(продължение)

Няма религия по-горе от Истината!

Теософията, т.е. богомъдрието, е един всемирен храм, който има най-открития олтар. Тя скрепява велики тайни и позволява на човечеството да си взема от хляба на посвещението. Сиянието на Мъдростта не може да бъде спряно – облаци дори да затулят Слънцето, никога не го лишават от светлина. Така че знанието е пазено, но то винаги влиза в душата на човека, често по незнайни пътеки. А Теософското общество в осъществено предназначение в края на XIX век изнася скритото знание на олтарна трапеза.

Теософията акумулира в себе си световните религии – всички те според нея имат своето право на съществуване, защото произхождат от един-единствен корен. Всяко разклонение черпи сокове от неговото богатство и човек може да вземе онзи плод, който ще го нахрани, т.е. ще му даде знание, или както е казано в идеята на съблазънта – ще го научи що е добро и що е зло.

Теософията не отрича нито една от религиите, защото гледа на тях като на залък от хляба на Мъдростта, който Божиите Воля и Слово дават. Тя обаче ги нарича  несъвършен израз на Божествената Мъдрост. Разбира се, за изповедника на определена религия, който изпълнява нейните обреди и принципи, за неговия душевен и духовен път, тя изглежда съвършена, защото вибрира с нея. И той би трябвало да я изповядва с преданост; но и да се пази от пристрастеност, още повече от фанатичност! Всеки човек има правото на своята религия, като признава обаче и на другия същата радост, за да няма разделяне.

Теософията счита религиите за неосъществена Божественост било поради догматизма, който им става битие, било поради изместване на първичните ценности в самите учения (какъвто е случаят с Христовото учение по въпроса за прераждането), било поради небудност във вековно натрупано обредничество, каквото е досега несменното принасяне на кръвни жертви в юдаизма (а различните християнски формации просто папагалстват по отношение тайните на християнството).

Всяка първична сила има обаяние, но след това, когато настъпи умората, не може повече да събужда динамика и ентусиазъм в хората. Невъзможно е да се поддържа постоянна динамика (както, да кажем, през първите векове на християнството), а и трябва някой да узаконява нещата. Ето защо основателно е теософите да излязат с мирогледността, че всички религии като несъвършени имат нужда от ново виждане. И те доста успешно го дават.

Така теософията първо си поставя отговорната задача да бъде изучавана всяка религия, без да бъде осъждана. Това всъщност е не само сумиране на опит, но и един добър урок по толерантност – всеки пред своето кандило да си прави молитвата.Теософите имат един ясен девиз – мир, и една висша цел – Истината. Така в пулса им ляга идеята за мира, който води към всемирно братство, потушавайки личностното отношение, и идеята за Истината, която търсят с надписа: Няма религия по-горе от Истината. (Мир в душите ви, е казал Христос; и още: Само Истината ще ви направи свободни!) На тези два основни стълба теософите започват да изграждат своето общество (разбира се, само с два стълба храм не се прави и ние ще посочим и останалите).

Когато се ражда идея, в която има златен пласт, не бива да жалим труда си, докато не стигнем до него. И ако едно общество иска да направи всемирно братство, както Иисус Христос е искал да сгради обществото на Любовта и да изведе човека до Синовност, ние не можем да отричаме труда и да се отчайваме от несполуките до момента, в който открием тази златна жила. Христос дава най-великото Учение – за Любовта, но както виждаме и досега между себе си нямаме любов. Камо ли тогава да бъде осъществен изцяло принципът за мира във всичките му разнобагрия, прокламиран от теософите. Но кое е важното? Пътят, който Христос посочва: Поискайте, почукайте, потърсете! Това се опитват да правят и теософите.

Така че трябва да се познават ценностите и несъвършенствата на религиите, щом се иска осъществяване на всеобщност. Разбира се, и Теософското общество има своите недостатъци, но голямата идея е важна – да вземе маслинено клонче от всяка религия, да приюти всички и да им даде великия урок на толерантността.

Затова с тази пробудена мирност в душата теософите приемат в собствената си гръд всички облъчвания, които може да даде както добрата линия на приемащи ги, така и отрицателната на отричащи ги. Приютяват всички без разлика на раса, пол, каста или религиозно убеждение. Това е заветът и на Христос: Няма евреи, римляни, гърци – всички сте деца на Отца Ми.

Теософите искат да внесат в душата на човека стремеж за свобода, като той създава мир и хармония в себе си, учи урока на взаимната търпимост и търси Истината. Истината е последният пристан в духовното развитие на човечеството, преди да завърши планетната манвантара и то да стане свободно. Свободата има само една предназначена стъпка още – да бъдем Божествени, т.е. да се слеем с Бога. Но идеята за свобода е взела най-много човешки жертви! А когато сме се пожертвали,  постигнали сме Истината и сме направили себе си свободни, тогава ще влезем в храма на Свободата, където няма нито икони, нито олтари – там човек е у Бога!

Теософията слива в едно наука, философия и религия и иска да събуди в ума на човека онова, което го води не към блуждение, а към гносис, към вътрешна потреба от знание. Тя иска да свали дрехата на незнанието и всеки с ръста си, със своето си светило да си послужи така, че наистина да види кога идва Женихът (както е казано в светото Евангелие), а не да отива да си търси гориво, когато Той е вече дошъл. Имаме достатъчно гориво, но трябва да успеем да го сложим навреме и на място в своята лампа.

Когато теософите говорят за знанието, поставят и въпроса за свобода от заблудите, свобода от магията, без да се отрича тайнството. Това е велика тенденция – да се освободи човечеството от сатанински огнища, проклятия, анатеми, за да гради всемирното братство. (Анатемата е ужасяваща – както като вибрация на самата дума, така и като действие – тя нащърбва и личното битие, и националния исторически път.)

В далечините на времето пра-прастарото знание е извирало от магията, защото умът още не е владеел постановките. И усетността си е служила с енергии и сили, за които той още е нямал обяснение. Но когато умът става властник и започва да квалифицира поведение, появяват се други тенденции. Не можейки да мине границите на своето, той започва да отрича. Затова в окултните системи съществува един израз, който може добре да бъде разбран, но може и лошо да бъде изтълкуван: – „умът е убиец на реалността“: на онази реалност, която е по-реална от реалността – реалността на Духа. Разбира се, това, което зрението ни дава в нисшите полета, също е реално, тъй като те имат своя материя и свои тела. Не може да се каже, че знанието в менталното поле е недействително, както и в астралното, в етерното или във физическото. Ние винаги сме в една реалност, макар и преходна. Но когато умът не може да мине границите на своето поле, когато не може да схване и да изрази нива над него, тогава студеният му нож унищожава духовната реалност заради практично посети необходимости. Неслучайно древността казва в своите златни правила: „Пазете духовната реалност!“ Идеята, че умът е убиец на реалността, може да се отнесе и към Реформацията. Защото тя отнема от християнската религия тайнството, отнема от нея посвещението и оставя блудкавостта на упованието само на благоволението. Така я лишава от мъдрост и от знание. (Протестантите мислят, че вършат Божие дело, но как да снемем от някого величие, което му липсва?!)

Умът не може да бъде упрекнат разбира се, че ни лишава от Бога. Човек никога не може да бъде лишен от Бог, но умът е в състояние да направи онова отклонение, дело на блудните синове на Божието сътворителство – това, което един Сатанаил извърши. Бог му дава Слънцето, а той влиза в сянката на горделивостта! Тогава какво означава да съхраним себе си, за да служим на Всемира? Да се опазим като богове в Бога. Но Сатанаил (или Луцифер) не е страшният Сатана, както обикновено се разбира. Така не е било нито в часа на Сътворението, нито ще бъде в бъднини – светлината винаги е светлина! Всъщност умът я е прибулвал, не толкова отклонявал, имал е за задача да изнесе човека. Върху обикновения ум е слагана сянката на по-нисшите полета, с които сме започвали своята еволюция на планетата, но и висшите духовни сили присъстват, и висшите полета изграждат човешкото тяло. Обикновеният ум работи върху материята, но причинното ни тяло изфинва мозъчната тъкан.

Мисловността, ръководена и пробуждана, за да не живеем с илюзии, не бива обаче да бъде лишавана от въображение. Илюзията е подмамка, която умът може да поднесе – да даде крещящата краска на нисшето битие. И не бива човек да остава в съблазън, но и не трябва да загуби творческата фантазия и прозрението. Затова винаги съм подчертавал, че доказателствата не са най-доброто свидетелство за истина. Те удовлетворяват ума, но могат да погребат не лъжата, а истината. Тайната е да се живее дадена идея, да се вибрира с нейната истина!

Внушението за истина чрез ума не дава плодове. Само прокраднатата истина, влязлата в душата, може да цъфти и да плоди. Когато тя трябва да се защитава чрез ума за принадлежност, човек рискува да падне – но когато просветлението е дало лъч на познанието, не е необходимо той да се страхува! Страхът от земното не трябва да обезкриля будността. И ако откровението е йерархия на събудения Кундалини, въображението – на причинното тяло. Затова теософите искат да се работи не само върху конкретния ум, като се облагородява и освобождава от двойствеността (за да не го наричаме повече убиец на духовността), но и да се приближаваме до каузалността, за да бъдем осветлени от великото знание на Аза. В причинния свят е прототипът на битието!

Всички резултати в мисловността се дължат на това, което вековете са слагали там. Но ако се приковем към миналото, ще стоим хилядолетия в едно знание, както се стои в индуизма над пет хиляди години, в юдаизма – повече от три хиляди и петстотин, в християнството (с неговите разклонения) – две хиляди. А когато липсва динамика, не може да се пробуди духовността, за да се стигне до Мъдростта, Истината и Свободата за единство с Бога.

Причинността може да промени онова, което човек с ум и сърце е решил, че е светът. Затова понякога грешат ясновидците – поднасят информациите си от астралното или менталното поле. Несъзнателно лъжат – защото причинният свят може да променя събитията, които те са предсказали.

Теософското общество внася като доктрина в своето мислене и в методите си на обучение не толкова задължението, колкото вътрешната отговорност за дълг. Задължението може да сложи верига ( която дори да не се усети, ако духовният свят на човека не реагира), но дългът е вътрешна повеля. Това са големите разлики при разместените пластове на причинност, ум и чувства. Затова познаването метафизиката на теософията в идеята за Мирозданието дава осветление на проблемите. Според тази метафизика човек се развива в седем полета: физическо, етерно, астрално, ментално, каузално, будово и духовно.

Теософията извежда квинтесенцията на древната мъдрост, за да я направи правило или окомерност за нашето развитие. Тя се обръща към езотеричното знание, което векове е било пазено от мнозинството – пазено, за да не се злоупотреби с него поради липса на йерархия в стълбата на нравствеността, а не защото има кастов характер. Теософското общество не пледира за касти, но не бива да се мисли, че с каузата си за безкастовост е подражание на будизма. Подобна грешка направиха някои църкви в упрека си към него.

Теософите не считат, че мистериите са някакви култове, както проповядват модерното знание и съвременната теология. Такава позиция се защитава само когато в тях се вижда външната страна. Всъщност всеки култ е една формула или образ, в който е вградена съдбовна енергия на съответно йерархическо поле.

И не бива да се губи магичната същност на мистерията. Тя е вътрешен израз на мистична енергия, дадена от Божеството и осъществявана от посветените, и външен образ, който същевременно е акумулатор на тази енергия. Чрез мистериалния акт човек се обновява, получава импулс в своето развитие. Така той се качва по Иаковата стълба, както Иаков – Богоборецът, променя чрез благодатта на мистичното зрение името си и става Израил. Това е посвещението!

Фактически теософията открива великата наука, наречена теургия – науката за божеството (която има своето изходно начало в магичното). Тя въвежда човека в адитума, в залата на великото посвещение! Теософията разкрива част от същността на великите мистерии – това, което човечеството трябва вече да знае. Тя търси езотеричното и в християнството. И в трите му разклонения – православието, католицизма и протестантството, не се позволява да се мисли, че има някакъв езотеризъм или мистицизъм, че има някакви окултни знания в Учението на Христос. Такива знания първите християни са ползвали. Теса знаели и за елевзийските, и за египетските мистерии...

Върху тези тайни са работили и християнски мислители, като Ориген или Климент Александрийски (чието основно произведение е „Стромата“), който свидетелства за източните мистерии и визира скрити знания от свещените писания. (Дори отявленият враг на християнството Целз смята, че то е система от тайни). За живота на Иисус е казано, че минава през Египет. Ангел предупреждава Иосиф Обручника: Стани, вземи младенеца и майка Му и бягай в Египет – дай Му посветеност и Го окриляй – за да се сбъдне реченото от Господа чрез пророка, който казва: „От Египет повиках Сина Си.“ (Матей 2:13-15). Знаят се даже школите, през които минава Иисус, за да се обучава за бъдещото Си велико посвещение – да приеме Христос, т.е. Духовна вълна. Това е и исторически, и духовно проверимо. Има дори нескрити факти за мистериалности в Неговото битие. На осем дни майка Му Го води в храма, за да бъде обрязан, т.е. извършено е кръщение, а на тридесетата Си година Той пак отива да се кръщава – в реката Иордан… и от Всемирния небосвод идва Светият Дух. Това е мистерия! (Човек не бива да се гледжосва до такава степен, че да не може да дава преценки.) Едно ново кръщение – но в кое? Казал съм, че водата е астралният образ на светлината. Значи извършено е кръщение в астрала. Водата има голяма мистериална сила. Самата идея да се хигиенизира човек външно е изумителна, а представете си, когато водата е осветена с магична формула!

Другият символ в кръщението на Иисус в реката е гълъбът – преливане на дар чрез Светия Дух. Събужда се и личният духовен свят за посвещение чрез думите: „Този е Моят възлюбен Син, в Когото е Моето благоволение“ (Матей 3:17). Не е казано кой е чул словата, речени от Бог Отец – тях естествено само посветеният може да чува.

Когато ученикът е готов, великият йерофант му казва: „Иди да прилагаш учението! Дотук е твоето обучение!“ Такива са мистериалните етапи. Затова Иисус чува и повелението: Иди в пустинята на изкушенията, за да победиш хляба, чудото и властта! И Той показва как може да се побеждава! Това безспорно са мистерии; съществуват Иисусови мистерии, които се състоят в посвещения, имащи и практическа стойност. Евреите са кръщавали с кръв и обрязване, сега се кръщава така, както е кръстен Христос – с вода и огън, т.е. с астрална енергия и Светия Дух.

Така че теософите искат да върнат загубения гносис в християнството, да върнат свещеното място на посвещението. Но вместо египетските зали – адитумите, вече е открита голямата планина на всемирността – Планината на Блаженствата...

Теософията се стреми да очисти т. нар. приложен мистицизъм от автоматизъм и страх. Всъщност с приложния мистицизъм теургията от една обикновена магия става велико учение. Но Инквизицията издига клади не само за тези, които общуват с висши енергии и същества, но и за онези, които си позволяват да ревизират утвърдени вече знания. Не трябва да отричаме традициите, но недопустимо е те да остават векове вкостенени. Тук е ролята на духовните Учители, които идват не само да разрушат статуквото, но са и като онази птица, която, когато чадата `и са гладни, разкъсва своята гръд, за да ги нахрани. А най-страшно е да се връщат традиции, без да се осмислят. Столетия например се повтарят в един род имената. Сменете ритмичната група на рода си – това е посвещение! Ето защо се сменя името на монаха, на свещеника (това вършат и влюбените във взаимната си гальовност). Осъществява се промяна, защото се извършва тайнство – хиротонията, което е призив на енергия, на Светия Дух. Взела една баба внучето си и го кръстила. Тя може да не оценява какво върши, но като вътрешен дълг знае, че дава един израз в християнството. И там има нещо много странно – когато свещеникът връща кръстеното дете, казва: „Даде ми го еврейче, връщам ти го християнче.“ Какво значи това? Един пробив – да се откажеш от старозаветието, което Христос отрече. Всичко това е една обнова и съвсем обосновано се сменя името. Така трябва да се гледа на тайнствата.

Теософите искат да освободят от заблуди както цивилизования човек, така и онзи, който в закъснението си не се е докоснал до храмовата същност на религиите. А Христос нарича нашето тяло храм, обиталище на Духа Господен. Затова е властна необходимостта то да бъде усъвършенствано. Това са йерархии, през които според теософите трябва да се мине: от физическото, етерното, астралното, менталното до каузалното, будовото и духовното тяло. Ако вие не осветите материята тук, на Земята, не можете да присъствате във висшите полета. Защото присъщата усетност за приложение на божествеността е тук, на физическото поле. Така теософите се противопоставят срещу всички, които въстават срещу плътта.

Според окултните правила, когато тялото е чисто, нито магия го лови, нито „дяволи“ му гостуват, нито някой може да го обиди. И колкото повече работим във физическото поле, толкова повече приближаваме по-висшите полета. Неслучайно Бог Отец праща Адам и Ева на земята: Идете, работете, плодете се! Тук се крие голяма идея: Бог сътворява човека, Той само Сина Си ражда, а човека праща да ражда деца. Ето каква тайна се съдържа в идеята да се даде възможност на човека да ражда! Така ще Му върнем Неговата обич, обич, която Той иска от света. Страшно е като мисъл дори!

• Буден Бог у човека в плът – така теософията осъществява идеята практически мистицизъм!

Разбира се, Теософското общество се опитва да върне на всяка религия онова, което е одимено от времето, неусвоено от духовната будност. Защото човек много лесно се удовлетворява с половинчато знание – обяснява си света с най-улесняващи мисли и си създава религия, която се далечее значително от Учението. Религия и Учение не се покриват – Учението е светостта, която дава Учителят, а религията загръща словото Му в „дрехи“, за да го опази. И понякога така го натоварва, че Учението не се вижда.

Трябва да се върне светостта на религиите, свещеното място, а не да се направи една пещера от църквата или да се облече един обърнат кожух, за да се играе ролята на пастирите. Кой от съвременните „пастири“ е чул песента на ангелите, кой е видял витлеемска звезда?! Ето това теософите искат да върнат – да върнат магите, които могат да видят витлеемските звезди, за да отидат да принесат даровете на живота човешки в нозете на Любовта, да `и принесат мъдростта. Трябва без страх да слезете в дълбоките зали, защото там, в подземията, се получава посвещението, каквото е второто или двойното раждане. Него Иисус разкрива на Никодим: „Ако някой се не роди свише, не може да види царството Божие.“ (Иоан 3:3).

Второто раждане вгръща като знание и Иосиф Ариматейски, който предоставя на Иисус Христос своята гробница. Какво значи да дадете гробницата си? Да се освободите от своя мисловен и емоционален свят и да го предоставите на Христос, за да бъде вътре у вас и там да възкръсне!

Теософското общество отваря вратите за окултните знания, за голямата тайна, разкъсала завесата на храма, за да даде причастие на света. Това прави дори само една книга – „Отбулената Изида“ от Елена Блаватска. Тя е имала дързостта да каже: „Ето Изида, вашата сестра душа!“ Тя изнася из пещерите и усоите на Индия тайните знания и оставя още един изключителен труд – „Секретната доктрина“. А нейните следовници са като птици, които имат криле да прелетят океани. Ани Безант, Чарлз Ледбитър, полковник Олкът и много други съработници разнасят по света древната мъдрост и дават не трошици, а един голям хляб от принципи, знания, информации за мистериите. Това е отбулване – даване право на очите да гледат.

Религиите в идеята си за светоустройството поставят големите въпроси: как и защо. Как? Теософията отговаря – чрез жертвата! Първият акт на жертва е Божието дело да отдели, да еманира от Себе Си – Бог се Себеограничава, за да създаде света. Актът на Сътворението е акт на доброволната жертва! Ето защо идеята за жертва е в основата на обредите във всички религии. Разбира се, тя в човешките очи получава различни окраски: като се започне от животното – до цветето; като се иска жертва Авраамовия син и се свърши с Божия Син на Голгота.

Теософията открива на света, че всяко нещо – и във Всемирността, и в личния живот, започва с един акт на жертва като пулсация на развитието. За да може да се тръгне в спиралата на еволюцията, изтича енергия; така, както от Пътя на Христос изтича енергия за свобода от довчерашното служение. В този мистериален вид теософията обяснява интимната, вътрешната страна на Рождеството, Кръщението, Изкушението, Преображението, Разпятието, Възкресението и Възнесението – разглежда ги като стъпала на посвещения.

Осъзнавайки смисъла на идеята за жертвата, която теософите поставят в основата и на Сътворението, и на освобождението ни, ще знаем какво у нас да еманираме, за да повтаряме Бога. А повтаряйки Го, ние Го изграждаме в себе си, защото Той ни е сътворил, за да се върнем в Него.

Неслучайно е казано, че Христос взема участие в Сътворението, а след това се принася в жертва. Ето кога идва обратното действие на себежертвата – да се върне човек в Бога. Колелото на живота в своите обрати се осъществява, загражда цялата космичност – змията захапва своята опашка. Тя, змията, е начало и край, мъдрост и безсмъртие, тя е символ на закона за прераждането (защото всяка пролет сменя своята кожа).

Теософията слага в жизненост законите за прераждането и кармата, а с това освобождава тенденцията за еволюция. Всъщност еволюцията узаконява тези закони.

Идеята за превъплъщението на душата е един от най-смутителните въпроси в църквите. В метафизиката на теософията тя е изведена от древните религии, преценена е като мъдрост, приета е като вяра и е разсъдена като философия. Ани Безант дори нарича учението за прераждането учение на всеобщата религия. Това е една крилата мисъл, защото така не е оправдана нашата обида към Бог, че към едни е милостив, към други не; че на някого за едноактно живеене му дава всички блага, а другият проси. (Разбира се, да се проси без унижение е голямо постижение. Това прави Буда, но той проси, когато вече e просветен и няма от какво да се унижава.)

Официалната църква обаче нарича теософите езичници и еретици, а учението за прераждането диво. Защо? Защото то се възправя срещу християнските догми за изкуплението, за възкресението на мъртвите, за всеобщия съд, възправя се срещу тезата за благодатната благоволеност на Бога.

Естествено първото, което правят учения от рода на теософията, е да дадат свобода от догми. Всяка скрита в догмата енергия времето ще дебушира и тогава тя ще изгуби стойност, но трябва да бъде приложена в развитие. Безспорно, както няма храм без олтар и олтар без обред, така няма и религия без свои догми, които защитават същността на Учението. В църквата обаче има повеление, че само там може да се прави молитва, че само църковната свещичка е свещена. Тази идея е много неудачна – монополът би бил по-оправдан като източник на внушение и доходи, отколкото като средство за респектиране. Човек несъмнено може да си запали и лична вощеница, може да си направи навсякъде молитва.

Идеята за свободата е да запалите своя факел, а в пътеката на църквата се прилага предимно формулата за дисциплина. В този смисъл има един хубав славянски израз: „Заради човека трябва да сменим небесата.“ А Христос пък се ражда от небесата, за да спаси човека!

Казано е, че Бог ще прати Своя Син заради изкуплението на човешкия род. И наистина в жертва Го принася. Тази жертва в християнството е само идея за изкупление, което е естествено за една доктрина, отхвърляща еволюцията. Така се улеснява човек в тезата, че трябва някой друг да го изкупи и той пасивен чака избавление. Но когато се прокламира идеята за прераждането, е ясно, че няма кой да те спасява. Защото иначе става нещо като вятърните мелници на Дон Кихот. „Христос дойде и ни изкупи...“ – да, но свидетели сме, че две хиляди години тази теза не даде своите плодове, защото човекът е, който в превъплъщенията си трябва да се изкупва. Разбира се, ако изобщо приемем, че има някакъв първороден грях. Не че няма от какво да се освобождаваме, но идеята за разкаянието не е, защото сме родени грешни, а заради блуждението на ума, въвеждащ ни в пътеки, които Духът не позволява. Следователно човек трябва грешките на свободната си воля и на ума си да нихилира, за да се освободи! Ето защо има възмездие чрез закона на кармата, а не бива да предоставяме вината си на Бога, като евтино се извиняваме за своето поведение. Ако демонстрираме, че само вярата ще ни спаси и само благодатта ще ни изкупи, предоставяме на сили вън от нас благоволение без събудени енергии за собствено развитие. А благодатта идва тогава, когато човек е готов! Тя е дарена духовна просветленост, подкрепена от вяра във Всемирността. И така изкуплението и благодатта се изместват от идеята за личната отговорност и борба.

Всъщност измерността на изкуплението в една Духовна вълна е словото на Учителя. Всеки, когато се спре в размисъл над себе си, ще каже: „Ето така рече Той, Учителят!“ – Бъдете съвършени, както е съвършен вашият Небесен Отец; хвали този, който те клевети; благославяй онзи, който те обижда... И тогава човек като присъствие в целостта на духовното, което Учителят дава, извършва личното си изкупление. Значи няма защо да се чудим, че хората са различни. Вдовицата със своята лепта дарява всичко, каквото има, а богаташът отделя от излишъка си. Тогава от излишъка на Небето ще получи и прощение!

Този вододел е много голям и сериозни са основанията на теософията и въобще на окултните науки да направят своя апостроф на официалните църковни доктрини. Идеята за благодатта е силно подчертана в протестантските формации. Някои от тях считат, че поради първородния грях човек е напълно лишен от божествеността си и ако не получи благодат, ще бъде хвърлен в геената огнена и ще стои там хилядолетия до Страшния съд. А тези, които са дарени с благодатта, без друга загриженост ще получат своето райско място. Така участта и на праведника, и на грешника е да чакат своята възмездност нединамично. Тази представа е първичност – един непроходим догматизъм. Всъщност има развитие и духовни учители, които очертават стъпалата му, сменят вибрациите и освобождават душите. Теософите защитават идеята именно свободата на душата да се развива и вдигат булото на Изида за „страшния грях“ на зачатието ни и първото „грехопадение“ на праотците ни Адам и Ева.

Трагедията е, че религиозни общности вместо да правят крачки напред, отиват в елементаризъм. Ако не се подчиняваш на доктрината им, то или влизаш в лапите на сатаната, или пък сатаната те изкушава. Сатана няма! Бог нито е създал някого грешник, нито пък е вложил в човека сатанизъм! (Когато говоря за първите чеда на Адам и Ева – Авел и Каин, подчертавам, че Каин не е роден убиец. Самата Ева казва, че е придобила дете от Господа, а за Авел не твърди същото.)

Страшно е, когато липсва прозрение и убедеността идва от фанатизъм, а не от разбиране на Божествеността. Бог е сътворил човека, а хората, които са синове божии, се наричат помежду си сатанински изчадия и си пращат анатеми... Както в правото заплашват гражданина със закона: "Lex falsa lex est!"(Неправилният закон е закон!) – така и религиите винаги заплашват с възмездие и със сатана. А искаме да бъдем съвършени! Затова теософията поднася знание на Европа в края на ХIХ век – за да я освободи от окови. Тя извежда на светло религиозния примитивизъм с цел да избави от въздействието му психологията на модерния човек (и може би това е една от причините да спечели милиони последователи).

Когато се разглежда йерархията на поклонението, не може да бъде отречено правото на различните нива на религиозно съзнание на човека – някои се покланят на животни и насекоми (зоолатрия); други на дървета; трети на звезди (сабеизъм) и пр. Човечеството винаги е имало прояви на фанатизъм; или пък е стигало до поклонение, което създава зависимост, а след това и родова признателност към онова животно, което се счита за родоначалник. Какво е хералдиката на Европа? Вълчицата, която кърми двете си чеда – Ромул и Рем, основателите на Рим – и досега стои като символ! Това показва, че историческият ход още не е свалил от пиедестал тотема! А двете партии в Съединените щати имат за символ слона и магарето.Тези факти изглеждат много повърхностни, но всъщност са ядка на психологията. Ние, българите, сме имали коня, но той не е тотем на никакъв род. Защото чрез Танг Ра е стояла и идеята за свобода от животни!

И в по-висшите религии има по нещичко, което ги прави религии на животните. На Христос ще видите метнато едно агне на раменете!? Да, това е мирната жертва, но змейовете в църквите?! Стоят и драконите на Индия и Китай. Ламята под копието на свети Георги не умря ли вече?! И се чудят след това колко магична сила има бруталността, употребена уж да се лишим от звяра! Свети Георги две хиляди години напомня, че има змей. В същото време се счита, че Христос освобождава човечеството от грях. Къде е тогава спасението, за да няма змейове, змия-проклетница, сатана-изкусител и пр. ужаси! И точно това теософията прави – освобождава човека от зоопоклонничество и страх.

Така в началото на нашия век има раздвижване на душите. Смутени или радостни заради едно ново мислене учени и богослови са били принудени да вземат становища (прави или не, това е без значение).

Когато говорим за възправянето на гледища, ние безспорно не трябва да изключваме и идеята за рай и ад. Много странно е, че в т. нар. „широка пътека“ на будизма те се приемат като състояния, а не като локалности, определящи блаженството или страданието. В християнската религия раят и адът са реални места. Такава позиция в концепцията – етична или метафизична, на Теософското общество няма. Не може да ги приеме, защото идеята за прераждането не е синхронна с тях. Така то освобождава от адовщината, от онова, което митологията толкова добре разгръща. Още Христос изхвърля митологията, но след това я натрапват в Учението Му. Теософията избавя човека и от мъчението да стои на колене десетки години, за да го пуснат в Рая. В мохамеданския рай пък дори са сложени пикантни удоволствия, които са обидни за всяка религия – хубав пилаф, шербет, хубавици... И това продължава хиляди години! Отивай на свещена война – за да влезеш в рая при пилафа и красавиците... Какво опростителство! Всичко това теософите отричат с веруюто за прераждането.

В началните векове на християнството законът за прераждането също се изповядвал, разбира се, свързан със закона за кармата. В Учението на Христос това знание е присъствало безспорно и съвсем закономерно, щом Иисус е минал школите на посвещение, но постепенно то бива оспорено.

Евреите имат една междинна теория, неизбистрена по същина. Историкът Йосиф Флавий (който е евреин) свидетелства, че фарисеите вярват в пакибитието. Той пише, че праведните ще имат сила да възкръснат и да живеят пак. Официалният юдаизъм отрича прераждането, но в окултната им система в „Зохар“ и в други от тайните им книги се говори достатъчно ясно за възкресението като прераждане. Много цитати, подкрепящи тази теза, има и в Стария Завет, и в Евангелията (вж.Иоан 9:2), а също и в Корана (вж. Сура II:28). Теософите изнасят тези факти на религиите, посочват и поведението на църквата с нейните анатеми срещу „дяволските чада“, които са вярвали в превъплътяването.

Църквата (още преди да се раздели на източна и западна) заклеймява учението за прераждането като ерес. На Петия вселенски събор през 553 година светите Отци осъждат заради тази теза Ориген, наричат го злоумен, а писанията му – нечестиви. В постановленията на Събора пише: Безумните казаха, че няма да възкръснем с тези тела, с които сме облечени сега, и поради това развратничеха, уж душите са били по-рано от телата и по-рано от телата са се родили.

Злоумни!? Не са били много пестеливи светите Отци в „добродетелите“, с които характеризират инакомислещите. А в същото време изрично е казано, че всички Вселенски събори са благословени и Светият Дух е присъствал на тях. Трудно е да си представим Светият Дух да поощри Отците (колкото и ревностни да са били) да наричат някого злоумен! А Христос учи на любов, Той казва: Обичай ближния си, както себе си, и продължава: Обичай врага си. Изумителна е липсата на толерантност. Не може да съдите този, който не споделя възгледите ви. Не сте длъжни да признаете тезите му, но не носите и разположението на Духа да клеветите. Това, че не знаете нещо, че то не вибрира с вас, не означава, че другият е за отричане. А по силата на прераждането той може да бъде ваш баща, майка или ваше дете. (Така някои несъвместимости между родители и деца, братя и сестри или между познати лесно намират своето обяснение.)

Не осъждам Христовата църква – тя е наш вътрешен храм, но или Светият Дух не е присъствал на съборите, или светите Отци не са Го усещали. (А те стигат и до физически стълкновения по време на дебатите си.)

Ориген, когото анатемосват, е най-маститата, просветна и универсална личност през III век – той може би е енциклопедистът на християнското знание. Личности като него светове взривяват с душевността си, с творбите си. Светове! А не една молитва осемнадесет пъти да се прочете и да се чака посвещение...

Петият вселенски събор утвърждава постановлението на Четвъртия събор, като осъжда и предава на проклятия не само Ориген, но и Теодор Мопсуетски – също един голям ум. Скръбно е, недостойно е да се носи Духът на Христос и да се вършат такива дела. Будността на този Дух може да не приемете, но нямате основание да Го омърсявате!

Мотивът за отхвърлянето на идеята за прераждането от първичното християнство е много особен – като знаел човекът, че ще се прероди, си позволявал в този живот да греши?! Голям „аргумент“! А като не знае, защо пак греши? Още по-страшното е, ако няма да се преражда и няма начин да се освободи, а пък греши! Много интересно е, когато плитчината на мисленето се счита за океан!

Тъй или иначе идеята за предшествуването на душите просъществува във философията и на Платон, и на Плотин, и на гностиците. Разбира се, тази теория е съпроводен химн в религиите на Изтока. Трагедията на европейската култура е, че приема Аристотеловото начало в мисленето и знанието вместо Платоновото. Това става не само в Западната църква, но и в Източната, въпреки богатството от тайни и големи школи във Византийската империя, която има изключителна култура. За съжаление Европа не можа да я оцени и приеме. И ние, българите, приемаме кръщението от Византия, вземаме византизма, но не и тайните. Според мен и Теософското общество не разтвори достатъчно ковчежето от големите знания на Източното православие, макар че много взе от него.

Когато говорим за теориите за произхода на човешката душа е важно на какво ще се опрем – дали на онова, което са виждали посветените от Атлантида, предали знанията си в Египет, или на откъслеците на едно човешко пробуждане, което, без да е универсално, става доктрина!

За произхода на душата има три мнения, без да ги определяме като доктрини или теории. (Даже и онези знания, които могат да бъдат дълбоко подчертани като теория, трябва да търпят изменения, защото и те се вкаменяват.)

Първото мнение за предшествуването на душата (praeеxistentia), е познавателно за европейския ум.Това разбиране съществува много по-рано от Питагор, въпреки че лежи на неговата теория, а след това е теза и на Платон, Плотин и др. Счита се, че душите съществуват преди сътворението на видимия свят и всички са сътворени едноактно, а не всяка поотделно. Те пребивават в отвъдния свят преди своето въплътяване, след което се пращат на земята за очистение и развитие поради това, че са сгрешили. Това мнение подхвърля една много странна посока за размисъл – предсъществуването на душите говори за живот преди този, в други планети. И после – загатва се идеята за грях, като след сътворението на нашата планета душите се пращат тук за развитие и очистение. Тази теза има допир (макар и неярко изведена в книга Битие) с историята за Луцифер и неговите ангели, които са били най-светлите духове край Бога, но сгрешават и Той ги отпъжда. Дали оттук не може да се изведе идеята, че това са ония, които са сгрешили и идват на земята да се развиват.

Според теософите предсъществуването е идеята, че духовната пулсация е вложена в кристала, преминава през растенията и животните и след като се събере в човешки образ, се вдъхва и Божието Дихание. А после по пътя на еволюцията човек се очиства. Ето смисъла и на Христовия израз: Божието – Богу, цезаревото – цезарю! Иисус нищо не отрича от това, което окултизмът знае и пази, а търси пътища да предаде знанието посредством алегории. Колкото повече се разширява кръгозорът на ума и се освобождава от границата, в която може да се греши и твори, толкова повече Духът се проявява. Вече имаме реалните факти на цивилизацията: идеята за третото око, за което говорят и теософите, е изявена чрез телевизията; реален факт на модификация е компютърът. Значи цивилизацията идва да манифестира, да материализира това, което Духът отдавна носи и знае. Какво ще направим с десетте милиарди мозъчни клетки, които все още чакат у нас? Ще имаме и криле – ще ги извикаме!

Второто мнение за произхода на душата е, че Бог създава душата на всеки човек при телесното му зачатие (creationismus). Тази теза се изповядва от голяма част от светите Отци, най-вече от свети Ириней, свети Йоан Златоуст, свети Кирил Александрийски, блажений Теодорит и др.

Третото мнение е, че душите на хората също както и телата им, се раждат от душите на родителите. Те преминават в новото тяло в момента на зачатието в утробата на майката (generatismus или tradicionismus). (Бих отбелязал, че подобна теза обслужва добре безбожието.) Тази гледна точка се споделя от свети Григорий Богослов, Атанасий Велики, Григорий Ниски, Тертулиан (изрекъл знаменитата фраза, с която си служат почти всички богослови – че душата се ражда християнка) и др. Това са азови хора на църквата! И никой не е посмял да ги обяви за еретици или за отлъчени.

Ето какви различия има между вземалите решения на Вселенските събори. Тези факти се премълчават. Разбира се, богословите в своите вътрешни среди са запознати с тях. Особено онези, които се занимават с патрология – науката за живота, делата и ученията на светите Отци. Но другите, които изследват история на религиите, е съмнително, че познават този проблем. И на човечеството не се дава информация за това, което в първите векове при изграждането на приложното християнство чрез светите събори е ставало. Така църквите си тъкат старата пътека и светът остава далеч от големите знания.

Всъщност последните две мнения  явно отхвърлят по принцип закона за прераждането, докато идеята за предсъществуването на душите не може без него. Теософията разкрива тази важна същностна тайна – генезиса на човечеството. Оттам тя изгражда като път на развитие на човека и поставя пред зрението и душевността му следните цели [2].

Първата цел на Теософското общество е да се признае първичното единство на човеците, духовното им братство – че всички души са от Бога. Ето защо теософите говорят за мирово братство. Къде си принадлежал: дали си християнин, мохамеданин, будист, това не е важно – когато поискаш, можеш да влезеш в тяхното общество, защото душите имат духовно родство.

Няма никакво значение дали си мъж, или жена, семеен, или не. Тези роли имат за задача да създават определени опитности. Принципът Мъж е рационалното начало, волевата градация – да се руши и изгражда; принципът Жена е огнището (весталското начало в митологиите), да се сгръща и кърми, да се приласкава и извисява. Определена опитност носят и расовите различия. А само придобитият опит води до истината, до мъдростта за Бога.

Втората цел, която си поставя Теософското общество, е да се признаят седемте основни сили, които вземат участие в развитието ни. Тези сили, които ни изграждат, действат и отвън, и отвътре. Отвън те депресират човека, отвътре той се освобождава чрез тях. Затова теософията казва: работете върху скритите сили! Те са потребни, но е нужна и култура за приложението им. Теософите считат, че между висшите и нисшите полета (и тела) разделът е менталът – там, откъдето тръгва човешкият род.

Задача на всеки т. нар. в йерархията им ученик е да очисти астралното си тяло чрез каузалното. Той трябва да изгради едно тяло на желанията, неподбуждащо ума към съблазни, заблуди и фантазии. Причинността е, която дава реалност за иреалното. Значи и умът – убиецът на реалното, има от кого да бъде спиран. Умът прецежда, но причинността претегля и показва. Това в теорията за нравствената възмездност е кармата.

Ученичеството е едно от най-трудните изпитания във всяко окултно общество. Ученикът трябва да владее определени знания, за да получи и посвещение, след което може да премине, фигуративно казано, в по-горен клас. Ученичеството е дълг на вярност и проява на доблест. Без доблест не приемат в никоя школа – тя е основно задължение. Затова Питагор три години изпитва последователите си в мълчание, за да може да ги въведе в храма и там да ги посвети. Това е тежката задача на ученика – да направи астралното си тяло фино, за да задвижи то чакрите си, които дават будност. Така човек ще може да се докосне до духовността, която няма да му позволява да върши недоблестни дела.

Втората задача според теософите е задачата на  младежа. (Ние бихме казали – на посветения, но в тази градация се изхожда от физически съпоставки.) Младежът, минал вече в горния клас на знанието с една нова йерархия, трябва да усъвършенства етерното си тяло чрез силата на Будхи. Защо? Защото по-висшите полета и тела дават енергии за изграждане на по-нисшите. Затова светът на Духа (Атма) като предназначение влага своята енергия за изграждането пък на плътния физически свят. А будовото поле излъчва своите еманации, за да гради етера.

Етерният двойник, или етерното тяло, е най-близо до плътното физическо и каквато и вибрация да мине от астрала, минава и през него. Същевременно колкото по-фино е то, толкова повече астралът го храни и менталът облагородява, толкова повече долавя духовността.

Обективността на етерното тяло е уловима при съсредоточено зрение, защото то свети около тялото. Може да се наблюдава край някого как върви етерният му двойник (не аурата, тя е нещо повече). Големият български художник Борис Георгиев много добре илюстрира това знание с картината си „Скитникът и неговата сестра“. Знае се, че той е бил с теософски възгледи и приятел с Николай Рьорих. (Борис Георгиев прекарва голяма част от своя живот в Индия и Бразилия и завършва земното си битие в Италия. Почива през 1962 г., като оставя на България доста от своите картини.)

Третата задача трябва да осъществи т. нар. обновен. Не обновяващият се, не този, който гради фино етерно тяло, който усмирява астрала си или пази равновесие в своя ум, а онзи, който овладява физиката си. Той трябва да отработи с висшите сили на Духа физическото си тяло.

• За Божественото се възкръсва! Човек ще е в състояние да пръска и събира материята си, защото тя е продължение на Духа.

Обновеният работи за физическия свят, защото тук, на земята, е битието на човека! Той трябва да позволи на вътрешните сили да го подхранват. (Казва се, че се работи отвътре навън, както при съпоставката между откровенията, които идват отвътре, и осененията на пророците, които идват отвън.)

Ако искаме да бъдем съвършени, физическото ни тяло трябва да е чисто, защото, ако то не е изфинено, как една духовна вълна да бъде изявена?! Изявяват Духа само онези, които имат достатъчно чиста физическа структура! Безспорно Духът се явява и чрез астрала, и чрез ментала, но ако плътното тяло не е подготвено да е проводник на духовните сили, огънят може да го изгори. (Затова исихастите очистват тялото – в своята екстазност да имат блаженството и мъдростта.)

Мисълта на Христос е: Вие сте храм на Божия Дух! Това е не само божествено вярно, но и човешко прието. Той не конкретизира: „Вашият ум е Моят храм; вашите чувства са Моето обиталище!“ Така че не бива да поглеждаме на някое от телата си с пренебрежение, ако искаме да бъдем Божие обиталище; трябва както в храм постоянно да храним святост, да се пазим от скверност. (Когато излъчим една грозна мисъл, тя осквернява не само света около нас, но и нашия храм, граден от Духа!)

Земята е училище за човека, тук е неговата азбука, но тук e и стремежът на Икар. Икар обаче е имал непредвидливостта да лети към Слънцето с крила, закрепени с восък – това е идеята за падането поради непрозрение. А човек трябва да роди крила в себе си и тогава няма да пада. Никоя птица не отива по-далече от възможностите си – великолепна е лястовицата, но не може да стигне висините на орела. Разгръщаш се и търсиш своето пространство! Задъхан в търсенията си човек ще пада, но това е в рамките на героизма. А той е потребен, защото е в основата на жертвата.

Това е йерархията на себеовладяването – Духът зида физиката, Будхи – етера, каузалността – астрала. Умът дели царствата и е или убиец на реалността, или камбанен звън за пробуда. Затова според теософите той трябва да се очиства чрез концентрация и медитация. Да се обработват телата и чрез каузалността да се търси духовност. Това е идеята на познанието, а не да се разчита само на вярата. Много хора вярват в своя Бог, но това не е знание за Него!

Третата цел на Теософското общество е да се приеме, че всяко развитие е промяна. Затова то търси скритите сили у нас. И всеки трябва да знае, че ги има много повече, отколкото мисълта му дава и чувството му, пробудено или непробудено, го храни. Да търсим тези скрити сили – да извеждаме възхищението, което развива радостта, усмивката на Мъдростта; да ги внасяме в душата си, за да нямаме ограничения в пътуването ни към Свободата!

Това, което може да спре човека, е непознаване принципите за развитие. Теософията издига следните принципи: търпение, свобода на мисълта и съвестта, страхопочитание, благодарност, освобождаване от догмите, култовете и авторитетите.

Търпението е първата нота в тоновата стълбица на добродетелите. Този, който не може да изпее „до“, т.е. който няма търпение, не може да направи жертва.

А свободата на мисълта и съвестта, казват теософите, ражда правото на самоопределение. Съвестта не бива да ограничава. Когато е смутен човек, той е ограничен, т.е. съвестта му е констатирала нещо, което е нарушение. Нарушението пък влага вибрация за самоопределение, което можем да наречем страдание. Следователно страданието е отблясък на свещта на съвестта! А когато можете да страдате, без да пречите на другите, това вече е постижение. Постижение е да страдате незабелязано – като изходите пътя си, без да дадете знак на болестта, на бедата! (Това Левски прави в своя живот.) Състраданието пък е приемане на чуждото страдание.

Страхопочитанието е смирение пред Бога, а благодарността приближава към Него. Ето как човек се осъществява от личното към социалното; от социалното към историческото; от историческото към всемирното битие.

Според теософите трябва ни и свобода от догми, култове и авторитети. Необходимо е хората да разберат тайната на догмата, като я разтълмят, а не да я правят свое задължение.

Догмата и култът възпитават, но в същото време и оверижват – поклонението пред светостта е задължително, но святост, която не освобождава за път, е бреме. Затова култът е риск и много отмерено трябва да се създава. Когато светостта на кумира свърши, той трябва да умре!

Победата над култа е осъществена, ако не той мотивира поведението, а човекът сам определя битието си, освободил се от външни авторитети. Често ни се внушават ценности, но трябва да се научим да ги преценяваме. Наистина, важно е човек да се освободи от авторитетите, но голяма грешка е, ако издигне себе си на пиедестал. (Както един Александър Велики, за да се възвеличае, маха божеството.)

Всеки член на Теософското общество първом трябва да победи съпротивата на своето самосъзнание и да се подчини на Учителя си. Често хората се измерват колко са големи и се чувстват обидени, че трябва да правят признание, но когато освободят самосъзнанието си от себевеличие, нямат страх от подчинение, в смисъла на служение. Така посветеният осъзнава, че всеки човек е един аспект на човечеството и в идеята за Всемирното братство се пази от индивидуализирана себичност. Неслучайно Христос казва: Там, където двама души са в Мое име, и Аз съм при тях. Това е човек в човечеството и човечеството в човека!

Нито една дума не е излишна в никое Учение, стига да знаем кой бисер как да вземем. Затова божествените учения трябва да четем не за очи, а да търсим бисерите, които да нижем на своето огърлие.

Теософите се стремят да приложат идеята, че същината на еволюцията са обединението, единството, синтезът. Ето защо те изучават различните религии –обединението никого не изключва. Христос не казва ли: Аз дойдох за грешниците  – и един от тях да спасиш, и за едно дете да дадеш душата си, махнал си воденичен камък от битието!

Другото е, че всеки член на Теософското общество е само съработник. И никой не измерва кой е донесъл съд по-малко жито от онзи, който е имал и дал повече. Съработничество – не мерене! Така теософите работят за братство между народите. Тези изисквания стоят и в моралния, и в социалния им път.

Всеки социален проблем е проблем на Теософското общество, само че по друг начин разбран. Там, където се ограничава политическото присъствие, се поставя социална задача и нека никой не се извинява, когато трябва да изяви благородство или да извърши акт на добро, с това, че е далеч от политиката. Разбира се, тук може да се даде преценка – дали трябва на известно място човек да присъства и как да служи.

• Най-същественото в пътя на Теософското общество е идеята за присъствие на Мировия Учител като духовна потреба и историческа наложимост!

При създаването на Обществото все още не се говори за идването на нов Миров Учител. Затова в тяхната реторта се слага не само религията, но и науката, и философията. А всяка религия носи частица от световната духовност; всяка философия – частица от световната истина; всяка наука – частица от всемирното знание. Години по-късно един от клоновете на Теософското общество начело с Ани Безант си поставя задачата да съхрани в един обществен храм идеята за Мировия Учител; да Му приготви място и време, път и атмосфера, за да предаде Той на човечеството нова духовна вълна. Така ще започне един нов път – Пътят на Мъдростта. Затова към Теософското общество през 1911 година се създава „Орден на Звездата на Изток“ със задача да подготви пристана на Учителя. В целите на Ордена е записано, че трябва да се съберат всички, които вярват в Неговото присъствие в света и които ще работят, за да се осъществят идеалите Му.

През 1925 година Ани Безант, позовавайки се на едно от словата на Джиду Кришнамурти, обявява, че той е търсеният нов Миров учител. Кришнамурти наистина известно време поема тази отговорност и дори в едно от своите изказвания в Адиар, изпадайки в транс, декларира част от подобно послание към човечеството. Впоследствие Мировата сила не прави своето ниспослание над него и той се оттегля, без да се къса от духовното си предназначение, но и без да поеме „бремето“ на Новата духовна вълна. Ани Безант намира израз на извинение, който е достатъчно плътен и верен в преценката `и.

И така се получава обрат, появяват се тревоги и в самото Общество, нови разделяния. Ще отбележа обаче една много странна идея на Кришнамурти – че Учителят не идва като институция, а като живот! Това е много важно! Наистина институцията след това се появява – в изграждането на Учението при преминаването му в религия. Но Мировият Учител идва като живот! Христос казва с пределна уточненост – Аз съм Пътят, Истината и Живота! Ето каква яснота теософите имат в този път, който чертаят.

Самият Кришнамурти, след като се оттегля, работи до кончината си през 1988 година в Америка. Всяка година той посещава Адиар (в Индия), където се намира старото седалище на Теософското общество. Работи много, и то с чувство на отговорност в полето на мисълта.

Основното предназначение на Обществото обаче си остава да подготви пътя, да прочисти атмосферата, да събуди своите ученици за по-дългото присъствие на Мировия Учител на нашата планета, за да може и по-трайно както като аура, така и като духовност да пребъдва целостта Му. С това се избягва възможността да се повтори станалото с Иисус. Той е можел само три години да проповядва. Неосигурената присъственост на Мировия Учител се избягва, за да Му се даде повече време. И затова (независимо че самата Ани Безант твърди, че Иисус Христос живее много повече от 33 г.) те искат да създадат санитарен пояс около бъдещия Миров учител. Трябва да се напои атмосферата, местата, в които Той ще отиде с идеите, които ще излъчи. (Великият посветен може да не изрече нещо, а само да го излъчи. Христос безспорно е кореспондирал със Свои висши братя, давал е преценки за това, което тук се върши, поемал е отговорност за заобикалящото Го с оглед на Мировото служение.) Така че присъствието на Учителя е една еманация, едно сияние, което въздейства и върху социалната среда, и върху културата, политиката... (не в смисъл на пряко участие, разбира се). Това, с което Мировият Учител подпомага, са идеите Му, включително и социалните. Защото хората, които ще Го следват в религия или изповедание, трябва да бъдат облечени, нахранени и добре управлявани. Затова Той дава образци как се управлява, как се служи.

Друг важен аспект в тази идея е, че дори и с посочения тогава Кришнамурти като нов Миров Учител се е свидетелствало, че Този, Който е, ще бъде пак историческа личност. С това човечеството се освобождава от нелепото схващане, че няма реално присъствали Учители. Напротив, те всички са до един исторически – не е достатъчно да бъдат само метафизически. Да се оспорва Христос в Неговата Божественост е някак по-приемливо, защото някой може да не е в състояние да стигне до такава йерархия на познание. Но да се отрича присъствието и животът на един Иисус е смешно. Няма Го в комунистическите енциклопедии. Там е отбелязан Буда, защото е син на определен цар. И затова може би евангелистите, предусещайки подобно мислене, са извели родословното дърво на Иисус от Давидовото коляно. Най-страшната обида за човека е, когато се унижава с това, че е невеж не заради незнание, а за да обслужи известна идеология.

Независимо как третират проблема теософите, богословите и философите, безспорно Иисус Христос и като Син Божий, и като Втора ипостас, и като персоналност е един Всемирен Учител.

Но какво означава да присъства нов Миров Учител при наличието вече на религии? Нова йерархия на човечеството за даден исторически период. Защото пътят Му не се определя от доктрината на някаква религия, а от същината на развитието за седемте коренни раси на планетата. По силата на тази еволюция хората имат нужда от различни духовни вълни като знание и религия, които развиват в тях съответното поле: физическо, етерно, астрално, ментално... В даден период едно от тях доминира. Така всяка религия има свое особено предназначение. Юдаизмът например проявява тенденция за земно щастие, будизмът – за съвършенство в живота с тенденция човек да се освободи от желанията, а мохамеданството – за преданост, която стига до фанатизъм.

Христос казва: И повече от Мен ще знаете, следователно много определено Си поставя място и никого не лишава от това да бъде като Него и нещо повече. Това никак не Го прави по-малък от другите Учители. Дори между всички, които са слизали на земята, само Той дава идеята за Царството Небесно, извежда из Адеса човека в Небесата и демонстрира идеята за Възкресението. Разбира се, има различни спорове – дали е възкръснал в тяло от плът, или с етерния Си двойник и пр., но зависи кой с какво гледа!

През 1915 г. теософи създават и т.нар. Либерална вселенска църква за преуспяването на делото на нейния учител Христос. Изповедниците `и вярват в живия, във вечния Христос, който живее непрестанно духовно, и се стремят да станат Негови носители. Христос казва: Аз съм винаги с вас, дори до края на света.

Либералната църква признава ясновидството за разлика от християнската, която го счита за сатанинско дело. Счита, че духовно развити хора могат да имат непосредствено знание за духовните истини.

Тази църква приема седемте тайнства, които са както в източното православие, така и в католицизма: кръщение, миропомазване, причащение, изповед, елеосвещение, бракосъчетание и ръкополагане. Протестантизмът в неговите рояци признава само две тайнства, а Либералната вселенска църква, най-освободената от схоластики и догми, признава и седемте! Точно това свидетелства, че са най-модерната и посветена религиозна формация, най-мъдрата. Тайнствата, които носят преобраз на Бога, не могат да бъдат премахнати с аргумента, че искаме да бъдем модерни. Седемте тайнства са нужни като храна на седемте чакри. Ето защо подчертавам, че Реформацията не беше водена от посветени, а от рационалисти. По-добре е модернизмът да се дължи на един инстинктивен ум, който може да бъде невинен, отколкото на цивилизования, но без магнетична и магична сила.

Либералната църква задвижва социалния организъм, но няма пряко участие в политическия и обществения живот. (Разбира се, помежду си не са били винаги на висота, но все пак теософите специално в България малко повече се опазват и по-достойно работят от другите общества, които бързо се предават на комунистите. Една част от висшите кръгове на Бялото братство влизат в Централния комитет на комунистическата партия и тяхното общество не го инкриминират. Теософското обаче го инкриминират и през 1952 г. вкарват в затворите всичките му водачи.)

Либералната вселенска църква не се признава за секта, а за съставна част от Единната, света, съборна и апостолска църква. Тя приема Символа на вярата, Светото Писание и Светото Предание; има нужда и от обреди, за да бъде адекватна на времето. Така че в служението си има покритие с християнската църква, но ревизира литургията. Защо? За да се освободи от юдаизма в нея, за да се избавят хората от страха, който християнството внася оттам. Христос проповядва учение за Любовта, а в някои псалми се чете: „...Ти удряш по лицето всички мои врагове и трошиш зъбите на нечестивите“ (Псалм 3:7), или: „...изтреби враговете ми и погуби всички, които угнетяват душата ми“ (Псалм 142:12). И ги четат тези псалми свещениците! Явно е, че когато са отработвани правилата за служението в Либералната църква, добре е уточнено, че е необходимо освобождение от ерата на страх, гняв, проклятие и унижение. Трябва да се гради човек, който има съзнание за божественост, а не страхливецът, отиващ да пали свещи, за да се свободи от греховете си (а след това в кръчмата ще се напие)! Не, нe може една модерна църква да остави в живот тези унижения, а трябва да създава духовни деца, които няма да се спънат в нищо по пътя към Бога.

Либералната църква иска да внесе в душите на своите пасоми общата изповед на човешкия род, като проповядва седем основни правила[3].

Първото е, че Бог съществува и Той е безкраен, вечен и всеприсъстващ. Той е Едничкото битие на всичко!

Второто – Бог се проявява в троичност (както е в Символ Верую) – Бог Отец, Бог Син, Бог Свети Дух. Това е много съществено, защото е в тон с духовната ценност на Христовото Учение. Троичност единосъщна! (А не индийската троичност на персонални божества – тук има персоналност в единосъщие.)

Третото – човекът е създаден по образ Божий и е по същина сам Божествен.

Четвъртото – Христос вечно пребъдва в света, ръководи и поддържа Своя народ. Христос е духовна вълна и теософите не могат да не признаят това. (Тук не става въпрос за Иисус, Който в периода на великото Си служение става Христос, т.е. Помазаник, Учител.)

Петото – светът е сцена на един съвършен план, където духът на човека развива силите си чрез прераждането и кармата.

Шестото – човекът има нравствено задължение към себе си и другите. Това Иисус Христос изразява така: Да възлюбите Господа Бога с цялото си сърце, с цялата си душа, с всичкия си ум! Ето как е предоставена една вътрешна йерархия, която човек не може да отрече, колкото и да иска. Има си ум, сърце и душа! Колко от тях дава, за да възлюби Господа, от Него зависи. А от това следва и мястото Му в Духа.

И седмото правило е Христос е наредил различни тайнства с духовни ценности, които дават вътрешно благоразположение и събуждат благодат, и имат външни прояви, които са видим знак, за да се изпълнява вътрешна потреба.

И така, Либералната вселенска църква, или по-общо Теософското общество, не се е лъчило от Христовото учение и Христовата църква.

Фактически Теософското общество активизира – освен тези, които вършат голямата просветна работа, и обикновения мирянин, за да започне борба вътре в себе си. Така се поставя човека на изпитание, а изпитанието е растеж.

Основните цели и правила в теософията правят великата плетеница на вътрешния и външен живот като дело на едно и също същество – човек в Бога и Бог в човека!