(раждане)

Антропософията е духовно иманярство!

За радост на света плодното дърво на духовните енергии, класили в различни религиозни убеждения, философски системи и окултни учения в различни исторически времена, е пълнило трапезата на посветени, на чакащи и на искащи. С такова изобилие се набогатява и Европа в края на миналия и началото на нашия век. Не защото предишните столетия е забравена от богове, учители и посветени, а защото `и е даден приоритет в мисловността, не в мистичността. В последния век историческата карта на човечеството бе наситена със социални катаклизми, с много войни. Но това не е лишавало от вътрешната необходимост да се търси духовна храна, път за спасение или път за знание, защото те са една вътрешна необходимост, а не само демонстрация на обредност, служение и живеене.

Безспорно всяка религия дава път за съвършенство (това е предназначението `и), но ведно с това у човека има една неудовлетвореност – потреба от знание, което дава не само идея за спасение, но и методи, по които ще се достигне до него. Знание, което е като онзи бисер, за който Христос учи: Когато намерите бисер в някоя нива, продайте всичко и купете тази нива, за да го вземете.

В края на миналия век е открит именно такъв бисер – отбулена е Изида, която стои пред вратата на посвещението. Знание, пазено за един много ограничен кръг посветени, се направи достояние на човечеството от голямата школа на теософите. Теософията, т.е. богомъдрието, се ражда с предназначението да образува едно общество със задача за изграждане на Всемирно братство, с искане да се проучат основите на всички религии, които светът е живял, да се изследват духовните сили, вложени в човека. И това общество откри една страница за чакащите история и човечество – идеята за Всемирния нов Учител. Така теософското общество става едно обществено ядро, което прокламира своите принципи и отваря Книгата на живота, за да даде знание като подготовка за великото ново кръщение.

В края на века се появяват и няколко учения с мистични тенденции. С голяма широта се разпостранява спиритизмът, който не става религия, но е едно верско поведение в религиите. Той не е и чисто окултно учение, но все пак манифестира присъствието и контакта с отвъдността. И докато присъствието на извънземни сили се признава от официалните религии, то те дори запретиха контакта. Такава забрана има основание, щом контактът е медиумно действие. Когато обаче той е излязлата на преден план възможност, вложена в нас чрез пробудата на духовността ни, тогава запретата е клупът на бесилката, за да може религията да бутне бурето и да обеси духовността (свидетели сме на това).

Краят на миналия и началото на този век ни набогатяват и с толстоизма, с оомото на японската култура и религия, с бахаизма, с увлечения по персеизма, с християнския комунизъм в Чехословакия, с възраждане на розенкройцерството, с учението на граф Кайзерлинг (в труда си „Светът, който се ражда“ той дава своите опити и контакти), с дъновизма в България. През XIX век се изграждат и отклоненията от протестантизма - петдесятници, адвентисти, евангелисти и пр.

Официалното религиозно мислене винаги е придружавано от окултната, скритата тайна на едно Учение, която не е могла да бъде доведена до знанието на всички. Христос казва на учениците Си: На вас ще разтълмя притчите. Религиите не учат само на „що е добро и зло“ с оглед йерархията, която човечеството има, но носят и вътрешния пулс на окултните учения – да открият що е Истина. Ето защо теософите слагат надписа „Няма религия по-горе от Истината“ - битие на тяхната изповед и доктрина. Теософията, както и европейският неин преобраз в лицето на антропософията, е едно духовно иманярство. Когато се манифестират в живот, тези школи показват с какво съкровище работят, в кои пластове от духовността на човека търсят, за да намерят там Пазителя на вечното и да възстановят в ученията, дадени от големите учители, великите закони на еволюцията, на прераждането и на причината и следствието.

Антропософията, която е един от белите дробове на теософията, дава добри плодове в областта на мистичните скрижали на знанието и религията, които са били винаги сакрална страница в живота на човечеството. Тя безспорно е един възкръснал окултизъм, а окултното знание не може и да бъде погребано – погребва се видимост. Така след като Изида е отзидана от веригата на табуто, окултното вече не е окултно.

Рудолф Щайнер – основателят на антропософията, е роден на 27 февруари 1861 г. в Кралиевац (Австро-Унгария) като син на служител в железниците. Неговият духовен поглед се „отваря“ още през детските му години. Тази негова способност да вижда и да се ориентира в отвъдността го обрича на мъчителна самотност, поради неразбирането и неприемането от роднини и приятели. Ранната му младост протича в стремеж да открие начин на изразяване, който би му позволил да сподели своите изживявания и опитности от духовния свят. През 1879 г. като студент във Виенската политехника изучава основно математиката и метода `и на абстрактно-логическо мислене, а също литература, история... Напразни обаче остават усилията му да намери общ език с философите (особено с Кант), както и с природознанието на своята епоха. Едва при Гьоте той открива за себе си първите плахи звуци на един духовен език, и то не в поетичните му творби, а в природонаучните му изследвания, на чието изучаване посвещава около петнадесет години. В областта на мистиката обаче Гьоте е съвсем далече от чистотата на окултизма и си остава един дуалист. Той сам казва, че в него се борят две души – тази на Мефистофел и тази на Фауст. И когато се съпостави „Фауст“ на Гьоте с „Живота и смъртта на д-р Фауст“ на Марлоу, ще се види голяма разлика – усетът на „студения остров“ към мистичното се оказва повече, отколкото на философска Германия. Европа поставя твърде неудачно подобни проблеми и затова Фауст на Марлоу е почти неизвестен. Самият Марлоу е съвременник на Шекспир, но умира твърде рано, за да има голямата известност на двата великана на европейската култура – Шекспир и Гьоте.

Ненаситността за знание, неудовлетвореността, Фаустовското стремление са едни от златните или Ариаднини нишки, които водят Рудолф Щайнер като пътник из лабиринта на немирния дух. Деветнадесети век бележи универсалното знание, без да лишава човека от специфичността. Сега специализацията изостри стрелата, но намали обзорността и далечината на нейното изстрелване, защото самото тетиво се стесни много. И така тези, които искат да се оженят за Пенелопа, не могат да стрелят с лъка на Одисей – ето трагедията на малознанието. Одисей е знаел как да опъне лъка си, за да може стрелата му да отиде в далечината – това е обширността, това е универсалното знание!

Рудолф Щайнер има мощта на един колосален ум като ерудиция и приложност. Kакто казахме, в последната четвърт от миналия век теософското общество вече вдига булото на Изида. По това време Шопенхауер вече е написал „Светът като воля и представа“; Хегел е издал своята „История на философията“, в която отбелязва и индийските знания. (Тезата му за абсолютната идея е гениална, но философията му по отношение на Изтока е доста невярна.) Именно в тази атмосфера живее Рудолф Щайнер с всичките стремежи на ум с големи пластове по силата на своето прераждане. Неговият дух като рудокопач вади ценностите на духовното знание. Ето защо той неуморно работи и върху немската култура. Съпоставката му между Шилер и Гьоте е ненадминато произведение, което го поставя като един от най-големите бранители на естественонаучното дело на Гьоте. Щайнер не губи от съзнанието си и социалните проблеми и написва книга за Ницше (в неговата безспорна размерност на гениално прозрение с идеята за свръхчовека). Няма клон от дървото на знанието, до който той да не се докосва, и то с едно особено проницание по най-тежките и големи проблеми, които смущават световната не само теологична, но и нравствена и философска мисъл!

През 1891 г. Рудолф Щайнер защитава докторат по философия в Университета Росток на тема „Истина и наука“. Преселва се в Берлин през 1897 г. и от 1900 г. започва да изнася лекции по покана на теософското общество. До края на живота си той посещава различни градове из цяла Европа, а броят на публичните му сказки и беседи е около шест хиляди. През 1902 г. е избран за председател на немската секция на теософското общество. Той сам изтъква, че приема този пост при ясното условие: да изнася резултатите от своите духовни изследвания, а именно антропософията. Това е свързано и с основаването и издаването през 1903 г. на списание „Луцифер“ (по-късно „Луцифер-Гнозис“).

Докато философията означава любомъдрие, а теософията – богомъдрие, то антропософията е човекомъдрие (от гръцки anthropos – човек, и sofia – мъдрост). В книгата си „Ръководни антропософски принципи“ Рудолф Щайнер дава следното определение на учението си: Антропософията е път на познание, който би могъл да издигне духовните сили на човешкото същество в духовния свят на Космоса.

Следователно

• Антропософията е възможността, вложена в човека да познае Бога.

Човекът като космичност е една духовна даденост, защото е дело на Сътворителя. Логично е тогава в своята същност той да е духовен и божествен, да е мъдър, а в еволюцията да се осъществява. Адам е създаден, както е речено в книга Битие, по образ и подобие – образът е даден, подобието трябва да се осъществи. Именно това се опитва Рудолф Щайнер да разкрие в своите сказки, в своите беседи - този преход на човека, взет от плътта на планетата, на когото е вдъхнато Божието дихание, за да има и духа на Вечността.

Характерна черта за изследователския подход на Рудолф Щайнер е неговата научна съвест. Изходната му точка винаги е духовният поглед, обаче той продължава да работи над резултатите си и до тяхното потвърждение от научните методи.

През 1913 г. Рудолф Щайнер основава антропософското общество, като се отделя от теософското. Някои считат, че това е по-скоро удовлетворяване на лично честолюбие срещу обидата, която председателката на теософското общество Ани Безант му отправя (по-късно тя се отрича от думите си) – че той е един йезуит. Като друга причина се сочи, че според Щайнер теософията била предимно с будистко, а не с християнско влияние. Но самият `и надслов и нейната идея за всемирно братство, в което всеки може да присъства със своите раса, вяра, пол или цвят, не оправдават отклонението на антропософията.

Когато се разгледат основните позиции, които окултните учения изповядат, като законите за прераждането, кармата и закона над законите – на еволюцията, безспорно се установява, че те не идват от будизма. Буда е живял само петстотин години преди Христос, а идеята за прераждането и принципът на еволюцията лежат в индуизма почти четири хиляди години преди това. Не можем да се съгласим, че в теософията преобладава будисткото начало и поради друго съображение – будизмът индивидуализирано божество не признава, а теософията признава Бог Отец и приема дори седемте тайнства на християнството. Подобен род съображения са по-скоро търсене на оправдание от следовниците на антропософията за сепаратизма.

Като първи основен принцип в антропософията ще отбележим идеята за троичното устройство на човека, върху която Щайнер работи в продължение на тридесет години и публикува за първи път едва през 1917 г. в книгата „Върху загадките на душата“. Както във всички окултни школи, така и тук се дава идеята за седемте тела на човека, но с по-други акценти. След физическото, етерното и астралното тяло според Щайнер следва Азът – човек живее като Аз и се разграничава като такъв от останалия свят чрез познанието, което непрекъснато търси. В своето развитие този Аз събужда последователно душевни сили – Сетивна душа, Разбираща душа и Съзнаваща душа. Ако те започнат да работят според предназначението си съответно върху астралното, етерното и физическото тяло, то чрез Аза вече се изявяват духовните съставки на човека: Духът-Себе (Манас), Духът-Живот (Буди) и Човекът-Дух (Атма).

Според Рудолф Щайнер нерво-сетивната система е носител на представите и мисленето; ритмичната система, която обхваща дишането и кръвообръщението, е носител на чувствата; веществообмяната е носител на волята. На всеки от трите основни душевни процеса - мислене, чувстване и воля, съответства и определена степен на съзнание.

Това троично устройство на човека е свързано и със степените на свърхсетивното познание. Първата степен е имагинацията – чрез нея се изживява духовната същност, лежаща в основата на представите. Духовната същност, която е в основата на чувствата, може да бъде изживяна с помощта на инспирацията. А волята нахлува от духовния свят благодарение на интуицията. В труда си „Как се постигат познания за висшите светове“ Щайнер изгражда методика за подготовка и овладяване степените на свърхсетивното познание.

Вторият духовен принцип в антропософията е постигането на обективно знание в превъплъщенията на човека и направляващите го закони. Според Рудолф Щайнер за съвременните естествени науки прераждането и кармата са необходими и неизбежни пособия.

Третият принцип обхваща възникването на човека и Земята. Пътят за изграждането на човека е минал през четири планетни състояния. На стария Сатурн се формират вибрациите на физическото тяло и пулсацията на кръвта като топлина; на старото Слънце и старата Луна се изграждат съответно етерното и астралното тяло, а на Земята - Аза. Във всички планетни състояния за формирането на човека сътрудничат различни йерархии от същества, осъществявайки чрез това и своята еволюция. И следователно с основание е казано в Библията: Да сътворим човека.

При потъването в плътните полета на Земята човек попада под влиянието на два типа сили, които Щайнер нарича с обобщаващите имена Луцифер и Ариман. Действието на Луцифер започва още преди Атлантската епоха. Благодарение на него човек получава възможността да разгръща собствена активност в своето съзнание, но наред с това Азът става изцяло зависим от астрала. Библията описва този процес като грехопадение и макар Щайнер да го разглежда като инволюционен пулс, не въстава срещу тезата за греха, не опровергава злото в битието му. Това е трагедията на голяма част от ученията през ХIХ век - не стигат до идеята, че знанието за добро и зло прави хората богове.

Щайнер определя Луцифер като потреба в развитието, но слага верига – принципа на злото. А има раздвоение в единството – Бог се раздвоява, за да роди света; Адам се раздвоява, за да живее (Ева значи „живот“). В принципите на доброто и злото антропософията стига само до рационалното, но не и до духовното прозрение, че злото е нееволюирало добро. Въпреки това, когато разглежда идеята за падналите ангели, Щайнер е знаменит. И има някакво сходство с тезата на Ориген, че всички ангели (паднали или непаднали) ще се върнат накрая при Отца и ще бъдат простени, т.е. ще еволюират.

Рудолф Щайнер подчертава, че Луциферовото начало като еволюционен етап е белег на едно егоистично начало, на себеподчертаването, на себеегоизма. Но егоцентризмът е бил един от най-знаменитите импулси на човешката история, един благороден порив, чрез който е трябвало пещерният човек да се диференцира от стадното, да се индивидуализира, за да се откъсне от груповата душа.

Според Щайнер под влияние на Луцифер душата в земния живот е виждала връзките с физическите си предци и е живяла като в „групов Аз“, защото се е чувствала като част от общото съзнание на рода. Само в безплътно състояние индивидуалният Аз е можел да живее като самостоятелно същество. В Старозаветието ще видим неотлъчността на човека от племе и държава. Децата на Йехова, на „груповия Аз“, вършат групови действия (дори и групов геноцид). Отговорността е кръвта - тя е родовата им сила. Дори седем братя трябва да се оженят за една и съща жена, ако остава вдовица в техния род, за да не се къса кръвната връзка. Кръвното отмъщение е основа на тяхното законодателство. Това има своите основания – и социални, и религиозни, но много често капсулира душевното развитие. Свидетели сме на подобни действия дори и сега!

Любовта вече дава тенденция за индивидуализация – Христос само с една фраза разкъсва веригата на кръвното родство: Брат, сестра, майка са ми тези, които слушат Словото на Отца Ми. Може ли да се сравни мечът на Александър Велики, когато разсича Гордиевия възел, със замаха на Христос, когато отменя идеята за кръвното родство! Нещо повече – да каже: Аз и Отец едно сме! Каква енергетичност и какво велико прозрение е да освободиш човечеството от неговата групова душа и да му дадеш идеята за единството с Бога!

• Христовото учение дава една нова култура на света – култура, която променя кръвната картина на човешкото битие!

А в тази кръвна група носим първата вибрация на физиката си от топлината на Сатурн. И затова кръвта е представител на човешката духовност на земята. Чрез нея може да се определи и в кои култури, и в кои народи сме живели.

Според Рудолф Щайнер в средата на предходната епоха – Атлантската, човек се привързва под влияние на Ариман към физическото поле и мозъкът става инструмент на мисленето. Но това ограничава съзнанието в себе си, губи се поглед върху живота преди раждането и след смъртта, което пък поражда страха. Резултатът от влиянието на Ариман е постигането на индивидуалната свобода, а страхът и другите подобни чувства за Щайнер са само странични явления в пътя на човека към истинската му свобода.

Част от тези тайни Рудолф Щайнер представя на човешкото знание. А доколко то ще има апетит или възможност да ги приеме и следователно да ги разбере, е проблем на развитие. Намери се ръка, която изрови челюст на динозавър отпреди двеста и двадесет милиона години, за да свидетелства. Значи нищо не се губи – и това е, което и Щайнер иска да ни каже – всичко е отпечатано. Всичко е сгърнато някъде, защото Любовта като пулсация на Твореца не лишава от грижа никого. Ако някой мисли, че ще бъде забравен – греши! Всеки може да се коригира, за да не бъде лошо запомнен и това не е нравствена категория, а метафизика. Ето защо има образци – те ще бъдат, а кой от тях ще послужи за даден момент в нашата пътека, е проблем на йерархия и посветеност. Ако някой е бил кръстен – нека премине пустинята на Изкушението; ако е изживял Изкушението – нека отиде на стъгдата и да извърши проповед; ако в проповедта си е разбунтувал човечеството, нека се готви за Голготски кръст!

Има ходени, познати пътища. Христос казва: Бремето Ми е леко, кръста всеки трябва да си носи! Иосиф Киринеецът не облекчава бремето на Христос, а е само образец, че всеки от това човечество ще носи кръст...

Щайнер отправя поглед и към бъдещето. В своите дванадесет конферанса върху Откровението на Иоан той разглежда идеята за Страшния съд, за бъдещето на човека и Земята в съвършено друга светлина от онова, което тълкувателите на различните църкви дават. Това, което те ни предоставят като познание или като интерпретация на Апокалипсиса, е наистина смешно! Когато човек иска да се опази в догматичната цялост, той се лишава от прозрение, защото предварително си е намалил диоптрите. А Рудолф Щайнер е имал духовно зрение и е нямал нужда от догматични очила.

В двубоя, когато си отива един свят и идва нов, трябва вероотстъпничеството в своята позитивна тенденция да се прости както с догмите на миналото, така и с неоправданата материалистическа теза на отричане на неразбраното. След като човек е узрял в душевността си, той може да се отдръпне от едно изповедание, за да смъкне дрехата на довчерашното бреме и да приеме крилата на едно възхождане. Но когато от невежество прави отрицание и сам се лишава от знание и прозрение, това вероотстъпничество трябва да бъде отхвърлено!

Човек ще се върне към вечния Христос в себе си и в края на краищата ще има тържеството, не страха от Второто пришествие. Някои ползват Апокалипсиса, за да внесат смут и несигурност и да си направят последователи, но нещата са много по-големи от дребното сергийно право – да се „спасяват“ души, защото нашата вяра е най-правата. Не! И най-обикновената вяра на човека го избавя, щом я има! А неговата йерархия му дава място. Ние не можем да виним опростителството във вярата, щом е въпрос на йерархия, но спекулацията със знаенето на вярата е извратеност! Ето тези неща човек трябва да прозре, защото един стар свят си отива, една нова култура идва.

Така антропософското общество завладява модерното мислене, освобождава човешките стремежи в търсенето им да се осъществят. Човечеството все още живее под страха дали да влезе в лоното на окултните учения, или да се пази от нарушения, защото в Средновековието всяко такова явление се е наричало магьосничество. Такова издевателство взема много жертви, но това е най-малкото. По-опасен е внесеният страх – преди да се е намерила тайната на дадена сила, употребена за лошо или за добро, тя бива осъдена като магия, като вещарство. Не казвам, че няма нечисти сили, но твърдя, че злото е нееволюирало добро! Завесата на едно знание вече е вдигната от белязани личности като Рудолф Щайнер. Разбира се, не всеки може да вземе залък от такава трапеза и да го изяде безтревожно, както не може да се отиде в църквата, за да се вземе причастие или нафора, ако си ял. Така е и с окултното знание – за да бъде взето, трябва съответната предпоставка. А това само за себе си внася известна святост в поведението. Светостта не е само акт на велико деяние. Светостта е вътрешно смирение и посветеност – глас на сърцето за знание и светлина на съвестта за будност.

През 1913 г. в Дорнах, Швейцария, е изградена от дърво сградата на първия Гьотеанум – Университетът за духовни науки на антропософията. Вътре е изографисан с вижданията на Щайнер върху Апокалипсиса (което е известно нарушение на общите окултни закони). Това е храм, в който са приемали своето назидание и своето духовно причастие неговите последователи. На 31 декември 1922 г. Гьотеанумът изгаря. На същото място по проект на Рудолф Щайнер е изграден втори Гьотенаум, завършен през 1928 г., след неговата смърт.

Щайнер счита, че антропософското движение има своите първоизточници в духовния свят, а антропософското общество е неговото видимо проявление тук на Земята. На Коледното събрание през 1923 г. в Дорнах движението и обществото на антропософите се сливат в едно цяло - единно антропософско общество с председател Рудолф Щайнер. На 28 септември 1924 г. той изнася последната си лекция и след боледуване умира на 30 март 1925 г. в Дорнах.

• Рудолф Щайнер прави дълбоки духовни разкопки сред рационалната цивилизация на Европа, понякога до мисловната достижимост да се влезе в битието на Духа.

Той знае, че в шестата подкоренна раса новата духовна пулсация няма да дойде от Централна Европа (независимо че там прави своя молитвен дом). Според него тя не е нито вулканът, нито златната руда, но трябва да се подготви и затова той разкрива тайните на християнството (които на повърхността изглеждат доста елементарни) разтревожен, че светът не приема ученията за кармата, за прераждането и т.н. в навечерието на новата култура.

Духовното наследство на Рудолф Щайнер обхваща всички разклонения на окултната наука: теория на познанието; педагогика (системата на Валдорфските училища); социални науки (троичното разделение на социалния организъм - икономика, правно-политическа и духовна сфера); антропософска медицина (призната за официална терапевтична доктрина от Европейския парламент в Страсбург през 1992 г.); биодинамично земеделие; изобразително и сценично изкуство; художествено формиране на говора... През 1912 г. Щайнер започва да развива изкуството евритмия. Към 1924 г. той има над 20 лекции и илюстрации, събрани в над 1200 страници, върху този „видим говор“. (Когато се говори за първородно наше учение паневритмия, нека се знае, че то има своите много стари корени в Индия, а след това е развито и от Щайнер.)

• В центъра на антропософската доктрина е знанието за Христос като висш Слънчев Дух, донесъл като Учител и Син Божий Учението за Любовта.

За Щайнер познанието за Христа стои не в началото на някаква догма, а е крайна цел на еволюцията на човечеството. Тезата за Любовта в Европа бе една съществена необходимост, защото тук не бе живяно учението за Правдата, прокламирано от юдаизма и зороастризма, а след това потвърдено от будизма и мохамеданството. В Иудея Правдата е била една егоцентрична доктрина, защото много жестоко се е прилагал законът „око за око, зъб за зъб“. В Европа Правдата не е религиозно изповедание, римляните оставят публичното право, което е доктрина на ума, на интелекта, но не на душевността. Елада развива учение за любовта, но като израз на красота, не като духовна вълна. Нито в гръцката философия и изкуство, нито пък в дълбочините на Азия ще намерим Любовта като религия! Азиатската култура и религии са епични и всички техни божества имат отношение към любовта, но Любов като духовна сила нямат! Това са големите разлики, които един Рудолф Щайнер е усетил.

Така Учението за Любовта намира повече приложност в Европа и може би затова антропософията има известно основание да сложи ударението си именно върху него. Щайнер го счита за най-ценното, най-същественото, което човечеството е добило от Адамовата епоха досега и че именно Иисус Христос носи промяната, подквасата на световната духовност и планетната еволюция. А нашата присъственост е в четвъртата планета – Земята, където трябва да стане обрат – от инволюционното слизане да сменим в еволюция своята пулсация.

Когато така разработва учението си, Щайнер изхожда повече от Вагнеровото, а не от Гьотевото виждане за любовта. Гьоте е наистина само един естествоизпитател, докато Вагнер е гениален в прозренията си! Този велик маг в своите драми-опери дава на немския народ забравената му митология и в митологични образи, като на един Парсифал, извежда тайната, за която християнството отдавна е копнеело – че чрез любов и понесено страдание без негодувание трябва да изкупим световното зло. Това е манифестът на голготската мистерия - прости им, те не знаят що вършат, за да се поемат и трансформират отрицателните сили. Страданието, ако човек умее да го преобрати, дава свобода, но иначе то е верига, която тежи. Представете си този колосален и универсален ум Рудолф Щайнер как е схващал, че трябва да се извае образа на човека-мъдрец, на антропософа!

Безпокойството на Щайнер е било да не се нарушат откровението и хармонията на Вълната на Любовта. Това е една от най-големите тайни, които човечеството носи от първия век, но чак в двадесетия получава вече като осъзнаване. Учението на Христос в идеята за Любовта дава знания, които освобождават от страх към Божеството, за да Го видим като собствен живот и да се разгърнем в една еманирана Негова атмосфера. Това иска и оставя Христос на човечеството, а доколко то го е схванало и го е осъществило - не е важно! Големите неща не могат да бъдат усвоени изведнъж. Дори в областта на техниката започнахме от дълги вълни и минахме през средни, къси, ултракъси. А сега вече можем да уловим и вибрациите на мозъка ...

Ще отбележим особеното място, което заема мъдростта в антропософията. Според Щайнер чрез мъдростта се познава цялото светоустройство и тя е резултат от едно продължително развитие в предишни планетарни състояния. На старата Луна човекът е постигнал „Космоса на Мъдростта“. Чрез мъдростта, разкрита от живота, човек постига физическата си цел на Земята – образува семето на своя следващ живот, като познава духовната му същност. На нашата планета в тази мъдрост е внесена една нова сила – Любовта, която ще ни доведе до постигане и на духовната ни цел на Земята, както казва Щайнер, до съзнателно творчество във висшите светове.

Любовта носи знака на коронясването и чрез нея ще се разкрие от живота всичко, каквото човек е могъл да унаследи от дара на Божествеността. А антропософията дава един много странен тезис за Любовта – че тя не е само вълна на възземането, а е и възмездно разплащане на старото наше развитие. И затова намира в нея великия двубой на старото и възправено ново, което Христос много добре илюстрира в Своето поведение. Той хвърля дрехата на миналото и дава път на бъдещето, като казва: Аз и Отец едно сме. Учудващо е как в световната религия и култура не се е стигнало до разбирането на този най-съвършен акт на развитието, което Учителят на Любовта дава в личния път на всеки човек - дързостта да се надмогне страхът пред Божеството и да се потърси единство с Него. Никое от митологичните божества не казва: „Аз и Зевс сме едно“; никой в Старозаветието не може и да помисли за единство с Бога, защото не смее дори да помене името Йехова. Христос разкрива тайната на единството, посочва този път. А следовниците Му Го заграждат в клетката само на прощаващия, макар че е казал: Аз нося огън и жупел, меч и ново слово!

Щайнер счита, че Любовта като разплащане на миналото не се разбира съзнателно, а само подсъзнателно и затова няма реален напредък в осъществяването `и. Вярно е, че в енергията на Духовната вълна на Любовта може да има частица на разплащане от онова, което ни е изграждало, но ако само разплащаме, не се развиваме...

Любовта за антропософията е „морално“ слънце на света. Затова една духовна наука без Любов е опасна за човечеството. Щайнер мотивира поведението за действеността в материалния свят от т. нар. сетивно родена любов – осезаемостта на потребата, но не още и освещаването `и. А ако искаме да имаме плодове в духовното царство, трябва да имаме духовна любов, която ще ни даде своята сила.

Любовта Щайнер съпоставя с две качества: могъщество и мъдрост. Само Бог е върховна Любов, но не е върховно могъщество и върховна мъдрост. (Ето кръстопътищата – така той схваща нещата.) Могъщество и мъдрост имат и Ариман, и Луцифер, но те могат само да се разгръщат в света, докато Любовта единствена е божественият импулс, творческата сила на света.

Любовта според Щайнер може дори да е в противовес на могъществото и мъдростта на сътрудниците на Бога – но не на Бога. Такава проява е според него Голгота. Той счита, че нейната мистерия не може да се разбере с мъдрост, а само с Любов. Но точно тук той не прозира, че ведно с прощението, което е дял от пулсацията на Любовта, в двубоя между Дух и Материя има дял и тайната на Мъдростта. Мъдростта е крачка напред – не само „Прости им!“, а „Научи ги!“. Иначе ще останем в статиката на прощението, без да направим стъпката на знанието. Могъществото може да влезе в смирението, за да не упражни насилие и само в този смисъл можем да приемем тезата на Щайнер. Голготската мистерия е най-възвишената опитност в духовния свят, която води до Възкресението. В книгата „Великденският празник като част от мистерийната история на човечеството“[1] Щайнер отбелязва: Антропософията е длъжна към мисълта за смъртта да прибави и мисълта за Възкресението. Самата тя трябва да се превърне за човешката душа в един вътрешен празник на Възкресението.

Рудолф Щайнер говори, че когато Любовта се хармонизира с мъдростта, може да се минат портите на смъртта и това е осъщественият живот. (Тогава Луцифер престава да бъде „лошата“ страна!) Няма пламък без дим, без сажди... Да, но електричеството е друга природна сила! И ние, когато си запалим душата – тя да ни осветява, няма да имаме дим; а умът и чувствата, когато горят, винаги отделят сажди. След като мисълта и чувството определят: този ми е враг, онзи приятел - има и сажди! А точно това Рудолф Щайнер иска да надмогне – като оплоди Любовта с мъдрост! Защото мъдростта е сила, която може да надмогне страховата психоза, че Бог е жесток и отмъстителен! Не Бог - ние си отмъщаваме!

За Рудолф Щайнер да бъдеш християнин означава да разбираш естеството на Любовта като Божия същност. Тертулиан казва: Душата на човек се ражда християнка. А на тези, които живеят преди Христос и не знаят що е християнство, ражда ли им се душата християнка? Според Щайнер – да, защото пулсацията на Любовта сътворява света. В лицето на Христос той вижда вездесъщността на Бога, Христос притежава и държи света в ръцете Си. Той е Вседържателят, Всевластникът, Господарят, Всемогъщият. Това признава дори и официалната религия. Значи Любовта като същност на Бога-Творец предшества Сътворението на света. Ясно е тогава, че това, което Отец еманира, носи всичко, което може една духовна вълна след това да събуди в човека. Следователно всеки е усетил пулса на Любовта в душата си и щом е събудил в нея любов, тя е християнка! След като душата на човека може да вижда в отсрещния не враг, а приятел той е християнин. Християнството е първичната пулсация да се християнизираме, независимо кога сме родени! И Христос точно това прави след Възкресението – слиза в Адеса да даде пулсацията на Любовта и да изведе душите в Царството Небесно! Но ние не можем да се ограничим само в Любовта, защото настоящето ни дава Мъдростта, а бъдещето ще донесе Истината и Свободата.

Христос казва: Който има очи да вижда, ще види, който има уши да чува, ще чуе – всички са с глед, но малцина виждат. Идеята е да се освободят за духовно зрение – в това е смисълът и на посвещенията. И Рудолф Щайнер се спира на техните степени, които за него стоят в един по-особен ред. Посветените в шесто посвещение ръководят седемте Лъча на еволюцията. Щайнер счита, че ръководно начало е волята, затова я слага като първи лъч, който се води от Учителя Мория. Мория оглавява тенденцията за еволюция на шестата подкоренна раса в шестата коренна раса, която ще даде нова култура.

Вторият лъч е религията и той се води от Кутхуми. Кутхуми в един от земните си образи е Питагор. Той е нямал мирово присъствие, но създава школа, като минава път на посвещение цели 34 години.

Третият лъч – на философията, води Венецианецът, който внася енергия в двубоя между астрал и ментал.

Четвъртият е на изкуството, воден от Серапис – египетският посветен. Ако се върнем като мислене и като отлистени страници в хилядолетията, ще видим, че и архитектурата, и изобразителността, и магиите (не това, което сега се поднася) са били наистина голямо изкуство!

Петият лъч – на науката, се води от Иларион. Той отговаря за развитието на Балканския полуостров. (Има сведения, че това е апостол Павел.)

Шестият лъч е на предаността – той се управлява от Иисус. Христос е духовната вълна, която облича Иисус във вибрацията на Любовта. Именно там Той прилага преданост към Отца и жертвеност безрезервна.

Седмият лъч е Лъчът на делотворството и се ръководи от Ракоци. Ракоци организира Унгарската революция през 1848 г., а сътрудничи и на други революции.

В следващото – седмо посвещение, същност е вече Отец, а според индийската филосфия това е Ману или Волята, т.е. ръководното начало. Всяка една коренна раса има един Баща, Който се нарича Ману.

Синът в това седмо посвещение е йерархията на Христос или Маитрейя в шестата подкоренна раса. Маитрейя е битието за Новата духовна вълна на Мъдростта. Има разлика между окултното схващане за Синовността и официалното християнско мислене. Синовността за църквата е едноактна, а за окултистите Синове винаги ще идват.

И третата Ипостас в седмото посвещение е Светият Дух, т.е. Творческият ум –Махачоханите, които са административните водачи на монархическите институции от древността. Задачата им е била много голяма: да изведат или да създадат образец на отговорност и служение пред едно племе, народ или пред цялото човечество. Човечеството не може да се изолира от образеца, който някой голям държавник създава. (Ето фараон Аменхотеп IV например, основател на нова монотеистична религия – след това стотици години е следван.) Административната институция е в същината си отговорна за човечеството като цялост, а след това вече в отделната държава за народа като социална и бъдеща предназначеност. И така - Ману, Маитрея и Махачохан са титли, а кои посветени ще бъдат натоварени с тях в отделни етапи на еволюцията, е въпрос на предназначение. Безспорно Рудолф Щайнер, колкото и да се е пазел от признание на източните окултни учения, приема всичките тези посвещения от тях.

В осмото посвещение ще видим Синовете на Огъня, Буда (не Сакия Муни, а степента на просветление) и Тримата от Венера. В деветото посвещение ще намерим Царя, Вседържителя на света. И в десетото посвещение ще видим Безмълвния будител.

Няма по-чист път от знанието, по-достойно поведение от смирението и по-голям принос от себежертвата! Йерархия е имало и ще има. Ако една йерархия тежи някому, то себичността му е преголяма. Докато човек не се усвои в целостта на пътя и не разбере, че умът не е единственият свидетел на йерархията, той ще има много съблазни. Затова школите дават правила как да се победи умът. Но никъде няма правило как да се победи Духът – защото само когато човек е в Духа, тогава не може да бъде победен!

 

Само свободният е единство с Бога!