Светът не може да се изживее само в едноактен феномен. Трябва му сигурност в идеята да еволюира чрез предаността като индивидуална, сборна и родово-всечовешка потреба пред Царството Небесно. Това ражда молитва и олтар.
Земята го учи на преданост, Небето обаче го приема в отговорността на осъщественото. Това е свобода от идеологията на малката мисъл, че е само земен жител.
Историческата преданост, която обвързва човека с миналото, е най-дълбокият коловоз на устойчивостта, но и най-тежката верига за волята на отговорността пред бъдещето. „И имаше голям ропот у народа за Него.“ (Иоан 7:12).
Бремето на фактите пред стрелата на провиденцията може да ни остави без обиталище в отвъдността.
Приложената преданост и отговорност са белег вече на Живота, а не на вегетирането.
Предаността е поведение за сигурност, а Отговорността е дълг към Бога!