Еволюцията позволява избор, Свободата дава Живот!
Покровът, който ни дава Всевечният, брани не само личната ни душа, но и пътя на човечеството! Достойно всяка душа трябва да му предостави осъществяване!
Най-трудно е да се дефинира що е свобода и дали тя ни дава достатъчно възможност, ако нашата готовност е така узряла, че да няма колебание в правото на избор. Безспорно изисква се едно по-високо пътуване на мисловността, едно по-дълбоко духовно зрение и повече интуиция, за да кажем кога свободата ни е позволила да изберем личното си присъствие в дадено земно служение; кога тя е определила чрез нашия духовен аз поселението, което сме направили; и кога е дала възможност на духовността ни да се осъществи в едно молитвено отдаване на Божията благодат. Затова са потребни не само орлови криле, но и орлови очи.
Потребен е орлов поглед, за да вникнем в дълбините на човека, в неговата градивност като личност, в служението му като социална обетност и в неговата всеотдайност като духовна жертва. Кога човек е толкова социален, че да е личност; кога е личност, че да е и духовен; и може ли едновременно да бъде всичко това? Безспорно щом е наречен човек, той е личност – когато природата му дава очи, тя го индивидуализира; когато спазва известна етика с историческо предназначение, той е социална даденост; а когато си поставя идеи, той се одухотворява. Затова ще разгледаме свободата не като понятие, а като избор в личното, социалното и духовното поле.
Разбира се, тук не се касае за етерно, астрално или ментално поле, а за прослоечните нива, в които човек пребивава, за да се осъществява.
- Всеки в своята йерархия извоюва правото си на свобода в избора.
Една фраза на Христос дава великолепна представа за това, защото тя разкрива всичко: Каквото си посял, това ще пожънеш. Ти си, който сееш, който после ще вземеш сърпа и ще жънеш класовете на социалната зрялост или безкласието; ти си, който като духовност, ако не посееш нищо, няма какво да пожънеш. Но който сее ветрове, ще жъне бури! Има вътрешни и социални бури, дори и духовни катастрофи.
Разбира се, предшествениците на Христос в лицето на усиарсите (господарите на човешките съдби) също откриват на своите следовници как да завоюват терени, как да сеят и кое оръдие да изберат, за да ожънат. Защото винаги има една нива – човешката душа; има едно семе – плодът на Духа, има една ръка – ръката на свободата, която определя докъде и колко може да се ожъне. А дали онова, което сме сели, е изкласило, или не сме го напоили с тревогата, с обичта, с дарението, и то не е покълнало нито в нашата, нито в чуждата нива...
Възможно ли е да жънете нещо, което не сте сели? Всеки може да бъде съблазнен от чуждото изобилие, но няма да му стигнат силите да пожъне чужда нива! Затова още в началните заповеди е казано: не пожелавай чуждото, защото с това ограничаваш личната си свобода. Свобода на избор не значи посегателство върху онова, за което не си работил. Тази повеля стои в пътя на човека, който не се е себесъзерцавал, който не е потърсил своето лично прозрение, за да види почвата в своята душа – с какво в даден момент трябва да бъде посята. Защото, както Христос учи, зърното, което пада между бурените, е заглушено; зърното, което попада на камък, не пониква! Тази притча е изумително вярна за всеки, който потърси как ръката му, как мисълта му хвърля семе и съзира с духовните си очи кое зърно къде е паднало.
Много често в еволюцията за потребност от свобода личните очи пожелават чуждото – това показва липса и на вътрешно проницание, и на прозрение. Тогава се ражда една много странна формула – човекът отива при оракула, за да му разтълми и каже това, което той не е потърсил в личното си прозрение! И тогава идва конфликтът между чуждото мнение и личното познание. Това също е голям проблем в културата и историята на човечеството. Оракулът и човекът – един въпрос, който още не е поставен! Страх от оракули ли има или липса на достатъчно себеличност, за да се срещнат с него?!
Формулата за оракула – това е конфликтът, когато се възправят човек срещу Бога и Бог срещу човека. Оракулите са съществували във всички времена като утешна, скръбна песен за този, който не е могъл да пее собствената си песен дори с една от гласните. (А Хермес написва „Песен на гласните“!) Хората в мнозинството си, вместо да се потърсят в съзерцанието, отиват до оракула, а той оставя доста голямо пространство между истината и колебливо-съмнителната незнайност. И това ражда колебание у човека. Бог щедро дарява, но е създавал личността, която трябва да знае своята молитва, да намери своето проницание, да преброи своята броеница. Тогава чак човек може да прави справки с оракула, който всъщност трябва да му каже да се върне към себе си, защото всеки е оракул, и то по-добър, на личната си съдба в идеята за избор на път и жертва! Това е една от тежките пътеки, които човечеството не пожела да ходи!
Идеята за оракула като институция отдавна стои в пътя на човека (който като личност ще го търси) – имало е риши, пророци, сибили, авгури... И когато се изпречва пред социална беда, оглавяващият някакъв исторически организъм отива там. Така се ражда и утвърждава пророческата институция. Но това е внушение отгоре-надолу – не идва от човека, а от посланието или осенението. Така свободата се ограничава – както личната, така и социалната. Светият Дух наистина е съвършен като Ипостас в Троицата Единосъщна на християнската религия, но Неговото низпослание е поведение на Онзи отвън към този, който е у нас, когато не сме потърсили собственото си прозрение! Ето къде човекът става ограничен, ето къде се губи идеята за свобода в избора – не се поема личният път. Христос казва, че всеки трябва да вземе кръста си и да го изнесе. Към какво – идеята за свобода чрез двубоя между Дух и материя. Това е Голготският път, който е път за божество. Следва идеята за която гробницата свидетелства: че човек е безсмъртен – защото възкръсва. Много дълга битка води човечеството в избора за свобода на личността, която трябва в своята пътека да надмогне смъртта. А смъртта е само врата от едно царство към друго. Но когато човек още няма сигурност в безсмъртието, трябва да осъществява двубоя между Дух и материя. И този, който може да изнесе своя кръст, да изходи Пътя Голготски и от Разпятието си да каже: Свърши се!; Този, когото гробницата не може да задържи, той е вече божествен. Това е победа на личността в избора `и да надмогне смъртта чрез един от великите закони, наречен Възкресение!
Колко естествено е предоставено на човека правото на избор, а внушеният страх из Адамовото „грехопадение“ в изповеданието на милионите, който вибрира в отрицание за лично търсене, го прави колективен, за да бъде сигурен, че някой има до него. Сигурността, че другият е до него, го прави само воин, но не и водач. А човекът с идеята на сеяча трябва да стане водач – водач на собствените си желания и мисли, да се освободи от страха и от това, което се нарича грях. Тогава вече той може да каже: „Аз сях, аз ще жъна!“ Много добре Христос илюстрира пред учениците си: Жътвата е готова, но няма жътвари! А не вие сте сели... Колко точно и ясно е поставена личната свобода в социална приложност: Вие ще жънете, ама не сте сели!
Така че тезата – който сее ветрове, ще жъне бури, е личната отговорност за социална приложност. Тогава как ще бъде във висшите духовни полета? Освободеният от материята, победителят, възкръсналият в личната Си достижимост става Син Божий. Каква е пътеката? Дава се едно Учение, за да може светът да бъде избавен като личностност и като обществена даденост. Социумът не може без историческия организъм – човечество, народ, държава, но те ще отпаднат, когато от човека се снема тежнението, че е „zoon politicon“; когато той може да каже: „Където е Духът Господен, там е свободата!“
Кога идва освобождението? Когато синът на Бога застане пред третия праг на човешката еволюция и пътека! Този, който е сял; този, който е ходил при оракула, без да потърси себе си, ще се върне, за да започне двубоя между Дух и материя. Личността ще стане социална цялост и ще носи отговорност; ще изнесе кръста си, за да се освободи от материята чрез възкресение и да засвидетелства безсмъртие.
Ето тези големи конфликти човек трябва да осъществи в ноосферата, а тя като мисловна цялост блиндира по-висшето му поле. А като Син Божий, като Христос, той трябва да се срещне с материята, да се срещнат Небе и земя. Иоан казва: Словото стана плът, но тази плът отново стана Слово и то трябваше да се срещне с плътта на другите. Словото, както учи Христос, е било още в мига на Богосътворението на света и човечеството. Какво е дало и какво е поискало то – да види свободен човека в идеята на духовното служение. Няма по-възвишено от това и Христос тръгна отново! Но какво срещна? Онова, което Му ковеше кръст, забравяйки, че той вече е изнесен; срещна се със самоилюзиращите се за божественост – с това, което се наричаше иудейски синедрион или понастоящем – „белязани духовни водачи“! И какво се случи – смути се човечеството...
Това е много особен момент от историята на човечеството, който ще видим във „Великия инквизитор“ – откъс от романа „Братя Карамазови“ на Достоевски. Вдълбочен в душата си, с големите диоптри на своето духовно виждане, авторът слага в световната история нещо, което за съжаление не е вътрешно обяснено – идеята за Великия инквизитор – срещата на слезлия Христос със света, развиващ се почти две хиляди години. Христос, Който дава Пътя, Който казва, че е Истина и отваря дверите за Живот, защото въззема човечеството към Царството Небесно, е задържан. Вързан и заведен е при Великия инквизитор – блюстителя на даденото от Него, но вече толкова изопачено и извратено, че болката Му е много по-голяма, отколкото кръстните мъки, които човечеството продължава да оплаква (макар че Христос ги приема само като показан път). Ето третата теза – сял си, срещнал си се с оракула и след това ще отговаряш пред Великия инквизитор (че развращаваш – тъй като искаш да разверижиш душата на човека с идея за избор в служение). Великият инквизитор ще каже, че хората са слаби и товарът на свободата ги прави нещастни – за това им даваме от нея с лъжичката на причастието.
Ето преценката на обикновеното – на това, което не е минало полето на мисловната спекулация, на онова, което желанията си счита за божествен израз и вдига клади: „Защо Си дошъл да ни пречиш ти, Иисусе Христе?“ Развращаваш хората и ги учиш на свобода – те не са готови за нея. Ти им внушаваш, че могат да се изживеят като мистика и да бъдат освободени от хляба. Не, те нямат нужда от мистиката, а от хляб!
Къде е големият конфликт? Има една Личност, станала социална реалност в милиони души; Личност, прерасла от социална идея в духовно пътешествие с идея за Любов и прощение; Личност, която е всичко! Тогава къде е недоразумението, къде се разминават в този епизод? В тайната, че не може да бъде разбран от социалното в личността. Когато не могат да се схванат висшите пориви, тогава това тежи и става знаменател на числителя, наречен Учител, Велик посветен, наречен Дух. Цялата социална общност в ниските си пътешествия става знаменател. Мистиката на спасението в сравнение с потребата за хляб – ето това не могат да разберат. За съжаление истината за хляба е по-властна от мистичната идея човек да бъде свободен!
Така образът на Великия инквизитор ще остане тъмна сянка над човечеството и над християнската църква. Не е толкова страшен Сатаната, когото иудейската религия ражда и внася в религиозните изповедания, колкото Инквизиторът, който стои като заплаха над човечеството и с когото за трагична участ си служат църквите. Той е, който може да внуши страх от самия Христос: „Не Го приемайте, защото развращава с искането да сте деца на Бога!“ Много е хрисимо да се влезе в едно общество, да се викат „звездите“ и да се „взривява“ небето; някой там да говори на непознат език, а пасторът да си превежда, както му трябва... Ако това е дело на Светия Дух, защо на пророците никой не им е превеждал; как в пророческите институции осенението от Светия Дух се дава на език, който се разбира?! Другото е изпадане в старо съзнание от дивашко време. Еманации наистина има, но не са тези! Много угодно е да се говорят хрисими неща. Така не се работи за тази велика ценност – свободата на избора в личното, социалното и духовното присъствие! Защото човек не може да се освободи от себе си като идея и богонеобходимост; не може да избяга от веригата на социалната действителност, в която ратува; не може да напусне своята духовност, която като струя от Диханието на Вечността няма да го остави, докато не стане божествен! А натрапчивостта, че някой друг, че пития или инквизитор ще определя поведението (дори на Христос) е страшната реална действителност и загуба за човечеството. В идеята за личността тревожно е половинчатото поднасяне на духовни ценности. Хората, които дават такива „окултни знания“, нямат елементарното прозрение, че съществува възмездност – не защото Бог е жесток, а защото човек си постила трънлив път!
Нека разгледаме какво са казали различни мислители за свободата. Много евтино е да се дава характеристика: „свободата е...“ Какво казва Жан-Пол Сартр: Свободата – това сте вие, без нея не можете. Това е упражнение на ума, който наистина е нещо много велико и потребно, но умът си прави своята ризница в ноосферата. Оттук е великият двубой за свобода – свобода от ноосферата, мисловната ризница над човечеството. Хиляди молитви са отправени от велики посветени – да се даде мисловна енергия, за да може цивилизацията да изгради инструментума, чрез който да влезе в познание на тайната! Ноосферата блиндира космичната мисловност и до човечеството не стига цялата висша енергия – нисшият свят заоблачава слизането `и. Кой може тогава да наруши тази преграда – висшите пробудности я смущават (нисшите са доволни). Някой ще пусне стрелата на Зевса, за да пробие и направи един отдушник и оттам правото на Духа да даде магнетичност, която привлича духовни сили. Учените откриват, че вътре в нас има магнити, дори в надбъбречните жлези има специално място, което изземва енергии, има ги и над веждите...
Човек носи стрели, за да наруши блиндираната ноосфера. Тази ризница наистина пречи, но в същото време и съхранява. Тя ограничава прозрението, но е арена на ментала. А размяната на усвоени добродетели на нейното ниво укрепва и подпомага онова, което трябва да расте. Ноосферата пречи на посветените, но тя е ризница на съхранението за обикновените!
„Еволюцията на човечеството е развитие на теологичните идеи!“, казва Едуард Тейлър. Това за първите периоди на еволюцията има пълнота и вярност – докато човечеството излезе от ноосферата. Удовлетворено от вярата си, то започва да расте с ума си, защото големият плод на изкуството, а до известна степен и на проницанието в областта на науката, се дължи на ноосферните постижения на човека, подсказани му от вярата. Човечеството обаче не може да стои вечно в мисловна ризница и не може да бъде удовлетворено само от теологичните идеи. Чрез религията то си изгражда кумири, но чрез науката – не, защото науката може да бъде опровергавана (както става след хиляди години с т. нар. геоцентрична теория на Птоломей). Но никой не се е заел да изкаже неудачите и на религиите! А както казвам: религиите бавно стареят и дълго стоят стари. Следователно и те са един тежък воденичен камък на земното притегляне. Трагедията е налице, само че за религията един е нужен, за да направи бунт, а за науката – стотици хиляди, градирали познание, за да може някой да събори олтари, като т. нар. право на атома или правото на геоцентризма. Там трябват напластявания, защото умът взема участие, а в религията – вярата. Ето защо в едното трудно се върви, а в другото дълго се стои. Така че Тейлър има право: „Еволюцията се дължи на развитието на теологичните идеи“, но не е нещо, което трябва да стане мото на бъдещия живот.
Какво са теологичните идеи? Духовни школи, които за съжаление научават хората да правят само коленни поклонения, а не да осъществяват идеята на сеяча. И затова понякога човешката душа е смутена, ако не се повтори десет пъти „Господи, помилуй“. Ето как се властва над ограничената мирогледност. Много е лесно сега да минете за добър Божий служител, като пеете само: „Господи, помилуй мене, грешника“; или както дори един апостол Павел казва: „... мене, изверга!“ Че защо да си изверг? Нали Учителят ви учеше на свобода от юдаизма в съзнанието... А в настоящето? Къде е „мощта“ на настоящите малки формации (няма нужда да ги наричаме секти), които казват: „Щом не си с нас, отиваш в ада.“ Това е молитвата им! Страшно нещо! Ще се съберат да прокълнат оня, който ги е напуснал – Бог да го накаже, а за този, който е дошъл – да го вдигне от постелята!
Христос упреква хората в идеята за чудесата, защото чудото е най-чупливият стълб в религиите, но извършва чудеса, понеже те не разбират това, което им казва. Вместо да се потърсят в себесъзерцанието и чрез една вътрешна аскеза да достигнат екстазата на откровението, те отиват при питията, която им пророкуваше – в това дере може да има или да няма вода... Но и пророците имат йерархия: четири големи и дванадесет малки в Старозаветието! Е, тогава този, който получава информация от „големите“ пророци, малко повече ще вярва; който получава от „малките“ – може да роди и съмнение. (Нищо страшно няма в ирониите – те са най-добрият остен, който може да събуди! И точно така Христос работи – нарича „варосани гробници“ изповедниците на юдаизма.)
Великата трагедия като формула, дадена от Достоевски, остава неразтълмена, защото е страшно неудобна. И човек трябва да си купи индулгенция, а не свобода! Индулгенцията е много по-присъща на инквизицията, отколкото идеята за свободния Христов син и човечество, което прави избора на духовното си служение. От човека бе извадено най-същественото – правото на свобода на избор, предоставено на инквизитора. Тази формула е много ясна – Христос да остане в подземията на Инквизицията. И тогава какво му остава на човечеството? Да ходи на колене в молитвено търсене...
Не е чудно, че точно руският народ в лицето на Достоевски ражда тезата за оробената душа, която не е загубила вяра, но не може да има свобода! Да оставим настрана социалната страница, която е толкова жестока и несвободна, но каква е духовната същност на тези народи? Разбира се, когато Достоевски пее тъжната си песен, го прави заради човечеството и неговия Христос. Защото Христос не е кумир – не е възможно да Го сложат в музея, както е сложен Юпитер. Безспорно и Юпитер само като божество отиде там, но като принцип не. А Христос – никога! Защото Той е Следовникът, Който дава Духовната вълна след Правдата! Той е, който изнася кръста без колебание и извършва възкресение. Когато човек живее идеята за свобода в избора на личното присъствие, социалното служение и духовната жертва, колебание няма! А как и кога е отработвал своята причинност – къде и как ще се яви и с какво ще послужи...
Идеите за свобода се различават, защото под различни формули тя се упражнява и различно от нея се изважда. Точно такъв е случаят с оракула и с личното съзнание. Телепатията ще опровергае оракула (разбира се, на едно ниско ниво) и ще освободи от тунелите на времето идеи, които културата, религията, които свободата на избора на личното поведение, социалното приложение и духовното откровение ще дават. Наистина човек трябва да бъде пригоден за приемане на идващите идеи. А съществува свобода на енергията. Разбира се, ползването на свободна енергия без отговорност е произвол. Дори да нямаме отработен организъм, Мировата енергия съществува. Тя оформя у нас и познанието, и отрицанието; и вярата, и безбожието... Изборът на личността определя към коя социална даденост тя ще вибрира в хармония, кои идеи ще я информират, за да получи по-висше поведение в историята. Така Ницше ще градира историята като плод на волята, защото той е сторонник на тезата „воля за власт“ (за разлика от Шопенхауер, който разглежда волята като представа за живот). Идеята, че волята е която пулсира и изгражда историята, той нарича монументалната тайна или монументалната страна на историята. Другата съставка на историята според него е традицията, антикварността, която я пази. Ето как са сплетени: воля за власт, която е действие и изграждане – монументалността, и традицията, която пази – антиката (антикварното живеене събират в музеите). И третата страна според Ницше е да искаш да се освободиш, което той нарича критичност, критичност към заобикалящото те.
Ето защо Христос взривява пазителите на традицията. Най-ценното в юдейската религия и социалност, градивната `и единица – кръвното родство, бе разрушено: Тези, които слушат Словото на Отца Ми, те са Мои сестри, братя, майка, баща. И то не само в нагледния исторически бит, а и в надслоечния, в ноосферния свят – Духът като родство!
Традицията се пази и точно затова Ницше говори за антикварна история. Когато волята за власт и управление е направила своята монументалност в изграждане на обществото, когато е водила своите войни било в победи или поражения, тази градивна доскоро история изведнъж се снижава в традицията на антикварността. Къде отива тогава свободната воля на водача, водил победно или претърпявал поражение, но с гордост?!
Тогава що е историята? Тя е вътре у нас, защото всеки поотделно я гради и я носи в себе си – в подсъзнанието си пазим стотици минали богове. Затова Ницше казва, че има един момент на осъзната необходимост от промени. Това е критицизмът – идеята за свобода от онова, което традицията калцира и става поведение на безизходица. Ето „критичната необходимост за свобода“, свобода и лична и социална, и крайно необходима като духовна даденост. А когато една Личност се явява в областта на религиите, тя размества антикварността в душата. Излиза една нова воля, която започва да пулсира и сублимира във величина душевността и духовността за свобода от всекидневието. Изборът на свободата трябва да бъде уловен и в плана на разумността, за да бъде приложен в личност, нация и всемирност.
Кога човек ще може с толкова много изтънченост да разбере кое е отживяло времето си? Социалната общност трудно се ориентира, колкото и големи да са прозорите на нейния храм на социално живеене. Когато личностите са готови, Духът е, който трябва да ги осени. Те стават доброволни жертви, възхвалени или похулени, по-често похулени, защото нарушават традицията. Тогава какво е правото на избор? Някой може да направи избора си заради самосъхранение – това е идея за егоцентризъм, имала стойност в далечните времена; друг може да се пожертва за една социалност – това е в лъча на институциите, на държавните водители; трети може да получи харизматичен или свръхестествен дар. Не е важно дали е свръхестествен, или реален, важното е в лицето на една личност да се излее благодат, за да се извърши едно предназначение, което социалната общност усвоява и осъществява. Тогава в обществото като втора поредица ще се намери ферментът за трансформация (за да започне ферментацията и даде виното).
Ето колко възможности има, в които човекът в целостта на социалната даденост може да потърси своя връх и да поведе. Разбира се, трябва да се пази от отговорностите, които поема, ако не може да ги осъществи! Не че не е имало сполуки, но винаги има и несполуки. Достойнството се крие в това, че този, който води, поема отговорност, за да може свободната енергия да влезе в душите на другите, макар и той да получи казън. Същността е той да се принесе в жертва заради социалната общност. Прабългарите имат един много характерен белег за тази тайна – орендата, висшата духовна сила, е съсредоточена в главата на хана. И когато той я положи в жертва на своето племе или народ, изпълнява големия си дълг, но когато я разпилява безотговорно, тогава единственият висш съд е ханоубийството. Всички тези неща, са тъкани като една пътека ден след ден и са разплитани нощ след нощ, за да се направят още по-хубави. Защо? Защото има една зрялост, потребна заради развитие. Така че когато Пенелопа през деня тъче, през нощта разплита, докато съзве, докато се върне Одисей, който ще опъне лъка и изстреля стрелата в целта. Димчо Дебелянов изповядва: „През деня неуморно изграждам, през нощта без пощада руша“ – ето къде е свободата.
Има предпоставки, които характеризират свободата. Франклин Д. Рузвелт определя четири свободи: свобода на словото, свобода на изповеданието, свобода от бедността и свобода от страха. Но това е за човека, който е в развитие, който има предназначение. И много е удобно когато наследи едно благо... и не иска да го наруши. Тогава все едно, че се връща към расите, които са инволюирали, а не към тези, които ще еволюират. А еволюцията има галактично предназначение и всемирно контактуване. Човек не може да бъде откъснат! Дадено му е предназначение и той ще извоюва терен за свобода, за да го осъществи!
В източната философия стои въпросът – свобода и карма. Всяко действие за свободата ражда причинност, а тя поражда следствие. Не е достатъчно само да се каже „аз съм свободен“, защото всяка стъпка на свободата е верига от кармата, всеки избор е задължение, към което се дължи отговорност. Така апостол Павел ще каже: ...дето е Духът Господен, там е Свободата. Духът е цялостен, но ние смесваме нашето поведение на мислене, воля на действие и съблазън на избор с духовността. Не, Духът не може да бъде ограничен, много добре е казано: там е Свободата! Това е изведено от думите на Христос: Истината ще ви направи свободни. Следователно Духът Господен не може да не дава свобода, защото е Истина в осъществимост, в живот.
Свободата е да надмогнете закона за кармата, който е необходим, но не и вечен; свободата е да положите усилия и ако трябва още една клада, още едно разпятие да изживеете, но да изгоните инквизитора. Разбира се, не това, което направи протестантството – то изгони тайнствата от великото Учение на Христос. Така че вместо инквизитора, пусна въжеиграча с цилиндъра (еквилибриста на Ницше, който върви по въжето и убеждава, че великият Заратустра ги заблуждава). Това постигна протестантството! Наистина инквизиторът трябва да си отиде, но със свободата на Христос в душата на човека! А се премахват тайнствата, което е социално блуждение заради дребни страсти.
И сега когато Мъдростта влиза като тронна молитва в храма на Всемирното знание, първата задача е да се освободи човекът от нелепостите. Светът ще се движи – от мнозинството до творците – подпомаган от Всемирното братство. То изпраща своите пратеници, за да създават култура на будността; да работят за събуждане на вложените у човека духовни центрове, за да не се чакат осенения или употребяват упойки. Бавно изходен път не значи още загубено време, защото времето не може да бъде отчитано – то е наше измерение, а не космично (в космичността не съществува). Но духовната будност си има своя свещник, на който гори душевността. Налице е т. нар. авидия – незнанието или майата, и затова по-висшите вибрации се осъзнават само от малцина. Но те носят клетвеното обещание, избрали са си лично поведение – да го приложат като социална покровност над човечеството, за да направят галактика в съслужение, да направят комуникация между човека и неговия Бог. Тогава Кундалини ще заработи, защото свободата на енергията създава отговорност в призванието за служение. Когато сте издействали служение, вие вече работите с нея.
След като човек усвои великото си служение като личност и извика своя събрат в съслужение, той няма основание да живее в страх за отговорности – носи отговорността именно заради свободата на избора, а това става добър пример за следовниците. Така започва личното обучение на тези, които го слушат. Ето защо се правят школи за обучение и се изграждат институции – за да могат да се излъчват в един по-цялостен сноп енергиите на избраниците.
Безвъзрастният актьор, човекът, има право на избор на лично обучение. Той минава школите мъж или жена, т.е. принципа на волята, която създава монументалността на историческите белези, и принципа на въображението, което ражда прозрението. С различни методики се работи, за да се излезе из материята – с волята тя става възприемчива, с въображението се овладява пространство и се раждат идеи.
Трябва да се изживее тревогата на т. нар. страдание. Питагор цели дванадесет години е в доброволно робство във Вавилония след посвещенията си в Египет. (Сега, ако бъде изпратен някой и един ден в робство, няма да прости на никого, а сам се прави роб, като обвинява господаря си.) Там Питагор учи магията на вавилонците – астрологията, астрономията, теургията. Няма нужда човек да се закача на ченгели, както факирите, а трябва да е в живия живот. И този велик посветен се връща да основе школа.
Друг пример дава Симеон Нови Богослов – заявява смело, че плътта трябва да бъде об`ожена, а не умъртвявана. Безспорно когато смелостта може да роди нещо повече, наречено дързост, не бива да се обръща в агресия и насилие! Човек трябва не да отрича материята, а да я одухотворява, защото това е правото на свободния избор. Симеон Нови Богослов (р. 949 г.) е една от знаменитите личности с вътрешно съзерцание и интуиция, работил в нашия късен исихазъм. Той става архиепископ, митрополит, но когато изразява оная своя вътрешна тайна, че плътта трябва да бъде не умъртвена (в противовес на монашеското схващане), а обожествена, е заточен и в заточението умира (1022 г.).
Какво е едно изгнание в историчността, какво е една лична тегоба – абсолютно нищо! И когато апостол Петър решава да напусне Рим, вижда Христос: Quo vadis, Domine? – Къде отиваш, Господи? – Отивам там, откъдето ти бягаш... Когато някой в будността си решава да напусне от страх отговорността, трябва да знае, че на прага ще срещне своя Господ!
Човек има право на свобода и ще си избере онова, до което неговата будност е стигнала! А социалността е сбор от това, до което са могли да достигнат всички в единството си. „Светът се движи от творческото малцинство“, казва Тойнби. Нисшето се въззема и така висшето е притеглено надолу, но ужасът е, когато този знаменател започва да прави дробта нула.
Има ли застой в човечеството? Не толкова застой, колкото липса на еволюция. Когато една коренна раса изчерпи енергията за своята еволюционна даденост, тя спира. В „Залезът на запада“ Шпенглер казва, че културите преминават през изгрев, пладне и заник. Тези големи историци изваждат жилото на пулсацията, но въпреки всичко усещат плода на социалната реалност – историческия организъм. И той безспорно има своите изгреви, пладнета и свечерявания. Всяка култура в определен цикъл от време умира. И ако ние българите, които сме сновали не по-малко от три-четири хиляди години из света, притежаваме величие, това е, че нас не можа никой да ни гледжоса – не сме определени бързо да завършим еволюцията. Каква генетична даденост, какви магнитчета имаме вложени в своите гени! И този проблем също е въпрос на свобода. Фройд се опитва да го обясни, но не стига до една идея – идеята за прераждането.
Цели институции си отиват, школи се прощават със своя живот, но търсенето, усвояването и прилагането на свободата заради личното, социалното и духовното битие продължава. Ето защо известни религии излизат на преден план. А сектите нищо не правят, те просто предъвкват; акумулират се, без да имат енергии; напомпват се отнякъде с нещо, свалят „небесата“ – и си стоят същите.
Много е голяма идеята за свободата в приложност на личност, на социална формация, на духовен живот. Личната култура на човека не е обвързана с целостта на общата; и общата култура не може да обсеби личната, но те са взаимнозависими. Общата култура е плод на личната култура, но и никой не може да каже: „Аз дойдох да дам това“, ако няма кой да го приеме. Три столетия християните бродят гонени в катакомби, хвърляни на лъвове... Но имат идеи за свобода от страх и от бедност в душата. Защото какво посява в душите на хората Христос? Няколко големи тези, които преди това ги е нямало. И колко прахоляци от миналото трябва да изхвърли от душите им и да заточи каменните божества. Личната свобода на този Пратеник какво прави – размества, създава нова шахматна игра: Казваш, че съм цар – не, Моето царство не е от този свят... А царят е символ на божествената воля. Естествено индивидуалната Му свобода не е притежание на голямата култура и онова, което като социална даденост трябваше да усвои, го прави. Разбира се, Христос гостува на всички континенти, но не и на всички души. А не е имало по-съвършено Учение от Неговото, независимо от многото концепции на източните религии.
Свобода! Как тогава личната свобода гостува в социалната даденост на историческото време, кое не стига на човека? Това, което чрез устата на Великия инквизитор Достоевски казва на своя народ: „Хората са слаби и товарът на свободата ги прави нещастни!“ И сега руският народ е слаб и не може да понася свобода, без да му дрънчи верига, без да има спомен за сибирските полета. Не може, щом картините са в душата му... Няма народ, който повече да си е суркал колената пред Божеството и да е влачил вериги. Това е трагедията му. Не е обида, когато казвам, че имат мъртви сибирски полета в душите си. А българският народ е белязан! Той знае как се ражда и как се носи свобода – в главата на хана! Царствената оренда не е сложена в петата, а в главата му! Никой не може да се мери с българския народ – неизмерима е сеизмографната му сила на духовност! Другите се хвалят с паметници и университети, а ние ги имаме още през IX век. Още тогава в България работят два големи университета – Охридският и Преславският. После в XIV-ия век имаме най-голямата школа на света – Търновската, с най-великото прозрение за духовна култура. Един народ, вплетен в трагични събития, изповядва исихазма, изповядва свобода! Имало е личности, които знаят да я носят! И какво тогава ни трябва? Да я придобиваме, да я развиваме, да я усъвършенстваме. Еволюцията минава през Правда, Любов, Мъдрост, Истина, Свобода! Драгоценното е съчетанието на волята с въображението и с духовността. Това притежава българският народ! Ето идея за свобода и ние знаем какво да изберем. Ама много сме страдали! Нищо подобно – имали сме топлината да узрее плодът. Ще каже някой – как си избрахте такова робство? А вие какво разбирате от робство? Мисловни глезеници, с недостатъци в областта на духа, с достатъчно отрицателни енергии на ума! Свободата е това – да я приемете, да я пригодите и да знаете какво ще си изберете.
- Свобода без право на избор е ограничение!
Щом посегнеш и някой ти казва „не!“, или „това ще ти донесе еди-какво си“. Не, идеята за свобода е по-важна от страданието!
Може ли човек да изживее свободата в себе си и да не почувства повелята на земното поле? Може. Но това е родило другата идея в избора на свобода – източната, която носи представата, че жената е по-нисше същество и не `и дава право. И почва да измисля теориите за т. нар. целомъдрие – брахмачарийство, но когато още не е овладяна енергията на пола. И правят какво – перверзни типове. Затова имат Кама Сутра с много похвали за изящни фигури и сексуални актове. Защо я родиха индийците? Защото не знаят как да овладеят енергията – измислят сладостите на сексуалността и пишат „най-хубавите“ книги, които сега се разнасят и дори във филми показват! Половата енергия е най-висшата и тя е работила милиони години върху мозъка и ларинкса, но тогава не създава перверзност!
Западът пък измисля другото. В юдаизма няма монашество, а разврат. Даже по-големият брат ако умре, малкият трябва да вземе жена му. А над жена, която не ражда – проклятие има. Те не могат да сложат идеята за монашеството, защото трябва да създадат социална общност, която открито да се бори със заобикалящия ги свят. Притежават вътрешен разврат срещу правото на виталитет; сигурност, защото семейството и държавата трябва да имат опорност на взаимно жертване. Ето защо срещу всички племена, които ги заобикалят, те изграждат здравата доктрина на войнстващия юдаизъм.
Западът утвърждава монашеството, макар че тази идея се ражда още в III – IV век. И какво правят от него? Създават ордени на ограничение и насилие. Балзак пише в „Изгубените илюзии“: Когато има контакт с висшите светове, тогава може да се създава монашество, но и когато нямаха, те пак ставаха монаси. Оттук какво следва – външно пазят някаква чистота, а вътрешно се развращават. Защо слагат в устава си, че двама монаси в една килия немогат да живеят? Защото са развратници първо в мисълта си, след това и в действията си. Правото на избор... Цели социални дадености тръгват да избират нещо, което след това тежи върху националната карма и историческия живот на обществата! Личният избор е пренесен в социалността и прибулва духовността. Имануел Кант ще каже: Отнасяй се към всеки човек (и към човечеството в негово лице) винаги само като към цел и никога като към средство! Това е в противовес на цялата доктрина на римокатолическата религия, защото тя изповядва: „Целта оправдава средствата!“ Човек може да настръхне, ако си представи това в реална осъществимост. Ето защо има пъплене в еволюцията. Толкова големи учения съществуват, толкова велики мисли изрича Христос, а Го изопачават. Не рече ли притчата за талантите? Всекиму давам според силите му – на един пет таланта, на друг – два, на трети – само един. Ето йерархия в правото на свобода на избор. И Той си избра учениците, за да посочи всеки от тях какво ще даде. Така предостави цялата Си тайна.
Сергей Герджиков в сборника си „Философия“, позовавайки се на философските разсъждения на Кант, казва: „Свободата е възможност за избор от човека.“ Като че ли животното може да избира – безспорно трябва да е интелектуализирана материя! И още: „Човек е отговорен за това, което върши. И той няма оправдание. Свободата принадлежи на невидимия свят на Духа.“ Тогава защо материалният му образ ще отговаря? Има йерархия на свободата! Всяка доктрина, която човек изповядва, за неговата пригодност е една йерархия на свободата. В какво да го обвиним тогава – че спи? Не, човекът е събуждащ се бог. С това идват и неговата свобода, и неговата характеристика. Ето защо се създават школите и пророческите институти; ето защо културите имат епохи според това колко е дадено на човечеството и колко е усвоено. Така ще приемем, че нито една религия не може да бъде отхвърлена, защото като йерархия на потребност в душевността и историческия живот тя се усвоява и човечеството я следва. Но това, че е основание на неговия живот, не значи, че не става антикварност. Наистина религиите най-бавно стареят и най-дълго стоят стари, но не могат да бъдат лишени от универсалното знание, което дават в своя излив (донесен от Учителите). След това, сложени в рамките на обредите, те биват осакатени. Никой обаче не може да твърди, че има друга социална доктрина в душевността на историческия ход, по-цялостна от религиите: тя е и медицина, и социология, и наука за управлението, и съсредоточаване, и аскеза. Тя е всичко, тя е човекът, защото тя е Богът! Ама две трети от религиите на Запада и на Изтока са безбожнически – все пак са религии, сложили ударението върху етичната необходимост за йерархии. Те са универсалното духовно цяло; те са, които могат да повелят например един пост. Лекарят съветва да се пости, но щом църквата, щом религията каже, тогава се изпълнява. Сега е много лесно, защото човешката анатомия има навика, има необходимостта от хигиена, но не социалните доктрини я налагат, а религията. Пости се заради някакво тайнство или пък детето е болно и майката се обрича на тридневно постене в молитва и трепети на чакано осенение за изцеление. Религията е, която може да накара един воин, без да съзнава необходимостта за държавност, да отиде и брани граници. Тя създава историчност в душата и на обикновения. Ама че от едната страна Бог ги благославя за победи, а от другата и противникът е благословен от същия Бог... Това е смутително, но не решаващо! Без религия човекът щеше да живее още в идеята, че е само смъртен, но не и безсмъртен. Не е важна личната му култура – важно е личното му право на свобода в избора! Безспорно съществуват и ограничения като идеята за самоубийството, но и това е за човека...
Ето колко просторно стои тази голяма идея – свобода на избор в личния, социалния и духовния път в името на Божествеността! Свобода на избора е и на този, който е измислил безбожието. Да, но с безбожието неволно се признава, че има и Божие. Блуждае се докато се узрее и взаимността ще ни направи отново цялостни – единство с Бога!
Как ще се живее в Него? Ако се направи социологическо изследване „Как ще живее човек в Бога?“, ще се квалифицират какви ли не примитивности като: С Десетте Божии заповеди. Не, няма да има заповеди, когато се живее в Бога! Свободата на избора е свързана със свободната воля. Идеята за свободната воля обаче е право на философията. Тя е право и на религията, но щом има еволюция, няма нищо общо с метафизиката на религиите. Много формули има и за волята, но тя не е основният двигател, въпреки че гради в човешките общества осъществимост. Трябва да се осъществи семейство, племе, държава; трябва да се осъществи духовност, мировост. В плът или без плът, няма никакво значение – този преход е позволен на човека! Висшият закон му диктува, но и той гради и дава по нещо в този закон. В бъдеще човек ще определя и смъртта, и живота си! Той е, който ще хване фигурата, за да изходи всички полета на шахматната дъска; той е, който може да изведе пешката (безвъзрастния актьор) на крайното поле, т.е. в пазвите на Отца си, и да каже: „Ето моята царица!“ Това е битие, това е приложена воля! Отделен е въпросът за волята на Всевишния, Който движи цялата битийност, когато ще кажем: „Да бъде Твоята воля!“
Така кармата постепенно ще загуби своето значение и отговорността ще освободи човека. Да събуждаш в себе си отговорност, това значи, че още не си съвършен – иначе няма причина да се събуждаш. Когато човек нощем си прави равносметка, не е само да се похвали колко е бил добър, а да види и колко е бил лош. Съвестта е страж, но идва време да я смените със свободата. Когато сте изградили храма на свободата си и имате право да влизате в олтара, тогава съвестта си отива. Защото какво да прави, кой да я храни? Недостатъчността храни съвестта, недостатъчността на чистота, любов, смирение.
Жан-Пол Сартр, като голям магьосник на европейската философия, казва: Човек е свободен и чрез всеки свой избор избира, прави самия себе си. Това е екзистенциализмът. И понеже Жан-Пол Сартр е много свободен, си избра компартията и направи сам себе си един от големите марксисти! Но след като в Москва се извършват покушения, още един път се освобождава и се отказва от тяхната теория. Така понякога интелектуалността изневерява на духовността. Не е обидно човек да се коригира – обидно е, когато некоригираният осъжда другите!
В Небесното царство няма амнистия! Когато Христос казва на апостолите Си, че отива да им направи жилища, не им обещава амнистиране. И на всекиго дава личен избор на свобода. На Петдесятница не им изпраща колективен Свят Дух, а личен – над всекиго отделен лъч, защото всички могат да изгорят в премногото сила и всеки трябва да поеме онова, което може да понесе! Той им дава лично право на свобода – от преценката, която има от върховенството Си. Затова говорим за индивидуалния дух, за свободата на избора в лично, в социално и в духовно присъствие. И Той именно в духовното присъствие им предоставя размерността на Своя лъч на осенение на Петдесятница. А преди това, когато учениците му сядат край Него, майките им се карат – ето личното присъствие, а не духовното!, карат се кой от тях да седне отдясно на Сина Човеческий и Божий.
Свободата на избора на духовно присъствие в Църквата се нарича „велика харизма“. Разбира се, Църквата ще каже, че това е благоволение на Отец, на Светия Дух, на Сина Божий. Но харизма се дава толкова, колкото можеш да понесеш, защото ти си, който трябва да си се приготвил за нея; ти си, който трябва да си взел своето фенерче и да си купил за него масло. Пет от девиците не са си взели масло и когато Младоженецът идва, техните кандилца са загаснали. Ето колко ясно Христос говори за личното поведение в правото на избор! До каква степен прецизност има можем да разберем, като проследим притчата за талантите. Този, който получава един, счита, че Господарят е лош и че ще Си го иска – взема, та го заравя, за да Му го върне, а другият отива да го умножи. Затова, когато се връща, Властникът казва: Вземете от този, който няма, и го дайте на онзи, който има! Може ли един проповедник на правда, на любов, на мъдрост, на човещина – да обичаш врага си – да поставя такова разпределение на социални блага. Да, защото лентяйството е най-жестоката болест за вярата! Тръни да ви дадат, сейте ги, за да се плодят, защото не знаете в ръката на Господаря за какво могат да послужат. А не да кажете, че е лош и да ги заровите. Идеята за плодността е идея за личен път и достойнство! Христос с всяка Своя словесност дава образец!
Как може индивидуалността да стане подвластна на социалната култура и как социалната култура трябва да бъде зидана от индивидуалности? Колективна култура няма, макар като колективна трапеза да се използва. Христос точно това показва. Колективна трапеза – всеки отива и яде, но не може от всеки да се направи Негов ученик! Изряден образец е, когато Той призовава аристокрацията на Древна Юдея: Идете и им кажете, че давам трапезата на Любовта – да дойдат, да се нагостят! Те си намират работа: един си купил вол, друг – нива, и не отиват! И тогава: Идете и съберете по площадите онези, които са гладни, защото техните съдини са празни и жаждата им е налице! Така ги индивидуализира, така ги прави пробудни за личността им! Дава им признание пред трапезата на Божеството!
Не може да се каже кое е преимуществено – волята ли, сърцето ли, мисълта ли, духът ли. Човекът е всичко! Той не може да бъде само мисъл, защото тази люлка ще го направи бездействен; той не може да бъде само действен като вятъра и да не срещне поне едно дърво да откъсне плод; той не може само да се съзерцава и да прави монашески моления. Защото историята е и мисъл, и воля, и приложна душевност! Оставеното от нея не е само подвиг – било е и мисъл, и войнство, което героично се е връщало; било е и възмездно поражение заради жестокости. Евреите имат една изключителна формула – когато претърпят поражение, казват, че недостатъчно добре са служили на Господа. А добре ли са Му служили, когато прокълнат бездетните?! Много лесно се оправдава жестокостта – Бог те бил пратил... Къде остава тогава свободата на избора – в личното, социалното и духовното състояние?! Има йерархия на будността!
- Когато човек е достатъчен на себе си, ще ражда действия на свободата – без странични фактори ще бъде свободен.
Тогава ще сме хвърлили ризницата на ноосферата. Когато преливаме на социалната общност, а не вземаме, тогава духът ни може да каже Аз и Отец едно сме, тогава сме във велико служение. Това служение е не само в историческата група, не само в националната даденост, а във всемирното братство на доброволните жертви, защото жертвата е лично служение за социален прогрес и духовно братство. Ето защо трябва да се каже – каквото си посял, това ще пожънеш. Така че когато Сартр пише, че човекът е обречен да бъде свободен – дано тази обреченост да не е като на обручника Иосиф. Той беше обречен да пази Дева Мария, да опази Иисус в раждането. Но не Го придружава във Възкресението, не е на Неговото разпятие. Така който иска да служи само в обречението си, без да види свободния (както не можа да стигне до нас „Освободеният Прометей“), само мъничко е послужил на голямата идея за свобода на избора. Човек създава законите на Духа, а социалната доктрина ги прилага и те стават настолна книга. Духът на законите на Монтескьо с идеята за разделянето на властта в нейните три насоки социалните общности още предъвкват, но нито една от тях не се осъществява в чистота...
Можем ли да говорим за свобода на свободите? Когато се усвоят всички религиозни доктрини, свободата няма да бъде характеризирана, тя ще бъде Живот. А Животът не може да бъде характеризиран. Като противовес стои смъртта, но безсмъртието в отвъдността я опровергава. Тогава остава ли ни правото да си избираме смърт или безсмъртие? Когато се освободи, човек ще има Живот и няма защо да избира.
- Еволюцията позволява избор, а Свободата дава Живот!
Еволюцията е привършила, когато човек живее!
И така, човекът е и строител, и творец. Но този, който изгражда, не значи че не може да твори. Да научите метриката на стихосложението не означава, че сте написали голяма поезия. Познаването на правилата за използване на свободната воля не означава, че можете да я използвате. Защото има една илюзия, че човек е свободен, а не е познал, че е ограничен в това, че е един пътник в развитие!