Прозрението е око на Живота!

Прозрението като гръмоотвод на знания отвъд зримото е неизбежният път в Духовната вълна на Мъдростта. А Мъдростта е повече от прозрение. Разбира се, винаги ще трябва да се прави разлика между оная мъдрост, която е финият усет на висшия ментал или дори искра от интуицията, и Мъдростта като идея за цялостния живот, както различаваме любовта на отделния човек като привързаност, като социална дан и Любовта като Всемирна жертва.

• Прозрението в Духовната вълна на Мъдростта ни дава най-върховната възможност за космическа хармоничност с Бога.

В етимологията на думата „прозрение“ ще намерим „проглеждане“, „виждане отново“. На старогръцки частицата „про“ се превежда „пред“ – „предвиждам“. Нашият старобългарски глагол е „зрьвамь“ – гледам, съглеждам. Оттук е „зрькала“ – очила, а също и „прозорливыи“ – този, който предвижда, който може да види какво ще стане. Затова често в „прозрение“ влагаме смисъла на усет, рефлекс, но не в биологичния смисъл – не рефлекса на самосъхранението, на обикновената вибрация за себесъществуване. Това е, когато човек се изправи пред нещо, когато бъде докоснат, да има рефлекс за истина. Следователно прозрението е част от човешката даденост, която градира и носи познание.

Но защо то е виждане отново? Защото когато сме били в лоното на Отца, сме Го гледали и след инволюцията и развитието си можем пак да прогледнем, т.е. прозрението е да отидем при Него. При инволюиране на божественото в материалното ние се губим като индивидуалност. След това очите ни освобождават от колективна душевност, индивидуализират ни, и чрез интуицията, чрез съзерцанието на себе си в Бога и на бог в себе си ние проглеждаме отново и започваме обратния път, този на еволюцията. Тогава човекът като един бог в развитие може да види божеството в себе си и да го търси в Пътя, за който бяха рекли всички Учители.

• Прозрението е лично поведение, а не колективна психоза.

Биологичните очи индивидуализираха човека, духовните очи ще го освобождават. Колективната душевност биологически съхраняваше човека, но духовно не го правеше индивидуалност. Природата обаче се бе погрижила да му даде очи – не само като биологична потреба за ориентиране, но и за да направят от човека личност. Всеки стана „аз“ – събудено божество. Великият закон на инволюцията беше свършил своето божие дело – да се манифестира духовността в материята.

Затова дарът на очите беше първото прозрение, което получи човекът. Неслучайно и философи, и мъдреци, и религии говорят, че очите свидетелстват за душата. С тези очи трябва да видим чаканите Господни дарения, оня глас във Всемирността, който изрече: Това е Моят възлюблен Син, над Когото е Моето благоволение – Него слушайте!

Градацията на прозрението до откровение ще ни доведе от индивидуализираност до единство с Бога, защото „доктрината на очите“ се градира в „доктрина на сърцето“, а тя – в „доктрина на Духа“. Така се сменят методите на борбата ни за божественост. Затова говорим и за очите, които ни освободиха от колективна душевност, и за четвъртия център, който ни дава прозрение за универсално знание, и за шестия център, който ни дава будността на третото око, реализираното прозрение. Именно с прозрението може да се види Животът, защото в четвъртия и шестия център е съсредоточено неговото битие.

• Прозрението е око на Живота.

То ни разкрива не само биологичното, интелектуалното и духовното, а и непреривността на Живота, вратата „смърт“ след сенките на изживените актуалности на обстоятелствата.[1] Разбира се, всичко у нас е същност, тялото – също. Казвал съм, че то никога не бива да бъде отричано, защото чрез него се осъществяваме за божественост. Тялото може и трябва да бъде надмогвано. Другата субстанция у нас – душата, също не можем да отречем. Трябва да ползваме нейните възможности да ни води, защото чрез нея Духът се осъществява у нас; чрез нея общуваме с божествеността – факт, който наричаме безсмъртие. Всяка религия казва истината за безсмъртието – заради него са издигани храмовете. А прозрението ни отнема страха от смъртта – тя не унищожава, а само освобождава да се видим в безсмъртие, даващо ни живот.

Човекът е развиващ се! И затова към прозрението – тази вътрешна съсредоточеност, са се напътили и културите от най-древно време, за да овладеят стихиите, които са и вън, и вътре у нас! Иисус Навин спря слънцето, Иисус Христос усмири бурята. Значи можем да овладеем външните стихии, но можем да победим и играта на своите желания, както и плетениците на мисълта си, която ни прави царствен или герой!

• Прозрението е овладяност на стихиите!

Страшно е, когато от дребната рационалност правим тайна на овладяните сили; когато дребномислието иска да мине за голямо духовно въображение или за причастен хляб от вечната пита на духовната мъдрост, но си меси безквасници, както еврейският народ, когато бързаше преди своето бягство!

Не умът, а интуицията е същността на прозрението! Интуицията е огънят на причинния свят в човека. Тя е усетът, който се носи от камъка до великото божество. Затова само интуицията дава цялост и убеждение (а убеждението е път на несвършването и невръщането назад). Тя е единствената връзка между Бог и човек чрез ума. Умът само служи – мисълта е невидимият проводник, който със своята финост ще изрази или не интуицията. И така, не умът дава прозрението, не той носи и интуицията. По-скоро очите на прозрението носят доминото на ума. Интуицията е вътрешно откровение, а откровението е най-близкото наше докосване до волята на Всевишия.

• Прозрението като откровение има само един сигнален знак – Аз и Отец едно сме!

То не е боговдъхновението, което може да дойде от външния фактор – Светият Дух да осени. Богооткровението няма посредник! То е личното усещане и присъствие във Волята на всемирността. Откровението е Слово на Всевишния, изречено чрез устата на творението!

Известни неща в даден момент могат да изглеждат несъвместими с разума, но никога прозрението не е несъвместимо с божествеността. Ето защо, изкачвайки тези стъпала, човекът се осъществява като един бог в развитие. Може да не стане бог в утрешния ден, но същественото е, че в днешния тази цел е дадена.

Според една схема, която водачът на теософското общество в България Софроний Ников дава в труда си „Основните въпроси на живота“[2], той разслоява етапите в еволюцията на човешкото съзнание така – дивак, циганин, слуга, собственик, общественик, наставник, отречен. Според него като ниво на съзнание дивакът работи само с физическото тяло, което има нужда от храна; циганинът – с етерния двойник, който се нуждае от играчки; слугата се развива с подражание; собственикът – с тяло-желание и дири богатство; общественикът – с нисшия ум и търси име; наставникът – с висшия ум и търси знание. Само отреченият има тяло на интуицията и търси съзерцание! Считат го за луд, а той е гениален сам по себе си. (Затова Ботев с прозрение каза: у нас свестните смятат за луди.) Оттам вече Софроний Ников изгражда и други йерархии – мързеливци, славолюбци, боголюбци... Съзерцанието той нарича боголюбие, което е много странно, след като школата на теософите говори за богомъдрие. (Може би му е оказал влияние Петър Дънов, основата на учението на който бе Любовта). Правим всички тези съпоставки, за да се види колко различни са позициите на ума и на прозрението в Духовната вълна на Мъдростта.

Теософите първи заговориха за една нова духовна вълна, която ще дойде, и сложиха съответната скала, по която трябва да се върви – да се подготвят и тялото ни, за да не сме му слуги, и висшия ни ум, за да не търсим само знания, а да пристъпим към екстаза, към съзерцание.

• Екстазата е прозрението за света.

Познанието чрез екстазата е вътрешно вглеждане, сплитане разпиляността на лъчите на мисленето в плитката на висшата духовна сила – на прабългарската оренда.

Това сплитане чрез Мъдростта като нова духовна вълна е вече трапезен хляб на битието ни! Христос каза: Идете и поканете големците да дойдат на трапезата, която им давам. Обаче те бяха заети със своето всекидневие и не отидоха. Тогава Той рече: Събирайте всички гладни – независимо от ранг и от трон! Ето отговорът за този, който не може да изживее съблазънта на величието си, който е богат на ум или величав с философията си, но може да не прецени трапезата на Духа.

Нищо няма вън от божествеността и никой няма основание да се оплаче, че не е дарен. Сега се хвалим с постиженията на ума, а сме сгърнали, вързали сме крилата на интуицията. Рационалното не бива да се отрича, а трябва да се знае мястото му в стълбицата на посвещението.

• Откривателството е умствено търсене, прозрението – евристика.

Самата доблест изисква да се признае, че гениалността и духовността не са проблем на умуване, а на прозрение – на интуиция или откровение. А прозрение ще имаме, щом събудим едно битие, чрез което да намерим тази юзда, от която се нуждае умът – да го укротим, без да го отричаме; да го направим Пегас, на който волята и духът могат да донасят на своя Адам (облечен в дрехата на телесата) познанията на боговете.

Умът не може да бъде отречен, трябва да бъде култивиран! Три са основните повеления за това – очистване, просветление и съзерцание. Този, който пее възхвалната песен на рационалното начало, и без да е отрицател на духа или божеството, си е сложил верига. Затова казвам, че за мъдреца законът е верига. А ние често спираме очите си на външното, без да търсим знака на прозрението.

Във всяка притча например има три нива на разбиране – обикновения прочит, алегоричното тълкуване и йероглифното прозрение. Кладенецът на самарянката, от който тя вадеше обикновена вода, е символ на окото на човека! От него всеки може да си извади и пие вода, но с едно знайно – че пак ще ожаднее! Там дори може да поиска човекът да скрие истината, както самарянката каза, че няма мъж. Но Христос виждаше в нейния „кладенец“.

Иисус каза: Дай Ми вода, жаден съм! Нека не забравяме, че Иисус е бил човек, а Христос е помазаничеството – да не Го лишаваме от човешкото; да не Му отнемаме очите, за да Му признаем прозрение! Много е лесно да се каже, че боговете имат прозрение! А Той беше и Син Човешки, и Син Божий! Затова с очите на Иисус бе показано Христовото прозрение при кладенеца на самарянката. Тя рече: Да, но нямаш черпало, защото то е нужно за обикновената вода, за обикновените очи, а Той `и каза нещо, с което събуди прозрението и даде закона на интуицията, даде страница от вътрешното – Аз имам жива вода, от която няма да ожаднееш! – Дай ми, Господи! Това е големият, вътрешният повик, това е оня вечен глас, с който Господ потърси Адама: Адаме, где си?! Адам винаги ще се събужда, винаги ще слуша, винаги ще отговаря: Дай ми, Господи! Тук съм!

До оня кладенец, където се беше спряла самарянката, се спира всеки от нас със своето обикновено житейско битие, с тревожността си, със своята потреба за жива вода – Дай ми Господи, за да не ожаднея никога. И тя нямаше черпало да даде обикновена вода на Христос. А можеше ли от нея да Му даде?! Иисус поиска, но Христос нямаше нужда от обикновена вода – Той носеше жива!

Христос носеше Учението на Любовта като духовна вълна. Той стоеше и над любовта на потребата, и над любовта на насладата, и над любовта на желанието, и над любовта на побратимяването; над любовта на родовата общност стоеше дори. Нещо повече – Той разби тази общност с думите: Брат, майка, сестра ми е всеки, който слуша словото на Отца Ми. Ето живата вода – Словото, от което няма да ожаднеете.

Разбира се, Христос не отрече желанието на самарянката да извади от обикновения кладенец вода. Той отиде там, за да признае човешкото в човека! Мъдреците никога не си позволяват волността да отричат закона, защото знаят колко е потребен на развиващия се човек. На полето на живота човекът трябва да има своя обикновен кладенец, но трябва да си вземе и черпало, та не само да утолява жаждата си, но и да се погрижи за всеки жаден по пътя. Този, който не е жертвен, няма да изгради равновесието, раждащо прозрението.

• Равновесието, изграждано от съвестта и съзерцанието, ражда прозрението!

Неспокойна съвест не ражда мъдрост! Големият свидетел – съвестта, не може бъде приспивана, тя ражда и доблестта! Това беше другото величие на самарянката. Нейната вода беше обикновена – астралът, който не може да изгради равновесието, но тя не рече: „Ще изтичам да взема черпало“, а – „Нямам“ и поиска живата вода на Любовта! Тя отива да си начерпи вода, т.е. да види в астрала своя живот – минало и настояще. (Точно това означават и думите на Христос: „Добре каза, че мъж нямаш; защото петима мъже си имала, и тоя, когото сега имаш, не ти е мъж.“ (Иоан 4:17). И тогава между нея и Христос се води един от най-съдбовните за бъдното християнство диалози – между мъж и жена, между ново и старо знание, между прозрение и всекидневие, между Месията и света! Те са само двамата! Тук Христос рече: „Бог е дух: и тия, които Му се покланят, трябва да се покланят с дух и истина.“ (Иоан 4:24). Това е една от най-великите тайни на Богознанието! На фона на тази картина идват учениците, които смущават съзерцанието Му, „и се почудиха, задето Той разговаря с жена.“ (Иоан 4:27). Земното притегляне беше по-властно от мистичното прозрение. Умът господстваше, ала ни един не рече: какво искаш, или какво приказваш с нея – мъжете бяха още деца. Тя отиде в града, за да свика хората, като остави стомните си. (Тежко на този, който остави стомните си заради стъгдата.) Но напълни ли ги – да, защото Му рече, че Той е Месия.

Прозрението е едно проницание, съсредоточаване, вътрешен глас, то е желанието за любов да стане духовна вълна на Любовта, поривът за взаимност да прерастне в жертва! И тогава ще разберем защо упрекнатият Христос рече: Заради тях дойдох. Това е свобода за жертва. А жертвата е съпровод на готовност, на убеденост в присъствие на отвъдно живеене. И Той я засвидетелства на Кръста разпятен! Скръб нямаше, сълза не отрони, а рече: Прости им, те не знаят какво вършат!

Жертвата не е жестокост и факторът, който може да донесе прозрението, не е насилието. Думите на мъдреца са като остени, ни казва Соломон в своя „Еклесиаст“. Виждаме какво е за него подтикът – бод, който може да ни накара да вървим, а не едно прозрение, даващо будност на окото за отвъдност. Прозрението е, което трябва да съпровожда онази вечна воля да изорем нивата си, колкото и да са малки силите ни; да я посеем и да се приготвим за жътва! Още Учението на Любовта спира насилието с идеята за прощението: Убийте я с камъни! – Не! – Който е праведен, да хвърли!

В Мъдростта вече няма насилие, няма нужда от остен, защото когато интуицията дава тайни за знанието, не е нужно изобличение – достатъчно е прозрението. Изобличението е оскърбление, а Мъдростта не може да оскърби радостта като идея за живот в пътищата на удоволствието. Мъдростта ще даде знания да се освободим от преходността на такава радост.

• Прозрението руши стария свят!

Прозрението в Учението за Любовта беше: Прости им, те не знаят! Ето каква отворена врата остави то, за да може образът на Мъдростта като вътрешно съсредоточаване да даде урока на знанието Научи ни! Прозрението в Учението на Мъдростта е възможност човек да се промени в същината си.

То е първата страница, която трябва да отгърнем, за да научим великата тайна, сменила вибрацията и ритъма на молитвата ни. Не е проблем вече хляб насъщни, не е проблем земята ни само. (Ние дължим благодарност на земята, но и тя ни дължи благодарност за ръцете, които я обработват, защото вибриращата мъдрост я облагородява и преобразява.) И затова в молитвата на Мъдростта е казано не вече „хлябът наш насъщни“, а „Научи ме жив да бъда в тебе, светъл в дух и душа, целомъдрен в мисъл и тяло“[3].Ние не можем да се лишим от насъщния, но достатъчно се ритмирахме с него, за да можем вече с една друга енергия да храним телата си – на желанията, на мисълта, на интуитивната откровеност.

• Прозрението носи оплодително семе – зародиша на знанието.

То е стрелата на Зевс. Затова Христос, Единородният Син, поучава с власт. А когато пита Своите ученици: И вие ли ще си отидете? – Не Учителю, защото при Тебе има думи за вечен живот! Ето как е усвоена, как е легитимирана йерархията на познание. Характеристиката на духовните учения е власт и думи за живот! Такова знание трябва да донесе прозрението и чрез него да се усвои пътят на Мъдростта. Двете велики тайни на човека са: да бъде властен над себе си и свободен от всичко; да има слово, което му дава живот. Защото той е словото на Вечния, Който беше казал: Аз съм Възкресението и Животът! Това е прозрение – да знаем в кой момент има думи за живот и от кой трон ще чуем властното слово: Вземи кръста си, тръгни и Ме следвай – без съблазън и излишно величие, защото само смирението не е обидило съдбата! Власт и живот – това е осъществената мъдрост на Духовната вълна!

Платон рече: Основа на всяка мъдрост е търпението. Същото нещо ще каже и Ибсен: Истинският белег, по който можете да познаете мъдреца, е търпението. Добре е, че Ибсен говори за търпение, защото на него като житейски път му е липсвало. Но странното е друго – че той определя мъдростта като добродетел. Мъдростта не е добродетел, а вътрешно откровение! Тя е сътрудничество, за да можем сами да живеем с идеята за вечността, без страх да надкрачваме неотменното в пътеката на религиите – божеството, което дава убеденост и морал в пътя за съвършенство.

Прозрението освободи Правдата в идеята за отмъщението и възмездието; то живя Любовта и прощението; то е, което позна Възкресението. Сега прозрението ще ни научи да разговаряме с Онзи, Който рече Бъдете мъдри като змията и възкръсна. (А змията е символът на вечното, на прераждането – всяка година сваля своята кожа. Затова божествената сила в човека е наречена Змия-Огън).

Апостол Павел също говори за любовта като добродетел, но когато прави градацията, той `и дава качества не само като позиция, защитаваща морална стойност, а я характеризира вече като духовно битие. Той казва, че каквито и добродетели да има човек, ако няма любов, нищо не е постигнал. Така апостол Павел за първи път разграничава добродетелите от целостта на Учението, от Духовната вълна Любов. (Любовта до Христос безспорно е съществувала, но като биологична потреба и като морално поведение за социална връзка.)

Така е и за Мъдростта. Тя е мирово учение, а може да бъде позната, усвоена и приложена чрез това око на живота, наречено прозрение.

• Прозрението няма предположение за знания – то просто знае!

Прозрението е процес на вътрешното усвояване, което чрез култура, чрез мисъл или чрез интуиция характеризира различни феноменалности. (По тази градация може да се познае йерархията на носената възможност). Този, който може да хвърли сянка върху интуицията или прозрението, не разбира самия метод на живеенето.

Леонардо да Винчи каза – Мъдростта е дъщеря на опита. Такава мъдрост ни дава в ХХ век и един Анри Бергсон с т. нар. élan (порив, усет), т.е. с натрупания опит. Това има известна логичност и в теорията на еволюцията. Но ако човек разчита само на констатацията от опита, а не го преработи в своето по-висше поле, няма да може да направи най-същественото в идеята на развитието – степенуването. Ако си остане само с опита, без да го премисли, без да го изчисти, нищо ново няма да има в утрешния ден. Затова е казано: „Преди да заспиш, направи си равносметка.“

„Толкова знаем, колкото помним“, казва една латинска сентенция. В нея има нещо много вярно и в същото време противоречиво. Вярното е, че по пътя на една въртяща се самсара[4] това, което сме натрупали, е и наше знание. Противоречивото е, че не всякога паметта може да върне цялостното ни знание. Едно знание не може да свърши с паметта и паметта не е достатъчна за един живот, ако не се превърне в ново знание. Адам и Ева помнеха заповедта, но умножиха и своите знания, макар че предизвикаха страданията си. Затова ги нарече Господ „богове“. А знанието не свърши само с дързостта на Ева да вземе плода. И Бог не спря Адам и Ева в Рая, а им каза: Отивайте да обработвате земята. Когато получиха едно знание, те отидоха да го прилагат. И какво донесоха на земята? Проклятието ли, както ни се казва? Не! Донесоха приложение на урока на знанието! А кой беше той? Да усъвършенстват своята материя, която имаше диханието на Отца. (Ето защо можем да се освободим от хляба наш насъщний и да работим за съвършенство и целомъдрие в мисъл и тяло!) Това е прозрението, с което ще си послужи Духовната вълна на Мъдростта. Тя ще ни освободи, за да степенуваме в личната си молитва и личната си всекидневност онова, което още не е съвършено.

Няма нещо, което да не е божествено, макар и още несъвършено! Това е смисълът на битието – да не заглъхне в дейността си Духът. Той е, който слага криле на нашето прозрение. Прозрението може в своята основна нота да има наистина опита, но онзи, който не може да го размножи, да го разцвети, за да си направи най-хубавата аура, той не си е взел от виолета на Духа. Опитът работи върху тялото и ума, за да ги направи толкова пластични и гъвкави, че да могат да приемат прозрението от Духа, а след това да го моделират и приспособят дори за обикновеното възприемане. Иначе бихме отрекли един Платон, който ни говори за предсъществуването на идеите; бихме отрекли дори един Соломон, който ни каза: под слънцето – нищо ново (а ние постоянно правим „нови“ открития). Бихме отрекли цялата доктрина на индуизма за манвантарите, включили всички божествени енергии, както и за предречените култури, които това човечество трябва да осъществи.

Така вече можем да поставим и въпроса – питал ли се е някой за правата на душата си? На какъв закон е подчинена – какви са нейните привилегии, какви са нейните задължения? Само посредница ли е? Човек търси право на защита на своето тяло: „Не убивай! Животът е свещен“. Но кой живот, физическият ли?! Нали Христос каза: Не се страхувайте от този, който убива тялото ви, а от оня, който погуби душата ви! Попитал ли се е наистина някой какви са правата на душата, какви са валентностите `и? Какъв е нейният мостник, нейният свод, по който ще слезе Мъдростта, какво е участието на нашето прозрение, за да ни пробуди във великото служение и да кажем :„О, смърт, къде е твоето жило?“ Този вечен, ненаситен копнеж на човека за безсмъртие се освидетелства от онова, което няма тленност, а именно – душата! Заради нея, заради Евридика, Орфей слезе в подземното царство и даде духовност, като покори всички с лирата си. Но когато я извеждаше, съмнението направи някакъв тропот, Орфей загуби равновесие в убедеността че е божество, обърна се и я загуби. А водач му бе Хермес – хилядолетният, несменният, най-великият, който имаше Откровение. Орфей трябваше да се довери на Хермес – заради целостта на Мъдростта, и тогава не би имал колебание и страх! Ето как и посветеният не е знаел какво право има душата! Затова е важен въпросът за правото на душата като битие и още – може ли тя да акумулира енергията на прозрението, донесена чрез интуицията, за да познае и възкресението. Затова не се казва праведни тела, праведни желания, а праведни и неправедни души – с право на възкресение или с право на възмездие. Действително, Христос рече: Прости им, защото не знаят, но който непрекъснато повтаря грешката си, той не може да бъде мъдър. Мъдростта може да даде един урок, но не може да повтаря урока. Който си е взел черпало, ще пие жива вода и няма да ожаднее!

• Прозрението не е експериментално знание.

То не може да разточителства. А къде е границата му ще покажат интуицията ни и опитът на Учителя. И много ясна е притчата за десетте девици – тези, които си бяха взели и светилник, и гориво, Го дочакаха! Онези, които късно отидоха да си търсят гориво, намериха вратата затворена. А когато извикаха: „Господи, отвори ни!“, чуха: „Не ви познавам.“ (Матей 25:12). Ето къде се крие прозрението – да бъдеш готов за съприкосновеността си с космичната Мъдрост, с космичната цялост, защото иначе ще чуеш: „Не те познавам“. Душата ни има главнята на Мъдростта във Вечния Дух – когато изграждаме шатрата на ума, имаме своя белязан знак в душата! Значи имаме светилник – прозрението, от което не можем (и да искаме) да избягаме – но трябва да си сложим и горивото.

За Мъдростта човек ще намери много констатации, но не всички могат да се нарекат мистично зрение, защото то е вътрешен глас.

• Мистичното зрение е прозрение.

Прозрението може да дойде само от интуицията, а нейната изворност е в причинността. Затова Мъдростта не наранява, тя не е и дидактика! Много често хората наричат поучението мъдрост. Не! Онова, което в един народ е останало като поговорки, като отделни брилянти в народната мисъл са словата на големите Учители, които не са се блазнели да оставят име, защото този, който иска име, няма зрение. Вложената в името вибрация създава предпоставки да се получи от Всемирното, затова не всеки може да ражда мъдрост. Но след като е родена, тя става достояние на родовата памет, на социалната общност, на историческата формация, на Космичното съзнание. И тогава трябва да я приеме и обикновеният – трябва да се научи да я понася, за да не изгори в нея, трябва да се научи и да я прилага!

Често се казва поговорката „всяко зло за добро“. А като дойде злото – плач! Така ли би постъпил онзи, който я е дал?! Не! Той е прозрял и приложил тази велика тайна, показал е, че страданието е развитие! Не че човек, когато го сполети беда, ще трябва непременно да пее химна на възхвалата. Но трябва да прозре една или две ноти от голямата песен злото е нееволюирало добро! Те стигат, за да може не само личната си съдба да смекчи, а и светът около него да пийне капчица от живата вода!

В Непал също имат една интересна поговорка, според която непалецът, без да е опитал плода на нара, познава вкуса му – по цветовете. Ето прозрение! Защото цветът е вибрация на душата и оттам – вкус на мъдрост, вкус на ум, вкус на желание. Затова има регистър във вкуса на храната, Менделеева таблица на валенциите на цветовете. Когато видим един цвят, да кажем – това е откровението на Небето, онова е моята Витлеемска звезда или това е един от гвоздеите, който ще разпне моята плът в борба с духа ми.

Когато се разглежда мъдростта на гениалните, ще се видят странности, които са много интересни, но са твърде далече от големите тайни! Един Соломон например ще каже: „Голяма мъдрост – голямо страдание, и който трупа познание, трупа тъга.“ (Еклесиаст 1:18). Това не е прозрение, а човешко умуване и елементарна защита на уж човешко достойнство! Да пазиш човека да трупа мъдрост, защото ще натрупа тъга, е все едно да пазиш мъдростта само за Господа! Еврейството това правеше – „Не, вие нямате право да влизате там, в чертозите на Саваота!“ Защо тогава Той каза,че сме Негови чеда?! Къде е голямата и наистина неповторима дързост на Христос: Аз и Отец едно Сме! А къде е величието на Ева да яде плода на знанието и да отидат с Адам долу на земята да отработват телата си?! Този, който е мъдър, не може да се занимава с играчките на всекидневието. Той не може да отрича законите, но и не може да бъде обвързан от тях. Да трупате мъдрост не значи, че трупате тъга. В прозрението си можем да заскърбим, че светът не върви, но това не е болка, която ще направи рана, а ще даде отговорност. Мъдростта не е тъга, а дълг и жертва за страдащия, който няма още мъдрост. Който трупа мъдрост не страда, той познава света и живее с идеята, че няма страдание, а развитие. Така той трупа прозрение, което трябва да приложи и за най-малкото, и за най-голямото.

Латинците казват (а после и ние повтаряме): „Аз съм човек и нищо човешко не ми е чуждо“. Но кое в нас е човекът, за да не оправдаем нечовешкото? Разюздаността атрибут ли е на човека?! Корупцията, подлостта, низостта, пиянството атрибути ли са му?! А защо не се каже – аз съм бог и нищо божие не ми е чуждо!? Това е прозрение!

Много тревожна е и фразата: „Дяволите да го вземат!“ – защо не се казва – „ангелите да го вземат“, за да го поправят?! Ето каква непрецизност има в нашето мислене! Трагичното е, че религиозните доктрини не са осветлени и в ръцете на служителите са станали китайски стени, зад които тези служители отглеждат и крият собствените си недостатъци! Но Духовната вълна на Мъдростта чрез своето око на живота – прозрението, ще даде на човека малко по малко спиралното развитие за свобода!

Само мъдростта е насочена изцяло към себе си, казва Цицерон, за съжаление, познат само като голям оратор, а не и като мислител, блестящ в своите казуси. Подобна теза ще намерим и при Публилий Сир (един изключителен древен мислител) – Ако мъдростта не е у теб, напразно ще слушаш мъдреците. Ето една аналогия с Хермесовата сентенция: Устните на мъдростта са затворени, освен за уши, които могат да слушат. И Христос ще каже: Който има уши да чуе, ще чуе. Трагедията на послешното човечество е, че не взе ситото да отдели и да каже – ето ума, ето мъдростта, ето духовната вълна! Да определи йерархията – Правда, Любов, Мъдрост, Истина и Свобода.

Не е достатъчна само практично-приложната страна като при различните йогически системи. Не е достатъчно и това, което един Буда каза: Който спре да желае, ще победи живота. Да, но и според тяхната религия той се е преродил стотици пъти, докато стане Буда. А какво да прави тогава този, който има малко прераждания? Човек се нуждае от желания, които са лопатите на колелото в тепавицата на Еволюцията! Да се отречем от желанията не значи, че сме осъществили живота, защото ако нямаме астрал, не можем дори да бъдем във физическо тяло. А да отречем ли и благородните желания?! Оня самарянин, който мина и прояви желанието като грижа и го приложи, стана едно нарицателно в световната култура! Само с две думи – „добрият самарянин“, се изработи един нравствен пример в света. Желанието, което според Буда води до страдание, трябва да се степенува, а не ликвидира. Другото е отрицание на развитието. Разбира се, има две очевидни неизбежности – болка и гроб! Може ли да ги отречем? Не, но можем да ги надживеем. Можем, щом живеем!

Апостол Павел казва: Не мислете за себе си повече отколкото трябва, бъдете мъдри с мярка! Много учудващо! Павел е един от най-интелигентните апостоли, притежаващ универсално знание. Той е възпитаник на най-големия маг на еврейството – Гамалиил. В същото време е и римски гражданин, и познава цялата древногръцка философия, поезия и мъдрост. При това той получи от Христос една особена привилегия, недадена на никого: Аз те избрах от утробата на майка ти да Ми бъдеш апостол сред езичниците! Кое е спънало, кое е оверижило мисълта на Павел, за да каже да бъдем мъдри с мярка? Трудно е това да се вмести в целостта Идете по света и кръщавайте в името на Отца и Сина, и Светия Дух! Христос не каза с мярка да кръщават, както еврейството ги учеше! Каква беше причината тогава? Липсата на прозрение, защото как може да се измери мъдростта? Ето как се смесва поучението и гражданската дидактика с прозрението! Липсата на прозрение, предоставя охраната на ума да прави защита.

• Прозрението е творчески устрем – мечът в битката между новаторство и традиция.

Прозрението няма с какво да се съобразява, защото е вътрешно откровение, интуитивен импулс. Мярка може да се приложи в светското мислене, в догмата, в канона, но не и в Духа. Пресметливост в духовния живот на Мъдростта не може да има!

• Прозрението е или цялостно, или никакво – няма полумерки в Божия живот!

Полумерки има в приложността по пътя на божия живот, защото човек не е още цялост – взел си е светилник, но не си взел гориво. А светило под шиник не може да сложите – и под шиника то свети! Ето разликата между светската мъдрост и прозрението в Духовната вълна на Мъдростта! Затова цитирам тези личности, наречени мъдри, гениални, повечето от които можем да признаем за мъдри само в гражданското дело.

Дори Публий Сир каза: Мъдростта се учи чрез мислене, а това не е вярно! Мисленето може да доведе до усъвършенстване на нашата възприемчивост, но то не може да учи на мъдрост! Как да я отбележим, когато Христос обяснява на Никодим, че Духът никой не знае откъде идва и къде отива! Определението, че идва от един Извор и минава през съществата, е една формула за нагледност, с която се улесняваме, но не и тайна на Бога!

Епикур рече: Мъдър е не този, който знае много, а този, чиито знания са полезни! Мъдър е, но не е пил жива вода. Не е достатъчно знанията ви да бъдат полезни. Утилитаризмът като концепция, която в ХVII век англичаните приложиха в своите философски школи, води началото си от Епикур и епикурейството. Вярно е, че човек със социалната си мисъл ще трябва да направи приложно това, което да му послужи после за цивилизация. Защото само спекулативно мислене ще доведе до онова, за което предупреди и апостол Павел: Вяра без дела е празен кимвал. Вярата е над мисълта – тя дава знание за незнайното! Това, което вярата може да открие, е част от интуицията, която в тепавицата на Еволюцията ще направим приложена мъдрост.

Всичката тази мъдрост, която наричаме светска, гражданска, внася и страх, и съмнение; както е казал псалмопевецът: Рече безумец в сърцето си: „Няма Бог!“ Това е конспиративното действие на малката мисъл. А най-естественото удовлетворение, което може да получи отрицателят на Бога, е да му кажете, че Го няма. Но и недостойно е да му Го доказвате! Удовлетворението от доказателството е нетрайно, то търси постоянно нови доказателства. Бог не се доказва, а се живее! Умът може да не е убеден, но истината не бива да бъде отмината. Само който Го живее, той може да бъде без апелация!

В търсене на истината два различни мирогледа ни представят света: европейският, който е рационално удоволствие и спекулативна плетеница, и източният, богат на иносказания, криещи мъдрости, който си служи с образи, но не и с концепции. Несъвместимости – и по гръбначен стълб, и по астрални вибрации!

Европейските умове, когато правят афоризми, са разточителни, липсва им дори тази съсредоточеност на мъдростта като познание в сравнение с някои от древните. Причината трябва да се търси първо в това, че като последователи на древногръцката култура не можаха да вземат от други небеса знания, а просто преповтаряха. И след това в един век на лъжехуманизъм (убеден съм в тази тайна), родиха рационалното просветителско движение, което влезе в същината на революциите. Разточителството на Европа е от това, че нямаше концентрация и не роди свое учение.

На Изток пък интуитивното не можа да се избави от митологично-героичното начало, а остана във въображението. И все пак онова, което беше мащабно, даде право да се изведат известни мъдрости в Упанишадите. Ето как в Махабхарата квалифицират голямата идея за съдба:

• Мъдрецът проумява: съдбата всемогъща,
• живота направлява или го обръща
• та тая мисъл, който достигнал е томува
• е ясно, че не бива в немилост да тъгува,
• тъй както и при милост премного да се радва,
• защото тя – съдбата, за всичко точи брадва.

Знаят да мислят мъдро. Вижте как са го казали – в образи. Не можете от едно сухо дърво да извадите сок, но от една тръстикова пръчка – да! Източното знание е една тръстикова пръчка, и сложена в пресата на човешкото търсене, тя ще даде обилие от мъдрости! Можем да се възхищаваме от индийската култура и в същото време да тъгуваме, че не излезе от образността вече пет хиляди години! Но все пак тя има откъде да вземе сок, за да прави чрез прозрението си мъдростта живот.

Прозрението ни е най-доброто доказателство, че сме най-обичните деца на Всевишния. За нас Той приложи Собственото Си дихание. (Ако това не разберем, тогава прозрението ни каквото и да бъде, няма да е божествено.) Той ни даде Своето дихание, а ние в път-божественост чрез прозрение Го осъществяваме.

Бог чрез Естеството Си ни учи, а ние чрез Откровението Го познаваме!

 

Ваклуш

 

Откровението е духовно прозрение!

Прозрението е будност на Мъдростта,
която гори себемислието.