеш през веригата на великата тайна – вратата Живот-Смърт, вратата Смърт-Живот.

Това, което Христос в деня на Своето Възнесение им каза, беше: Ще ви пратя Утешителя, за да ви спомни онова, което съм говорил. Преданост значи към какво? Към това, което е казал. Майката и бащата Го търсиха, да Го съхранят; предаността на ученика е към казаното, за да го съхрани – жертвата ще дойде, когато го приложи. А как се съхранява духовна ценност, как се съхранява будност? Като пожертваме сърцето, като разгърлим огнището и като сложим на кладата себе си, за да оцелее ценността – един Еней, който трябва да основе нов Рим; като сложим живия Христос от кръста в гробницата, за да оцелее великото учение „Обичай врага си.“

И в този смисъл Предаността е освобождение. Вие сте дом Господен – една свята обител, която трябва да послужи, както Адам в цялост послужи на Отца, за да изведе от него Ева, за да създаде човешкия род. И Адам взе преданост, като показа отговорност към Отца си. Така Бог го изграждаше.

• Затова не приемам тезата за първородния грях, защото идеята за Двойката, която е полярност, е и импулсът, и потокът на познанието, а със сливането ни с Отца става Тройката.

Предаността и Отговорността създават морал на вярност. Те създават една нова духовна енергия, за която ще се иска нова психоустойчивост. Наистина, каква устойчивост е била нужна на родителите в положената грижа за преданост! Колко много енергия в мисъл са излъчили бащата и майката в търсене на нещо, което не знаят къде е. Тази психическа устойчивост на предаността дава основание на онзи, който ще носи отговорност, да прояви воля, да има цел и да направи служение. Предаността е устойчивост, морал, който никога не може да слезе от гърба на човека, а Отговорността е воля за нов път, цел, която е идеал за себе си. Иисус трябва да има идеал за Себе Си! Какъв беше този идеал, с който Той фактически даде най-хубавия плод в историята на човечеството? – Аз и Отец едно сме! А как изрази служението Си – в жертва за другия! За един ли само тази отговорност прояви – за онзи болен, на който каза: Иди в Силоам, умий се и ще прогледнеш – не, за всички! И как я изпълни – с предаността като подвиг. А преданост, която е морал и вярност, която е психическа устойчивост спрямо поведението на социалния фактор отиде на Голгота с близките. Те я показаха – майка Му, приятелите Му; Иосиф Ариматейски даде гробницата си; мироноските искаха да Го помажат. Но Той им посочи изходeн път на отговорност. И четиридесет дни след Възкресението Си в отговорност даде уроци за един нов живот.

Той даде и най-необходимото на предания – просветление! Христос даде на следовниците Си очи, които Го видяха; даде им наука, която трябваше да разпространяват в света; даде им на Петдесятница Светия Дух, с Който те тръгнаха да кръщават. Той беше показал отговорност пред Всемирността – беше извървял Път. А учениците Му трябваше от Предаността като просветление да взимат уроци по Отговорност. Това е една наистина голяма благодат на великите мистични сили! Те най-напред извършват вътрешната подкваса, разбулват у нас идеята за свобода от безбожие, за свобода от насилие, за молитва и после – за свобода от минало, от традиция.

Така Христос призова учениците Си и на великата преданост – Възлюбете света, както Аз ви възлюбих! Обичайте враговете си! Това не е Отговорност още, а Преданост. Преданост към човечеството – вие трябва да го обичате, за да може във волята на великото изпълнение на Отговорността да имате право на жилища в Царството на Отца.

И така, ние можем да кажем, че в огърлието на Преданост и Отговорност, Предаността е една свобода – свобода за себе си, чрез която другият става по-важен за тебе. Тя е едно съзнание, което, изчезнало вече в друго задължение, търси хармония. Майката не може да не търси сина си, а той – да не създава тревога на майка си. Синът и майката у нас! Къде стоят Духът и душата ни – у нас. Там трябва да ги търсим – вътре. Имаме ли учители малки или големи?! Имаме ли всекидневна разговорка със своите желания?! И тогава нашият родител – Адам, мисълта, ще дойде и ще каже: „Какво правиш тук, та ме тревожиш?“ А нашият Христов Дух ще отговори: Аз трябва да бъда там, в онова, което е на Отца Ми. Това е Духовността ни. Тя тръгва към своя Отец – тя може да живее с Него; тя е, която може да носи Голготския кръст; тя е, която може да дава Тайна вечеря – да вечеряш със своите мисли, със своите желания, да им дадеш добрия урок и да знаеш, че все пак там има една мисъл, която може да те предаде.

У нас има какви ли не мисли, желания, потреби, дела. Една потреба, едно дело може да бъде като добрия разбойник на кръста при Христовото Разпятие, може да бъде и като лошия. Във всяко нещо трябва да потърсим преобразността, да потърсим ферментацията – най-напред у себе си. Неслучайно Христос изправи човека пред един антипод – Виждате сламката в окото на съседа си, а гредата в собственото си – не. Значи ние носим веригите на минали мисли, носим игривостта на настоящите си чувства. А в състояние ли сме да извършваме преобрат? Да – с ослънченото прозрение на Отговорността като предназначение. Разбира се, всяко присвояване на дрехата на жреца, всяка корона, достатъчно тежка за нашата глава, и всяка съблазън за величие ще трябва да бъдат сложени на кладата на смирението. Там трябва да изгори всичко, за да остане несмутеното величие, да остане безкоронният Цар. Иисус Христос никога не е носил корона. След това Неговото учение когато става религия, започва да отработва оръдия на своята защита. Става приложност, която трябва да се подхранва, поддържа и идват вече елементи, които по-скоро имат характер на внушеност, отколкото на реалност. Но когато се говори, че е Цар на царете, Той не е цар с корона, а с Дух, Истина и Живот. И затова казва: Аз съм Светлината на Пътя и всеки, който има тази Светлина, няма да падне; Аз съм Вечният Живот; Аз съм хлябът на Живота и този, който Ме яде, няма никога да огладнее; Аз съм, Който мога да ви дам живата вода от кладенеца на Вечния Бог. Ето как отговорностите и предаността могат да бъдат съчетани в един Всемирен пастир, а дали ще Му сложат корона...

Потребата от корона е от много по-друг характер и предшества християнската епоха, предшества въобще всички социални общества. От тайнствата на най-древните мистични общества тя е израз на духовно посвещение. Короната е сиянието, което се е явявало (оттам след това идва нимбата, която имат около главите си светците), формирана вече според потребите на символния знак, който съответните общества са имали. Другата цел на такива символи и атрибути е да съхраняват или да получават известна енергия. Ето защо в короните ще намерите специална пластинка, която покрива третото око – шестия център; ето защо в герданните „разокраси“ на жреците има друга пластинка, която покрива гърлото – петия център. Нищо излишно не е имало и не са служили за възхвала или покорност. Просто символите като материални образци съхраняват душевната и духовна тайна и знание. Когато са поставяни тези атрибути, те са имали една вътрешна същност, а не както впоследствие бързат да се вземат – позволено или непозволено, за да служат за украшение и за евтина прослава. Ако човек обаче знае смисъла им, ще трябва него да търси, вместо да се забавлява с безсмислието им или с притежанието им само като богатство.

Някои навремето си позволиха да кажат, че ако източните и западните владици претопят своите корони за благотворителни цели, в света ще има по-малко бедни. Но това е форма на преданост, в която намираме доста йезуитщина. Защо? Христос каза: Бедни винаги ще имате. Тенденцията да се оскърби духовно учение, че не внася социална правда, е доста безстойностна и доста празнословна. Никоя религия не може да проповядва вън от Божието дело неправда. По същина всичко е една правда – както в духовното йерархическо разпределение на достойнствата и даровете, така и в материалната ни база, ако се вземат законите за развитието, прераждането и кармата и ако се вземат законите на приложения труд. В една от притчите на Христос господарят праща един работник на лозето в предпоследния час да работи, а когато се връщат, плаща на всички поравно. Първият се сърди, че е получил толкова, но: Аз съм, който определям, и Аз съм, Който плащам. Каква е тайната? Може мащабът на духовността, може делото на трудолюбието на един да е много по-плодоносно, отколкото на друг, дошъл по-рано. Както и в притчата с двамата синове – кой ще отиде да изкопае нивата? Първият каза „да“ и не отиде, вторият каза „не“, но отиде. Когато говорим за материални блага, Христос казва още нещо: Вземете от този, който няма, и дайте на онзи, който има. Защо? Много извинително е да се каже „даром взехте, даром давайте“. Да, но дали преди това в йерархията на своето идване сте сложили нещо... Защото не може да се сложи корона на глава, която няма устойчиви рамене и чиста мисъл. Точно затова са се раждали окултните учения – да скрият силата, която може лошо да бъде употребена от глава, която не знае и не може да пази тайни. А този, който не пази окултна тайна, най-тежко се наказва. Ние сме свидетели сега, когато и гражданските закони говорят за тайни, които, щом ги изнесете, сте подсъдни. А представете си тогава знанието и владеенето на сили, които могат да бъдат упражнени в отрицателна насока... Защо беше скрита атомната енергия от човечеството; защо една цяла култура, каквато е древногръцката, излезе с лъжливата си идея за атома, а той е томос? Може ли в духовната йерархия да има безотговорност? Не! Лошо употребената свобода е по-непотребна от робство.

Една от най-благодатните сили на предаността, с която човекът е свързан, това е земята ни. Преданост, за да я обработваме в плодоносие, и отговорност – да принесем плода. Коя е земята ни? Нашето тяло. Преданост се иска, за да го отгледаме в чистота; отговорност – да сложим кандилото с достатъчно гориво, за да не изпитаме посрама, да останем зад вратата на битието, когато Женихът на света дойде. Преданост е да вземем кандило, Отговорност – да носим светило! Предаността към земята е нашата най-сигурна обител в еволюцията и най-добрият знак за отговорността. Предаността има тревогата на земята, защото няма царствеността на будността – не може да отложите чувството на преданост за астралните си светове, нито за отвъдните ментални полета – там измеренията са други (въпреки че там хигиенизираме своите стойности). Тя, нашата земя, нашето тяло, искат и предаността, и отговорността ни.

И десетте девици със светилниците бяха предани, но какво се получи? Петте останаха само предани и не можаха да предвидят отговорността – не бяха си взели гориво за светилника. Виждате каква йерархия на предаността има. Така че горивото, което слагаме в своята лампица, трябва да е възродително, трябва да го имаме, трябва да сме го предвидили и трябва да ни достига и да го пожертваме в името на Чакания. А с жертва се отстоява Отговорността! Това е предаността като плодност. А вятърът прави плодно дървото. Преданост се проявява и се показва в устойчивост и срещу бурята, дъжда, срещу вътрешната разпра; и в безстрашието да хвърлим дрехата на миналото, да не бъдем само роби на традицията.

И трябва да търсим вибрациите, които всяка една категория носи. Вибрацията на Предаността като лична енергия, която Христос дава с благословението на Петдесятницата Си, и вибрацията като лична йерархия и благословение на Отца, която Му казва носената Отговорност: Това е Моят възлюбен Син, над Когото е Моето благоволение.

Предаността е нещо, което ще идва; предаността е нещо, което ще се осъзнава; предаността е нещо, което ще отговаря, и човек може да я проявява всекидневно – отговорността на малкия ни свят е всекидневна. Но отговорността на бога у нас пред Бога е хилядолетна. Така че когато говорим за личността, ще трябва да я виждаме в нейната йерархия – йерархия, която създава преданост, и йерархия, която създава отговорност. Ето защо Христос ще каже в отговорността Си: Аз ще ви пратя Утешителя. Търси и една приложност – Идете и кръщавайте! Предаността трябва да свърши деянието, Отговорността го представя пред Бога – там ще кажа как съм ви възлюбил, как вие Ме обичате и Той да ви възлюби, както Мене.

Ето различията – Земя и Небе, Преданост и Отговорност. Те ще проявят преданост, ще изпълнят всичко, Той е поел отговорност за духовната вълна, защото светът Го чакаше. А духовните вълни са една космична енергия, с основание наречена Логосова. И Той като Син на Логоса, самият Той като Логос, като Учител, има безспорното право на една вътрешна радост, за която казахме – радостта е усмивка на Мъдростта!

Така фактически ние имаме реалността на своите душевни сили, реалността на своя дух. И тези реалности минават по пътя на посвещенията. Епизодът от Евангелието ни казва през къде трябва да минем, къде да се спрем. В храма! Тук човек трябва да влезе, да намери своя учител, да намери своите братя, да направи разговорка за духовни ценности, да изведе света на битието си и тогава да каже, че е в Себе Си – в онова, което принадлежи на Отца Му.

В този смисъл има много големи разлики между едно източно и едно западно мислене, между чисто интуитивната усетност и разумното приложение. Рационализмът ще остане в обекта, далеч от вътрешната будност. Днес йерархията е предимно материална и трудно се възнаграждава духовната йерархия, духовната ценност. Но трябва да се събудим и попитаме своя вътрешен Христос: „Лошо ли сме употребили свободата си?“ Защото, колкото и да казваме, че от нас не зависи, щом извършим деяние, което е недостойно, значи не сме били ограничени. Защо не е извършено по-благородното, ами лошото? А дадената свобода и приложената воля са нашият запален канделабър, който определя кармата ни. При това традицията е най-извинителната формула за капсулиране на съзнанието. Тя е необходима – нещо трябва да се реализира и съхранява, но тя е двойно опасна след това. Не говоря за традицията като низост, а за фалшивата теза да я пазим. Тя има хилядолетен живот, но ако в тези хилядолетия не е хвърлила крилете на Икар, за да си сложи крилете на творчеството, на новото, тя не носи полза, а само вреда. Наистина е беда традицията да обвърже човека с миналото и да го държи във верига десетки, стотици, хиляди години и новото да не влезе нито в личната душа, нито в социалната, нито в световната. Трябва да знаем, че личната ни религия колкото и да е малка, личната ни молитва колкото и да е слаба, и личната ни жертва колкото и да е пресметната в пестеливост или в щедрост, са характеризирали живота в цялост.

А светът винаги се е възправял, светът в цялост винаги е проявявал преданост към веригата на своето минало. И в този смисъл в глава 7, стих 12 в Евангелието на Иоан е казано: „И имаше голям ропот у народа за Него: едни казваха, че Той е добър; други пък казваха: не, но заблуждава народа.“ Ето народа с неговото минало. Той винаги ще роптае срещу този, който го смути, за да го изведе. А когато някого освобождавате, всичко у него, което е минало, крещи, вика. Цялото земно притегляне започва да го сваля в миналото и тогава идва това Той заблуждава – защото маха традицията, защото сваля дрехата на навика. И най-тежката ни борба винаги е била тази, в която предаността търси да върне сина до себе си, а не да изживее величие!

В „Агни Йога“ има много параграфи, които свидетелстват за процесите Преданост и Отговорност. Това показва, че те са не хрумване, а поведение на мировия човек в своето осъществяване тук и у нас. Аз не искам да натрапвам тълкуванието, за да нямаме буквалността „така се каза“, и след това вече от рамката да не може да се направи по-широк образ. Волята на Твореца не е в пространството, а в енергията.

• 67. Как да пробудим предаността? Чрез целесъобразността. Как да подобрим качеството? Чрез почитание на майсторството. Как да пробудим плодотворността? Чрез желание за красота.

Това са приложни възможни пулсации в нас, но в голямото вътрешно съзерцание. А когато не сте в храма и не ви търсят родителите, вие имате целесъобразността на детето, което си играе. Предаността не се състои в целесъобразността, защото има ли съображения, няма целеотдаване. Мотивирате ли нещо с обстоятелствения свят, то започва да ви взема земното притегляне. Нужна е безпредметна отдаденост!

„Чрез почитание на майсторството“ – това е възхищението! Който в красотата – в строфата, в припева, в едно „алилуя“ (но да ги усети вътре), може да признае величие, след това идва „обвързването“, предаността. Но предаността към това, което днес сте намирали за майсторство, не е достатъчна за утре. Предаността е хармоничната ви вибрация в храма и пъпната връв с вашите родители. Тази велика пъпна връв е вътре – нашата мисъл, но човек може да си направи една галерия и само да се възхищава без никаква преданост. Затова правя разлика между състраданието и милосърдието – цял живот може да състрадавате и нито един акт на милосърдие да не извършите. Вътре трябва тази песен, това „алилуя“ да дойде, а не само отвън. Защо Ме търсите другаде, там ще ме намерите – вътре!

„Как да пробудим плодотворността? Чрез желание за красота.“ Едва ли само желанието за красота дава плодотворност, защото цветове, неоплодени от вятър, няма да дадат плод. Трябва вихър – душевно вълнение, дух! Защото имате една естетика марксическа, една естетика на буржоазната литература, една естетика на аристократа..., но това ли е плодотворност?!

• 76. Да побързаме да си уясним понятието за Учителя. Да го обкръжим със стената на предаността и с това да се обградим като в крепост. След многото си скитания ще разберете – гдето има успех, там е Учителят, гдето е поражението – там е предателството. Там, гдето е поражението, там ние сме се изхитрили да променим, изкривим и унищожим целесъобразното предначертание. В поражението ние сме се отклонили от опитната ръка, която носи помощ. Можем ли да бъдем уверени, че в часа на опасността ние ще произнесем Името на Учителя? Можем ли да свидетелстваме за Името на Учителя? Можем ли да намерим върховната радост в признателността към Учителя? Или понякога ще си кажем защо Учението е тъй малко приспособено към нашите привички? Защо нашето бездействие е разтревожено от Учението? Защо е разбудено самооправданието на съня?
• Признателността и предаността цъфтят радостно в Нашата Община. Когато Нашият Пратеник донесе известие, че наш сътрудник е пожертвувал нещо в името на Учението, то ние сме готови да се лишим от неговото сътрудничество. Нашите сътрудници могат да обгръщат всичко и да дават.
• Когато предавате Нашето Учение, не викайте по площадите, но се усмихнете на проходящите. Дошлият ще познае Учителя, а уловеният ще гризе веригата. Ние очакваме радостта и приемаме само прекрасния цвят на предаността. Да побързаме да познаем Учителя!
• Утвърждавайте успеха, утвърждавайте радостта, утвърждавайте движението, отхвърлете мислите на стария свят. Не ще престана да уговарям.

Това, което казахме за майката и бащата – те трябва да осигурят битие, но и да не издигат китайски стени, защото Той много ясно им каза: Аз съм там, където е Отца Ми. Така че какво значи това да го обградим като в крепост!? Нали Христос каза: Петре, скрий ножа, ти ли ще ме браниш? – Не, няма да позволим Ти да умреш. – Петре, ти мислиш за земните неща! Значи мисловната крепост също не е закрила на Учителя.

Предаността е, бих казал, като най-топлия зефир. Това е да усетиш интуицията в Учението на Учителя и да съхраниш Неговата словесност.

„Можем ли да бъдем уверени, че в часа на опасността, ние ще произнесем името на Учителя?“ Да, това всеки може да се увери, но то е и много опасно. Ако не получи каквото иска, идва огорчението, че Учителят му не е Учител. И тогава дребното пресметвачество става основание не на преданост, а на съмнение – и вземе, та го каже и на околните... Това е трагичното! Една мисъл на неудовлетворение може да доведе до заник вашето живеене. В предаността не трябва да има съпоставки и точно затова тя още не е и отговорност.

„Можем ли да намерим върховната радост в признателността към Учителя?“ Това е безспорно. Като състояние, като възможност ученикът да поеме дори само една мисъл, която е изключение, не може да не създаде и една вътрешна песен. Затова сме казали, че усмивката на радостта е мъдрост. А какво е да имаш осенение от мъдрост? Това е едно просветление вътрешно и то е цяло състояние, то е неизмеримост. Утре може да си го забравил, но в твоята тъкан, в твоя храм – вътре, го има. И след това, когато се връщаш в този храм, ще кажеш: „Защо да не принадлежа на онова, което е на Отца Ми?“ А Той ти го е дал!

• 87. Трябва да се прави разлика между безусловната и условна преданост. Най-често хората проявяват безусловната преданост при получаване, но всяко даване придружават с най-различни условия. Приемат даваното им, но поставят прегради в съзнанието си, страхувайки се да отдадат дори едно късче плесен. При това, трябва да се запомни, че именно степента на предаността е и степен на получаването. Вярата трябва да се равнява на точното знание. Всяка условност във вярата дава условност и в резултатите. Но никой не ще пожелае да бъде наречен условен ученик. Такова название е обидно. Точно такава е реакцията и на всяка условност. Но Законът не се обижда, той само преценява. Имайте вяра в целесъобразността на предаността.

Преданост, която делите на градуси, не е преданост. Предаността е безпричинно поведение на път към отговорността. И най-мъничката преданост, която давате, е безусловна. Щом има условия, тя не е преданост, а поведение. Човек не бива да позволява веригите на всекидневието (социални, морални) да го обвържат и да не може да изходи пътя до своята Таворска планина. Той не бива да спира до довчерашната си пътека, до довчерашната си врата, до довчерашния си олтар. Любовта като духовна пулсация не е спряла и няма да спре, но и друга звезда, друго слънчево сияние има вече в душата на човека. От него той трябва да направи в себе си писан скрижал на Мъдростта. Казвам писан, защото в човека всичко е вложено – щом Бог е в него, може ли тогава нещата, които идват отвън, или които осъществяваме в даден исторически духовен момент, да не са били дадени? Така че и Мъдростта е писана, само трябват очи, с които да разгърнем скрижалите `и. Ето това трябва да направим – не само социална стъпка напред, не само морално преобратяване и преоценка на ценностите, но и нови очи за мъдрост. Мъдрост не на биологичния ум, а Мъдрост, която като ново учение ще отвори дверите на шестата коренна раса.

Законът за прераждането е в основата на развитието ни, което всеки може да ускори – всеки може да получи хляб на предложението на Мъдростта (хляб на пробудата), ако съзнае отговорността на своето служение. Отговорността за служението не може да бъде подчинена на закон, както са подведени моралните постулати и социалните наказателни закони. Не! Мъдростта не е подведена под такъв знаменател, защото Огънят на Божественото събуждане не може да бъде поставен в рамка. Денят, в който всеки разсъмне с Мъдростта, трябва да бъде благословен завинаги в него. И тогава ще има една всеобща светлина – светлината на Мъдростта, и стъпките на шестата коренна раса. Вие сте деца на тази светлина, вие сте нейни съработници, вие сте утрешното „Да“. Ако някой не каже „да“, той няма да мине прага на съмнението. А няма по-страшна верига в човешкото битие от това колебание. Христос каза: Ако не се съмните и кажете на тази планина: хвърли се в океана, тя ще се хвърли. Имаме ли планина в своята душа? Да – планината на едно минало мислене, планината на една воля, планината на един сърдечен свят. Ако нямаше това „да“ във физическия свят на стихийните божества и нямаше онази вътрешна пробуда да се каже „не“ на езическия свят, какво щеше да бъде днес човекът?! Именно това „да“ ни освобождава от съмнението и ни поставя в стълбата на духовната йерархия. Време е вече всеки да каже своето „да“, всеки да хвърли старата планина от мисленето си в океана на астралните води, всеки да махне веригата на приземената си воля; всеки да има своя олтар, свое ново светилище и свой предложен хляб за Бог. Така неговото развитие ще бъде капка в океана на Всемирната еволюция, за която всеки поотделно носи отговорност. Океанът на развитието на живота, както големият параход, така и малката лодка, еднакво го браздят. Затова никой не бива да живее с притеснението, че той е малък по своя дух, че той е ненужен – не! Всеки като искра на Божията воля е толкоз необходим, колкото светулката нощем (и тя може да дава проблясък, за да не се стъпи погрешно), колкото и Слънцето, което всичко оплодява. За пробудената воля в името на Бога и светулката е достатъчна за един нов път! Всеки си спомня детските години, когато е слагал светулките на челото си. А там е светилото, там е третото око! Човекът го носи несъзнателно като възрение на ума си, но интуитивно като даденост на Бога и като център на светлината. Нека всеки със своята малка светулка допринесе в океана на развитието за светлината на Пътя. „Аз трябва да съм в онова, що принадлежи на Отца Ми!“

 

Ваклуш

Човек трябва в свободата да вижда отговорността.

Свободата е най-тежката отговорност.