(обзор)

Бог и България – единство в двойна плът!
Пенчо Славейков

Това, което Небето скриптира, не може да изчезне, само преценката за него е лична. И звезди на Небето винаги ще има!

Озаглавих доклада си „Религиите в българските земи“, защото имаме земи, които не са наши – земи, които са в българската етническа цялост, но не са в българската държавност. Тези земи са български и като наименование, и като предназначение на националния ни дух, дарени с една провиденция да носят култура и религиозни убеждения. Затова думите на Пенчо Славейков: Бог и България – единство в двойна плът, са едно велико проницание в нашата поезия. Някои са правили заклинания в тази земя, но той я видя в онова, което тя е като предназначение, не само като предопределение. Той единствен в световната литература и в поредиците исторически констатации за земното кълбо, за планетната ни плът (която е от Fiat lux на Сътворителя), нарече нашата земя единство с Бога в двойна плът. Никой не е имал проницанието, а и провиденциалното внушение, че една земя е определена да бъде плът на Бога. Това е голямата тайна за земята ни. И ако аз се прекланям пред този изключителен душевен цар на българската култура (за съжаление малко оценяван и твърде обругаван), то е заради тази далнина, израз на Божието у него. Бог и България – единство в двойна плът! Това е проницанието му, това е предназначението на една земя! И ще ви кажа частица от тази велика тайна.

Тракия се е наричала цялата земя от Дунав до Бяло море и от Охрид до Черно море. Тракия на финикийски е „Ракхива“, а „Ракхива“ значи „небесна твърд, етерно пространство“. Модерната езотерична наука говори за етерен двойник. Това е поделението, което притежава и човекът. Но когато в книга Битие Бог каза: Fiat lux, и раздели водата от земята, се образува твърд. Между небесното и земното се образува твърд – това е универсалното понятие за етерно пространство. Това е името на Тракия! Ето защо проницанието на Пенчо Славейков отива чак дотам, защото неговата душевност се родее с Божията плът – земя, която той обичаше.

Зодиакалният знак на България е Козирогът. Астрологията сега е сергийно унижавана, но тя не бива да бъде пренебрегвана, защото е наука на древните народи с много съвършени знания, от които за съжаление още не са вкусили всички. Аз нямам намерение да създавам сега астрологически тълкувания, но Козирогът е едно необуздано творческо въображение и безпогрешна интуиция. Той е носител на нови неща. Тогава ще си обясним защо на тази земя, която е Божия плът – Ракхива, и която носи белега на Козирога като зодиакалност, имаме божества като Орфей.

А какво значи Орфей? (пак ще говоря за финикийския превод) – „aur“ значи „светлина“, „rofae“ значи „лекувам“ – „лекувам със светлина“. (И Христос първо е „Иешуа“, т.е. изцелител, лечител, а после е и Син Божий.) Лечител – това е правил Орфей тук – лекувал е със светлина. Той сега е едно митологично същество, но с твърде реална биография. Някои ще кажат, че е син на Аполон и на Калиопа, други, че е син на тракийския цар Еагър. Орфей получава изумителна подготовка в Египет с продължително присъствие в това, което ние наричаме окултни школи. По-късно се връща със задача на посветен, за да каже великолепния израз: Аз умирам, но боговете остават да живеят.

Казват било легенди, но за мен легендата е по-реална от фактите, които наричам гробари на истината. Има един банален израз, който всички цитират: „Когато фактите говорят, и боговете мълчат“. Или боговете са невежи, или човечеството не си е научило урока! Защото човекът Адам пред Бог дори не се спря, за да вземе идеята на знанието, да вземе плода чрез смелата ръка на Ева. Друго нещо, с което искам да потвърдя, че фактите не винаги са достатъчни, за да ме накарат да мълча, е един скорошен исторически факт. Намери се гробът на Самуила и ни казаха, че е македонски цар!? Това ли е фактът? И кой трябва да мълчи, боговете ли трябва да мълчат, или ние, знаещите, трябва да мълчим?! И представете си, че историята отмине с векове и Самуил остане македонски цар. Тогава къде отива истината? Кой беше царят на българите на Западното ни царство? Къде отива родът на комитата Никола и неговите четирима синове?

Когато ще говоря за един тракиец, какъвто безспорно е Орфей, не мисля така, както са навикнали хората да считат легендите – само приказ. Митологията не е приказки! Тези, които познават добре митологичната памет, знаят, че ние не можем да се отречем от нея като влязла в тъканта ни култура. Култура, която има основание да ни поддържа, че исторически не сме мъртви, че исторически имаме скръб по минало. Колкото и да искаме да се освобождаваме, ние ще носим тази скръб. И българският народ в това отношение е имал най-тежката историческа скръб – по Тангра, по тракийската митология. Но трябва да разберем двубоя, борбеността и гениалното прозрение на цар Борис Покръстителя, който повтори делото на Авраама – да заведе сина си на заколение, когато трябва да приеме нов завет. Само че Авраам беше спасен с това, което беше речено: „Иехова ире“ (Господ ще предвиди). И наистина жертвеният овен чакаше. А Борис даде сина си (овен не чакаше) и сключи новия завет за нова България! Така че когато говорим за религиите в нашите земи, трябва да се спрем на дълбоката вътрешна духовна субстанция, която е направила тази земя Бог и България – единство в двойна плът.

Орфей, безспорно, носи едно ново съзнание за тези земи, които по това време са религиозно политеистични. Той донася идеята за единство между двете божества – Дионисий и Аполон. Аполоновото начало е слънчевото, а Дионисиевото начало е мистично-възраждащото, защото Дионисий е бог на разрушението и на възкресението. Той е и един от тримата възкръснали богове в световната история, заедно с Озирис и Христос. (Когато говорим за Възкресението в Християнството, нека не забравяме, че е имало и преди това възкресения, и то съвършено реални.) Вакханлийската обредност обаче опорочва дионисиевата същност. Именно затова Орфей започва една хигиена на старото дионисиево поклонение с тенденцията да направи мост между Аполон и Дионисий. Така той ги събира в един бог.

В хенотеизма някои казват, че няма чист монотеизъм, и има нещо вярно в това. Но прабългаринът носи чистия монотеизъм. И когато приемем тезата, че протобългаринът е живял в тези земи, преди да отиде в подножието на Хималаите, на Памир, тогава ще разберем защо върналият се прабългарин е единобожен. Защото тук има началото на един монотеизъм, сложен от Орфей в идеята за един-единствен бог. Тогава ще разберем и защо Орфей може да каже: Живата Евридика ми даде любовта и блаженството. Ето идеята за Любовта! Не става въпрос за любов в социалността, нито за биологична любов, защото Евридика е нашата душа, а Орфей е нашият дух. Той ще слиза, за да я извежда, и ще направи договора – шест месеца в подземното царство на Персефона и шест месеца на Земята, в слънчевата градина. Живата Евридика ми даде знанието за любовта и блаженството, а мъртвата Евридика ми даде пътя за истината! Ето как се съчетават две начала, когато в митологичната концепция не лежи идеята за съвършенството като принцип на безсмъртието. На човека още не е даден принципът на безсмъртието, а само на боговете! Представете си каква концепция изнася Орфей тогава!

Това е антитезата между Християнството и митологията.

Така Орфей съчетава от двете божества едно, а хенотеизмът не може да бъде принципно приет (както правят някои от нашите историци, с което се улесняват). Какво значи хенотеизъм – че всяко племе си има един свой бог. А безспорно митологичните сили, които са наречени богове, нямат нищо общо с такъв бог – те са подчинени. Тази идея лежи и за прабългарската религия – искат да предоставят на българското племе (което не е хуни) или хенотеистичната, или супремотеистичната теза (с върховно божество и местни божества, които за мен са само стихийни сили, изпълняващи волята на висшето божество). Супремотеизъм можем да приемем и в общия мироглед на олимпийските и на другите митологии – Зевс е над всичко, другите са негови братя и сестри, но той е, който решава нещата.

Друго явление в тракийската религия е Залмоксис – това е изключителната личност, която от човек става божество. Кой е той? Роб, ученик на Питагор. Известно е, че школата на Питагор седем века преди Христа е сито за духовна и нравствена възземност. Там от две до пет години прекарват не само в мълчание, а в обругаване, без да се гневят. Представете си каква школа! Ведно с това Залмоксис минава посвещения и в Египет. Когато се връща оттам, тракийският цар го взема за свой велик жрец. Залмоксис поднася на траките великото знание и лечебната си сила (това, което е правил Орфей). Радостта обаче на траките е само три години, защото след това Залмоксис изчезва. Ето защо траките имат един много интересен обичай – на всеки три години върху остриетата на три копия хвърлят човешка жертва – пращат жертвеника да намери Залмоксис, за да му разкаже за техните патила.

А каква е идеологията на тракиеца за задгробния свят? Радва се, когато някой умира, плаче когато се ражда. И тогава ще разберем защо Помпоний Мела ще каже: Траките вярваха в прераждането. Тези, които вярват сега в прераждането, не плачат при раждане, но тезата е много ясна и изчистена откъм теологично гледище.

Така стигаме до културата на траките. Ще кажа нещо, което много малко се знае – Тракия не само се е наричала от гръцките философи свята земя, но е имала поети, които по измеримост са олимпийци, макар да не са нито Пиндар, нито Омир, нито Есхил. Там е Тамирис – един от най-големите поети, който ни оставя „Гигантомахията“. И знаете ли каква е неговата теза – че социално философията изразява концепцията на принципа „властта е по-голяма от личността“. Доктрината на социалното над личното! Забележете, хората тогава са се занимавали не само с трепетите на музите си, а и с една социална отговорност и служение!

Друг голям поет е Линос. Има данни, че той е убит от Херкулес. Тогава трябва ли да съдим древноеладската култура затова, че е убила един велик тракиец, или да признаем, че величието му е било толкова голямо, че е трябвало да бъде убит от един Херкулес? Линос е най-съвършеният елегичен поет, познат в историята. И аз го сравнявам най-вече с Димчо Дебелянов. Линос ни оставя една изключителна напевност, която е ритъм на тази свята земя. Достатъчно е мисъл-формата, достатъчно е тази разкраса на слога, тази красива гълчава, която е могъл да напише той и да я остави тук. И когато Пенчо Славейков каза в „Неразделни“, че под дървото му нашепнала Калина песен, защо тази същата песен да не влиза в душевността на българската поетична мисъл и живот!

Трети голям поет – това е Амфион, който по своята музикалност, по своята воля на осъщественост в доброто, се счита равен на Орфей. Това е орфеистът! И когато разглеждаме културата на траките и говорим за орфеична поезия, то начело на тракийските поети е именно Амфион. Той също тъй е укротявал всяка звероподобност, най-вече своята лична. Нека не се мисли, че лирата на Орфей е укротявала само животните вън от него – не! Укротявал е собствените си вълци и змии.

Това е Орфеизмът – да влизате в царството на Адеса и да извеждате своята Евридика. Но един договор има там (с Адес), предоставен да го изпълни Хермес – да изведе душата ни. А кой е Хермес? Великият Тот, който посвети Египет! Можете ли да си представите Египет с неизчерпаемите си тайнописания и тайнознания!? – и не той да е дал култура на Хермес, а Хермес на Египет!

И така, трябва да имаме свобода от историческа скръб към цялата тракийска култура и душевност и да намерим мястото на прабългарите тук, тяхното велико посвещение и пътя им към Имеон.

Най-същественото за прабългарите, това е великата сила, наречена „оренда“. Орендата дава онова велико осенение, което имат т.нар. пророци в Иудея. Скръбта на културата ни е в това, че не можахме да намерим скриптология за нашите пророчества. Орендата е духовната свръхсила, която прабългаринът носи и която благоволително, царствено посвещава хана (кахан сега). И затова прабългарите, които са нямали закон за робство и които по принцип не са поднасяли кръвни жертви, имат една кръвна жертва – хана. Когато той изневери или не осъществи националната си, или тогава племенна пътека, бива убит, за да не се изразходва напразно орендата и да бъде запазена за новия хан. И къде още прабългарите съхраняват орендата – в опашката на коня. Така че не от глупост имаме за знаме опашка – това е идея за съхранена енергия. Тогава ще разберем и защо прабългаринът е носил плитка – тя е акумулатор на енергии! Трагичното е, че не се разбра тази тайна и някои историци ни поставиха в едно номадско поведение на конеездачи. А конят и оселът са две различни доктрини, два принципа. Конят е стихийността на непокорния, който завладява, оселът е смирението (и затова го виждаме в пътя на Иисус към Иерусалим). Българинът като предназначение трябваше да язди коня си и да дойде тук. Тогава от динамиката на коня да каже: „Ето ти дом и държава, защото твоето битие е било тук, преди да бъдеш в Имеон.“ За мен Аспарух, преди да дойде от Волжка България, е минал през тракийски посвещения. На остров Самотраки е имало огнища на посвещения, т.нар. велики и малки церемонии. Големите церемонии, които са психологическа демонстрация на молението, могат само да въздействат за будност, а посвещението предназначава за служение. Това са две съвършено различни неща – будност и служение!

Аспарух беше извикан на служение. Ето защо той – великият Аспарух, когото считам за първопричина за една нова, бих казал, въззема на духа ни – отива да наруши най-важния принцип в прабългарската история и култура. Кой беше този принцип? – снопът на Кубрат – „Не късай, не вземай отделната пръчка!“ Аспарух разкъса снопа, взе своята пръчка и дойде тук. Това се нарича далновидност, това се нарича историческа смелост! Но то е провиденциално вътрешно усещане за динамика и земя, която е определена за българина.

Така прабългаринът е дошъл от далечните простори, минал през различна култури – китайските, монголските, персийските. Но забележете каква стойност е носил – нито е станал дуалист, нито шаман. Това е едно много интересно поведение, което непременно граничи с прозрение, защото в класическата форма на дуалистичното начало лежи един монотеизъм – богът на злото Ариман има ограничено време и тъй или иначе ще остане без възможности за битие. А един Юдаизъм не дава възможност на Сатанаил да се върне към Бога!?

Искам като концепция да се схванат нещата и тогава да видим какво богатство е донесъл българинът и колко несмутен се осъществява, когато идва тук при Перун, при Лада, при Морена... Да, те са божества (или по-скоро духове в божественост), но без наличието на един олимпиец и без дисциплината за организация... Аспарух каза на своя кон, на динамиката: „Стой! Тук ще правиш държава!“, а славяните два века са преди българите и не могат да я направят. Те имат достатъчна широта в психологията, но нямат дисциплина в ума. Така е и сега. Ако трябва да говорим за някакво велико възраждане, това може да го прави българинът, който носи идеята за държава. Когато ви липсва такава идея, ще си останете и под натиска на орендата, и под племенната самозадоволност. Не, прабългарите направиха държава и всички тук племена влязоха под нейното крило, а велика Византия не можа да ги смути. Както виждате и в пепелището пак си правят държава след двувековно робство. Но не е само това, те имат и идея за култура, която не се къса в историята. Затова Черноризец Храбър ще ни каже, че имаме „чертами и резками“.

Така от многоверските поклонения и олтари една държава започва изграждането си с тенденция да създаде стратегия за култура. Това е идеята на княз Борис – стратегия за култура. Как трябва да я създаде? Вижте величието на тази прабългарска държава – два века оцелява сред една изумително голяма култура, византийската, която макар че е с хетерогенна етничност, е с едноверска изповед. Всички племена бяха едноверни – християни. Насила били направени – това няма значение. Няма идеология, която да не упражни определен вид насилие. Когато някой отвътре не може да се насили да приеме нов олтар, тогава друг отвън го насилва. Защо? Защото това е йерархията на духовната възможност – да се расте. И тогава можем да разберем това, което като надслов стои в списанието: Няма зло, има нееволюирало добро!

Така Борис е принуден, създавайки стратегия за култура, да роди, а разбира се, и да му бъде „пошепнато“, промяна на религиозното битие с оглед на три големи задачи. Първата, това е единство между два етнични колоса – славянски племена и прабългари. Прабългарите не са били една шепица, а достатъчно мощни. Не сме били и земя колкото една длан, щом сме се простирали от Охрид до Черно море, от Карпатите до Бяло море. Това не е тенденция за бъдещето, а историческа даденост, от която не бива да се срамуваме. Защото сега някои се червят, когато стане въпрос за териториите ни от Охрид до Дунав. Тогава да не четат Яворов, да не вярват на Пенчо Славейков! Защо? Защото имаме идеология на космополити или на интернационалисти, или тенденция да създаваме македонска държава!? Историческият факт е налице!

Борис трябваше да намери единство, т.е. от два хоровода да направи един; от два костера (както казват македонците), от две огнища, от две клади да направи една. Това е много труден въпрос, и то на религия вече. Ето как обичайно обредната страна на религията на славяните влиза във всекидневието на българския народ. Представете си онова време тогава – между стихийните богове и една религия на прабългарите с този бог, който е небе, справедливост, всичко – Танг Ра! (Аз го деля на срички, не че сме го взели от Египет – Амон Ра. Ще дойде време и историята ще го раздели, когато започне да чете йероглифите. Сега тя има достатъчно работа, че някой е оставил паметници. Уловете тайните – това е ваше право, но предоставете на други възможността и за творческа интуиция.)

И така, Борис решава между тези две етнически групи, за единство в народностното и във верското, да създаде тезата за култура – стратегия за култура. Смутът в душата му е бил това, че няма по-страшно нещо от невежеството, невежество поради липса на писмо, което е достатъчно добра основа за оробяване. Това дава на Борис достатъчно основание да иска писменост. Това беше величието на княз Борис! Това беше прозрението на държавника! Преди да замисли кръщението, той беше помислил за познанието, той беше помислил за културата. Писмеността, нека бъдем откровени, е била предопределена за Великоморавия (която нито я ползва, нито я защити), но предназначена за нас. Това беше далновидността на големия държавник – да направи кръщението на българите от историческа необходимост духовна потреба, защото религията е и социална сила, и нравствена градация. (Не че Танг Ра е бил по-малко нравствен). И тогава виждаме двете различни етнични групи да приемат религията с два различни подхода – прабългарите със съпротива, докато свободата от десетките стихийни божества е радост за славяните.

Държавникът трябваше да направи и репрезентативност – представителност на неговата народност, на неговия народ, на неговата държава. Една от трите големи тогава държави в Европа е България, но тя не е християнска, а „езическа“. Следователно трябваше в европейската култура и цивилизация, в това, което формира облика на един континент, да се намери място и признание за нас.

Християнската религия в българските земи идва из един начален период, когато на европейската земя стъпва апостол Павел – на Филипи. Той идва с изключително прозрение (въпреки че е бил гонител на християните), че Християнството трябва да излезе вън от орбитата на Юдейството. Това е идеята за универсалност на едно учение, за което Христос беше казал: Идете по света и кръщавайте в името на Отца и Сина, и Светия Дух. Иначе Християнството щеше да си остане една юдейска секта от рода на есеите или на терапевтите.

И така апостол Павел донася Християнството тук, а след това (в края на I век) идва и апостолският ученик Карп (в Аугуста Траяна, днешната Стара Загора).

Някои от историците, които пишат за етническото битие на трако-илирите тук, допускат, че те са приели едно еретично Християнство в противовес на гърците. Тази теза не е много издържана, но има някакви податки, които могат да я подкрепят. В по-късните векове, когато се извършва християнизация чрез официално покръстване и създаване на култура (която защитава Християнството с писменост, изумителна в историята ни), като податка е т.нар. първа фаза на богомилството. Това дава основание да говорим за еретически настроения и формирани съзнания срещу официалното Християнство още в IX век.

Богомилството има две фази. Първата (IX век) е опростеното богомилство (защитавано от нашите историци допреди десетина години). То е квалифицирано като една пътека, която не води към догматичното Християнство, но която по същината си не е и Християнство, защото е дуалистична. Има социален рефлекс за правда и социална грижа за угнетения, но това е страница, която няма нищо общо с метафизиката на Християнството. А в ученията за религиите основното, първичното ще си остане метафизичният израз.

Първичното в Християнството, това, което можем да наречем фаза на битието му, е самото Верую. Символ веруюто в Първия Вселенски църковен събор (325 година) не се изработи в неговата цялост. Тогава има осем члена и не така ясно усвоена и приложена тезата за Троица Единосъщна, а само формула на монотеистичния Саваот. Християнството е изключително богато по същност и не е монотеизъм в смисъла на буквалния бог Саваот – отмъстител. Учението на Христос е една голяма далечина от око за око, зъб за зъб, защото Той каза: Простете и обичайте врага си; ако ви ударят от едната страна, дайте и другата. Ето мироглед, който трябва да влезе! Във Втория Вселенски църковен събор (381 година) Символът на вярата вече е моделиран и върху него се изграждат бъдещите поклонения и бъдещите отклонения. В този смисъл богомилството е едно бягство – първо като дуализъм, второ като догматика. Това е, което прави големите разлики с тази религия, смутена още в началото от едно, както казах, опростено богомилство, което исторически е логично, защото Симеон отиде от Карпатите до Бяло море, но и донесе едно икономическо изтощение. Вярно е, че религията е универсална, но вярата е лично битие.

Религията като универсален път позволява на човека във вярата му да има идеология за лично битие. И тогава, когато някой има лично битие, което е в противовес на социалната или на догматичната изповедност, той създава или ерес, или сектантство. Така трябва да се извеждат нещата, а не както сега се говори за секти. Набедени сергийни мислители са си оставили идеология лична (но не верска, а идеология на личната потреба), като са взели от универсалната религия нещо (например само осенението на Петдесятница или Второто пришествие) и тогава пилеят енергия в борба с универсалното учение. Но още преди Освобождението (не бива да се лъжем, че са новости, които сега идват), още в 1857 година, имаме адвенти и други религиозни формации, а сега т.нар. секти наброиха в цяла България 19 000 души... Докато богомилството в I-я век на нашето християнизиране прави едно масово движение като догматично различна идеология за лично битие и социална потреба. Ето защо в 1211 година имаме първия антибогомилски събор, предизвикан от един Борил (незаконен грабител на трона, под чието давление Манастър убива Калоян).

И така богомилството в своята първа фаза се оказа твърде отрицателно явление. След това във втората си фаза (във Второто българско царство) то има аристократичен характер – разпространява се сред болярите и в известни моменти започва да играе пагубна роля. По това време на историческата сцена излизат адамитството, варлаамитството, жидоизмът (знаете, че цар Александър се жени за еврейка, която, макар и християнизирана, толерира своите). Ето каква е била гръдта на българското царство, малко преди да погине.

Когато във Второто българско царство са поселени няколко отклонения – не само за лична идеология в битието на вярата, а като социален протест, като мотивирано поведение за войнственост- Българската православна църква прави един изключителен избор. В 1351 година тя, ведно с Цариградската църква, прие Исихазма – най-мистичното учение и най-възможната култура на XIV век. Култура на мистично приложна реалност, която ще нарекат реална философия. Основата `и е идеята за Таворската светлина, неръкотворната светлина на Христос на Таворската планина, съчетана с най-мощната защита на идеята за Троица Единосъщна. Тази идея – за светата Троица като единосъщие (Filioque-то), разделя Западната и Източната църкви. Западната приема в изповеданието си, че Светият Дух изхожда и от Сина, а Източната остава вярна на Никео-Цариградския символ на вярата – че изхожда само от Отца. И Източната, и Западната църкви не приемат субординацията в Троичността, за да бъде, както казват, Единосъщна, макар в приложността да се съзира субординация, каквато Ориген защитава. Но това е вече проблем на по-дълбоко християнизиране.

И така, един народ в недоволство, както към социалния, така и към религиозния си бит, дава жертва петдесет и два болярски рода, за да се покръсти. След това, приемайки Исихазма, получава вътрешно-мистична сила, която го прави устойчив в петвековното робство, възможен в коленно моление и историческа свяст. Това е великото на Българската православна църква в този краен исторически миг на съществование. И в робството ние нямаме институция църква, но имаме институционизиране на църковност. Това е великата тайна – нямаме институция официална, нямаме държава, цар, боляри, а църквата ни върши историзъм. Тя създаде изключения в световната история. Първо – Златен век на българската книжнина, какъвто никъде няма. Златни векове като епохи има (още в древноиндийската литература ще ги намерим), но на книжнина – не! След това създаде в средата на XIX век Църковен въпрос. Нито гърци, нито сърби, нито румънци успяха да го направят, макар че и те бяха подвластни и нямаха църкви. Българската православна църква направи Църковен въпрос и получи етнически граници с географска уточненост. Султанът подписа ферман (28.II.1870 г.) и каза къде имаме право да правим църкви, защото милетът е български. И когато султанът се среща с първия ни екзарх – Антим I, казва му: Щастлив съм, че можах да освободя пет милиона българи. Разбира се, нашият екзарх беше благодарен на султана, че е свършил добро дело, но беше велик българин и когато се вдигна въстанието, застана зад него. И като му казаха, че главата му ще падне както на арменския патриарх, отговори: Ако тя дава свобода на България, още сега я вземете. Така църквата е правила национален въпрос – без институция, а с личности; без държава, но с идея за националност! След това екзарх Антим I е заточен и идва другият велик българин – екзарх Йосиф I.

За оцеляването на етничността ни основният фактор е скръбта по верую и интуицията за национален път. Това не е губил българинът в дългата си история. Ние имаме етнически проблеми, но не бива да забравяме, че етноси нямаме. Ние имаме национално битие! Тогава ще разберем защо още Орфей може да каже: Живата Евридика ми даде любов и блаженство, мъртвата ми даде пътя за истината.

И всички светци ни говорят за стълба на възземането – както духовно, така и физическо. Стълбата като идея, или тезата за йерархията, лежи още в Старозаветието, в т. нар. Иакова стълба. Две неща са били в основата `и. Първо, да имате едно скитничество. А скитничеството е преминаване през различните състояния, с които можем да овладеем едно след друго своите тела, започвайки с физическото (както е в монашеството – постничество, послушание, нестижание). Иаков е скитник, и то поднебесен скитник. Значи човекът със своя ум, желание и воля, т.е. със своя астрал, ментал, причинност, трябва да премине през различни полета и различни звездни тайни да познае. Но заради това ще трябва да сложи главата си на камък. А камъкът в прабългарската орендическа религия е съхранител на енергии. Следователно трябва или някаква енергия отвън – като низпосланието, или някаква енергия отвътре да ви изведе към контакт. Това прави Иаков – слага главата си на камък и получава люлката на съновиденията и стълбата, по която се качват и слизат ангели. Но той самият води борба и е наречен Израил, което преведено значи „боря се с Бога“. Така че борбата между човека и бога в човека преминава този целия път.

• Религия, която не дава божество за моление и йерархия за съвършенство, не е религия, а някакви практическо-приложни явления, които нямат стойност като духовно възземане.

Това, което казах, фактически е изграждане в българина на мирово съзнание за религия. И като предназначение той ще ражда нова религия!

 

Ваклуш Толев

 

Доклад на симпозиума „Етническият проблем и националният въпрос на българите“.
(26–28.VII.1994 г., гр. Пловдив)