В предаността съображения няма!

Неоспорими и вечни са както волята и щедростта на Отца, така и пътят и всеотдайността на Неговите деца. И не може да се каже, че някой е по-предан, а друг – най-предан. Затова в шестия от лъчите, които изграждат невидимите основи на цивилизацията, в Лъча на предаността, няма класация, няма методология как да се приложи, нито той е предмет на метафизика. Кръстил съм го Лъч на целостта, защото предаността е освободено от съзнание служение. Съзнанието може да поражда съображения, то се гради от воля, интелект и емоционалност, но предаността се изразява само от интуицията.

Преданият може да бъде наречен „тръгнал на път“ за подвиг или за осъществяване на дело, но и това е само една визия – единствено целостта може да се отдаде на преданост. А и много трудно се долавя дали вибрацията на всеотдайността е плод на ума, дали волята и емоцията са `и дали характер на хероизъм. (В подвизите на Херкулес има хероичност, но не и преданост.)

Необходимо е вътрешното откровение като цялост, за да няма пресметливост в подвига на предаността. (Дори досетливостта крие в себе си тънка струя от пресметливост.) Затова няма избран час, не се търси подходящо време за проява на преданост. Тя е естествена необходимост, в нея няма раздвоение – раздвоението къса жертвата и тя вече е пазарлък. Затова религиите в своите приложни обреди нямат искане за щедра жертва – и с най-малката може да се изрази преданост към Бога. (Родителите на Иисус отиват да извършат кръщението Му, като поднасят дар само два гълъба.) Предаността не може да се изразява с щедрост в материалното царство и няма таблица, по която да се степенува нейната приложност.

В предаността съображения няма. Проницанието `и дава енергия. То като вътрешна будност е една от нейните първи опори (защото проницанието е духовност, а приложението му като будност е във физическия, чувствения и мисловния ни свят.) Затова предаността като понятие не може да бъде предмет нито на метафизика, нито на казуистика. Тя може да допълни религиозното битие на човека, макар че има отделен лъч на религията. Предаността не е и в схемата на добродетелите, които са мотивирани от ум и приложност, но е в градацията на морала, като израз на вярност. Може да бъде разглеждана и като воля, цел, служение.

Като воля предаността е път за нещо ново. Човек не може да прояви преданост, която го праща до божествена отговорност, ако не се обновява. Другото е психично отклонение – фанатизъм. Именно предаността като интуитивна еманация на енергия дава психическа устойчивост и пази от фанатизъм. Тя не ражда насилие и жестокост, а е отговорност към еволюцията.

Предаността е и цел – преданият винаги знае за какво прави своето дело. Така човек има идеал за себе си. Когато майката и бащата на Иисус се връщат да Го търсят в храма, те имат идеал – детето. (Детето е един материализиран идеал, въпреки че може да разочарова родителите си.) Предаността на родителя е приложена грижа за сигурност. Но идеалът за себе си трябва да се хармонира с космичната даденост. Иисус носи кръста в името на отговорността – победа на Духа над материята. Такава душевна йерархия има у всеки!

Служението на предаността е жертва за другия и тази жертва трябва да бъде несмутена. Когато сте във великия Аз, предаността е цялостно съзнание на служение!

• Воля, цел и служение – с воля за ново, с идеал за себе си и със служение за другия живее преданият.

Затова предаността не е съображение, а свобода – освобождаване от себе си!

В своята „Книга на тайните“ Ошо казва: Предаността освобождава. Тя е пълно освобождаване от личността. Само тогава човек може да каже, че другият му е по-скъп.

Лъчът на предаността се ръководи от Иисус, защото в Своята житейска пътека Той показва осъществена, приложена преданост. В историята на човечеството няма друга личност по-предана, по-цялостна, по-космична в жертвата Си.

Преданост се изпълнява, когато човекът е осенен в Христово служение. Христос е Духовна вълна, Планетен и Всемирен Логос; Той е духовният излив, който осенява Иисус. Трябва някой да е подготвен, за да поеме енергията, трябва някаква чаша специална, наречена Граал, да поеме кръвта Му. (Кръвта е духовният Аз на човека.) Затова Христос не е само преданост, а както Самият Той казва – Единство с Отца.

Предаността е едно ново съзнание, което търси хармонията на всеотдайността. Когато Иисус е на гости в дома на Мария и Марта, Марта възнегодува, че сестра `и нехае относно грижите около Учителя, а Той `и казва: „Марто, Марто, ти се грижиш и безпокоиш за много неща, а пък едно е само потребно. И Мария избра добрата част, която няма да `и се отнеме“ (Лука 10:41-42). Това в никакъв случай не бива да бъде тълкувано, че можем да занемарим своята социална и биологична отговорност. Казано е: Не само с хляб ще се живее, но и със словото Божие, и все пак хлябът влиза в основната молитва на християнското учение. Христос го слага в молитвата Си, защото някои от фанатизъм искат да минат и без него, т.е. без физическия си живот. Имаме или нямаме хляб - това е двубоят, който ни разсича на две, двубоят между Дух и материя. Поведението на Иисус е най-доброто повеление, че чрез физическото тяло трябва да се мине към Божественото съвършенство. Приложената преданост лежи в основата на Възкресението! Ще се живее и със Словото Божие, и с „насъщний хляб дай ни днес“. Защото хлябът е стимул за жертва – и Той го показва: Ето, този хляб е Моето тяло, това вино е Моята кръв!

Велика е тайната, че света, в който живеем, трябва да направим съвършен и предан така, както Христос в Своята пътека одухотвори материята, за да Му послужи, когато отива при Своя Отец. Този урок човечеството усвоява и духовните вълни наслагват пласт след пласт в душевната ни цялост - за богослужение и земно присъствие. Иисус посочва и един друг урок – смирена преданост в името на човека – измива нозете на учениците Си: „Знаете ли какво направих? Вие Ме наричате Учител и Господ, и добре казвате, понеже Съм такъв. И тъй, ако Аз, Господ и Учител, ви умих нозете, то и вие сте длъжни да умивате нозете един другиму“ (Иоан 13:12-14).

Предаността е действена жертвеност – това е нейният отличителен знак. а нея няма божии заповеди и място за съзерцание. Може цял живот да състрадаваш, но ако не отидеш да превържеш нечии рани, не си извършил милосърдие. Предаността не може да бъде отбелязана без приложност: Умих нозете ви, и вие вършете същото – тя е реална и живителна. В нея отлагане няма!

Предаността е духовна енергия, която самосъхранява човека в пътя на жертвата и го пази във визуалност за едно утвърдено бъдеще.

• Предаността е приложена жертва за бъдеще.

Тя е реална божественост на една изчистена визуалност в другия да виждате себе си. И тогава можете да кажете: „Обичам врага си.“ Ако не постигнете това, то не би могло цялостно да се отдадете.

Предаността е стълбицата към отговорността. Енергията на предаността е грижа за сигурността, а изворната сила на отговорността – приложност в предназначението.

Иисус проявява преданост към човечеството в идеята Си за жертвата, за да изпълни отговорността пред Отца Си. Още на 12 години ще каже на майка Си и баща Си: Защо Ме търсите, Аз трябва да Съм при онова, което е на Отца Ми! Дванадесет години – едно събрано с две дава великото три – обречен е на отговорност пред Отца Си! Ето как свещената тройка изгражда душевната цялост на детето за предназначение. На дванадесет години Христос учудва в храма учители и мъдреци със Своите въпроси и отговори; на дванадесет години Буда изявява своята мъдрост и Зороастър смайва персийските маги. Ето го Новото битие, пътят за Новото служение!

Преданият ще изпълни не своята, а волята за Новото. Това е двубоят на Иисус в Гетсиманската градина: „Отче, да щеше да отклониш от Мене тая чаша! Но нека бъде не Моята воля, а Твоята!“ (Лука 22:42). От този момент Той ще извърви пътя на предаността към всемирното човечество. И ще набогати този път с нови валенции – Прости им, те не знаят що вършат!, макар че Го обвиняват в богохулство. Дори искат свобода за Варава, разбойника, а не за светостта – защото разбойникът е в желанията, в мислите, в душите им.

А кои у нас са бащата и майката, търсещи дванадесетгодишния, Който има отговорността пред Отца Си да бъде в Неговия дом? Бащата е Адам – мисълта, майката е Ева – желанието. Те, мисълта и желанието, търсят Духа – Диханието на Отец; те Го упрекват: „Защо стоиш там, дълбоко в храма и учудваш това, което те заобикаля?“ Упрекваме Божествения, докато сме още човеци.

Така нашият Дух е в една разговорка с ума, когото изгражда, и който не всякога му служи достатъчно добре; в разговорка е и с желанията, които е родил, а те не всякога са добродетелни. Той, дванадесетгодишният, е в троичния, но единен и цялостен Бог, а двойнствеността – Адам и Ева, е в конфликта. Човешката воля храни „бебето“, но и тя иска разбойника и дава присъда над Духа!

Всеки трябва да потърси в себе си каква е предаността на мисълта, емоционалността и волята му към неговия Дух, дори той – Духът му, да не е стигнал дванадесетте си години, за да бъде в храма на своя Отец. За този храм Бог казва на Моисей: Там ще сложа завета Си!, след това на мъдрия Соломон: Изграждай го! (човекът е граден с мъдрост!), а на Сина Си: Освети го! Във всички свещени книги човекът е наречен Божий храм, Божия обител – защото там стои Онзи, който чака да поеме Пътя Си и дава храна на мъдростта да работи върху мисълта и желанията. Това е човекът – Божие искане и благословение; мъдрост, която го зида; Дух, който го освещава. Минавайки през волята на благодатта, през градивността на мъдростта той събужда Божественото си начало и осъществява преданост, която води до отговорност. Така трябва да разберем този странен лъч, който сътрудничи в цялата наша корпусност, в цялата космична Божия даденост.

Предаността се осъществява в едно открито, безкрайно небе, т.е. в една пространственост. И когато някой притежава по-голям мисловен свят или примерно е властник, измеренията за предаността му ще са в друг градомер.

Отговорността на властника и поданика са несъизмерими. Ако един цар проявява само щедрост, без да прилага преданост към най-малкия си поданик, той не може да бъде член на Небесното Царство. А ако един поданик търси само защита, без да има принос за родовата и историческата си бъднина, предаността му остава само лична верига. Всички са еднакво божии и с еднаква възможност за приложност. Така съблазън няма, няма пълномощник за добро

• Всеки е божествено отговорен за приложена преданост.

И тайната е да може да се превърне любовта в преданост. Размерът на трансформираната в преданост любов е израз на служение пред Бога, като в социалната приложност отговорност носи и властникът, и пратеникът. Разбира се, търсената всемирна, абсолютна хармония в еволюцията още не е възможна.

И така, Христос показва безпределна преданост към човечеството, изпълнявайки отговорност към Отца Си – носи Кръста несмутено, приема Разпятието с благослов и прощение на тези, които Го разпъват, изчаква трите дни (ето пак тройката), за да възкръсне. И няма нищо по-свято за Него от това да даде душата Си за другите, както Го бе казал. Така Той прави от Учението Си за Любовта материализирана преданост.

При Отца Ми има много жилища и ако те не Ме разпнат, няма кой да ви ги приготви. Там ще кажа на Отца Си, че вие Ме възлюбихте и трябва да дойдете при Мен, да бъдете винаги с Мен. Ето как предаността йерархира в отговорност и как Той я прилага към човечеството!

Още малко и светът няма вече да Ме вижда, но вие ще Ме виждате, защото Аз живея и вие ще живеете. Аз Съм в Моя Отец и вие сте в Мен, и Аз във вас. Това е преданост – да понесете другите със себе си. Ето преобратената в преданост любов. Те още нямат зрелостта на приложната любов, за да видят във враговете си себе си и Той знае тяхната йерархия в постигането на съвършенството, но Неговата преданост е неограничена, цялостна.

Който пази заповедите Ми, той е който Ме люби, а който Ме люби, възлюбен ще бъде от Отца Ми. Такъв път отваря! Неговата преданост е нашата сигурност, че Отец ще ни възлюби. Лице на предаността е тази личност на Всемирната любов, Той е мировият образ на Вълната на Любовта: Аз ще Му се явя; Който Ме не люби, той не спазва словата Ми, а словото, що слушате, не е Мое, а от Отца Ми, който Ме е пратил. После казва: А Утешителят, Дух Светий, Когото Отец ще прати в Мое име, ще ви научи на всичко. Той ще ви напомни всичко що Съм ви говорил. Значи предаността е реален образ на спомена, приложена памет, която сме изработили във вековете.

Предаността е несмутеност, поднесена във вечно служение, тя е същината на принадлежността ни: Моя мир ви давам – Аз давам не тъй, както светът дава – да се не смущава, нито да се плаши сърцето ви... Няма по-велико нещо от това, човек да бъде буден и да приложи част от Божието в земното си битие!

До деня на Петдесятницата учениците на Христос имат преданост към Учителя си, но още не и към Учението. А Христос прави Учение за света! Предаността на Христос е към света, а отговорността Му - към Отца! И така, ще се мине през предаността, за да се послужи на отговорността. На Петдесятницата ще им каже: Ето ви огнените езици, които ще ви дадат нови очи, ново слово. И в изпълнение на преданост те отиват да кръщават по света в името на Отца и Сина, и Светия Дух, за да направят хилядолетен живот. (А еврейството си остана в своята Пандорина кутия.) Предаността довежда апостолите до себежертвеност – те изпълняват част от големия дълг, който е отговорността към Отца; имат отговорност към своя Учител – Синът в Троица Единосъщна, но не и към Бог Отец. (Затова не са могли да възкръснат.) Предаността и отговорността са стълбове в храма на Възкресението. Ако Иисус не беше предан и отговорен в Своя Голготски път, Той нямаше да осъществи Възкресение, т.е. живот вечен. Само онзи, който е натоварен да изпълни такъв дълг и предречие, ще възкръсва, ще живее! И затова Той казва: Аз Съм Възкресението и Животът!

Приемайки Възкресението, учениците Му приемат живот, който им дава служение и воля за ново. Когато вървят с Него и Го слушат, те вече се различават – упрекват ги, но нов път още нямат. Те имат идеал за себе си – да вървят след Него, но кръщение все още не са могли да вършат! Имат служение – да изпълнят това, което им казва, но служение в името на Отец не правят. След това отиват по света с една воля за нов път, с една цел за себеосъществяване и с едно приложно служение, за което стават жертва. Отговорността е за големите личности, за пратените Синове, за Божиите избраници. А общността на утробата – социална и космическа, сътрудничи в предаността, за да се осъществява отговорността за Божественост.

В „Агни йога“ има много параграфи, които свидетелстват за предаността.

• 205. ... вашата опора е Учителят, вашият щит – предаността към Него, вашата гибел е в безразличието и двусмислието. Който еднакво се усмихва на приятелите и на враговете на Учителя, той не е достоен. Който не предава Учителя, макар и с премълчаване, той може да прекрачи прага.

Тук има неща, които не можем да приемем изцяло, но едно е безспорно – че предаността към Учителя е потребна. Той обаче има нужда от нея дотолкова, доколкото учениците му са живи в Него. Защото те живеят чрез Него за битие, което осъществяват и за себе си, и за света. Ако някой не може да живее Мировия Учител, той не може да служи на мировата кауза.

Не съм съгласен, че безразличието и двусмислието са гибелни. Този, който закъснява в своето развитие или се е отлъчил, не може да се квалифицира, че отива в гибел, макар че подобни думи са казани и в Евангелието. Понякога за респектиране се дават слова, които като остър меч внасят смут, като се ползва старозаветната теза: „Всаждай страх, за да имаш поклонници.“ Страхът не е добър знак на Божие служение, нито е формула в предаността. Будността е знакът, а колебанието е един еволюционен момент. Всеки може да изживее колебание и когато се освободи от него – това вече е преданост.

Учителят трябва да бъде изживян като концепция, като духовна вълна, като образ и пример, но когато има смут, това не означава, че е гибел. Всичко е проблем и на йерархия, и на възприемане. Апостол Павел не приема Христос, дори Го преследва и хули – и като мисъл, и като действие. Но само един знак на посланичество на Светия Дух: Савле, Савле, защо ме гониш? го лишава от колебание и ражда в него порицание към себе си. Дори се нарича изверг, което, разбира се, също не можем да приемем. Човек може да се изживява, без да се унижава. Да се внушава смут в личния живот или в изповедание е старозаветна теза. Предаността трябва да се изживее като Учителюво съзнание! Тогава вече човек „може да прекрачи прага“. Тази дързост е изключителна!

• 251. За какво говорим Ние? За качествата преданост и будност. Преданост непобедима, всепобеждаваща, изграждаща, украсяваща пътя. Будност всепроникваща, всичко разбираща, неуморима, засилваща стремежа. Мнозина ли са тези, които усвояват предаността и будността? Къде ще отиде преданият слепец?...

Трябва да се пазим от себеунижението, че не сме достатъчно предани. Единственото нещо, което предаността ни оставя, това е будното око за приложността към онова, на което сме се обрекли. Това е същината на предаността. Ние много често искаме или големи дела, или чудеса. Не, предаността не може да бъде извеждана от чудото или от „голямото“ дело. Едната монета, която старицата пуска, е повече от дара на богатия, защото тя дава всичко, каквото има, а другият дарява от излишъка си. Йерархията на потребите не може да степенува предаността. И най-малкият дар на предаността, и най-малката звезда е част от звездното небе и е също толкова потребна за светлината ни в пътя, колкото и най-голямата. Защото осъществената преданост ще ни позволи сами да си светим. Това е голямата тайна на предаността – сами да си светим!

Цялостна всеотдайност и идея за свобода на човека – това е Лъчът на предаността, който гради нашия корпус ведно с другите лъчи. Ние сме седемпластови и както всеки друг лъч, така и лъчът на несмутената отговорност е във всеки наш пласт. Във всяка наша клетка са и върховното начало на волята от Лъча на жизнелюбието, и творчеството от Лъча на предсказанието, и коленната молитва от Лъча на религията..., там ще намерим и преданост. Универсалността е закон в служението, а индивидуализирането е само потреба за известни етапи от развитието. Когато някой отдава силите си в Лъча на изкуството например, безспорно в него живеят и волята, и предаността. Защото един човек на изкуството в предаността си може да пожертва всичко. Не бива обаче да се смесва тази жертва със саможертвата за другия.

В началните векове т. нар. анахорети (отшелници, пустинници) се принасят в жертвеност, която не е бягство само за лично спасение. Волята за лично спасение не е преданост, нито пък душевната леност – пътят ви трябва да е дело за другите. Монашеството в неговите начални етапи наистина е поведение и път на преданост – търсене, всеотдайност и събудена интуиция към онова, което открива едно ново Учение. В този път монахът е полагал своята цялост на физика, на чувства, на мисли и на душа.

Диханието на Отца е нашата цялостна духовност и в нея ние трябва да търсим седемте лъча, които Той като Единство носи. Духът храни в човека съответните му тела и импулсира даден лъч в определен участък от живота, в някое от преражданията на човека. Тогава той е предан било към религията, било към науката, било към изкуство. А всеки лъч отделно работи в човешкия корпус и изгражда с вибрациите си специални органи (и затова си има по една своя чертичка в човешката ръка). Всичко е една голяма канара и когато се иска от Бога вода, от нея Той дава, от тази канара се взема плоча – моралните закони са писани там! Само чрез всичките седем лъча, които са невидимата основа на духовността, културата и цивилизацията, можем да имаме мироглед за бъдещето.

• Всичко носим – затова нито вечно на колене, нито вечно на коня, нито вечно с четка – вечно с Бога!

Силите, които сътрудничат на Еволюцията, според древноиндийската философия, са трите гуни: на доброто, на страстта и на невежеството. Но тук има нещо, което се губи. Тези определения не всякога могат да дадат верен отговор за целостта. Невежеството е интелектуална недостатъчност, душевна празнота, лентяйство на душата и не може да се въведе духовно просветление при наличие на непълнота. Древните индийски мъдреци са получили своите дарения като вътрешно откровение, но то е повече епично, отколкото чисто сакрално и мъдро. Много по-изчистена е Христовата теза и това, което окултните школи на деветнадесети век, особено Теософското общество, дават.

Предаността е дело на будните, отговорността – дело на посветените. Христос очертава тази граница като проявява отговорност пред чакащото просветление човечество. Той дава един реален път за извървяно Божие служение в преданост – реално Възкресение и реално Възнесение. Това е идея за свобода в бъдещите духовни вълни, идея да превърнем предаността в едно безмълвие, в една реална молитвеност.

Ще получи ли предаността друга светлина, ще има ли друга аура в една нова духовна вълна? Каква ще бъде новата Адамова мисъл, кой е новият храм и олтар в идеята за преданост и служение на една нова духовна вълна? Ще се мият ли нозе, ще бъде ли във власт тридневието, за да се излезе от гроба и ще бъде ли в присъствие четиридесет дни, ще бъдат ли потребни огнените езици? И каква последователна преданост трябва да се направи? Ще градира ли тази преданост в нова форма? Безспорно! Присъствието в едно Небесно царство, което връща своите синове със знания, ще даде нова светлина и нова предметност, ще постави ново родово начало.

Предаността като лъч няма да слезе от еволюцията, защото е към Отца ни, но за новата врата на Мъдростта трябва нов ключ. Не може да се отваря вратата на Мъдростта с ключа на Любовта. Ще сменим аурата на предаността; трябва злото (което всеки ден ни се поднася, като дяволи, черни магии и черни олтари) да взривим в една нова атмосфера, за да намери то своя еволюционен свят. Защото ние го приютяваме и храним – даваме му място в живота си. Няма зло, има нееволюирало добро! На гърба ни наистина стои самар – но самарът на развитието, не на отрицанието. Когато се избавим от „злото“, тогава ще проявим преданост към храма на новото! Щом Синът Човечески може да бъде единство с Отца, защо човекът трябва да прави храм на отрицателя на Отца и неговата преданост да е смутена по отношение целостта Му?!

Нозете на бъдещето трябва да бъдат осветени за път към нов храм. Новият визуален храм на предаността е: Научи ни да знаем как да възкръсваме, защото Денят започна. Трябва с преданост да служим, трябва да направим пет хляба и да вземем две риби, т.е. да дадем отново свещената седмица на света със същата отговорност и прилежност, със същата предназначеност в бъднина, с която Иисус Христос изрича: Ето този хляб е Моето тяло. Без предаността, с която Той вървя пътя Си до Възнесението, сега не бихме могли да се помолим с Молитвата на Мъдростта:

Тази преданост ни оставя времето и ние трябва да я приложим.

Лъчът на предаността е лъч на цялостната всеотдайност, лъч на един нов Великден. Затова трябва да кажем: „Не ни търсете другаде, освен там, където е хлябът на Отца ни.“

Нека в своята отговорност за бъдещето да приложим смирена преданост към това, което наричаме Път на Мъдростта!

 

Когато човек намери единството в себе си,
тогава ще го види и в другия;
когато в другия намери единството,
ще го види и в себе си!

Човект е оръдие на Космичността
и самоуправляваща се духовност!